Алистър Рейнолдс
Пространството на откровенията (16)

Шестнайсет

Северен Некхебет, 2566 година

 

След като първоначално се движи известно време хоризонтално, докато излезе от подземния хангар на Мантел, самолетът започна да набира бързо височина, като направи рязък завой, за да избегне стръмно издигащата се стена на близкото плато. Силвест си направи прозорец, но сгъстяващият се прах му позволи само да хвърли поглед към базата, която се отдалечаваше бързо изпод плазменото крило. Знаеше с абсолютна сигурност, че няма да се върне. Чувстваше, че вижда за последен път не само Мантел, но, макар да не бе в състояние да обясни защо, и самата колония.

Това бе най-малкият и най-ненадежден летателен апарат, с който разполагаше селището, почти толкова малък, колкото и летателните апарати, с които бе прелитал из Казъм сити преди толкова време. Освен това беше достатъчно бърз, за да се вмести в отпуснатите им шест часа като остави достатъчно далече зад себе си Мантел. Беше пригоден за четирима, но сега в него се возеха само двамата с Паскал. Но, доколкото ставаше въпрос за свободата на движението им, те си оставаха пленници на Слюка. Хората й програмираха маршрута на самолета преди излитането му от селището и той щеше да се отклони от предначертания си план, само ако автопилотът прецени, че атмосферните условия изискват избирането на друга траектория. Ако условията за приземяване се окажеха поносими, той щеше да остави Силвест и неговата съпруга точно на посоченото му място, което все още не беше разкрито на Вольова и нейния екипаж. При неподходящи условия, щеше да бъде избрано друго място в същия район.

Самолетът нямаше да се бави там, където щеше да ги остави. След като Силвест и Паскал слезеха от него с достатъчно провизии, за да оцелеят най-много в продължение на няколко часа в бурята, той щеше да се върне незабавно към Мантел, избягвайки малкото налични радарни системи, които биха могли да известят Ризургам сити за траекторията му. Тогава Силвест щеше да се свърже с Вольова и да я информира за своето местонахождение, но тъй като щеше да контактува директно, за нея нямаше да е проблем да засече незабавно откъде се обажда. Оттам нататък нещата оставаха в нейни ръце. Силвест нямаше представа как щяха да се развият събитията, как щеше да го прехвърли на кораба. Това бе неин проблем, а не негов. Знаеше само, че е крайно невероятно цялата тази работа да е капан. Макар ултрите да искаха достъп до Калвин, той бе по принцип безполезен без Силвест. По-скоро те щяха да се погрижат много добре за него. И ако същата логика не бъдеше приложена автоматично към Паскал, той бе взел мерки, за да се справи с този недостатък.

Самолетът се снижи. Той летеше под средната височина на платата, за да ги използва като прикритие. На всеки няколко секунди правеше рязък завой, промъквайки се по тесните, подобни на каньон коридори, отделящи платата. Видимостта беше почти нулева. Силвест се надяваше верността на картите, по които бе програмиран полетът, да не е била нарушена от нови свличания на скални маси, в противен случай пътуването щеше да се окаже много по-кратко от шестте часа, определени от Вольова.

— Къде, по дяволите… — Калвин, който се бе появил току-що в кабината, се оглеждаше трескаво. Както обикновено се бе разположил в огромен, помпозно тапициран стол. Тъй като вътре нямаше достатъчно място за него, крайните му части трябваше да изчезват в стените. — Къде, по дяволите, се намирам? Нищо не разбирам! Какво, по дяволите, се е случило? Кажи ми!

Силвест се обърна към съпругата си.

— Първото, което прави той, като бъде събуден, е да подуши кибернетичното обкръжение — това му позволява да се ориентира къде се намира, кое време е и т.н. Проблемът е, че точно сега няма кибернетично обкръжение и той се чувства малко дезориентиран.

— Престани да говориш за мен така, сякаш не съм тук. Къде се намираме, по дяволите!

— В самолет си — обясни Силвест.

— Самолет ли? Ето това е нещо ново. — Кал кимна, очевидно възвърнал донякъде хладнокръвието си. — Наистина ново. Не мисля, че някога съм се возил на нещо такова. Предполагам няма да имаш нищо против да информираш стария си татко за последните факти?

— Точно заради това те събудих. — Силвест млъкна за момент, колкото да заличи прозорците; вече не се виждаше нищо, скрито от гъстата прах, а тя само му напомняше какво ги очаква, щом самолетът ги остави. — Не си въобразявай и за миг, че го направих, подтикван от желание за разговор в семейна обстановка, Кал.

— Изглеждаш остарял, синко.

— Ами, някои от нас трябва да се справят със задачата да живеят в ентропичния свят.

— Уф! От това боли, знаеш ли.

— Няма ли да спрете? — намеси се Паскал. — Нямаме време за подобна размяна на любезности.

— Не знам — отвърна Силвест. — Пет часа; на мен ми се струват предостатъчно. Ти как смяташ, Кал?

— Абсолютно вярно. Какво знае тя, впрочем? — Кал я погледна. — Това е традиция, скъпа. Ние точно така… как да се изразя? Така се ориентираме в обстановката. Ако той прояви дори далечен намек на сърдечност към мен, тогава наистина ще се разтревожа. Това би означавало, че ще иска някаква невъобразимо трудноосъществима услуга.

— Не — отсече Силвест. — За невъобразимо трудноосъществимите услуги просто бих те заплашил с изтриване. Не съм се нуждал от достатъчно голямо нещо от теб, което да оправдае любезността ми, и се съмнявам, че някога ще възникне подобна необходимост.

Калвин кимна на Паскал.

— Той има право, разбира се. Колко глупаво от моя страна.

Беше с пепелявосив редингот с висока яка, с украсени с преплитащи се златни шевици ръкави и с боти. Беше вдигнал единия си крак върху коляното на другия. Брадата и мустакът му бяха превърнати почти в скулптури, подвиг, който можеше да се извърши единствено в резултат на всеотдайните усилия на армия обучени за това слуги. Пред едното му око имаше монокъл за разчитане на информация (само имитация, тъй като на Калвин бяха поставени нужните за тази цел импланти още след раждането му), а косата му (вече пораснала) бе издърпана и задържана назад в мазно подобие на дръжка и се свързваше отново със скалпа някъде над врата. Силвест опита да определи на коя епоха принадлежеше целият този ансамбъл, но не успя. Възможно бе подобна външност да е била на мода в някой период от дните на Калвин на Йелоустоун. Също толкова възможно бе симулацията да бе измислила всичко, за да си запълни времето.

