Алистър Рейнолдс
Пространството на откровенията (33)

Трийсет и три

Орбитата Цербер/Хадес, 2566 година

 

Вольова измъкна пистолета, щом наближи Капитана.

Знаеше, че трябва да се добере до хангара колкото се може по-скоро; всяко отлагане можеше да даде на Сън Стийлър времето, което му бе необходимо, за да открие как да я убие. Но имаше нещо, което трябваше да направи първо. В него нямаше никаква логика, никаква рационалност… но беше убедена, че трябва да го свърши. Тръгна по стълбите, водещи към нивото на Капитана, в убийствения студ, който като че ли втвърдяваше въздуха в гърлото й. Тук долу нямаше плъхове — беше прекалено студено. А слугите нямаше как да се доберат до него, без да рискуват да се превърнат в негова част, победени от чумата.

— Можеш ли да ме чуеш, копеле? — Каза на гривната си да го затопли достатъчно, за да извършва съзнателен мисловен процес. — Ако е така, слушай ме внимателно. Корабът е превзет.

— Все още ли сме край Блоутър?

— Не… вече не сме край Блоутър. Оттогава мина известно време.

След малко Капитанът попита:

— Превзет ли каза? От кого?

— Нещо извънземно с извънредно неприятни амбиции. Повечето от нас вече са мъртви — Саджаки, Хегази, всички членове на екипажа, които познаваше… а малцината, които останахме, бързаме да се измъкнем, докато все още имаме възможност. Не очаквам някога отново да се върна на кораба; нищо чудно това, което смятам да направя, да ти се стори драстично в една или друга степен.

Тя насочи оръжието си към пропукания, обезформен корпус на замразяващата камера, обгръщаща Капитана.

— Ще те оставя да се затоплиш, разбираш ли? През последните няколко десетилетия правехме всичко възможно, за да те поддържаме в колкото може по-студено състояние. Но не се получи каквото искахме, така че не е изключено това изобщо да не е бил верният подход. Може би онова, което трябва да направим сега, е да те оставим да завземеш проклетия кораб по начина, по който си в състояние да го направиш.

— Не мисля…

— Не ми пука какво мислиш, Капитане, така или иначе ще го направя.

Показалецът й се притисна към спусъка на пистолета. Наум тя вече пресмяташе с колко ще се увеличи скоростта му на разпространение като го затоплят, и цифрите, които получи, й се сториха невероятни… И нищо чудно, никога досега не бяха мислили за подобен вариант.

— Моля те, Иля.

— Слушай, копеле — рече най-сетне тя. — От това може да излезе нещо, може и да не излезе. Но ако смяташ, че някога съм ти била вярна — ако изобщо вече ме помниш — направи това, за което те моля — стори каквото можеш за нас.

Вольова беше готова да стреля, да изпразни пълнителя на пистолета в ковчега за замразяване, но в последния момент се поколеба.

— Трябва да ти кажа още едно нещо. Мисля, че знам кой, по дяволите, си ти или по-скоро в кой, по дяволите, си се превърнал.

Усещаше остро сухотата в устата си, даваше си сметка, че губи ценно време, но нещо я караше да продължава.

— Какво имаш да ми казваш?

— Ти пътува със Саджаки до Патърн джъглърите, нали? Знам. Екипажът е говорел често за това, дори самият Саджаки. Онова, което никой не споменаваше, е случилото се там: какво са направили с двама ви джъглърите. О, чувала съм слуховете, но те бяха дело на Саджаки, който искаше да ме заблуди и отклони от вярната посока.

— Нищо не се е случвало там.

— Не, ето какво се е случило. Ти си убил Саджаки преди всички онези години.

Отговорът му прозвуча развеселено, сякаш Капитанът се съмняваше, че я е чул добре:

— Убил съм Саджаки ли?

— Накарал си джъглърите да го направят; накарал си ги да изтрият неговите нервни модели и върху неговия ум да разположат твоя. Ти си станал той.

Сега вече трябваше да поспре, за да си поеме въздух, въпреки че почти беше свършила.

— Едно съществуване не ти беше достатъчно, а и може би тогава вече си усещал, че това тяло няма да изтрае още дълго, не и при всички тези летящи наоколо вируси. Затова колонизира твоя адютант, а джъглърите изпълниха желанието ти, защото са толкова странни и извънземни, че дори не са в състояние да проумеят идея като „убийство“. Но това е истината, нали?

