Алън Брадли
Преследвана от сенки (19)

Осемнайсет

Тихо почуках на вратата на леля Фелисити и след като никой не отговори, се самопоканих вътре.

Прозорецът беше отворен със задължителните два сантиметра, а леля лежеше по гръб, завита до брадичката с одеяло, като оставаше изложена на студения въздух само до подобния си на дръжка на чаша нос.

Наведох се бавно, за да я огледам. В същия миг едното око на прастарата костенурка се отвори, последвано от другото.

— За Бога, момиче! — извика тя и се надигна на лакти. — Какво има? Какво се е случило?

— Нищо, лельо Фелисити. Само исках да те питам нещо.

— С отворена уста ли спях? — промърмори тя, зашеметена от рязкото връщане в реалността. — Говорех ли насън?

— Не. Спеше като мъртвец.

Твърде късно осъзнах какво точно казвам.

— Филис Уивърн! — рече леля и аз кимнах.

— Е, какво искаш? — смени тя кисело темата. — Хвана ме как подремвам. Старите жени трябва да си поддържат кръвооросяването с дрямка на всеки дванайсет часа, проклети да са онези спортни ентусиасти. Просто въпрос на хидростатика.

Не беше вярно, но не я поправих.

— Лельо Фелисити — изплюх камъчето аз, — помниш ли онзи ден през лятото, когато си говорихме край езерото? Когато ти ми каза, че трябва да изпълня дълга си дори да ме доведе до убийство?

Бяхме си говорили за Хариет и по какво приличам на нея.

Изражението на леля Фелисити омекна и тя ме докосна по ръката.

— Радвам се, че не си забравила. Знаех си, че ще го запомниш.

— Трябва да си призная нещо — казах аз.

— Добре. Обичам да ми споделят тайни, както всички хора.

— Влязох в стаята на Филис Уивърн, за да огледам.

— И?

— В чантата й намерих шофьорска книжка. През хиляда деветстотин двайсет и девета година се е казвала Филида Лампман. Филида, а не Филис.

Леля Фелисити стана тежко от леглото и отиде сковано до прозореца. Дълго се взира навън, както татко, в снега.

— Познавала си я, нали? — изтърсих аз.

— Защо мислиш така? — попита леля Фелисити, без да се обръща.

— Когато пристигна, електротехникът Тед те поздрави като стара приятелка. Вал Лампман използва един и същ екип за всички свои филми. Както и едни и същи актьори — дори Филис Уивърн. Дафи твърди, че тя не позволявала на никой друг да я режисира, след като се случило нещо си. Всички се познават. Когато те попитах за Тед, ти каза, че си го виждала някъде по време на войната… когато спирали тока. Щом отбелязах, че в такъв случай е нямало да можеш да видиш лицето му, ти отвърна, че трябва да ме намажат с шест пласта катран.

Леля Фелисити си пое дълбоко въздух — както кралицата, преди да излезе с краля на балкона на Бъкингамския дворец и да се изправи пред камерите и събралото се множество.

— Флавия, трябва да ми обещаеш нещо — каза тя.

— Каквото поискаш — отвърнах изненадана, че не се наложи да се преструвам на сериозна, защото точно така се чувствах.

— На никого няма да повтаряш онова, което ще ти разкажа. Никога. Дори и на мен.

— Обещавам — прекръстих се аз.

Тя ме стисна за лакътя толкова силно, че сгърчих лице от болка. Струва ми се, че не съзнаваше какво върши.

— Трябва да разбереш, че през войната някои от нас бяха натоварени с много важни задачи…

— Да? — подканих я нетърпеливо аз.

— Не мога да ти кажа какви, без да наруша Закона за държавната тайна, а и ти не бива да ме питаш. През последните години се натъквам случайно на стари колеги досадно често, но съм задължена от закона да не показвам, че ги познавам.

— Но Тед ти се обади.

— Шокираща грешка от негова страна. Ще му одера кожата, когато го хвана насаме.

— А Филис Уивърн?

Леля Фелисити въздъхна.

— Фили беше една от нас — отвърна тихо тя.

— Една от… вас?

— Не бива да го казваш на никого. — Леля стисна ръката ми още по-силно. — Дори на смъртния си одър. В противен случай ще те издебна някоя нощ с нож.

— Но, лельо Фелисити, нали обещах!

— Да, обеща — призна тя и разхлаби хватката.

— Филис Уивърн е била една от вас — напомних й аз.

— При това беше много ценна. Славата й отваряше врати, недостъпни за простосмъртните. Накараха я да играе роля, по-опасна от всяка друга, която беше изпълнявала на сцената или на екрана.

— Откъде знаеш? — не се сдържах да попитам.

— Съжалявам, скъпа, не мога да ти кажа.