— Та, както и да е…

— Самолетът ще ме закара на мястото на срещата с Вольова — обясни Силвест. — Ти, разбира се, я помниш?

— Как бихме могли да забравим. — Калвин свали монокъла и го избърса разсеяно в ръкава си. — И как точно се стигна до това?

— Дълга история. Тя оказа натиск върху колонията. Те нямаха друг избор освен да ме предадат в ръцете й. Както и теб.

— Тя искаше мен?

— Не се прави на толкова изненадан.

— Не съм изненадан; само съм разочарован. А и всичко това е прекалено, за да го понесе човек така изведнъж. — Калвин постави отново монокъла; окото зад него изглеждаше по-голямо. — Мислиш ли, че иска и двама ни като предпазна мярка или защото има нещо конкретно предвид?

— Вероятно второто. Не, че тя разкри намеренията си.

Калвин кимна замислено.

— Значи си имал вземане-даване само с Вольова, така ли?

— Това струва ли ти се странно?

— Аз бих очаквал нашият приятел Саджаки също да се появи по някое време.

— Аз също, но тя не спомена нищо за отсъствието му. — Силвест сви рамене. — Това всъщност има ли значение? И двамата са един дол дренки.

— Определено, но със Саджаки човек поне знае какво става.

— А то е винаги неприятно.

Калвин заклати глава.

— Говори каквото искаш за него, но той поне държеше на думата си. И освен това имаше, той или който е управлявал кораба досега, имаше благоприличието да не ти досажда до този момент. Колко време мина, откакто бяхме на борда на онази готическа чудовищност, наречена „Носталгия по безкрая“?

— Около сто и трийсет години. Много по-малко за тях, разбира се — само няколко десетилетия.

— Според мен за предпочитане е да предположим най-лошото.

— И то е? — попита Паскал.

— Че трябва да изпълним някаква работа, свързана с един господин — отвърна Калвин, видимо запазващ търпение с голямо усилие. Погледна към Силвест. — Тя какво знае, между другото?

— Май по-малко, отколкото си мислех — отвърна Паскал, но съвсем не с шеговит тон.

— Казал съм й минималното — обясни Силвест, като местеше поглед между своята съпруга и симулацията. — За нейно добро.

— О, благодаря…

— Разбира се, аз имах някои съмнения…

— Дан, какво точно искат тези хора от теб и баща ти?

— О, опасявам се, че това е поредната дълга история.

— Разполагаш с пет часа, току-що го каза сам. Стига само да успеете да прекъснете сеанса на взаимното си възхищение.

Калвин повдигна вежда.

— Никога не съм чувал да го наричат така преди. Но може би в нея има нещо, а, синко?

— Да — отговори Силвест. — Обхваната е от силно притеснение заради създалата се ситуация.

— Въпреки това може би трябва да й кажеш малко повече… да я ориентираш в обстановката.

В този момент самолетът направи особено рязък завой и това движение не се отрази единствено на Калвин.

— Добре — съгласи се Силвест. — Макар да продължавам да твърдя, че за нея е по-добре да знае по-малко.

— Защо не оставиш аз да преценя това? — попита Паскал.

Калвин се усмихна.

— Започни със скъпия капитан Браниган, това е моят съвет.

И така, Силвест й разказа историята. До този момент бе избягвал умишлено темата за онова, което искаше от него екипажът на Саджаки. Разбира се, Паскал винаги бе имала пълното право да знае… но самата тема беше толкова неприятна за Силвест, че бе правил всичко възможно да я избягва. Не, че имаше нещо лично срещу капитан Браниган или не му симпатизираше за случилото се с него. Капитанът беше уникална личност с уникално ужасяваща болест. Дори вече да не съзнаваше това (доколкото знаеше Силвест), той бе наясно в миналото и може би щеше да бъде наясно и някой ден в бъдещето, ако все пак, колкото и невероятно да изглеждаше, бъдеше излекуван. Ами ако в тъмното минало на Капитана се криеха престъпления? С настоящото си състояние той със сигурност бе изкупил хилядократно евентуалните си грехове. Не, всеки би желал доброто на Капитана и повечето хора биха били готови да изразходят известно количество енергия, за да му помогнат, стига това да не излагаше на риск тях самите. Дори известен дребен риск би могъл да се приеме.

Но онова, което екипажът искаше от Силвест, бе много повече от поемането на личен риск. Те щяха да изискат от него да предостави тялото си на Калвин, да му позволи да нахлуе в мозъка му и да поеме в свои ръце командването на собствените му движения. Само тази мисъл бе отблъскваща. Сякаш не му стигаше, че трябва да се разправя със симулацията на Калвин на бета-ниво; това бе равносилно да бъдеш преследван от призрака на баща си. Щеше да унищожи симулацията още преди години, ако не се бе оказала толкова полезна в определени моменти, но дори самата мисъл за нейното съществуване го караше да се чувства дискомфортно. Калвин беше прекалено проницателен, прекалено прозорлив в своите… в своите преценки. Знаеше какво бе направил със симулацията му в алфа-ниво, макар никога да не го бе изричал. Но всеки път, когато допуснеше симулацията в главата си, тя като че ли пускаше все по-здрави филизи в него. Като че ли всеки следващ път го опознаваше по-добре, съумяваше да предвижда по-точно реакциите му. Какво представляваше в такъв случай той, след като онова, което беше уж собствената му свободна воля, се имитираше така лесно от някакъв софтуер, който теоретично не би трябвало да има дори съзнание? Това бе по-лошо от просто дехуманизиращия аспект на целия този процес. Самата физическа процедура съвсем не беше приятна, тъй като собствените му волеви моторни сигнали трябваше да се блокират от източника си и това се постигаше с бульон от химикали, които потискаха нервните сигнали. Той щеше да бъде парализиран, но въпреки това да се движи — по-близко до демоничното обсебване от това не можеше да има. Преживяването беше неизменно кошмарно и Силвест нямаше ни най-малко желание то да се повтори.