— Не…

— Млъквай. Ето защо Саджаки не искаше да се излекуваш — защото той вече беше ти и не се нуждаеше от лекуване. И затова Саджаки успя да денатурира моето лекарство срещу чумата — защото имаше целия ти опит. Би трябвало да те оставя да умреш заради това, копеле… макар всъщност вече да си мъртъв, тъй като онова, което е останало от Саджаки, сега украсява медицинския център.

— Саджаки е мъртъв?

Като че ли вестта за смъртта на другите изобщо не беше достигнала до него.

— И това ако не е справедливост! Сега си сам. Съвсем сам. Така че единственото, което можеш да направиш, е да предпазваш собственото си съществуване от Сън Стийлър като се разрастваш. Като позволиш на чумата да прави каквото иска с теб.

— Не… моля те.

— Уби ли Саджаки, Капитане?

— Беше… толкова отдавна…

Но нещо в тона му показваше, че не отрича думите й. Вольова изпразни пистолета в замразяващата камера. Видя как малкото останали индикатори по него премигнаха и угаснаха и след това усети как студът започва да намалява с всяка изминала секунда, ледът започна да блести, по него се появиха първите капки.

— Тръгвам си — обяви тя. — Исках само да разбера истината. Струва ми се, че трябва да ти пожелая късмет, Капитане.

И след това побягна, ужасена от онова, което щеше да се случи всеки момент.

 

 

 

Костюмът на Саджаки се движеше непрекъснато пред Силвест, когато започнаха да слизат във фунията на предмостието. Полускритият обърнат конус, който бе изглеждал миниатюрен само допреди няколко минути, сега закриваше целия хоризонт пред погледа му във всички посоки. От време на време оръжието потреперваше и това напомняше на Силвест, че то водеше постоянна битка със защитните сили на кората на Цербер и че не би трябвало да разчита сляпо на неговата протекция. Ако се провалеше, щеше да бъде консумирано за часове; раната в кората щеше да се затвори и заедно с това и пътят му за отстъпление.

— Нужно ли е да се попълни реакционната маса? — попита костюмът.

— Какво?

Саджаки се обади за първи път, откакто бяха напуснали кораба:

— Използвахме голяма маса, за да дойдем дотук, Дан. Трябва да я попълним, преди да навлезем във враждебна територия.

— Откъде?

— Огледай се. Има колкото искаш маса за реакции, която само чака да бъде използвана.

Разбира се; нищо не можеше да им попречи да извлекат ресурси от самото предмостие. Съгласи се и остана в бездействие, докато Саджаки се погрижи и за неговия костюм. Една от стръмните, извити стени надвисна съвсем близо. Сега вече мащабите на оръжието му се струваха потискащи; напомняше му язовирна стена, която се извива, докато двата и края се срещнат. „Някъде в тази стена — помисли си Силвест, — се намират телата на Алиша и другите бунтовници…“

Усещането за гравитация беше достатъчно силно, за да предизвика силен световъртеж, а начинът, по който предмостието се стесняваше надолу, приличайки на безкрайно дълбока шахта, допринасяше още повече за това. Намиращият се на повече от половин километър напред костюм с форма на звезда на Саджаки осъществи контакт с далечната част на главоломно спускащата се стена. Секунди по-късно Силвест докосна някакъв тесен ръб, който се издигаше на не повече от метър отвъд стената. Стъпалата му се допряха меко до земята и внезапно той стоеше прав, готов да се спусне в нищото до себе си.

— Какво трябва да правя?

— Нищо — отвърна Саджаки. — Костюмът ти знае точно какво да прави. Предлагам да започнеш да му се доверяваш; той единствен те поддържа жив.

— Тези думи трябва да ме успокоят ли?

— Мислиш ли, че успокоенията имат място тук, където сме стигнали? Ти се готвиш да влезеш в едно от най-извънземните обкръжения, в които е попадало човешко същество. Според мен последното, от което се нуждаеш, е успокоение.

Докато Силвест наблюдаваше, от гърдите на костюма му започна да се проточва нещо като хобот, докато достигна до стената на оръжието. След секунди той започна да пулсира, по цялата му дължина се образуваха буци, водещи към костюма.

