Алън Брадли
Преследвана от сенки (3)

Две

Когато отворих с усилие масивната входна врата, поривът на студения вятър блъсна в лицето ми пелена от ледени снежинки. Обгърнах се с ръце, разтреперана, и се взрях с присвити очи в зимния пейзаж.

На фона на първата бледа светлина на деня всичко наоколо изглеждаше като черно-бяла снимка — обширната снежнобяла поляна се нарушаваше само от мастиленочерните силуети на вкочанените голи кестени, обрамчващи алеята. Тук-там по моравите покрити със сняг храсти се навеждаха към земята, превити под тежкия си товар.

Заради силния снеговалеж бе невъзможно да видя портата Мълфорд, но нещо в тази посока се движеше.

Избърсах стопените снежинки от очите си и погледнах отново.

Да! Петънце блед цвят — а след него още едно — се бяха появили сред черно-белия пейзаж! Отпред се движеше огромен камион, а аленият му цвят засияваше все по-силно, докато се носеше към мен с тътен през снега. Зад него като процесия от механични слонове се виеше опашка от по-малки микробуси… два… три… четири… пет… не, бяха общо шест!

Грамадният камион направи последен скован завой и навлезе в двора пред къщата. Различих ясно името отстрани: „Илиум Филмс“, изписано с големи букви в кремаво и жълто, които изглеждаха триизмерни. По-малките камионетки носеха същия надпис, но въпреки това изглеждаха впечатляващо, когато се струпаха около водача си.

Вратата на камиона се отвори със замах и от него слезе едър мъж с пясъчноруса коса. Носеше гащеризон, плетена шапка и червен шал, увит около врата.

Докато той се приближаваше със скърцащи в снега стъпки, усетих, че до мен е застанал Догър.

— Вярно е — каза мъжът с примижали на вятъра очи.

Той поклати невярващо глава и се приближи към Догър с протегната, почервеняла от студа, месеста ръка.

— Макналти от „Илиум Филмс“. Транспортен отдел. Владея един куп занаяти, при това превъзходно.

Догър стисна огромната длан, но не каза нищо.

— Трябва да закарам целия този цирк зад къщата, за да го разкарам от северния вятър. Генераторът на Фред се скапва в големите студове. Иска да го глезят, генератора на Фред, де. А ти как се казваш, момиченце? — попита той изведнъж и клекна пред мен. — Обзалагам се, че си Маргарет Роуз. Да, точно така… Несъмнено се казваш Маргарет Роуз.

Прииска ми се да се кача в лабораторията, да взема буркан с цианид, да стисна този тъпак за носа, да килна главата му назад, да изсипя съдържанието в устата му и да си понеса последствията.

За щастие доброто възпитание ме спря.

Ще му дам аз една Маргарет Роуз!

— Точно така, господин Макналти — отвърнах с насилена усмивка. — Наистина се казвам Маргарет Роуз. Как се досетихте?

— Надарен съм с шесто чувство — похвали се той със заучено свиване на раменете. — От ирландската ми кръв е — добави с лек ирландски акцент, повдигна платнената си шапка в самонадеян поздрав и се изправи.

— Та така — обърна се той към Догър, — техни светлости ще пристигнат по обед с автомобилите си. Ще са гладни като кучета след целия път от Лондон, затова действайте чевръсто и пригответе кофите с хайвер.

Догър го изгледа безизразно.

— Шегувам се, човече! — рече Макналти и за един ужасяващ миг си помислих, че ще смушка Догър в ребрата.

— Шегувам се! Имаме си походна кухня.

— Шегувате се — отвърна Догър. — Разбирам. Ако благоволите да свалите ботушите си и да ме последвате…

Щом Догър затвори вратата след него, Макналти спря и се огледа със зяпнала уста. Изглежда, особено го слисаха двете вити стълбища, водещи до първия етаж.

— Вярно е значи! — възкликна той. — Нима наистина има хора, които живеят на подобни места?

