Алън Брадли
Преследвана от сенки (6)

Пет

Напоследък прекарвах толкова много време седнала по средата на стълбището, че започнах да се чувствам като Кристофър Робин.

Именно тук седях сега и наблюдавах оживения вестибюл, където няколко дузини работници разговаряха на малки групички. Единственото познато лице бе Мариън, жената, която отведе Бън Кийтс до стаята й днес следобед. Тъй като Бън никаква не се виждаше, предположих, че още си почива.

— Дами и господа! — провикна се някой и плесна с ръце, за да привлече вниманието на останалите. — Дами и господа!

Разговорите спряха отведнъж, сякаш отрязани с ножици.

Блед младеж с пясъчноруса коса отиде до подножието на стълбите, изкачи две-три стъпала и се обърна към останалите.

— Господин Лампман иска да ви каже няколко думи.

Донесоха три-четири портативни лампи, които да компенсират остарялата електрическа мрежа в Бъкшоу.

От сенките зад тях излезе дребен мъж на средна възраст и като момче по селски път прекоси бавно и безгрижно вестибюла, сякаш не бързаше за никъде. Носеше поизбеляло маслиненозелено бомбе, черен пуловер с поло и черни панталони.

С друг костюм Вал Лампман можеше да мине за джудже от приказките.

Той се обърна към събралите се хора. Забелязах, че не изкачи дори едно стъпало.

— Радвам се да видя толкова познати лица… както и някои нови — рече той. — Сред тях е и Том Кристи, нашият асистент-режисьор.

Той постави ръка на рамото на къдрокос мъж, който бе излязъл и застанал до него.

— … който ще се грижи всички да са със закопчани костюми и да не се блъскат в стените.

Разнесе се тих любезен смях.

— Както повечето от вас вече са разбрали, започваме снимки в малко затруднено положение. Пат Макналти претърпя неприятен инцидент и макар да съм сигурен, че ще се възстанови напълно, ще трябва да се справим без благосклонните му и грижовни тактики, поне за известно време. Бен Латшоу ще ръководи техническия екип до второ нареждане и знам, че ще се отнасяте с него подобаващо.

Присъстващите извърнаха глави, но не можех да видя към кого.

— Надявах се да направим репетиция на първата сцена с госпожица Уивърн и господин Дънкан, но тъй като той още не е пристигнал, ще репетираме сцена четирийсет и две с прислужницата и пощальона. Къде са прислужницата и пощальонът? А, Джанет и Клифърд, добре. Отидете при госпожица Трод и ще се срещнем на горния етаж, щом ние приключим тук.

Джанет и Клифърд тръгнаха през вестибюла към очилатата Мариън, която размаха бележник във въздуха, за да ги насочи.

Мариън Трод — значи така се казваше.

— Вал, скъпи! Извинявай, че закъснях.

Гласът отекна като кристален тромпет и се отрази от полираната ламперия на вестибюла.

Всички се обърнаха и проследиха с поглед как Филис Уивърн слиза по западното стълбище. И как само слезе; беше си облякла костюм на мексиканска танцьорка — бяла блуза с набрано деколте и пола, пъстра като шатрата на цирк.

Липсваше й само един банан в косите.

Чуха се откъслечни аплодисменти и някой изви като вълк, при което тя се изчерви престорено и си повя с длан.

„Сигурно замръзва с тези къси ръкави“, помислих си аз. Може пък работата под горещите прожектори да я имунизира срещу суровата английска зима.

Филис Уивърн спря веднъж, за да свие безпомощно рамене и да кимне с брадичка към горния етаж.

— Бедничката Бън — каза тя с внезапно скръбен глас — глас, предназначен да покорява. — Опитах се да я нахраня със супа, но тя не успя да я задържи. Дадох й приспивателно.

Щом слезе долу, тя се понесе през вестибюла, хвана Вал Лампман за лактите, сякаш за да му попречи да я докосне, и го целуна по двете бузи.

Дори от мястото, на което седях, видях как устните й изобщо не се приближиха до лицето му. Като че ли малко се бе нацупила, задето той обра овациите.

Докато двамата стояха един срещу друг на ръка разстояние, входната врата се отвори и влезе Дезмънд Дънкан.

