Артър Дж. Куинъл
Махди (19)

19

— Петдесет и девет секунди до старта…

Руфът Кейбъл, ръководител на изстрелването, не отделяше поглед от командното табло. Сега, след като вече изстрелваха по една ракета на месец, процесът практически беше станал рутинен, затова той наблюдаваше изстрелването на „Атлантис“ на монитора. Но все пак любопитството му не му даваше мира. Какъв ли беше полезният товар: първо, защото той беше вмъкнат извън стриктно планираното разписание и, второ, защото около него бяха взети необичайно много мерки за сигурност, още от момента на пристигането му от Палмдейл — далеч повече, отколкото беше нормално за сателит на разузнаването, както официално бе формулирана мисията. Той знаеше, че сателитът трябва да навлезе в геостатична орбита някъде над Средния изток, но къде точно, нямаше представа; противно на обичайната практика контролът на полета щеше да се поеме от космическия център „Джонсън“ в Хюстън веднага след като совалката се отделеше от външния резервоар.

В контролния център в Хюстън Елиът Уизнър също наблюдаваше изстрелването. Той чу как гласът обяви: „Трийсет секунди до старта“ и с всяка секунда вълнението му нарастваше — вълнение, породено не от самото изстрелване. Той мислеше, че малцина учени в историята бяха виждали резултата от работата си, показан по такъв зрелищен начин и пред такава публика, която сега се събираше в Мека.

— Десет секунди до старта…

Без да отделя поглед от екрана, Уизнър извади кърпичка, изтри изпотените си длани и отправи несъзнателно молитва да не стане авария в последния етап.

Молитвата му бе чута. Двигателите задействаха, външното захранване беше изключено и след познатата пауза совалката се издигна в море от жълти пламъци.

Уизнър наблюдаваше очертаната от нея линия в небето, а после въздъхна с облекчение.

 

 

В Аман Хоук, Гордик и Гемъл бяха застанали зад техника, който следеше листинга от принтера. Когато накрая се появиха думите „Пълно отделяне на външния резервоар за гориво“, Гордик тупна Хоук по гърба и американецът широко се ухили.

— Сладко като мед! — възкликна той. — Двайсет тона, вдигнати там, сякаш бекът е подхвърлил топката в ТД.

— Тъч даун — термин от американския футбол — обясни Гемъл на озадачения руснак и те се отправиха към центъра за отмора, където Хоук гордо оповести успешния старт пред останалите.

— Нашите местни агенти — продължи той, — а това включва и двата екипа, съобщават, че вече над десет хиляди поклонници следват Абу Кадир от Таиф към Мека.

Разнесе се удивен шепот и Фолк обобщи:

— Това значи с двадесет и пет процента повече от миналата година. Обикновено всяка година броят на хората нараства с по-малко от десет на сто.

— И вие го приписвате само на операция „Мираж“, така ли? — попита Тюдин.

— Не изцяло — отстъпи Хоук. — Това е началото на четиринадесетото столетие на исляма и вероятно дава отражение. Но голяма част от тези поклонници са там заради нашата програма. — Той се обърна към Гемъл. — Англичаните свършиха добра работа още в самото начало.

— Какво е настроението в Мека? — попита Тюдин.

— Изпълнено с очакване — отговори Хоук. — Но нашите агенти съобщават също, че религиозната полиция и силите на безопасността са навсякъде и са много изнервени.

Сега Гордик се обади за пръв път:

— Вярвам, че Абу Кадир няма да бъде недискретен. Ако той си позволи дори да прошепне думата „Махди“, саудитските сили за сигурност ще го пипнат по-скоро, отколкото гладна котка ще докопа охранена мишка.

Хоук поклати глава:

— Не се безпокойте. Той няма да каже и думичка преди четири часа в четвъртък. Изцяло е под влиянието и контрола на Хаджи Мастан.

Обърна се и се върна в комуникационния център, а останалите продължиха разговорите си. Гемъл отиде до бара и прие едно питие от Фолк. Гордик и Мийд обсъждаха някакво недоставено писмо. Лариса хвърли кос поглед към Гемъл и му каза на руски:

— Приятно ми е, че го цапардосахте.

Той се обърна към нея и леко се усмихна.

— Не биваше да го правя. Беше много непрофесионално — а и той не го заслужава.

— О — каза тя загадъчно, — няма нищо по-отегчително от всеобхватния професионализъм.

Изпи чашата си и слезе от столчето на бара.

— Лека нощ, мистър Гемъл.

Хвърляйки поглед към Гордик, тя напусна помещението и Фолк тъжно я изпрати с поглед. Останалите бавно почнаха да се разотиват. Останаха само Гордик, Мийд и Гемъл с полупразна бутилка уиски. Когато и Гемъл стана, разговорът им отново се върна към „изключвателя на взаимодействие“ и пълната безполезност на агентите, установили се в посолствата.

 

 

Хоук си легна изтощен психически, но не можа да заспи. Той си представяше как Абу Кадир води своите последователи през пустинята към Мека. Между тях имаше негови собствени агенти, както и агенти на руснаците и англичаните. Във вилата вече постъпваха доклади за увеличаващите се следовници, а горе, в космоса, готов кръжеше и чакаше сателитът с най-усъвършенствания лазер, създаван някога. За известно време Хоук си позволи да изпита морални скрупули и осъзна, че той е начело на опит да се осъществи една от най-големите измами, предприемани някога в историята на човечеството. За духовния му мир беше също толкова добре, че не е сантиментален и романтичен човек и че мисълта му бе заета с техническите проблеми. Накъдето и да се насочеше въображението му, то винаги стигаше до резултатите и възможностите, произтичащи от този акт на измама. Беше до мозъка на костите си патриот и безусловно вярваше, че това, което прави, е за доброто на страната му и на народа й. Беше убеден, че действията на богатите на петрол държави в Средния изток са из основи егоистични. Той не можеше да си представи, че те се опитват да запазят националната си идентичност и че имат свои собствени стремежи. Виждаше операция „Мираж“ като удар в полза на цивилизацията. По природа бе толкова практичен, та лесно можеше да прегърне йезуитската теория, че крайната цел оправдава средствата.