— Така изглежда — отвърна Догър. — Насам, моля.

Следвах ги, докато икономът ни го развеждаше вихрено: трапезарията, оръжейния музей, Розовата стая, Синята спалня, утринния салон…

— Нямате право да влизате в салона и в кабинета на полковника — каза Догър, — както гласи споразумението. Поставих по едно бяло кръгче на въпросните врати, за да напомня, че не бива да… ги смущавате.

За малко да каже „да ни смущавате“. Сигурна бях.

— Ще предам на останалите — отвърна Макналти. — Не се тревожете. И нашите хора не обичат да им се бъркат в работата.

Стигнахме до източното крило и влязохме в галерията с портретите. Почти очаквах да я заваря както в съня си: заледена шир. Но залата изглеждаше каквато си беше от незапомнени времена: дълъг мрачен тунел от свирепо гледащи предци, които с няколко изключения (графиня Дейзи например, за която се говореше, че посрещала гостите в Бъкшоу, като правела салта на покрива по копринен китайски халат), изглежда, бяха потънали в постоянно дружно чумерене, което никак не стопляше сърцето.

— Използването на галерията беше договорено… — казваше Догър.

— Ама да не съм ви видяла да стъпвате по пода с онези подковани ботуши! — прекъсна го глас. Беше госпожа Малит.

С ръце на хълбоците тя изгледа със собственическия си поглед Макналти и добави по-тихо:

— Извинявай, Догър, но полковникът заминава за Лондон за срещата за марките. Иска да говори с теб за консервите с говеждо, преди да тръгне.

„Консервите с говеждо“ бяха кодово наименование, което означаваше, че татко трябва да вземе на заем пари за билет за влака и такси. Бях разбрала това, когато подслушвах на вратата на кабинета. Всъщност ми се искаше да не го бях чувала.

— Разбира се — отвърна Догър. — Извинете ме за момент.

И изчезна, както само той можеше.

— Ще трябва да застелете пода с мушама — обърна се госпожа Малит към Макналти. — На таз настилка й викат паркет; палисандър, махагон, орех, бреза… има шест вида дърво в него. Не може разни работници да газят по подобно нещо, нали?

— Повярвайте ми, госпожо…

— Малит. С „М“.

— Госпожо Малит. Казвам се Макналти, също с „М“ между другото. Патрик Макналти. Уверявам ви, че „Илиум Филмс“ наема хората си именно заради тяхната педантичност. Всъщност, ще ви доверя — тъй като знам, че това ще си остане между нас — че тъкмо се връщаме от снимки в една кралска резиденция, където не получихме никакви оплаквания от Знаете Кого.

Очите на госпожа Малит се разшириха.

— Имате предвид…

— Именно — отвърна Макналти и постави показалец пред устните си. — Виждам, че сте проницателна жена, госпожо Малит.

Тя се усмихна загадъчно като Мона Лиза и веднага, разбрах, че я е спечелил на своя страна. Какъвто и да беше Патрик Макналти, трябваше да му се признае, че е изкусен ласкател.

Догър се върна с любезно и непроницаемо изражение. Последвах ги, когато той поведе Макналти нагоре по стълбите към западното крило.

— Стаята в южния край на коридора е будоарът на госпожа Хариет. Достъпът до нея е забранен и никой не бива да влиза вътре по какъвто и да било повод.

Каза го така, сякаш Хариет просто е излязла за час-два на гости на съседи или на разходка с колата. Той не спомена на Макналти, че майка ми е мъртва от десет години и че татко пази стаята й като олтар, където никой, или поне така си мислеше той, не го чува как плаче.

— Разбрано — отвърна Макналти. — Ще предам на останалите.

— Двете спални от лявата страна са на госпожица Офелия и госпожица Дафни, които по време на престоя ви ще делят една стая. Изберете коя от двете спални желаете да използвате за декор и те двете ще се настанят в другата.

