Алистър Рейнолдс
Пространството на откровенията (29)

Двайсет и девет

Цербер/Хадес, система Делта Павонис, 2566 година

— Единственото, което знаем — заяви Силвест, — е, че оръжието на Вольова проникна под външната обвивка на планетата, може би до нивото, заето от машините, които видях при първото си изследване.

Откакто предмостието се бе застопорило, бяха изминали петнайсет часа, през които Вольова не бе направила нищо, отказвайки да изпрати механичните си шпиони.

— Както изглежда тези машини са предназначени да поддържат земната кора, да я поправят, когато бъде пробита, да поддържат илюзията за реализъм и да събират суровини, когато им се представят такива. Те са също така първата линия на защита.

— Но какво има отдолу? — попита Паскал. — Нямахме ясна видимост през нощта, през която те атакуваха, а аз не мисля, че те са поставени направо върху скална маса, че под тази механизирана фасада съществува реална каменна планета.

— Ще разберем съвсем скоро — отвърна лаконично Иля.

Шпионите й бяха смехотворни в своята простота; дори още по-груби от роботите, които Силвест и Калвин бяха използвали при първоначалната си работа върху Капитана. Всичко това бе резултат от философията й да не позволява на Цербер да види по-изтънчена технология от тази, която бе абсолютно необходима за извършване на съответната задача. Предмостието можеше да изработва подобни роботи в почти неограничено количество и броят им щеше да компенсира липсата на интелигентност. Всеки беше с размери на юмрук, екипиран с толкова крайници, колкото бяха нужни за самостоятелно придвижване, с толкова очи, колкото изискваше съществуването им. Те нямаха мозък, нямаха дори най-проста мрежа от няколко хиляди неврона, нямаха дори зачатъци на мозък, в сравнение с който средностатистическото насекомо би изглеждало гений. Затова пък имаха малки жлези, които отделяха оптична нишка със защитен слой. Роботите щяха да бъдат управлявани от нейното оръжие; всички команди и всичко, което видеха, щеше да се пренася напред-назад по този кабел с гарантирано запазване на квантовата тайна.

— Мисля, че ще открием друго ниво на автомати — каза Силвест. — Може би друг защитен пласт. Но все трябва да има нещо, което пазят.

— Така ли? — попита Хури, която държеше неизменно насочена към него заплашителната си плазмена пушка от самото свикване на тази среща. — Вече не направи ли няколко необосновани предположения? Продължаваш да твърдиш, че там има нещо ценно, върху което не би трябвало да слагаме мазните си длани, и камуфлажът има единствено тази цел: да държи нас, любопитните маймуни, по-надалеч. Ами ако не е така? Ако там има нещо лошо?

— Тя може да е права — обади се Паскал.

Силвест се взря в оръжието.

— Не се ласкай с мисълта, че си се сетила за възможност, която вече не съм обмислил — отвърна той, явно без да се интересува дали думите му щяха да бъдат приети като отговор от Ана или от съпругата му.

— Не бих си и помислила подобно нещо — заяви Хури.

Деветдесет минути след като първият разузнавач разви своя кабел и се спусна през отвора в субкристалната камера, Силвест зърна за първи път онова, което го очакваше. В началото не проумя какво вижда. Гигантските змиеподобни форми, увредени и, доколкото разбираше — мъртви, се извисяваха над роботите като безразборно заплетени крайници на паднали богове. Невъзможно беше да се отгатне какви функции изпълняваха тези огромни машини, но най-вероятно основната сред тях беше доброто състояние на повърхностната кора; сигурно пак в тях се активираше молекулярното оръжие, преди да атакува новодошлите. Самата кора също бе някаква машинария, разбира се, но бе ограничена от нуждата да прилича на планета. Змиите нямаха подобни ограничения.

Не беше толкова тъмно, колкото бе очаквал, макар сега през раната да не влизаше никаква светлина, тъй като тя бе запушена от оръжието. Самите змии като че ли излъчваха някакво сребристо сияние, като вътрешностите на някакво фосфоресциращо създание, обитаващо морските дълбини. Невъзможно беше да се отгатне каква функция изпълнява тази светлина и дали изобщо имаше някаква функция. Може би тя просто беше неизбежен страничен продукт от амарантинските нанотехники. Във всеки случай се виждаше на разстояние десетки километри, дотам, където таванът на намиращата се отгоре земна кора се извиваше надолу, за да се срещне с хоризонта на пода, върху който лежаха навити змиите. Подобия на възлести дървесни стволове с корени поддържаха покрива на неравни интервали. Все едно надничаше в осветените от луната дълбини на голяма гора, толкова гъста, че не беше възможно да се види нито небето, нито земята. Корените на стволовете се сплитаха и разплитаха, докато образуват матрица от неразривно сплетени корени с тъмносив цвят. Това беше подът.

