Алън Брадли
Преследвана от сенки (22)

Двайсет и едно

Най-накрая отворих очи и осъзнах, че се взирам в падащия сняг. Около мен се вихреше калейдоскоп от червени и бели снежинки; те се уголемяваха, докато не се приземяха със страховита тишина върху заледената маска, която някога беше лицето ми.

Над мен, размазан сред ниско носещите се облаци, под налудничав ъгъл се извисяваше черният назъбен силует на покрива.

Зърнах разсеян лъч светлина, последван от силно трополене, сякаш непослушни служители търкаляха празни бурета за вино в голям склад.

Ново проблясване — което избухваше и угасваше с всеки удар на сърцето ми, — последвано от оглушително пукане.

Отново настъпи тишина — толкова наситена, че ме заболяха ушите. Постепенно започнах да долавям съскането на сипещия се сняг. И тогава…

Фиу!

Нещо като червена свещ озари нощта с бледо неземно сияние.

Фиу! Фиу!

Зелена и синя светлина се присъединиха към червената и комета с цвета на слънчогледи се издигна в небето и избухна в ослепителен дъжд сред снежинките.

Нощта изведнъж се преобрази в ад от студен огън с толкова ярки цветове и такъв неудържим разкош, че очите ми се напълниха с ледени сълзи.

Фиу! Фиу! Бум!

Имах чувството, че спектакълът няма край. Започвах да отпадам твърде много, за да гледам.

Някъде някой ме викаше — призив, на който не можех да устоя.

„Кой си ти“ — исках да извикам. — „Кой си?“

Но нямах глас. Като че ли вече нищо нямаше значение.

Затворих очи срещу звездната светлина, после ги отворих и почти мигновено голяма медно зелена комета се издигна и остави след себе си блещукащи жълти искри и като небесен дракон, избухна точно над мен с разтърсващо бум!

Паметната ракета, спомних си и отметнах наум съставките й: антимон… метални стружки… калиев хлорат.

За миг си помислих за Филис Уивърн, в памет на която направих ракетата, и колко тъжно беше, че единственото останало от нея са поредица призрачни изображения върху ролки черно-бял филм.

Помислих си и за Хариет.

И заспах.

 

 

Всички се бяха събрали около леглото ми, а лицата им изглеждаха като пречупени през лупа. Карл Пендрака ми предлагаше дъвка, а госпожици Падок ми подаваха еднакви чаши топъл чай. Инспектор Хюит стоеше, прегърнал през раменете жена си Антигона, която плачеше безмълвно, притиснала до устните си фина дантелена кърпичка. В долния край до леглото ми татко стоеше неподвижен, обграден от сестрите ми Офелия и Дафни, а тримата изглеждаха така сякаш току-що ги е изплюл адът.

Доктор Дарби каза тихо нещо на Догър, който поклати глава и извърна поглед. В ъгъла, с лице, заровено на рамото на съпруга си Алф, госпожа Малит трепереше като есенен лист. Зад тях леля Фелисити припряно попипваше някакъв щракащ предмет в дълбините на чантата си от алигаторска кожа.

Викарият се отдалечи от леглото ми и прошепна нещо, което ми прозвуча като „цветя“ в ухото на жена си Синтия.

В сенките имаше и други хора, но не ги виждах ясно. В стаята беше горещо и задушно. Някой явно беше почистил старата камина и бе наклал силен огън. Мирисът на сажди и въглени… и още нещо… беше пропил топлия въздух.

Какво беше? Барут? Селитра?

Дали не се намирах отново в задушаващия килер под стълбите и не вдишвах пушека от горящите списания?

Закашлях се болезнено и се разтреперих.

 

 

„Латинки“ — помислих си след много дълго време. — „Някой ми е донесъл латинки.“

Веднъж Дафи ми каза, с доста снизходителен тон, че името на това миризливо цвете означава „удар в носа“. Но макар лесно да можех да отвърна, че вонята се дължи изцяло на летливото масло, съставено до голяма степен от сулфоцианид алил (C₄H₆NS), или синапено масло, не го направих.