Още веднъж се обърна към поредицата от събития, които щяха да достигнат върха си в долината Мина идния четвъртък, и още веднъж спомените му го изпратиха в малайската джунгла при белокосия шпионин, чийто изобретателен ум бе натиснал бутона. В съзнанието си той претегляше какво би могло да тръгне в погрешна посока и намираше успокоение в обстоятелството, че така или иначе, операцията действаше като часовников механизъм. Дори беше склонен да приеме присъствието на руснаците. Периман беше прав. Имаше огромни пространства за потенциално взаимно сътрудничество. След като веднъж настанят Махди на мястото му и започнат съвместно да го контролират чрез ЦРУ и КГБ, въпросът ще се превърне просто в игра между двете свръхсили. Игра, в резултат на която в Средния изток ще се установи стабилност, ще се гарантират дългосрочни цени на петрола и напрежението в тази област, което толкова често заплашва да разпали световен конфликт, ще спадне. Неговото собствено положение в ЦРУ щеше да стане първостепенно. И края на краищата директорите се назначаваха от президента и идваха и си отиваха с всяка нова администрация. В близко бъдеще той, Мортън Хоук, щеше да има истинската власт в организацията. Такива бяха мечтите на един агент от разузнаването. Хоук се въртеше в леглото, заравяше по-дълбоко главата си във възглавницата и най-после мечтите му се превърнаха в сънища.

 

 

Всяко голямо събитие в историята може да бъде предизвикано или да пропадне от най-незначителен предмет. В този момент това бе един автоматичен термостат. За операция „Мираж“ вече бяха изхарчени неколкостотин милиона долара. Въпросният термостат струваше само няколко долара. Той беше монтиран в една волга на руското посолство в Аман и докато шофьорът караше колата с Лев Тюдин през последния километър и половина до посолството, очите му постоянно гледаха термометъра. През последния месец колата често прегряваше, но бюрократичната машина на сервизната служба при съветското външно министерство се движеше много бавно и термостатът, с който трябваше да бъде сменен повреденият, още не беше пристигнал. Докато Тюдин се качваше по стъпалата към входа на посолството, шофьорът вдигна капака на двигателя и отвори капачката на радиатора.

Тюдин правеше всекидневната совалка между вилата и посолството. Носеше сигнали от Гордик до Москва и трябваше да изчака поне час, за да се извърши шифроването и де шифроването на постъпващите съобщения. Присъствието му беше загадка за персонала на посолството. Дори посланикът не беше осведомен за неговата мисия. Преди време бе получил инструкции от Москва, че от Аман ще се наблюдава една операция от жизнена важност за националната сигурност и че той трябва да оказва пълно съдействие на Василий Гордик. Дори старшият офицер на КГБ в посолството, полковник Жуков, не знаеше повече от посланика. Междувременно той бе предприел някои стъпки, за да се информира за местонахождението на Гордик и неговия екип и с удивление откри, че те са се спотаили в една вила заедно с висши служители на американското и английското разузнаване. Беше използвал личния си шифър за връзка с началника на КГБ, за да го информира за положението и да поиска инструкции. Инструкциите бяха кратки и недвусмислени: наредиха му да си гледа работата.

Така се случи, че Жуков напусна посолството едновременно с Лев Тюдин. Той беше срещал Тюдин веднъж за малко в Москва и докато слизаха по стълбите, двамата си размениха любезности. После се сбогуваха и Жуков вече се канеше да влезе в колата, когато забеляза, че шофьорът на лимузината води оживен разговор с Тюдин. Излезе от колата и отиде при тях.

— Това е от термостата — обясняваше шофьорът. — Мисля, че окончателно сдаде багажа, и се съмнявам, че ще мога да върна другаря Тюдин с това кипящо чудо тук.

— Няма проблеми — сърдечно каза Жуков. — Аз отивам до нашето бюро и ще закарам първо другаря Тюдин.

Той забеляза скептичния израз на Тюдин и вътрешно се засмя.

— Не се безпокойте, другарю — каза той. — Аз не знам нищо за целта на вашата мисия, но като началник на резидентурата тук е съвсем естествено да знам къде сте отседнали. Това не е много далече от нашето бюро.

Жуков посочи с ръка колата си.

Тюдин сви рамене, седна на мястото до шофьора и потеглиха. Минаха покрай охраната и излязоха на главната улица. От другата страна на улицата един арабин насочи бинокъл от прозореца на съседната къща, вдигна малък предавател до устните си и натисна бутона за връзка:

— Идва — каза той. — Има и пътник с него.

Двеста метра по-надолу, на водещото към циркуса отклонение, Захаби получи съобщението и извади автомат „Узи“ от мястото между седалките на стария мерцедес.

— Идва — каза той на „брата“, който седеше зад кормилото и погледна часовника си. — Сега е шест часът. Вече е свършил работата си за днес и се прибира у дома си. Има и пътник с него.

Взе предавателя с лявата си ръка, натисна бутона и предаде инструкциите си на четиримата „братя“, които чакаха в един стар форд, спрял встрани на шосето от другата страна на циркуса.

