Алън Брадли
Преследвана от сенки (7)

Шест

Събуди ме стъргането на лопата. Гръм и мълнии! Явно се бях успала.

Изскочих изпод завивката и намъкнах дрехите си преди тялото ми да замръзне.

Светът през прозореца на стаята ми имаше болнавия блед цвят на недобре промита фотография: сивкаво черно и бяло, под които прозираше заплашителен нюанс на лилавото, сякаш небето мърмореше: „Само почакайте!“

Все още падаха насмешливи снежинки и се рееха бавно като предупредителни бележки от боговете, размахващи миниатюрните си замръзнали юмручета, докато минаваха покрай прозореца.

Половината снимачен екип се бе заел да прокопае лабиринт от пътеки между микробусите и камионите.

Бързо прерових купчина грамофонни плочи (Дафи ми бе казвала, че като малка съм произнасяла думата като „грампафон“), намерих онази, която търсех, и я избърсах с полата си от прахта.

Беше „Утро“ на Едвард Григ, от сюитата му „Пер Гинт“: същата мелодия, която Рупърт Порсън (вече покойник) използва миналия септември за куклената си пиеса „Джак и бобеното стъбло“.

Това не беше любимата ми утринна музика, но бе несравнимо по-предпочитана от „Нека всички пеем като птички“. Освен това на калъфа имаше прекрасна картина на куче, кипнало озадачено глава, докато слуша излизащия от фунията глас на господаря си, без да съзнава, че господарят му стои зад него и го рисува.

Навих добре пружината на грамофона и поставих игличката върху въртящата се плоча.

„Ла-ла-ла-ЛА, ла-ла, ла-ла, ЛА-ла-ла-ла“ — запригласях аз, като дори правех паузи на точните места до края на основната мелодия.

И тогава, понеже ми се стори удачно за подобен мрачен и студен ден, намалих оборотите и музиката зазвуча сякаш на целия оркестър изведнъж му е прилошало: сякаш някой е отровил музикантите.

О, как обожавам музиката!

Въртях се из стаята и забавях движенията си със забавянето на музиката като парцалена кукла, чийто пълнеж от дървени стърготини изтича, докато пружината на грамофона не се разви докрай и не се строполих безжизнена на пода.

 

 

— Надявам се, че не се пречкаш — каза Фели. — Не забравяй какво ни помоли татко.

Бавно изплезих език като червей, излизащ от пръстта след дъжд, но усилията ми отидоха напразно. Фели не сваляше очи от листа в ръката си.

— Това ролята ти ли е? — попитах аз.

— Всъщност да.

— Дай да видя.

— Не. Това не ти влиза в работата.

— О, стига Фели! Нали аз го уредих. Ако ти платят, искам половината.

Дафи си отбеляза с пръст страницата от „Студеният дом“, до която бе стигнала.

— „На З. П., И. Ф., прислужница оставя писмо на масата“ — заяви тя делово.

— Това ли е всичко? — попитах аз.

— Да.

— Но какво означава?

— Означава, че на заден план, извън фокус, прислужница оставя писмо на масата. Кратко и ясно.

Фели се правеше на заета, но разбрах по плъзващата по гушата й руменина, че ни слуша. Сестра ми Офелия беше като онези екзотични жаби, които неволно сменят цвета на кожата си като предупреждение. Жабата се опитва да те убеди, че е отровна. Същото беше и при Фели.

— Карамба! — възкликнах. — Ще станеш известна, Фели!

— Не казвай „Карамба“ — сопна се тя. — Знаеш, че на татко не му харесва.

— Той се прибира тази сутрин — напомних й аз. — Заедно с леля Фелисити.

При тези думи над масата падна всеобщ мрак и довършихме закуската си в ледено мълчание.

 

 

Влакът от Лондон трябваше да пристигне на гарата в Додингсли в десет и пет. Ако Кларънс Мънди ги бе взел с таксито си, татко и леля Фелисити щяха да са в Бъкшоу за половин час. Но днес, заради снега и погребалната скорост, с която викарият шофираше, реших, че ще се приберат чак след единайсет часа.

Всъщност чак в един и петнайсет Морисът на викария спря уморено пред входа, натъпкан като каруца на бежанци с най-разнообразни предмети в странни форми, които стърчаха от прозорците и бяха привързани върху покрива. Щом излязоха от колата, веднага разбрах, че татко и леля Фелисити са се карали.

