Алън Брадли
Преследвана от сенки (13)

Дванайсет

През единайсетте си години на този свят бях виждала няколко трупа. Всеки беше интересен по свой начин и този не правеше изключение.

Останалите бяха мъже; Филис Уивърн бе първата мъртва жена, която виждах, и поради това реших, че заслужава специално внимание.

Осветеният киноекран се отразяваше в очните й ябълки и за миг създаваше илюзията, че е жива и погледът й искри. Но макар очите й още да не бяха започнали да се замъгляват — умряла е неотдавна, помислих си, — чертите й вече омекваха, сякаш лицето й беше изстъргано и подготвено да бъде нарисувано наново.

Кожата вече добиваше сивкав цвят, а от леко отворените й устни, които разкриваха съвършените й зъби, се носеше слаб, но доловим дъх на олово. В ъгълчетата на устата й се бяха събрали по няколко капки пенлива слюнка.

Сменила беше костюма си на Жулиета с богато извезана блуза на източноевропейска селянка, шал и пищна пола.

— Госпожице Уивърн — прошепнах аз, макар да знаех, че е безсмислено.

Но, както и преди, имах чувството, че мъртвецът ми е скроил номер и всеки момент ще скочи, ще извика „Бау!“ и ще ме изплаши до смърт, а нервите ми, макар и здрави, не са съвсем подготвени за подобно нещо.

От онова, което бях чела и чувала, знаех, че в случаи на внезапна смърт властите — полицията или Бърза помощ — трябва да се повикат незабавно. Синтия Ричардсън бе казала, че телефонът не работи, така че поне за момента нямаше как да известя полицаите, а доктор Дарби спеше дълбоко на долния етаж; видях го, докато прекосявах вестибюла.

Нямаше никакво съмнение, че лекар вече не може да помогне на Филис Уивърн, затова не беше трудно да реша към кого да се обърна: щях да повикам Догър.

Внимателно затворих вратата на спалнята след себе си, върнах се по пътя, по който бях дошла — отново минах на пръсти през вестибюла, — и стигнах до стаичката на Догър на върха на кухненските стълби.

Три пъти почуках бързо, после направих пауза… още две почуквания… пауза… и две бавни почуквания.

Едва приключих с кодовия сигнал, когато врата се отвори безшумно и Догър се изправи на прага по халат.

— Добре ли си? — попитах аз.

— Напълно — отвърна той след едва забележимо колебание. — Благодаря, че попитахте.

— Нещо ужасно се е случило с Филис Уивърн в Синята спалня.

— Разбирам — кимна Догър, изчезна за миг сред мрака в стаята си и когато се върна, си бе сложил очила.

Вероятно съм го зяпнала учудено, защото никога преди не го бях виждала да ги носи.

Двамата се върнахме тихо на горния етаж по най-бързия път през вестибюла, което наложи отново да лъкатушим измежду спящите. Ако ситуацията не беше толкова сериозна, щях да се разсмея на начина, по който Догър пристъпваше на дългите си крака като чапла между издутото шкембе на Бъни Спърлинг и отметнатата ръка на госпожица Аурелия Падок.

Щом влязохме в Синята спалня, затворих вратата след нас. Тъй като така или иначе вече бях оставила отпечатъци по бравата, нямаше значение, че пак я пипам.

Прожекционният апарат продължаваше да издава изнервящия плющящ звук, докато Догър обикаляше внимателно тялото на Филис Уивърн и клекна, за да надникне в двете й уши и очи. Очевидно бе оставил панделката от кинолента на врата й за накрая.

— Какво мислиш? — попитах аз шепнешком най-накрая.

— Удушаване — отвърна той. — Погледнете тук.

Догър извади памучна носна кърпа от джоба си и повдигна с нея единия клепач, от чиято вътрешна страна се видяха множество червени петънца.

— Петехия — каза той. — Хеморагични петна. Асфиксия поради бързо удушаване. Несъмнено.

Сега вече Догър насочи вниманието си към черната панделка от кинолента около шията и се намръщи.

— Какво има, Догър?

— Би трябвало да има повече охлузвания. Невинаги са налични, но в този случай определено би трябвало да има повече синини.

