Алън Брадли
Преследвана от сенки (17)

Шестнайсет

Трупът на Филис Уивърн още седеше на стола, както го намерих, но сега беше покрит с чаршаф, сякаш бе статуя, чийто скулптор е излязъл за обяд.

Полицаите със сигурност вече бяха приключили с огледа и вероятно чакаха да пристигне подходящо превозно средство, което да откара тялото.

Нямаше да навредя с нищо, ако и аз огледам.

Вдигнах бавно чаршафа, като внимавах да не закача косата й, с цветята на Жулиета все още вплетени в нея, и си помислих, че това е единствената суета, която й бе останала.

Дори в смъртта обаче у Филис Уивърн имаше нещо екзотично, макар че след двайсет и четири часа тялото беше започнало неизбежното си химично разграждане и бе добило сив, восъчен вид.

Страховитата бледост на плътта й — с изключение на гримираното лице — и придаваше вид на звезда от нямото кино и за миг изпитах същото ужасно усещане като преди: че тя си играе на Статуи, както правехме с Фели и Дафи, преди двете да ме намразят — че всеки момент ще кихне или ще си поеме дълбоко дъх.

Нищо подобно не се случи, разбира се. Филис Уивърн беше напълно мъртва.

Започнах огледа си отдолу. Вдигнах края на дебелата й вълнена пола и веднага забелязах, че глезените й са подути — направо се издуваха над тежките черни работнически ботуши.

Работнически ботуши ли? Невъзможно бе да са нейни!

С помощта на носната си кърпа, за да не оставя отпечатъци, изхлузих единия ботуш… бавно и прецизно, като обърнах специално внимание на начина, по който дебелият бял чорап беше събран под ходилото й.

Както и подозирах — ботушът бе нахлузен на крака й след смъртта.

Много старателно смъкнах дългия до коляното чорап и го събух. Кракът й беше подпухнал, потъмнял и посинял от спирането на кръвта. Лакираните й нокти изглеждаха отвратително.

Отново обух чорапа, който се плъзна с лекота по студената кожа.

Обуването на ботуша обаче не беше лесно като събуването му; скованите пръсти просто отказваха да се плъзнат чак до долу. Вкочаняваше ли се вече трупът?

Отново издърпах ботуша и пъхнах длан в него. В носа на обувката имаше някакъв предмет — хартия на пипане.

Богат и известен човек като Филис Уивърн би ли си купил по-големи ботуши, в които да се налага да тъпче хартия, за да му станат?

Малко вероятно. Извадих топката с пръст и я разгънах.

Беше лист хартия за писма, в чийто горен край бе напечатано: „Хотел «Кора», Горен Уобърн, Лондон, WC1.“

На страницата с червено мастило бяха надраскани думите:

Да кажа ли на Д?

Проклет да е почеркът й! „Да кажа ли на Т?“ ли пишеше?

Листът беше откъснат от кочана диагонално през инициала — последната буква можеше да е всяка.

Д като Дезмънд? Д като Дънкан? В като Вал? Или Б като Бън?

Нямах време за предположения, нито дори да претърся за още нещо пропуснато от полицията. Пъхнах листа в джоба на жилетката си, за да го анализирам по-късно.

Пак се опитах да й обуя ботуша, но заради подуването имах чувството, че тъпча слонски крак в балетна пантофка.

Спомних си за Фло или Мейв, или както там се казваше, и изтичах в съседната стая.

Да! Точно както си и мислех — актрисата беше оставила половината купичка с нарязани плодове на нощното шкафче. Взех лъжичката и се върнах при госпожица Уивърн.

С помощта на лъжицата като обувалка успях да напъхам вкочанения крак в ботуша.

Нещо ми подсказа да надникна и в другия ботуш и бързо свалих и него. Дали тук щеше да е скрита останалата част от посланието?

Нямах този късмет. Другият ботуш беше празен и аз бързо го обух отново на крака.

Приключих с долните крайници.

Следващата ми стъпка бе да я подуша хубавичко. От опит знаех, че отровата може да предизвика симптоми на всякакви привидни причини за смъртта и нямаше да рискувам да пропусна нещо.

