Алистър Рейнолдс
Пространството на откровенията (26)

Двайсет и шест

Цербер/Хадес, система Делта Павонис, 2566 година

Силвест не беше виждал съпругата си от часове и както изглеждаше тя дори нямаше да присъства на кулминацията на всичко, към което се бе стремил. Оставаха само десет часа до мига, в който оръжието на Вольова трябваше да удари Цербер, а след по-малко от час бе планирано да започне подготовката на нападението. Това само по себе си беше от голямо значение, но както изглежда трябваше да стане негов свидетел сам, без Паскал.

Камерите на лайтхъгъра не бяха изпускали за секунда оръжието и сега то пак се виждаше на дисплея на мостика, сякаш се намираше само на няколко, а не на повече от милион километра. Нито корабът, нито оръжието се намираха в истински орбити, но гравитационното поле на Цербер бе толкова слабо, че тези изкуствени траектории можеха да се поддържат с минимален разход на коригираща енергия.

Саджаки и Хегази бяха с него, окъпани в червеникавата светлина, която се лееше от дисплея. Сега вече всичко беше червено; Хадес се намираше достатъчно близо, за да изглежда ален, а Делта Павонис, колкото и да не бе ярка, също хвърляше червеникава светлина върху всичко, което обикаляше около нея. И тъй като дисплеят беше единственият източник на светлина в помещението, част от тази червенина достигаше до мостика.

— Къде, по дяволите, е тази отвратителна крава Вольова — поинтересува се Хегази. — Мислех, че вече трябваше да ни демонстрира своята стая на ужасите в действие.

„Да не би тази жена все пак да е извършила неизречимото? — помисли си Силвест. — Да не би все пак да реши да съсипе атаката, макар да е замислила всичко около нея?“ Ако беше станало така, значи преценката му за нея бе съвсем неправилна. Беше му предала опасенията си, подхранвани от онази Хури, но бе невъзможно да е приела сериозно нещо от тях. Тя несъмнено просто изпробваше границите на собствената му увереност.

— По-добре се надявай, че случаят е такъв, синко — обади се Калвин.

— Сега вече мислите ми ли започна да четеш? — отвърна на глас той, тъй като не виждаше причина да го крие от двамата — триумвири. — Забележителен трик, Калвин.

— Наречи го прогресивна адаптация на съгласуваност на невроните — отговори гласът. — Всички теории твърдят, че ако ми позволиш да остана достатъчно дълго в главата ти, ще се получи нещо подобно. Онова, което се случва в действителност, е, че изграждам значително по-реалистичен модел на нервните ти процеси. В началото можех само да осъществявам корелация между онова, което разчитам, и твоите реакции. Но сега вече не ми се налага да изчаквам реакциите ти, за да знам какви ще бъдат.

„Тогава прочети това — помисли Силвест. — Чупката.“

— Ако искаше да се отървеш от мен — продължи Калвин, — можеше да го направиш преди часове. Но ми се струва, че започва да ти харесва да си стоя там, където съм.

— Засега — увери го Силвест. — Но не свиквай с тази ситуация, Калвин. Защото не възнамерявам да те търпя постоянно.

— Съпругата ти ме притеснява.

Силвест погледна към триумвирите. Внезапно изгуби желание неговата половина от разговора да става публично достояние, затова премина към мислена изява на онова, което искаше да каже.

— Аз също се тревожа за нея, но това не е твоя работа.

— Видях как реагира, когато Вольова и Хури опитаха да й влияят.

„Да — помисли Силвест, — и кой би могъл да я вини за това?“

И на него му беше невероятно трудно, когато Вольова изрече името Сън Стийлър. Разбира се, Вольова нямаше представа колко важно беше това име и за момент той се изпълни с надеждата, че Паскал няма да се сети къде го е чувала или че изобщо го е чувала. Но тя беше прекалено умна за такова нещо, и това вероятно бе породило в голяма степен любовта му към нея.

— Това не означава, че са успели, Кал.

— Радвам се, че си толкова сигурен.

— Тя не би опитвала да ме спре.

— Зависи. Ако си въобрази, че така може да си навредиш, и ако те обича толкова, колкото мисля, тогава желанието й да те спре ще бъде породено колкото от любовта й към теб, толкова и от логиката. Може би дори в по-голяма степен от любовта й. Това не означава, че внезапно е решила да те намрази или ще й бъде приятно да ти отнеме възможността да задоволиш тази своя амбиция. Точно обратното. То най-вероятно й причинява по-скоро болка.

Силвест погледна отново към дисплея, към коничната маса на предмостието на Вольова.

— Аз мисля — продължи след малко Калвин, — че тази ситуация съвсем не се изчерпва с онова, което виждаме. И че трябва да действаме предпазливо.

— Не можеш да кажеш, че не съм предпазлив.

