Алън Брадли
Преследвана от сенки (9)

Осем

Спрях в горната част на стълбището.

— Нямат право — роптаеше някой. — Нямат право да ни товарят с това.

— По-добре си мълчи, Латшоу — обади се друг глас. — Чу какво ни каза Лампман.

— Да, чух какво рече Негова Светлост. Същото като на предишните снимки, и на снимките преди това. Толкова пъти съм чувал речта с оплакванията, че вече и от сън да ме бутнеш, ще ти я кажа. „Ако имате оплакване, съобщете го на мен“ и така нататък. Все едно да съобщя на човека на Луната, толкова внимание им обръща.

— Макналти…

— Дяволите да го вземат Макналти! Сега аз съм шефът и ще правите каквото ви кажа. А казвам следното: нямат право да ни товарят с допълнителна работа, само за да може Нейно Височество да изнесе зрелище пред тези селяндури.

Направих няколко крачки назад и тръгнах да слизам отново, само че по-шумно.

— Шшт! Някой идва.

— Добро утро! — поздравих ги ведро, докато разтривах очи с най-добрата си имитация на селски идиот. Ако имах време, щях да оцветя в черно един от предните си зъби с натрошен въглен.

— Добро утро, госпожице — отвърна онзи, по чийто глас познах, че е Латшоу.

— Здраво е натрупало, а?

Наясно бях, че се престаравам, но пък в общуването с някои хора това е без значение. От опит знаех, че вечно оплакващите се са глухи за всичко, освен за собствения си глас.

— О, каква красота — възкликнах, щом слязох долу и стиснах ръце като стара мома, на която току-що коленичил червендалест земевладелец е поднесъл годежен пръстен.

През нощта южната част на вестибюла се бе преобразила в италиански двор по здрач. Пред ламперията бяха издигнати нарисувани върху платно каменни зидове, а площадката на южното стълбище се беше превърнала в прочутия балкон във Верона.

Няколко изкуствени дръвчета, поставени тук-там в саксии, умело маскирани като пейчици, усилваха невероятно ефекта. Декорите бяха толкова добре изработени, че почти усетих топлото италианско слънце.

Именно тук след няколко часа Филис Уивърн и Дезмънд Дънкан щяха да изиграят сцена от „Ромео и Жулиета“: пиеса, която някога е държала лондонския Уест Енд на крака до малките часове на нощта с бис след бис.

Прочетох го в мухлясалите филмови и театрални списания, които стояха натрупани на купчини в библиотеката на Бъкшоу, или поне бяха стояли, докато не ги разчистиха заради снимките.

— Най-добре изчезвайте, госпожице. Боята още е мокра. Едва ли искате да се оплескате цялата.

— В никакъв случай, особено ако боята е на основата на олово — отвърнах рязко аз и се отдалечих с небрежна стъпка, докато си припомнях с приятна тръпка случая на американския художник Уислър, който заболял от така наречените от художниците „бояджийски колики“, докато рисувал прочутата си картина „Бялото момиче“, заради високо съдържание на живак в бялата боя, основния цвят в рисунката.

Дали отравянето с живак бе също толкова сладко и под друго име? Знаех, че плъховете обичат да гризат оловни тръби заради сладкия вкус на оловото. Всъщност бях започнала да си вадя бележки от един памфлет със заглавие „Особеностите на отравянето с олово“ и тъкмо се замислих доволно по тази тема, когато телефонът иззвъня.

Веднага се спуснах към него, преди да е иззвънял втори път. Ако татко го чуеше, гневът му щеше да ни преследва цял ден.

— По дяволите! — казах, докато вдигах слушалката.

— Ало… Флавия? Удобно ли е?

— О, здравейте, отче. Извинявайте, ударих си коляното в рамката на вратата.

Из „Златните правила на Флавия“: когато те хванат да ругаеш, винаги се опитвай да предизвикаш съчувствие.

— Горкичката. Надявам се да не си се наранила лошо.

— Ще се оправя, отче, веднага щом болката стихне.