Наведох се, за да погледна по-отблизо и видях, че Догър е прав. По кожата имаше забележително малко посиняване. Самата лента се открояваше черна на фона на бялата шия на Филис Уивърн и изображенията на многобройните кадри се очертаваха ясно: актрисата в близък план, облечена с надиплена селска блуза на фона на драматично небе с окраската на скумрия.

Прозрението ме удари като чук.

— Догър — прошепнах, — блузата, шалът и полата са същите като онези, с които е облечена във филма.

Догър, който се взираше замислено в тялото, подпрял брадичка с ръка, кимна.

В продължение на няколко секунди се възцари странна тишина. Сякаш досега бяхме просто приятели, а в този миг изведнъж се превърнахме в колеги… дори партньори.

Вероятно нощта ми вдъхна смелост, но може това усещане да се дължеше и на нещо друго. Странно чувство на безвремие бе обгърнало стаята.

— Правил си това и преди, нали? — попитах аз внезапно.

— Да, госпожице Флавия, много пъти.

 

 

Отдавна имах чувството, че труповете не са чужди на Догър. Все пак е оцелял повече от две години и японски лагер за военнопленници, след което една година е работил в прочутата Железница на смъртта в Бирма, където сигурно всеки ден се бе сблъсквал със смъртта.

Освен подшушнатите от госпожа Малит в кухнята истории, не знаех много за военната му служба — нито пък за тази на баща си.

Веднъж, докато наблюдавах Догър да кастри розовите храсти на Висто, се опитах да го разпитам по въпроса.

— Двамата с татко сте служили заедно във войската, нали? — бях попитала толкова небрежно и безцеремонно, че веднага съжалих, задето съм провалила разговора още преди да е започнал.

— Да, госпожице — отвърна Догър. — Но има неща, за които не бива да се говори.

— Дори и с мен ли?

Искаше ми се той да отвърне „Особено с вас“ или нещо в този дух: нещо, върху което да размишлявам доволно в късните часове на нощта, но Догър не отговори. Просто протегна ръка измежду тръните и с две прецизни движения отряза цвета на последната повехнала роза.

Той си беше такъв — верността му към татко понякога бе вбесяваща.

 

 

— Мисля — казваше Догър, — че е най-добре да се промъкнете долу и да събудите доктор Дарби… ако не възразявате, разбира се.

— Естествено — отвърнах аз и излязох от стаята.

За моя изненада доктор Дарби не беше там, където го видях за последно: мястото му стоеше празно, а него го нямаше.

Докато се чудех какво да правя, той излезе изпод стълбите.

— Телефонът не работи — рече сякаш на себе си. — Исках да се обадя на Куини и да я уведомя, че съм добре.

Куини беше съпругата на доктор Дарби, прикована към инвалидна количка от тежък артрит.

— Да, госпожа Ричардсън снощи се опита да телефонира. Не помните ли?

— О, разбира се — отвърна докторът кисело. — Бях забравил.

— Догър помоли да се качите горе — казах аз, като внимавах да не издам подробности, в случай че някой от спящите ни слушаше със затворени очи. — Има нужда от съвета ви.

— Да вървим тогава — рече доктор Дарби изненадващо охотно. — „… сред падналия мрак“ — добави той и извади първия за деня ментов бонбон от джоба на сакото си.

Поведох го нагоре по стълбите към Синята спалня, където Догър още клечеше до трупа.

— А, Артър — рече доктор Дарби. — Отново те заварвам на местопрестъплението.

Догър погледна първо него, после мен с изражение, напомнящо усмивка, и излезе.

— Най-добре да повикаме полицията — продължи доктор Дарби, след като прегледа очите на Филис Уивърн, както Догър вече бе направил.

Той хвана безжизнената й китка и постави палец под ъгъл на брадичката.

— Има ли признаци на живот, докторе? — попитах аз.

Бях чула този израз в радиопиеса за частния детектив Филип Одел и реших, че звучи много по-професионално от „Мъртва ли е?“.

Знаех, че е мъртва, разбира се, но обичах заключенията ми да се потвърждават от професионалисти.

— Да — отвърна доктор Дарби. — Мъртва е. Я отиди да събудиш немеца, Дитер се казваше, нали? Има вид на човек, който умее да кара ски.

Петнайсет минути по-късно бях в гаража с Дитер и му помагах да си сложи ските.

— На майка ти ли са били? — попита той.