— Знам и ти симпатизирам. Самият факт, че това може да крие някаква опасност, е пленителен — почти стимул да продължаваме. Ти се чувстваш така, нали? Всеки довод, който биха могли да използват срещу теб, само би подсилил още повече решимостта ти. Защото си вечно гладен за знания и не можеш да устоиш на този глад, дори да знаеш, че храната може да те убие.

— Не бих могъл да се изразя по-добре — отвърна Силвест и се поколеба, но само за миг. След това се обърна към Саджаки и заговори на глас: — Къде, по дяволите, е проклетата жена? Не знае ли, че ни чака работа?

— Тук съм — обяви Вольова и се появи в стаята, последвана от Паскал.

Безмълвно призова два стола, които ги издигнаха до централната част на стаята, близо до другите, където спектакълът, който се разиграваше върху дисплея, можеше да се наблюдава най-добре.

— В такъв случай нека битката да започне — заяви Саджаки.

Вольова се обърна към скривалището. За първи път след инцидента с непослушното оръжие се обръщаше към намиращите се в него страшилища.

Не я напускаше опасението, че в даден момент някое от тези оръжия можеше да постъпи по същия начин като излезе извън контрол и поеме командването на своите действия. Не можеше да изключи подобна възможност и психически бе подготвена за този риск. А ако казаното от Хури беше вярно и онази Мадмоазел, която бе контролирала разбунтувалото се оръжие, беше мъртва, безжалостно погълната от Сън Стийлър, тогава поне не можеше да очаква подривни действия от нейна страна.

Иля подбра няколко оръжия от скривалището, онези (както предполагаше и се надяваше) с най-малката разрушителна мощ. Шест оръжия се оживиха и й съобщиха, посредством гривната, че са готови, страховитите иконки-черепи запулсираха. Бойните съоръжения се придвижваха по мрежа от релси, като бавно преминаха от скривалището към по-малката междинна камера и оттам излязоха извън корпуса, превръщайки се в подобни на роботи космически кораби. Нито едно от тях не приличаше на останалите, освен по общия дизайн, характерен за всички останали от тази достойна за ада класа. Две бяха релативистични огнестрелни оръжия и затова имаха известна прилика, но не по-голяма, отколкото ако бяха съревноваващи се прототипи, конструирани от различни екипи, в съответствие с някакви общи изисквания. Напомняха древни гаубици — с издължено дуло, тръбовидни допълнения и ракообразни спомагателни системи. Сред другите четири оръжия имаше лазер на гама-лъчи (с по-голям магнитуд от агрегатите на самия кораб), свръхсиметричен лъч и съоръжение за освобождаване на кварки. Нищо не можеше да се сравнява с уменията на непокорното оръжие да разрушава планети, но това определено не бяха неща, които някой би пожелал да насочат срещу него… или планетата, на която се намира. Освен това, напомни си Вольова, планът не беше да се нанесе унищожителен удар на Цербер, а просто в него да се пробие отвор, а за това се изискваше известен финес.

О, да… това се наричаше финес.

— Сега ми дай нещо, което може да използва и един новобранец — каза Хури, застанала разтреперана пред пункта за раздаване на оръжия в склада. — Но все пак да не е някоя играчка — трябва да има силата да спре нежелания посетител.

— С лъчи ли да действа или на метателен принцип, мадам?

— Нека да бъде лъч с ниска мощност. Последното ни желание е Паскал да направи с него дупки по корпуса на лайтхъгъра.

— О, превъзходен избор, мадам. Защо не си починете, докато аз потърся нещо, отговарящо на вашите изисквания, мадам?

— Мадам ще остана права, ако нямате нищо против.

Обслужваше я персоната в гама-ниво, която се състоеше от глуповато усмихната холографска глава, прожектирана в отвора на пункта за раздаване на оръжие. В началото Хури бе ограничила избора си до оръжието, което бе наредено покрай стените зад стъклени витрини и лъскави метални плочки, където в подробности бяха изписани характеристиките му, епохата на зараждане и историята на употребата. Това бе много добра подредба и тя скоро избра леко оръжие за себе си и за Вольова — две електромагнитни пушки-иглянки, подобни по дизайн на онези, с които бе боравила в Шадоуплей.

Иля бе споменала мрачно и за по-тежка артилерия и Ана се погрижи и за това, но този път не ограничи избора си само сред изложените неща. Спря се на плазмена пушка с бърз цикъл, произведена три века по-рано, която обаче в никакъв случай не бе морално остаряла, а нервно захранваната й система за прицелване беше особено полезна, когато противниците се намираха близо едни до други. Освен това беше лека, а когато я взе в ръце разбра веднага, че познава това оръжие. Имаше също така нещо мрачно привлекателно в черния й кожен калъф: изпъстрен и лъснат до блясък, изрязан така, че да се виждат местата за контрол и даване на информация. Беше подходяща за нея самата, но не знаеше какво да вземе за Вольова. Взира се в полиците толкова дълго, колкото посмя (не повече от пет минути), и въпреки изключителното разнообразие на оръжие така и не видя точно онова, което имаше предвид.

