Алън Брадли
Преследвана от сенки (4)

Три

— Тази е по-слънчева — казваше Догър. — Ако не възразявате, ще ви настаним тук, докато приготвят спалнята ви.

Разглеждахме спалните и накрая стигнахме до стаята на Фели.

Тъй като по това време на годината почти никакво слънце не влизаше в Бъкшоу, предположих, че Догър има предвид отминали дни.

— Прекрасна е — каза Филис Уивърн и се приближи плавно до прозореца. — Изглед към езерце… романтични руини… вижда се и камионът с костюмите. Какво повече й трябва на една дама?

— Може ли да разопаковам багажа ви? — попита Догър.

— Не, благодаря. Бън ще се погрижи. Тя ще дойде направо тук.

— Уверявам ви, няма да ме затрудни.

— Много мило от твоя страна, Догър, но настоявам. Бън е много властна. Ще започне да бълва огън и жупел, ако заподозре, че някой друг е пипал вещите ми.

— Разбирам — отвърна Догър. — Желаете ли още нещо? Да помоля ли госпожа Малит да ви донесе чай?

— Догър, ти си истинско съкровище. С удоволствие ще изпия чаша чай. Ще облека нещо по-удобно и ще се потопя в отвратителния сценарий на Вал. Ще ми одере кожата, ако не съм научила идеално репликите, докато подредят осветлението.

— Благодаря, госпожице — отвърна Догър и изчезна.

— Интересна птица — каза тя. — Предполагам, работи при вас, откакто се помниш?

— Татко и Догър служили заедно в армията — отвърнах аз малко наежено.

— Ах, да, братя по оръжие. Често срещано явление в наши дни. Танто за танто. Ти спаси живота ми сега, а аз ще спася твоя по-късно. Сигурно си ме гледала в „Окопът в дневната“. Горе-долу с такъв сюжет беше.

В този миг вратата се отвори и влетя Фели.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — кресна тя. — Добре знаеш какво ще ти се случи, ако те хвана в стаята си.

Сестра ми не беше забелязала застаналата до прозореца Филис Уивърн и посегна да ме удари.

— Не!

Фели се обърна рязко, за да види кой го каза, и вдигнатата й ръка увисна безжизнено.

За миг двете стояха и се взираха една в друга, Фели, сякаш видяла отвратително привидение, а Филис Уивърн — с изражението, което имаше, докато стискаше брулената от дъжда кула на катедралата в заключителната сцена на „Стъкленото сърце“.

Тогава долната устна на Фели потрепери и очите й се наляха със сълзи. Тя се обърна и избяга.

— Е, значи и ти имаш по-голяма сестра — каза Филис Уивърн след дълго мълчание.

— Това беше Фели. Тя…

— Няма нужда да ми обясняваш. По цял свят по-големите сестри си приличат: половин чаша обич и половин чаша презрение.

И аз не бих се изразила по-добре!

— И моята сестра е същата — продължи Филис Уивърн. — Шест години ли е разликата ви?

Кимнах.

— И при нас така. Виждам, че имаме много повече общо от интереса към ужасяващи убийства, Флавия де Лус.

Тя прекоси стаята, застана пред мен, вдигна брадичката ми с пръст и ме погледна в очите. И тогава ме прегърна.

Наистина ме прегърна и аз вдъхнах аромата на жасмин, бил той синтетичен или не.

— Да слезем в кухнята за чая. Така ще спестим на госпожа Малит изкачването по стълбите.

Погледнах я лъчезарно и за малко дори да я хвана за ръка.

— Освен това — продължи тя, — така ще имаме възможност да разберем най-новите клюки. Кухните са развъдник на скандали, да знаеш.

 

 

— Ооо! — възкликна госпожа Малит, когато влязохме в кухнята. Като изключим, че малко зяпаше, се справи много добре.

— Решихме да слезем в командния център — обясни Филис Уивърн. — Мога ли да ви помогна с нещо?

Видях как веднага спечели госпожа Малит — просто ей така, без каквото и да било усилие.