Подуших устните й (забелязах, че аленото червило върху горната излиза извън очертанията на самата устна, вероятно за да маскира мустачето, което се виждаше само от много близо), след това ушите, носа, деколтето, дланите и доколкото успях, без да местя трупа — подмишниците.

Нищо. Като изключим, че бе мъртва, Филис Уивърн миришеше като човек, който само преди няколко часа се е изкъпал във вана с ароматни соли.

Трябва да се е прибрала в стаята си веднага след представлението, свалила е костюма на Жулиета (който все още стоеше разпънат на леглото), взела си е вана и после… какво?

Отново използвах носната си кърпа, за да сваля от шията й проба от сценичния грим, който забелязах по-рано. Върху белия ленен плат мазната пудра приличаше на прах от фино натрошена червена тухла.

Обърнах специално внимание на ноктите й, покрити с лъскав ален лак в тон с червилото. Кожичките в основите им образуваха сивкавобели полумесеци, тъй като върху тях не бе нанесено багрило. Фели лакираше ноктите си по същия начин и внезапно ме полазиха тръпки.

„Спокойно, това е просто един труп“, казах си аз.

На сцената ноктите на Филис Уивърн със сигурност не бяха в този крещящ цвят. Напротив — като изключим шамара, интерпретацията й на Жулиета се отличаваше с непретенциозната си простота. Все пак истинската Жулиета е била на не повече от дванайсет-тринайсет години, или поне така твърдеше Дафи.

„Ако не бяхте вие“ — заяви загадъчно тя веднъж — „в момента Дърк Богард можеше да се катери по балкона ми.“

За разлика от нея обаче Филис Уивърн беше на петдесет и девет години. Лично ми го каза. Истинско чудо беше, че успяваше да свали четирийсет и пет години от възрастта си под сценичните прожектори.

Може би се дължеше на дребния й ръст. На практика тя бе малко по-едра от мен.

„Най-добре да не се мотая“, напомних си. Актрисите, които пратих за зелен хайвер, можеха да се върнат всеки момент и да заблъскат по заключената врата.

Но нещо не ми даваше мира — нещо не беше наред. Какво ли?

Отстъпих назад, за да огледам цялата стая.

Със селската си блуза и пола Филис Уивърн сякаш бе поседнала за малко да си поеме въздух, преди да се отправи на маскен бал.

Възможно ли беше просто да е получила инфаркт или пък внезапен инсулт?

Разбира се, че не! Нямаше как да пренебрегна черната панделка от кинолента, завързана на врата й. А и освен това Догър посочи хеморагичните петна. Жената очевидно беше удушена. Това бе съвсем ясно. Просто частица от съзнанието ми все още се опитваше да притъпи ужаса от разигралото се тук насилие.

От косата до…

Косата! Това беше!

Като цветни звездички, блещукащи в небето, цветята във венеца на Жулиета още бяха вплетени в дългите й златисти коси. Едва ли бяха естествени, иначе досега да са повехнали. Цветята обаче изглеждаха свежи, сякаш бяха откъснати минутка преди да вляза в стаята.

Протегнах ръка и хванах една особено свежа на вид жълта иглика.

Трудно ми бе да преценя на пипане. Дръпнах и — мили боже! — косата на Филис Уивърн с все венец се смъкна от главата й и падна на пода с отвратително тупване като мъртва птица, стоварила се от небето.

Оказа се перука, разбира се, и без нея актрисата беше плешива като варено яйце.

Варено яйце, нашарено от още повече хеморагични петна, или петехия, както ги нарече Догър.

Зяпах я потресено. На що за кошмар се бях натъкнала?

Вдигнах перуката от килима и я върнах на главата, но колкото и да я намествах, все изглеждаше абсурдно.

Може би защото знаех какво се крие отдолу.