— И Вал Лампман ли е бил един от вас? Напълно възможно е, защото е брат на Филис Уивърн.

Нещо се надигна в гърлото на леля Фелисити и за миг си помислих, че ще повърне, но от устата й излезе звук, наподобяващ рева на магаре. Раменете й потрепериха, а гърдите й се разтресоха.

Скъпата стара скумрия се смееше!

— Брат ли? Брат на Филис Уивърн? Как ти хрумна подобно нещо?

— В шофьорската й книжка пишеше, че фамилията й е Лампман.

— О, разбирам — обърса леля Фелисити очи с крайчеца на одеялото.

— Брат на Филис Уивърн? — повтори тя, сякаш повтаряше смешка на някой друг в стаята. — Далеч си от истината, мила, много далеч. Тя му е майка.

Устата ми зяпна като на труп, на който току-що са махнали превръзката на челюстта.

— Майка! Филис Уивърн е майка на Вал Лампман?

— Изненадана си, нали? Родила го е много млада, на не повече от седемнайсет години, доколкото знам, а с външния вид на Вал е… почти невъзможно да се определи на каква възраст е.

Значи това било! Вал Лампман наистина беше Валдемар от „Енциклопедия на прочутите хора“, само че бе синът на Филис Уивърн, а не нейният брат, както предположих. Бях разчела погрешно текста. Идеше ми да се изчервя, но прекалено се вълнувах.

— Тя имаше по-голяма дъщеря — продължи леля Фелисити. — Мисля, че се казваше Вероника. Бедното дете. Случила се някаква трагедия, за която никой не продумваше. Филида — или Филис, както обичаше да я наричат — била омъжена за известно време за покойния и бързо прежален Лоренцо, който въпреки синята си кръв и голямата разлика във възрастта им продължавал да се занимава с търговия на вина или перуки, забравила съм.

— Сигурно перуки — казах аз. — Тя носеше перука.

Леля Фелисити ми хвърли отвратен поглед, сякаш съм издала някаква тайна.

— Перуката падна — обясних аз. — Опитвах се да не разваля прическата й с чаршафа, с който я беше покрила полицията.

Последва тишина от онези, в които лъжичка би стояла права.

— Горката Фили — каза най-накрая леля Фелисити. — Пострада ужасно от ръцете на агенти от Тристранния пакт. Залели я с някакво вещество, доколкото знам. Косата й беше най-голямата й гордост. Все едно й изтръгнаха сърцето.

Вещество? Мъчения?

И Догър бил измъчван в Далечния изток. Струваше ми се странно как тези някогашни жестокости се завръщаха периодично в мирното селце Бишъпс Лейси.

— Татко знае ли за Филида Лампман?

— Тя участвала в няколко чуждестранни филма на Малиновски — продължи леля Фелисити, взряна в ръцете си, сякаш не бяха нейни. — Най-известният, разбира се, е „Анна от степите“, роля, която доведе пряко до задачата й, а по-късно и до падението й. Макар да се спаси на косъм, преживя пълен нервен срив, по време на който разви необясним страх от всякакви източноевропейци.

— И затова е настоявала винаги да работи с един и същ британски екип — казах аз.

— Точно така.

Бяхме гледали преработената версия на „Анна от степите“ в киното в Хинли, където го прожектираха — с английски субтитри — със заглавие „Облечена да умре“.

Първоначално си бях помислила, че филмът ще е поредната протяжна скука за руската революция, но историята бързо ме грабна, а очите ми бяха заслепени от черно-белите образи, както когато се взирах направо в слънцето.

Всъщност незабравимата сцена, в която Филис Уивърн в ролята на Анна, облечена с руската носия на баба си, и с тежки ботуши, ляга с едногодишното си бебе пред армията от ръмжащи трактори, след като си е сресала внимателно косата, сложила си е парфюм и грим, донесени й от Париж от любовника й Марсел, още ми докарва необясними кошмари от време на време.

— Госпожица Уивърн е била много смела жена — казах аз.

Леля Фелисити се върна до прозореца и се вгледа навън, сякаш Втората световна война още бушуваше в полетата източно от Бъкшоу.

— Не просто беше смела — каза тя. — Беше истинска британка.

Не наруших надвисналата тишина, докато не заплаши да се стовари върху нас. И тогава казах онова, за което дойдох.

— Трябва да си чула всичко, нали си в съседната стая.

Изведнъж леля Фелисити ми се стори изпита, стара и безпомощна.

— Трябваше — каза тя. — Бог знае, че трябваше.

— Искаш да кажеш, че не си чула нищо ли?

— Аз съм стара жена, Флавия. Страдам от превратностите на възрастта. Преди да си легна, глътнах малко ром и заспах с възглавница, притисната към здравото ми ухо. Бедната проклета душа гледаше филми по цяла нощ. Знаех защо, разбира се, но дори съчувствието си има граници.

