Алистър Рейнолдс
Пространството на откровенията (21)

Двайсет и едно

Приближаване към Цербер/Хадес, 2566 година

 

Силвест винаги бе знаел, че този момент ще настъпи. Но досега успяваше да го изолира от мислите си. Той осъзнаваше съществуването му без да съсредоточава вниманието си върху това, до което можеше да доведе, така, както един математик може да не обръща внимание на дадена част от доказателство, докато останалата се тества усилено, за да се установи, че е свободна не само от явни противоречия, ами и от намек за грешка.

Саджаки бе настоял да отидат сами до нивото на Капитана като забрани на Паскал или който и да е член на екипажа да ги придружава. Силвест не оспори решението му, макар че предпочиташе съпругата му да е с него. За първи път от пристигането си на „Носталгия по безкрая“ оставаше насаме с триумвира и докато асансьорът ги отнасяше надолу, той напразно опитваше да измисли обща тема за разговор — всичко друго, само не и ужасът, който ги очакваше.

— Иля казва, че машините и на борда на „Лорийн“ ще имат нужда от още три-четири дни — обади се Саджаки. — Убеден ли си, че искаш да продължава да работи върху това?

— Без капчица съмнение.

— В такъв случай нямам друг избор, освен да се съобразя с твоите желания. Претеглих доказателствата и реших да повярвам на заплахата ти.

— Да не смяташ, че не съм мислил вече върху това? Познавам те прекалено добре, Саджаки. Ако не ми вярваше, щеше да ме принудиш да помогна на Капитана още докато бяхме край Ризургам, а след това тихомълком щеше да се избавиш от мен.

— Не е вярно, не е вярно. — В гласа на Саджаки се долавяха развеселени нотки. — Подценяваш любопитството ми. Мисля, че щях да задоволя желанията ти дотук, за да видя каква част от историята ти е вярна.

Силвест не беше в състояние да повярва на тези думи и за миг, но не виждаше смисъл да спори.

— И в какво от нея не вярваш сега, след като видя посланието на Алиша?

— Но това съвсем лесно би могло да се фалшифицира. Повредата на кораба й може да е причинена от неговия екипаж. Няма да повярвам напълно, докато нещо не изскочи от Цербер и опита да ни атакува.

— Подозирам, че желанието ти ще бъде удовлетворено — отвърна Силвест. — След четири-пет дни. Освен ако Цербер не е умрял.

Не размениха повече нито дума, докато стигнат до целта си.

Разбира се, той не виждаше за първи път Капитана; беше го виждал даже след това си идване. Но все още се шокираше при вида на онова, в което се беше превърнал този човек; всеки следващ път му се струваше, че предишният не бе забелязал както трябва сцената със собствените си очи. От друга страна, това бе първото му посещение, откакто Калвин бе подновил очите му, използвайки медицинската апаратура на кораба, която бе наистина на изключително високо ниво, но впечатлението му съвсем не се дължеше единствено на тази промяна. Капитанът също се бе променил; разрастването на болестта очевидно се ускоряваше, бързайки към някакво невъзможно за отгатване бъдещо състояние. Силвест си помисли, че може би беше дошъл в последния момент… ако изобщо все още бе възможно да се направи нещо за Капитана.

Изкушаваше се да си направи извода, че това ускорение имаше някакво особено значение; че даже беше символично. Все пак този човек беше болен — ако това състояние можеше да се нарече „болест“ — вече от десетилетия, но бе избрал именно този период, за да навлезе в нов стадий. Този възглед обаче бе погрешен. Достатъчно беше да погледнеш времето, в което бе живял Капитанът: полетът на кораба със скорост, близка до светлинната, бе компресирал тези десетилетия до няколко години.

— Е, как ще процедираме? — обади се Саджаки. — Като последния път ли?

— Питай Калвин — той ръководи парада.

Саджаки кимна бавно, сякаш тази мисъл за първи път му идваше в главата.

— Ти също би трябвало да имаш някакъв избор в цялата тази работа, Дан. Все пак той ще работи чрез теб.

— И именно поради това изобщо не би трябвало да се съобразяваш с моите чувства — иначе сега изобщо нямаше да съм тук.

— Не вярвам и за миг на тези думи. Ти ще бъдеш там, Дан — съзнавайки напълно какво става, доколкото си спомням от последния път. Може би няма да контролираш ставащото, но ще участваш. И няма да ти хареса — знаем поне това.

