Алън Брадли
Преследвана от сенки (21)

Двайсет

На покрива беше като в ехтяща от воя на вълци пустош. Хапещият вятър отправяше смразяващите си пориви от връх на връх и навяваше в лицето ми частици, твърди като заледен пясък. Времето се бе влошило след последното ми качване и си личеше, че бурята далеч не е приключила.

Сега предстоеше трудната работа. Качвах се и слизах напред-назад до лабораторията и пренасях саксия след саксия, докато най-накрая не подредих всички фойерверки в кръгове около комините като безброй незапалени свещи на торта с няколко етажа.

Макар в тъмното да не виждах добре, не смеех да включа фенерчето, докато не станеше абсолютно наложително. Нямаше нужда да привличам нежелано внимание от земята с необяснима светлина, лъкатушеща измежду комините, които в момента се издигаха над мен — високи, вездесъщи сенки на фона на снежното небе. Тъмните облаци, надвиснали над главата ми като полуспаднали дирижабли, бяха толкова ниско, че сякаш можех да протегна ръка и да ги докосна.

За последен път се върнах до лабораторията и сега държах в ръцете си тежката ракета в памет на Филис Уивърн. Не можех да я разнасям със себе си по целия покрив, но не можех и да я оставя в снега, защото бързо щеше да се намокри и да стане неизползваема.

Не, ще я поставя от източната страна на някой от комините, където ще е защитена от навяващия сняг и ще е готова за изстрелване, щом дойде моментът.

Газих през сняг до колене, стори ми се, с километри и въздъхнах облекчено, когато най-накрая зърнах мястото, което търсех: високите комини на западното крило. Изненадващо лесно успях да поставя ракетата изправена между саксиите с фойерверки, като сгънах краката на теления триножник, който скалъпих от няколко закачалки за дрехи на Фели.

Само с едно щракване на запалката и фиууу! Ракетата щеше да се издигне в нощното небе като ослепителна комета, преди да избухне с оглушително БУМ! и да събуди дори самия свети Танкред, почиващ в мир под олтара в църквата вече повече от петстотин години. Всъщност добавих допълнителна шепа барут във вътрешната камера на ракетата, за да се погрижа сънливия свети Т. да не пропусне веселбата.

Паметната ракета, разбира се, щеше да е финалът на пиротехническия ми спектакъл. Първо щяха да се изсипят златните дъждове и да избухнат в цветчета червен огън, след което щяха постепенно да дадат път на гърмежи и пукот като от бенгалски бомбардировач.

Силно се прегърнах отчасти от радост, отчасти заради студа.

Щях да започна с кралски салют — префинено, но впечатляващо гръмовно шоу, чиято рецепта открих в една от тетрадките на чичо Тар. Създадена била от прочутите братя Ругиери за крал Джордж II през 1749 г. и предназначена да съпътства музиката, композирана от господин Хендел за кралската заря.

Тъй като голямата дървена постройка, вдигната за кралския оркестър, се подпалила от фойерверките и избухнала, а заради огромния брой зрители една от колоните на Лондонския мост се сринала в Темза под тежестта им, първото представление очевидно не било съвсем успешно.

Но знае ли човек? Ако пресъздам няколко от онези прочути експлозии, може пък да компенсирам за националния срам, който несъмнено то бе предизвикало.

Вдигайте завесата!

Обърсах снега от водоустойчивите саксии и бръкнах в джоба си за запалката. Ако вятърът утихнеше дори само за няколко секунди, щеше да ми трябва само една искра — една-единствена искра, за да даде началото на заря, за която още щяха да говорят, когато станех старица, кискаща се над химичните си отвари.

Отстъпих крачка назад, за да огледам за последно изработените с любов експлозиви.

Може би защото примижах заради шибащия ме в лицето сняг, не забелязах веднага втория чифт стъпки, простиращи се чак до вратата.

„Дядо Коледа!“, помислих си. „Паркирал е шейната си, минал е по покрива и е влязъл в къщата през вратата, през която излязох аз.“

Но защо? Защо просто не се е спуснал веднага през комина, както прави от стотици години?

Разбира се! Изведнъж се почувствах тъпа като пън. Дядо Коледа е свръхестествен, нали? Разбрал е за лепилото и го е заобиколил! Свръхестествените същества оставяха ли изобщо следи в снега?

Защо не се сетих за това по-рано и така да си спестя цялата подготовка?

Но я чакай! Нали се качвах и по-рано, за да наредя саксиите с фойерверките?