Ако питаха него, Капитанът можеше да върви по дяволите. Защо трябваше да губи собствената си човешка същност, за да спасява някой, който бе живял по-дълго от повечето хора в историята? Проклета да е симпатията. Трябваше да позволят на Капитана да умре още преди години и по-голямото престъпление сега беше не страданието, което му причиняваха по този начин, а онова, което екипажът бе готов да накара Силвест да изтърпи, за да облекчи състоянието на първия.

Разбира се, Калвин виждаше нещата другояче… в по-малка степен като мъчение, в по-голяма — като възможност…

— Разбира се, аз бях пръв — обади се Калвин. — Още по времето, когато бях телесен.

— Първи за какво?

— Първия, който да му служи. Той беше силно химеричен дори тогава. Някои от технологиите, благодарение на които се държеше, датираха още отпреди Транспросвещението. Един Господ знае колко стари са телесните му части. — Пръстите му непрекъснато си играеха с брадата и мустаците, сякаш имаше нужда да си напомня колко изкусна беше комбинацията. — Това беше преди Осемдесетте, разбира се. Но дори тогава бях известен като експериментатор, работещ в областта на радикалните химерични науки. Не се задоволявах просто с обновяването на разработени преди Транспросвещението техники. Исках да отида отвъд онова, което беше постигнато. Исках да оставя всички далече зад себе си. Исках да окажа такъв натиск на обвивката, че да се пръсне на парченца и след това от тях да го сглобя отново.

— Така, достатъчно си говорил за себе си, Кал — прекъсна го Силвест. — Май забрави, че ставаше дума за Браниган.

— Това се нарича „запознаване с обстановката“, скъпото ми момче. — Калвин премигна. — Както и да е, Браниган беше извънреден химерик и аз бях готов да прибягна към крайни мерки. Когато той се разболя, приятелите му нямаха друг избор освен да се обърнат към мен. Разбира се, всичко това ставаше под сурдинка… Аз губех все повече интерес към физиологичните модификации за сметка на невронните трансформации, които ме привличаха… не, по-точно ме обсебваха все по-неудържимо. Конкретното ми желание беше да намеря начин да проследя нервната активност до…

Калвин млъкна рязко и прехапа долната си устна.

— Браниган го използва — продължи Силвест. — И в замяна му помогна да установи връзка с някои от богаташите на Казъм сити; потенциални клиенти за програмата на Осемдесетте. И ако беше се справил добре със задачата по лечението на Браниган, историята щеше да приключи тогава. Но той си свърши работата надве-натри, колкото да се отърве от съюзниците му. Ако си беше направил труда да свърши работата както трябва, сега нямаше да се намираме в тази объркана ситуация.

— Иска да каже — поясни Калвин, — че възстановителната работа, която извърших над Капитана, няма постоянен ефект. Неизбежно беше, като се има предвид природата на неговия химеризъм, рано или късно други аспекти от физиологията му да имат нужда от нашето внимание. А като се вземе под внимание сложността на работата, която бях осъществил при него, буквално нямаше кой друг освен мен да се справи с нея.

— И те се върнаха — додаде Паскал.

— Този път той командваше кораба, на който щяхме да се качим. — Силвест погледна към симулацията. — Кал беше мъртъв; Осемдесетте се бяха превърнали в публично извършена жестокост. Единственото, което бе останало от него, беше тази симулация в бета-ниво. Не е нужно да обяснявам, че Саджаки, който вече работеше заедно с Капитана, не остана доволен. Но все пак те намериха начин да се справят.

— С какво?

— Как Калвин да излекува Капитана. Те откриха, че той може да работи чрез мен. Симулацията в бета-ниво осигуряваше познанията в химеричната хирургия, а аз — плътта, необходима, за осъществяването на работата. Ултрите наричаха това „контактьорство“.

— В такъв случай не е било задължително да бъдеш непременно ти — отсече Паскал. — Ако разполагаха със симулацията в бета-ниво или с нейно копие, те би трябвало също да могат да осигурят плътта.

— Не, въпреки че те най-вероятно биха предпочели да стане така: това щеше да ги освободи от зависимостта им от мен. Но контактьорството действаше само при наличие на определено ниво на близост между симулацията и човека, чрез който се проявява. Като ръката, пасваща с ръкавицата. При нас с Калвин се получаваше, защото той ми е баща; имаме много общи гени. Разрежи мозъците ни и вероятно ще ти бъде трудно да ги различиш един от друг.

— И сега.

— Те се върнаха.

— Ех, ако той си беше свършил добре работата последния път — въздъхна Калвин, като удостои забележката си със самодоволна усмивчица.

— Вини себе си; ти стоеше на шофьорското място. Аз правех само това, което ти ми казваше. — Силвест се намръщи. — Всъщност аз дори не бях в съзнателно състояние. Но това не ми пречеше да ненавиждам всяка минута, която прекарах в него.

— И те ще те принудят да го направиш отново — довърши Паскал. — Това ли е всичко? Това ли е причината за случващото се? За атаката върху селището? Само за да те вземат да помогнеш на Капитана?

Силвест кимна.

— Ако ти е убегнало от вниманието, държа да подчертая, че тези, с които ще си имаме вземане-даване в близко време, не отговарят напълно на определението „човешки същества“. Техните приоритети и времеви скали са малко… абстрактни.

— Това вземане-даване, за което говориш, си е чисто изнудване.

— Е, тук грешиш — отвърна Силвест. — Този път Вольова допусна малка неточност в изчисленията си. Тя ми даде предупреждението за пристигането си.

 

 

Вольова вдигна поглед към изображението на Ризургам. За момента местонахождението на Силвест върху повърхността на планетата не беше известно, също като функцията на все още неизпаднала в колапс квантова вълна. След малко обаче щяха да разполагат с точна триангулация на излъченото от него съобщение и тази вълнова функция щеше да представи безброй възможности.

— Хвана ли го?

— Сигналът е слаб — отвърна Хегази. — Бурята, която предизвика, поражда много йоносферни влияния. Бас държа, че си извънредно горда.

— Ти само се свържи с копелето.

— Търпение, търпение.

