Алистър Рейнолдс
Пространството на откровенията (36)

Трийсет и шест

Орбитата на Цербер/Хадес, 2567 година

 

— Научила си нещо — каза Паскал. — Сън Стийлър ти е казала нещо. Ето защо оттогава опитваш така отчаяно да го спреш.

Говореше на Вольова, която се чувстваше по-малко уязвима, след като совалката премина точката, лежаща по средата на разстоянието между Цербер и мястото, където бе увеличила скоростта. Сега вече нямаше да представляват толкова удобна мишена за лайтхъгъра. Неприятното в случая бе, че пламъците от действащите с пълна мощност двигатели бяха насочени към Цербер и той можеше да ги изтълкува като враждебен знак, ако вече не бе получил съобщение, че неотдавна посетилите го хора нямаха непременно най-добри намерения.

Но никой от тях не можеше да направи нищо по този въпрос.

Лайтхъгърът поддържаше без усилие скорост, с която лесно щеше да преодолее делящото ги разстояние и само след пет часа те щяха да се озоват в опасния обсег на неговите оръжия. Нещо повече, Сън Стийлър можеше да увеличи още скоростта и това показваше, че той все още изпробва предпазливо ограниченията на двигателите. Но надали защото се притесняваше за собственото си оцеляване, а по-скоро, защото гибелта на лайтхъгъра скоро щеше да бъде последвана от края на предмостието. И макар Силвест вече да се намираше вътре в недрата на планетата, извънземният може би трябваше да разбере дали целта е постигната, а за това вероятно се изискваше по-продължително поддържане на отвора на планетарната кора, за да могат сигналите да се върнат до външното пространство. Не вярваше и за момент, че завръщането на Силвест жив и здрав влиза в плановете на Сън Стийлър.

— За това, което ми показа Мадмоазел, ли става дума? — обади се Хури. След поддържаната в продължение на часове висока скорост, гласът й звучеше така, сякаш бе прекарала нощ в тежко пиянство. — Онова, което така и не успях да подредя както трябва в главата си? За това ли?

— Не мисля, че някога ще разберем със сигурност — отвърна Иля. — Знам само това, което той ми показа. Мисля, че това е истината… но се съмнявам, че някога ще разберем със сигурност.

— Защо като начало не ми кажете за какво става дума — намеси се Паскал. — Аз съм единствената от трите, която определено не знае нищо. А после ще можете да спорите помежду си за подробностите колкото искате.

Контролното табло пропя, както бе правило вече един-два пъти през последните няколко часа, сигнал, че през тях току-що е преминала радарна вълна, идваща от лайтхъгъра. За момента това не бе особено важна информация, тъй като разстоянието помежду им все още бе такова, че совалката можеше да се отмести от доловената от радара позиция само с едно движение. Но това беше изнервящо, тъй като потвърждаваше, че корабът действително ги преследва и опитва да установи точно позицията им, за да може да открие огън по тях. От тази ситуация ги деляха часове, но намерението на машината беше повече от ясно.

— Ще започна с това, което знам — заяви Вольова като пое щедра глътка въздух. — Било е време, когато галактиката е била много по-населена, отколкото е сега. Милиони култури, макар и само шепа големи играчи. Всъщност, точно както предсказват днес моделите за развитие на една галактика, въз основа на честотата, с която се срещат звездите тип G и земните планети в подходящи орбити за наличие на вода в течно състояние. — Беше се отклонила от темата, но двете й слушателки решиха да не й обръщат внимание върху този факт. — Това винаги е било голям парадокс. На хартия животът изглежда много по-разпространен, отколкото показват фактите. Теориите за развитието във времето на използващия оръдия на труда разум страдат в голяма степен от същия проблем. Те предсказват наличието на прекалено много култури.

— Оттук и парадоксът на Ферми — обади се Паскал.

— Какво? — възкликна Хури.

— Старата двойственост между относителната леснота на междузвездните полети, особено за роботизирани пратеници… и пълното отсъствие на подобни пратеници от нечовешки култури. Единственото логично заключение е, че няма кой да ги изпраща в цялата галактика.

— Но галактиката е доста обширно място — рече Ана. — Не е ли възможно да съществуват култури, за които просто все още не знаем?