Не можех обаче да губя цял ден, за да си играя с фризурата й. Накрая се отказах и насочих внимание към тоалетката, която беше пълна с всевъзможни бурканчета и шишенца: студени театрални кремове, глицерин и розова вода, подредени върху лосиони за почистване на кожата и най-различни тоалетни принадлежности от козметичната линия на Хариет Хъбард Айер. Макар плотът на тоалетката да приличаше на същинска аптека, няколко неща очевидно липсваха: червен сценичен грим, алено червило и лак за нокти.

Претършувах набързо дамската й чанта, оставих настрани шепа хартиени носни кърпи, портфейл с шестстотин двайсет и пет лири и няколко монети, след което се натъкнах на нещо интересно: гребен от черупка на костенурка, джобно огледалце и кутийка ментови бонбони (от които си взех един и прибрах в джоба още два, за да си набавя бързо енергия, ако се наложеше).

Тъкмо се канех да затворя чантата, когато зърнах едва забележим цип в хастара — изкусна маскировка от страна на производителя.

„Ехо! Какво е това? Таен джоб може би?“, помислих си аз.

За мое разочарование в него нямаше кой знае какво — връзка ключове и малко книжле с вид на документ, съставено от две сиви страници с еднаква информация, отпечатана и на двете:

Окръг Лондон

Удостоверение за правоуправление на моторно превозно средство

Филида Лампман

„Тенебре“

ул. „Колиърс Уолк“, №3

Шофьорската книжка беше издадена на 13 май, 1929 г.

Филида? Лампман?

Нима това бе истинското име на Филис Уивърн? Не ми се вярваше да носи чужди документи в чантата си.

Но да приемем, че Филида беше Филис или обратното, какво да мисля за останалото? Каква връзка имаше с Вал Лампман? Съпруга ли му беше? Сестра? Снаха? Братовчедка?

„Братовчедка“ и „съпруга“ бяха напълно възможни отговори. Всъщност на практика можеше да е и двете. Хариет, например, е носила фамилията Де Лус, преди да се омъжи за татко и така не й се е наложило да се откаже от моминското си име.

Ако Филис Уивърн не ме бе излъгала за възрастта си — а защо ще го прави? — значи през 1929 г. е била… я да видим… преди двайсет и една години… е била на трийсет и осем.

На колко години ли беше Вал Лампман? Труден въпрос. Той бе едно от онези дребни създания с опъната лъскава кожа и светла коса, което носеше копринен шал на врата си, за да скрие бръчките, и изглеждаше недокоснато от времето.

Какво каза Дафи? Откакто се случило нещо — което аз съм била твърде малка, за да разбера — Филис Уивърн не била работила с друг режисьор.

Какво можеше да се е случило? С всяка минута ми ставаше все по-ясно, че с добро или лошо ще трябва да примамя сестра си да проговори.

Оглеждах ноктите на Филис Уивърн за втори път, когато топката на бравата се завъртя!

За малко да се подмокря!

За щастие вратата беше заключена.

Пъхнах шофьорската книжка обратно в чантата и закопчах ципа. Вдигнах чаршафа от пода и като внимавах да не се разшумя, го метнах върху тялото.

След това се спуснах към завесата, от която се вдигна нов задушаващ облак прах.

Стиснах нос, тъкмо навреме, за да потисна гръмовна кихавица и да я заглуша до тих, но доста груб звук.

„Апчих!“

Наздраве!

Трябваше да внимавам с подутата от боя врата. Не успях да я затворя след себе си толкова плътно, колкото ми се искаше, и се задоволих с две внимателни, но почти безшумни натискания. Завесите от двете страни на вратата не само щяха да приглушат звука, но може би дори да скрият самата врата от очите на по-ненаблюдателните.

За щастие купчинката олющена боя бе от тази страна на вратата и нямаше как да не се поздравя наум, че напуснах Синята спалня, без да оставя и следа.

Взех четката за коса на Фло — или пък на Мейв — от тоалетката (след като върнах лъжичката на място в купичката с плодове) и с хвърленото на леглото списание „Седмичен кинопреглед“ като импровизирана лопата сметох люспите боя и ги изсипах прецизно в джоба на жилетката си.

По-късно щях да ги изхвърля. Нямаше смисъл да оставям объркващи доказателства, за да разсея полицаите.