Вольова не се беше съмнявала, че Силвест ще се обади навреме. И все пак, когато това стана, тя изпита огромно облекчение. То означаваше, че бе осъществен още един елемент от нелеката задача по довеждането му на кораба. Тя обаче изобщо не се заблуждаваше, че работата е приключена. А в исканията на Силвест имаше нещо арогантно, в начина, по който нареждаше как да стават нещата, и това я караше да се пита дали всъщност наистина те владееха положението. Ако Силвест си бе поставил задачата да изпълни съзнанието й с подозрения, определено бе успял. Дяволите да го вземат. Беше се подготвила, тъй като знаеше колко го бива в менталните игри, но очевидно не достатъчно. Тогава тя опита да погледне отстрани цялата ситуация и да си даде реална представа за развитието на нещата до този момент. Силвест скоро щеше да бъде в техни ръце. Той със сигурност нямаше желание за това, особено като знаеше какво очакваха от него. Ако съдбата му зависеше от него, никога нямаше да се качи на кораба им.

— А! — обади се Хегази. — Сигналът се оправи. Искаш ли да чуеш какво има да ни каже копелето?

— Включи го.

Гласът му прозвуча отново, но този път ясно се различаваше от гласа, който бяха чули преди шест часа.

— Аз съм тук, а вие къде сте? Вольова, слушаш ли ме? Чуваш ли ме? Искам отговор! Ето моите координати спрямо Кювие — за вас би било по-добре да ме чувате. — И той изрецитира неколкократно, за по-голяма сигурност, поредица от числа, които указваха местонахождението му с точност до сто метра; излишна информация, тъй като те вече разполагаха с триангулацията. — А сега идвайте! Не можем да чакаме дълго — намираме се насред пясъчна буря и ако не побързате, така и ще си умрем тук.

— Ммм! — промълви Хегази. — Струва ми се, че не е зле да отговорим на бедния човек.

Вольова извади една цигара и я запали. Дръпна с наслада и едва тогава рече:

— Не още. Може би не през първите един-два часа. Мисля да го оставя да се попритесни добре.

 

 

Хури чуваше съвсем тихо шумолене, докато отвореният костюм се тътреше към нея. Почувства лекия му, но настойчив натиск върху гръбначния си стълб и задната част на краката, ръцете и главата. С периферното си зрение видя как изглеждащите мокри странични части обгръщат главата и, а после усети как неговите крака и ръце обвиват точно нейните. Кухината, предназначена за гръдния й кош, се затвори със звук, наподобяващ последното сръбване от купичка с пудинг.

Полето на зрението й сега бе ограничено, но все пак бе достатъчно, за да види как крайниците на костюма се затварят по шевовете си. Следите от тях изчезнаха след секунда-две и се сляха напълно с останалата част от кожата му. След това се оформи главата и за момент тя се потопи в пълен мрак, преди пред нея да се появи прозрачен овал. Тъмнината около овала се освети постепенно от различните дисплеи, даващи всевъзможна информация. Малко по-късно костюмът щеше да се напълни с гел-въздух, за да предпазва намиращия се в него от натоварването при летенето, но засега Хури дишаше кислородно-азотен въздух с ментова свежест с налягането, което цареше в кораба.

— Направих всичките си тестове за безопасност и функционалност — уведоми я костюмът. — Моля те, потвърди дали искаш да приемеш пълен контрол върху тази единица.

— Да, готова съм — заяви Ана.

— В такъв случай прекратявам повечето режими на автономен контрол. Персоната ще остане онлайн като съветник, освен ако не изискаш нещо друго. Пълният автоконтрол на костюма може да бъде възстановен чрез…

— Разбрах ситуацията, благодаря. Как се справят другите?

— Всички други единици докладват, че са готови.

Гласът на Вольова ги пресече:

— Всички сме готови, Хури. Аз ще водя екипа. Щом извикам, скачате. И не прави дори движение, без да съм казала.

— Не се тревожи; нямам подобни намерения.

— Виждам, че си я натиснала здраво под чехъла си — обади се Суджик по отворената линия. — Тя и по голяма нужда ли ходи по заповед?

— Млъкни, Суджик. Идваш единствено защото познаваш световете. Една стъпка встрани… — Вольова направи пауза. — Е, приеми го така: Саджаки няма да бъде наблизо, за да се намеси, ако се ядосам, а аз определено съм ти набрала достатъчно, за да избухна.

— Като стана дума за избухване — обади се Хури. — Никъде не виждам информация за оръжието.

— Защото не си оторизирана — отвърна Суджик. — Иля не е сигурна, че няма да стреляш по първото нещо, което видиш да се движи. Нали, Иля?

— Ако се натъкнем на неприятности, ще ви дам възможност да използвате оръжие, можете да ми вярвате — каза Вольова.

— Защо не отсега?

— Защото нямате нужда отсега, ето защо. Вие идвате, за да помогнете, ако нещата не се развият така, както очаквам. Което, разбира се, няма да се случи… — Иля пое шумно въздух. — Но ако все пак се стигне до това, ще получите безценните си оръжия. Просто се старайте да бъдете дискретни, ако все пак ви се наложи да ги използвате, това е всичко.

Щом излязоха, въздухът от кораба беше пречистен и заместен с гел-въздух — годна за дишане течност. Първоначално човек имаше усещане, че се дави, но Хури бе преминала през този процес предостатъчно пъти още на Края на небето, за да не изпита особено голям дискомфорт. Нормалният начин на говорене вече беше невъзможен, но каските на костюма имаха специални съоръжения, способни да интерпретират беззвучно изречените команди. Високоговорителите в тях прекарваха идващите звуци през необходимите честоти, за да компенсират предизвиканите от гел-въздуха изкривявания, така че гласовете, които чуваше, звучаха съвсем нормално. Макар слизането по този начин да беше по-трудно, отколкото с каквато и да е совалка, единственото, което усещаше от време на време Хури, бе налягане над очните ябълки. Само информацията, давана от костюма, й даваше да разбере, че увеличават непрекъснато скоростта си. Това се постигаше с двигателите, намиращи се в гръбнака и петите на костюма. Слизането се водеше от Вольова, така че костюмите да образуват делтоподобна форма: непосредствено зад нея се движеха двата пълни костюма, следвани от три празни. През първата част от слизането те запазиха конфигурацията, която бяха приели на лайтхъгъра, съобразена с човешката анатомия. Но когато около тях се появиха първите признаци от горните слоеве на атмосферата на Ризургам, костюмите трансформираха безмълвно екстериора си. Сега, макар това да не се разбираше отвътре, мембраните, свързващи ръцете с тялото, бяха станали по-дебели, така че вече не беше лесно да бъдат разделени едни от други. Ъгълът на ръцете също се бе променил; сега те бяха леко извити под ъгъл четирийсет и пет градуса с тялото. Тъй като главата бе скъсена и по-плоска, през нея преминаваше гладка дъга от края на всяка ръка и слизаше отново надолу.