— Изведнъж се превърна в експерт по въпроса.

— Защо щеше да стоиш по-далеч от нас, ако всичко това не ти беше безкрайно неприятно?

— Не стоях. Не бях свободен да ходя където и да било по собствена воля.

— Нямам предвид само времето, когато си бил в затвора. Говоря за идването ти тук, на тази система. С каква цел си го направил, ако не да избягаш от нас?

— Може би имах причини да дойда тук.

Силвест се запита дали събеседникът му щеше да продължи да чопли тази тема, но след малко се убеди, че той очевидно бе решил да прекрати по-нататъшното й разискване, поне засега. Може би тя го отегчаваше. Внезапно го порази мисълта, че Саджаки бе от хората, които живеят в настоящето и мислят предимно за бъдещето и, за които миналото не съдържа почти нищо вълнуващо. Него не го интересуваше да премисля възможните мотивации или възможности, може би защото на някакво ниво Саджаки не бе способен истински да осъзнае тези моменти.

Силвест бе чул, че триумвирът бе посетил Патърн джъглърите, както бе направил и той самият преди мисията си до Шраудър. Посещението при джъглърите се правеше само с една цел — да се подложиш на трансформациите им на невронно ниво, да отвориш ума си за нови режими на съзнание, непостижими чрез човешката наука. Говореше се — може би това бяха само слухове — че нито една от трансформациите на джъглърите не минава без някакъв недостатък; че нямаше как да съградиш отново човешкия ум, без при това да не бъде изгубена някоя преди съществуваща способност. Все пак невроните в човешкия мозък бяха определено крайно количество и това на свой ред ограничаваше броя на възможните връзки между тях. Джъглърите можеха да свържат отново цялата мрежа, но не и без да унищожат съществуващите преди този момент пътеки. Може би и Силвест бе загубил нещо, но дори да беше така, той не бе в състояние да определи точно какво. В случая на Саджаки това беше може би по-очевидно. На него му липсваше инстинктивно разбиране на човешката природа и то го поставяше почти в състояние на аутизъм. Сухотата в общуването му обаче правеше впечатление, само ако човек й обърне внимание. В лабораториите на Калвин в Йелоустоун Силвест бе разговарял веднъж с една ранна, исторически запазена компютърна система, създадена няколко века преди Транспросвещението, по време на първия разцвет на търсенето на изкуствен интелект. Системата претендираше, че имитира естествения човешки говор и първоначално наистина го правеше, отговаряйки на вложените въпроси с привидна компетентност. Но илюзията трая само докато размениха няколко въпроса и отговора; в крайна сметка ставаше ясно, че машината отдалечава разговора от себе си, отбивайки въпросите с достойно за сфинкс безстрастие. Случаят със Саджаки съвсем не беше толкова краен, но и при него имаше усещане за усукване и бягство. То дори не бе изпълнено особено изкусно. Саджаки не опитваше да прикрие безразличието си към тези неща; липсваше бляскав повърхностен слой на привидно човекоподобие. А и защо да си прави труда да прикрива истинската си природа? Нямаше какво да губи, а и в никакъв случай не бе в по-голяма или по-малка степен по-особен от който и да било от своя екипаж.

Най-сетне стана очевидно, че няма намерение да притиска повече Силвест да сподели причините, поради които бе отишъл да живее на Ризургам: Саджаки се обърна към кораба и го помоли да прожектира симулирания образ на Калвин на Капитанското ниво. Седналата във фотьойла фигура се появи почти веднага. Както обикновено, Калвин принуди събеседниците си да станат свидетели на кратка пантомима, представяща пробуждането на съзнанието му, протегна се многократно и се огледа, при това с видим интерес.

— Започваме ли? — попита той. — Ще влизам ли вече в теб? Машините, които използвах при работата върху очите ти, Дан, ми подействаха като забранения плод — за първи път от години си спомних какво изпускам.

— Не се притеснявай — отвърна Силвест. — Това е само нещо като… как да се изразя — „проучвателни разкопки“.

— Защо тогава си направихте труда да ме призовете?

