Алистър Рейнолдс
Пространството на откровенията (18)

Осемнайсет

Орбитата на Ризургам, 2566 година

 

Издигнаха се над Ризургам и бързо достигнаха ясното небе над бурята. Най-сетне Силвест забеляза над главата си нещо малко, което се виждаше, единствено защото от време на време закриваше звездите зад себе си. Изглеждаше не по-голямо от въгленче, но постепенно започна да расте, докато стана ясно, че има конична форма, а в допреди малко изглеждащия черен силует започнаха да се очертават отделни детайли, недостатъчно осветени от света, около който обикаляше. Лайтхъгърът нарастваше, докато стана невъзможно голям и продължи да расте дори след като закри половината небе. Не се беше променил особено след последното му пътуване с него. Силвест знаеше, без да се впечатлява особено от този факт, че корабите от този тип непрекъснато се премоделираха, но фино осъществените промени засягаха най-вече интериора им, а в много по-редки случаи се изразяваха в радикални трансформации на екстериора (макар това също да ставаше, може би веднъж на един-два века). За миг се притесни да не би да му липсват уменията, които му бяха необходими сега… но след това се сети какво бе направил корабът с Финикс. Това бе трудно да се забрави, тъй като последствията от атаката бяха много добре видими и оттук: сива разруха във вид на лотосов цвят върху лицето на Ризургам.

В тъмния корпус на кораба се бе отворила врата. Тя изглеждаше прекалено малка, за да приеме дори един от облечените в костюми хора, камо ли всичките, но когато наближиха, стана ясно, че е широка десетки метри и ще приеме без проблем едновременно всички. Силвест, неговата съпруга и другите двама ултри, единият от които държеше ранената Вольова, изчезнаха вътре и тя се затвори зад тях.

Саджаки ги поведе към място, където свалиха костюмите и започнаха да дишат нормално. Нещо във въздуха рязко върна Силвест към спомените за последното му посещение на кораба. Беше забравил как мирише.

— Изчакайте тук — каза Саджаки, докато костюмите им се почистваха и се нареждаха покрай едната стена. — Трябва да се погрижа за колежката си.

Коленичи и се зае с бронята на Иля. Силвест се бореше с желанието си да му каже да не хвърля толкова усилия, за да помогне на другия триумвир, но се отказа, решил, че това не е най-доброто, което може да направи. И без това най-вероятно бе изчерпал докрай търпението на Саджаки като разруши симулацията на Кал.

— Какво точно се случи там долу?

— Не знам. — Това бе типично за Саджаки; като всички наистина умни хора, които бе срещал Силвест, той никога не се преструваше, че разбира нещо, ако случаят не беше такъв. — Не знам и за момента — но само за момента — това няма значение. — Вгледа се в дисплея на костюма на Вольова. — Раните й, макар и сериозни, не изглеждат фатални. С времето може да се излекува. Освен това сега ти вече си при нас. Всичко останало са подробности. — След това наклони главата си към другата жена, която също се бе измъкнала от костюма си. — Все пак нещо ме смущава, Хури…

— Какво? — попита тя.

— Няма значение… за момента. — Той отново погледна към Силвест. — Между другото, онзи малък номер, който направи със симулацията… не си въобразявай, че се впечатлих от него.

— А би трябвало. Как сега ще се заемем с оправянето на Капитана?

— С помощта на Калвин, разбира се. Забрави ли, че запазих копие последния път, когато го донесе на кораба? Е, то е малко поостаряло, но хирургическата експертиза е там.

— Като стана дума за това… Нима Капитанът е толкова зле, че не може да ме посрещне лично?

— Ще го видиш — обясни Саджаки. — Всичко с времето си.

Другата жена и Саджаки махаха увредена кожа от костюма на Вольова, процес, напомнящ махане на черупката на рак. Най-накрая Саджаки каза нещо на жената и те прекратиха тази дейност, явно решили, че е прекалено деликатна, за да продължават да я вършат тук. В помещението се бяха появили трима слуги. Две от машините взеха Вольова и излязоха с нея, придружени от Саджаки и жената. Силвест не я беше виждал при последното си посещение тук, но тя като че ли бе заела доста високо място в корабната йерархия. Третият слуга клекна и загледа Силвест и Паскал с враждебното си око-камера.