Подобните на колони крака се бяха слели в една опашка и всички прозрачни места, определени от използващия костюма, бяха станали отново непроницаеми, за да защитават по-добре намиращия се в тях човек. Те посрещаха атмосферата с гърдите напред, като опашката висеше малко по-ниско от главата. Сложните комбинации от ударни вълни се успокояваха и дори се използваха от специалната геометрична структура на покритието му. Тъй като директното виждане не беше възможно, костюмите бяха преминали към друг режим, посредством честотен диапазон, който адаптираха съвършено към човешките сетива. На Хури й се струваше, че всеки един от движещите се около и под нея костюми бе потопен в леко сияеща розова плазма.

Когато достигнаха двайсеткилометрова височина над повърхността на планетата, костюмите намалиха скоростта до свръхзвукова. Сега в тях настъпиха изменения, които да ги адаптират към сгъстяващата се атмосфера — те се превърнаха в самолети с размери на човек. По гърбовете им се появиха стабилизиращи перки, а лицевите части станаха прозрачни. Сгушена в прегръдката на своя костюм, Хури почти не усещаше тези трансформации, а само лек натиск от обгръщащата я материя, която побутваше крайниците й в една или друга позиция.

На петнайсет километра над повърхността единият костюм премина към хиперзвукова скорост, придобивайки оптимална в аеродинамично отношение форма, в която нито едно човешко същество не би могло да се помести без драстични хирургически мерки. Той изчезна от хоризонта само след секунди; вероятно се движеше по-бързо от всеки изкуствен обект, навлизал някога в атмосферата на Ризургам. Хури знаеше, че той бе тръгнал да вземе Саджаки — щеше да се срещне с него на определеното място, където той бе осъществил последния си контакт с кораба, тъй като бе приключил работата си на планетата.

На десет километра над повърхността, все така в пълно мълчание, макар връзката помежду им да беше в пълна изправност, се натъкнаха на първите признаци за пясъчните бури, предизвикани от Вольова. От космоса мястото бе изглеждало черно и непроницаемо, като плато от пепел. Вътре се оказа, че е по-светло, отколкото бе очаквала Хури. Светлината беше мръсна, като при лош ден в Казъм сити. Слънцето бе заобиколено от като че ли кална дъга, която също изчезна, когато се потопиха по-надолу сред бурята. Сега вече светлината не струеше към тях, а по-скоро се движеше спъвайки се надолу, провирайки се между пластовете вдигнала се във въздуха прах като слизащ по стълбище пияница. Хури бързо изгуби представа за горе и долу, но се доверяваше инстинктивно на инерционните системи на костюма. От време на време, макар двигателите да се стараеха да смекчават слизането, тя усещаше рязко накланяне, когато костюмът попаднеше във въздушна яма. Тъй като скоростта падна под звуковата, костюмите отново промениха конфигурацията си. До повърхността оставаха няколко километра и от най-високите плата от планинската система на Ризургам вече ги деляха само неколкостотин метра, макар все още да не можеха да ги видят. Ставаше все по-трудно да различава очертанията на останалите четири костюма от формацията; те ту изплуваха от прахта, ту изчезваха отново в нея.

Хури започна да се тревожи. Никога досега не бе използвала костюм при подобни условия.

— Костюм — рече тя. — Убеден ли си, че можеш да се справиш при тази обстановка?

— Човеко — отвърна той, като успя да прозвучи неодобрително. — Когато прахта се превърне в проблем, ще те уведомя незабавно.

— Добре; само питах.

Сега вече не виждаше почти нищо. Все едно плуваше в кал. От време на време тя се разреждаше за секунди и това даваше възможност на Ана да зърне каньона и издигащите се стени на платата, но през повечето време прахта беше непрогледна.

— Не мога да видя нищо — заяви тя.

— Така по-добре ли е?

По-добре беше. Бурята изведнъж бе престанала да съществува. Виждаше на десетки километри, до относително близкия хоризонт, който бе запречен от високи скални маси. Все едно летеше в изумително ясен ден, само дето цялата сцена бе представена в бледозелени нюанси.

— Монтаж — обясни костюмът. — Построен от информацията за онова, което ни заобикаля, получена чрез инфрачервени лъчи, звукови и гравиметрични замервания.

— Много мило, но не се възгордявай от това. Когато ми писне от машини, дори да са най-изтънчените, имам гадния навик да ги малтретирам.

— Надлежно отбелязано — отвърна костюмът и млъкна.

Хури поиска да й бъде представена карта в по-голям мащаб, от която да получи представа къде се намира. Костюмът знаеше къде точно да отиде, но й се струваше, че е по-професионално да прояви активен интерес към ставащото. Бяха минали три часа и половина откакто Вольова бе разговаряла със Силвест и това време не беше достатъчно да се отдалечи кой знае колко от уговореното място на срещата, освен ако нямаше друго средство за придвижване освен собствените си крака. Дори ако, поради една или друга причина, той направеше опит да избегне вземането си на кораба, сензорите на костюма щяха да го открият без проблем, освен ако бе намерил достатъчно дълбока пещера, в която да се скрие. Но и в този случай детекторните системи на костюма щяха да направят най-доброто за възможностите си, за да го открият посредством термалните и биохимичните следи, които несъмнено бе оставил по пътя си.

— Слушайте — обади се Вольова; използваше системата за връзка между костюмите за първи път откакто бяха навлезли в атмосферата. — След две минути пристигаме на мястото. Току-що получих сигнал от орбита. Костюмът на триумвир Саджаки го е открил и го е обгърнал успешно. Сега той е на път към нас, но тъй като костюмът му не може да се движи толкова бързо, ще пристигне десетина минути по-късно.