— Не знам. Сигурно.

— Чудесни са. „Мадшус“, произведени в Норвегия. Някой добре се е грижил за тях.

Трябва да е бил татко. Понякога той идваше тук и седеше в стария Ролс-Ройс на Хариет сякаш в стъклен параклис от приказка.

— Е, готови сме — заяви Дитер.

Последвах го чак до Висто, като се катерех с гумените си ботуши от пряспа на пряспа. Когато минахме покрай стената на зеленчуковата градина, зърнах лице през прозореца на един камион. Беше Латшоу.

Помахах му, но той не отговори на поздрава.

Снегът стана твърде дълбок, спрях и проследих с поглед Дитер, докато не се превърна в мъничка черна точица сред заснежената пустош.

Чак след като той се стопи в далечината, се върнах в гаража.

Трябваше да помисля.

Качих се на задната седалка на Ролс-Ройса и се загърнах с едно старо одеяло за пикник. Из главата ми се въртяха думи като „топъл“ и „уютен“.

Когато се събудих, часовникът на „Фантом“-а мълчаливо показваше 5:45 часа.

 

 

— Какво, за Бога…? — възкликна госпожа Малит, очевидно изненадана да ме види толкова рано в кухнята. — Ще умреш от измръзване.

Свих рамене и се загърнах плътно с жилетката си.

— Не ме е грижа — отвърнах аз с надеждата да получа малко съчувствие и може би дори подранило парче от коледния пудинг, едно от малкото ястия, които тя готвеше задоволително.

Госпожа Малит не ми обърна внимание. Суетеше се из кухнята, чакаше огромния очукан чайник да заври и режеше пресен хляб за препечени филийки. Явно беше, че убийството на Филис Уивърн още не е разгласено из къщата.

— Добре че се запасих за Коледа, нали Алф? Трябва да нахраня цяла армия. Ще се излежават тази сутрин като лордове и лейдита, макар и на твърдия под. Така става като вали сняг — натрупа пет сантиметра и всички са безпомощни.

Алф седеше в ъгъла и мажеше парче кекс със сладко.

— Безпомощни — повтори той. — Щом казваш. Какво си поръчала на Дядо Коледа тази година? — обърна се изведнъж той към мен. — Сигурно някоя хубава кукличка с различни рокли, а?

Хубава кукличка, как пък не! За каква ме вземаше?

— Всъщност, надявах се да получа портативен генератор и комплект стъклени мерилки.

— Аха — рече Алф, каквото и да означаваше това.

След като обаче спомена за Дядо Коледа, се сетих, че днес е неделя и довечера е Бъдни вечер.

До падането на нощта трябваше да съм се покатерила на покрива на Бъкшоу, за да поставя начало на химичния си експеримент.

— Внимавайте, защото… — запях на излизане от кухнята.

От другата страна на вратата попаднах в лудница. Вестибюлът приличаше на преддверието на театър в Уест Енд по време на антракт — скупчени на групички хора се преструваха, че обожават неангажиращите разговори и дърдореха един през друг.

Нивото на шума, за човек с моя чувствителен слух, бе непоносимо. Трябваше да се махна оттам. Полицията вероятно щеше да пристигне чак след няколко часа. Разполагах с предостатъчно време за няколко довършителни детайла по проекта си за Бъдни вечер.

 

 

Сетих се за фойерверките дълго преди татко да подпише договора с „Илиум Филмс“. Първоначалният ми план бе да ги изстрелям от покрива на Бъкшоу — светлинно зрелище, което щеше да се види ясно и на километър в Бишъпс Лейси, моят коледен подарък за селото, така да се каже — подарък, за който щеше да се говори дълго след като Санта Клаус отлетеше към мразовития север.

Щях да сътворя огнени водопади, които да засрамят и северното сияние: изящни въртележки от горещ и студен огън във всеки възможен цвят. За това щеше да се погрижи химията!

През следващите месеци планът ми се разрасна и вече включваше и мерки за залавянето на самия брадат старец, с което веднъж завинаги щях да затворя устите на тъпите си сестри.

Докато приготвях химичните съставки, изведнъж настроението ми се помрачи. Чак сега ми хрумна, че може би ще е непочтително да организирам подобно пищно празненство, при условие че в къщата има мъртвец. Макар че най-вероятно щяха да изнесат тленните останки на Филис Уивърн преди Дядо Коледа да дойде, не исках да ме обвинят в липса на тактичност.