— Той дори не ме подкани да си сваля маската и очилата — каза Силвест. — Като че ли почти не му пука, че съм тук.

Паскал кимна. Тя опипваше дрехите си, очевидно убедена, че гел-въздухът трябва да е оставил лепкави следи по тях.

— Случилото се долу трябва да е разбило напълно плановете му. Може би щеше да има по-триумфиращ вид, ако нещата се бяха развили според плана.

— Не и Саджаки; не е в стила му да бъде триумфиращ. Но очаквах да отдели поне няколко минути, за да позлорадства.

— Може би фактът, че ти унищожи симулацията…

— Да, така трябва да е станало. — Говореше с пълното съзнание, че думите му се записват. — В копието, което е направил на Кал, трябва да има някаква остатъчна функционалност въпреки саморазрушителния план, заложен в него, но вероятно недостатъчно за всеки вид контактьорство, дори при стопроцентовото нервно сходство между симулацията и получателя на информацията. — Силвест намери два сандъка и ги премести, за да ги използват вместо столове. — Сигурен съм, че вече е опитал да въплъти симулацията в тялото на някой нещастник.

— И опитът сигурно се е провалил.

— Да, най-вероятно по най-грозен начин. Вероятно сега се надява, че ще мога да действам с увреденото копие без контактьорство, разчитайки единствено на познанията ми за инстинктите и методологиите на Кал.

Паскал кимна. Беше достатъчно проницателна, за да не зададе очевидния въпрос какъв план можеше да има Саджаки, ако неговото копие бе прекалено увредено дори за това? Вместо това попита:

— Имаш ли представа какво стана там долу?

— Не. И мисля, че Саджаки каза истината, когато отговори по същия начин. Каквото и да е било, явно не е било планирано. Може би борба за власт сред екипажа, изкристализирала на повърхността на планетата, тъй като на борда на кораба засегнатите не са имали възможност да го направят.

Но макар идеята да му се струваше само наполовина допустима, не знаеше какво друго да мисли. Прекалено много време беше изминало, за да може да се довери на обикновено безпогрешната си интуиция.

Трябваше да играе наистина изключително внимателно, преди да разбере какво става сред сегашния екипаж. Стига, разбира се, да му предоставят този лукс — време…

Паскал клекна до съпруга си. Сега вече и двамата бяха свалили маските, но само тя бе махнала предпазващите от прахта очила.

— В голяма опасност сме, нали? Ако Саджаки реши, че не може да те използва…

— Ще ни върне на повърхността невредими — Силвест взе дланите й в своите. Около тях се издигаха редици празни костюми, сякаш двамата бяха нежелани грабители на египетска гробница, а костюмите бяха мумии. — Саджаки не може да изключи напълно възможността един ден в бъдеще да му бъда отново полезен.

— Надявам се да си прав… защото по този начин пое огромен риск. — Погледна го с изражение, което рядко бе виждал преди: спокойно, нямо предупреждение. — И с моя живот.

— Саджаки не ми е господар. Просто трябваше да му го напомня; да му дам да разбере, че колкото и умен да стане, винаги ще бъда пред него.

— Но сега е твой господар, не разбираш ли? И може да няма симулацията, но държи теб. Според моите разбирания това го поставя в по-изгодна позиция.

Силвест даде с усмивка отговора, който, освен че беше верен, бе точно каквото бе очаквал от него Саджаки:

— Но не толкова, колкото си мисли.

 

 

Саджаки и другата жена се върнаха след по-малко от час, придружени от огромен химерик. Силвест разпозна в него триумвир Хегази, но с доста голямо затруднение. Хегази бе открай време изключителен екземпляр от своя вид, почти толкова киборгизиран, колкото и Капитана, но през изминалия интервал от време той бе потопил в още по-голяма степен човешката си сърцевина под машинни добавки, заменяйки различните си протези с по-нови или по-елегантни. Освен това се беше заобиколил с нов антураж от ентоптики, повечето от които бяха предназначени да взаимодействат с движението на частите от тялото му, създавайки по този начин изливащ се водопад от призрачни крайници във всички цветове на дъгата, които увисваха във въздуха за една-две секунди, преди да избледнеят напълно. Саджаки носеше непретенциозни корабни дрехи без всякаква украса или обозначение за ранг и това подчертаваше лекотата на телосложението му. Но Силвест беше достатъчно умен, за да не съди за него по липсата на видими доказателства за оръжие или протези. Несъмнено под кожата му имаше разни машинки, които му даваха нечовешка сила и бързина. Той беше поне толкова опасен, колкото Хегази и значително по-бърз, Силвест знаеше това много добре.