— Не се получава — отвърна натъртено Вольова и Паскал кимна в знак на съгласие. — Галактиката наистина е голяма, но не чак толкова голяма… и освен това е много стара. Реши ли веднъж една култура да изпрати сонди, всички останали в галактиката биха научили за тях в рамките на няколко милиона години. А галактиката по една случайност е няколко хиляди пъти по-стара от споменатия период. Наистина, няколко генерации звезди е трябвало да живеят и да умрат, за да се създадат достатъчно тежки елементи за поддържане на живота, но дори да се зараждат само веднъж на милион години, строящите машини култури са имали хиляди възможности да доминират цялата галактика.

— И за това винаги е имало два отговора — додаде Паскал. — Първо, че те са тук, но ние дори не ги забелязваме. Може би това е било възможно преди няколко хиляди години, но днес никой не го приема сериозно, не и след като всеки квадратен сантиметър от всеки астероиден пояс в около хиляда системи е бил изследван и нанесен върху карта.

— В такъв случай те може би никога не са съществували? — предположи Хури.

Паскал я погледна и кимна.

— Това твърдение се държеше над водата много добре, преди да научим повече за галактиката, която започва да изглежда подозрително приспособена за живот, поне що се отнася до най-важните неща. Вольова го каза преди малко — подходящият тип звезди и подходящият тип планети на подходящите места. И биологичните модели продължаваха да настояват в полза на по-висок процент населени места, в това число и с разумни култури.

— Значи тези модели са били неверни — отсъди Ана.

— Само дето най-вероятно не са — обади се Вольова. — Веднъж щом излязохме в Космоса, веднъж щом можахме да излезем от първата система, започнахме да намираме мъртви култури на всяка крачка. От гибелта на нито една от тях не бяха минали по-малко от един милион години, като това се бе случило с тях много по-рано. Но всички те сочеха едно нещо. В миналото галактиката е била много по-плодовита. А защо не и сега? Защо внезапно в нея е станало толкова самотно?

— Войната — промълви Хури и за момент никой не каза нищо.

Най-сетне мълчанието бе нарушено от Вольова, която заговори тихо и почтително, сякаш обсъждаха нещо свещено.

— Да. Войната на зазоряване. Така са я нарекли, нали?

— Дотолкова си спомням.

— Кога е било това? — попита Паскал и за момент Иля се изпълни със симпатия към нея, тъй като досега тя бе трябвало да се задоволява с изпуснатите тук-там намеци от двете й събеседнички, които се интересуваха по-малко от нахвърлянето на цялостната картина, отколкото от възможността да изследват незнанието една на друга и да подкрепят съмненията и неправилното си разбиране.

Паскал обаче не знаеше нищо от това; засега.

— Станало е преди един милиард години — отвърна Хури и Вольова я остави да говори за малко, без да я прекъсва. — И е разказало играта на всички тези култури и ги е изплюло в много по-различни форми от онези, с които са влезли във войната. Не мисля, че бихме могли да разберем наистина какво е било или какво е оцеляло в крайна сметка… освен факта, че са приличали по-скоро на машини, отколкото на живи същества; само дето са били толкова далеч от всичко, което сме в състояние да си представим, колкото нашите машини са над каменните оръдия на труда. Те обаче са имали име, или са им го дали, не си спомням подробностите. Но помня името.

— Инхибиторите — обади се Вольова.

Ана кимна.

— И са го заслужили.

— Защо?

— Заради това, което са направили после — отговори Хури. — Не по време на войната, а след нея. Разумният органичен живот е предизвикал Войната на зазоряване. Онова, в което са се били превърнали след нея, било вече съвсем различно; постразумен живот, може би. Във всеки случай то улеснява значително това, което са направили.

— И то е?

— Превърнали са се в инхибитори. Буквално. Възпрепятствали са зараждането на разумни култури в галактиката, за да не се случи никога повече нещо подобно на Войната на зазоряване.

Сега думата взе Иля.

— Не става въпрос само за унищожаване на всички съществуващи култури, оцелели от войната. Те се заемат също така да развалят условията, които биха могли да доведат някога до зараждане на разумен живот. Не звездно инженерство — струва ми се, това би било прекалено голямо вмешателство, би противоречало прекалено на разбиранията им — но затормозяване на развитието на едно по-ниско ниво. Можели са да го постигнат без да променят еволюцията и на една звезда, освен в екстремални ситуации, като променят орбити на комети например, така че епизодите на бомбардиране на планетите да траят много по-дълго, отколкото е нормално. Животът вероятно е намирал ниши, за да съществува — дълбоко под земята или около хидротермалните отвори — но никога не е успявал да достигне по-сложни форми на развитие. Така че нищо да не заплашва Инхибиторите.