— Не, не, не — отвърна госпожа Малит, останала без дъх. — Настанете се, госпожице. Водата почти кипна, а във фурната има хубав кейк с мас.

— Кейк с мас! — възкликна Филис Уивърн, вдигна длани пред очите си и надзърна измежду пръстите си. — Мили боже! Не съм вкусвала кейк с мас, откакто ходех вързана на две опашки!

Госпожа Малит засия.

— Приготвям го за Коледа, както правеше майка ми и нейната майка преди това. Кейкът с мас е семейна традиция, така да се каже.

Вярно бе, но нямаше да си отварям устата.

— Да видим — каза госпожа Малит, извади кейка от фурната с ръкохватки и го постави на решетката за изстиване. — Вижте го само. Почти става за ядене!

Шегата беше изтъркана и макар да я бях чувала стотици пъти, покорно се засмях. В това имаше по-голяма доза истина, отколкото Филис Уивърн би предположила, но нямах намерение да развалям удоволствието й. Кой знае? Може дори кейкът да й се стори годен за ядене.

Ако готвенето бе игра на дартс, повечето от буламачите на госпожа Малит дори нямаше да попаднат в рамките на мишената.

Госпожа Малит разряза кейка на дванайсет парчета.

— По две за всеки в къщата — заяви тя и погледна към Догър, който тъкмо влизаше в кухнята. — Така ни учеха у лейди Рекс-Уелс: „По две парчета за всеки и ще има мир навеки“. Значи, че никой няма да се сърди, разбира се. Старата дама казваше, че това включва всички от самата нея до помощника на градинаря. Остър камък беше тя, но доживя до деветдесет и девет години и половина, значи все има някаква истина в думите й.

— Ти как мислиш, Догър? — попита го Филис Уивърн, докато той дискретно пиеше чая си прав в ъгъла.

— Добрата мас е полезна за жлъчката. А това помага за доброто храносмилане, което пък води до дълголетие — отвърна Догър колебливо, забил поглед в чашата си. — Или поне така съм чувал.

— И всичко това благодарение на двойна порция кейк с мас! — плесна доволно с ръце Филис Уивърн. — Е, да похапнем, за да доживеем до двеста.

Тя взе вилицата си и поднесе залък към устата, като на половината път спря и хвърли на госпожа Малит усмивка като за хиляда гвинеи.

После задъвка замислено.

— О, боже! — каза тя и остави вилицата в чинията си. — Мили боже!

Дори с великолепните си актьорски умения не успя да прикрие едва забележимия рефлекс да изплюе залъка, който зърнах да пробягва по гърлото й.

— Знаех си, че ще ви хареса — изгука госпожа Малит.

— Но трябва да си наложа воля и да се обуздая — каза Филис Уивърн, бутна решително чинията и стана от масата. — Тъпча се като прасе, щом видя кейк, а особено този с мас страшно се лепи. Сигурна съм, че разбирате.

Госпожа Малит вдигна чинията и я постави твърде внимателно зад мивката.

Без никакво съмнение щеше да занесе парчето у дома, увито в хартия за подаръци, и да го постави в бюфета между порцелановите солници с форма на кученца с надпис „Подарък от Блакпул“ и изящната стъклена птичка, която се поклащаше нагоре-надолу сякаш кълве, щом й налееш вода в тръбичката.

Когато приятелката й, госпожа Уолър, дойдеше на гости, госпожа Малит щеше да разопакова почтително мухлясалата реликва. „Познай кой изяде липсващото парченце“, щеше да каже тя шепнешком. „Филис Уивърн! Виж, следите от зъбите й още личат.“ Но само набързо, да не се развали сладкишът.

На вратата се позвъни и Догър остави чашата си.

— Това трябва да е Бън — обясни Филис Уивърн с крива усмивка. — Ще заяви, че е изпуснала връзката на гара Падингтън. Винаги с това се оправдава.

— Ще й приготвя чаша чай — каза госпожа Малит. — Пътуването с влак размътва стомаха… поне моя. Получавам разстройство — прошепна тя в ухото ми.

