Алън Брадли
Преследвана от сенки (11)

Десет

В пет и половина жителите на Бишъпс Лейси започнаха да пристигат. Първи се появиха госпожиците Падок — Лавиния и Аурелия, съдържателни на чайната „Свети Николай“.

Не бе за вярване, но тези две скърцащи антики бяха изминали пеша километър и половина от селото през снежните преспи и лицата им сияеха като две малки червени пещи.

— Не искахме да закъснеем, затова тръгнахме по-рано — обясни госпожица Лавиния и възхитено огледа украсения вестибюл. — Много е шикозно, нали Аурелия?

Знаех, че опипват почвата и преценяват каква е вероятността да ги помолят да пеят. Госпожиците Падок успяваха да се промъкнат на сцената на всяко мероприятие в Бишъпс Лейси още от памтивека и бях напълно наясно, че в момента скътани някъде в дълбините на чантата си госпожица Лавиния носи за всеки случай най-малко партитурите за „Последният поход на Наполеон“, „Потокът Бендемиър“ и „Ани Лори“.

— Представлението започва чак след час и половина — казах им аз. — Но заповядайте да се настаните. Може ли да взема палтата ви?

Тъй като Догър бе извън строя, реших да поема задълженията на портиер. И без това през деня бях натрупала достатъчно опит! Татко щеше да се ядоса, разбира се, но знаех, че когато разбере причината, ще ми благодари. Е, може би не чак да ми благодари, но поне да ми спести някоя от тричасовите си лекции.

Засега обаче татко никакъв го нямаше. Сякаш след като бе получил наема за ползването на Бъкшоу, нямаше други задължения. Или пък се срамуваше да се покаже?

Снимачният екип правеше последни приготовления около импровизираната сцена, наместваше прожекторите и редеше кошници със свежи цветя от двете страни на отреденото за двора пространство, когато на вратата се звънна.

Загърнах се плътно с наметнатия на раменете си пуловер, отворих вратата и се озовах лице в лице с напълно непознат човек. Той се бе увил с дълго бежово палто без отличителни знаци, което ме наведе на мисълта, че е служебно, дадено от една или друга армия.

Мъжът беше нисък, луничав и дъвчеше дъвка така, както кон дъвче ябълка.

— Т’ва ли е Бъкшоу? — попита той.

Признах, че е това.

— Аз съм Карл — обяви той. — Кажи на голямата си сестра, че съм тук.

Карл? Голяма сестра?

Но разбира се! Това беше Карл от Сейнт Луис, щата Мисури — американецът Карл, който бе дал на Фели дъвките, които аз свих от чекмеджето й за бельо. Карл, който й казал, че прилича досущ на Елизабет Тейлър в „Национално кадифе“. Карл, който я бе научил как се пише правилно Мисисипи.

Доколкото си спомнях, отряд американци бяха ползвали летището в Лийткоут заедно с ескадрона британски летци и някои от тях, също като Дитер, бяха решили да останат в Англия след края на войната. Явно Карл бе един от тях.

Той държеше малък пакет, почти изцяло скрит от надиплена зелена панделка, обсипана с червено-бели захарни коледни бастунчета.

— Цигара? — попита той и в дланта му се появи пакет „Кемъл“, който той ловко като фокусник отвори с палец.

— Не, благодаря. Татко не позволява да се пуши в къщата.

— Не дава, а? Е тогава ще запазя клечката за някоя магия. Кажи на Офелия, че Карл Пендрака е тук и е готов за буги-буги!

Мили боже!

Карл мина покрай мен и тръгна с небрежна походка през вестибюла.

— Чудно местенце — продължи той. — Май снимат филм, а? Знаеш ли, че веднъж видях Кларк Гейбъл в Сейнт Луис? В магазин „Шпигелс“, откъдето идва и това…

Той разклати подаръка.

— Майка ми го избра. Напъхала го в колета с цигарите. Кларк Гейбъл ме погледна право в очите, когато го срещнах в „Шпигелс“. Какво ще кажеш, а?

— Ще кажа на сестра си, че сте тук — отвърнах аз.

 

 

— Фели — казах от вратата на салона. — Карл Пендрака е тук и е готов за буги-буги.

Татко вдигна очи от страниците на списание „Филателия“.

— Покани го да влезе — рече той.

Дяволчето в мен се ухили нетърпеливо.

Стигнах само до края на коридора и повиках Карл с показалец.

Той дойде послушно.

— Хубава къщичка си имате — рече той и докосна възхитено тъмната ламперия.

Отворих вратата на салона, като се постарах да имитирам Догър в ролята му на иконом: с изражение и стойка, които показват силен интерес и в същото време крайна незаинтересованост.