— Защото се намирам в злощастното положение да искам съвета ти. — В този момент от мрачния коридор се появиха двама слуги. Те придружаваха тежки машини, чиято горна част представляваше всевъзможни манипулатори и сензори. Машините бяха антисептично чисти и излъскани до блясък, но изглеждаха на около хиляда години, сякаш излизаха от музей. — В тях няма нищо, което чумата би могла да порази — додаде Силвест. — Няма компоненти, които да са толкова дребни, че да бъдат невидими за човешкото око, или нещо, чрез което да се дублират, поправят сами или да си променят формата. Цялата кибернетика се намира другаде, някъде на километри над нас в кораба; те са свързани с инструментите само по оптичен път. Няма да го докосваме с нищо, което се дублира, преди да използваме ретровируса на Вольова.

— Много съобразително.

— Разбира се — намеси се Саджаки, — когато се стигне до деликатната работа, ще трябва ти лично да хванеш скалпела.

Силвест се докосна по челото.

— Очите ми не са толкова имунизирани. Ще трябва да бъдеш много внимателен, Кал. Ако чумата достигне до тях…

— Ще бъда повече от внимателен, вярвай ми. — Както седеше в монолитното си кресло, Калвин отметна назад глава и се засмя като пияница, развеселен от някаква своя мисъл, способна да разсмее единствено него самия. — Ако с очите ти стане нещо, дори аз няма да бъда в състояние да се справя със задачата, която ми предстои.

— Стига рискът да не ти се стори прекалено примамлив.

Слугите се спуснаха от различни посоки към Капитана. Повече от всякога той приличаше на нещо, което бе изпълзяло с ледена мудност от неговата камера и бе избухнало като вулкан, само за да замръзне след това. Капитанът се разпространяваше във всички посоки, успоредно на стената и достигаше далеч напред по коридора от всяка страна. Най-близо до него туморът му се състоеше от дебели като дървесни стволове цилиндри с цвят на живак, но с консистенция на вложен в бижу разтвор, непрестанно потрепвайки и проблясвайки на светлината, което говореше за феноменалната активност, кипяща под повърхността. По-нататък, по периферията, разклоненията се разделяха в нещо като мрежа от бронхи. По самите краища мрежата ставаше микроскопично фина и се сливаше неусетно със своята основа — самия кораб. Дифракцията правеше всичко това много красиво, създавайки същия ефект като от слой петрол във вода.

Сребърните машини като че ли се разтвориха в сребърния фон на Капитана. Те се разположиха от двете страни на камерата, на нивото на сърцето, на не повече от метър от силно увредената му плът. Все още беше много студено — ако човек докоснеше която и да е част от камерата на Капитана, кожата му щеше да остане там и скоро щеше да бъде инкорпорирана от химеричната маса на чумата. Когато операцията започнеше, щяха да го затоплят толкова, колкото бе нужно за работата им. Чумата щеше да се възползва от това, за да увеличи скоростта, с която трансформираше всичко около себе си, но те нямаха избор, тъй като при температурата, която бе достигнал в момента, можеха да действат само най-грубите инструменти.

От машините започнаха да се издават рамена, богато снабдени със сензори; монитори, действащи на принципа на магнитния резонанс, които щяха да се взират дълбоко в чумата и да различават машинните от химеричните и органичните слоеве, представлявали някога човек. Онова, което виждаха машините, се предаваше на очите на Силвест във вид на лилав повърхностен пласт по Капитана. Единственото с цената на известни усилия можеше да различи остатъчните очертания на някогашното човешко същество. Но постепенно подробностите ставаха все по-ясни, поразената от чумата човешка анатомия се очертаваше по-добре. И точно тогава настъпи моментът, в който стана невъзможно да се пренебрегва повече ужасът от всичко това. Силвест се взираше, неспособен да говори.

— Откъде ще започнем… ще започнеш, искам да кажа? — успя да изговори най-сетне той. — Човек ли ще лекуваме или ще стерилизираме машина?

— Нито едното, нито другото — отвърна сухо Калвин. — Ще оправим Капитана, но се страхувам, че той не се побира вече нито в едната, нито в другата от споменатите категории.

— Ориентираш се превъзходно — намеси се Саджаки, застанал встрани от студената картина, за да даде възможност на Силвест да я оглежда безпрепятствено. — Вече не става въпрос за лечение, нито дори за поправка. Предпочитам да мисля за това като за реставрация.

— Затопли го — нареди Калвин.

— Какво?

