Алистър Рейнолдс
Пространството на откровенията (20)

Двайсет

Приближаване към Цербер/Хадес, 2566 година

 

Калвин се появи в медицинското отделение на лайтхъгъра все така разположен в огромния си фотьойл.

— Къде сме? — попита той като търкаше с пръст ъгълчето на едното си око, сякаш го бяха събудили от дълбок сън. — Все още ли около онази забутана планета?

— Напуснахме Ризургам — обясни Паскал, седнала до Силвест, който от своя страна се бе подпрял на операционната маса, напълно облечен и в съзнание. — Намираме се в края на хелиосферата на Делта Павонис, близо до системата Цербер/Хадес. Откриха „Лорийн“.

— Извинявай, мисля, че не те чух.

— Не, чу ме много добре. Вольова ни го показа — определено е същият кораб.

Калвин се намръщи. Също като Паскал — и като Силвест — той бе мислил, че „Лорийн“ не се намира вече в близост до Ризургам и неговата система. Не и откакто Алиша и другите бунтовници го бяха откраднали още през първите дни от съществуването на колонията на Ризургам.

— Как е възможно да е „Лорийн“?

— Нямаме представа — отвърна Силвест. — Знам само това, което ти казах. Не само ти, всички сме в пълно неведение по въпроса.

В друг случай той щеше да се възползва от тази възможност, за да жегне Калвин; този път обаче нещо го накара да се сдържи.

— Невредим ли е?

— Нещо трябва да го е атакувало.

— Оцелели?

— Съмнявам се. Корабът е силно пострадал… каквото и да се е случило с него, е връхлетяло внезапно, иначе щяха да опитат да се отклонят от пътя му.

Калвин помълча известно време, преди да каже:

— В такъв случай Алиша трябва да е мъртва. Съжалявам.

— Не знаем какво е било това, нито как е осъществена атаката — доуточни Силвест. — Но скоро може би ще научим нещо.

— Вольова изстреля сонда — добави Паскал. — Робот, който е в състояние да прекоси много бързо разстоянието до „Лорийн“. Би трябвало вече да е стигнал. Тя каза, че той щял да влезе в кораба и да открие оцелелите електронни записи.

— И после?

— Ще разберем какво ги е убило.

— Но това няма да бъде достатъчно, нали? Каквото и да научиш от „Лорийн“, то няма да бъде достатъчно, за да те накара да се върнеш, Дан. Познавам те добре.

— Само си мислиш, че ме познаваш.

Паскал се изправи и се изкашля.

— Какво ще кажете да си спестим това за по-късно? Ако не можете да работите заедно, Саджаки няма да има особена полза от вас.

— Няма никакво значение какво мисли той за мен — отвърна Силвест. — Пак ще трябва да направи каквото му кажа.

— Има право — обади се Калвин.

Паскал помоли стаята да им осигури писалище с контролни табла и дисплеи от типа на тези, които използваха в Ризургам. След като си поръча по този начин и стол, тя се настани пред инкрустираното със слонова кост писалище. После извади карта на информационните връзки в медицинското отделение и се зае да осъществява необходимите връзки между модула на Калвин и медицинските системи на отделението. Калвин оглеждаше всяка създадена от нея връзка и й казваше дали да разшири или да стесни лентовия диапазон по едни или други пътеки и дали щяха да имат нужда от допълнителни. Процедурата отне само няколко минути и когато бе приключена, той бе в състояние да използва механичните съоръжения и прислугата на отделението, тъй като от тавана се спуснаха направени от благородни метали ръце, наподобяващи скулптура на медуза.

— Нямаш представа какво е усещането — рече той. — За първи път от години имам възможност да въздействам върху част от физическия свят. Всъщност за първи път, откакто ти оправях очите.

Докато говореше, многоставните ръце изпълняваха някакъв искрящ танц, при който остриета, лазери, щипци, молекулярни манипулатори и сензори разсичаха въздуха.

— Впечатляващо — обади се Силвест, усещайки образувалия се от тази активност ветрец в лицето си. — Само бъди внимателен.

— Бих могъл да ти оправя очите само за един ден — заяви Калвин. — Мога да ги направя по-добри, отколкото бяха. При това да изглеждат човешки, по дяволите; с технологиите, с които разполагат тук, бих могъл да ти имплантирам безпроблемно биологични очи.