— Гадост — отсъди Силвест.

— Той се храни с тежки елементи от предмостието — обясни Саджаки. — Предмостието не се съпротивлява, тъй като разпознава костюма като приятелски настроен.

— Ами ако изчерпим мощта си, докато сме вътре в Цербер?

— Ще бъдеш мъртъв много преди липсата на мощност се превърне в проблем за костюма ти. Но той трябва да попълва запасите си от реакционна маса за своите двигатели. Той притежава цялата енергия, която му е необходима, но освен това се нуждае от атоми за ускоряване.

— Не съм сигурен, че последното ми допадна; става въпрос за изказването, че ще бъда мъртъв.

— Все още не е прекалено късно да се върнеш.

„Тества ме“ — помисли си Силвест. За момент подложи тези думи на рационален размисъл, но само за момент. Да, действително беше уплашен, сериозно уплашен. Но още от преживяванията си около Шрауд бе научил, че единственият начин да се справи със страха си бе да продължава да върви напред с още по-голям устрем. Да се изправи срещу това, което водеше до страха, каквото и да бе то. Но когато процесът на зареждане с гориво приключи, трябваше да прибегне до цялата смелост на света, за да прекрачи ръба и да продължи слизането, сега вече в празнината, затворена в предмостието.

Спускаха се все по-надолу и по-надолу в продължение на безкрайно дълги секунди. Сега вече Саджаки позволи на спътника си да има известен волеви контрол над своя костюм и продължи бавно да намалява автоматичното надмощие на костюма, докато Силвест започна да контролира почти всичко. Преходът стана почти незабележимо. Вече слизаха със скорост трийсет метра в секунда, но усещането беше, че ускоряват, поради стесняващите се стени на фунията. От Саджаки го деляха само неколкостотин метра, но безликият му костюм не създаваше чувство за човешко присъствие. Силвест продължаваше да се чувства ужасяващо самотен. И основателно според него — напълно възможно беше мислещо същество да не се бе приближавало толкова до Цербер, откакто бе посетен за последен път от амарантинците. Кой знае какви призраци бяха бродили тук през изминалите хиляди столетия.

— Наближаваме последната инжекционна тръба — уведоми го Саджаки.

Сега коничните стени се стесниха до диаметър само от трийсет метра, след това се спуснаха вертикално надолу в мрака, докъдето поглед стига. Костюмът му зави към средната линия на приближаващата дупка без неговата намеса. Костюмът на Саджаки изостана малко.

Няма да ти отнема честта да бъдеш пръв — обясни триумвирът. — Все пак ти си чакал този момент достатъчно дълго.

Вече бяха в шахтата. Усетили присъствието им, стените се осветиха с приглушени червени светлини. Създаваше се впечатление за огромна вертикална скорост и на Силвест силно му прилоша; усещането беше сякаш го инжектират надолу по голяма спринцовка. Силвест си спомни първия път, когато Калвин му показа преминаването на ендоскопа през един от неговите пациенти; дългият древен хирургически инструмент имаше малка камерка, прикрепена в единия му край. Помнеше как той се спускаше по дължината на една артерия. Спомни си нощния полет до Кювие, след като го арестуваха по време на изравянето на обелиска, как се бяха носили през каньоните на Ризургам към политическото му падение. Не знаеше дали някога в живота си бе знаел със сигурност какво го чака в края на тези бързо препускащи стени.

Тогава шахтата изчезна и те започнаха да падат в празнината.

 

 

 

Вольова стигна до хангара, спря пред едно от наблюдателните прозорчета, за да се увери, че совалките наистина са по местата си, и че информацията, която бе получила по гривната си, не бе манипулирана от Сън Стийлър. Трансатмосферните кораби с плазмени крила бяха все още там, спретнато подредени като шишенца в аптека. Можеше да включи моторите на един от тях още сега, посредством гривната си, но това бе прекалено опасно, тъй като най-вероятно щеше да привлече вниманието на Сън Стийлър и да го предупреди за плановете си. За момента беше в безопасност, тъй като се намираше в част на лайтхъгъра, където сензорите на Сън Стийлър не можеха да проникнат. Поне така се надяваше.