— Интересно какво ще намерим отдолу — промърмори Силвест.

Вольова беше принудена да прибегне до детеубийство. Като отказваше на предмостието информацията, която му беше нужна, за да продължава да разработва контраагенти срещу използваната от Цербер машинария, тя го обричаше на бавна смърт. Без необходимото обновяване от кораба, шаблоните за молекулярното оръжие в сърцевината на предмостието нямаше как да бъдат преработвани и подобрявани. Те щяха да си останат замразени, способни да генерират само спори, морално остарели с повече от две столетия, неспособни да парират неуморния прогрес, характерен за извънземната защита. Прекрасното й брутално творение щеше да бъде изядено до последния си използваем атом и размазано на тънък слой по цялата корова матрица, където останките му щяха да послужат за изпълнението на някаква коренно различна функция в продължение на милиони години.

Нямаше как, трябваше да го направи.

Хури имаше право: провалянето на предмостието бе единственият останал им начин да въздействат. Те не можеха дори да унищожат оръжието, тъй като това се намираше под юрисдикцията на Сън Стийлър. Той щеше да предотврати всеки подобен опит. Не оставаше друго освен да го убие като го остави да умира бавно от глад за знание. Наистина жестока съдба. Макар другите да не виждаха, дисплеят на гривната й пулсираше неуморно от повтарящите се молби на предмостието за допълнителна информация. Оръжието бе забелязало липсата й още преди час, когато планираното обновяване не бе осъществено. Първото запитване бе чисто техническо; проверка, за да се увери, че комуникационният лъч е все още онлайн. След това оръжието бе станало по-настойчиво, но се придържаше към учтивостта. Сега вече поведението му не можеше да се определи като дипломатично; то правеше машинен еквивалент на сцена. Все още не бе пострадало, тъй като системите на Цербер засега не бяха надскочили собствените си ответни способности, но предмостието се вълнуваше все повече и повече, дори я информираше колко минути му остават, правейки изчисленията си въз основа на скоростта на наблюдаваната до този момент ескалация. Не бяха много. След по-малко от два часа Цербер щеше да достигне нужното за тази цел ниво и след това съдбата му щеше да бъде предопределена, варирайки само в съответствие с размерите на противниковите сили. Цербер щеше да победи с абсолютна математическа сигурност. „Умирай по-бързо“ — помисли си Иля. Тази молба още звучеше в ума й, когато се случи нещо невъзможно. Малкото самообладание, което й бе останало, я напусна внезапно, и това се изписа върху лицето й.

— Какво има? — попита Хури. — Изглеждаш така, сякаш си видяла…

— Видях — прекъсна я Вольова. — Призрак. Нарича се Сън Стийлър.

— Какво е станало? — намеси се Силвест.

Тя вдигна поглед от гривната си, чувствайки се безсилна.

— Той току-що възобнови трансмисиите до предмостието.

И отново сведе очи към гривната, сякаш се надяваше онова, което бе видяла преди малко, да се окаже мираж. От изражението й стана ясно обаче, че зловещото чудо, което бе съзряла, съществува в действителност.

— Има ли изобщо нещо за възстановяване, първо на първо? — възкликна Силвест. — Предпочитам да ми кажеш.

Хури стисна още по-силно плазмената си пушка. Цялата тази ситуация я бе карала да се чувства некомфортно и преди, но сега вече я държеше в постоянен ужас.

— Оръжието няма протокол за разпознаване на собствената си атрофия — отвърна Вольова и потрепери. — Не… имам предвид, че… има неща, които оръжието не може да бъде оставено да знае, освен когато се налага да ги знае… — Тя млъкна и огледа тревожно събеседниците си, несигурна, че говори свързано. — Не трябва да му се позволи да знае как да развива собствената си защита преди момента, когато тази еволюция трябва да се задейства; определянето на точния момент за подмяната е от жизнена важност и…

— Опитвала си да го умориш от глад за информация — заключи Силвест.

Седналият до него Хегази не каза нищо, но потвърди съгласието си с казаното с едва забележимо поклащане на главата, като деспот, издаващ присъда.

— Не, аз…

— Не се извинявай — отсече Силвест. — Ако аз исках това, което искаш ти — да проваля тази операция — щях да направя нещо подобно. Избрала си безупречно и момента — изчакала си, докато получиш удовлетворение, като първо видиш, че оръжието действа; удовлетворението от мисълта, че играчката ти работи.

— Копеле — извика Хури и се изплю. — Тесногръдо, егоистично копеле.