— Много мило от тяхна страна — каза Макналти. — Вал Лампман ще се погрижи за това. Той е режисьорът.

— Всички останали спални, дневни и будоари, разположени по цялата северна фасада, са на ваше разположение — продължи Догър без дори да мигне при споменаването на най-прочутия английски кинорежисьор.

Дори аз знаех кой е Вал Лампман.

— Трябва да се връщам при екипа — каза Макналти, след като хвърли поглед към ръчния си часовник. — Ще паркираме камионите и ще ги разтоварим.

— Както желаете — рече Догър и ми се стори, че долових в гласа му тъга.

Докато слизахме по стълбите, Макналти неприкрито прокарваше пръсти по гравирания парапет и зяпаше улисан резбованата ламперия.

— Вярно е — промърмори той тихичко.

 

 

— Познайте кой ще режисира филма! — нахълтах аз в салона.

— Вал Лампман — отвърна Дафи отегчено, без да вдига поглед от книгата си. — Филис Уивърн вече не работи със случайни хора. Откакто…

— Откакто какво?

— Твърде малка си, за да разбереш.

— Не е вярно. Ами Бокачо?

Напоследък Дафи ни четеше на глас по време на чай избрани истории от „Декамерон“.

— Това е художествена измислица — отвърна тя. — А при Вал Лампман е истина.

— Кой ти каза?

— Списание „Кинопреглед“. Пишеше го на първа страница.

— Какво е пишело?

— О, за Бога, Флавия — Дафи хвърли книгата си, — с всеки изминал ден все повече заприличваш на папагал: „Откога? Кой ти каза? Какво пишело?“

Тя изимитира гласа ми с жестока подигравка.

— Трябва да те научим да казваш: „Какво сладко птиченце!“ или „Поли иска бисквитка.“ Вече ти поръчахме клетка с прекрасни златни решетки, стойка и поилка, в която да се киснеш… не че ще я използваш някога.

— Гледай си работата!

— Да ти се връща — отвърна Дафи, вдигнала невидим щит пред себе си.

— На теб да ти се връща — направих аз същия жест.

— Ха! Твоят щит е месингов. Месингът не връща, много добре го знаеш.

— Връща!

— Не е вярно!

В този миг Фели прекъсна разговора ни, който до момента протичаше съвсем възпитано.

— Като стана въпрос за папагали — рече тя, — преди да се родиш, Хариет имаше прекрасен папагал, превъзходна птица, сив африкански, казваше се Синбад. Помня го съвсем ясно. Можеше да спряга латинския глагол „amare“ и да пее партии от операта „Лорелай“.

— Измисляш си — отговорих аз.

— Помниш ли Синбад, Дафи? — разсмя се Фели.

— „Момчето стоеше на горящата палуба.“ — рече Дафи. — Горкият стар Синби се качваше на стойката си и чуруликаше думите. Беше невероятно смешен.

— И къде е той сега? — настоях аз. — Би трябвало да е още жив. Папагалите понякога живеят до сто години.

— Отлетя — отвърна Дафи задавено. — Хариет бе опънала одеяло на терасата и те беше извела на чист въздух. Ти някак си успя да отвориш вратата на клетката и Синбад отлетя. Не помниш ли?

— Не съм го направила!

Фели изведнъж се взря в мен с поглед, който не подхождаше на сестра.

— Напротив. След това Хариет често казваше, че й се искало ти да беше отлетяла, а Синбад да бе останал.

Усетих как налягането в гърдите ми се покачва, сякаш бях парен котел.

Казах забранена дума и излязох сковано от стаята, решена да си отмъстя.

Понякога мъничко от добрия стар стрихнин беше най-доброто решение.

Щях да се кача в химичната си кухня и да приготвя деликатес, който да накара злобните ми сестри да молят за милост. Точно така! Ще овкуся сандвичите им с яйчена салата с няколко прашинки nux vomica. Това щеше да ги оттегли от светски живот за цяла седмица.