Не можеше просто да се качи в някоя от совалките. Обичайният начин за влизане щеше да я преведе през части на кораба, в които не смееше да минава, места, където слугите имаха пълна свобода на действие, а плъховете-разсилни имаха директна биохимична връзка със Сън Стийлър. Сега тя разполагаше само с едно оръжие — пистолета. Беше оставила пушката на Хури и макар да не се съмняваше във вещината си, онова, което можеше да се постигне с голи умения и решителност, имаше своите граници. Особено като се има предвид, че корабът вече бе имал достатъчно време, за да синтезира въоръжени роботи.

Вольова влезе в една от херметическите камери, не от тези, които водеха навън към космическото пространство, а от имащите достъп към лишения от налягане свод на хангара. Помещението беше пълно до коленете с отпадни води и всичките му осветителни и отоплителни системи бяха развалени. Добре. В такъв случай Сън Стийлър нямаше как да я наблюдава от разстояние или дори да знае, че е тук. Иля отвори едно шкафче и установи с облекчение, че лекият костюм, който трябваше да се намира в него, си е на мястото и не е повреден, поне видимо, от корабната тиня. Той не беше толкова обемист като костюма, с който трябва да бе заминал Силвест; също така не беше и толкова интелигентен и нямаше системи за самообслужване или интегрално движение. Преди да облече костюма, тя изрецитира поредица от добре оттренирани думи в гривната си, която след това настрои да реагира на гласовите команди, изречени в комуникатора на Вольова, вместо в акустичните сензори на гривната. После постави раничката с двигателя и се вгледа напрегнато в контролното му табло, сякаш се надяваше знанието да изплува от паметта й единствено благодарение на силата на волята. Реши, че щеше да си спомни основните неща, когато стане необходимо, и внимателно закрепи пистолета на вътрешния колан за екипировката на костюма. Излезе от херметическата камера без излишна суетня, използвайки постоянна слаба мощност. Лайтхъгърът не обикаляше около Цербер, а се поддържаше изкуствено неподвижен в пространството благодарение на мощта на своите двигатели.

Иля избра совалката, която щеше да използва — сферичната „Меланхолия при отпътуването“. Щом се появи от едната страна на камерата, двама тъмнозелени слуги се отделиха от местата, където стояха като закотвени и се запътиха към нея. Те представляваха сфери с клещи и съоръжения за рязане, създадени, за да осъществяват нужните поправки по совалките. Очевидно бе преминала в наблюдаваната от Сън Стийлър зона, когато влезе в хангара. Е, не можеше да го избегне и не беше взела оръжието си, за да служи като мотивация при деликатните й преговори с лишени от съзнание машини. Затова просто ги застреля, за всеки й бяха нужни по два изстрела, за да прекъсне някоя от жизненоважните им системи.

И двете машини започнаха да се носят без посока из хангара, изпускайки дим.

Вольова натисна контролните бутони в раничката, молейки ги да я придвижат по-бързо. Сега вече „Меланхолия при отпътуването“ изглеждаше значително по-голяма; вече се виждаха дребните предупредителни знаци и технически фрази, но повечето от тях бяха на излезли от употреба езици.

Иззад извивката на совалката се появи друг робот. Той беше по-голям, охреножълтото му тяло представляваше елипса, осеяна с всевъзможни манипулатори и сензори.

Той бе насочил нещо към нея.

Всичко стана яркозелено, болезнено яркозелено; обзе я желание да изтръгне очните си ябълки от кухините. Нещото я атакуваше с лазер. Тя изруга — костюмът й беше станал непрозрачен навреме, но сега пък тя беше сляпа.

— Сън Стийлър — произнесе Вольова, предполагайки, че той я чува. — Правиш огромна грешка.

— Не мисля така.

— Започнал си да се държиш по-добре. Беше малко скован при последния ни разговор. Какво е станало? Да не си се добрал до преводачи на естествени езици?

— Колкото повече време прекарвам сред вас, толкова по-добре ви опознавам.

Костюмът започваше да губи постепенно непрозрачността си, докато Иля говореше.

— Поне по-добре, отколкото в случая с Нагорни.

— Не съм имал намерение да предизвиквам кошмари у него.

Гласът на Сън Стийлър напомняше както и преди за празнота, като шепот, чут насред електростатичен шум.