Жуков разказваше на Тюдин за тежките условия, при които човек трябва да работи в Средния изток. В същото време ловко се опитваше да разбере за какво се е настанил Гордик в онази вила. Любопитството му бе възбудено до краен предел, защото Гордик му беше пряк началник, и не можеше да схване как е възможно да се провежда операция в Йордания, без той да бъде информиран. Тюдин му се стори много необщителен и това го дразнеше. И може би точно поради това не беше особено внимателен. Когато завиха по обиколното шосе, вече се канеше да пита Тюдин колко дълго възнамерява да остане в Аман и едва тогава установи, че ги следва черен мерцедес, почти прилепен до колата. В огледалото за обратно виждане зърна двамата араби на предната седалка. И двамата носеха традиционните дрехи, а главите им бяха покрити. В съзнанието му изведнъж прозвуча алармен сигнал и вече се готвеше да даде газ, когато тъмносив форд се появи от пресечката. Натисна остро спирачки и колата навлезе в десния банкет, като странично засегна форда. Чу се стържещ звук от сблъсъка на метала, а после двете коли бяха принудени да спрат. Жуков видя как от форда изскочиха четирима мъже и дясната му ръка посегна към пистолета под сакото.

Беше късно. Поради непоносимата горещина прозорците на колата бяха отворени и преди да успее да вдигне пистолета си, един автомат се долепи до лицето му. Други двама бяха застанали от страната на Тюдин и го заплашваха по същия начин.

Операцията премина гладко и леко. Мъжете измъкнаха двамата руснаци от колата им и ги вкараха в мерцедеса за около двадесетина секунди. Сивият форд беше толкова смачкан, че не можеше да се кара и четиримата се натъпкаха на задната седалка върху Жуков и Тюдин. Няколко коли бяха спрели на шосето, но преди някой да реагира, мерцедесът изфуча напред.

 

 

Бяха нужни седемнайсет минути, за да се свържат от посолството с Гордик. За миг атмосферата във вилата се изпълни с напрежение и мрачни предчувствия. Гордик изпитваше абсолютна безпомощност. Първото, което направи, бе да информира Хоук и Гемъл и тримата започнаха незабавно да обсъждат кризата. Измина още час, преди картината да започне да се прояснява, картина, която доведе Хоук до ярост. Той и Гемъл веднага влязоха във връзка със собствените си резиденти в Аман. Местните шефове на ЦРУ и МИ-6 се сблъскаха с изненадващото обстоятелство, че техните най-старши началници се намират в града и че дори са въвлечени в някакво сътрудничество с КГБ. Хоук и Гемъл им съобщиха, че двама агенти на КГБ са били отвлечени, и им наредиха да се опитат да разберат без никакво отлагане кои са похитителите. Гордик, Хоук и Гемъл разгледаха всички настъпили промени. При нормални обстоятелства щяха да заподозрат разузнавателните служби на другата свръхсила. Тези подозрения своевременно и бързо отпаднаха, както и съмненията към разузнаването на йорданското правителство. Между Русия и Йордания не съществуваше особена любов, но беше просто немислимо йорданците да отвлекат посред бял ден кола на посолството. Именно Гемъл изказа правилното предположение, а Джон Мастерсън, местният резидент на МИ-6, го потвърди.

— „Мюсюлманско братство“ — каза Гемъл, като оставяше слушалката. — Ние постигнахме малък успех на местна почва и инфилтрирахме агенти сред тях, а сега наш човек съобщава, че отвличането е осъществено от „братята“. — Той отправи дълъг и твърд поглед към Гордик. — Въпросът, Василий, е дали са преследвали Тюдин или другия мъж в колата? Кой е той и защо биха искали да го отвлекат?

Гордик отново седна на стола си, а умът му трескаво работеше. Вече знаеше, че колата е карал Жуков, и знаеше, че Жуков е играл голяма роля в разгрома на братството в Сирия. Новините бяха едновременно и добри, и лоши. Случайната размяна на колите вероятно означаваше, че братята не знаят нищо за Тюдин и неговата мисия. Тяхна цел е бил Жуков, а Тюдин им е дошъл като дюшеш. Гордик реши да говори открито. Описа накратко всички набиващи се на очи факти пред Хоук и Гемъл. Хоук скочи от мястото си и започна да кръстосва с големи крачки помещението, като ругаеше многослойно.

— Една шибана кола се поврежда — горчиво редеше той. — Една шибана кола и цялата операция се проваля.

Той безсилно поклати глава.

— И от всички други именно тези шибани „Мюсюлмански братя“!

После присви очи и се обърна към Гордик:

— Знаеш ли какви са те? Знаеш ли какво представляват?

Гордик мрачно кимна:

— Много добре знам. Ръководил съм акции срещу тях.

— Просто фантастично — изсумтя Хоук. — Значи знаеш, че те въобще не изпитват никакви угризения. А сега ми кажи — мрачно продължи той — доколко ще може да се съпротивлява Тюдин? Какъв е неговият опит в тази област — трениран ли е? — Хоук погледна ръчния си ролекс. — Не разполагаме с повече от седемдесет и два часа. Абу Кадир трябва да влезе в Мека точно в този момент. Тюдин ще издържи ли?

Изразът на лицето на Гордик стана още по-мрачен.

— Мисля, че е невъзможно. Няма почти никакъв опит. Той е аналитик, а не човек на действието. — Красноречиво сви рамене. — Що се отнася до съпротивителните му сили, разбира се, минал е през нашите обичайни курсове, но се съмнявам, че каквато и да е тренировка може да подготви човек за онова, което „Мюсюлманските братя“ са в състояние да направят с него.

— Дявол да го вземе! — изруга Хоук напосоки и отново започна да кръстосва стаята.

Гемъл протегна крак и примъкна стола на Хоук до масата.

— Хайде, сядай, Мортън — твърдо нареди той. — Сега е време да мислим хладнокръвно и ясно. Става въпрос за часове, не за дни. Трябва да измъкнем Тюдин и при това бързо.

Хоук застана пред Гемъл, погледна го в лицето и изразът му представляваше смес от отчаяние и ярост, после се върна до масата, седна на старото си място и се обърна към Гордик.