— Извинявайте — каза той с глас, познат по целия свят. — Последно дневно представление в пантомимния театър. Играхме за кралския двор. Сърце не ми даваше да се разделя с онези прекрасни хора.

Той беше увит в някакво тежко кожено палто от бизон или як. На главата си носеше омачкана широкопола шапка като онези, които носеха художниците на континента.

— Тед! — потупа той по гърба един от електротехниците. — Как е жената? Още ли събира кибритени кутии? Имам една, която ще й хареса, от хотел „Савой“. Липсват само две клечки — добави Дезмънд Дънкан с широко пантомимно намигване.

Гледала го бях във филм, чието заглавие не помнех: разказваше се за момиченце, което наема провалил се адвокат, за да принуди изоставилите я родители да се сдобрят с нея. Бях виждала и негови снимки в списанията, които Дафи криеше в чекмеджето под бельото си.

Дезмънд Дънкан имаше орлов нос и остра брадичка, поради което в профил приличаше на светкавица, профил, който вероятно разпознаваха веднага от Гренландия до Нова Зеландия.

Внезапното ахване, което долетя зад гърба ми от горния етаж, ме накара да източа врат и да се обърна. Трябваше да се досетя! Дафи и Фели надничаха през перилата. Явно лежаха по корем на пода.

Фели ми помаха бързо с ръка, с което показа, че не бива да издавам присъствието им, като ги зяпам.

Изкачих стълбите и легнах на пода между тях. Дафи се опита да ме ощипе, но аз се извъртях.

— Ако го направиш отново, ще изкрещя името ти и номера на сутиена ти — изсъсках аз и тя ме изгледа злобно.

Дафи беше започнала да се развива в тази област наскоро и още се притесняваше да разгласява подробностите.

— Вижте ги само! — прошепна Фели. — Филис Уивърн и Дезмънд Дънкан… заедно… тук… в Бъкшоу!

Надзърнах през перилата тъкмо когато те докоснаха върховете на пръстите си — като Бог и Адам на тавана на Сикстинската капела, макар че с тези дрехи, поне отгоре, изглеждаха повече като едър бизон, изправил се лице в лице с малка хартиена въртележка.

Дезмънд Дънкан вече събличаше дебелото си палто, което веднага бе поето от дребния мъж, пристигнал с него.

— Вал! — каза гръмко той, докато оглеждаше вестибюла. — Пак успя!

Вал Лампман отвърна със суха усмивка и си погледна часовника с почти престорена небрежност.

— Добре тогава — каза той. — Всички вече са тук. Джанет и Клифърд, свободни сте. Все пак тази вечер ще репетираме с главните актьори. Утре сутрин в седем и трийсет ще преглеждаме сценария, в девет и петнайсет са пробите за костюмите. Госпожица Трод ще ви раздаде графика след два часа.

— Сега е шансът ти — прошепна Дафи и смушка Фели. — Върви да го питаш!

Във вестибюла актьорите и снимачният екип започваха да се разотиват, а Вал Лампман остана сам в подножието на стълбите да си запише нещо в бележника.

— Не! Размислих — заяви Фели.

— Глупачка! — отвърна Дафи. — Искаш ли аз да го питам? Ще го направя, уверявам те. Иска да е статистка — прошепна ми Дафи. — Твърдо е решила.

— Не! Мълчи! — прекъсна я Фели.

— О, господин Лампман — каза Дафи доста силно, — сестра ми…

Вал Лампман вдигна очи към сенките.

Фели ощипа Дафи по ръката и изсъска:

— Престани!

Изправих се, разтрих лице с длан, пригладих дрехите си и тръгнах надолу по стълбите по начин, с който татко би се гордял.

— Господин Лампман? — казах от площадката. — Казвам се Флавия де Лус и живея тук, в Бъкшоу. Сестра ми Офелия е седемнайсетгодишна и се надява, че бихте й дали малка роля на статист. Ето я горе, наднича през перилата — посочих аз.

Вал Лампман засенчи очи и се взря в тъмния дървен парапет.

— Моля, покажете се, госпожице Де Лус — каза той.

Горе, Фели се изправи на колене, после стана, отупа дрехите си и надникна глуповато над перилата.

Последва неловко мълчание. Вал Лампман вдигна шапката си и се почеса през рядката си сламеноруса коса.

— Става — рече той най-накрая. — Утре сутринта се обади на госпожица Трод.

