Алън Брадли
Преследвана от сенки (18)

Седемнайсет

— Имам нужда от съвета ти — казах на Дафи.

Тази тактика винаги действаше.

Както обикновено тя се бе свила в библиотеката като скарида, потънала в книгата на Дикенс.

— Да речем, че искаш да потърсиш информация за даден човек, откъде би започнала? — попитах аз.

— От Съмърсет Хаус — отвърна тя.

Сестра ми се закачаше. Много добре знаех, както всеки друг в кралството, че в Съмърсет Хаус в Лондон се помещава архивът, в който се съхраняват всички актове за раждане, смъртни актове и брачни свидетелства, както и нотариални актове, завещания и други обществено достъпни документи. Веднъж татко ни показа сградата с мрачно изражение през прозореца на таксито.

— Като изключим това.

— Бих наела детектив — отвърна кисело Дафи. — А сега, ако обичаш, се махай. Не виждаш ли, че съм заета?

— Моля те, Дафи, важно е.

Тя продължи да не ми обръща внимание.

— Ще ти дам половината си пари в спестовната ми сметка в пощата.

Нямах намерение да го правя, но си струваше да опитам. Дафи измерваше парите в книги и макар в Бъкшоу да имаше повече книги, отколкото в библиотеката на Бишъпс Лейси, на нея все не й стигаха.

„Книгите са като кислорода за дълбоководолаз, заяви тя веднъж. — Ако му го отнемете, направо е загубен.“

По потрепването в ъгълчето на устата й разбрах, че е заинтригувана от предложението ми.

— Добре… две трети — казах аз.

Човек съвсем спокойно може да вдигне мизата, когато има лоши намерения.

— Ако въпросното лице е с благороднически произход — вдигна очи от книгата си Дафи, — бих започнала от „Родословни дървета на аристокрацията“ на Бърк.

— А ако не става въпрос за аристократ, а просто за известна личност?

— Провери в „Енциклопедия на прочутите хора“ — отвърна тя и посочи с пръст към етажерките. — Това ще ти струва три лири, десет шилинга и шест пенса. Веднага щом разчистят пътищата, лично ще те придружа до пощата, за да се уверя, че ще изпълниш обещанието си.

— Благодаря, Дафи, страшна си!

Но вече беше твърде късно. Дафи отново се бе потопила в дълбините на Дикенс.

Тръгнах с небрежна походка покрай лавиците. Чувала бях за въпросната енциклопедия и макар никога да не съм разлиствала никой от редицата дебели червени томове, чиито най-ранни броеве датираха още от миналия век, те бяха част от пейзажа на библиотеката.

Още докато се приближавах към рафта обаче, сърцето ми се сви. Зейнала дупка в дясната част на втория рафт показваше, че няколко тома липсват.

— Къде са броевете от трийсетте и четирийсетте години? — попитах аз.

Дафи ми отговори с мълчание.

— О, хайде, Дафи, важно е.

— Колко важно? — попита тя, без да вдига очи от книгата.

— Добре, тогава цялата.

— Цялата какво?

— Давам ти цялата си сметка.

— Всички пари ли?

— До последната монета. (Вижте забележката за лошите намерения по-горе.)

— Обещаваш ли?

— Заклевам се. Ако лъжа, гръм да ме удари.

Прекръстих се демонстративно и се помолих с цялото си сърце за дълголетие като на Том Пар, чийто гроб видяхме веднъж в Уестминстърското абатство; той беше доживял до достолепната възраст от сто петдесет и две години.

Дафи посочи вяло с пръст.

— Под дивана.

Коленичих и пъхнах ръка под пъстрата покривка.

Аха! Когато извадих ръка, в нея стисках броя на енциклопедията от 1946 г.

Занесох книгата в ъгъла и я отворих върху коленете си.

Буквата Л започваше чак на страница шестстотин, някъде по средата на тома: Ла Браш, Ладброук, Ламарш, Ламтън… да, ето го — Лампман, Лоренцо Анженьо, р. 1866, ж. се за Филида Гроум, 1909, една д.: Филида Вероника, р. 1910, един с.: Валдемар Антон, р. 1911.

Бързо разгадах съкращенията: р. — „роден“; ж. — „жени се“; с. и д. означаваха „син“ и „дъщеря“.

Но в книгата пишеше още много. Надълго и нашироко се обясняваше къде е получил образованието си Лоренцо Лампман („Бишъп Лод“), къде е отбил военната си служба (Кралската уелска армия), клубовете, в които е членувал („Будълс“, „Карингтънс“, „Гарик“, „Уайтс“, „Ксенофоб“) и наградите (два медала за храброст). Беше публикувал мемоари, озаглавени „С лък и пушка в Калахари“ и загинал при потъването на „Титаник“ през 1912 г., само година след раждането на сина си Валдемар Антон.

Младият Валдемар можеше да е единствено Вал Лампман, което означаваше, че това джудже въпреки приликата си с горско създание от приказките, беше на не повече от трийсет и девет години.