Разбира се! Колко си глупава, Флавия!

Това бяха моите собствени отпечатъци.

И въпреки това… още щом ми хрумна тази мисъл, разбрах, че не е възможно. От предишното ми качване на покрива бяха изминали часове. При този буреносен вятър и навяващ сняг, отпечатъците ми от по-рано несъмнено вече щяха да са заличени. Дори пресните ми следи губеха острите си очертания.

С два скока се озовах до пътечката от стъпки и веднага видях, че тя идва от вратата, а не се връща към нея.

На покрива, освен Флавия и Дядо Коледа, беше излизал още някой.

При това съвсем наскоро, ако не грешах.

Освен това, ако тълкувах правилно знаците, този някой още бе тук и се криеше някъде сред снежната пустош.

„Плюй си на петите, Флавия!“, крещеше древната, инстинктивна част от мозъка ми и въпреки това още стоях там — за миг замръзнах и не исках да помръдна и на сантиметър, — когато тъмен силует излезе безшумно иззад комина на будоара на Хариет.

Фигурата беше облечена с дълго старомодно авиационно палто, закриващо наполовина ботушите за езда, с висока яка, вдигната до ушите. Очите закриваха малките кръгли зелени очила на прастар кожен шлем като онзи, който Хариет носила при полетите си, а на ръцете си имаше дълги твърди кожени ръкавици.

Първата ми мисъл, разбира се, беше, че това е призракът на майка ми и кръвта ми се смрази.

Макар цял живот да копнеех да видя отново Хариет, не исках да става по този начин. Не исках да е маскирана… не исках да сме на брулен от вятъра покрив.

Страхувам се, че изхленчих.

— Кой е там? — успях да попитам.

— Твоето минало — стори ми се, че прошепна фигурата.

Или беше просто свистенето на вятъра?

— Кой си ти? — настоях аз.

Фигурата пристъпи застрашително към мен.

И тогава внезапно някъде в главата ми едно гласче заговори спокойно като говорител по радио „Би Би Си“, който чете прогнозата за времето на Рокуъл, Шетландските и Оркнейските острови.

„Запази спокойствие“, казваше то. — „Познаваш този човек — просто още не си го осъзнала!“

И имаше право. Макар да разполагах с цялата нужна информация, не подредих правилно парченцата. Това привидение беше просто някой, облякъл дрехи от гардероба със снимачните костюми, за да не го разпознаят.

— Няма смисъл, господин Лампман — казах аз твърдо. — Знам, че сте убили майка си.

Някак си ми се стори нередно да го нарека „Вал“.

— Със съучастника ти сте я убили и сте я облекли с костюма й от „Облечена да умре“ — ролята, която сте обещали на… как се казваше… любовницата си.

Почти се утеших да чуя думите на старата формула да излизат от устата ми — последният разговор между хладнокръвния убиец и следователя, разрешил случая. Отне ми голямо взиране в страниците на „Тайни от света на киното“ и „Големият екран“, за да изровя последното късче от пъзела. Възгордях се.

Но не за дълго.

Фигурата внезапно се хвърли напред, изненада ме и за малко да ме бутне по гръб в една пряспа. Запазих равновесие само защото размахах ръце като мелница и отскочих слепешката назад.

Нападателят беше препречил пътя ми към стълбите и нямаше смисъл да се спускам натам. По-добре би било да потърся убежище нависоко като котка.

Покатерих се с подхлъзване върху един от комините — един от онези, които не бях намазала с лепило. Тук, ако се наложеше, можех да се държа с една ръка и в същото време да ритам убиеца в лицето.

И това се наложи съвсем скоро.

Съскащ като разярена змия, нападателят извади от дълбокия джоб на палтото си пръчка, която полицаите наричат палка, и я стовари само на няколко сантиметра от краката ми.

Чу се силно туп!, после още едно и ударите заваляха по тухления перваз на комина с поредица от страховити пукания, сякаш се чупеха кости.

Наложи се да скачам като шотландски танцьор, за да не смаже пръстите на краката ми.

Спомних си, че зад мен, върху комина за салона, на не повече от десет метра, са фитилите за фойерверките. Само ако можех да стигна до тях… да докосна основния фитил със запалката… да повикам помощ… останалото щеше да е в ръцете на Съдбата.

Но сега кожените ръкавици вече посягаха към краката ми и аз ги ритах с всичка сила.