— Не мога да кажа, че е удоволствие — обърна се Силвест към Хегази. — Но признавам, усетих лека тръпка на изненада, поради факта че не си се пръснал под тежестта на протезите, триумвир.

— Предлагам да го приемеш като комплимент — обади се Саджаки. — По-близо до комплимент от това няма да чуеш от Силвест.

Хегази опипа мустака, който продължаваше да култивира, въпреки злоупотребата с протези, ограждащи черепа му.

— Ще видим колко умно ще звучи като му покажеш Капитана, Саджаки-сан. Това ще му изтрие усмивката от лицето.

— Несъмнено — съгласи се Саджаки. — А като стана дума за лица, защо не ни покажеш малко повече от твоето, Дан?

И той попипа дръжката на пистолета, поставен в увиснал на хълбока му кобур.

— С радост — отвърна Силвест. Вдигна ръка и свали противопраховите очила. Пусна ги на земята, наблюдавайки изражението или онова, което минаваше за изражение, по лицата на пленилите го хора. За първи път виждаха какво се бе случило с очите му. Може би вече знаеха, но шокът при вида на творението на Калвин никога не трябваше да се подценява. Очите му не бяха подобрение на оригиналите, а брутални заместители, които само се доближаваха донякъде до функционалността на човешкото око. В старите учебници по медицина ставаше дума за далеч по-изтънчени неща… които не се отличаваха особено от дървения крак например.

— Вие, разбира се, знаехте, че изгубих зрението си — заяви той, оглеждайки подред всеки един от тях с безизразния си, лишен от очи поглед. — Това е всеизвестно на Ризургам… и не си заслужава да бъде споменавано.

— Какъв е спектралният им анализ? — попита с видим интерес Хегази. — Знам, че не са най-съвременното, което съществува в тази област. Обзалагам се обаче, че имаш пълна чувствителност от инфрачервените до ултравиолетовите лъчи. Може би дори акустични образи? А със зум разполагат ли?

Силвест го изгледа продължително и строго преди да отговори.

— Трябва да разбереш едно нещо, триумвир. При подходяща светлина, когато не стои прекалено далеч, мога само да разпозная съпругата си във фигурата, която виждам.

— Толкова добре… — не сваляше от него очарования си поглед Хегази.

Придружиха ги по-навътре в кораба. При последното му идване го бяха отвели право в медицинския център. Тогава Капитанът бе в състояние да се движи повече или по-малко, поне на къси разстояния. Но сега не го водеха на някое познато място. Което не означаваше непременно, че се намира далеч от медицинския център, тъй като лайтхъгърът беше сложно заплетен и трудно запомнящ се като малък град, макар някога да бе прекарал почти месец в него. Чувстваше обаче, че това е съвсем нова територия, че преминаваше през райони на кораба, които не бе виждал никога досега. Ако се ориентираше добре, асансьорът ги отдалечаваше от тесния нос на кораба натам, където коничният корпус достигаше максималната си ширина.

— Незначителните технически дефекти в очите ти не ме притесняват — каза Саджаки. — Можем да ги оправим много лесно.

— Без работеща версия на Калвин? Съмнявам се.

— Тогава ще ти махнем очите и ще ги заменим с нещо по-добро.

— Аз не бих го направил. Освен това… така или иначе сте без Калвин, какъв е смисъл тогава да го правите?

Саджаки каза нещо под носа си — асансьорът намали скорост и спря.

— Значи не ми повярва като ти обясних, че сме се подсигурили за подобен случай? Е, прав си, разбира се. Нашето копие има някакъв странен недостатък. Стана безполезно, преди да можем да поискаме нещо от него.

— Софтуер, какво искаш.

— Да… Може би след това ще те убия.

С плавно движение измъкна оръжието от кобура като даде достатъчно време на Силвест, за да види бронзовата змия, увита спираловидно около дулото му. Начинът, по който убиваше това оръжие, не беше очевиден: може би с някакъв вид лъчи, може би изстрелвайки нещо, но при всяко положение със сигурност се намираше в смъртоносния му обсег на действие.