— Обяснихте, че всичко е станало преди един милиард години — рече Паскал. — Въпреки това ние сме изминали целия този път — от едноклетъчните организми до хомо сапиенс. Да не искате да кажете, че сме се измъкнали от мрежата?

— Точно така — съгласи се Вольова. — Защото мрежата започнала да се разпада.

Хури кимна.

— Инхибиторите осеяли галактиката с машини, които трябвало да долавят възникването на живот и да го унищожават в зародиш. Доста време изглеждало, че действат според плана — именно поради това галактиката днес не е населена, макар условията да изглеждат благоприятни. — Ана поклати глава. — Говоря така, сякаш наистина знам всички тези неща.

— Може би ги знаеш — промълви Паскал. — Във всеки случай, искам да чуя всичко, което можеш да кажеш. Всичко.

— Добре, добре. — Хури се размърда на кушетката си, предназначена именно за периодите на ускоряване, опитвайки да направи това, което Вольова правеше вече от около час: избягваше да притиска натъртванията си. — Машините им действали добре в продължение на няколкостотин милиона години. Но след това положението се променило — те престанали да работят така ефикасно, както били замислени. Започнали да се появяват разумни култури, които преди щели да бъдат смачкани още в зародиш.

Изражението, което се появи върху лицето на Паскал, показваше, че тя започва да прави връзката.

— Като амарантинците…

— Точно така. Те не са единствената култура, изплъзнала се от мрежата, но по една случайност са се намирали близо до нас в галактиката и затова случилото се с тях… се отразява така силно и върху нас. — Сега думата бе взела Вольова. — Може би е съществувало съоръжение-инхибитор, държащо под наблюдение Ризургам, но в такъв случай е престанало да действа дълго преди да се превърнат в разумна цивилизация, от която по-късно се появяват пътуващите в Космоса подвидове… все така без да привлекат вниманието на Инхибиторите.

— Сън Стийлър.

— Да. Той извежда Прокудените в Космоса, променя ги на биологично и на умствено ниво, докато единственото, което остава да ги свързва с останалите вкъщи амарантинци, са произходът и езикът. И, разбира се, те изследват Космоса, първо в рамките на своята система, а след това — и в нейната периферия.

— Където откриват… — Паскал кимна към изображението на Хадес и Цербер. — Това. Него ли имаше предвид?

Ана кимна в знак на съгласие и после продължи да обяснява останалото, което не беше много.

 

 

Силвест продължаваше да пада почти без да си прави труда да отбелязва изминаващото време. Най-сетне дойде моментът, в който над главата му се издигаха повече от двеста километра от шахтата, докато под краката му оставаха само няколко. Долу се виждаха мигащи светлинки, подредени във форми, напомнящи съзвездия, и за момент в него се породи идеята, че бе стигнал много по-далеч, отколкото изглеждаше възможно, а тези светлини бяха в действителност звезди и след малко той щеше да излезе от Цербер. Но тази мисъл умря почти едновременно със своето зараждане. Светлините бяха подредени прекалено равномерно, прекалено целенасочено; издаваха прекалено ясно наличието на разум и замисъл.

От шахтата Силвест се озова в празно пространство, също както бе станало преди време, когато бе отминал предмостието. Както тогава, така и сега започна да пада в някакъв неизмерим незает от нищо обем, но този път като че ли значително по-обширен, отколкото намиращият се непосредствено под кората. Нямаше издигащи се от кристален под възлести дървесни стволове, за да поддържат тавана над главата му, и той се съмняваше, че изобщо има такива и отвъд извивката на хоризонта. Но под него определено имаше под, следователно таванът беше без подпори и обгръщаше целия обем на света отдолу, намиращ се в планетата, поддържан единствено от абсурдното контрабалансиране на собствената си гравитация или от нещо, което Силвест не бе в състояние да си представи. А междувременно той продължаваше да пада към осеяния със звезди под, от който го деляха още няколко десетки километра.