Този път бях възнаградена със звука от ритник на кожена обувка в череп и фигурата се олюля назад с дрезгав вик, стиснала лицето си.

Възползвах се от момента и заобиколих внимателно комина по издадения му парапет. Оттук можех да скоча, надявах се, незабелязано на покрива.

Налагаше се да рискувам. Нямах друг избор.

Приземих се по-леко, отколкото очаквах, и вече бях изминала половината път до комина на салона, когато нападателят ме видя и с яростен вик се спусна към мен, а ботушите му хвърляха след себе си пръски сняг.

Останала без дъх, се хвърлих към комина, който беше по-голям от предишния, и се издърпах върху него на безопасно място, като вече бърках в джоба си за запалката.

Фитилите се намираха точно под мен на нивото на обувките ми. С малко късмет щях да запаля от първия път.

Наведох се и натиснах лостчето с пружина.

Щрак!

И не последва нищо.

Вече беше твърде късно. Нападателят се катереше към перваза като побесняло животно и след малко щеше да се добере до мен. Тогава с мен щеше да е свършено.

Замахнах към лицето му с фенерчето — и не уцелих!

То се изплъзна от ръката ми и падна сякаш на забавен каданс, преобръщайки се върху покрива, където потъна в една пряспа и заслепи нападателя ми с извития под неописуем ъгъл лъч.

Не изгубих и секунда. Наведох се и отново щракнах запалката.

Щрак!… Щрак!… Щрак!… Щрак!…

Вбесих се! Трябваше да намажа фитилите с разтопен восък, но човек не може да се сети за всичко. Явно се бяха намокрили.

Ръкавиците притеснително се приближаваха. Само въпрос на време бе да ме сграбчат за глезените и да ме смъкнат на покрива.

С тази тревожна мисъл на ум, се наместих малко по-високо върху тухления комин и го заобиколих от източната страна.

Нападателят обикаляше с мен долу по покрива може би с надеждата, че ще се подхлъзна и ще падна. Високо над главата с ужасния шлем, вкопчена като мекотело в горната половина на комина, виждах как всеки мой дъх излиза като облаче пара от устата ми.

Измина миг… после два.

Усещах как става по-топло. Вятърът ли бе утихнал или изведнъж беше настъпило лято? Може би вдигах температура.

Спомних си за хилядите предупреждения на госпожа Малит.

„Първо настинка, после купчинка — не й омръзваше да ми повтаря. — Купчинките, естествено, са купчините пръст в гробището. Обличай се топло, скъпа, ако искаш да получиш писмото си от краля по случай стогодишнината ти.“

Събрах жилетката плътно под брадичката си.

Под мен фигурата се обърна рязко и се запъти към парапета на покрива над западното крило. Стори ми се странно, но почти веднага видях причината.

Върху покрива, точно над салона се намираше антената за радиото, опъната между два високи и тънки бамбукови стълба.

Нападателят хвана по-близкия стълб с ръкавиците, натисна с ботуш основата, в която бе пъхнат, и дръпна рязко. Вероятно най-вече заради студа, бамбукът се откърши лесно като кибритена клечка. Сега беше свързан единствено с медната жица. С едно бързо завъртане и тя бе скъсана, след което нападателят вдигна кола, зловещо нащърбен в двата края. От единия висеше бял порцеланов изолатор, който някак си бе останал закачен за стърчащото парче жица.

Нападателят отново се озова под мен, вдигнал лице нагоре. Само ако можех да се протегна и да махна очилата от лицето му… но не можех.

Умопомрачените очи се взираха през зелените лещи със студена омраза и потреперих, както не бях треперила никога досега.

Изведнъж ми призля, щом осъзнах, че тези очи не са обрамчени както обикновено от рогови рамки. Нападателят не беше Вал Лампман.

— Мариън Трод ме убива! — чух собствения си писък и осъзнах, че вероятно съм я изненадала толкова, колкото и себе си.

Може би нямаше да съм толкова уплашена, ако тя бе казала нещо, но тя мълчеше. Стоеше сред вихрещия се сняг и се взираше гневно в мен с безучастна омраза.

И в следващия миг, сякаш за поклон след театрално представление, тя вдигна очилата и бавно свали авиаторския шлем.

— Ти си била — ахнах аз. — Ти и Вал Лампман.

Тя изсъска презрително почти като змия. Безмълвно протегна кола, опря го в центъра на гърдите ми и натисна силно.

Извиках от болка, но някак си успях да извъртя тяло по посока на удара. В същото време изпълзях малко по-нависоко.