В този миг Догър се върна, следван от закръглена дребна жена с очила с метални рамки и коса, вързана на голям стегнат кок като опашката на коня Аякс, собственост на един от предците ми, Флоризел де Лус. И двамата, Флоризел и Аякс, бяха обезсмъртени с маслени бои върху платна, които сега висяха едно до друго в галерията с портретите.

— Съжалявам за закъснението, госпожице Уивърн — каза дребната жена. — Таксито зави на погрешно място и изпуснах връзката на гара Падингтън.

Филис Уивърн ни изгледа последователно с триумфално изражение, но не отговори.

Малко ми дожаля за дребното създание, което сега, като се замислих, ми приличаше на шашардисано оръдейно гюле.

— Аз съм Бън Кийтс, между другото — кимна тя на всички в стаята. — Личната асистентка на госпожица Уивърн.

— Бън е моята гардеробиерка, но има още по-големи амбиции — каза Филис Уивърн с високомерен театрален тон и не разбрах дали просто я подкача. — Побързай, Бън. Тик-так! Дрехите ми чакат да бъдат разопаковани. А ако розовата ми рокля отново се е смачкала, с радост ще те удуша.

Изрече го достатъчно шеговито, но Бън Кийтс не се усмихна.

— Имате ли роднинска връзка с поета Кийтс? — изтърсих аз, за да разведря обстановката.

Дафи ми бе чела „Ода за славея“ и никога нямаше да забравя онази част, в която се споменаваше за отвара от бучиниш.

— Далечна — отвърна тя и излезе.

— Горката Бън — каза Филис Уивърн. — Колкото повече се старае… толкова повече се старае.

— Ще й помогна — рече Догър и тръгна към вратата.

— Не!

За миг — но само за миг — лицето на Филис Уивърн се превърна в старогръцка театрална маска: очите й се разшириха, устата й се изкриви. И почти веднага изражението й премина в безгрижна усмивка, сякаш нищо не се е случило.

— Не — повтори тя тихо. — Недей. Бън трябва да си вземе поука.

Опитах се да срещна погледа на Догър, но той вече беше отишъл да пренарежда кутиите в килера на иконома.

Госпожа Малит се обърна бързо и се зае да лъска котлоните на печката.

 

 

Докато се тътрех нагоре по стълбите, къщата ми се стори по-студена отпреди. Погледнах през високите прозорци без завеси на лабораторията си надолу към микробусите на „Илиум Филмс“, които се бяха скупчили като слонове в оазис около червените тухлени стени на зеленчуковата градина.

Техниците изпълняваха задълженията си като танцьори в дълго репетиран балет — вдигаха, местеха, разтоварваха сандъци с хамалски въжета: винаги имаше чифт ръце там, където бяха нужни. Личеше си, че са правили това многократно.

Стоплих ръце на приветливия пламък на спиртната лампа, след което поставих върху нея колба с мляко, докато завря с бълбукане и разбърках в него щедра лъжица какао на прах. По това време на годината нямаше нужда от хладилник, за да се съхранява млякото: просто държах бутилката на една от лавиците, подредена по азбучен ред между мангана и морфина, който стоеше в шише, прилежно надписано с дребния почерк на чичо Таркуин.

Чичо Тар бил изключен при мистериозни обстоятелства от Оксфорд тъкмо преди да завърши с отличие. Като компенсация баща му му направил в Бъкшоу химична лаборатория, в която чичо Тар прекарал по своя воля остатъка от живота си в работа върху, по негови думи, строго секретни изследвания. Сред книжата му открих няколко писма, които подсказваха, че е бил приятел и съветник на младия Уинстън Чърчил.

Докато отпивах от какаото, погледнах към картината, окачена над камината: красива млада жена с две момиченца и бебе. Момичетата бяха сестрите ми Офелия и Дафни. Жената, разбира се, беше майка ми Хариет.

Хариет тайно бе поръчала портрета като подарък за баща ми малко преди да потегли на, както се оказало, последното си пътешествие. Картината стояла десет години почти забравена в художническо ателие в Молдън Фенуик, докато аз не я открих и не я донесох вкъщи.