— Не искам да правиш нищо с тях. Точно сега те са единственият ми коз срещу Саджаки. Оправи само работата на Фолкъндър.

— А, да. Забравих за това. — Калвин, който най-после застана неподвижно, повдигна вежди. — Сигурен ли си, че тази процедура е разумна?

— Просто внимавай къде пипаш.

 

 

Алиша Келър Силвест беше последната му съпруга преди Паскал. Бяха се оженили на Йелоустоун, през дългите години на най-подробно планиране на експедицията до Ризургам. Бяха участвали заедно в създаването на Кювие и бяха работили в хармония през първите години на разкопките. Тя беше много умна, може би прекалено умна, за да се чувства комфортно в неговата орбита. Имаше независим дух и постепенно, когато престоят им на Ризургам навлезе в третото си десетилетие, започна да се отдалечава от него, както в лично, така и в професионално отношение. Алиша не бе сама в убеждението си, че са научили достатъчно за амарантинската култура и че е време експедицията, която никога не бе замисляна като вечна, да се върне в Епсилон Еридани. А и след като не бяха открили нищо разтърсващо за трийсет години, надали следващите трийсет или дори сто щяха да донесат нещо по-обещаващо. Алиша и нейните последователи смятаха, че амарантинците не заслужаваха по-задълбочени изследвания, а Събитието разглеждаха като случайна злополука без космическо значение. Не беше трудно да се види здравият разум в това. Все пак амарантинците не бяха единственият мъртъв вид, известен на човешкия род. И в непрекъснато разширяващата се сфера на провеждани в космоса изследвания беше напълно вероятно да открият и други култури, чиито археологически съкровища само чакаха да бъдат изкопани. Групировката на Алиша смяташе, че е крайно време да напуснат Ризургам; че най-големите умове на колонията трябваше да се върнат в Йелоустоун и да изберат нови изследователски цели.

Разбира се, фракцията на Силвест изразяваше бурно своето несъгласие. По това време Алиша и Силвест вече се бяха отчуждили един от друг, но дори в периода на най-силна взаимна неприязън двамата запазиха хладно уважение към своите способности. Любовта бе умряла, но бе останало безстрастното възхищение.

Тогава пламна бунтът. Групировката на Алиша направи това, което заплашваше да направи отдавна: изостави Ризургам. Тъй като не успяха да убедят останалите жители на колонията да тръгнат с тях, те откраднаха „Лорийн“ от паркинга му в орбита. Бунтът бе протекъл безкръвно, но чрез тази кражба фракцията на Алиша причини по-коварна вреда на колонията. В „Лорийн“ се намираха всички кораби и совалки за пътуване между системите, а това означаваше, че жителите на планетата бяха обречени отсега нататък да не се отделят от повърхността на Ризургам. Те нямаше как да поправят или да обновят сателитната мрежа до пристигането на Ремилиод десетилетия по-късно. След заминаването на Алиша, слугите, копиращите технологии и имплантите станаха кът.

Но в действителност се оказа, че фракцията на Силвест бе имала късмет.

— Влизане в корабния дневник — обяви призракът на Алиша, който заплува в сферата. — Двайсет и пети ден, откакто напуснахме Ризургам. Решихме, въпреки моето несъгласие, пътьом да се доближим до неутронната звезда. Условията са благоприятни; това не ни отклонява особено от планирания път до Еридани и забавянето ни ще бъде незначително, в сравнение с годините полет, които ни очакват.

Силвест не си я спомняше такава. Във всеки случай бе минало много време. Тя вече не му се струваше омразна; просто заблудена. Носеше тъмнозелените дрехи, които никой в Кювие не бе носил от въпросния бунт, а прическата й му изглеждаше почти театрална, толкова беше демоде.

— Дан беше убеден, че там има нещо важно, но доказателства все не се намираха.

Това го изненада. Тя говореше във време много преди откриването на обелиска с любопитните му надписи. Нима обсебването му е било толкова силно още тогава? Нищо чудно. Осъзнаването на този факт обаче го накара да се почувства некомфортно. Алиша говореше самата истина — доказателства липсваха.

— Видяхме нещо странно — продължаваше тя. — Сблъсък на комета и Цербер, планетата, обикаляща около неутронната звезда. Подобни сблъсъци трябва да са голяма рядкост толкова далеч от основния Койперов рояк. Естествено, той привлече нашето внимание. Но когато наближихме достатъчно, за да огледаме повърхността на Цербер, не видяхме нито следа от кратер от нов удар.