Имаше и случаи, в които проявявах смирение.

През онзи ден разглеждахме един от скицниците с рисунки на Хариет и попаднахме на букет от тези красиви цветя с венчелистчета в оранжево, жълто, червено и розово като пъстра дъга върху хартията.

Най-отдолу на страницата бе ударен голям черен печат: „Девическа академия на г-ца Бодикоут“, а до него с червен молив пишеше: „5“.

Сърцето ми понечи да изскочи от гърдите и да фрасне някого в лицето. Що за варварска учителка бе дръзнала да пише на скъпата ми мъртва майка пет минус?

Поех си обидено въздух и се задавих.

— Внимателно, скъпа — проехтя кух глас. — Всичко е наред.

Отворих очи, примижах болезнено на бялата светлина и видях край себе си госпожа Малит. Тя бързо отиде до прозореца и спусна щорите така, че да не светят право в лицето ми.

Отне ми няколко секунди да се ориентирам. Не се намирах в стаята си, а на дивана в салона.

Опитах се да се надигна.

— Недей, скъпа — каза госпожа Малит. — Доктор Дарби хубавичко те стегна.

— Моля?

— С гипс. Трябва да лежиш мирно.

— Колко е часът? — попитах, все още замаяна.

— Ами Коледа мина. Проспа я.

Сбърчих нос, щом видях засъхналия синап по гърдите си.

— Не го пипай, скъпа, компрес е. Доктор Дарби рече да го държим половин час.

— Защо? Не съм болна.

— Падна от покрива, същото е. Добре че като разчистваха, натрупаха снега на такава огромна камара, иначе щеше да пробиеш тунел чак до Китай.

Покривът ли?

Внезапно спомените ме заляха.

— Вал Лампман! — възкликнах. — Мариън Трод! Те се опитаха да…

— Успокой се — прекъсна ме госпожа Малит. — Трябва да мислиш само как да оздравееш. Доктор Дарби рече, че може да си пукнала ребро и нареди да не шаваш много.

Тя набухна възглавницата ми и отметна кичур мокра коса от очите ми.

— Но мога да ти кажа какво се случи — подсмръкна госпожа Малит. — Отведоха я с белезници на ръцете. Наложи се да я освобождават с ножиците за ламарина. Да я беше видяла само. Голямо мусене падна. Залепваше за всичко, що докоснеше, дори за полицай Линет със спретнатата му униформа, при това, след като жена му току-що я била изпрала и изгладила. Онази най-вероятно ще увисне на бесилото, но не казвай, че си разбрала от мен. Не бива да се тревожиш.

— А какво стана с Вал Лампман?

Госпожа Малит извика сериозно изражение на лицето си.

— Паднал, и той като теб. Приземил се право върху автомобила на госпожица Уивърн. Счупил си врата. Но помни, нищичко не съм ти казала.

Дълго мълчах и размишлявах как да реагирам на тази честно казано добра новина. Изглежда, Темида сама бе решила как да се справи с Вал Лампман.

Изведнъж в съзнанието ми нахлуха странни, бледи образи на размазани лица, реещи се навътре-навън в мъглива стая, в която аз лежах безпомощно.

— Госпожо Малит? — попитах най-накрая. — Антигона, жената на инспектора, тук ли е?

Госпожа Малит ме погледна озадачено.

— Не е идвала, доколкото знам.

— Сигурна ли сте? Само преди няколко минути стоеше на вашето място.

— Значи си сънувала. От снощи тук сме влизали само аз и Догър. И госпожица Офелия. Тя настоя да поседи до теб и да ти сменя мокрите кърпи на лицето. А, и полковникът, разбира се, когато Догър те намери в снега и те донесе, но това се случи снощи. Днес още не е излизал от стаята си, бедничкият. Страшно се тревожи. Сигурна съм, че ще иска хубавичко да си поговорите, когато дойдеш на себе си.