— Не би ме убил сега, след цялото време, което посвети на издирването ми.

Пръстът на Саджаки легна върху спусъка.

— Подценяваш склонността ми да действам според прищевките си, Дан. Мога да те убия само заради чистата космическа перверзия на този акт.

— Тогава ще трябва да намериш някой друг, който да лекува Капитана.

— Какво бих изгубил?

Под челюстта на змията светлинката за статуса от зелена стана червена. Пръстът на Саджаки побеля.

— Чакай — каза Силвест. — Ти не искаш да ме убиваш. Сериозно ли смяташ, че унищожих единственото съществуващо копие на Кал?

Облекчението на Саджаки беше очевидно.

— Има ли друго?

— Да — Силвест кимна към съпругата си. — И тя знае къде да го намери. Нали, Паскал?

 

 

Няколко часа по-късно Кал каза:

— Винаги съм знаел, че си студенокръвно, пресметливо копеле, синко.

Намираха се близо до Капитана. Саджаки бе извел Паскал, но сега тя се бе върнала, заедно с всички останали членове на екипажа, за които знаеше Силвест, и с видението, което се бе надявал да не види никога вече.

— Непоносимо, предателско… нищожество. — Видението говореше спокойно, като актьор, препрочитащ репликата си, просто за да се ориентира за съдържанието, без да влага емоции. — Немислещ плъх.

— От нищожество до плъх, а? — възкликна Силвест. — От определена перспектива това си е истинско подобрение.

— Не вярвай на това, синко. — Калвин го изгледа и се протегна напред от стола си. — Мислиш се за непоносимо умен, нали? Е, сега те държа за топките, ако изобщо имаш такива. Как само ме уби под претекст, че проваляш плановете им! — Вдигна поглед към тавана. — Искам да кажа, какво жалко оправдание за отцеубийство! Мислех си, че би имал любезността да ме убиеш поради някоя поне що-годе прилична причина. Но не. Искам прекалено много. Бих казал, че съм разочарован, ако това не намекваше, че някога съм очаквал нещо повече от теб.

— Ако те бях убил наистина — отвърна Силвест, — този разговор щеше да ни изправи пред някои онтологични проблеми. При това винаги съм знаел, че има и друго твое копие.

— Но ти уби един от мен!

— Съжалявам, но не съм чувал по-погрешна категория от тази. Ти си просто софтуер, Кал. Копирането и триенето са естествените ти състояния. — Силвест се приготви за друг протест от страна на Кал, но за момента той мълчеше. — Не го направих, за да съсипя плановете на Саджаки. Нуждая се от неговото… сътрудничество толкова, колкото и той — от моето.

— Моето сътрудничество ли? — присви очи триумвирът.

— Ще стигнем и до там. Казвам само, че когато унищожих копието, знаех, че съществува друго и че ти скоро ще ме принудиш да разкрия местонахождението му.

— Значи цялата тази работа е била безсмислена?

— Не, ни най-малко. За известно време имах удоволствието да виждам как мислиш, че плановете ти са провалени, Юуджисан. Заслужаваше си да рискувам, само за да мога да надзърна в душата ти. Гледката не беше хубава.

— Ти откъде… знаеше? — намеси се Кал. — Откъде знаеше, че са ме копирали?

— Мислех, че не можеш да го копираш — намеси се жената, която му бяха представили като Хури. Тя беше дребна и може би на нея, също като на Саджаки, не можеше да се има пълно доверие. — Мислех, че те имат… защита срещу копиране или нещо от този род.

— Това са симулациите в алфа-ниво, скъпа — обади се Кал. — Каквато, за добро или лошо, аз не съм. Способен да преминавам всички стандартни тестове по Тюринг^[1], но от философска гледна точка непритежаващ действително съзнание. Следователно непритежаващ и душа. И затова няма никакви етични проблеми относно наличието на повече от един мен. Обаче… — той си пое въздух, запълвайки мълчанието, което друг би се изкусил да запълни със своите мисли — … вече не вярвам в цялата тази невро-познавателна глупост. Не мога да говоря за моя аз в алфа-ниво, тъй като азът ми в алфа-ниво изчезна преди около двеста години, но каквато и да е причината, сега съм напълно съзнателен. Може би всички бета-нива са способни на това или пък сложността на невронните ми връзки е станала причина да премина някаква критична маса, нямам представа. Знам само, че мисля и следователно съм изключително ядосан.