Силвест усети как косъмчетата на тила му настръхват.

— И? — промълви беззвучно той, сякаш пред тях стоеше самата Алиша, а не нейната проекция, извадена от паметта на повредения кораб.

— Не можехме да пренебрегнем едно такова нещо — заяви тя. — Дори това да беше индиректно потвърждение на теорията на Дан, че в системата Хадес/Цербер има нещо странно. Затова променихме курса си, за да се приближим още. — Тук тя направи пауза. — Ако открием нещо значително… нещо, което не сме в състояние да обясним… Не мисля, че би било етично да не информираме за това Кювие. В противен случай никога повече няма да можем да държим главите си изправени като учени.

— Във всеки случай, утре ще знаем повече. Тогава ще бъдем достатъчно близо, за да направим сондиране.

— Колко от това има още? — обърна се Силвест към Вольова. — Колко още е продължавала да попълва корабния дневник?

— Около ден — отговори Иля.

 

 

Най-сетне бяха в стаята-паяк, недостижими — поне на Вольова й се искаше да вярва, че е така — от дебнещите погледи на Саджаки и останалите. Все още не бяха изслушали всичко, което имаше да им каже Алиша, тъй като запознаването с говорната информация отнемаше много време и същевременно бе емоционално изтощително. Истината обаче започваше да изплува в основни рамки и тя съвсем не бе окуражаваща. Екипажът на Алиша бе атакуван от нещо в близост до Цербер, внезапно и решително. Скоро Вольова и нейните колеги щяха да знаят много повече за опасността, която ги грозеше.

— Ясно ти е — рече тя, — че ако се натъкнем на неприятности, може да се наложи да влезеш в оръжейната.

— Не смятам, че това би било непременно за добро — отвърна Хури и побърза да доуточни: — И двете сме запознати с тревожните събития, станали напоследък с оръжейната.

— Да. Всъщност… докато се възстановявах от раните, стигнах до извода, че знаеш много повече, отколкото казваш. — Вольова се отпусна назад върху кафявия си плюшен фотьойл, като си играеше с месинговите ръчки отпред. — Мисля, че ми каза истината, като призна, че си инфилтрирана. Но останалото е лъжа, чиято цел е да задоволи моето любопитство и да не ми позволи да предам фактите на останалите триумвири… и то, разбира се, подейства. Ти обаче не обясни задоволително много неща. Да вземем оръжието от скривалището например. Защо, когато възникна проблемът с функционирането му, то се насочи именно към Ризургам?

— Това бе най-близката мишена.

— Съжалявам, прекалено е неубедително. Свързано е конкретно с Ризургам, нали? А фактът, че ти се кандидатира за нашия кораб едва след като узна целта на пътуването му… Едно толкова изолирано място като това е подходяща сцена за превземане на скривалището. Подобно намерение обаче не е имало. Колкото и да си изобретателна, Хури, никога не би могла да изтръгнеш контрола на тези оръжия от мен или останалите членове на триумвирата. — Иля постави длан под брадичката си. — И така, идва ред на налагащия се въпрос. Ако историята, която ми разказа, не е вярна, какво точно правиш на този кораб? — Тя гледаше Ана, очаквайки отговор. — По-добре ми кажа сега, тъй като, кълна се, следващият, който ще ти зададе същия въпрос, ще бъде Саджаки. Не може да е убегнало от вниманието ти, че той има своите подозрения… особено след смъртта на Кджарвал и Суджик.

— Аз нямах нищо общо с… — след това убедителността в гласа й изчезна. — Суджик имаше своята вендета срещу теб; аз нямах нищо общо с цялата тази история.

— Но аз бях обезвредила оръжието на твоя костюм. Само аз можех да коригирам това нареждане, а в момента бях прекалено заета с покушението върху живота си, за да го направя. Как успя да отключиш оръжието, за да убиеш Суджик?

— Направи го друг — Хури помълча, преди да продължи: — Би трябвало да кажа „нещо друго“. Същото нещо, което влезе в костюма на Кджарвал и я накара да се обърне срещу мен по време на тренировката.

— Случилото се не бе станало по вина на Кджарвал, така ли?

— Не… не точно. Не мисля, че бях сред любимците й… но съм убедена, че не бе планирала да ме убие в тренировъчната камера.