— Чу ме. Искам да го затоплите… само временно, уверявам те. Но достатъчно дълго, за да взема няколко биопсии. Както разбрах, Вольова е ограничила изследванията си до периферните части на чумата. Постъпила е прилежно и осигурените от нея проби са безценен ориентир за начина на развитие и растеж на болестта, а и без тях тя не би могла да разработи своя ретровирус. Но сега трябва да стигнем до сърцевината, където все още съществува жива плът.

Той се усмихна, очевидно му стана приятно като видя отвращението, преминало по лицето на Саджаки. „В такъв случай може би той все пак изпитва някаква симпатия — помисли си Силвест. — Или поне атрофирал остатък от това, което някога е било симпатия.“ За момент почувства близост към триумвира.

— Какво те интересува толкова?

— Неговите клетки, разбира се. — Калвин си играеше със сложната дърворезба по страничната облегалка на фотьойла си. — Казват, че Смесената чума разяжда нашите импланти, смесва ги с плътта и унищожава механизмите им за дуплициране. Аз мисля, че това не е всичко. Мисля, че тя опитва да създаде хибриди, да постигне известна хармония между живото и кибернетичното. Във всеки случай точно това прави тя тук — нищо по-злокачествено от опитите да създаде хибрид от Капитана и собствената му кибернетика и кораба. Това е почти доброкачествено, почти артистично, почти целенасочено.

— Не би говорил така, ако сега беше на неговото място — отсъди Саджаки.

— Разбира се. И точно затова искам да му помогна. И затова трябва да надникна в клетките му. Искам да разбера дали чумата е засегнала неговото ДНК… дали е опитала да промени машинарията на собствените му клетки и да се възползва от нея.

Саджаки направи неопределен жест.

— В такъв случай давай. Имаш позволение да го затоплиш. Но само за стриктно необходимото време. Веднага след това искам да бъде замразен отново, докато стане време за операцията. И не искам пробите да остават тук.

Силвест забеляза, че протегнатата ръка на триумвира потреперва.

 

 

— Всичко това има нещо общо с война — заяви Хури, която седеше в стаята-паяк. — Това поне ми е ясно. Войната на зазоряване, така са я нарекли. Станало е много отдавна. Преди милиони години.

— Откъде знаеш?

— Мадмоазел ми даде урок по галактическа история, за да мога да преценя сама какъв е залогът. И се получи както го бе замислила. Не можеш ли да приемеш, че не е добра идея да следваме желанието му?

— Никога не съм била ни най-малко съгласна.

Но Ана знаеше, че Вольова винаги бе изпитвала любопитство към Цербер/Хадес, дори сега, когато разбра, че съдържа нещо опасно. Повече от опасно. Преди мистерията включваше аномално излъчване на неутрино. Сега бе видяла сама неизвестната машина, благодарение на записа на Алиша. Иля бе омаяна от мястото не по-малко от Силвест. Разликата беше, че тя все пак можеше да бъде вразумена. На нея й бе останал някакъв здрав разум.

— Мислиш ли, че имаме шанс да убедим Саджаки за рисковете?

— Не кой знае какъв. Скрихме прекалено много от него. Той ще ни убие само заради това. Все още се притеснявам да не реши да те разпитва. Спомена го отново днес. Успях да го разубедя, но… — Вольова въздъхна. — Във всеки случай сега Силвест е този, който дърпа конците. Какво иска или не иска Саджаки е почти без значение.

— Тогава трябва да опитаме да убедим Силвест.

— Нищо няма да излезе, Хури. Никакви рационални доводи няма да го накарат да се откаже сега… а се опасявам, че онова, което ми каза, дори не може да се класифицира като такова.

— Но ти повярва, нали?

Иля вдигна ръка.

— Вярвам отчасти, Хури… но това не е същото. Бях свидетел на някои от нещата, които твърдиш, че си разбрала, като инцидента с оръжието от скривалището. Освен това знаем, че участват неизвестни сили, затова ми е трудно да отрека напълно твоята история за Войната на зазоряване. Но все още не разполагаме с нищо, което да прилича на голямата картина. — Тя направи пауза. — Може би като приключа анализа на това парченце…

— Кое парченце?