— За бога, Хавиланд — казваше тя, — на всеки, който не може да различи сипка от званка, трябва да се забрани да гледа през прозореца на влака.

— Сигурен съм, че беше званка, Лиси. Имаше отличителните…

— Глупости. Донеси ми чантата, Денуин. Онази с големия метален катинар.

Викарият като че ли малко се изненада, че му нареждат така безцеремонно, но извади платнената чанта от задната седалка и я подаде на Догър.

— Много съобразително да се сетиш да сложиш и зимни гуми, и вериги — продължи леля Фелисити. — Повечето свещеници са кръгли нули що се отнася до автомобили.

Исках да й кажа за епископа, но си замълчах.

Леля Фелисити, както обикновено, се запъти към входната врата с походката на булдог. Знаех, че под дългото си пътническо палто е облечена с всички атрибути на викторианска изследователка: костюм от пола и сако с допълнително пришити джобове за ножици, писалки, карфици, нож и вилица (носеше си свои прибори: „Никога не се знае кой се е хранил преди теб с чуждите“, обичаше да ни казва тя); кълбо канап, разнообразни ластици, някакво приспособление за отрязване на краищата на пури и стъклено бурканче с пастет от аншоа: „След войната вече почти никъде не се намира“.

— Виждаш ли? — рече тя, щом пристъпи във вестибюла и видя джунглата от киноапаратура. — Точно както ти казах. Кинаджиите са твърдо решени да унищожат всеки благороднически дом в Англия. Комунисти са до последния чистач. За кого снимат филмите си? „За народа.“ Сякаш само народът се нуждае от развлечения. Глупости! При този цирк и небесният пастир ще се нареди в салона с купичка манна.

Радвах се, че не каза Бог, защото щеше да е богохулство.

— Добро утро, Лиси! — провикна се някой. — Не се забъркваш в неприятности, нали?

Беше Тед, същият електротехник, с когото говори Дезмънд Дънкан. Стоеше покачен на скеле и оправяше огромен прожектор.

Леля Фелисити потисна силна кихавица и затършува из чантата си за носна кърпа.

— Лельо Фелисити, нима познаваш този човек? — попитах невярващо.

— Срещала съм го през войната. Някои хора никога не забравят имена или лица. Забележително, бих казала. Мисля, че беше по време на бомбардировките, когато гасяха тока.

Татко се направи, че не е чул, и се отправи към кабинета си.

— Ако сте се срещнали на тъмно, как си видяла лицето му?

— Наглите деца трябва да бъдат мазани с шест пласта катран и изкарвани на публично място като предупреждение към останалите — изсумтя леля Фелисити. — Догър, можеш да качиш багажа в стаята ми.

Но Догър вече беше свършил тази работа.

— Надявам се да не сте ме настанили в едно крило с онези комунисти — промърмори тя.

Но точно там бе настанена.

Бяха я настанили в съседство с Филис Уивърн.

 

 

Леля Фелисити едва се бе качила намусена в стаята си, когато самата Филис Уивърн слезе с небрежна походка във вестибюла със сценарий в ръка и повтаряше беззвучно думи, сякаш учеше особено трудни реплики.

— Скъпи отче — усмихна се тя, щом го зърна до вратата. — Много се радвам да ви видя отново.

— Удоволствието е изцяло за Бишъпс Лейси — отвърна викарият. — Рядко уединеното ни селце има честта да посрещне… ъ… личност от такъв ранг. Доколкото знам, посещението на кралица Елизабет Първа през хиляда петстотин седемдесет и осма година е бил последният такъв случай. В църквата има паметна плоча…

Веднага видях, че викарият е уцелил точните думи. Филис Уивърн едва ли не мъркаше от удоволствие, когато отговори:

— Мислих върху предложението ви… — рече тя и замълча сякаш викарият й бе поискал ръката.

Той поруменя леко и се усмихна като щастлив светец.

— … и реших, че е по-добре това да стане рано, отколкото късно. Горкият Вал се сблъска с някои непредвидени трудности: ранен техник, липсваща камера, а сега разбирам, че и генераторът е замръзнал. Знам, че ви го казвам в последния момент, но дали би било възможно да уредим нещо за утре?

Лицето на викария помръкна.

— Майчице — каза той, — не искам да ви прозвучи неблагодарно, но има някои трудности от… хм… особено естество.

— Какви по-точно? — попита тя очарователно.