— Имаме някакъв шанс — заяви примирително Гемъл. — Както ви казах, успяхме да инфилтрираме между „братята“ наши агенти. Това не е учудващо. Сблъскахме се с тях първи, още през тридесетте години в Египет, когато все още беше приятелска страна. Дори мога да ви кажа, че тактично ги подкрепихме, когато се опитаха да убият президента Насър през 1955 г.

Гордик и Хоук внимателно го наблюдаваха.

— Вярно е — продължи Гемъл, — че през последните десет години влиянието ни определено намаля, но ние винаги сме се стараели да не изпускаме дългогодишните си агенти. Мастерсън е добър. Бил е човекът на МИ-6 тук повече от четири години и знае как да постъпи. Той ще се опита да разбере къде държат Тюдин, а на нас не ни остава нищо друго, освен да изчакаме. След като веднъж научим каквото ни трябва, можем да планираме действията си.

На Мастерсън му бяха необходими час и половина, за да открие къде „Мюсюлманските братя“ държаха Жуков и Тюдин. Той пристигна във вилата с едромащабна карта на Аман и загрижен израз на лицето. Веднага бе свикано заседание. В него се включиха Фолк, местният шеф на агентурното бюро на ЦРУ и заместник-шефът на бюрото на КГБ. Името на американеца беше Джонсън, очилат и сериозен мъж, наближаващ петдесетте. Руснакът беше по-млад, имаше ниска, набита фигура. Наричаше се Калинин.

Закачиха картата на стената и Мастерсън започна изложението си. Беше висок, изправен мъж с военна стойка, наскоро навършил шестдесет. Движеше се с помощта на бастун. По време на Втората световна война беше командвал танк в пустинята и го бяха ранили в десния крак. Чувстваше се малко нервен, изправен пред тази публика, особено от обстоятелството, че по лицата на Хоук и Гордик беше изписано нетърпението им. Той посочи с бастуна си едно място на картата.

— Тук е домът на един търговец на име Салах Калаф. Известен симпатизант и вероятно член на „Мюсюлманското братство“. Къщата му е голяма и заобиколена от двор. Казаха ми, че в нея има голяма изба и предполагам, че там държат руснаците.

Гордик погледна часовника си и лицето му веднага се успокои.

— Добра, превъзходна работа. Ние имаме група, разположена край посолството. Веднага ще ги изпратя там.

Мастерсън погледна Гемъл, който вдигна ръка:

— Изчакай, Василий, остави го да завърши.

— Това не е толкова просто, сър — обърна се Мастерсън към Гордик. Беше изненадан от самия себе си, че се обръща към един руснак със „сър“, но така или иначе поведението и постът на този човек го заслужаваха.

— Нека ви обясня — продължи той. — Къщата се намира едва ли не в самия център на сука. Това е гъсто населено място, улиците са извънредно тесни, можете да ми повярвате, ще има много „братя“ както в къщата, така и наоколо. Вашата група ще трябва да пристигне пеш и няма да може да доближи на повече от двеста метра, преди да обявят тревога. Цялото това място представлява нещо като заешка дупка, те могат да измъкнат Жуков и Тюдин и за минути да ги скрият другаде.

Лицето на Гордик помръкна.

— Но ние трябва да рискуваме — каза той. — Не можем просто да седим и да не правим нищо.

Сега се намеси Хоук:

— А какво мислите за йорданските власти?

Гемъл беше готов с отговора си:

— Нямаме никакъв шанс. Те сигурно вече знаят за отвличането и очевидно изчакват руското посолство да влезе в контакт с тях, но дори и в такъв случай няма да направят много.

Обърна се към Гордик:

— А вие знаете тяхната антипатия към руснаците и че оказват мълчалива подкрепа на братството. Ще са нужни дни, за да ги накараме да се размърдат, но дори и тогава всичко, което ще предприемат, ще бъде направено в най-добрия случай половинчато.

— Какво ще правим тогава? — попита нетърпеливо Гордик.

— Убеден съм, че Мастерсън има някакви идеи — каза Гемъл и всички се обърнаха към нервната фигура на англичанина.

— Виждам само един начин — започна колебливо той. Отново посочи картата. — Има само един възможен начин да се приближим към тези места. — Той показа три точки, които образуваха триъгълник около сука. — От тази точка нататък ще може да се промъкне много малка група, преоблечена като араби, за да проникне в къщата и по този начин да осигури влизането. — Гласът му се оживи и в него прозвучаха военни нотки, докато описваше плана си в подробности. — След като се осигури достъп вътре и започне стрелбата, останалите от отряда ще трябва бързо да се разпръснат в три посоки. Те ще трябва да си проправят път през сука със стрелба, което ще си бъде истинска битка. Хората, които вече са влезли в къщата, ще се опитат да запазят руснаците живи, както и самите себе си, докато пристигне останалата част от групата. После ще има още една престрелка, когато всички излязат навън.

Той отново посочи точка на картата:

— Колите ще ни чакат тук. — Свали бастуна си и изпитателно погледна Гордик, който дълбоко въздъхна.

— Това означава, че ще трябва да се пробие защитният обръч в къщата, преди да почне истинското сражение.

— Точно така — съгласи се Мастерсън.

— А ти какво мислиш, Мортън? — попита Гордик.

Хоук сви рамене.

— Така или иначе, ще има кървава баня, но трябва да опитаме. — Твърдо изгледа Гордик: — И ако атакуващата група успее да влезе и ако бъде трудно да измъкнем Тюдин, тогава трябва да го убият.

Гордик кимна.

— Приемам.

Джонсън се обади за пръв път:

— Кои ще бъдат в атакуващата група?

— Вие с колко души разполагате? — попита Хоук.

— Имам двама или трима, но, честно казано, мистър Хоук, това си е чисто самоубийство. Не бих искал аз да им дам заповед.

— Ще направите именно това, което казахте, по дяволите — изръмжа Хоук и Джонсън си седна на мястото.