Това беше наистина прекалено, макар да приличаше много на истина.

— И какво точно се случи тогава?

— Нещото в моя костюм трябваше да нареди нещата така, че да бъда включена в екипа, който ще слезе да доведе Силвест. Изваждането на Кджарвал от картината бе единствената възможност да го постигне.

Да, Вольова почти виждаше логиката във всичко това. Нито веднъж досега не бе поставила под съмнение начина, по който бе умряла Кджарвал. Струваше й се съвсем предвидимо някой от екипажа да се обърне рано или късно срещу Хури… особено Кджарвал или Суджик. Както и че някой от другите не след дълго щеше да се обърне и срещу Вольова. И двете неща се бяха случили, но сега вече тя ги виждаше по съвсем друг начин… като вълнички от нещо, което не се преструваше, че разбира, но които се движеха потайно като акула под повърхността на събитията.

— И защо бе толкова важно да участваш във вземането на Силвест?

— Аз… — В последния момент Ана се отказа да каже това, което възнамеряваше. — Не съм сигурна, че моментът е особено подходящ, Иля… не и когато сме толкова близо до онова, което е унищожило „Лорийн“.

— Не те доведох тук, само за да се възхитиш на гледката, ако случайно си си го помислила. Помниш ли какво ти казах за Саджаки? Избирай, или сега на мен — най-близкото до съюзник или приятел, което имаш на този кораб — или на Саджаки по-късно, но съпроводено с неприятни изживявания, за които със сигурност не ти се иска да мислиш.

И това не беше преувеличение. Техниките за извличане на информация, които използваше Саджаки, не бяха особено фини.

— В такъв случай ще започна от началото. — Последните думи на Вольова очевидно бяха свършили работа. И слава Богу, иначе щеше да й се наложи да прибегне до някой по-твърд метод за убеждение. — Колкото до войнишкото ми минало… всичко това е вярно. Как стигнах до Йелоустоун… тази история е доста сложна. Дори и сега не съм убедена каква част от нея е резултат на случайността и каква — нейно дело. Знам само, че ме е определила от доста отдавна за тази мисия.

— Коя е тя?

— Не знам. Но разполага с голяма власт в Казъм сити; нищо чудно върху цялата планета. Наричаше се „Мадмоазел“. Внимаваше никога да не използва истинското си име.

— Опиши ми я. Може да я познаваме; може в миналото да сме имали вземане-даване с нея.

— Съмнявам се. Тя не беше… — Хури направи пауза. — Тя не беше една от вас. Може би някога, но не сега. Останах с впечатление, че е от много отдавна в Казъм сити. Но придобива власт едва след епидемията от Смесена чума.

— Имала е власт, а аз не съм чувала за нея?

— Това именно е характерното за властта й. Била е задкулисна и не е трябвало да я познават лично, за да ги кара да играят по свирката й. Дейността й се ограничава предимно в извършване на гадости. Не беше дори богата, но контролираше повече ресурси от който и да било друг на планетата. Но недостатъчно, за да се сдобие с кораб, което обяснява защо стигна до вас.

Вольова кимна.

— Казваш, че някога може би е била една от нас. Какво означава това?

Хури се поколеба.

— Не беше нещо очевидно. Но човекът, който работеше за нея — Манукян, така се представи — очевидно е бил ултра. И изпусна достатъчно реплики, за да стане ясно, че я е открил в Космоса.

— Открил ли? В смисъл — спасил?

— На мен така ми прозвуча. Освен това тя притежаваше едни нащърбени метални скулптури — поне аз ги помислих за скулптури. По-късно започнаха да ми приличат на части от катастрофирал космически кораб. Като че ли ги държеше около себе си, за да й напомнят нещо.

Нещо щракна в паметта на Иля, но тя позволи за момент на мисловния процес да остане в подсъзнателно ниво.

— Добре ли я видя?

— Не. Виждала съм само прожекция, но не е задължително да е била точна. Тя живееше в носилка като останалите херметици.

Вольова беше чувала нещичко за тях.

— Съвсем не е задължително да е била една от тях. Носилката може да е била само средство за изграждане на самоличността й. Ако знаехме повече за произхода й… Този Манукян каза ли ти още нещо?

— Не; искаше му се — това беше очевидно — но въпреки това успя да не изрече нищо полезно.

Иля се наклони към своята събеседничка.