 

 

Не беше трудно да открие костюма на Саджаки. Собственият му, все още действащ костюм, правеше всичко необходимо. След като установи къде се намира падналият му събрат (което показваше, че в него все още функционира нещо), той насочи слизането на Силвест натам и се приземи само на трийсетина метра от мястото, където се бе сгромолясал Саджаки. Триумвирът се бе ударил в пода с голяма скорост; това бе очевидно. Нямаше кой знае какви други варианти, ако се приемеше, че бе преживял неконтролируемо спускане от двеста километра височина. Както изглежда първоначално бе направил дупка в металния под, преди да отскочи и да падне окончателно с лицето надолу.

Силвест не очакваше Саджаки да е оцелял, но въпреки това обезобразените контури на костюми го шокираха; все едно гледаше порцеланова кукла, станала жертва на пристъп на особено лошо настроение от страна на непослушно дете. Костюмът беше целият в дупки и белези и с променен цвят, поражения, най-вероятно причинени по време на битката и последвалото падане, при което Кориолисовата сила бе станала причина да се удря многократно в стените на шахтата.

Силвест го обърна по гръб, възползвайки се от възможностите на костюма си, за да улесни този процес. Знаеше, че гледката няма да е приятна, но тъй като това бе нещо, от което не можеше да избяга, нямаше защо да го отлага; така поне щеше да сложи край на една глава в ума си. Рядко бе изпитвал към Саджаки нещо друго освен антипатия, балансирана от уважението към неговия ум и невероятната упоритост, с която бе търсил Силвест в продължение на десетилетия. Тези чувства не напомняха в никакъв случай приятелство, по-скоро положителна оценка от страна на специалист за някакво съоръжение, свършило добре своята работа. Това именно представляваше Саджаки за Силвест: безупречен инструмент, оформен възхитително за изпълнението на само едно нещо.

Плочката върху лицето имаше цепнатина с дебелина на палец. Нещо привлече Силвест напред; той коленичи, така че главата му се доближи до главата на мъртвия триумвир.

— Съжалявам, че трябваше да приключи по този начин — промълви той. — Не мога да кажа, че някога сме били приятели, Юуджи… но ми се струва, че в крайна сметка ми се искаше и ти да видиш онова, което ни чака напред. Мисля, че щеше да го оцениш.

И тогава видя, че костюмът е празен, че през цялото време е бил само една куха черупка.

 

 

Това бе всичко, което знаеше Хури.

Прокудените бяха стигнали до края на своята слънчева система, хиляди години след началото на изгнаничеството си от основния поток на амарантинската култура. Забавянето на прогреса им е било нещо естествено, тъй като не се дължало само на технологичните ограничения. Те се сблъсквали също така със задръжките на собствената си психология, едни също толкова трудно преодолими бариери.

Първоначално Прокудените запазили груповите инстинкти на своите братя. Те се превърнали в общество, силно зависимо от зрителната комуникация, високо организирано в големи колективи, където индивидът не бил така важен, както цялото. Изместен от позицията си в дадено ято, самотният амарантинец ставал жертва на нещо като психоза, еквивалент на масивна загуба на сетивни способности. Дори малките групи не били достатъчни за справяне с този ужас, което означава, че амарантинската култура била изключително стабилна, извънредно устойчива срещу вътрешни заговори и предателство. Но това означава също така, че Прокудените, поради своята изолация, били обречени на нещо като полудяване.

И така, те приели това и работели с него. Променяли се, култивирали социопатия. Само за няколкостотин поколения Прокудените престанали да бъдат ято и се подразделили на десетки специализирани подвидове, всеки от които бил податлив на определен вид лудост. Или каквото е щяло да се възприеме като лудост от онези, които останали на Ризургам…

Умението да функционират в по-малки групи давало възможност на Прокудените да изследват места, все по-отдалечени от родната им планета. Все повече психически неуравновесени индивиди отивали дори по-далеч от слънцето, докато най-накрая открили Хадес и странната, смущаваща планета, обикаляща около него. По това време Прокудените вече били преминали през същите философски търсения и достигнали до същите изводи, които Вольова и Паскал бяха разяснили преди малко на Хури. А именно че галактиката би трябвало да бъде много по-оживено място, отколкото е в действителност, ако идеите им са правилни… но фактите показвали обратното. Те прослушвали радио-, оптични-, гравитационни и неутрино честотни обхвати за гласове от други култури, но така и не чували нищо. Някои от най-авантюристично настроените сред тях — или най-побърканите, в зависимост от гледната точка — дори напуснали напълно системата, но така и не открили нещо, за което да си заслужава да съобщят у дома, освен някакви руини тук-там (загадъчен) и смайващ, тинеподобен организъм, намекващи за наличието на някаква организация, който срещнали на шепа акватични планети и който сякаш е бил поставен там.