Сега Гордик каза няколко думи на руски на Калинин, който отговори с две отсечени изречения. После Гордик продължи на английски:

— Ние също имаме няколко добри момчета, това си е наше задължение и нямаме никакви угризения да им дадем заповед.

Отново погледна часовника си:

— Колкото по-бързо, толкова по-добре. Ще трябва да ни помогнете да организираме тиловите групи. — Обърна се към Мастерсън: — Колко души ще ни трябват според вас?

— Поне тридесет — отвърна Мастерсън. — Абсолютно обучени и добре въоръжени.

Хоук се опита да каже нещо, но Гемъл вдигна ръка, изправи се, отиде до картата и внимателно я проучва в продължение на няколко минути. После се обърна и изпитателно погледна към Алън Бойд.

— Какво ще кажеш за едно малко раздвижване, Алън?

— Само ти и аз ли?

Гемъл кимна.

— Защо пък не? — отговори Бойд със слаба усмивка.

Гемъл се обърна към Гордик:

— Добре. Сега трябва да разсъждаваме разумно. Никой не може да мине през сука и да доближи онази къща, без да е облечен като арабин, без да върви като арабин, без да мирише като арабин и без да говори като арабин. Излиза, че тук има само двама, които могат да го направят. Алън Бойд и аз. Ние поне имаме някакъв шанс, макар и нищожен.

В помещението настъпи тишина, докато останалите обмисляха думите му.

След миг Гордик заяви:

— Ние носим отговорността, не вие. Това беше наша грешка.

— Отговорността не е нещо материално — отвърна Гемъл. — Сега цялата ни операция е поставена под въпрос. Не бива да допускаме всичко да гръмне, без да сме направили някакво усилие. Така се случи, че както Бойд, така и аз говорим съвършен арабски, и двамата сме смугли, и двамата преди сме минавали за араби. Ние двамата имаме по-голям шанс от цял куп хора, които ще се блъскат наоколо.

Погледна Хоук за подкрепа и я получи.

— Мисля, че си прав, Питър. Това, което ни е нужно, е да бъдем адски сигурни, че ще се вмъкнете вътре в последния възможен миг.

Той отново отблъсна стола си от масата, застана пред картата и започна да я разглежда. После прокара пръст от къщата към трите точки, които Мастерсън бе посочил преди.

— Предполагам, три до четири минути. Какво мислите?

— Възможно е — съгласи се Мастерсън. — Ако имаме три групи на тези точки, поне една от тях би трябвало да се добере до къщата според изчисленията. Предлагам всяка обсаждаща група да се състои от петима. — Замисли се за миг. — Не мога да осигуря повече от шест или седем човека, като броя и себе си.

Гордик отново размени няколко думи на руски със заместник-шефа на местното бюро.

— Ние ще включим двадесет души. — Усмивката му не беше весела. — Разбира се, това означава, че пропорционално на вашите, всеки четвърти от нашите ще бъде гръмнат.

Хоук се разсмя:

— Ние вече сме отписали половината от тях, така че ще бъдем приблизително наравно. Можем да осигурим останалите четиринадесет души. А сега — подробностите.

Гемъл отново вдигна ръка:

— След час ще се стъмни, а повечето араби ще почнат да се хранят около половин час след това. И така, това трябва да се планира като военна операция и не бива да забравяме, че в екипа ще има руснаци, американци и англичани. Трябва да има един командир. — Той насочи показалеца си. — Мастерсън говори руски и арабски. Той има военен опит и познава местността по-добре от всеки друг. Предлагам той да формулира плана и да поеме общото командване. Освен това предлагам, ти, Василий, и ти, Мортън, да останете тук във вилата.

И двамата понечиха да протестират, но Гемъл спореше твърдо и логично. Той посочи, че операция „Мираж“ вече доближава кулминацията си. Двамата трябва да са във вилата, за да продължат наблюдението над агентите си. Освен това присъствието им в този рискован опит нямаше да помогне много и дори можеше да предизвика издаване на противоречиви нареждания. Той и Бойд поставят на карта живота си и ще се чувстват по-сигурни, ако Мастерсън поеме командването на операцията.

Хоук и Гордик бяха готови да се съгласят, но сега Фолк се обади.

— Ти забрави нещо, Питър — каза той с напрегнато лице. — Аз също говоря арабски. Бих искал да дойда с теб и Алън.

Гемъл поклати глава:

— Благодаря, Лио, но отговорът би трябвало да е „не“. Да, ти говориш великолепно арабски, но със силен акцент. Освен това ти си светъл, червендалест и имаш сини очи. Всеки, който те погледне отблизо, ще разбере, че си чужденец.

— Прав е — намеси се Хоук. — Но искам да ти благодаря, Лио.

— В такъв случай ще тръгна с тиловите групи — отговори Фолк.

— Това може — каза Хоук. — Ако аз и Гордик трябва да останем тук, те ще имат нужда от теб.

Мастерсън погледна часовника си.

— Добре — каза енергично той и цялата му нервност беше изчезнала. — Ако ще бъда командир, тогава трябва да започнем веднага. Предлагам ви да ме оставите да разработя някои подробности с Джонсън и Калинин.

Чу се скърцането на столовете и хората започнаха да стават.

 

 

Лев Тюдин премина през всички степени на страха и достигна точката, когато вече беше в състояние да се погледне отстрани. Първият етап бе период на неразбираема паника от отвличането, после беше физическата болка от зверския побой, когато първо ги извлякоха от колата и ги помъкнаха по уличките на сука, а след това и в подземието. Той никога не беше изпитвал физическо насилие и съзнанието му не можеше да заобиколи силните страдания, когато лежеше с вързани ръце и крака на циментовия под, а трима мъже се нахвърлиха върху него и започнаха да ритат тялото му от всички страни. Тогава мислеше, че нищо не може да се сравни с болката, унижението и безпомощността.