— Обаждам се само за да ви кажа, че при нас всичко върви като по вода. Билетите са почти разпродадени, а слънцето още дори не се е вдигнало. Синтия и телефонният й отряд се справиха забележително снощи.

— О, благодаря, отче, ще предам на татко.

— А, и, Флавия, кажи му, че Дитер Шранц от фермата Кълвърхаус предложи, ако баща ти е съгласен, разбира се, да използваме старата шейна от гаража ви, за да превозим зрителите от енорийската зала до Бъкшоу. Щял да закачи теглич, с който да дърпа шейната с трактора. Само пътуването ще си струва цената на билета, не си ли съгласна?

 

 

Татко се съгласи след изненадващо кратко мърморене, но пък, когато го помолеше викарият, той винаги се съгласяваше. Свързваше ги дълбоко и силно приятелство, което не разбирах съвсем. Макар и двамата да бяха завършили „Грейминстър“, заради разликата във възрастта си, бяха учили там по различно време, тъй че не това беше обяснението. Викарият проявяваше интерес към пощенските марки само от учтивост, а татко се интересуваше съвсем бегло от божиите дела, следователно здравата връзка помежду им си оставаше загадка.

Ако трябва да съм напълно искрена, малко им завиждах за близостта и понякога се улавях да си мечтая и аз да съм толкова добра приятелка с татко, колкото викарият.

Не че не бях опитвала. Веднъж, докато веех с едно от филателистките му списания, за да разгоря слабия пламък на спиртната лампа, страниците се разлистиха и погледът ми попадна върху дезинфектант, който се получаваше при смесване на формалдехид с калиев перманганат и е бил използван от пощенските служби за дезинфекция на пощенски пратки в Средиземноморието в дните, когато холерата е била постоянна заплаха.

Ето един факт за колекционирането на марки, който всъщност беше интересен! Мост — макар и крайно нестабилен — между света на татко и моя.

— Ако някога се нуждаеш от дезинфекция на Марките — бях предложила веднага, — с радост ще го направя. За нула време ще забъркам формалин с калиев перманганат. Никакъв проблем не е.

Като пътник през времето, събудил се току-що в непозната къща в друг век, татко вдигна поглед от класьорите си.

— Благодаря ти, Флавия — отвърна след напрегнато мълчание. — Ще го имам предвид.

Дафи, както винаги, се бе проснала на фотьойл в библиотеката със „Студеният дом“ на колене.

— Не ти ли омръзва да четеш тази книга? — попитах аз.

— Не! — сопна се тя. — Книгата толкова прилича на собствения ми печален живот, че не правя разлика между текста и действителността.

— Тогава защо изобщо си правиш труда да четеш?

— Пръждосвай се. Ходи да досаждаш на друг.

Реших да подходя по друг начин.

— Имаш черни кръгове под очите. Снощи до късно ли чете или съвестта ти не те остави да заспиш заради възмутителния начин, по който се държиш с малката си сестра?

„Възмутителен“ бе дума, която си умирах да използвам в изречение, откакто бях чула Синтия Ричардсън, жената на викария, да я изсъсква срещу госпожица Кул, пощаджийката, по адрес на Кралските пощи.

— Гледай си работата — отвърна Дафи. — Че кой изобщо е успял да мигне при цялата тази дандания.

— Нищо не съм чула.

— Защото уж свръхизостреният ти слух се е повредил. Като че ли започваш да проявяваш симптоми на типичното за Де Лус оглушаване. Предава се от най-малка дъщеря на най-малка дъщеря и по принцип се отключва преди навършване на дванайсетгодишна възраст.

— Глупости! Никаква дандания не е имало, въобразяваш си.

Лявото ухо на Дафи потрепна, както винаги, когато се ядосаше. Разбрах, че съм я засегнала.

— Не си въобразявам! — извика тя, хвърли книгата и скочи на крака. — Беше проклетата Уивърн. По цяла нощ гледа стари филми — отново и отново, докато не ти дойде да закрещиш. Ако още веднъж чуя как казва „Никога няма да забравя замъка Хоукхоувър“ на фона на онази сълзлива музика, ще повърна блатна вода.