Но можех да си спестя усилията. Краят на кола с висящия от него изолатор вече стоеше точно пред лицето ми. Не можех да допусна да ми бръкне в очите или да закачи ъгълчето на устата ми с жицата като риба на кука.

Почти несъзнателно сграбчих края на кола и го ударих силно в комина. Мариън се изненада, пусна дръжката и колът падна безшумно в снега.

В следващия миг тя се разяри и сякаш готова да ме разкъса лично с голи ръце, се хвърли към мен и този път успя да се хване здраво за тухления парапет на комина. Вече се бе издърпала наполовина до мен, когато изведнъж залитна и застина във въздуха като простреляна в крилото яребица.

До ушите ми долетя приглушена ругатня.

Птичият клей! Птичият клей! О, радост неземна — птичият клей!

Нанесла бях върху долния парапет на комина допълнителен пласт от сместа, тъй като разчитах на теорията, че Дядо Коледа ще избере да слезе от шейната си от тази страна на завет.

Мариън Трод дърпаше ожесточено ръце, за да ги извади от залепналите ръкавици, но колкото повече се съпротивляваше, толкова повече се облепваше с дългото си палто и ботушите за езда.

Докато приготвях лепилото, ми бе минало през ум дали то няма да загуби част от силата си заради студа, но очевидно лепкавостта му не беше намаляла. Дори като че ли бе станало по-силно и по-лепкаво и с всяка следваща минута ставаше ясно, че единственият начин Мариън да избяга, е да се съблече напълно.

Възползвах се от момента и се наведох отново към фитила:

Щрак! Щрак! Щрак!

Проклятие и пак проклятие! Дяволският фитил отказваше да се запали.

В страшната тишина, която последва, докато Мариън Трод се опитваше напразно да се освободи с все по-забавени движения, до ушите ми долетя песен:

Надеждите и страховете си

на теб възлагаме сега.

Не знам защо, но думите ме пронизаха до кости.

— Догър! — извиках пресипнала от студа. — Догър! Помощ!

Но дълбоко в сърцето си съзнавах, че след като всички възпяват Витлеем във вестибюла, няма никакъв шанс да ме чуят. Освен това бях твърде далеч от покрива над вестибюла — деляха ни прекалено много от гредите и тухлите на Бъкшоу.

Вятърът отнесе думите от устата ми и ги прокуди безмилостно към замръзналата околност.

И тогава осъзнах, че няма какво да ми попречи да избягам. Само трябваше да скоча далеч от Мариън Трод и да изтичам към стълбите.

Тя почти със сигурност бе оставила вратата отворена. В противен случай как щеше да се върне в къщата, след като ме довършеше?

Мариън оголи зъби и направи гримаса, когато скочих, но не можеше да се отлепи достатъчно, че да протегне ръка и да ме сграбчи, когато прелетях покрай рамото й. Коленете ми се огънаха и се приземих сред снежна пряспа.

Ще ми се да се бях сетила за благородна, непримирима подигравка, която да изсъскам в сгърченото й лице, но нищо не ми хрумна. Заради студа и от страх приличах на свит, разтреперан вързоп.

Но след миг се изправих на крака и затичах по покрива, сякаш всички адски хрътки ме гонеха по петите.

Извадих късмет. Както и очаквах, вратата към стълбите бе отворена. Навън върху снега се очертаваше топъл и приветлив правоъгълник жълта светлина.

„Два метра до убежището“, помислих си аз.

Но изведнъж рамката на вратата изпълни черен силует, който спираше светлината — и пречеше на бягството ми.

Веднага познах Вал Лампман.

Спрях с приплъзване и се опитах да обърна посоката, а краката ми се хлъзгаха, все едно карах кънки.

Затичах обратно по покрива, без да смея да се озърна през рамо и щом стигнах до комина на салона, се покачих върху първия му перваз. Не исках да разбирам дали Вал Лампман ме настига.

Може би щях да успея да го примамя в същия капан като Мариън Трод. Той не знаеше за лепилото, а аз нямах намерение да го предупреждавам.

Докато се катерех по-нагоре по комина, видях, че той прекосява покрива, без да бърза. Методично — да, това е думата, с която най-добре мога да го опиша.

Изглежда беше изпратил Мариън Трод да се разправи с мен. Тя ме беше проследила на покрива при някое от излизанията ми. Но след като не се бе върнала, Вал Лампман бе дошъл сам да свърши мръсната работа.