— Ами, честно да ви кажа, тоалетната в енорийската зала се повреди. Което означава, разбира се, че не можем да организираме никакви събирания. Бедничкият Дик Плеус, водопроводчикът, лежи от няколко дни с грип и, изглежда, няма да оздравее скоро. Горкият човечец е на осемдесет и две години и макар обикновено да е свеж като репичка, в този студ…

— Може някой от нашите техници да помогне…

— Много мило от ваша страна, но се опасявам, че това не е най-лошото. И парното котле си показва зъбите. Наричаме го Чудовището в мазето. Марка „Дийкън и Бромуел“ е, произведено през хиляда осемстотин петдесет и първа година и показвано на Голямото изложение — огромен стоманен октопод с нрава на скорпион. Дик се грижи за звяра още откакто беше момче в скута на баща си. Ужасно го глези, но в последните години е принуден сам да изработва резервни части за него и, разбирате ли…

Чак сега забелязах, че татко е излязъл от кабинета си и стои тихо до куп сандъци.

— Може би има по-удобно решение — приближи се той. — Госпожице Уивърн, добре дошли в Бъкшоу. Аз съм Хавиланд де Лус.

— Полковник Де Лус! Много се радвам най-накрая да се запознаем! Толкова съм слушала за вас. Безкрайно съм ви задължена, че така любезно отворихте вратите на прекрасния си дом за нас.

Прекрасен дом ли? Шегуваше ли се? Не можех да преценя.

— Няма защо да ми благодарите — отвърна татко. — Всички ние сме задължени по един или друг начин.

Последва неспокойна тишина.

— Аз, например — продължи той, — съм задължен на стария си приятел викария, задето докара мен и сестра ми от гарата в Додингсли. Опасно начинание по заледени и затрупани пътища, приключило благополучно благодарение на отличните му шофьорски умения.

Викарият промърмори нещо за зимни гуми, подсилени с вериги за сняг, и се отдръпна назад, за да остави и татко да се порадва на блясъка, разпръскван от Филис Уивърн.

Двамата още стояха със стиснати ръце, а татко казваше:

— Ще ми позволите ли да предложа Бъкшоу за сцена на вашето представление? Все пак говорим само за една вечер и съм сигурен, че няма да е в нарушение на споразумението ни, ако разчистим вестибюла и поставим столове за няколко часа.

— Великолепно! — възкликна викарият. — Тук ще се побере цял Бишъпс Лейси, до последния мъж, жена и дете, че ще остане и място да дишаме. Сега, като се замисля, дори е по-просторно от енорийската зала. Колко странно, че досега не ми бе хрумвало! Твърде късно е да лепим афиши и да раздаваме листовки, но ще помоля Синтия да отпечата билети на хектографа. Всяко нещо по реда си обаче. Първо ще трябва да помоли дамите от Групата за взаимопомощ да позвънят на всички в селото и да ги запишат за присъствие.

— А аз ще поговоря с режисьора — каза Филис Уивърн и най-накрая пусна ръката на татко. — Сигурна съм, че няма да има проблем. Вал не може да ми отказва за някои неща, а аз ще се погрижа това да е едно от тях.

Тя се усмихна чаровно, но забелязах, че и татко, и викарият извърнаха очи.

— Добро утро, Флавия — поздрави ме тя накрая, но не ми се понрави колко късно ме забеляза.

— Добро утро, г-це Уивърн — отвърнах аз и се отдалечих към салона с изражение, показващо, че хич не ми дреме. Ще й покажа аз на нея това-онова за актьорската игра!

 

 

Очите ми сигурно бяха изскочили от орбитите си. Облечена със зеления копринен тоалет, с който бе играла ролята на Беки Шарп в постановката на самодейния театър „Панаир на суетата“, Фели стоеше пред кръгла масичка и поставяше и вземаше от нея писмо.

Пробва с изящно движение, после с кратко колебание, а накрая със злобно хвърляне — сякаш не можеше да гледа писмото. Репетираше ролята си — или поне ролята на едната си ръка — в „Писъкът на гарвана“.

— Побъбрих си с Филис — казах аз небрежно, като малко преувеличих фактите. — Двамата с Дезмънд Дънкан ще изиграят сцена от „Ромео и Жулиета“ в събота вечерта тук във вестибюла. С благотворителна цел.

— Никой няма да дойде — обади се подразнено Дафи. — Първо, точно преди Коледа е. Второ, няма да има време да разберат. Трето, в случай че не ти е минало през ум, в това време никъде не можеш да излезеш без снегоходки и санбернар.