— Защо смяташ, че е искал да ти каже?

— Защото това бе стилът му. Той не спираше да говори. През цялото време, докато ме возеше, не спря да разказва истории за нещата, които е правил, за известните хора, които е познавал. Само не и за това какво го свързваше с Мадмоазел. Тази тема беше табу; може би защото все още работеше за нея. Но се виждаше, че умира от желание да го направи.

Вольова забарабани с пръсти по контролното табло.

— Може би е намерил начин.

— Не разбирам.

— И не очаквам да разбереш. Не става дума за нещо, което ти е казал… но ми се струва, че все пак е намерил начин да ти каже истината. — Процесът на припомняне, който бе потиснала преди малко, действително бе успял да извлече нещо. Той я отведе към наемането на Хури на кораба, към прегледа, на който я бе подложила, след като се бе качила на борда му. — Все още не мога да съм сигурна, разбира се…

Ана я изгледа.

— Открила си нещо по мен, така ли? Нещо, оставено от Манукян?

— Да. Изглеждаше съвсем невинно в началото. За щастие имам странен дефект в характера, широко разпространен сред онези от нас, които си падат по научните изследвания… Никога, абсолютно никога не изхвърлям нищо. — И наистина беше така; изхвърлянето на онова, което бе открила, щеше да изисква по-големи усилия от оставянето му в лабораторията — все пак то бе съвсем дребно — но сега можеше да направи подробен анализ на металната пластинка, която бе извадила от Хури. — Ако съм права и това е било дело на Манукян, може да научим нещо за Мадмоазел. Не е изключено дори истинската й самоличност. Но ти все още не си ми казала какво точно искаше тя от теб. Вече знаем, че е било свързано по един или друг начин със Силвест.

Хури кимна.

— Така е. И се опасявам, че точно тази част наистина няма да ти хареса.

 

 

— Осъществихме по-детайлен оглед на Цербер от сегашната си орбита — заяви проекцията на Алиша. — И все още — никаква следа от удара с кометата. Има множество кратери, но нито един от тях не е нов. И това наистина няма никакъв смисъл. — Тя изясни единствената теория, с която разполагаха, а именно — че кометата е била разрушена непосредствено преди удара. Дори това обяснение намекваше за използване на някаква защитна технология, но поне избягваше парадокса за липсата на промени по повърхността. — Не виждаме обаче следи от нищо подобно; по повърхността няма никакви доказателства за наличие на технологични структури. Решихме да изпратим ескадрон от сонди към повърхността. Те ще могат да установят наличието на неща, които може би сме пропуснали като машини, поставени в пещери или в каньони, намиращи се под ъгъла, на който сме в състояние да ги различим. Не е изключено те да успеят да ни дадат някакви отговори, ако там наистина съществуват подобни автоматизирани системи.

„Да — помисли си кисело Силвест. — Наистина са предизвикали даване на отговор. Но не такъв, какъвто е очаквала Алиша.“

Вольова постави следващия сегмент от разказа на Алиша. Сондите бяха изпратени: миниатюрни автоматизирани космически корабчета, крехки и подвижни като водни кончета. Те започнаха да падат към повърхността на Цербер — нямаше атмосфера, която да ги забавя — спряха падането си едва в последния момент и от двигателите им излязоха пламъчета. За момент, гледани от „Лорийн“, те заприличаха на ярки искри на монотонно сивия фон на Цербер. Но изгасвайки, тези искри напомниха, че мъртвият свят беше от несравнимо по-голяма величина от всичко, създадено някога от човека.

— Влизане в корабния дневник — поднови отново разказа си Алиша. — Сондите дават информация за нещо необичайно — тъкмо пристига. — Тя погледна нанякъде, явно се консултираше с невидим за проекцията дисплей. — Сеизмична активност на повърхността. Очаквахме такова нещо, но досега земната кора изобщо не помръдваше, макар орбитата на планетата да не е съвсем кръгова и би трябвало да има напрежение от приливни и отливни вълни. Човек ще рече, че сеизмичната активност е предизвикана от сондите, ако не беше толкова абсурдно.

— Но не и когато става въпрос за планета, която изтрива всяка следа от удар с комета върху повърхността си — обади се Паскал. После погледна към съпруга си. — Между другото, не съм го мислила като критика към Алиша…

— Може — отвърна той. — Но критиката би била основателна. — След това се обърна към Вольова. — Откри ли нещо друго освен информацията, записана от Алиша в корабния дневник? Трябва да има телеметрични данни от нейните сонди…

— Разполагаме с тях — отговори предпазливо Иля. — Още не съм ги изяснила. Много са натуралистични.