— Еврика! — възкликнах аз, докато подреждах в спретнати редици саксиите, взети назаем от оранжерията. — Сетих се!

Щях да направя гигантска ракета в памет на Филис Уивърн! Да, точно така — ослепителен и оглушителен финал на представлението.

Открих формулата, разработена от господина с превъзходното име Бигот, в стара книга в библиотеката на чичо Тар. Нужно бе само да добавя точното количество антимон и шепа метални стружки към основната рецепта.

Двайсет минути работа с пила върху един много удобен радиатор ми набавиха първата от двете съставки — другата се намираше в бутилка в ръката ми.

От няколко листа амбалажна хартия и празен кашон спретнах възхитителна опаковка и ракетата стана готова за нула време.

След като десертът бе готов, дойде време да се заема и с основното ястие. Това беше опасната част и трябваше да внимавам с всяко свое движение.

Поради риска от експлозия, калиевият хлорид трябваше да се смеси неимоверно внимателно в съд, в който няма да хвръкнат искри.

За щастие, се сетих за алуминиевия комплект салатиери, който леля Фелисити подари на Фели за последния й рожден ден.

„Скъпо момиче“, бе заявила леля. „Вече си на осемнайсет. След няколко години — четири или пет, ако имаш късмет — зъбите ти ще започнат да опадат и ще оглеждаш стягащи комбинезони в универсалния магазин. Момичетата, които се омъжват рано, хващат най-жизнените младоженци, не го забравяй. И не се взирай в тавана с това отегчено изражение, Офелия. Тези алуминиеви салатиери са произведени от останки на самолет. Леки са, практични и приятни за окото. Какво по-добро начало за чеиза ти?“

Намерих купите скрити най-отзад на висок рафт в килера и ги иззех в името на науката.

За да създам синя експлозия, смесих шест части калиев нитрат, две части сяра и една част антимонов трисулфид.

Това бе формулата, по която се произвеждаха ослепителните спасителни ракети в морето, и реших, че моята заря ще се види чак в Молдън Фенуик — може би дори в Хинли и отвъд.

Към една-две порции от сместа добавих по лъжица дъбови сажди, за да се получи ефект на дъжд към експлозиите; в други сипах малко лампени сажди за фонтани от огнени искри.

Важно беше да имам предвид, че за зимните фойерверки се използва различна формула от онази за летните. Основната идея бе следната: по-малко сяра и много повече барут.

Забърках барута сама от натриева селитра, сяра, въглен и с изпълнено с щастие сърце. Отдавна стигнах до извода, че при работа с експлозиви най-важна е душевната нагласа.

Научих го след онзи случай със злощастната госпожица Гърди, бившата ни гувернантка… но не! За тази катастрофа в Бъкшоу не се изричаше и дума. Тя остана в миналото и, за мое щастие, вече почти беше забравена. Поне аз се надявах, че е забравена, тъй като това бе един от малкото ми провали при експеримент с дуалин — вещество, съдържащо дървени стърготини, селитра и нитроглицерин и печално известно с нестабилния си характер.

Въздъхнах и пропъдих от съзнанието си бедната, опърлена госпожица Гърди, след което се посветих на по-приятни мисли.

Преди да разпределя сместа по глинените саксии, добавих в някои от тях определено количество Арсениев оксид (AS₄O₆), наричан понякога бял арсеник. Макар да се наслаждавах на мисълта, че смъртоносна отрова може да произведе най-ослепително бяла въздушна експлозия, не това бе причината да го избера.

Онова, което най-много стопляше сърцето ми, беше мисълта да отворя върху наследствения ни дом, макар и само за няколко секунди, чадър от смъртоносно отровен огън, който щеше да бликне и в следващия миг внезапно да изчезне сякаш с магическа пръчица и да остави Бъкшоу в пълна безопасност.

Не ме беше грижа дали в това имаше някаква логика. Въпросът беше в самата идея и бях доволна, че ми е хрумнала.

Сега трябваше да запечатам всяка саксия с оризова хартия, за да предпазя химичните съставки от влагата. По-късно днес, точно преди да си легна, щях да ги пренеса една по една нагоре по тясната стълба, свързваща лабораторията ми с покрива.