 

 

Бях изкачила половината стълби, когато звънецът на входа иззвъня.

— Да му се не види и всичко! — казах аз.

Най-много мразех да ме прекъсват, тъкмо когато се канех да се занимая с нещо в лабораторията.

Смъкнах се бавно от площадката и отворих ядосано вратата със замах.

Пред мен стоеше и ме гледаше високомерно шофьор с ливрея: светло шоколадово палто с поръбени кантове, бричове, напъхани във високи светлокафяви ботуши, островърхо кепе и чифт кафяви кожени ръкавици, които държеше прекалено небрежно с ръце с безупречен маникюр.

Не ми хареса отношението му, а сега като се замисля и той май не хареса моето.

— Де Лус? — попита ме.

Стоях неподвижно и чаках да зададе въпроса възпитано.

— Госпожица Де Лус?

— Да — отвърнах неохотно и надзърнах иззад тялото му, сякаш в храстите можеше да се крият и други като него.

Големият камион и микробусите бяха изчезнали от предния двор. По плетеницата от следи от гуми в снега разбрах, че са ги преместили зад къщата. На тяхно място тихо сред леките пориви на снежинките стоеше черна лимузина „Даймлер“, лъсната до неземен блясък като катафалка.

— Влезте и затворете вратата — казах аз. — Татко не обича особено преспи във вестибюла.

— Госпожица Уивърн пристигна — обяви той и изправи гръб.

— Но… — успях да продумам, — нали щяха да дойдат чак по обед…

Филис Уивърн! Зави ми се свят. Тъй като татко го нямаше, едва ли се очакваше аз да…

Бях я гледала, разбира се, не само в „Гомон“, но и в малкото кино на една от задните улички в Хинли. А и един път, когато викарият нае господин Мичел, собственикът на фотографското ателие на Бишъпс Лейси, да прожектира „Жената на ректора“ може би с надеждата, че историята ще предизвика сред енориашите симпатии към съпругата му Синтия — жена с лице, а и сърце, на плъх.

Естествено, желаният ефект не бе постигнат. Макар лентата да бе толкова стара, издраскана и лепена, че на места картината подскачаше по екрана като играчка на пружина, Филис Уивърн блестеше в ролята на смелата и благородна госпожа Уилингтън. Накрая, когато лампите светнаха, дори прожекционистът плачеше, макар да бе гледал филма стотици пъти.

Никой обаче не беше обърнал внимание на Синтия Ричардс и след прожекцията я видях как се промъква сломено към дома си през гробището.

Но как да разговаря човек с богиня, когато се срещне с нея на живо? Какво да й каже?

— Ще повикам Догър — рекох аз.

— Аз ще се погрижа, госпожице Флавия — обади се Догър, който вече бе изникнал до мен.

Не знам как го прави, но винаги се появява в точния момент като някоя от фигурките, които изскачат от вратичките на швейцарските стенни часовници.

И изведнъж го видях как върви към Даймлера, а шофьорът се препъва и подхлъзва пред него в опит пръв да стигне до дръжката на вратата.

Догър спечели.

— Госпожице Уивърн — каза той, а гласът му достигна ясно до ушите ми в студения въздух. — От името на полковник Де Лус ви приветствам в Бъкшоу. За нас е истинско удоволствие, че сте тук. Полковникът ме помоли да ви поднеса извиненията му, задето не може да ви посрещне лично.

Филис Уивърн пое протегнатата ръка на Догър и излезе от колата.

— Внимавайте, госпожице. Пътеката е хлъзгава тази сутрин.

Виждах ясно всеки неин дъх в студения въздух, когато тя хвана Догър под ръка и се понесе плавно към входната врата. Носеше се! Няма друга дума, с която да го опиша. Въпреки хлъзгавата пътека Филис Уивърн се носеше към мен като привидение.