Силвест бе чувал всичко това и преди.

— Той е бета-ниво, отговарящо на изискванията на Тюринг. Те са предназначени да говорят такива неща. Ако не твърдят, че са съзнателни, тогава автоматично отпадат от стандартните тюрингови тестове. Но това не означава, че казаното от него… издаваните от него звуци… имат някакво реално покритие.

— Същото може да се каже и за теб — отвърна Калвин. — И ето къде води това, скъпи сине: тъй като не мога да правя предположения за алфата, трябва да заключа, че аз съм всичко, което е останало. Може и да ти е трудно да го разбереш, но самият факт, че съм нещо безценно и уникално ме кара да се противя още повече срещу правенето на мои копия. Всяко копиране обезценява това, което съм. Превръща ме в обикновена стока, нещо, което се създава, дублира и от него се ползва всеки, когато отговори на неадекватното му разбиране за полезност. — Замълча за момент. — И така, макар да не твърдя, че не бих предприел стъпки, увеличаващи шансовете ми за оцеляване, не бих се съгласил доброволно да бъда копиран от когото и да било.

— Но ти го направи. Ти позволи на Паскал да те копира в „Слизане в мрака“.

Беше го направила умно, така че Силвест години наред не бе заподозрял нищо. Беше й дал достъп до Калвин, за да й помогне при построяването на биографията. Тя му бе позволила да се върне към обекта на своята мания, амарантинската култура, с достъп до изследователските инструменти и непрекъснато намаляващите му симпатизанти.

— Това бе негова идея — каза Паскал.

— Да… Признавам — Кал пое дълбоко въздух, сякаш събираше сили преди следващото си изказване, въпреки че симулацията на Калвин „мислеше“ много по-бързо от обикновените хора. — Това бяха опасни времена — не по-лоши от сегашните, разбира се, както се убедих, след като се събудих — но все пак изпълнени с риск. Стори ми се разумно да осигуря оцеляването на част от мен дори след унищожаването на оригинала. Но все пак не мислех за копие… по-скоро за скеч, за някакво подобие, може би дори не напълно отговарящо на тюринговите тестове.

— Какво те накара да си промениш мнението? — попита Силвест.

— След време… месеци, Паскал започна да запечатва части от мен в биографията. Извършваше го изключително фино. Но веднъж щом копира достатъчно части от оригинала, за да започнат да си взаимодействат, те… или по-скоро аз, вече не бяха така очаровани от идеята да извършат кибернетично самоубийство, само за да докажат нещо. Всъщност се чувствах по-жив, по като самия себе си, отколкото когато и да било преди. — Удостои публиката си с усмивка. — Разбира се, скоро осъзнах защо е така. Паскал ме беше копирала в по-мощна компютърна система, правителствената сърцевина в Кювие, където сглобяваше „Слизане в мрака“. Системата беше свързана с повече архиви и мрежи, отколкото си ми позволявал някога, дори в Мантел. За първи път имах нещо, което да бъде в състояние да задоволява вниманието на масивния ми интелект. — Задържа погледа си вперен в лицата им, преди да добави, съвсем тихо: — Това е шега, между другото.

— Копията от биографията се продаваха свободно — додаде Паскал. — Саджаки вече се бе сдобил с едно от тях без да знае, че то съдържа версия на Калвин. А ти как разбра, че той е там? — обърна се тя към Силвест. — Да не би да ти каза копираният вариант на Калвин?

— Не, и дори не съм сигурен, че би искал да го направи, ако съществуваше начин. Сам достигнах до този извод. Биографията беше прекалено голяма за количеството симулационна фактология, която съдържаше. О, знам, че си била умна като си кодирала Кал в най-незначителните цифри на фактологичните файлове, но от Кал е имало прекалено много, за да бъде скрито лесно. „Слизането“ стана с петнайсет процента по-дълго, отколкото трябваше. В продължение на месеци мислех, че съдържа цял скрит пласт от сценарии — аспекти от моя живот, които не би трябвало да бъдат документирани, но които въпреки това си включила, за да бъдат открити от достатъчно настойчивите читатели. Но в крайна сметка съобразих, че липсващият обем бе достатъчно голям, за да побере копие на Кал и тогава всичко си дойде на мястото. Разбира се, не можех да бъда напълно сигурен… — Силвест вдигна очи към прожектирания образ. — Но най-вероятно сега ти ще кажеш, че ти си истинският Кал, а онова, което унищожих, е било само копие.