Бях планирала въодушевено как ще я закача в салона и ще изненадам татко и сестрите си на официалното й откриване. Но планът ми беше осуетен. Татко ме хвана, докато се промъквах с обемистото платно в къщата, взе го и го прибра в кабинета си.

На следващата сутрин намерих портрета в лабораторията.

Чудех се защо. Дали за татко бе твърде болезнено непрекъснато да вижда прокълнатото си семейство?

Нямаше никакво съмнение, че е обичал — и още обичаше — Хариет, но понякога ми се струваше, че със сестрите ми за него сме само неизменно напомняне какво е изгубил. Веднъж Дафи каза, че за татко сме като триглава Хидра, чиито лица са забулени огледала към неговото минало.

Дафи е романтичка, но разбрах какво има предвид: ние бяхме мимолетни подобия на Хариет.

Вероятно затова татко прекарваше дните и нощите си сред пощенските марки: заобиколен от хиляди дружелюбни, утешителни ликове, които не задават въпроси, за разлика от образите на дъщерите му, които му се присмиваха от сутрин до мрак.

Размишлявах по тези въпроси, докато мозъкът ми не посинееше от усилие, но въпреки това още не успявах да проумея защо сестрите ми ме мразеха толкова.

Дали Бъкшоу не беше някаква зловеща академия, в която Съдбата ме бе захвърлила, за да науча законите за оцеляване? Или пък животът ми беше игра, чиито правила сама трябваше да отгатна?

Не се сещах за никаква причина, която да обясни жестокостта на сестрите ми.

Е, признавам, бях ги тровила, но по съвсем безобидни начини и при това само за отмъщение. Никога, тоест почти никога, не започвах аз караниците. Винаги бях невинната жертва…

— Не! Внимавай! Пази се!

През прозореца долетя писък — пронизителен и агонизиращ — и секна внезапно. Спуснах се да видя какво става.

Работниците се стичаха около фигура, залепена от преобърнат сандък към камион.

По червеното шалче на врата познах, че това е Патрик Макналти.

Изтичах надолу по стълбите, прелетях през празната кухня и изхвърчах на терасата, без дори да си наметна палто.

Нуждаеха се от помощ. Никой сред снимачния екип не знаеше към кого да се обърне.

— Не се приближавай! — хвана ме за раменете един от шофьорите. — Стана злополука.

Изплъзнах се от хватката му и си проправих път, за да погледна отблизо.

Макналти никак не изглеждаше добре. Лицето му бе добило цвета на сурово тесто. Пълните му със сълзи очи срещнаха моите и устните му помръднаха.

— Помогни ми — като че ли прошепна той.

Поставих палец и безименен пръст в устата си и изсвирих пронизително: номер, който бях научила, докато наблюдавах Фели.

— Догър! — извиках и пак изсвирих.

Вложих в това цялото си сърце и душа и се молех той да е достатъчно наблизо, за да ме чуе.

Без да сваля очи от моите, Макналти изпъшка страховито.

Двама мъже вдигаха сандъка.

— Не! — казах по-силно, отколкото възнамерявах. — Оставете го.

По радиото бях чувала — или пък го четох някъде — как жертвата при подобна злополука умряла от кръвозагуба, след като вдигнали прекалено рано железопътен кран от краката й.

За моя изненада по-едрият от двамата мъже кимна и рече:

— Чакайте. Права е.

И тогава видях Догър да си проправя път през сгъстяващата се тълпа.

Мъжете инстинктивно отстъпиха назад.

Около Догър се носеше аура на авторитет. Тя невинаги се забелязваше, всъщност през повечето време не се проявяваше.

Но точно в този миг ми се стори, че никога досега не бях усещала силата му — или каквото там беше — толкова ярко.

— Хванете ръката ми — каза Догър на Макналти и протегна длан между камиона и сандъка, който вече се поклащаше нестабилно.

Стори ми се странна постъпка, почти библейска. Може би заради спокойствието в гласа му.