— Свържи ме.

Вольова прошепна поредица от команди на гривната, която не сваляше никога от ръката си, и Силвест се потопи във фактологията на една от сондите на Алиша; доставената на сетивно ниво информация бе съвсем натуралистична, както бе предупредила Вольова. Но той знаеше какво да очаква в по-голяма или по-малко степен; преходът беше по-скоро дразнещ, отколкото предизвикващ агония.

Той се носеше над някакъв пейзаж. Трудно беше да прецени надморската височина, тъй като наземните характеристики — кратери, пукнатини и реки от замръзнала лава — биха изглеждали еднакво на всяко разстояние. Данните обаче сочеха, че се намира само на половин километър над Цербер. Взря се в почвата, търсейки следи от сеизмичната активност, за която бе споменала Алиша. Цербер изглеждаше съвсем стар и непроменящ се, сякаш с него не се бе случило нищо от милиарди години.

Какво бяха видели сондите? Определено не нещо от видимия спектър. Изпробвайки различните възможности, които даваха сензорните датчици — това му напомняше пъхане на ръката в непозната ръкавица — Силвест откри нервните команди, даващи достъп до различни канали. Включи термалните сензори, но температурата на равнината не даваше признаци за вариации. Не се забелязваше нищо аномално в целия електромагнитен спектър. Неутриното и потоците екзотични частици оставаха стабилни в рамките на очакванията. Но когато превключи на гравитационните датчици, разбра веднага, че нещо с Цербер не е наред. Полезрението му беше осеяно с цветните, полупрозрачни контури на гравитационната сила. Контурите се движеха.

Неща — достатъчно огромни, за да бъдат регистрирани посредством сензорите за маса — се движеха под земята, събирайки се право под точката, над която се носеше. За момент си позволи да повярва, че движещите се форми са просто обширни потоци лава, но тази удобна самозаблуда не трая повече от секунда.

Това не беше нещо естествено.

По равнината се появиха линии, които се събираха в общ център, образувайки подобна на звезда мандала. Смътно, с периферното си зрение, той установи, че подобни звездоподобни форми се отваряха и под другите сонди. Цепнатините се разширяваха и се превръщаха в чудовищни черни процепи. През тях Силвест виждаше, както му се стори, километри навътре в някакви бляскави дълбини. Навити механични форми се гърчеха, пускайки незабелязано синьо-зелени ластари, по-широки от каньони. Цялото това движение беше целенасочено, като че ли оркестрирано от обща воля, машиноподобно. Изпълни го особено отвращение, като при отхапване на червена ябълка, от която започват да се издигат гърчещи се червеи. Беше разбрал. Цербер не беше планета.

Беше механизъм.

Тогава навитите като пружини неща изригнаха през дупката с форма на звезда в равнината и се спуснаха като насън към него. Последва ужасен миг на белота — белота във всички сетива — след което цялата идваща посредством сондата информация секна така внезапно, че Силвест почти изкрещя от екзистенциалния шок, когато самоосъзнаването му се върна рязко обратно в тялото му.

След като дойде на себе си, имаше достатъчно време, за да види как Алиша изговаря беззвучно нещо, а на лицето й бе изписана гримаса, която можеше да означава страх, но можеше да бъде и изумление, и объркване от откритието, миг преди смъртта, че всъщност през цялото време се е лъгала.

А после картината изчезна.

 

 

— Сега поне знаем, че е луд — заяви няколко часа по-късно Хури. — Ако и това не успя да го разубеди да не се приближава повече към Цербер, не знам какво друго би могло да го направи.

— Нещо повече, то може да му е оказало точно противоположния ефект — отвърна тихо Вольова въпреки относителната сигурност на стаята-паяк. — Сега Силвест знае, а не само подозира, че там има нещо, заслужаващо да бъде изследвано.

— Неизвестна машинария на неизвестна цивилизация?

— Очевидно. Дори е възможно да се досетим каква е целта на всичко това. Цербер явно не е реален свят. Или, най-малкото, е реален свят, затворен като в черупка от машини, тоест — с изкуствена земна кора. Това обяснява защо не е открито мястото на удара с кометата — предполага се, че кората се е самопоправила преди екипажът на Алиша да успее да се доближи достатъчно.