— Шегуваш ли се? — попита Суджик. — Саджаки е чакал този момент години… десетилетия. Той не би го пропуснал за нищо на света.

— Силвест няма да се съпротивлява, нали?

— Само ако се чувства невероятен късметлия — отвърна Вольова. — Но не приемай нищо за гарантирано. Аз съм имала вземане-даване с това копеле и преди, за разлика от вас двете.

Хури усети, че костюмът й придобива конфигурация много подобна на онази, която бе имал на борда на кораба. Мембраната, превръщаща ръцете му в криле, вече бе изчезнала напълно и крайниците й бяха ясно очертани и подвижни. Краищата на ръцете се бяха раздвоили на подобни на ръкавица с един пръст, но ако й се наложеше да изпълни някоя по-деликатна манипулация, незабавно щеше да се оформи по-развита ръка. Сега тя се намираше в почти вертикално положение. Костюмът поддържаше височината единствено чрез двигателите, без изобщо да се смущава от прахта.

— Една минута — прозвуча отново гласът на Иля. — Височина двеста метра над повърхността. Отсега нататък очаквайте да видите Силвест всеки момент. И не забравяйте, че трябва да бъде със съпругата си; съмнявам се, че са се отдалечили един от друг.

Тъй като се бе изморила от фалшивия бледозелен образ, Хури превключи на нормално зрение. Трудно различаваше другите костюми. Вече се намираха много далече от отвесните скали и каньоните. Теренът беше равнинен на хиляди метри във всички посоки, ако се изключеха мяркащите се от време на време дерета или възвишения. Но дори когато насред бурята се образуваха джобове на спокойствие, като малки оазиси насред бушуващия хаос, пак беше невъзможно да вижда на повече от няколко десетки метра, а от почвата непрестанно се издигаха прашни вихрушки. В костюма обаче беше прохладно и тихо и това даваше на цялата ситуация усещане за нереалност. Ако пожелаеше, костюмът щеше да пропусне до слуха й носещите се около тях звуци, но те нямаше да й кажат нищо повече, освен че навън духа адски силен вятър.

Хури превключи отново към бледозеленото.

— Иля — каза тя. — Все още съм без оръжие. Започвам да се чувствам несигурна.

— Дай й нещо, с което да си играе — обади се Суджик. — Не може да навреди, нали? Така тя ще може да постреля по околните скали, докато ние се погрижим за Силвест.

— Майната ти.

— Хури, не ти ли минава през ума, че може би опитвам да ти услужа? Или мислиш, че ще успееш да убедиш Иля сама?

— Добре, Хури — заяви Вольова. — Задействам режима ти на самозащита с минимално командване от твоя страна. Така добре ли е?

Не, не съвсем. Сега костюмът й бе получил автономната привилегия да се защитава срещу външни заплахи, дори до известна степен да действа активно в тази насока, но Хури все още нямаше възможност да натисне спусъка. А това можеше да се окаже проблем, ако искаше да убие Силвест, нещо, от което не се бе отказала напълно.

— Да, благодаря — отвърна тя. — Извини ме, ако не подскачам от радост.

— За мен беше удоволствие…

Около секунда по-късно се приземиха меко като пет пера. Хури усети потръпване, когато костюмът изключи двигателите си, а след това направи още по-фина настройка към анатомията на тялото й. От дисплеите ставаше ясно, че бе преминал от режим на полет в режим на ходене. Следователно Ана вече можеше, ако желае, да се движи нормално. И ако не беше пясъчната буря, вече можеше дори да свали костюма. В случая обаче бе повече от щастлива да остане в защитната му прегръдка, дори това да означаваше, че не се чувства истинска участничка в ставащото.

— Ще се разделим — обади се Вольова. — Хури, твоят костюм поема контрола върху двата празни; те ще те следват като сенки, където и да отидеш. Трите тръгваме в различни посоки, като всяка прави по сто стъпки в своята. Задействайте сензорите във всички електромагнитни и допълнителни честоти. Ако Силвест е някъде наблизо, няма как да не го намерим.

Двата празни костюма вече се влачеха след Хури като верни кучета. Знаеше, че Вольова я бе оставила да наглежда празните костюми като утешителна награда задето не бе по-добре въоръжена. Но нямаше смисъл да хленчи. Единственият разумен довод на изискването й да разполага с оръжие, бе възможността, която това й даваше да убие Силвест. Подобен довод обаче със сигурност нямаше да прозвучи особено убедително за Вольова. Струваше си обаче да не забравя, че костюмите можеха да сеят смърт дори без своето въоръжение. При обучението си на Края на небето й бяха показали как носещият костюм може да се справи с врага си само упражнявайки сила и буквално да го разкъса.

Хури наблюдаваше как Суджик и Вольова се движат в своите посоки с измамно тежката и мудна походка на костюмите в режим на ходене. Измамно, защото те можеха да се движат със скоростта на газели, ако им бъде казано, но за момента не се налагаше да го правят. Ана изключи зеления пейзаж и отново премина към нормално зрение. Сега вече не виждаше Суджик и Вольова и това не я изненада. И макар от време на време в бурята да се образуваха прозорци на спокойствие, тя пак не можеше да види по-далече от протегнатата си ръка.

В този момент си даде сметка, че вижда нещо… някой, който се движи сред прахта. Това продължи толкова кратко, че не можеше да бъде наречено дори „зърване“. Вече започваше да си мисли, че видението е причинено от струпване на прах, придобило за миг човешка форма. И тогава го видя отново.

Сега вече фигурата бе значително по-ясна. И я очакваше предизвикателно.

— Мина доста време — каза Мадмоазел. — Мислех, че така ще бъдеш по-щастлива като ме видиш.

— Къде, по дяволите, беше?

— Човеко — обади се костюмът. — Не успях да интерпретирам последното ти субзвуково изказване. Имаш ли нещо против да го перифразираш?

— Кажи му да не ти обръща внимание — каза пясъчният призрак на Мадмоазел. — Нямам много време.

Хури обясни на костюма да не обръща внимание на онова, което изрича беззвучно, докато му даде кодова дума. Той прие това с явно неудоволствие, сякаш никога досега не го бяха молили да прави нещо толкова необичайно и в бъдеще ще трябва да премисли сериозно условията на работните им взаимоотношения.