Той почти не обърна внимание на оплесканата с лепило Мариън, която се гърчеше безуспешно като муха, залепнала за мухоловка.

— Вал! — изписка Мариън. — Ела да ме освободиш!

Това бяха първите й думи, откакто беше стъпила на покрива.

Вал обърна глава — замисли се — и направи една несигурна крачка към нея.

В този миг осъзнах, че той е подчинен на нейното желание за отмъщение. Беше удушил собствената си майка по нейно нареждане.

Ако това беше любовта, не исках да имам нищо общо с нея.

В подножието на комина, объркан с коя от нас да се заеме по-напред, Вал Лампман внезапно се препъна — и падна по лакти в снега!

За малко да надам радостен вик!

Изправи се нестабилно на крака и аз видях, че се е препънал в бамбуковия кол, който лежеше незабележим в снега.

— Намушкай я, Вал! — извика дрезгаво Мариън, докато той вдигаше кола.

Очевидно бе решила, че е по-важно да получи главата ми на тепсия, отколкото да се освободи.

— Намушкай я! Бутни я долу! Хайде, Вал, направи го!

Той погледна към мен, после към нея, сякаш не можеше да вземе решение.

После бавно, сякаш изпаднал в транс, той вдигна кола и насочи върха му точно под мястото, където стоях вкопчена в комина.

Без да бърза, Вал Лампман плъзна бавно острия край на бамбуковия стълб в яката на жилетката ми и го изви, за да се увери, че се е закачил.

Острата жица бързо се оплете във вълната. Усещах пробождане между ключиците.

— Не! — успях да извикам. — Моля ви!

Едно рязко бутване и паднах по лице в задушаващия сняг, останала без въздух.

Докато се преобърна, той вече ме влачеше към края на покрива. Напразно размахвах ръце във въздуха — нямаше за какво да се хвана, нямаше никакъв шанс да се спася.

Опитах се да се изправя на крака, но не успявах да запазя равновесие. С помощта на кола Лампман държеше ръцете и краката ми далеч от себе си и ме влачеше през снега като уловена скумрия.

Замъкна ме до самия ръб на парапета и планът му ми стана пределно ясен. Щеше да ме бутне долу.

Краката му се пързаляха по хлъзгавия покрив, докато се опитваше да застане стабилно за последния удар с кола.

Колко нечестно се стекоха обстоятелствата, мислех си аз. Направо отвратително. Никой не заслужава да умре така.

Но Хариет е умряла точно така, нали?

Какви ли са били последните й мисли в онази снежна планина в Тибет? Дали животът й е минал пред очите й, както разправяха, че става?

Дали й е останало време да си спомни за мен?

„Престани, Флавия!“, заповяда ми внезапно едно вътрешно гласче. — „Веднага престани!“

Така се изненадах, че се подчиних.

Но какво да направя?

„Направи инвентаризация!“ — отвърна гласчето доста подразнено.

Да! Точно така — ще направя инвентаризация.

Абсурдно лесна задача. Нямах какво да губя.

В този миг някак си успях да се извъртя достатъчно, за да откача яката си от жицата и да сграбча края на кола. Неочаквано той ми даде опората, нужна ми да се изправя тромаво.

С Вал Лампман стояхме на самия ръб на пропастта като въжеиграчи, вкопчили се отчаяно в двата противоположни края на бамбуковия кол.

Той дръпна рязко изведнъж в опита да ме прекатури, но в същото време кракът му се подхлъзна върху заледения каменен улук. Лампман пусна кола и размаха трескаво ръце във въздуха, за да запази равновесие.

Но това не беше достатъчно, за да го спаси.

В пълно мълчание той падна назад и нощта го погълна. Колът се запремята лениво след него.

Някъде отдолу се чу ужасяващо тупване.

Аз останах на наклонения ръб и отчаяно се опитвах да запазя равновесие, но краката ми се плъзгаха бавно към края на покрива, който вече беше само на няколко сантиметра от подметките ми.

Отчаяно се хвърлих по лице и се опитах да забия пръсти в заледените камъни.

Безуспешно.

Когато краката ми увиснаха в бездната, направих последен отчаян опит да сграбча металната част на обрулен от времето улук и да закача пръсти за ръба му, но металът се огъна, отчупи се — почти се разпадна в ръката ми — и тялото ми се плъзна… като безжизнен манекен… в празното пространство.

В следващия миг падах… безкрайно… неизбежно… сякаш вечно… в тъмнината.