Но през следващите два часа той започна да мисли, че определено е сгрешил, защото стана свидетел на разпита на Жуков. Жестокият побой беше като нежно погалване, прелюдия към онова, което щеше да стане. Непосредственият интерес на Захаби, разбира се, се беше съсредоточил върху Жуков и след като първата градушка от удари спря, те завързаха Тюдин за един стол, а Жуков съблякоха гол и изтезанията започнаха. Избата се състоеше от едно обширно помещение. Тежка дървена врата водеше към стълбите, които излизаха на двора. Вратата беше уплътнена с дебели одеяла, които заглушаваха всеки шум. Жуков страдаше извънредно шумно. Някога Тюдин беше чел в една книга на Хемингуей, че ако човек не крещи при изтезанията, той не чувства болка. Жуков чувстваше ужасна болка. Захаби използваше един импровизиран, но ефективен инструмент. От контакт в стената беше прокаран кабел към дървена кутия в краката на Жуков. В кутията имаше реостат. Други кабели бяха свързани чрез щипки към пениса на Жуков и долната му устна. Трябваше им много време, за да успеят да го пречупят. Повече от два часа Захаби и двамата му помощници увеличаваха волтажа, докато Жуков не можеше да издържи. От време на време го заливаха с вода, както за да го съживят, така и да подсилят контакта с електричеството. На два пъти Захаби променяше метода си, като сваляше щипките и прилагаше най-обикновена жестокост. Първия път изгори лявото рамо и десния крак на Жуков до костта с електрожен. Втория път отряза пръстите на дясната му ръка един по един и обгори раните с черна смола от едно малко гърне. Тюдин никога не би могъл да повярва, че човек може да бъде така силен или такъв стоик, но накрая електричеството сломи Жуков и в последните пет минути той заговори.

Захаби не изпитваше удоволствие от изтезанията. Подобно да останалите „мюсюлмански братя“ той се бореше за онова, което смяташе за свещена война, джихад. Руснаците му бяха врагове. Стотици от „братята“ бяха изтезавани в сирийски затвори от служители на силите за сигурност, обучени и ръководени от този човек. Тъй като нямаше удоволствие, нямаше и състрадание, но в очите му проблесна пламъкът на задоволството, когато Жуков започна да изрежда разбираемо имена и места. Един от помощниците записваше отговорите в бележник.

Накрая погледът на Захаби попадна върху Тюдин и той попита Жуков:

— А този човек? Кой е той и с какво се занимава?

Настъпи тишина и Жуков погледна Тюдин с изпълнените си със страдание очи. Той отрицателно поклати глава.

— Не знам. Посланикът ми каза да го заведа в дома си на вечеря. Само това знам.

Погледът на Тюдин се прехвърли от Жуков на Захаби. Той почувства, че сърцето му сякаш ще изхвръкне и туптенето му изпълни цялото тяло. Захаби бавно поклати глава, после протегна ръка към дървената кутия и завъртя ръчката. Тялото на Жуков се изви срещу въжетата, които го стягаха и подземието още веднъж се изпълни с писъци.

Този път Захаби не си бе направил сметката както трябва. Тялото на измъчения, пречупен вече мъж беше отвъд болката и нещо, сърцето или мозъкът, беше отказало да действа. Захаби изключи тока, един от помощниците му се наведе, опипа пулса на Жуков и раздразнено поклати глава.

— Няма значение — каза Захаби. — Достатъчно изцедихме от него, за да дадем на сирийците от собственото им лекарство. — Сега погледът му се обърна към Тюдин и той попита на английски:

— Значи сега ти ще ни разкажеш за себе си?

Досега Тюдин се беше преструвал, че не разбира този език, но страхът навярно се бе изписал в очите му, защото Захаби се изсмя:

— Съмнявам се, че си бил само гостенин за вечеря.

Единият от помощниците започна да сваля тялото на Жуков от стола, а другият приближи до Тюдин. Той се сви на стола и цялото му тяло се сгърчи, а в съзнанието си вече крещеше.

 

 

Гемъл и Бойд бяха седнали на осем метра от къщата и пиеха силно черно кафе в малки чашки. Вечерта бе застудяла и те имаха причина да покрият главите си с качулките на бурнусите си, докато седяха на масата в едно кафене на тясната уличка. От двете им страни продавачи шумно предлагаха стоката си. Отсреща, на прага на малко дюкянче работеше златар. Двамата бяха тук от десетина минути, разговаряха на арабски. Забелязаха стражите, които заобикаляха входа на къщата в дъното на уличката. Други двама отпуснато се бяха облегнали на стената десетина метра по-надолу.

Те стигнаха до това кафене по страничен път, като веднъж спряха да купят топ платно от един уличен продавач. Платът сега лежеше между двамата на малката масичка. Под бурнусите си носеха тежки кожени колани, към които бяха прикрепени по шест ударни гранати, револвер „Колт 1911“ и автоматичен пистолет „Скорпион“. Това беше идеалното оръжие за битка в населено място, защото пистолетите бяха дълги само двадесет и седем сантиметра и можеха да изстрелят на серии по седемстотин патрона в минута. Когато във вилата ги екипираха, връчиха им скорпионите и един руснак обясни колко лесно се действа с пистолета, Гемъл почувства прилив на увереност. Ако успееха да си пробият път през защитния обръч и влязат в къщата, щяха да имат шанс. Освен това имаха още едно предимство. Минути преди да напуснат вилата Мастерсън получи по телефона съобщението на един от агентите си, че днешната парола на „Мюсюлманското братство“ била „Кинжал върху Корана“. Той не беше сигурен, че това е достатъчно. Би могло да има и други пароли.

Гемъл изпи последните капки от кафето, погледна часовника си и на арабски каза на Бойд:

— Още две минути и другите ще са вече на място.