— Което Манукян е имплантирал в теб. — Вольова й обясни как го бе открила при медицинския преглед непосредствено след качването й на борда на кораба. — Тогава помислих, че е парченце от шрапнел от дните ти като войник. После се запитах защо вашите лекари не са го извадили по-рано. Сега се учудвам, че още тогава не осъзнах наличието на нещо странно в него… Но то очевидно не беше функционален имплант, просто назъбено метално парченце.

— И все още не си разбрала какво е?

— Не. Но почти приключих.

И Вольова обясни, че то съвсем не е обикновено. Сплавта от метали беше крайно необичайна, дори за човек, свикнал да работи с какви ли не сплави. Освен това имаше странни производствени дефекти, които обаче спокойно можеха да бъдат акценти, изработени след това.

— Може би то ще ни обясни онова, от което се нуждаем. Но едно няма да се промени. Не мога да направя единственото, което би ни извадило от цялата тази каша, нали? Не мога да убия Силвест.

— Не. Но ако залогът стане по-висок… ако стане повече от ясно, че се налага да бъде убит, тогава ще трябва да започнем да мислим какво можем да направим.

На Ана й бяха необходими няколко секунди, преди да осъзнае какво означава това.

— Самоубийство?

Иля кимна мрачно.

— Междувременно аз ще трябва да направя всичко, зависещо от мен, за да задоволя желанието на Силвест, иначе ще изложа всички ни на риск.

— Ето това не можеш да разбереш — възкликна Хури. — Не казвам, че ще умрем всички, ако атаката срещу Цербер се окаже неуспешна, което явно си разбрала. Казвам, че ще се случи нещо ужасно, дори атаката да успее. Точно заради това Мадмоазел искаше да го убие.

Стиснала здраво устни, Вольова клатеше бавно глава, също като мъмрещ детето си родител.

— Не мога да предизвикам бунт на базата на някакво неопределено предчувствие.

— Тогава може би ще трябва да го предизвикам аз.

— Бъди предпазлива, Хури. Много предпазлива. Саджаки е по-опасен, отколкото предполагаш. Той само чака извинение, за да ти сцепи главата и да види какво има вътре. Нищо чудно даже да не изчака появата на подобно извинение. Силвест е… Не знам. Аз също бих се замислила сериозно, ако се наложи да му се опълча.

— Тогава ще трябва да подходим към него индиректно. Чрез Паскал. Разбираш ли? Ще й кажа всичко, ако мисля, че може да го накара да се осъзнае.

— Тя няма да ти повярва.

— Може да ми повярва, ако ме подкрепиш. Ще го направиш, нали?

Ана погледна събеседницата си. Триумвирът я съзерцава продължително в отговор и изглежда се канеше да й отговори нещо, когато гривната й зачурулика. Вдигна маншета на ръкава си и се вгледа в дисплея й. Искаха да се качи на едно от горните нива на кораба.

 

 

Мостикът, както винаги, изглеждаше прекалено голям за малцината, насядали на него, пръснати сред огромната камера. „Патетично“ — помисли си Вольова и за момент й се прииска да повика някой от любимите си мъртъвци; така поне щеше да позапълни празнините и да придаде известно усещане за церемониалност. Но това щеше да бъде унизително и, във всеки случай, макар да бе мислила толкова много върху този проект, не се чувстваше ни най-малко въодушевена. Дискусията с Хури бе убила и последните положителни чувства, свързани с начинанието, които може би все още й бяха останали. Ана, разбира се, имаше право — те наистина поемаха нечуван риск дори само като се приближаваха към Цербер/Хадес — но тя не можеше да направи нищо по въпроса. Рискуваха не само корабът им да бъде унищожен. Ако се вярваше на Хури, това щеше да бъде за предпочитане пред алтернативата да позволят на Силвест да влезе в Цербер. Корабът и неговият екипаж може би щяха да оцелеят… но временният им късмет щеше да бъде само прелюдия към нещо много, много по-лошо. Ако всичко, което й бе разказала Ана за Войната на разсъмване бе дори само наполовина вярно, щеше действително да стане много лошо, и то не само за Ризургам, не само за тази система, а и за цялото човечество.

Беше на път да допусне най-ужасната грешка в кариерата си, която нямаше дори да бъде грешка, тъй като не й бе оставен никакъв избор.

— Е — обади се триумвир Хегази като я изгледа от мястото си. — Надявам се да си заслужава, Иля.

Тя хранеше същите надежди… но последното, което би направила, бе да признае противоречивите си чувства пред Хегази.