Калвин вдигна ръка от страничната облегалка на стола си, готов за спор.

— Не, това би било прекалено опростенческа версия на нещата. Все пак аз бях това копие, някога. Но онова, което бях тогава — и което представляваше копието, докато ти го уби — бе само сянка от това, което съм сега. Нека кажем просто, че преживях моментно Богоявление, и да оставим нещата дотук.

— И така — пристъпи напред Силвест, допрял върха на показалеца до устната си. — В такъв случай всъщност никога не съм те убивал, нали?

— Точно така — отвърна с измамно спокойствие Калвин. — От значение е обаче това, което е можело да извършиш. И в такъв случай, опасявам се, скъпо момче, пак си оставаш загрубяло отцеубийствено копеле.

— Трогателно, нали? — обади се Хегази. — Нищо не обичам така, както срещите на членовете на добро старо семейство.

Продължаваха пътя си към камерата на Капитана. Хури бе идвала тук и преди, но макар да познаваше слабо мястото, пак се чувстваше нервна; усещаше с всяка своя клетка заразната материя, която студът, обвил човека, едва удържаше.

— Мисля, че би трябвало да знам какво искате от мен — рече Силвест.

— Не е ли очевидно? — попита Саджаки. — Или смяташ, че положихме толкова усилия, само за да те питаме как си?

— Не бих сметнал, че е невъзможно. Никога не съм можел да си обясня поведението ви в миналото, не виждам причина за промяна сега. Освен това нека не се заблуждаваме, че случилото се там долу беше това, което изглеждаше.

— Какво имаш предвид? — попита Хури.

— О, само не ми казвай, че все още не си проумяла?

— Проумяла какво?

— Че това всъщност никога не се е случвало. — Силвест вторачи в нея безизразните дълбини на очите си; това й напомни по-скоро сканиране на автоматична система за надзор, отколкото възприятие на човешко същество. — Или може би не — додаде той. — Може би все пак още не си проумяла. Коя си ти, между другото?

— Ще имаш възможност да зададеш всички въпроси, които искаш — обади се Хегази, който вече се чувстваше опънат като струна, тъй като бяха наближили Капитана.

— Не — каза Хури. — Искам да знам. Какво означава, че нищо от това не се е случило в действителност?

Гласът на Силвест прозвуча тихо и спокойно.

— Говоря за селището, което Вольова затри.

Хури, която вървеше отпред, спря и така препречи пътя на всички.

— По-добре обясни какво означава това.

— То може да почака — намеси се Саджаки, като пристъпи напред и я бутна встрани. — И то след като обясниш задоволително твоята роля в случилото се, Хури.

Сега триумвирът я наблюдаваше подозрително през цялото време, убеден, че двата смъртни случая в нейно присъствие бяха нещо повече от случайност. И тъй като Вольова, поне временно, не можеше да направи нищо, а Мадмоазел мълчеше, нямаше кой да я защити. Беше единствено въпрос на време, преди Саджаки, воден от своите подозрения, да предприеме нещо драстично.

— Не — настоя Силвест. — Защо трябва да се чака? Мисля, че всички трябва да бъдем наясно за ставащото тук. Саджаки, ти не си слязъл на Ризургам, само за да се сдобиеш с копие от биографията, нали? Какъв смисъл имаше това? Ти нямаше представа, че „Слизане в мрака“ съдържа копие от Кал, докато аз не ти казах. Взел си биографията единствено с надеждата, че може да се окаже полезна при преговорите ти с мен. Но не това е причината да слезеш долу. Ставало е дума за нещо съвсем друго.

— Събиране на информация — отвърна предпазливо Саджаки.

— Не само това. Ти отиде там, за да събираш информация. И също така — за да оставиш друга информация.

— За Финикс ли? — възкликна Хури.

— Не само за Финикс. Това място никога не е съществувало. — Силвест направи пауза, преди да продължи: — Това е бил признак, поставен там от Саджаки. Това селище не съществуваше даже на старите карти, с които разполагахме в Мантел, но още щом ги осъвременихме от главните копия в Кювие, то се появи. Решихме, че е ново, прекалено ново, за да фигурира на по-старите карти. Това беше глупаво, разбира се — трябваше да се досетя още тогава. Но ние не предположихме, че главните карти са подправени.