— Да се опитаме ли да си пробием път край тези двамата? — попита Бойд, като с леко движение посочи двамата зяпащи пазачи.

— Да, но ако не успеем, ти ще дадеш един откос със скорпиона си, а аз ще се насоча към вратата.

Секундите отчетливо се отброяваха в главите на двамата мъже. Гемъл отново погледна Бойд и почувства нов прилив на увереност. Неговото широко, откровено лице бе невъзмутимо, а пръстите му здраво държаха чашката с кафе. Гемъл не можеше да си представи друг човек на света, с който би желал да бъде сега тук, освен Бойд. Дори усети пристъп на вина, че Бойд беше готов да рискува живота си в този момент. В края на краищата, за разлика от него, той дори не знаеше напълно какъв е залогът. После прогони тези мисли от съзнанието си, пак погледна часовника си и кимна. Те станаха и Гемъл взе топа с платното. Бойд небрежно пъхна ръка в бурнуса си. Докато вървяха по уличката, двамината стражи се откъснаха от стената и преградиха пътя им. Гемъл погледна единия право в очите и властно каза:

— Кинжал върху Корана.

— Какво искаш? — попита другият.

— Да видим Салах Калаф — отговори Гемъл.

— Не е тук.

— Ще го почакаме — каза Гемъл и в гласа му прозвуча престорено нетърпение.

— Няма да чакате — арогантно каза мъжът. — Не може да минете оттук. Ако не кажете другите думи.

Гемъл остана хладнокръвен, когато разбра, че има и друга парола.

— По каква работа? — повтори мъжът и Гемъл забеляза, че пъха ръка под бурнуса си.

Бойд не го дочака. С крайчеца на око го си Гемъл видя как той леко се обръща, а после се разнесе ритмичният трясък на скорпиона. Настъпи хаос. Двамата пазачи бяха отхвърлени от откосите и рухнаха на настилката. Разнесоха се викове, уличните търговци и случайните минувачи се изпокриха. Гемъл и Бойд се хвърлиха напред, топът с платното изхвърча встрани, те вече не криеха оръжието си. Бойд си служеше еднакво добре и с двете ръце и сега напредваше с автоматичен пистолет в лявата и граната в дясната си ръка. Докато прескачаше тялото на единия от стражите, ръцете му за миг се докоснаха и предпазителят на гранатата издрънча на земята. Други петима пазачи направиха защитна преграда пред дървената порта на къщата. Замяркаха се оръжия. Бойд хвърли гранатата и двамата с Гемъл се проснаха на земята, като закриха глави с ръцете си. Бойд беше спортист с абсолютна координация на сетивата си, гранатата отскочи от горния край на вратата, падна върху камъните на настилката между петимата пазачи, отскочи още веднъж и експлодира. Гемъл пръв се насочи напред, като бягаше на зигзаг, и изстреля втори откос от скорпиона си. Повали единствения мъж, който все още бе на крака. Вратата вече не беше охранявана. Тя имаше огромна стоманена ключалка и докато Гемъл набързо я оглеждаше, Бойд зае позиция с гръб към него, обърнат към вече пустата уличка. Вляво един от пазачите притискаше корема си и стенеше.

— Връщай се — изкрещя Гемъл, избута Бойд, вдигна пистолета си и изстреля остатъка от пълнителя в ключалката. Извади друг пълнител, зареди, после направи крачка напред и десният му крак се стовари върху вратата. Пред него се мярна голям двор и двама мъже, които тичаха. Нов откос от скорпиона и Гемъл и Бойд бяха вече в двора. От очите им сякаш излизаха пламъци. Бойд видя мъж на покрива. Точно навреме. Блъсна жестоко Гемъл в гърба, той се простря по очи и в същото време куршумите от автомата рикошираха по плочите. Падането спаси Гемъл. Той се превъртя, изви се, насочи скорпиона и изстреля дълга серия по парапета. Отекна къс вик. Гемъл се огледа и видя, че Бойд лежи по корем. Припълзя до него.

— Ранен ли си, Алън?

Отговорът бе приглушен от болката.

— Краката. Разтрошени са.

Гемъл се опита да вдигне дрехата му, за да огледа раните, но Бойд изръмжа:

— Остави ме. Ще наблюдавам входа. Намери Тюдин.

Облегна се на лакът, после извади четири гранати и ги нареди пред себе си.

— Върви, Питър. Ще ти пазя гърба.

Гемъл се обърна и очите му обходиха двора. Спряха се върху тежкия капак на отвора точно в момента, в който той започна да се повдига. Появи се ръка с пистолет, отекна самотен изстрел и Гемъл почувства парването на куршума, преминал през лявото му рамо. Докато стреляше в отговор, капакът се спусна надолу.

— Това е избата — каза зад него Бойд. — Те трябва да са там. Върви, Питър!

Гемъл приготви една граната, издърпа предпазителя и с пръст върху лостчето се промъкна към капака. Зад него се разнесе стрелба, а после избухна граната. Обърна се и видя как Бойд насочва скорпиона към входа. В уличката вече лежаха два трупа. Гемъл сграбчи тежкия железен пръстен, отмести го на десетина метра и пусна гранатата вътре.

Захаби стоеше в избата, обърнат с лице към уплътнената врата, стискайки пистолета си „Токарев“. Тялото на Жуков бе натикано в ъгъла. Тюдин стоеше гол на стола, а на долната му устна и пениса бяха свързани кабели. Зад него стояха двамата помощници, лицата им изразяваха страх, а очите им следяха Захаби. Експлозия отхвърли вратата и заедно с нея в избата се стовари един от „братята“. Лицето и горната част на тялото му бяха смазани.