И тогава щях да се захвана за работа измежду комините.

Слязла бях до средата на стълбището с надеждата, че не мириша твърде много на барут, когато на входната врата се звънна. Догър се появи, както обикновено, сякаш от въздуха и когато стъпих на последното стъпало, той вече отваряше вратата.

На прага стоеше инспектор Хюит от полицейския участък в Хинли.

Не бях виждала инспектора от известно време, а за последната ни среща не бих искала да си спомням.

Стояхме и се взирахме един в друг като вълци, приближили се от различни посоки към поляна, пълна с овце.

Надявах се, че инспектор Хюит не е злопаметен и ще прекоси вестибюла, ще ми стисне дружески ръката и ще заяви, че се радва да ме види. Все пак му бях помагала при няколко безизходни ситуации, без дори да получа похвала.

Е, това не беше съвсем вярно: съпругата му Антигона ме покани на чай през октомври, но колкото по-малко кажа за случилото се, толкова по-добре.

Затова сега стоях във вестибюла и се преструвах, че чистя парченце храна, заклещило се между зъбите ми, като се взирах в отражението си в една от лъснатите до блясък колони в края на парапета. Тъкмо когато реших да бъда милостива и да кимна отсечено на инспектора, той се обърна без дори да ме погледне и тръгна към доктор Дарби, изникнал внезапно на площадката на западното стълбище.

Проклятие! Ако бях разсъждавала трезво, щях лично да посрещна инспектора и да го заведа до местопрестъплението на горния етаж.

Но сега беше твърде късно. Изпуснах достъпа си до Стаята на смъртта (така ги наричаха в детективските предавания по радиото) и беше твърде късно да призная грешката си.

Или пък не?

— О, госпожо Малит — нахълтах аз в кухнята, сякаш едва сега научавах новината. — Случило се е нещо ужасно. Госпожица Уивърн е претърпяла страшна злополука и инспектор Хюит е тук. При този студ навън сигурно ще е много благодарен, ако му предложим чаша от прочутия ви чай.

Ласкателствата никога не са прекалени.

— Ако искаш да ми кажеш, че е мъртва, вече го знам отвърна госпожа Малит. — Подобни неща се разчуват за отрицателно време. Шокиращо е, разбира се, но вече няма смисъл да си мълчим, нали Алф?

Алф поклати глава.

— Разбрах веднага, щом зърнах изражението на доктор Дарби. Винаги става сериозен, когато наоколо витае смърт. Още помня онзи случай, когато госпожа Гарбел си отиде в банята. Все това изражение. Сякаш си е лепнал бележка на челото: „Мъртва е“, нали Алф?

— Цяла табела направо — потвърди Алф.

— Казах на Алф, нали скъпи, че нещо не е наред. Рекох му: „Видях доктор Дарби в коридора с онова изражение, дето ако не знаех, щях да си помисля, че в къщата има труп“. Нали така казах, Алф.

— Дума по дума.

Не си направих труда да почукам на врата на Синята спалня. Просто влязох, сякаш бях родена в Скотланд Ярд.

Завъртях топката на бравата и побутнах вратата със задните си части, като крепях подноса, както правеше обикновено госпожа Малит.

За миг ми се стори, че инспекторът се подразни.

Той извърна бавно глава от изцъклената Филис Уивърн, но ме погледна само за миг и каза:

— Благодаря, можеш да го оставиш на масата.

Подчиних се смирено — какво куче съм само — с отчаяната надежда, че няма да ми нареди да изляза. Представих си, че съм невидима.

— Благодаря — повтори инспекторът. — Много мило от твоя страна. Предай благодарностите ми на госпожа Малит.

Всъщност искаше да каже „Пръждосвай се“.

Доктор Дарби мълчеше, но извади шумно ментов бонбон от бездънната кесийка в джоба на сакото си.

Стоях неподвижно като змия през зимата.

— Благодаря ти, Флавия — каза инспекторът, без да се обръща.

Е, поне не ми бе забравил името.

Настъпилата тишина ставаше все по-неловка с всяка изминала секунда. Реших да я наруша, преди някой друг да се възползва.

— Сигурно вече сте забелязали — изтърсих аз, — че гримът й е нанесен след смъртта.