Открехнах вратата и надзърнах в коридора. Доколкото виждах, той бе пуст.

Тъкмо излизах, когато познат глас каза зад гърба ми:

— Стой.

За малко да настъпя инспектор Хюит.

— О, здравейте, инспекторе. Търсех, ъ, Фло.

Веднага разбрах, че не ми вярва.

— Нима? И защо?

Проклет да е! Въпросите му винаги бяха точно в целта.

— Е, това не е съвсем вярно — признах си. — Всъщност душех из стаята й.

Нямаше смисъл да повтарям историята, че Вал Лампман я е повикал.

— Защо? — не се отказа инспекторът.

Понякога на човек не му остава друго, освен да каже истината.

— Ами — започнах аз, трескаво търсейки подходящите думи, — всъщност това ми е нещо като хоби. Понякога душа из стаите на Дафи и Фели.

Той се взираше в мен, както някой се бе изразил, „със смразяващ поглед“.

— Реших, че стаите на филмовите актьори са далеч по-интересни…

— Като стаята на госпожица Уивърн ли?

Облещих невинно очи.

— Чух те да кихаш, Флавия — каза инспекторът.

Да му се не види!

— Изпразни джобовете си, ако обичаш — нареди той и не ми остана друго, освен да се подчиня.

Спомних си разказите на татко за детското му увлечение по илюзионизма и се опитах да скрия смачканата хартия от ботуша на Филис Уивърн, като я сгънах с палец и я притиснах в носната си кърпа.

— Благодаря — рече инспекторът с протегната ръка и, както казваше викарият по време на игрите на крибидж, картите ми лъснаха.

Дадох му листа.

— И другия джоб, моля.

— Там има само боклуци. Малко…

— Нека аз преценя — прекъсна ме той. — Обръщай джоба.

Приковах го с поглед и обърнах джоба си навън, при което малък вулкан от люспи боя изригна и поръси пода сред ужасяваща тишина.

— Защо го правиш, Флавия? — попита внезапно инспекторът с различен глас, вперил очи в боклука върху килима.

Струва ми се, че досега не го бях виждала толкова огорчен.

— Какво?

Не се сдържах.

— Защо лъжеш толкова? — попита той. — Защо си измисляш тези заплетени истории?

И аз често размишлявах по този въпрос и макар да имах готов отговор, не бях в настроение да му го дам.

Искаше ми се да му кажа: „Хора като мен творят, защото светът около нас, видимият и невидимият, се руши. Ние сме като зидарите на Вавилон, работим неуморно за укрепването на градските стени, както е казал пророк Йеремия.“

Не го казах, естествено. Вместо това отвърнах:

— Не знам.

— Как да ти втълпя… — започна той, като в същото време разгъваше смачканата хартия, но след като й хвърли един поглед, попита: — Къде го намери?

— В обувката на Филис Уивърн — отговорих, защото реших да не обръщам внимание на факта, че тя всъщност е ботуш. — Дясната, по-точно. Явно ви е убягнало.

Виждах дилемата, изписана по лицето му: можеше да каже на хората си — или на началниците си — че сам е открил листа.

— Стаите са свързани с междинна врата — казах услужливо. — Знаех, че вече сте направили всички снимки и така нататък, затова се промъкнах просто да хвърля един поглед.

— Пипна ли нещо друго?

— Не — отвърнах аз, застанала съвсем открито с мокра носна кърпа в ръка, смачкана на топка.

„Мили боже и ти, свети Генезий, покровителю на актьорите и измъчваните, не допускай да поиска и кърпичката!“

И се получи! Благодаря ви и на двамата!

По-късно щях да им принеса огнена жертва в лабораторията си — малка пирамида от амониев бихромат може би — фонтан от радостни искри…

— Сигурна ли си? — попита инспекторът.

— Ами — сниших глас и се озърнах по коридора, за да се уверя, че не ни подслушват, — надзърнах за миг в дамската й чанта. Разбира се, сте видели шофьорската книжка на Филида Лампман, нали?

Стори ми се, че инспекторът ще се пръсне от яд.

— Това е всичко — заяви той рязко и си тръгна.