Алистър Рейнолдс
Пространството на откровенията (17)

Седемнайсет

Мястото на срещата, Ризургам, 2566 година

Силвест бе изрепетирал многократно тази среща в главата си.

Беше се постарал да предвиди всички възможности, дори онези, които, според разбирането му за ситуацията, му се струваха фантастично невъзможни. Но през ума му не бе минавало нищо подобно и съвсем основателно. Дори докато екшънът се разиграваше пред очите му, той пак не успя да разбере какво става, а още по-малко защо нещата се бяха отклонили толкова много от нормалното развитие.

— Ако това може да бъде някаква утеха — изгърмя гласът на Саджаки над воя на вятъра, усилен от главата на чудовищния му костюм, — аз също не разбирам кой знае какво от всичко това.

— Този факт не ме утешава изобщо — отвърна Силвест, който говореше на същата радиочестота, която бе използвал за всичките си преговори с екипажа, въпреки че сега той или по-скоро онова, което бе останало от него, се намираха на няколко метра от триумвира. Непрестанният вой на вятъра обаче налагаше този начин на комуникация. — Наречи ме наивен, но при вида на ставащото започнах да се надявам, че ще поемеш нещата в свои ръце с обичайната си безцеремонна ефикасност, Саджаки. Единственото, което мога да кажа, е, че очевидно си охлабил работата.

— На мен случилото се също никак не ми харесва — увери го ултрата. — Но по-добре ми повярвай, заради вас самите, че нещата вече са под контрол. А сега ще насоча вниманието си към моята ранена колежка. И силно препоръчвам да не правиш нищо глупаво. Не, че подобна мисъл изобщо ти е минавала през ума, нали, Дан?

— Познаваш ме добре.

— Проблемът, Дан, е, че те познавам прекалено добре. Но нека не се връщаме към миналото.

— Съгласен.

Саджаки пристъпи към ранената. Силвест беше разбрал, че стои пред триумвир Юуджи Саджаки още преди той да проговори. Още щом костюмът се бе появил пред погледите им, изплувайки от бурята, плочката пред лицето бе станала прозрачна и познатата физиономия зад нея се взря угрижено в резултатите от престрелката. Макар да бе трудно да се каже през костюма, Саджаки му се стори непроменен от последната им среща. За него бяха преминали само няколко години субективно време. Затова пък Силвест бе изкарал в космоса два-три човешки живота от старите. Това бе смайващ момент.

Силвест обаче не успя да разпознае самоличността на другите двама от екипажа. Разбира се, имаше и трети… но той или тя вече бе преминал отвъд границата, зад която не можеше да се надява да се запознае с него. От двамата, които не бяха мъртви, единият очевидно бе в опасна близост до това състояние и именно към него сега Саджаки бе насочил своите грижи, а другият стоеше мълчаливо шокиран встрани. Странно, нераненият член на екипажа бе насочил към Силвест оръжието на своя костюм, въпреки че той не беше въоръжен и нямаше намерение, абсолютно никакво намерение да се съпротивлява срещу своето пленяване.

— Тя ще живее — заяви Саджаки; изглежда костюмът му бе установил връзка с другия костюм. — Но трябва бързо да я върнем на кораба. След това вече може да разбера какво всъщност се е случило тук.

— Суджик го направи — обади се непознат за Силвест глас, очевидно женски. — Суджик опита да убие Иля.

Значи раненият беше самата кучка — триумвир Иля Вольова.

— Суджик ли? — учуди се Саджаки. За момент думата увисна във въздуха, тъй като той не можеше да приеме казаното от другата, безименната жена. Но след няколко секунди той произнесе името отново, само че този път се доловиха нотки на примирение. — Суджик. Да, има логика.

— Мисля, че беше планирала…

— Ще ми кажеш след това, Хури. Ще имаме предостатъчно време. Освен това и твоята роля в инцидента трябва да ми бъде обяснена напълно задоволително. Но приоритетите ни в момента са други. — Кимна към ранената Вольова. — Костюмът й ще я поддържа жива още няколко часа, но не е в състояние да стигне до кораба.

— Както разбирам — обади се Силвест, — вие сте предвидили как да ни вземете от планетата?

— Един съвет от мен — заяви Саджаки. — Гледай да не ме дразниш прекалено, Дан. Достатъчно неприятности си имах, докато се добера до теб. Но не си представяй, че бих се поколебал да те убия, дори само за да разбера какво ще бъде усещането.

Силвест не бе очаквал друго от Саджаки — щеше да се разтревожи много повече, ако беше казал нещо съвсем различно. Но ако вярваше и на дума от това, което бе изрекъл, значи бе глупак. Беше дошъл от Йелоустоунската система, ако не и от по-далеч, за да търси Силвест. Нямаше как да разбере колко човешки живота бе струвало това, без да се споменава броят на годините, погълнати от издирването.

— Добре казано — отвърна Силвест, изпълвайки гласа си с цялата неискреност, която съумя да изрази. — Но като човек на науката трябва да уважиш стремежа ми към експериментиране и да определиш границите на търпимостта си. — Измъкна ръка изпод гънките на защитаващата го от вятъра пелерина, стиснал здраво нещо между двата си пръста на покритата с ръкавица длан. Почти очакваше жената с оръжието да стреля по него, мислейки, че той самият също вади оръжие. Беше преценил, че рискът, който поема, е разумен. Онова в ръката му обаче не беше оръжие, а тънка плочица памет в квантово състояние. — Виждаш ли това? — попита Силвест. — Помоли ме да го донеса. Симулацията на Калвин в бета-ниво. Ще ви трябва, нали? И то много ще ви трябва.

Саджаки го наблюдаваше, без да каже нищо.

— Е, майната ти — каза Силвест и смачка в дланта си симулацията, а вятърът я отнесе заедно с останалата прах.