Захаби рязко издаде някакво нареждане и се сви на пода с насочен право към откритото стълбище пистолет. Двамата му помощници страхливо се измъкнаха иззад стола и се насочиха към изхода. Един от тях погледна назад през рамо и Захаби му изсъска някаква заповед. С вик „Иншалах!“ двамата се хвърлиха към стълбището. И двамата умряха на крачка от него, прерязани от куршумите.

Тюдин не чувстваше нито болка, нито страх. Изпитваше само всеобхватно чувство на срам, защото преди две минути, две минути преди да се разнесе първият изстрел, той беше разказал на невярващия Захаби за вилата и за операция „Мираж“. Бяха го сломили за някакви минути и сега той мислеше единствено за мъртвия Жуков в ъгъла. Жуков, който бе удържал два часа. Гърчещото се измъчено съзнание на Тюдин разбираше, че са предприели спасителна акция. Помисли само, че за Жуков е твърде късно. Захаби се надигна от ъгъла си и започна да се промъква назад, сякаш за да постави Тюдин между себе си и вратата. Съзнанието на Тюдин отново се включи. С ужасно, предизвикващо болка усилие той започна да се извива в стола, преобърна се и се стовари върху Захаби, като го повали на пода. Захаби изруга, вдигна пистолета и Тюдин вече очакваше смъртта си, когато Гемъл се изтърколи вътре. Захаби за миг се поколеба с пистолет, насочен в пространството между двамата. В този миг Гемъл стреля и ударната сила на куршумите отхвърли тялото на арабина встрани, докато накрая то притихна до мъртвата, гола фигура на Жуков.

 

 

Гемъл потъваше в сън и се пробуждаше. Бяха минали четири часа от успешното спасяване на Лев Тюдин. Странно наистина, но пръв в избата проникна Лио Фолк. Той огледа четиримата мъртви, разплаканото лице на Тюдин и Гемъл, който го освобождаваше от въжетата, после погледна часовника си и обяви със задъхан глас и огромно удовлетворение:

— Две минути и петдесет секунди. Проговорил ли е?

Гемъл сряза последното въже и помогна на Тюдин да се изправи.

— Да, проговорил е, но няма значение. — Той посочи Захаби и другите двама. — Мъртви са.

В двора двама руснаци натовариха Бойд на носилка. Навсякъде имаше въоръжени мъже, а зад стените се чуваше спорадична стрелба с автоматично оръжие. След броени минути започнаха да се изтеглят, като взеха мъртвите и ранените със себе си. Бяха им необходими само девет минути, за да се доберат до колите. Четирима от групата бяха убити, а двама ранени при придвижването им напред. Други трима бяха убити при изтеглянето. По някаква игра на случайността балансът между пострадалите американци и руснаци не беше нарушен. Всички ранени бяха откарани в руското посолство. Гемъл се опита да тръгне с Бойд, но Мастерсън решително настоя той да се върне във вилата, за да докладва. Прегледа бегло рамото му и заяви, че няма нищо сериозно.

Облекчението на Хоук и Гордик беше изписано на лицата им. И двамата бяха необикновено щедри в поздравленията си. Хоук му наля питие, докато руснакът преглеждаше раната му и даваше ненужни указания на Лариса как да я обработи. После Гордик се обади в посолството и каза на Гемъл, че макар и сериозно, състоянието на Бойд не е критично. След четиридесет и осем часа щеше да отлети заедно с другите ранени за Москва. Там щяха да го подложат на възможно най-доброто лечение, преди да го върнат в Лондон.

В това време английският, руският и американският посланик се опитваха да успокоят вбесените йордански власти.

— Затова са посланиците — добродушно отбеляза Гордик.

Накрая питието и последиците от акцията дойдоха в повече и Гемъл се приготви да си легне, докато Гордик и Хоук тръгнаха към комуникационния център.

— Всичко започна — каза с широка усмивка Хоук. — Абу Кадир е в Мека и тълпите го следват, където и да иде. Вече нищо не може да се случи. Мисля, че скоро ще сложим точката.

Гемъл се отправи към леглото си в малката стаичка в задната част на вилата, но успокояващият сън не идваше. Той чу как на вратата се почука, долови и звука от отварянето й, отвори очи и видя Лариса, застанала на прага с поднос в ръцете.

— Нищо не хапнахте — каза тя. — Помислих, че сега може би сте гладен.

Гемъл се надигна и усети как нещо го прободе в рамото. Тя остави подноса до леглото и оправи възглавницата зад гърба му. На подноса имаше голяма димяща купа.

— Борш — каза тя с усмивка. — Наглеждах ефрейтор Брейди, така че той приготви нещо истинско.

Питър изведнъж почувства вълчи апетит, а тя постави подноса на коленете му и го гледаше, докато той се хранеше.

— Исках да ви благодаря — каза тя. — Лев Тюдин ми е любимец. Всъщност не е човек за операции като тази. Той е аналитик, но е добър човек и щеше да ми липсва. На всички ни щеше да липсва.

— Прекарал е неприятни часове — отговори Гемъл. — Надявам се, че няма да му се отразят зле.

Тя поклати глава.

— Вече го е преодолял. Вътрешно той е силен.

Известно време Гемъл се хранеше мълчаливо, после тя меко попита:

— А вие — преодоляхте ли го?

Той вдигна глава към нея.

— Такива неща не са новост за мен.

— Нямах предвид това — каза тя. — Мислех за Мая.

Пак настъпи мълчание. После той рязко каза:

— О, това беше просто друга операция. От ваша гледна точка извънредно успешна. Както виждате, хората могат и да пострадат в тази работа.

— Да — съгласи се тя, като ставаше. — Но това не означава, че вие трябва да заличите напълно чувствата си.

Той не отговори, а тя остана за миг на прага, докато го гледаше, после каза:

— Мисля, че сега разбирам какво се е случило с Мая в Лондон. Защо е направила това, което направи.

Той отново не отговори и тя си отиде, като тихо затвори вратата след себе си.