— Карл Пендрака — обявих с известна закачливост.

Фели премести поглед от своето отражение в огледалото, към отражението на Карл, който с отсечена крачка отиде при татко, стисна му ръка и здраво я разтърси.

Макар да не си пролича, видях, че татко се смути. Дори Дафи вдигна очи от книгата си при това сериозно нарушение в етикета.

— Възможно е семейството на Карл да има далечна връзка с рода Пендрагон на крал Артур — каза Фели с онзи крехък и сополив глас, който използваше при разисквания на нечие родословие.

За моя радост татко не изглеждаше особено впечатлен.

— Весела Коледа, госпожице Офелия де Лус — заяви Карл и й връчи подаръка.

Веднага видях, че Фели се разкъсва между векове добро възпитание и порива да забие нокти в подаръка като лъв в християнин.

— Хайде, отвори го — подкани я Карл. — За теб е.

Татко потъна бързо в списанието за марки, а Дафи, която се преструваше, че е стигнала до особено завладяващ пасаж от „Студеният дом“, тайничко надзърташе изпод свъсените си вежди.

Фели развързваше фльонгите бавно и суетливо като природоизпитател, който прави дисекция на пеперуда под микроскоп.

„Разкъсай ги!“, идеше ми да изкрещя. — „Опаковката е за това — за да бъде разкъсана!“

— Не искам да съсипя прекрасната хартия — усмихна се превзето Офелия.

О, пресвети боже! Идеше ми да я удуша с проклетата панделка!

Карл очевидно си мислеше същото.

— Дай на мен — рече той, дръпна пакета от ръцете на Фели и пъхна пръсти в двата края на сгънатата хартия. — Чак от Сейнт Луис, Мисури, Щатът на разумните.

Едно захарно бастунче се изтърколи до камината.

— О! — възкликна Фели, щом опаковката падна. — Найлонови чорапи! Прекрасно! Къде ги намери?

Дори Дафи ахна. Найлоновите чорапи се срещаха толкова рядко, колкото ако от еднорог. Те бяха Свещеният граал на подаръците.

Татко скочи от стола си като опарен. Той светкавично се озова в другия край на стаята, а найлоновите чорапи, които изтръгна от ръцете на Фели, увиснаха от китките му като змии.

— Това е възмутително, младежо. Крайно неприлично. Как се осмеляваш?

Той отърси чорапите от ръцете си и ги хвърли в камината.

Гледах как найлонът се сбръчква, свива и почернява сред пламъците, разграден от топлината до основните си компоненти (адипинова киселина и хексаметилендиамин). Потръпнах от удоволствие, когато чорапите предадоха богу дух с едно последно изящно припламване. Сетният им дъх — струйка от отровния газ циановодород се издигна и излетя през комина. Само за няколко секунди от подаръка на Карл остана само лепкаво черно мехурче, което бълбукаше върху дървата в огнището.

— Аз… не разбирам — каза Карл.

Той стоеше стъписан и местеше поглед от татко към Фели, Дафи и мен.

— Вие, англичаните, сте пълни хаховци — заяви той.

 

 

— Хаховци — повтори ми Карл във вестибюла, докато клатеше невярващо глава. Фели бе избягала разплакана в стаята си, а татко разгневен като буреносен облак беше потърсил с достойнство убежище в кабинета си.

— Избери си място — казах аз, когато на вратата отново се позвъни, и представих набързо Карл на госпожиците Падок.

— Карл е от Сейнт Луис в Америка — обясних им и докато стигна до вратата, те вече си бъбреха с него като стари дружки.

На прага, сякаш подредил се за инспекция, стоеше Нед Кропър с подарък в ръката и брилянтин в косата. На няколко крачки зад него чакаше Мери Стоукър.

Като изключим зачервеното лице и леко присвитите очи, Мери можеше да мине за картина на Мадона в Националната галерия, както стоеше на прага, сияеща в снега.

„Няма място в хана“, помислих си, не много благородно.

— Нед! Мери! — извиках като че ли прекалено радостно.

Нед работеше като помощник в „Тринайсетте патока“, единствената странноприемница в Бишъпс Лейси, а Мери беше дъщерята на ханджията. Веднага познах, че Нед е донесъл подаръка за Фели: поредната наплюта от мухите кутия шоколадови бонбони „Милейди“, които стояха на витрината на сладкарницата на госпожица Кул още отпреди войната. Съдържанието й вероятно се бе сдобило с глазура от плесен, която, разбира се, човек с достатъчно здрав стомах би могъл да остърже и да излапа шоколада.