— Очаквахме ви чак по обед — каза Догър. — За съжаление пътеките още не са напълно почистени и опесъчени.

— Не се притеснявайте, господин…

— Догър.

— Господин Догър. Аз съм просто едно момиче от Голдърс Грийн. И преди съм ходила в сняг и със сигурност мога да се справя отново. Опа! — изкикоти се тя, като се престори, че се подхлъзва и се вкопчи в ръката на Догър.

Не можех да повярвам колко е дребна — главата й едва достигаше до гърдите му.

Носеше тесен черен костюм, бяла блуза, копринен шал в черно и жълто и въпреки мрачния ден кожата на лицето й имаше цвета на сметана в лятна кухня.

— Здрасти! — каза тя и спря пред мен. — Виждала съм това лице и преди. Ти си Флавия де Лус, ако не се лъжа. Надявах се, че ще си тук.

Спрях да дишам, но не ме бе грижа.

— Видях снимката в „Дейли Мирър“, към статия за онзи ужасяващ случай със Стоунпени… или Боунпени… или както там се казваше.

— Боунпени — отвърнах аз. — Хорас Боунпени.

Бях помогнала по този случай на изпадналите в безизходица полицаи.

— Точно така — каза тя и ме хвана за ръка, сякаш сме сестри. — Боунпени. Абонирана съм за „Полицейска газета“ и „Истински престъпления“, а не пропускам и нито един брой на „Нюз ъф дъ Уърлд“. Обожавам да чета за страшни убийства: Булките в банята… Мънкащият от Айлингтън… Майор Армстронг… Доктор Крипън… все драматични истории. Карат те да се замислиш, не си ли съгласна? Все пак какво би бил животът без загадъчни смъртни случаи?

„Именно!“, помислих си аз.

— А сега, нека влезем вътре, за да не караме горкият господин Догър да стои на студа заради нас.

Погледнах крадешком към него, но лицето му беше безизразно като гладката повърхност на езеро.

Когато тя мина плавно покрай мен, не можах да не си помисля: „Дишам същия въздух като Филис Уивърн!“

Внезапно ухание изпълни ноздрите ми: жасмин.

Вероятно са го забъркали в някоя парфюмерия, помислих си, от фенол и оцетна киселина. Фенолът, или „бензенол“, доколкото си спомнях, бе открит в средата на XVII в. от немския химик Йохан Рудолф Глаубер, макар веществото да изолирал чак след двеста години неговият сънародник Фридлиб Фердинанд Рунге, който го извлякъл от въглищен катран и го кръстил „карболова киселина“. Аз също бях синтезирала това изключително отровно вещество чрез процес, включващ непълно окисление на бензен, и си спомних с наслада, че това е най-мощното познато на човечеството средство за балсамиране: веществото, което се използва винаги, когато дадено тяло трябва да се запази за дълго време.

Освен това се съдържаше и в някои видове шотландско уиски.

Филис Уивърн бе минала покрай мен във фоайето и сега се въртеше доволно в кръг.

— Каква мрачна стара сграда! — плесна с ръце тя. — Идеална е! Съвършена!

Шофьорът беше започнал да разтоварва багажа й и трупаше куфарите от вътрешната страна на входната врата.

— Просто ги остави там, Антъни — каза му Филис Уивърн. — Някой ще се погрижи.

— Да, госпожице Уивърн — отвърна той и демонстративно се засуети, щом вниманието бе насочено към него. За малко дори да тропне с пети като войник.

У него имаше нещо смътно познато, но, убийте ме, не можех да разбера какво точно.

Антъни стоя напълно неподвижен няколко секунди, сякаш очакваше бакшиш… или пък да го поканят на уиски и пура може би?

— Свободен си — рече Филис Уивърн и магията се развали.

За миг Антъни се превърна в безличен член на хора от „Шоколадовият войник“.

— Да, госпожице Уивърн — отговори той и когато се извърна към вратата, забелязах по лицето му изражение на… нима бе презрение?