— Мислех си, че я харесваш… всички онези списания…

Проклятие! За малко да се издам. Нали се предполагаше, че не знам какво държи на дъното на чекмеджето си.

Но тревогата ми бе напразна. Дафи беше толкова ядосана, че не забеляза как се изпуснах.

— Харесвам я на снимка, но не и на живо. Зяпа ме все едно съм някакъв урод.

— Може и да си — отвърнах услужливо.

— Гледай си работата! И след като си толкова добра приятелка с лейди Филис, й кажи, когато я видиш, да не вдига толкова шум. Предай й, че Бъкшоу не е някакво си лигаво кино в Слау или от която там паланка е.

— Непременно — обърнах се на пети и напуснах библиотеката.

По някаква странна причина започна да ми става жал за Филис Уивърн.

 

 

Във вестибюла Догър се бе покачил на висока дървена стълба и окачваше клонки джел на един от сводовете.

— Внимавай с илицина — провикнах се аз. — Не си облизвай пръстите.

Това беше шега, разбира се. Някога се смятало, че в две шепи от червените плодове се съдържа смъртоносно количество от гликозида, но пипането на листата беше напълно безопасно.

Догър вдигна лакът и ме погледна изпод ръката си.

— Благодаря, госпожице Флавия. Много ще внимавам.

Макар да бе приятно да си мисля за отрови през всички сезони, по Коледа усещането бе някак си специално и неволно се ухилих. Точно в този миг входният звънец издрънча.

— Аз ще отворя — казах на Догър.

Щом отворих вратата, в лицето ме блъсна навяващ сняг. Изтрих очи и само частица от мен се изненада, когато видях пред къщата автобуса за Котсмор с величествено издигащи се от радиатора струи пара. Шофьорът, Ърни, стоеше пред мен и чоплеше зъбите си с месингова клечка.

— Хайде, слизайте! И гледайте да не паднете! — провикна се той през рамо към колоната от хора, които излизаха през отворената врата на автобуса.

— Актьорите ви пристигнаха — каза Ърни.

Хората минаваха покрай него и влизаха във вестибюла като туристи, струпали се в Националната галерия при отварянето на вратите — бяха общо около трийсет души: с палта, шалове, галоши, ръчен багаж и пакети с пъстри опаковки. Спомних си, че ще прекарат Коледа тук.

Една от последните пътнички срещна трудности при изкачването на стъпалата. Ърни понечи да й помогне, но тя отблъсна протегната му ръка.

— Ще се справя и сама — заяви безцеремонно.

Този глас!

— Ния! — извиках аз.

И наистина се оказа тя.

Ния Гилфойл бе асистентка на Рупърт Порсън, пътуващия кукловод, който срещна зловещо смъртта си в енорийската зала на „Свети Танкред“. Не я бях виждала от лятото, когато замина от Бишъпс Лейси малко обидена.

Но изглежда всичко това бе забравено. Ето че сега тя стоеше на стъпалата на Бъкшоу със зелено палто и пъстра шапка, обсипана по периферията с червени плодчета.

— Дай прегръдка. — Ния разтвори ръце.

— Миришеш на Коледа — отвърнах аз и чак сега забелязах издутината между нас.

— В осмия месец съм! — каза тя, направи крачка назад и разкопча зимното си палто. — Ето, виж!

— Истинска Мама Гъска! — заявих аз и Ния се разсмя звънко.

Тя играеше ролята на Мама Гъска в пиесата на покойния Рупърт и се надявах шегичката ми да не я наведе на неприятни спомени.

— Вече не съм Мама Гъска, а просто Ния Гилфойл (госпожица). Актриса, владееща комедия, трагедия, пантомима. За повече информация се обадете в агенция „Уидърс“ в Лондон.

— А кукленият театър…

— Продадох го до последната джунджурия на един прекрасен човек в Борнмут. Изкарах достатъчно и си наех апартамент, за да има малкото покрив над главата си, когато най-накрая реши да дойде на този свят.

— Участваш ли във филма? — махнах аз с ръка към театралната глъчка във вестибюла.