Любовните си дарове Нед по принцип оставяше на прага на кухнята посред нощ, след което на сутринта госпожа Малит ги внасяше отвратено, хванала ги с два пръста.

„Проклетите котараци пак се навъртат наоколо“, промърморваше тя.

— Хубава прическа — обърнах се към Мери. — Подстригала ли си се?

— Да, собственоръчно, специално за Коледа — прошепна тя. — Наистина ли ти харесва?

— Ще заслепиш и самата Филис Уивърн — отвърнах аз и я стиснах за лакътя.

— Ех, ти! — засмя се Мери и ме потупа по ръката доста силничко.

— Настанявайте се — поканих ги аз. — Подранили сте, тъй че имате богат избор.

Знаех, че Нед ще си избере място по средата на първия ред, и се оказах права. Искаше да е възможно най-близо до Филис Уивърн.

Ревът на мотор пред входа извести, че Дитер пристига с първата група зрители. Отворих вратата точно в мига, в който Фърги спря и разпръсна като рог на изобилието жълта светлина сред снега. Зад трактора, препълнена с пътници — двама мъже от селото дори се крепяха несигурно върху ските й — беше шейната на Хариет.

Сърцето ми се сви.

Натъжих се, като си помислих, че някъде далеч Хариет е умряла сред сняг като този. Как бе възможно подобна трагедия да се случи сред такава красота?

Но призраците все така правеха: появяваха се в най-неочакван момент на най-странни места.

Не ми остана време да си припомня лицето на майка си; хората вече слизаха от шейната и идваха към вратата, засмени и оживено разговарящи помежду си.

— Флавия! Haroo, mon vieux! Joyeux Noël!

Това бе Максимилиан Брок, нисичкият концертиращ пианист (пенсиониран), който бе заменил пианото за съвсем нова кариера на селска клюкарка. Хората шушукаха (но не и аз), че си записва и продава на женски списания едва-едва замаскираните като художествени разкази пикантни истории, които дочува из Бишъпс Лейси. Дафи ги наричаше „кирливи ризи“.

— Видя ли вече Филис Уивърн? — попита настойчиво Макс. — Как изглежда на живо? Бръчките й наистина ли са като съсухрени коловози или жълтата преса просто злобее?

— Здрасти, Макс. Да, видях я вече и мога да кажа, че изглежда прекрасно.

— Как са сестрите ти? Растат ли?

— Можеш сам да ги попиташ — отвърнах аз малко нетърпеливо. Ако Макс се разприказваше, имаше опасност да пуснем корени тук.

Но преди да успее да формулира нов въпрос, беше избутан настрани от внушителното шкембе на Бъни Спърлинг от имението Наутилус, който така поразително приличаше на господин Пикуик, че за миг ме побиха тръпки.

С палци, пъхнати в джобовете на сакото си, Бъни потупа корем и вдигна розовите си ноздри във въздуха, сякаш надуши аромата на храна.

— Флавия — каза той, без да влага много усилия в поздрава, преди да се отдалечи бързо с необичайно тънките си крака.

След като шейната се изпразни, Дитер направи малък кръг с трактора и шейната в заснежения преден двор и след като ми помаха с облечената си в плетена ръкавица ръка, потегли към селото за втората група.

Тъй като Догър не беше на разположение, аз посрещах новодошлите и разменях по някоя дума със стари познати. Явно никой друг от семейството нямаше да се появи. Очевидно бяха решили, че тазвечерното представление е работа на снимачния екип и няма нужда да си мърдат и малкия пръст. Трябваше да се справям сама.

Малко преди началото викарият пристигна запъхтян и изтупа крака във вестибюла.

— Вали сякаш всички ангели и архангели скубят кокошки — каза той.

Зад него Синтия се намръщи на богохулното сравнение.

— Полицай Линет каза, че всички пътища към Бишъпс Лейси са безнадеждно затрупани — продължи той — и вероятно ще останат така, докато пътният отдел в Хинли не ги изчисти. Това е цената, която плащаме, задето живеем тук уединено, така да се каже, но въпреки това е крайно неудобно.

Мариън Трод си проправи път през събралото се множество и дойде при нас.

— Госпожица Уивърн е готова, отче — съобщи тя. — Бихте ли…

— Разбира се, скъпа. Предайте й, че ще кажа няколко думи преди представлението за Фонда за ремонт на покрива и така нататък, а след това е неин ред… а и на господин Дънкан, разбира се. Божичко, не бива да забравяме за господин Дънкан.