— Нещо като камуфлаж?

— Така изглежда.

— Защо тогава избират да привлекат вниманието като атакуват тези сонди?

Иля очевидно вече бе размишлявала върху това.

— Илюзията за правдоподобност явно не може да бъде стопроцентова на разстояние под един километър. Предполагам, че сондите са били на косъм от научаването на истината, преди да бъдат унищожени, така че светът не е загубил нищо, а на всичкото отгоре е спечелил някакви суровини.

— Но защо? Защо е необходимо да обвиеш една планета с изкуствена кора?

— Нямам представа и подозирам, че Силвест също няма. Ето защо сега е изпълнен с още по-голяма решимост да продължи нататък. — Вольова понижи глас. — Той всъщност вече ме помоли да измисля стратегията за това.

— За какво?

— За това как да му помогна да влезе в Цербер. — Иля замълча за миг. — Той знае за оръжията от скривалището, разбира се. Смята, че ще бъдат достатъчни за целта му — за да се отслаби машинарията по кората в даден участък. За това, разбира се, ще бъде необходимо нещо повече… — Тонът й се промени. — Мислиш ли, че онази твоя Мадмоазел е знаела открай време, че това ще бъде неговата цел?

— Едно беше от ясно по ясно — че той не трябва да се качи на борда на този кораб.

— Мадмоазел ти го каза, преди да се присъединиш към нас?

— Не, след това. — Разказа й за импланта в главата си, за това, как Мадмоазел бе заредила един свой аспект в черепа на Хури за целите на мисията. — Беше ужасна досада. Но ме имунизира срещу твоите терапии за вярност и ми се струва, че за това вече трябва да й бъда благодарна.

— Терапиите подействаха както трябва — отвърна Вольова.

— Не, аз само се преструвах. Мадмоазел ми казваше какво и кога да говоря и смятам, че не свърши зле работата си, иначе сега нямаше да водим този разговор.

— Но тя не може да отрече вероятността терапията да е подействала частично, нали?

Хури сви рамене.

— Има ли значение? Каква вярност би била разумна сега? Ти сподели, че очакваш Саджаки да направи погрешната крачка. Единственото, държащо този екипаж единен, е заплахата на Силвест да ни убие всички, ако не изпълняваме каквото иска. Саджаки е мегаломаниак… може би е трябвало да направи двойна проверка на терапиите, които е приложил върху теб.

— Ти се изправи срещу Суджик, когато се опита да ме убие.

— Да, така е. Но ако ми беше казала, че смята да направи това със Саджаки или дори с онзи наперен Хегази… не знам как щях да реагирам.

Иля помълча малко, потънала в размисли.

— Добре — каза най-сетне тя. — Очевидно въпросът за лоялността е спорен. Какво друго направи за теб имплантът?

— Когато ме включи в оръжията, тя използваше връзката, за да се инжектира… или да инжектира свое копие, в оръжейната. Мисля, че желанието й беше да вземе в свои ръце колкото се може по-голяма част от кораба и оръжейната бе единственият й достъп до него.

— Архитектурата нямаше да й позволи да стигне по-далеч от оръжейната.

— Така и стана. Доколкото знам, тя така и не получи контрол над която и да било друго част от кораба освен оръжията.

— Имаш предвид от скривалището?

— Тя контролираше своенравното оръжие, Иля. Тогава не можех да ти го кажа, но знаех какво става. Тя искаше да използва оръжието, за да убие Силвест още преди да пристигнем в Ризургам.

— Струва ми се прекалено да използваш подобно оръжие, за да убиеш един човек — промълви примирено Вольова. — Вече ти казах, че ще трябва да ми обясниш защо тази Мадмоазел желаеше толкова силно смъртта му.

— Няма да ти хареса, особено сега, когато той иска да направи това.

— Просто ми кажи.

— Ще ти кажа, ще ти кажа — съгласи се Хури. — Но има още едно нещо… другият усложняващ фактор. Нарича се Сън Стийлър и предполагам, че вече си запозната с него.

Иля я погледна така, сякаш някоя току-що заздравяла вътрешна рана бе зейнала отново, сякаш някакъв болезнен шев се бе отворил в нея като съдрана дреха.

— А — промълви най-сетне тя. — Отново това име.