— В малка роля. Въплъщавам се в не особено задълбочения образ на Антеа Флайтинг, бременната — и мила, разбира се, — дъщеря на Боаз Хейзълууд, героя на Дезмънд Дънкан.

— Мислех си, че той е ерген. Не ухажва ли Филис Уивърн?

— Да, ерген е и я ухажва… но си има минало.

— Аха, разбирам — отвърнах аз, макар да не разбирах.

— Я да те огледам — хвана ме тя за раменете и отдръпна глава назад. — Пораснала си… и бузите ти са поруменели.

— От студа е.

— Като стана въпрос за студа — засмя се тя, — да влезем вътре, преди пъпът ми да измръзне и да падне.

— Госпожице Ния — рече Догър, докато затварях вратата след нас. — Много се радвам да ви видя отново в Бъкшоу.

— Благодаря, Догър — стисна тя протегнатата му ръка. — Никога няма да забравя добрината ти.

— Бебето скоро ще се роди — каза той. — През януари ли?

— Точно така, Догър. Имаш набито око. Според лекаря, на двайсет и пети януари. Той каза, че нищо няма да ми стане, ако участвам във филма, стига да спра цигарите, да се наспивам добре, да се храня обилно и да си вдигам краката нависоко, когато не съм пред камерата.

Ния ми намигна.

— Много добри съвети — отвърна Догър. — Чудесни наистина. Удобно ли пътувахте с автобуса?

— Доста друсаше, но това бе единственият превоз, който успяха да осигурят от „Илиум Филмс“, за да ни докара от гарата в Додингсли. Слава богу, че е толкова тромав стар звяр. Не успя да се обърне въпреки снега.

Мариън Трод вече беше отвела останалите по горните етажи и във вестибюла останахме само ние тримата.

— Ще ви заведа до стаята — каза Догър и Ния завъртя весело пръсти като Лоръл и Харди и тръгна след него.

Двамата едва се бяха скрили от поглед, когато на вратата отново се звънна.

О, кипящи цианиди! Нима щях да прекарам остатъка от живота си като портиер?

Блъсна ме поредният студен порив замръзнали снежинки.

— Дитер!

— Здравей, Флавия. Нося столове от викария.

Дитер Шранц — висок, рус и красив, както казват по радиото, стоеше на прага и ми се усмихваше със съвършените си зъби. Внезапната му поява малко ме смути: все едно бог Тор лично бе дошъл да остави мебелите.

Като предан почитател на английската литература и особено на сестрите Бронте Дитер бе решил да остане в Англия след освобождаването на военнопленниците с надеждата един ден да преподава „Брулени хълмове“ и „Джейн Еър“ в английско училище. Струва ми се, че се надяваше и да се ожени за сестра ми Фели.

Зад него мястото на автобуса беше заел сив трактор „Фъргюсън“, чийто включен двигател бръмчеше тихичко в снега, а за него бе прикачено ремарке, отрупано догоре със сгъваеми столове, покрити почти изцяло с брезент.

— Ще ти държа вратата отворена — предложих аз. — Ще дойдеш ли довечера на представлението?

— Разбира се! — ухили се Дитер. — Вашият Уилям Шекспир е почти толкова велик писател, колкото Емили Бронте.

— Я се разкарай, будалкаш ме.

Госпожа Малит използваше този израз. И през ум не ми бе минавало, че ще излезе и от моята уста.

Дитер пренасяше столовете в къщата по пет-шест наведнъж, докато накрая и последните не бяха наредени във вестибюла срещу импровизираната сцена.

— Ела в кухнята, да опиташ прочутото какао на госпожа Малит — подканих го аз. — Слага в него островчета разбита сметана и стръкчета розмарин за дървета.

— Благодаря ти, но трябва да се връщам. Гордън не обича да…

— Ще повикам Фели.

По лицето на Дитер се разля широка усмивка.

— Добре тогава. Но ще остана само за едно островче от сметана и нито минутка повече.

— Фели! — извиках в посока на салона. — Дитер е тук!

Нямаше смисъл да изтърквам напразно подметките на обувките си. Освен това Фели си имаше собствени крака.