Докато викарият отиваше към сцената, татко, Фели и Дафи, предвождани от леля Фелисити, влязоха бавно във вестибюла и заеха местата си на първия ред. Тъй като Нед бе седнал на стола, предназначен за мен, аз седнах в дъното.

Помахах с пръсти на Ния, която ми помаха в отговор, потупа корема си и обърна комично очи.

— Дами и господа, приятели и съседи, както и всички останали, които съм пропуснал…

Последва любезно кискане като награда за забележителното му остроумие.

— Тази вечер всички ние се изправихме срещу бушуващите стихии, за да илюстрираме старата мъдрост, че християнското милосърдие започва от дома. Присъствието ни в топлия и уютен наследствен дом на фамилия Де Лус се дължи изцяло на любезната покана на полковник Хавиланд де Лус — („Така, така!“, помислих си аз), — да се съберем в това сурово време, за да помогнем за ремонта на покрива на „Свети Танкред“. Без повече многословия, за мен е истинско удоволствие да ви представя госпожица Филис Уивърн и господин Дезмънд Дънкан. Едва ли е нужно да ви казвам, че госпожица Уивърн е звезда от театралната сцена и кинофилмите, докоснала сърцата ни в продукции като „Нели от Уайтхол“, „Тайното лято“, „Любов и кръв“, „Стъкленото сърце“…

Той замлъкна за миг, за да извади листче от джоба си, почисти очилата си с него и след това прочете написаното там.

— „Дъщерята на пазача“, „Окопът в дневната“, „Кралицата на любовта“… ъъъ… „Сейди Томпсън“ — (чуха се няколко нервни кикота и пронизително изсвирване) — и накрая, но не на последно място „Жената на ректора“.

Като цяло думите му бяха посрещнати с аплодисменти, помрачени само от нечие мяукане.

Синтия седеше с вперени право напред очи и стиснати устни.

— Най-новият филм на господин Дънкан е „Военна кауза“. И така, да посрещнем в Бишъпс Лейси две велики екранни звезди: госпожица Филис Уивърн и господин Дезмънд Дънкан със знаменитата им интерпретация на сцена от „Ромео и Жулиета“.

Нямаше завеса, която да се вдигне, но за сметка на това светлините угаснаха и няколко секунди седяхме сред пълна тъмнина.

Тогава лъчът на прожектор прониза мрака и освети малка горичка от лимонови дръвчета в саксии. Табела, поставена върху дървен триножник, ни съобщи, че това е овощната градина на Капулети.

Извърнах се назад и видях, че ослепителният бял лъч идваше от върха на скелето над вратата, а човекът, направляващ прожектора, бе Гил Крофърд.

Ромео, в изпълнение на Дезмънд Дънкан, излезе и тръгна да се разхожда из градината под оглушителни аплодисменти. Облечен беше с прилепнал клин и чудати шорти от червено кадифе, които приличаха на издути плувки. Носеше бяла селска риза с дантелени къдрички около врата и на ръкавите, а забележителната му плоска шапка бе увенчана с перо от опашка на фазан.

Той разпери ръце към публиката и направи поредица от изящни поклони, преди да изрече първите си думи.

„О, хайде!“, помислих си аз. — „Започвай вече!“

— Правете си шеги с бедата чужда, като не сте я преживели вие^[1].

Дезмънд Дънкан направи пауза и при звука на познатия му глас, се чуха нови аплодисменти.

— Но стой, каква е тази светлина, която от прозореца изгрява?

Откъслечни ръкопляскания показаха, че сред публиката има запознати с тази реплика.

— Той изток е, а Жулиета — слънце. Изгрей, о, слънце, и надвий луната, която и така е побледняла…

Той отново замълча и вдигна очи към балкона на Жулиета, който още тънеше в непрогледна тъмнина извън лъча на прожектора.

— Светлина! — нареди силно гласът на Филис Уивърн някъде над главата на Ромео.

Сякаш времето спря.

— Изгрей, о, слънце и надвий луната, която и така е побледняла… — започна Дезмънд Дънкан репликата отначало, но доста колебливо.

Муха да бе бръмнала, щеше да се чуе.

— Светлина, по дяволите! — сопна се гласът на прекрасната Жулиета в тъмното, а зад мен се чу ужасяващ трясък сякаш метален предмет бе паднал от скелето върху плочките на пода.

— … която и така е побледняла, защото си по-хубава от нея! — продължаваше Дезмънд Дънкан. — Щом толкоз ти завижда, нейна жрица недей да бъдеш вече…

Изведнъж се чу шумолене на коприна и Филис Уивърн се спусна надолу по стълбите, като в кръга светлина от прожектора се появиха първо краката й, последвани от роклята.