— И на мен така ми се струва.

Всъщност очаквах този разговор почти с желание. С татко изглежда си говорехме само при крайно наложителни обстоятелства.

Не чух кога вратата се отвори и в стаята влезе Догър.

— Ето го и Догър — каза госпожа Малит. — Аз мога да се връщам при овнешкото. Онези кинаджии ометоха де що имаше храна из къщата. Имат бездънни стомаси.

С пуфтене тя напусна тактично стаята, като на излизане лъсна топката на бравата с престилката си.

Догър изчака, докато вратата се затвори след нея.

— Удобно ли ви е? — попита той тихо.

Улових погледа му и по някаква глупава причина очите ми се насълзиха.

„Само чужденците плачат“, ми каза веднъж татко и аз не исках да излагам фамилията, като се разцивря.

— Измъкнахте се на косъм — рече Догър. — Ужасно щях да се разстроя, ако ви се беше случило нещо.

„По дяволите всичко!“ От очите ми като от отворени докрай водопроводни кранчета рукнаха сълзи. Взех една от хартиените носни кърпички, които госпожа Малит бе оставила до мен, и се престорих, че си издухвам носа.

— Съжалявам — промълвих. — Не исках да създавам неприятности. Просто… провеждах експеримент, свързан с Дядо Коледа. Той не е идвал, нали?

— Ще видим — отвърна Догър и ми подаде нова кърпичка. — Изкашляйте се в нея.

Почти не бях забелязала, че кашлям.

— Колко пръста виждате? — попита той и премести ръка отдясно на главата ми.

— Два — отговорих, без да поглеждам.

— А сега?

— Четири.

— Кое е атомното число на арсена?

— Трийсет и три.

— Много добре. А сега избройте основните алкалоиди в смъртно отровното кучешко грозде.

— Лесен въпрос. Хиосцин и хиосциамин.

— Отлично.

— Действали са заедно нали? Имам предвид Мариън Трод и Вал Лампман.

Догър кимна.

— Не биха могли да надвият госпожица Уивърн поотделно. За удушаване с кинолента са необходими изключително силни ръце. Целулоидът е невероятно хлъзгаво оръжие, но е и изключително издръжлив на разтягане, както несъмнено сте установявали при експерименти. Изключително мъжко оръжие, бих казал. Мотивът обаче остава неясен.

— Отмъщение — отвърнах аз. — И наследство. Госпожица Уивърн се е опитала да каже на някого — на Дезмънд или Бън, — може би на леля Фелисити. Не разчетох буквата. Знаела е, че кроят убийството й. Тъй като е била абонирана за „Полицейска газета“, „Истински престъпления“ и „Нюз ъф дъ Уърлд“ е видяла всички знаци. Записвала е подозренията си, когато са я прекъснали. Тя натъпкала листа в ботуш, който те нахлузили на крака й, докато я преобличали. Груба грешка от тяхна страна.

Догър се почеса по главата.

— Ще ти обясня по-късно — казах му аз. — Така ми се спи, че едва си държа очите отворени.

Той протегна ръка.

— Можете да свалите синапената лапа. Мисля, че гърдите ви достатъчно са се затоплили. Поне засега.

Догър ми подаде сребърен поднос, върху който оставих вонящата лапа.

— Гледай да не съсипеш посудата — казах почти на шега.

Но си беше самата истина. Серните изпарения започват да разяждат среброто за нула време.

— Не се тревожете, този поднос е с галванизирано покритие.

Изведнъж си спомних със срам, че преди няколко месеца татко обяви фамилните сребърни прибори за продажба на търг и веднага съжалих за несъобразителната си забележка.

Догър безмълвно вдигна одеялото до брадичката ми и спусна завесите на прозореца.

— А, Догър… — повиках го аз, докато прекрачваше прага. — Още една подробност. Филис Уивърн е била майка на Вал Лампман.

— Каква изненада! — отвърна Догър.