— О, съмнявам се, че си имал — изсмя се Иля. — И не искаш да ме убиеш, нали? Другите може би, но мен не; поне засега. Не и докато съществува вероятност предмостието да има нужда от моите знания.

— Това време вече отмина — увери я Сън Стийлър. — Силвест вече влезе в Цербер.

Това не беше добра новина, определено не беше, но от друга страна, на рационално ниво, тя знаеше вече от няколко часа, че най-вероятно ще стане точно така.

— Тогава трябва да има друга причина — рече Вольова. — Друга причина да искаш предмостието да остане отворено. Не защото ти пука дали Силвест ще успее да се върне. Но така няма да разбереш дали е проникнал по-дълбоко в структурата. А ти трябва да знаеш, нали? Трябва да разбереш до каква дълбочина ще стигне, дали ще извърши това, което си намислил.

Прие липсата на отговор от негова страна като признание, че не е много далече от истината. Може би извънземният все още не бе усвоил всички начини за хитруване, изкуство, което беше може би чисто човешко и следователно — ново за него.

— Остави ме да взема совалката — рече тя.

— Кораб с подобна конфигурация е прекалено голям, за да влезе в Цербер, дори да възнамеряваш да отидеш при Силвест.

Наистина ли смяташе, че тя не се бе досетила за това? За миг я изпълни съжаление, задето Сън Стийлър проумяваше така зле начина на функциониране на човешкия мозък. На едно ниво той действаше много добре — когато изготвяше примамки посредством страх или изкушение, примамки, зависещи от емоциите. Не можеше да се каже също така, че логиката му беше слаба, а по-скоро, че надценяваше значението й в човешките дела; смяташе например, че като посочи на Вольова самоубийствения характер на замислената от нея мисия, щеше да я разубеди и да я привлече доброволно на своя страна. „О, нещастно, достойно за съжаление, чудовище“ — помисли си тя.

— Имам да ти кажа нещо, само една дума — додаде Иля и тръгна към херметическата камера, като предизвикваше с поглед робота да опита да й попречи да го направи.

И тогава изрече въпросната дума, след като вече бе измънкала предхождащите я изречения, които бяха необходими, за да може да доведе до желания ефект. Никога не беше очаквала, че някой ден ще й се наложи да използва тази дума в дадения контекст. Беше достатъчно изненадана, че веднъж вече бе трябвало да я употреби, почти толкова изненадана, колкото от откритието, че изобщо си я спомня. Но Вольова бе решила, че времето да разчита на очакванията отдавна бе отминало.

Думата беше „Ползи“.

Тя оказа интересно въздействие върху слугата. Машината не направи опит да й попречи, когато стигна до херметическата камера и от нея влезе в „Меланхолия при отпътуването“. Вместо това се помота безцелно в продължение на няколко секунди и след това се спусна към една от стените, внезапно изгубила контакт с кораба; сега вече разчиташе единствено на ограничения си резервоар от независими поведенчески режими. Нищо не се бе случило със самия слуга, тъй като командата „Ползи“ засягаше само корабните системи. Но една от първите, които щяха да се сгромолясат, бе радио-оптичната командна мрежа, обслужваща всички роботи. Само автономните сред тях щяха да продължат да функционират, без да бъдат засегнати… а тези машини никога не бяха попадали под влиянието на Сън Стийлър. Сега хилядите ръководени и наблюдавани роботи из целия лайтхъгър щяха да се устремят към терминалите за достъп, където можеха да се включат директно към контролната система. Дори плъховете щяха да се почувстват объркани, тъй като аерозолите, които разпръскваха във въздуха биохимичните им инструкции, щяха да се окажат сред засегнатите системи. Освободени от постоянния контрол на машините, гризачите щяха да започнат да се връщат към характерния за дивите им предци архетип.

Вольова затвори люка и се зарадва като установи, че совалката се оживи в мига, в който я усети. Отправи се към кабината, чиито контролни табла вече светеха и се пренастройваха според нейните предпочитания: повърхностите се видоизменяха почти незабележимо и много гъвкаво в съответствие с новия за тях модел.

Сега й оставаше само да се измъкне от тук.

 

 

— Усети ли го? — попита Хури, настанена сред метално-плюшеното великолепие на стаята-паяк. — Целият кораб се разтресе.

— Мислиш, че е била Иля?