Затова се обърна към паметта на склада. Тя я информира, че той разполага с повече от четири милиона екземпляра ръчно оръжие, рожба на дванайсетвековен опит, от най-простите възпламенявани с искра метателни широкоцевки до най-заплашително компактната концентрация на усилията на предназначените за сеене на смърт технологии, които може да си представи човек.

Но дори този необятен асортимент не беше всичко, с което разполагаше складът, тъй като притежаваше също така творчески способности. При дадени указания той можеше да прерови документацията си и да обедини оптималните характеристики на вече съществуващи оръжия, за да създаде нещо ново по поръчка на клиента. И да го синтезира само за минути.

Когато то беше готово, както стана с малкия пистолет, който Хури бе изобретила за Паскал, на масата се появи отвор и готовото оръжие излезе на покрит с филц поднос, блестящо от суперстерилност и все още топло от процеса на производство.

Ана взе пистолета на Паскал, огледа внимателно дулото, изпробва баланса му, прегледа възможностите за настройка на лъчите.

— Подхожда ви, мадам — каза персоната на гишето на раздавателния пункт.

— То не е за мен — отвърна Хури.

Шестте оръжия от скривалището на Вольова включиха двигателите си и бързо се отдалечиха от кораба, следвайки сложен път, в края на който щяха да ударят определената точка. Междувременно предмостието продължаваше да скъсява разстоянието до повърхността на Цербер, намалявайки непрекъснато скоростта си. Беше сигурна, че там вече бяха засекли приближаването на изкуствен обект, при това голям. Светът може би дори бе разпознал, че въпросният обект е някогашният „Лорийн“. Несъмнено някъде долу в тази осеяна с машинария кора се водеха дебати. Едни компоненти настояваха да атакуват веднага, докато приближаващото нещо не се е превърнало в реален проблем. Други компоненти несъмнено бяха за предпазливостта и наблягаха върху факта, че обектът се намира все още далеч от Цербер и всяка атака срещу него сега би трябвало да бъде изключително масивна, за да го унищожи, преди да успее да отвърне на удара и че подобна открита изява на сила би могла да привлече внимание от някъде другаде. Пацифистки настроените системи може би наблягаха върху факта, че това нещо не бе проявило враждебност. То може би даже не подозираше, че в Цербер има нещо изкуствено. Нищо чудно да иска само да подуши света и след това да си продължи по пътя.

Вольова не искаше пацифистите да победят. Искаше привържениците на масивната офанзивна атака да надделеят и това да стане още сега, преди да е минала дори минута. Искаше да види как Цербер напада предмостието и го унищожава. Това щеше да сложи край на проблемите им и, тъй като нещо подобно вече се беше случило със сондите на Силвест, нямаше да се озоват в по-лошо положение от това, в което вече се намираха. Може би простото предизвикване на контраудар от страна на Цербер нямаше да породи сблъсъка, който Мадмоазел бе опитала да предотврати. Все пак никой нямаше да е влязъл там. А после можеха да се признаят за победени и да си тръгнат.

Само дето нищо такова нямаше да се случи.

— Тези оръжия от скривалището — обади се Саджаки като кимна към дисплея. — Оттук ли възнамеряваш да стреляш с тях, Иля?

— Няма причина да не го правя.

— Очаквах, че Хури ще ги насочва от оръжейната. Все пак именно това е нейната роля. — Той се обърна към Хегази и прошепна, достатъчно силно, за да го чуят всички: — Започвам да се чудя защо изобщо я наехме… или защо позволих на Вольова да спре претърсването на съзнанието й, което предприех.

— Предполагам, че има за какво да бъде използвана — отвърна химерикът.

— Хури е в оръжейната — излъга Вольова. — Като предпазна мярка, разбира се. Но няма да се обърна към нея, ако не стане абсолютно наложително. Така е справедливо, нали? Това все пак са и мои оръжия — няма причина за недоволство, че ги използвам, когато ситуацията е под пълен контрол.

Надписите върху гривната й, частично отразени върху сферата в центъра на моста, я информираха, че след трийсет минути оръжията от скривалището ще стигнат до определената си за стрелба позиция, отстояща на почти двеста и петдесет хиляди километра от лайтхъгъра. Тогава вече нямаше да има приемлива причина да не се стреля с тях.

— Добре — каза Саджаки. — За момент се притесних, че не можем да разчитаме на твоята всеотдайност в дадения случай. Но това ми напомня подозрително за старата Вольова.

— Каква радост — измърмори Силвест.