— Поздравления — произнесе се Силвест. — Сега вече можеш да преминеш към по-интелигентни думи. А междувременно би ли имала нещо против да насочиш този неприятен хардуер някъде другаде, вместо към лицето ми?

— С удоволствие — съгласи се Ана. — Точно се бях сетила за друга част от твоята анатомия.

Хегази се обърна към другия присъстващ член на триумвирата.

— Би ли обяснила какво става?

— Сън Стийлър очевидно контролира комуникационните системи на кораба — отвърна Вольова. — Това е единственото обяснение. Само така заповедта ми за спиране на трансмисиите е могла да бъде анулирана. — Но още докато говореше, заклати глава. — Което не е възможно. Знаем, че е затворен в оръжейната и не съществува физическа връзка между оръжейната и комуникационните системи.

— Вече може да има — намеси се Хури.

— Но ако е вярно… — Иля се бе ококорила така, че бялото на очите й се виждаше. — Между комуникациите и останалата част на кораба няма логически бариери. Ако Сън Стийлър се е добрал до тях, значи няма нещо в лайтхъгъра, до което да няма достъп.

Възцари се продължително мълчание, сякаш всички присъстващи, дори Силвест, се нуждаеха от време, за да приемат сложността на положението. Хури опита да разчете мислите му, но беше невъзможно да се разбере какво от всичко приемаше. Тя подозираше, че той все още гледа на това като на параноични фантазии, изтъкани от подсъзнанието й, които някак си бяха заразили и Вольова, и Паскал.

Може би част от него все така отказваше да повярва, въпреки доказателствата.

Какви всъщност бяха доказателствата? Освен възстановения сигнал и всичко, което означаваше това, нищо не навеждаше на мисълта, че Сън Стийлър бе получил възможност да действа извън оръжейната. Но ако го бе направил…

— Ти — извика Вольова, която първа наруши мълчанието. Бе насочила оръжието си срещу Хегази. — Ти, мръснико. Ти имаш пръст в тази работа, нали? Саджаки е извън играта, а Силвест няма нужните познания, така че оставаш само ти.

— Не съм сигурен, че разбирам за какво говориш.

— Ти помагаш на Сън Стийлър. Ти го направи, нали?

— Овладей се, триумвир.

Ана се чудеше накъде да насочи плазмената си пушка. Силвест изглеждаше не по-малко разтърсен от Хегази, не по-малко изненадан от внезапното пренасочване на подозренията.

— Слушай — обади се Хури. — Той наистина ближе постоянно задника на Саджаки, поне откакто аз съм на кораба, но това не означава, че би направил нещо толкова глупаво.

— Благодаря — обади се Хегази. — Струва ми се.

— Изобщо не се смятай за поставен извън подозрение — каза Вольова. — Хури е права; подобна постъпка е проява на невероятна глупост. Но това изобщо не означава, че ти не си способен да я извършиш. Имаш нужните за това възможности. И освен това си химерик — може би Сън Стийлър е и в теб. Страхувам се, че в такъв случай е прекалено опасно да те държим край нас. — Кимна към Ана. — Хури, отведи го в една от херметичните камери.

— Ще ме убиеш — каза Хегази, когато Хури го смушка за пореден път с дулото на плазмената си пушка, докато се движеха по наводнения коридор, а плъховете-разсилни се разбягваха пред тях. — Нали това ще направиш? Ще ме пуснеш в космоса.

— Тя иска просто да бъдеш някъде, откъдето няма да можеш да вредиш — отвърна Ана, която нямаше особено желание за дълги разговори със затворника.

— Каквото и да си мисли тя, аз не съм го направил. Съжалявам, че трябва да го кажа, но не притежавам нужните възможности. Това задоволява ли те?

Сега вече започваше да й досажда, но чувстваше, че единственият начин да го накара да млъкне бе като му отговаря.

— Не съм убедена, че си го направил ти — каза тя. — В такъв случай е трябвало да подготвиш нещата преди да си знаел, че Вольова ще реши да попречи на своето оръжие. След изстрелването му няма как да си го направил; беше на мостика през цялото време.

Бяха стигнали до най-близката херметична камера. Беше голяма колкото да побере човек в костюм. Като всичко останало в тази част на лайтхъгъра, контролното табло на вратата бе потънало под мръсотия, корозия и гъбички. Но по някакво чудо все още действаше.

— Защо тогава правиш това? — попита Хегази, когато вратата се отвори и тя го блъсна в малкото, мрачно осветено помещение. — След като смяташ, че не съм способен да го извърша?

— Защото не те харесвам — отвърна Ана и затвори вратата.