Телефонът иззвъня в килера под стълбите и макар да не го видях, чух как Догър излиза с отмерени стъпки от кухнята, за да вдигне. След приглушен разговор, той дойде във вестибюла и ме забеляза на стълбите.

— Беше викарият — обясни ми. — Госпожица Фелисити му позвънила и му съобщила, че полковникът ще пренощува в Лондон.

„Сигурно здраво вали!“, помислих си аз не особено тактично.

— Странно, че леля Фелисити не се е обадила тук — казах.

— Опитвала се да се свърже повече от час, но телефонът давал заето. Тогава позвънила на викария. По случайност утре сутрин той ще ходи с колата до Додингсли, за да вземе допълнително джел за украсата на църквата. Любезно предложи да посрещне полковник Де Лус и госпожица Фелисити на гарата и да ги докара до Бъкшоу.

 

 

— Джел и бръшлян — пеех гръмко, без да ме е грижа, че е малко фалшиво.

Когато напълно разцъфтят,

от всички отрови в гората,

джелът е най-добрата.

Вероятно, помислих си, защото съдържа теобромин — горчивият алкалоид, който се среща и в кафето, чая и какаото, и е синтезиран за пръв път от безсмъртния немски химик Херман Емил Фишер от човешки отпадъци. Теоброминът в плодовете и листата на джела е просто един от цианогенните гликозиди, които, ако се сдъвчат, отделят циановодород. В какви количества точно, предстоеше да определя, но дори само при мисълта за подобен прелестен експеримент косъмчетата по ръцете ми настръхнаха от удоволствие!

— Имате предвид илицина — каза Догър.

— Да, имам предвид илицина. Той е алкалоид, съдържащ се в листата на джела и предизвиква диария.

— Да, мисля, че съм го чел някъде.

Можех да използвам същия наръч джел, който бях домъкнала у дома, за да направя птичи клей!

— Внимавай, пази се… — запях, докато подскачах по стълбите, замислена не само за залавянето на Дядо Коледа.

 

 

Мокри, тежки снежинки се сипеха право надолу покрай светлия прозорец на лабораторията ми без дори две от тях да си приличат — и въпреки това, всички от едно семейство.

В случая на снежинките семейството се казваше H₂O, известно на непросветените като вода.

Като всяка материя, водата има три агрегатни състояния: при нормална температура е течност. Загрята до 100°C се превръща в газ; охладена под нулата, се кристализира и става лед.

От трите любимото ми агрегатно състояние бе ледът. Замръзналата вода се класифицираше като минерал, чиято кристална форма, в айсберг например, можеше да имитира диамант, голям колкото „Кралица Елизабет“.

Но загрейте я малко и бум! — тя отново е течност и се промъква само с помощта на гравитацията и в най-тайните пролуки. Само като си помислех за някои от подземните места, до които достигаше водата, усещах гъделичкане в стомаха!

После повишете достатъчно температурата и абракадабра — водата отново е газ и литва изведнъж.

Ако това не бе магия, тогава не знам какво!

Хипонитритната киселина например е невероятно интересна. При минус 20°C тя приема формата на безцветна кристална призма; загрята до едва минус 13°C, се превръща в прозрачна течност. При минус 1°C течността става жълта, след това оранжева, докато при 28°C не заври и не се превърне в кафеникавочервена пара: и всичко това в рамките на едва 48 градуса!

Поразително, като се замисли човек.

Но да се върнем към старата ми приятелка водата: работата е там, че независимо колко студено или топло бе, независимо от агрегатното си състояние, качествата и дори цвета, всяка молекула вода винаги е съставена от един кислороден атом, свързан с два атома водород. И трите са необходими, за да сътворят ослепителна снежна буря — или пък гръмотевична буря в този ред на мисли… или пухкаво облаче в лятното небе.

О, боже, колко удивителни са творенията ти!

 

 

По-късно, в леглото, загасих лампата и слушах известно време далечните звуци от щуращи се напред-назад хора, които правят последни приготовления преди утрото. В западното крило сигурно още гласяха прожекторите; някъде другаде Филис Уивърн учеше репликите си.

Но накрая, както ми се стори след цяла вечност, работата за деня приключи и с няколко последни неохотни скърцания и въздишки Бъкшоу заспа сред снежната тишина.