— Двойно по-глупаво, като се има предвид, че несъмнено си се чудел къде съм аз — отвърна Саджаки.

— Ако бях помислил върху това по-задълбочено…

— Жалко, че не го направи — каза Саджаки. — Или тогава може би нямаше да водим този разговор. Но пък тогава ние щяхме да прибегнем до друго средство, за да те накараме да се появиш.

Силвест кимна.

— Предполагам следващата ви логична стъпка щеше да бъде да взривите по-голяма мишена-фикция. Но не съм напълно сигурен, че бихте могли да изиграете успешно два пъти един и същи номер. Имам неприятното подозрение, че може би щеше да се наложи да ударите някое реално съществуващо място.

 

 

Студът имаше стоманено усещане, сякаш хиляди нишки бодлива тел непрекъснато дращеха лекичко по кожата, заплашвайки с всяко следващо движение да проникнат до костта. Но още щом се озоваха в действителното царство на Капитана, стана невъзможно да усещат студа, тъй като там той бе още по-дълбок.

— Той е болен — обясни Саджаки — от вариант на „смесената чума“. Ти, разбира се, знаеш за нея.

— Слушахме доклади от Йелоустоун — отговори Силвест. — Не мога да кажа, че бяха особено подробни.

Все още не беше погледнал директно към Капитана.

— Не успяхме да я удържим — каза Хегази. — Не и както трябва. Изключителният студ успява да я забави донякъде, но нищо повече. Тя… или по-скоро — той, се разпространява бавно, инкорпорирайки масата на кораба.

— В такъв случай той е все още жив, поне според някои биологични дефиниции?

Саджаки кимна.

— Разбира се, за никой организъм не може да се каже, че е жив при тези температури. Но ако затоплим Капитана сега… някои негови части ще функционират.

— Не звучи особено успокояващо.

— Доведох те тук, за да го излекуваш, а не да слушаш успокояващи приказки.

Капитанът приличаше на статуя, задушена сред подобни на въжета сребърни филизи, простиращи се на десетки метри във всички посоки, красиво проблясваща със злокобна биохимерична злокачественост. Камерата, намираща се в сърцето на студения участък все още се намираше на мястото си, по някакво умишлено постигнато или случайно чудо, функционираща номинално. Но някога симетричната й форма бе разпъната в различни посоки и обзета от вледеняващо бавните, но неотстъпващи сили на израстъците на Капитана. Повечето от системите, следящи състоянието на различни негови части, бяха безжизнени; не ги заобикаляха активни ентоптики. А някои от все още работещите показваха безсмислени йероглифи. Хури беше благодарна, че нямаше ентоптики. Струваше й се, че те също щяха да бъдат покварени: групичка злокачествени серафими или обезобразени херувими, сигнализиращи за изключително напредналото състояние на болестта на Капитана.

— Тук нямате нужда от хирург — заяви Силвест, — а от свещеник.

— Калвин не смяташе така — отвърна Саджаки. — Той нямаше търпение да започне работа.

— Тогава копието, с което са разполагали в Кювие, трябва да е било психически недобре. Вашият Капитан не е болен. Не е дори мъртъв, тъй като не е останало достатъчно, което да е било живо.

— Въпреки това — настоя Саджаки, — ти ще ни помогнеш. Ще можеш да разчиташ също така на помощта на Иля… веднага, щом се почувства достатъчно добре. Тя мисли, че е създала контраагент срещу чумата — ретровирус. Разбрах, че действал на малки проби. Но нейната специалност са оръжията. Прилагането на контраагента върху Капитана трябва да бъде извършено от медик. Тя поне може да ви осигури средството.

Силвест погледна Саджаки и се усмихна.

— Сигурен съм, че вече си обсъдил този въпрос с Калвин.

— Нека кажем, че е бил уведомен. Готов е да го опита… дори мисли, че може и да подейства. Как ти се струва?

— Трябва да се подчиня на мъдростта на Калвин — отвърна Силвест. — Той е лекарят, не аз. Но преди да се обвържа с каквото и да било, трябва да се договорим за условията.