— Имайте предвид — обърна се към всички присъстващи тя, — че, направим ли го веднъж, няма да има връщане назад. Това не е добра новина, знам. Не е изключено да предизвикаме незабавна реакция от страна на планетата.

— Но не е изключено и да не предизвикаме — допълни Силвест. — Вече ви го повторих многократно — Цербер няма да направи нищо, с което да привлече излишно вниманието към себе си.

— В такъв случай не ни остава друго, освен да се надяваме, че теорията ти е добре подплатена.

— Мисля, че можем да се доверим на добрия доктор — обади се Саджаки. — Той е също толкова уязвим, колкото и всеки един от нас.

Вольова изпита непреодолимо желание да приключи веднъж завинаги с това. Тя освети тъмната до този момент холограма, представяща „Лорийн“ в реално време. Не се забелязваше останките на кораба да са претърпели някакви промени, откакто ги бяха открили — корпусът бе все така осеян с ужасни рани, нанесени, както вече знаеха, незабавно след като Цербер бе атакувал и унищожил сондите. Но роботите на Вольова работеха усилено вътре в кораба. Първоначално те бяха съвсем малко, създадени от робота, който бе изпратила да открие корабния дневник на Алиша. Но се бяха увеличили бързо, консумирайки метала в кораба, за да подхранват растежа си, свързвайки се със системите за самодублираща се реконструкция и поправки, повечето от които не се бяха задействали след атаката на Цербер. Населението щеше да продължи да се увеличава и ден-два след първото внедряване щеше да започне истинската работа: трансформиране на интериора и обвивката на кораба. Това нямаше да бъде видимо за случайния наблюдател; през последните дни обаче външният слой на разрушения кораб се бе затоплил леко, издавайки кипящата вътре в него трескава активност.

Вольова погали гривната си, докато проверяваше отново, че всички индикации са номинални. След миг процесът щеше да започне; вече не можеше да направи нищо, за да го възпре.

— Боже мой — произнесе Хегази.

„Лорийн“ се променяше — сменяше кожата си, така да се каже. Арки от увредения външен корпус се белеха и корабът се обвиваше с бавно нарастваща какавида от прозрачна твърда обвивка. Той запазваше формата си, но сега черупката му беше гладка като нова змийска кожа. Осъществяването на трансформациите всъщност не беше кой знае колко трудно — за разлика от „Носталгия по безкрая“, „Лорийн“ не водеше битка с нападнали го бързо размножаващи се вируси и следователно не се съпротивляваше срещу ваещата го ръка на Вольова. Ако реконструирането на „Носталгия по безкрая“ напомняше опити да изрежеш някакви форми от огъня, другият кораб бе като мека глина в ръцете й.

Ъгълът на зрителната перспектива се промени, тъй като лющенето на обвивката принуждаваше „Лорийн“ да се върти около дългата си ос. Конджоинърските двигатели бяха все още прикрепени към него и работеха, и сега Иля можеше да ги контролира посредством гривната си. Те вероятно никога нямаше да достигнат степен на функционалност, достатъчна да придвижат кораба със скорост, близка до тази на светлината, но Вольова нямаше подобни намерения. Пътуването, което трябваше да осъществи — последното, което щеше да направи някога, бе обидно кратко за подобен кораб. Сега той бе почти кух, вътрешният му обем бе компресиран в удебелените стени на коничния корпус. Конусът беше отворен в основата и лайтхъгърът напомняше огромен заострен напръстник.

— Дан — каза Иля. — Моите машини откриха тялото на Алиша и на останалите, разбира се. Повечето от бунтовниците са били в състояние на замразен сън… но дори те не са оцелели след атаката.

— Какво означава това?

— Мога да ги докарам тук, ако искаш. Това разбира се ще ни забави — ще се наложи да изпратим совалка, която да ги вземе.

Отговорът на Силвест дойде по-скоро, отколкото бе очаквала. Вольова предполагаше, че той ще поиска да поразмисли по-задълбочено и да поиска може би час за тази цел. Вместо това той заяви:

— Не. Сега вече не може и дума да става за никакво забавяне. Ти си права — Цербер ще забележи тази активност.

— В такъв случай телата?

Отговорът му прозвуча така, сякаш беше единственият разумен начин на действие:

— Ще трябва да останат с кораба и да споделят неговата участ.