— Е, сега сме само двете, Мад. Ще ми кажеш ли къде беше?

— След миг — отвърна проектираният образ. Той вече се бе стабилизирал, но определено нямаше онази стабилност, с която Ана бе свикнала. Приличаше по-скоро на приблизителна скица на Мадмоазел или на замъглена снимка. — Първо, най-добре да направя каквото мога за теб, иначе ще бъдеш принудена да направиш нещо глупаво като да опиташ да стъпчеш Силвест. Сега да видим: как да получим достъп до първичните системи на костюма… да заобиколим ограничителните кодове на Вольова… забележително лесно — разочарована съм, че тази работа се оказа лишена от каквото и да е предизвикателство, особено като се има предвид, че най-вероятно това е последният път, когато…

— За какво говориш?

— За осигуряването ти на оръжие, скъпо момиче. — Още не бе свършила, когато на дисплеите се появи информация, че някои от до този момент блокирани оръжия на костюма вече бяха онлайн. Хури прегледа информацията за оръжието, с което разполагаше, все още без да вярва на очите си. — Ето — додаде Мадмоазел. — Искаш ли да донастроя още нещо, преди да си тръгна?

— Мисля, че би трябвало да ти благодаря…

— Не си прави труда, Хури. Последното, което бих очаквала от теб, е благодарност.

— Разбира се, сега нямам друг избор освен да убия онзи мръсник. Трябва ли да благодаря и за това?

— Ти видя доказателствата. Основанието за обвиненията, ако щеш.

Ана кимна и усети как скалпът й се протърка във вътрешната матрица на костюма. Той не бе предвиден в него да се правят жестове.

— Да, онази история с инхибиторите. Разбира се, все още не знам дали е истина…

— В такъв случай помисли за алтернативата. Въздържаш се да убиеш Силвест, но онова, което ти казах, се оказва истина. Представи си колко зле ще се чувстваш след това, особено ако Силвест… — прашното привидение направи опит да се усмихне — … изпълни амбицията си.

— Но пак ще бъда с чиста съвест, нали?

— Несъмнено. И се надявам това да бъде достатъчна утеха за теб, докато целият ти вид бъде изтребен от инхибиторните системи. Разбира се, най-вероятно ти също вече няма да си жива, за да съжаляваш заради грешката си. Инхибиторите са невероятно ефикасни. Но когато му дойде времето, ще се убедиш лично…

— Е, благодаря за съвета.

— Това не е всичко, Хури. Не ти ли е минало през ума, че за отсъствието ми до този момент може би има основателна причина?

— И тя е?

— Аз умирам. — Мадмоазел остави тези думи да увиснат в прашния въздух за известно време, преди да продължи. — След инцидента с оръжието от скривалището Сън Стийлър успя да инжектира друга своя част в черепа ти… но ти, разбира се, си наясно с този факт. Усети го като влезе, нали? Помня виковете ти. Колко странно трябва да се било усещането, колко натрапчиво.

— Сън Стийлър не се е вясвал оттогава.

— А запитала ли си се защо?

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, скъпото ми момиче, че през последните няколко седмици направих всичко възможно да му попреча да продължи да се разпространява в главата ти. Опитите да го спра заемаха цялото ми време и енергия. Сякаш не беше достатъчно, че трябваше да се справям с тази негова част, която допуснах без да искам да се върне с хрътките. Но тогава поне достигнахме нещо като пат. Този път обаче нещата се развиха по съвсем друг начин. Сън Стийлър ставаше все по-силен, а аз отслабвах все повече с всяка следваща негова атака.

— Искаш да кажеш, че все още е тук?

— Да. И единствената причина да нямаш все още вести от него е, че той също бе зает от войната, която водехме в главата ти. Разликата е, че той прогресираше през цялото време, като използваше собствените ми защити срещу мен. О, много е умел, можеш да ми вярваш.

— И какво ще стане?

— Ще стане това, че аз ще изгубя. Вече съм убедена; доказва се с математическа точност въз основа на скоростта, с която печели. — Мадмоазел се усмихна отново, сякаш изпитваше извратена гордост от тази проява на аналитична отчужденост. — Мога да забавя атаката му с още няколко дни и тогава всичко ще свърши. А може би това ще стане дори още по-скоро. Дори представянето ми пред теб ме отслабва. Но нямах избор, трябваше да го направя. Трябваше да жертвам време, за да възстановя оръжейното ти превъзходство.

— Но когато той победи…

— Не знам, Хури. Но бъди готова за всичко. Най-вероятно няма да бъде толкова любезен квартирант, колкото бях аз. След като знаем какво е направил с твоя предшественик. Беше подлудил бедния човек. — Мадмоазел отстъпи назад и като че ли се обви частично с прах, сякаш напускаше сцената, минавайки зад кулисите. Съмнявам се, че ще имаме удоволствието да се видим отново, Хури. Мисля, че трябва да ти пожелая всичко най-добро. Но в момента те моля само за едно. Направи това, за което си дошла. И го направи добре. — Отдалечи се още, формата й се разтвори от вятъра; сега приличаше на направена с въглен скица на женска фигура. — Вече разполагаш с нужните средства.

Мадмоазел си бе отишла. Ана изчака за момент, не толкова за да събере мислите си, колкото за да ги изрита в един ъгъл с надеждата да останат заедно за повече от няколко секунди. След това изрече кодовата дума, за да върне костюма онлайн. Оръжията, както забеляза без да изпита нищо подобно на облекчение, все още функционираха, точно както бе обещала Мадмоазел.

— Съжалявам, че се намесвам — обади се костюмът. — Но ако възстановиш пълноспектърното зрение, ще видиш, че имаме компания.

— Компания ли?

— Току-що предупредих другите костюми. Но ти си най-близо.

— Сигурен ли си, че това не е Саджаки?

— Не, не е триумвир Саджаки. — Хури може би си въобразяваше, но бе готова да се закълне, че костюмът бе засегнат от недоверието, което бе проявила в преценката му. — Дори да пренебрегне всички обезопасяващи ограничения, костюмът на триумвира ще пристигне най-рано след три минути.

— Тогава това трябва да е Силвест.