Наистина ли, зачудих се аз, или леля Фелисити просто се опитваше да се измъкне от по-нататъшна дискусия?

— Значи не си чула нищо, така ли? — попитах накрая.

— Не казах, че не съм чула нищо. Казах, че не съм чула всичко.

Прекосих стаята и застанах до нея на прозореца. Навън се беше смрачило, а снегът продължаваше да се сипе, сякаш светът беше на път да свърши.

— Станах, за да отида до тоалетната. Тя спореше с някого. Шумът от филма обаче…

— С мъж или с жена?

— Не съм сигурна. Макар да говореха тихо, си личеше, че си разменят гневни думи. Дори след като долепих ухо до стената — о, не се прави на толкова шокирана, признавам си и аз от време на време допирам ухо до стената, — не успях да разбера какво точно казват. Отказах се и се върнах в леглото, твърдо решена да си поговоря с нея на сутринта.

— Не беше ли говорила с нея до този момент?

— Не — отвърна леля. — Нямаше удобна възможност. Веднъж се разминахме неочаквано в коридора, но както ти казах, и двете сме добре обучени да се преструваме на напълно непознати.

Мислено прехвърлях напред-назад думите на леля Фелисити. Ако например тя казваше истината, не е възможно Филис Уивърн да се е карала с някого, когато леля Ф. е станала по нужда, защото по това време е била вече мъртва. Чух пускането на водата в тоалетната и стигнах до стаята на смъртта само минутка по-късно. Преди това някой е имал достатъчно време, за да удуши Филис Уивърн, да й смени дрехите (неизвестно по каква чудата причина) и да избяга през една от трите врати: през онази към коридора, през междинната врата към стаята на Фло и Мейв или — и при тази мисъл се озърнах нервно през рамо — през вратата към стаята, в която стоях. Спалнята на леля Фелисити — същата леля Фелисити, която тъкмо ми бе казала, че е непълно способна да ме нападне в тъмното с касапски нож. Ако онова, което твърдеше, беше вярно — дори само половината от намеците й да бяха бръщолевенето на жена, остаряла внезапно в края на войната, — от нея можеше да се очаква всичко. Кой знае какъв хаос биха могли да всеят старата преданост и завист в отношенията между две приятелки?

Или пък врагове?

Нуждаех се от време да помисля — да остана сама, за да събера мислите си.

— Благодаря, лельо Фелисити. Сигурно си много уморена.

— Какво съобразително дете си — каза тя.

Усмихнах й се скромно.

 

 

Килерът под стълбите представляваше просто правоъгълен триъгълник, оборудван с висяща на кабел крушка. Тук, прибрани на безопасно място и далеч от очите на снимачния екип и камерите, стояха списанията, разчистени от библиотеката и салона. Стари броеве на „Кънтри Лайф“ притискаха като геоложки слоеве стари броеве на „Илюстрирани лондонски новини“. На високи нестабилни купчини бяха натрупани списанията „Зад кулисите“ и „Седмичен кинопреглед“, които вероятно датираха още от ерата на нямото кино.

Влязох в килера, затворих вратата след себе си, свалих няколко списания от един куп и се залових да търся.

Прелиствах страница след страница от „Любопитно от света на киното“ и „Големият екран“ и първоначално се усмихвах на изпълненията на така наречените „кинозвезди“, за повечето от които не бях и чувала.

Партита, галавечери, премиери, благотворителни представления: грейнали лица, широки усмивки, цилиндри и рокли с пайети, прегръдки в екзотични автомобили — тези хора прекарваха удивително дълго време пред фотоапаратите!

Не беше трудно да открия Филис Уивърн. Тя се появяваше навсякъде в продължение на години, а не изглеждаше и ден по-стара. Ето тук например седеше с кръстосани крака на платнен сгъваем стол с името й, отпечатано на облегалката, четеше сценарий с наметната на раменете жилетка и концентрирано изражение. На тази снимка пък танцуваше с млад пилот от военновъздушните сили в тъмен нощен клуб, който сякаш се помещаваше в криптата на църква. А на следващата снимка отново бе тя на снимачната площадка на „Анна от степите“, застанала до друга актриса, с която бяха вперили очи в небето пред огромен трактор, докато грима им оправяше мъж с мустаци и барета.

Нима това беше…?

За миг ми се стори, че жената до Филис Уивърн е Мариън Трод. Много по-млада, разбира се, но все пак…

Въпреки вълнението си, ми беше трудно да фокусирам очи върху страницата. В килера бе станало задушно; голата електрическа крушка излъчваше изненадващо силна топлина. Поради това, както и поради факта че бях смъртно уморена, започнах да се унасям.