Двамата с Филис Уивърн бяха брат и сестра, а тя бе не на петдесет и девет, а на четирийсет години!

Правилно подозирах, че лъже за възрастта си.

Бързо прелистих към края на тома на буква У — макар Дафи да ме бе предупредила, че в тази енциклопедия не гледат с добро око на актьорите.

Нямаше изброени други хора с фамилия Уивърн, освен сър Перегрин, последният от рода си, загинал при дуел с шапкаря си през 1772 г.

Набързо прегледах някои от останалите томове, но те не се различаваха кой знае колко. Изглежда, в света на висшата класа времето тече по-бавно. Като се замислиш, „Енциклопедия на прочутите хора“ беше просто каталог на едни и същи стари клечки, запътили се високомерно към гроба.

— Дафи — казах аз, споходена от внезапно хрумване. — Откъде знаеше, че ще попитам за „Енциклопедия на прочутите хора“?

Последва протяжно мълчание.

— Pax vobiscum — отвърна тя внезапно и неочаквано.

Pax vobiscum ли? Това беше древният сигнал за примирие между сестрите Де Лус — формула, обикновено изричана от мен. Само трябваше да дам верния отговор, „Et cum spiritu tuo“ и точно за пет минути, отброявани от най-близкия часовник, бяхме задължени да забравим за старите разпри. Не се правеха изключения; нямаше условия, подточки и възражения; нямахме право да заключваме пръсти зад гърба си. Това беше сериозно споразумение.

— Et cum spiritu tuo — казах аз.

Дафи затвори „Студеният дом“ и се вдигна от стола. Отиде до камината и застана пред нея, взряна в топлата пепел, с пръсти, опрени леко върху полицата.

— Мислех си… — започна тя и поради задължителния характер на правилата не можах да й изкрещя: „И заболя ли те главата?“ — Мислех си, че тъй като е Коледа, би било хубаво поне сега…

— Да, Дафи?

Имаше нещо в позата й, в начина, по който стоеше. За един светкавичен миг, не повече, пред себе си видях татко, а в следващия момент тя отново си беше Дафи. Дали пък за милионна от секундата при тази трансформация не зърнах Хариет, както съм я виждала на купища стари снимки?

Чувството бе направо свръхестествено. Не, още по-зле — беше обезпокоително.

С Дафи стояхме и се гледахме мълчаливо, когато на вратата се почука леко. Като стрела, изстреляна от арбалет, Дафи се озова само за миг обратно на фотьойла и когато след секунда вратата бавно се отвори, тя вече се беше наместила и отново бе потънала, поне привидно, в „Студеният дом“.

— Може ли да влезем? — попита инспектор Хюит от прага.

— Разбира се — отвърнах аз, макар и безсмислено, тъй като той вече влизаше в стаята, следван от Дезмънд Дънкан.

— Господин Дънкан любезно се съгласи да ни помогне с изчисляването на продължителността на балконската сцена. Флавия, нали каза, че в библиотеката ви има събрани съчинения на Шекспир?

— Книгата беше тук, но тя я взе — рече Дафни кисело, без да откъсва очи от Дикенс.

Стомахът ми се сви отчасти защото сестра ми, въпреки всичките ми усилия, бе забелязала, че съм свила книгата, и отчасти защото нямах никакъв спомен къде съм дянала проклетия том. В цялата суматоха около Ния и бебето, сигурно я бях оставила разсеяно някъде.

— Ще отида да я донеса — казах и се проклех наум.

Излезех ли дори за минутка от стаята, щях да изпусна важна част от разследването на инспектор Хюит, всеки момент от което според мен бе безценен.

„Флавия, глупачка такава!“, нахоках се наум.

— Няма смисъл — обади се Дафи, стана от фотьойла и отиде до етажерките. — През годините сме натрупали сигурно купища Шекспир. Несъмнено имаме и друг екземпляр.

Тя започна да прокарва пръсти по гръбчетата на книгите, както обичат да правят любителите на книги по целия свят.

— А, ето един. Отделно издание на „Ромео и Жулиета“. Малко е окъсано, но ще свърши работа.

Тя го подаде на инспектора, но той поклати глава:

— Дай го на господин Дезмънд, моля те.

„Ха!“, помислих си. — „Пръстовите отпечатъци! Ще събере наведнъж и отпечатъците на Дафи, и отпечатъците на Дезмънд. Колко хитро от ваша страна, инспекторе!“

Дезмънд Дънкан взе книгата от Дафи и я разлисти, за да намери съответната страница.

— Отличителен печатарски почерк — заяви той — и старомоден шрифт.

Той извади чифт очила с рогови рамки от вътрешния си джоб и с театрален жест ги постави върху прочутия си нос.

— Не че не съм свикнал да се оправям с подобни текстове — продължи Дезмънд и отново сведе поглед към книгата. — Просто човек не очаква да ги срещне на толкова уединено място. Наистина, ако не бях сигурен, че…

Известна кинозвезда или не, се промъкнах зад него, за да надзърна в ръцете му, докато той разглеждаше титулната страница.