Но всичко това останало на второ място, когато открили обикалящото около Хадес нещо.

То, без никакво съмнение, имало очевидно изкуствен произход, поставено там от друга цивилизация преди неизброим брой милиони години. И като че ли ги подканвало активно да влязат и да се запознаят с неговите мистерии. И така, те започнали да го изучават.

И тогава започнали проблемите.

 

 

— Това е било съоръжение на Инхибиторите — заключи Паскал. — Нали?

— То чакало там милиони години — отвърна Хури. — През цялото време, докато те еволюирали от нещо, което ние сигурно бихме определили като динозаври или птици. През цялото време, докато се приближавали към интелигентността, докато се учели да използват сечива, откривали огъня…

— Просто стояло и чакало — додаде Вольова. Тактическият дисплей зад нея пулсираше в червено вече от доста минути, указание, че совалката се намира в теоретичния максимален обсег на лъчевите оръжия на лайтхъгъра. Да бъдат смъртоносно улучени от това разстояние беше трудно, но не и невъзможно, и определено нямаше да стане бързо.

— Чакало нещо разпознаваемо интелигентно да се окаже близо до него — продължи Иля. — Но тогава то не поразява безсмислено, не го унищожава. Смисълът не е в това. То подканва разумните същества да влязат, за да научи колкото е възможно повече за тях. Откъде са. С какви технологии разполагат, как мислят, как си взаимодействат и как общуват.

— Разузнава.

— Да. — Гласът на Вольова звучеше скръбно като църковна камбана. — Както виждаш то е много търпеливо. Но рано или късно настъпва моментът, когато решава, че разполага с необходимата информация. И тогава, но едва тогава, действа.

— И това обяснява гибелта на амарантинците — промълви замислено Паскал. — То е направило нещо на слънцето им, предизвикало масивно изригване на маса от неговата сърцевина, колкото да унищожи живота на Ризургам и да предизвика дъжд от комети през следващите неколкостотин хиляди години.

— Обикновено Инхибиторите не прибягват до подобни драстични мерки — допълни Иля. — Но в този случай били изпуснали положението и грешката не можела да бъде поправена с по-меки средства. Но дори това се оказало недостатъчно, разбира се; Прокудените вече летели в Космоса. Те трябвало да бъдат преследвани, дори и за целта да се изминели десетки светлинни години.

Сензорите по корпуса звъннаха — предупреждаваха за насочен към тях сканиращ радар. Последвалото малко след това ново звънтене бе доказателство, че преследващият ги кораб стеснява фокуса си.

— Инхибиторското съоръжение край Хадес явно е предупредило други подобни съоръжения, намиращи се в други точки — каза Хури, опитвайки да не обръща внимание на механичните предсказания за приближаващо нещастие. — Машините трябва да са преминали от пасивно в по-активно състояние… в съоръжения за преследване например, програмирани с информация за Прокудените. Накъдето и да се обърнели да бягат те, светлината неизменно ги надбягвала и инхибиторските системи винаги били една стъпка пред тях, предупредени и в очакване.

— При това положение те не са имали никакъв шанс.

— Но унищожението явно не е извършено мигновено — отсъди Паскал. — Прокудените са имали време да се върнат на Ризургам, да запазят каквото могат от старата култура. Макар да са знаели, че ги преследват и че слънцето се готви да унищожи родната им планета.

— Това е отнело може би десетина години, може би — столетие. — От начина, по който говореше Вольова, ставаше ясно, че според нея това не променя кой знае какво. — Знаем само, че едни са успели да стигнат по-далече от други.

— Но никой не е оцелял — допълни Паскал. — Нали?

— Някои оцеляват — отвърна Хури. — В известен смисъл. Тактическият дисплей зад Иля запищя.