— Няма да има нищо подобно — заяви Саджаки. — И ако се съпротивляваш, не мисли, че няма да измислим начин да те убедим чрез Паскал.

— И вероятно ще съжалявате.

Хури настръхна. За десети път този ден нещо й се струваше не както трябва. Усещаше, че другите също го чувстваха, макар да не можеше да прочете нищо по израженията им. Силвест звучеше прекалено самоуверено. Прекалено самоуверено за човек, който е бил похитен и когото щяха да принудят да изтърпи доста мъчително изпитание. Той се държеше по-скоро като човек, който всеки момент ще разкрие печелившите си карти.

— Ще оправя проклетия ви Капитан — каза той. — Или поне ще докажа, че това не може да се направи; едно от двете. Но в замяна трябва да ми направите една малка услуга.

— Извинявай — намеси се Хегази, — но когато някой преговаря от позицията на слабия, не иска услуги.

— Кой е споменавал за слабост? — Силвест се усмихна отново, този път с неприкрита свирепост на лицето и нещо, което приличаше опасно много на радост. — Преди да напусна Мантел, хората, които ме държаха в плен, ми направиха една малка, последна услуга. Според мен те не смятаха, че ми дължат каквото и да е. Но това бе само по себе си дребно и им даваше възможност да ви направят напук, което им допадна доста. Те ме губеха, но не виждаха причина вие да получите това, което мислите, че получавате.

— Всичко това изобщо не ми харесва — отсъди Хегази.

— Повярвай ми, ще ви хареса още по-малко, като чуете за какво става дума. Сега трябва да задам един въпрос, просто за да изясня позициите ни.

— Давай — насърчи го Саджаки.

— Всички ли сте напълно запознати с идеята за горещата прах?

— Говориш с ултри — отвърна Хегази.

— Да, разбира се. Просто исках да бъда сигурен, че не си правите някакви илюзии. И в такъв случай знаете, че фрагменти гореща прах могат да се съдържат в съоръжения, по-малки от главичка на карфица? Разбира се, че знаете. — Той се тупна с пръст по брадичката, импровизирайки като опитен адвокат. — Несъмнено сте чули за посещението на Ремилиод? Последният лайтхъгър, търгувал със системата на Ризургам преди вашето идване?

— Чухме.

— Е, Ремилиод продаде гореща прах на колонията. Не много фрагменти, но достатъчно за колония, която може да пожелае да пренареди пейзажите на планетата в близко бъдеще. От тях десетина са в ръцете на хората, които ме държаха като свой затворник. Искате ли да продължавам или вече сте наясно за какво става дума?

— Страхувам се, че съм наясно — отговори Саджаки. — Но все пак продължавай.

— Една от тези главички на карфица сега е поставена в зрителната система, която ми направи Кал. Тя не може да бъде различена по никакъв начин, дори да ми демонтирате очите няма да успеете да установите кой техен компонент е бомба. Но вие не бихте го и направили, тъй като и най-безобидното бърникане по тях ще я взриви със сила, достатъчна да превърне фронталния километър на този кораб в много скъпа и безполезна стъклена скулптура. Убийте ме или дори ми навредете до степен да компрометирате някоя от телесните ми функции над предварително кодираната граница, и съоръжението ще се задейства. Това ясно ли е?

— Като кристал.

— Добре. Направете нещо на Паскал и ще се случи същото: аз мога да го задействам умишлено, посредством поредица от нервни команди. Или бих могъл просто да се самоубия — резултатът ще е един и същ. — Той събра длани, сияещ като статуя на Буда. — Така. Как ви се струва сега идеята да се договорим за някои неща?

Саджаки не отговори нищо в продължение на като че ли цяла вечност, несъмнено обмисляйки всичко, което бе чул от Силвест. Най-накрая каза, без да се консултира с Хегази:

— Можем да бъдем… гъвкави.

— Добре. В такъв случай очаквам, че си готов да чуеш моите условия.

— Изгарям от ентусиазъм.

— Благодаря за последните неприятности — заяви Силвест. — Имам известна представа на какво е способен този кораб. И подозирам, че онази малка демонстрация бе съвсем скромна на фона на неговите възможности. Прав ли съм?

— Имаме… разни способности, но за това ще трябва да разговаряш с Иля. Какво имаш предвид?

Силвест се усмихна.

— Първо трябва да ме отведете на едно място.