Окървавените пръсти на Макналти помръднаха и се преплетоха с пръстите на Догър.

— Не толкова силно — рече му той. — Ще ми счупите ръката.

По лицето на Макналти се разля немощна, глуповата усмивка.

Догър разкопча горната половина от тежкото яке на Макналти и прокара бавно ръка в ръкава му, плъзна я към лакътя, опипвайки сантиметър по сантиметър пространството между обърнатия сандък и камиона.

— Казахте ми, че владеете множество занаяти, господин Макналти. Кои по-точно?

Въпросът изглеждаше странен, но Макналти бавно премести поглед от мен към Догър.

— Дърводелство — рече той през стиснати зъби. Виждаше се, че изпитва ужасяваща болка. — Електротехника, водопроводи, чертане…

По челото му бяха избили капки студена пот.

— Какво още? — попита Догър, а ръката му продължаваше да се движи непоколебимо между масивния сандък и камиона.

— Мога да изработвам някои инструменти — продължи Макналти и добави с почти извинителен тон: — У дома имам струг…

— Нима! — възкликна изненадано Догър.

— … правя умалени модели на парни локомотиви.

— О, парни локомотиви. Пътнически, селскостопански или стационарни?

— Стационарни — отвърна Макналти през зъби. — Поставям им… малки месингови свирки… и стабилизатори.

Догър свали шалчето от врата на Макналти, уви го чевръсто и го стегна около горната част на заклещената ръка.

— Сега! — каза той бързо и, както ми се стори, сто доброжелателни ръце стиснаха изведнъж сандъка.

— Полека! Полека! Дръж здраво — казваха си един на друг мъжете — не защото инструкциите бяха необходими, а сякаш просто участваха в ритуално преместване на тежък предмет.

И тогава внезапно вдигнаха сандъка с лекота, сякаш бе детско кубче за игра.

— Носилка — извика Догър и веднага му донесоха такава.

„Сигурно носят подобни неща навсякъде, където отидат“, помислих си аз.

— Занесете го в кухнята — нареди Догър и докато се усетя, Макналти, увит в дебело одеяло, вече лежеше подпрян на здравия си лакът на кухненския под и отпиваше горещ чай от чашата в ръцете на госпожа Малит.

— Бях на косъм — каза той и ми намигна.

— А сега, госпожице Флавия — обърна се към мен Догър, — бихте ли позвънили на доктор Дарби…

 

 

— Хм — промърмори доктор Дарби и бръкна с два пръста в хартиената кесийка с ментови бонбони, която винаги носеше в джоба на жилетката си. — Да ви закараме в болницата, където ще мога да ви прегледам както трябва. Да ви направя рентгенови снимки и така нататък. Аз ще ви взема, тъй като и без това съм се запътил натам.

Макналти тръгна да става от стола до кухненската маса с болезнено изражение и бинтована от рамото до пръстите ръка, прихваната с превръзка през врата.

— Мога и сам — изръмжа той, когато множество ръце се протегнаха да му помогнат.

— Облегнете се на рамото ми — подкани го доктор Дарби. — Добрите хора, събрали се тук, ще се уверят, че няма нищо страшно.

Струпалите се в ъгъла на кухнята мъже от снимачния екип се разсмяха, сякаш лекарят бе пуснал невероятна шега.

Наблюдавах как Макналти и доктор Дарби вървят внимателно към вестибюла.

— Сега я загазихме — промърмори един от мъжете, след като двамата излязоха. — Как ще се оправим без Пат?

— Латшоу ще го замести, нали? — обади се друг.

— Мисля, че да.

— Бог да ни е на помощ тогава — рече първият и се изплю на кухненския под!

До този момент не бях обърнала внимание колко е студено. Потреперих със закъснение и това не убягна на госпожа Малит, която тъкмо излизаше запъхтяна от килера.

— Тичай горе, скъпа, да си вземеш гореща вана. Полковникът никак няма да остане доволен, ако разбере, че си хойкала из снега почти гола, така да се каже. Ще ни вземе главите с Догър. Хайде, върви.