Откога стоях сгушена тук? От час? Или пък два? Имах чувството, че са минали дни.

Разтрих очи и се насилих да разчета дребния шрифт на надписа под снимката.

Може би татко все пак основателно настоя и трите да си направим очила. Аз носех моите само когато исках да предизвикам съчувствие или за да предпазя очите си при рисковани експерименти. За миг се зачудих дали да не изтичам до стаята си за тях, но се отказах.

Поклатих глава и отново прочетох надписа:

„Филис Уивърн и Норма Дюранс се освежават между сцените. Усмихнете се на камерата, момичета!“ Какво разочарование. Явно бях сгрешила. За миг ми се стори, че съм попаднала на следа, но името Норма Дюранс не ми говореше нищо.

Освен ако…

Не видях ли същото лице в предишен брой? Понеже на онази снимка жената не бе с Филис Уивърн, не й обърнах внимание.

Прелистих няколко броя назад.

Да! Открих я в „Големият екран“. Актрисата стои в стопански двор и хвърля шепа зърно на събралите се около полите й превъзбудени кокошки.

„Красавицата Норма Дюранс влиза в ролята на Дорита във филма «Червената кокошчица». Дочухме обаче, че не й плащат в просо!“

Вдигнах списанието на светлината. Докато внимателно разглеждах лицето на жената, горният край на корицата за миг се допря до крушката. Сухата като барут хартия покафеня, после почерня… и преди да се усетя, избухна в пламъци.

Очарователен е начинът, по който съзнанието действа в подобни ситуации. Ясно помня, че първата ми мисъл бе: „Ето я Флавия с шепи, пълни с огън, в килер, претъпкан с лесно възпламеними материали.“

Точно такива случки правеха сензационните заглавия от първите страници на „Таймс“.

„От старинното провинциално имение остана само тлееща пепел. Бъкшоу изгоря.“

Текстът, разбира се, щеше да е придружен от страховита снимка.

Хвърлих горящото списание и го стъпках с крака.

Заради водоустойчивия разтвор, който Догър редовно нанасяше върху обувките ни обаче — вещерска отвара, съдържаща масло от ленено семе, рициново масло, както и парафин, — обувките ми веднага се подпалиха.

Съблякох жилетката и я хвърлих върху краката си, като тъпчех на място и удрях с дрехата, докато пламъците не угаснаха.

Сърцето ми бумтеше като двигателя на спортна кола, докато си поемах задавено дъх.

За щастие не се изгорих. Бързо потуших пожара, от който останаха само малко черна пепел и пушек.

Огледах се набързо, за да се уверя, че върху купчините със списания не са хвръкнали искри и излязох в коридора, кашляйки.

Тъкмо си обличах опърлената жилетка и остъргвах носовете на димящите си обувки в дъските на пода, когато кухненската врата се отвори и на прага се появи Догър.

Той ме гледаше безмълвно.

— Непредвидена химична реакция — обясних аз.

 

 

Във вестибюла се бе възцарила отегчена атмосфера. Никой не ми обърна и капчица внимание, докато преминавах оттам. Из цялото помещение жителите на Бишъпс Лейси седяха и се взираха с празни погледи в нищото, потънали в собствените си мисли. В един ъгъл бяха поставени масичка за игра на карти и два стола за провеждане на разпитите, а сержант Грейвс разговаряше тихо с госпожица Кул — селската пощаджийка и сладкарка.

Останалите можех да опиша само с думата „замаяни“. По-ранното оживление от общото приключение се беше изгубило, всякакви преструвки бяха изчезнали и сега всички седяха оклюмали и изтощени, показали най-сетне истинските си лица.

Бъкшоу се беше превърнал в бомбоубежище.

В ъгъла, най-далеч от полицаите, шофьорът Антъни дърпаше от цигара, стисната в полузатворената му длан. Погледна ме в очите, точно както направи, когато бутнах миниатюрната лавина от покрива.

Какво ли си мислеше?

Тръгнах небрежно към западното крило, за да видя колко часа показва големият стенен часовник в коридора до кабинета на татко. Сигурно вече ставаше късно.

Стрелките на старинния механизъм сочеха десет часа и седемнайсет минути! Кога успя да изтече денят?

Дори двайсет и четири часа изглеждаха като цяла вечност, когато човек е затворен вътре, а дните са най-къси от цялата година, но смъртта на Филис Уивърн под покрива на Бъкшоу преобърна хода на времето нагоре с краката.

Покривът на Бъкшоу! Кофата с птичия клей!

Времето ми изтичаше. Ако възнамерявах да изпълня плана си — по-скоро плановете, — трябваше да се захващам за работа. Коледа почти дойде. Самият Дядо Коледа скоро щеше да пристигне.

Както и гробарят.

Горката Филис Уивърн. Щеше да ми липсва.