На нея успях да прочета:

Отлично написаната

духовита трагедия

на Ромео и Жулиета,

както често е поставяна на сцена (при голям успех)

от трупата на достопочтения Л. Хънфдън

ЛОНДОН,

Печатар: Джон Дантър

1597

В горния край на страницата с червено мастило хоризонтално и с черно мастило вертикално беше изписан монограм:

  Х
Х д Л
  Л

Дъхът ми секна, защото веднага го разпознах: преплетените инициали на татко и Хариет — при това написани от самите тях.

Времето сякаш спря.

Погледнах към часовника на камината и видях, че петминутното примирие е изтекло. Въпреки това поставих ръка на рамото на Дафи и я прегърнах бързо.

— Опасявам се, инспекторе — каза най-накрая Дезмънд Дънкан, — че точно това издание не е подходящо за целта ни. Текстът малко се различава от този, който изпълнявам. Ще трябва да разчитаме на паметта ми.

И при тези думи той пъхна дискретно книгата в джоба на сакото си.

— Добре тогава — отвърна инспектор Хюит, сякаш неловката ситуация е приключила, — вероятно ще успеем да свършим работа и така, тъй като господин Дънкан несъмнено помни сцената безупречно. По-късно ще потърсим тома с по-разпространения вариант на пиесата. Съгласни ли сте?

Спогледахме се и кимнахме.

— Дафни, би ли засичала времето? — помоли я инспекторът, свали часовника си и й го подаде.

Стори ми се, че тя ще припадне от надуване. Безмълвно, Дафи взе часовника от ръцете му, качи се на фотьойла, седна на облегалката и пусна часовника да увисне от пръстите й на една ръка разстояние.

— Готови ли сте? — попита инспекторът.

Дафи и Дезмънд Дънкан кимнаха отсечено със сериозни лица, готови да действат.

— Започваме — даде начало той.

И Дезмънд Дънкан започна:

— … Правете си шеги с бедата чужда,

като не сте я преживели вие!

Но стой, каква е тази светлина,

която от прозореца изгрява?

Той изток е, а Жулиета — слънце!

Изгрей, о, слънце, и надвий луната,

която и така е побледняла,

защото си по-хубава от нея!

Думите се лееха от златното му гърло и сякаш плискаха нетърпеливо като вълни една след друга, но всяка от тях беше кристално ясна.

— О, аз горката — изстена внезапно Дафи от фотьойла.

— Говори! Тя говори! — възкликна Ромео с искрено удивление, изписано по лицето му, след което я подкани:

— Говори, о, ангел лъчезарен! Да, защото

над мене ти във тъмното сияеш

като крилат вестител на небето…

Лицето на Дафи изведнъж се озари като на ангел от картина на Ван Ейк, а Дезмънд Дънкан в ролята на Ромео сякаш се бе пренесъл в друг свят:

— О, как подпира бузка със ръчица! — продължи Ромео, вперил доволно очи в нея. — Да можех, станал нейна ръкавица, да я помилвам тъй!

Само на мен ли ми се струваше или в стаята наистина ставаше по-топло?

— Ромео! О, защо си ти Ромео? — прошепна Дафи с непознат, дрезгав глас.

Връзката между тях оживя; нещо се беше появило във въздуха; нещо, което допреди малко го нямаше.

Светът избледня по краищата. По раменете ми преминаха тръпки. Виждах как се твори магия.

Дафи беше тринайсетгодишна. Идеална за Жулиета.

А Ромео отговаряше подобаващо.

Едва се осмелявах да дишам, докато от устите им се лееха думи на обич като стар и познат мед. Сякаш следях двойка влюбени от селото.

Инспектор Хюит също стоеше омагьосан и се зачудих дали мисли за своята Антигона.

Дафи знаеше всички реплики наизуст, сякаш ги е рецитирала хиляди път от сцена в Уест Енд пред възхитените зрители. Как беше възможно това прелестно създание да е плахата ми сестра?

— О, лека нощ! О, лека нощ! — промълви тя накрая. — Тъй сладка е моята печал, че чувствам, мога, не насъбрала за раздяла мощ, до утре да ти казвам: „Лека нощ!“

И Ромео отвърна:

— Дано гръдта ти навести покой!…

Защо не съм, където ще е той!

— Да засечем времето — заяви Дафи рязко и развали магията. Тя доближи ръчния часовник до очите си. — Десет минути, трийсет и осем секунди. Не е зле.

Дезмънд Дънкан я гледаше съсредоточено, не я зяпаше съвсем, но беше близо. Той отвори уста, сякаш за да каже нещо, но в последния момент устата му реши да изрече друго.

— Никак не беше зле, млада госпожице — бяха думите, които излязоха от него. — Всъщност беше забележително.

Дафи се смъкна тежко на седалката на фотьойла и преметна крака през страничната облегалка. Върна се към мястото, до което беше стигнала в „Студеният дом“, и продължи да чете.

— Благодаря на всички ви — рече инспектор Хюит, докато си записваше времето в бележника. — Това е всичко засега.

Тъкмо навреме. Нещо не ми даваше мира.