Хури вече бе превключила на препоръчаното й сензорно ниво. Сега виждаше приближаващата се фигура… или по-точно фигури, тъй като бяха две, ясно различими. Другите два заети костюма се движеха със същата бавна походка.

— Силвест, предполагам, че можеш да ни чуеш — обади се Вольова. — Приближаваме се към теб от три страни.

Гласът му избумтя по канала на костюмите.

— Мислех, че ще ни оставиш да умрем тук. Много мило от твоя страна да ни уведомиш за идването си.

— Нямам навик да не си изпълнявам думата — отвърна Иля. — Както вече несъмнено си разбрал.

Хури започна да се приготвя за убийството, макар все още да не беше сигурна, че ще бъде в състояние да го извърши. Тя огради Силвест в мишената и се зае да избере сред не толкова мощните оръжия на костюма. Спря се на вградения в главата лазер със средна мощност. Той беше миниатюрен в сравнение с другото въоръжение на костюма; всъщност бе предназначен да предупреди евентуалните нападатели да си вървят. Но беше предостатъчен срещу един абсолютно незащитен човек на толкова малко разстояние.

Силвест можеше да умре само след едно премигване с очи, в съгласие с условията на Мадмоазел.

Суджик започна да се движи към Силвест по-бързо от Вольова. Едва сега Хури забеляза нещо странно в костюма й. От ръката и излизаше нещо — малко и металическо. Приличаше на оръжие, на пистолет. Тя вдигна ръка спокойно и без да бърза, като професионалист. За момент Хури се почувства шокирана и напълно объркана. Сякаш виждаше самата себе си извън своето тяло, сякаш се наблюдаваше как вдига оръжие, готова да убие Силвест.

Но нещо не беше наред.

Суджик насочи оръжието към Вольова.

— Предполагам, че имате план — заговори отново Силвест.

— Иля! — извика Хури. — Залегни, тя ще…

Оръжието на Суджик беше по-мощно отколкото изглеждаше. Последва хоризонтален проблясък, кохерентен материален лъч, който проряза полезрението на Хури и се вряза в костюма на Вольова. Различните предупредителни аларми се разпищяха, свидетелствайки за изстрелването в близост на значителен енергиен заряд. Костюмът на Хури моментално премина в състояние на бойна готовност, а различните дисплеи свидетелстваха, че подчинените им оръжейни системи бяха готови да стрелят без нейна команда, ако костюмът бъде заплашен по подобен начин.

Костюмът на Вольова бе зле пострадал; значителна част от повърхността на гърдите липсваше, откривайки плътно обшити с метални листове хиподермални слоеве от бронята и всевъзможни кабели и захранващи линии.

Суджик се прицели и стреля отново.

Този път експлозията достигна по-дълбоко, тъй като попадна във вече направената рана. Гласът на Вольова се разнесе по канала, но звучеше слаб и далечен. Единственото, което успя да различи Хури, бе нещо като въпросително пъшкане, по-скоро изпълнено с шок, отколкото с болка.

— Това беше за Борис — заяви Суджик, чийто глас беше неприятно ясен. — За това, което му причини с твоите експерименти. — Вдигна отново оръжието, с такова спокойствие, сякаш бе художник, който се готви да нанесе последните краски върху новия си шедьовър. — А това е задето го уби.

— Суджик — обади се Хури. — Престани.

Костюмът на жената не се обърна да я погледне.

— Защо да спирам, Хури? Нима не съм показала ясно, че съм й набрала много?

— Саджаки ще бъде тук след минута-две.

— И тогава аз ще представя нещата да изглеждат така, сякаш по нея е стрелял Силвест. — Суджик изсумтя презрително. — По дяволите, нима смяташ, че не съм помислила за това предварително? Не бих допуснала да се погубя, само за да си разчистя сметките с тази стара кранта. Тя не струва подобно разхищение.

— Не мога да те оставя да я убиеш.

— Не можеш да ме оставиш ли? О, това наистина звучи забавно, Хури. И с какво смяташ да ме спреш? Не си спомням да е възстановявала възможността ти да използваш оръжие. А тя пък не е в състояние да го направи.

И наистина беше така.

Иля се бе отпуснала на земята, тъй костюмът й бе изгубил целостта си. Може би раната беше достигнала до нея. А ако издаваше някакви звуци, очевидно костюмът беше прекалено увреден, за да ги усилва.

Суджик вдигна отново оръжието и този път се прицели по-ниско.

— Един изстрел, за да те довърша, Вольова… а после ще прехвърля оръжието на Силвест. Той ще отрече всичко, разбира се. Единственият свидетел обаче е Хури, а не мисля, че тя ще си даде особено голям зор, за да подкрепи неговата история. Права съм, нали? Признай си, Хури, така ще ти направя услуга. Ти също би убила кучката, ако имаше с какво.

— Ето тук грешиш — отговори Ана. — В две отношения.

— По-точно?

— Не бих я убила, въпреки всичко, което е направила. И имам с какво. — Беше й нужна по-малко от секунда, за да се прицели с лазера. — Довиждане, Суджик. Не мога да кажа, че за мен беше удоволствие.

И стреля.

 

 

Когато Саджаки пристигна само около минута по-късно, останките на Суджик не ставаха дори за погребение.

Костюмът й, естествено, бе отвърнал на удара, и бе започнал да изстрелва плазма от отворите, появили се от двете страни на главата й. Но костюмът на Хури бе очаквал подобна реакция. Освен че промени външното състояние на бронята си така, че да отблъсква максимално плазмата (трансформирайки строежа на тъканите и прилагайки масивен плазмоотразяващ електрически ток по кожата си), той вече отговаряше на огъня с по-високо ниво на агресия, при което не използваше детски оръжия като плазма и лъчи от частици, а по-сериозни представители от военния си резервоар.

Хури не успя даже да ахне. След като тя изстреля първия залп, костюмът направи всичко останало сам.

— Имахме… неприятности — обясни тя, когато триумвирът слезе.

— Очевидно — отвърна той като оглеждаше клането: раненият костюм с Вольова, щедро пръснатите и вече радиоактивни парчета от онова, което някога представляваше Суджик и, насред всичко това, непострадали от престрелката, но явно прекалено изумени, за да говорят или да опитат да избягат, Силвест и неговата съпруга.