— Каза да се отделяме, щом получим сигнал. И добави, че щял да бъде адски очевиден. Това бе много очевидно, нали?

Знаеше, че ако изчака още малко, ще започне да се съмнява в собствените си сетива, да се пита дали наистина е имало сътресение и тогава щеше да стане прекалено късно, тъй като Иля бе подчертала дебело, че когато сигналът дойде, Ана трябва да започне да действа бързо. „Няма да има много време“ — предупреди тя.

Затова Хури си плю на ръцете.

Завъртя две от месинговите контролни ръчки до крайното им положение, не както бе гледала да прави Вольова, но с простата надежда, че нещо толкова драстично, произволно и напълно възможно — глупаво, непременно ще доведе до нещо толкова нежелано при нормални обстоятелства като излитането на стаята-паяк от местенцето и на корпуса, което изчерпваше цялото й желание в момента.

Стаята-паяк изпадна от корпуса.

— През следващите няколко секунди или ще умрем, или ще оцелеем — обяви Ана, чийто стомах се сви от внезапно започналото падане надолу. Ако това е сигналът, който е имала предвид Иля, е безопасно да напуснем кораба. Но ако не е бил, след няколко секунди ще се озовем покрай газовете, които изхвърля лайтхъгърът.

Тя наблюдаваше как корабът се отдалечава, как отминава бавно нагоре и встрани, докато се принуди да замижа, заслепена от блясъка на конджоинърските двигатели, които работеха на най-бавни обороти, но въпреки това бяха ярки като слънца. Знаеше, че има начин щорите по прозорците на стаята-паяк да се спуснат, но не бе запомнила как се осъществява тази подробност.

— Защо не ни довърши веднага? — попита Паскал.

— Има прекалено голяма опасност да навреди на себе си. Иля каза, че тези ограничения са в самия хардуер; на Сън Стийлър не му остава нищо друго, освен да се примири с тях. Струва ми се, че стигнахме до въпросната линия.

— Какво според теб означаваше този сигнал?

Явно Паскал предпочиташе да говори.

— Програма — отвърна Хури. — Погребана дълбоко в кораба, където Сън Стийлър няма да я намери никога. Разпратена до хиляди прекъсвачи в мрежата из лайтхъгъра. Когато я е задействала — ако изобщо я е задействала — е възможно да е убила едновременно хиляди системи. Това породи раздрусването според мен.

— И изважда от строя и оръжието?

— Не… не точно. Не, ако си спомням какво ми каза Иля. Някои от сензорите и може би някои от системите за прицелване, но не и оръжейната, това поне го помня. Но мисля, че останалата част от кораба е толкова пострадала, че на Сън Стийлър ще му се наложи да се потруди доста, докато възстанови поне най-важните за него системи, докато се координира и се окопити. Тогава ще може да започне да стреля отново.

— Но оръжията могат да се използват всеки момент?

— Точно заради това трябва да бързаме.

— А това означава ли…

— Така мисля. — Хури си наложи да се усмихне, но се получи доста неестествено. — Струва ми се, че изтълкувах сигнала правилно и ние сме в безопасност… поне засега.

Паскал изпусна дълбока въздишка.

— Какво ще правим?

— Трябва да намерим Иля.

— Не би трябвало да бъде трудно. Тя каза, че няма да се налага да правим нищо, освен да чакаме сигнала. А след това тя ще…

Ана не довърши мисълта си. Бе вперила поглед в лайтхъгъра, увиснал над тях като левитиращ шпил на катедрала. Нещо с него не беше както трябва.

Нещо нарушаваше симетрията му.

Нещо се отчупваше от него.

Това започна с едва забележимо пропукване, като излюпващо се пиленце, което изважда човката си от черупката на яйцето. Бяла светлина, последвана от серия от експлозии. Парчета от корпуса се разлетяха и почти веднага бяха хванати от ръката на гравитацията, така че воалът на разрушението бе отнесен, за да разкрие пораженията. В корпуса зееше мъничка дупка.

Изглеждаше мъничка обаче, само защото корабът беше огромен; диаметърът й сигурно беше около сто метра.

И сега совалката на Вольова излетя от отвора, който бе направила, покръжа няколко секунди край лайтхъгъра, преди да направи пирует и да се насочи към стаята-паяк.