Костюмът й беше разкошен — бежова рокля с широки поли, пристегната в кръста и с изненадващо дълбоко деколте. Скъпоценните камъни, обсипали яката и ръкавите, блещукаха лудешки, когато премина през светлината на насочения върху Ромео прожектор и публиката ахна при вида на това великолепие, материализирало се пред очите им.

В сплетената й коса бе втъкан венец от цветя — истински цветя, доколкото виждах — и аз прехапах възхитено устни. Колко млада, красива и неподвластна на времето изглеждаше!

Истинската Жулиета, ако някога действително е съществувала, щеше да позеленее от яд.

Филис Уивърн най-сетне стъпи на пода на вестибюла, а островърхите й пантофки издаваха зловещ звук върху плочките: като от виещи се змии.

Нед Кропър се отдръпна лекичко назад, когато тя мина покрай него и се насочи към входната врата.

„Тръгва си!“, помислих си аз. — „Сега ще излезе!“

Започнах да се въртя на стола, борейки се със себе си да не стана, когато Филис Уивърн стигна до скелето, сграбчи стълбата, постави обутия си в изящна пантофка крак на първото стъпало и започна да се катери.

Изкачваше се нагоре, а старинната й рокля, дори в тъмното, хвърляше отблясъци като комета, издигаща се в небесата.

На върха тя стъпи на дъсчената пътека и тръгна внимателно към Гил Крофърд, който зяпаше приближаването й с отворена уста.

Стиснала с една ръка перилото, Филис Уивърн спря и с другата зашлеви Гил през лицето.

Острото плясване отекна напред-назад из вестибюла, отказвайки да заглъхне.

Гил вдигна ръка към бузата си и дори в почти непрогледния мрак видях как проблесна бялото на ужасените му очи.

Филис Уивърн вдигна поли и се върна внимателно до стълбата, след което успя да слезе с изненадваща грациозност.

Вперила очи право пред себе си, тя продължи напред като в процесия — няма как да го опиша по друг начин, сякаш вървеше по централната пътека на Уестминстърското абатство — прекоси вестибюла до подножието на западното стълбище, изкачи се до площадката, повдигнала с една ръка полите си, и зае поза на парапета на импровизирания балкон.

След спираща дъха пауза, вторият прожектор се включи със силно изщракване и я освети с лъча си като екзотична нощна пеперуда.

Филис Уивърн стисна ръце пред гърдите си, пое си дълбоко въздух и задекламира:

— О, аз горката!

— Говори! Тя говори! — възкликна Ромео. — Говори, о, ангел лъчезарен! — продължи той малко колебливо. — Да, защото над мене ти във тъмното сияеш като крилат вестител, на небето, когото смаяните смъртни гледат, обърнали очите си до бяло…

Спомних си за очите на Гил Крофърд.

— Ромео! — изчурулика тя. — О, защо си ти Ромео?

И така нататък. Остатъкът от представлението предложи още сълзливи диалози в същия дух и ми се прииска да бяха избрали някоя по-вълнуваща сцена, някоя от сцените, в които ставаше въпрос за отрови например, които на практика бяха единствените интересни моменти в „Ромео и Жулиета“.

Принудени бяхме да изслушаме цялата пиеса по време на една от задължителните сбирки за слушане на радио в четвъртък, които татко ни организираше. Тогава затвърдих мнението си, че макар Шекспир да е бил майстор на словото, не е разбирал нищичко от отрови.

Явно разликата между отрова и упойващо вещество му е убягнала и се бе оплел като пиле в кълчища по въпроса кои растения и минерали действат като дразнители върху главния и гръбначния мозък.

Въпреки всички фантасмагорични приказки за бране на билки на лунна светлина, симптомите на Жулиета говореха, че е използвана съвсем обикновената циановодородна киселина, сипана в питейна вода.

За вечни времена. Амин.

Филис Уивърн и Дезмънд Дънкан вече се покланяха на публиката. Хванати за ръце като Хензел и Гретел, те направиха една-две крачки към зрителите, след това отстъпиха назад и пак излязоха напред като плискащи се в брега вълни.

Поруменели от удоволствие или пък от нещо друго, двамата се потяха на воля, а отблизо гримът им изведнъж ми се стори отвратителен под силната светлина на прожекторите.

Филис Уивърн беше толкова близо до Нед, че той бе зяпнал с отворена уста като риба на пазарска сергия и се наложи Мери да го смушка в ребрата.

Вдигнах очи тъкмо навреме, за да зърна как тъмен силует изчезва сред сенките на върха на стълбите точно над балкона на Жулиета.

Беше Догър и изведнъж осъзнах, че е стоял там през цялото време.