— Грешиш. Обзалагам се на шест пенса, че цялото село ще дойде.

— Дадено! — рече Дафи, плю в длан и ми стисна ръката.

Това бе първият ми физически контакт със сестра ми от онзи път преди месеци, когато двете с Фели ме завързаха и ме завлякоха в мазето за инквизиция на свещи.

Свих рамене и се отправих към вратата. Хвърлих един поглед на излизане и видях, че ръката на Беки Шарп още вдига и оставя писмото с механично движение като играчка с часовников механизъм.

Макар в действията да имаше нещо достойно за съжаление, за пръв път в живота си не можех да посоча какво.

 

 

По средата на коридора чух гневни гласове във вестибюла. Естествено, спрях и се заслушах. Едновременно съм благословена и прокълната с наследения от Хариет остър слух: почти свръхестествена чувствителност към звуци, за която понякога благодарях, а друг път проклинах, като никога не знаех кое от двете ще бъде този път.

Веднага разпознах гласовете на Вал Лампман и Филис Уивърн.

— Не давам пет пари, че си обещала — казваше той. — Просто ще им кажеш, че представлението се отменя.

— И да изглеждам като пълна глупачка? Замисли се, Вал. Какво толкова ще ни струва — два часа вечерта, когато така или иначе не работя. Ще го направя в свободното си време, Дезмънд също.

— Не в това е въпросът. Вече изоставаме от графика, а ще става все по-зле. Патрик… Бън… а сме тук едва от ден. Просто нямам средства да местя сандъци напред-назад, само защото искаш да се направиш на добрата фея.

— Безсърдечен грубиян — отвърна тя с леден глас.

Вал Лампман се разсмя.

— „Стъкленото сърце“, деветдесет и трета страница, ако не се лъжа. Не забравяш нито реплика, а, старо момиче?

Не бе за вярване, но тя се засмя.

— Хайде, Вал, съгласи се. Покажи им, че сърцето ти не е от камък.

— Съжалявам, миличка — отвърна той. — Този път ще трябва да откажа.

Последва тишина и ми се искаше да виждах лицата им, но не можех да помръдна, без да се издам.

— Да речем — започна Филис Уивърн почти шепнешком, — че кажа на Дезмънд за интересното ти приключение в Бъкингамшир!

— Не би посмяла! — изсъска Вал Лампман. — Стига с тези глупости, Филис… няма да посмееш!

— Нима?

Личеше си, че е спечелила.

Последва ново мълчание — още по-дълго и тогава Вал Лампман изведнъж рече:

— Добре де. Организирай малкото си представление. И без това няма да повлияе на плановете ми.

— Благодаря ти, Вал. Знаех си, че ще те убедя. Винаги успявам. А сега, да се качим ли горе при останалите? Сигурно търпението им вече се изчерпва.

Чух стъпките им да се отдалечават нагоре по стълбите. Реших да изчакам още няколко секунди, за да съм сигурна, че няма да ме видят.

Но преди да успея да помръдна, някой излезе от сенките по средата на коридора.

Бън Кийтс!

Не ме видя, защото стоеше с гръб към мен и надзърташе иззад ъгъла към вестибюла. Очевидно беше подслушала разговора, който и аз по случайност дочух.

Ако се обърнеше, сигурно щяхме да се сблъскаме.

Притаих дъх.

След, както ми се стори, цяла вечност, тя се отдалечи бавно през вестибюла и изчезна от поглед.

Отново изчаках, докато стъпките й заглъхнат.

— Жалко е, нали — каза глас почти до рамото ми, — че понякога хората не се разбират добре?

Обърнах се рязко и видях Мариън Трод с подигравателна — или пък печална — усмивчица на лицето. Въпреки елегантния, шит по поръчка, костюм, очилата с черни рогови рамки й придаваха вид на дивашка принцеса, очертала с пепел празните си черни очи, като подготовка за жертвоприношение в джунглата.

През цялото време е била тук. И само като си помисля, че изобщо не съм усетила присъствието й!

Двете стояхме неподвижно и се взирахме една в друга в сумрачния коридор, неловко смълчани.

— Извинете — казах аз. — Сетих се нещо.

Вярно беше. Спомних си следното: макар ни най-малко да не се страхувах от мъртъвци, сред живите имаше такива, от които здраво ме побиваха тръпки, и Мариън Трод бе една от тях.

Обърнах се и се отдалечих бързо, преди нещо ужасяващо да се надигне от килима и да ме всмуче в тъканта.