Алистър Рейнолдс
Пространството на откровенията (28)

Двайсет и осем

Цербер/Хадес, система Делта Павонис, 2566 година

 

Отново беше изгубила контрол. Вольова наблюдаваше безпомощно как оръжията от скривалището откриха огън по Цербер. Използващите лъчи оръжия улучиха първи целта си и първата индикация за това беше искрицата синкавобяла светлинка, разсякла безплодния свят точно там, където скоро предмостието щеше да достигне повърхността. Релативистичните метателни оръжия бяха незначително по-бавни и резултатите от техните успехи станаха видими няколко секунди по-късно във вид на пулсации, когато снарядите заваляха по повърхността на Цербер. През цялото това време тя продължаваше да дава команди в гривната си, но с все по-малка надежда, че ще успее да повлияе на оръжията. За миг си въобрази глупаво, че неуспехът й се дължи на някакъв дефект в новата гривна. Веднага обаче си даде сметка, че това не можеше да е причина за независимото им поведение. Те стреляха с определена, единна цел, така, както не бяха обърнали внимание на нареждането й да се върнат в лайтхъгъра.

Защото някой — или нещо — сега бе поело контрола над тях.

— Какво става? — попита Паскал с тон на човек, който не очаква понятен отговор.

— Това трябва да е Сън Стийлър — отвърна Иля, която най-сетне се отказа от опитите да въздейства на оръжията посредством гривната. — Защото не би могла да е Мадмоазел на Хури. Дори ако все още беше в състояние да въздейства върху скривалището и неговото съдържание, тя би направила всичко, на което е способна, за да предотврати това.

— Част от него трябва да е останала в оръжейната — промълви Хури. И побърза да добави: — Искам да кажа — винаги сме знаели, че може да контролира оръжейната… затова се и възпротиви на Мадмоазел, когато опита да убие Силвест с другото оръжие.

— Но чак с такава точност? — Вольова поклати глава. — Не всичките ми команди до оръжията от скривалището се изпращат през оръжейната. Знаех, че рискът е прекалено голям, за да го поемам.

— Да не искаш да кажеш, че дори те не действат?

— Така изглежда.

Сега от дисплея стана ясно, че оръжията бяха прекратили своята атака, останали без енергия и муниции и се понесоха в безсмислена орбита около Хадес, където щяха да останат милиони години, докато случайно възникнали гравитационни смущения не ги отклонят в траектории, в резултат на които да се разбият в Цербер или далеч нататък в Делта Павонис, където щяха да надживеят червените гиганти на системата. Известна утеха на Вольова достави мисълта, че никой повече нямаше да може да ги използва; нямаше опасност един ден да бъдат насочени срещу нея самата. Стореното обаче беше сторено и вече почти нямаше какво да спре предмостието, когато пристигне. Тя вече виждаше доказателствата за тяхната атака по дисплея: пулверизираният реголит се разпространяваше като ветрило около мястото на удара.

 

 

Силвест пристигна в медицинския център на кораба. Саджаки натежаваше все повече върху раменете му. Този човек тежеше неочаквано много за елегантните си форми. Силвест се чудеше дали ефектът не се дължеше на количеството лечебни вещества, препускащи в момента из кръвта му. Те чакаха търпеливо в полуспящо състояние във всяка клетка и се оживяваха при подобна криза. Освен това Саджаки бе вдигнал температура, направо имаше треска — това от своя страна можеше би доказваше, че лечебните вещества бяха започнали да се увеличават, обединявайки сили, за да се справят със ситуацията, мобилизирайки молекула от „нормалните“ тъкани на човека, докато опасността отминеше. Когато погледът му попадаше върху пострадалата китка на триумвира, виждаше, че кръвта е спряла и сега страховитата рана бе обвита в нещо като мембрана. През тъканта прозираше почти незабележимо кехлибарено сияние.

Щом наближиха, от медицинския център се появиха слуги, които поеха товара му и го разположиха върху една кушетка. Машините се суетиха около него в продължение на няколко минути, леглото му бе заобиколено от всевъзможни монитори, няколко от тях заобикаляха скалпа му. Раната му като че ли не ги впечатли особено. Може би медицинските съоръжения вече бяха влезли във връзка с лечебните вещества в Саджаки и засега не виждаха нужда от кой знае какви интервенции. Силвест забеляза, че въпреки слабостта си, той бе все още в съзнание.

— Не трябваше да се доверяваш на Вольова — заяви ядосано той. — Сега всичко пропадна, защото тя разполагаше с прекалено голяма власт. Това бе фатална грешка, Саджаки.

— Разбира се, че й имахме доверие — отвърна едва чуто той. — Та тя е една от нас, глупак такъв! Част от триумвирата! — Гласът му заприлича на грачене, когато додаде: — Ти какво знаеш за Хури?

— Тя е инфилтрирана на кораба, за да ме открие и убие.

Този отговор очевидно не впечатли особено Саджаки, който попита:

— Това ли е всичко?

— Това е всичко, което знаех. Не знам нито кой я е изпратил, нито защо… но тя има някаква абсурдна причина, която Вольова и моята съпруга явно са приели за самата истина.

— Все още не сме приключили — заяви Саджаки; широко отворените му очи бяха пожълтели по краищата.

— Какво означава това?

— Просто знам — отвърна триумвирът и затвори очи, като се отпусна върху кушетката. — Нищо не е приключило.

 

 

— Той ще оцелее — заяви Силвест, когато влезе в помещението с мостика, явно незапознат с междувременно случилото се.

Огледа се, Вольова си представи объркването му. На повърхността нищо не се бе променило от момента, в който бе напуснал помещението, за да заведе Саджаки в медицинския център — същите хора със същото оръжие в ръка, но настроението бе претърпяло драстична трансформация. Хегази например, макар да се намираше пред дулото на оръжието на Хури, нямаше вид на представител на победената страна. Но и не изглеждаше особено ликуващ.

„Сега вече не държим положението и Хегази го знае“ — помисли си Иля.

— Нещо не е както трябва, нали? — попита Силвест, който междувременно бе видял върху дисплея разбитата кора на „кървящия“ в космоса Цербер. — Значи вашите оръжия в крайна сметка са открили огън, точно както искахме.

— Съжалявам — поклати глава Вольова. — Това не бе мое дело.

— По-добре я послушай — обади се Паскал. — Каквото и да става там, ние не желаем да участваме по никакъв начин в него. Това е по-голямо от нас, Дан. Във всеки случай по-голямо е от теб… колкото и да е трудно за вярване.

Той я погледна презрително.

— Още ли не си го разбрала? Точно така искаше да стане Вольова.

— Ти си луд — заяви Иля.

— Сега ти се удаде възможност — продължи той. — Трябваше непременно да видиш съоръжението си за проникване в планетите в действие, като същевременно спасиш съвестта си с тази удобно неуспяла проява на предпазливост в последната минута. — Плесна два пъти с длани. — Наистина съм впечатлен.

— Наистина ще умреш — отвърна Вольова.

Но макар да го мразеше за това, което бе казал, част от нея отказваше да отрече току-така думите му. Беше готова да направи всичко, зависещо от нея, за да попречи на оръжията да изпълнят мисията си… по дяволите, беше направила всичко, зависещо от нея, но нищо не бе помогнало. Дори да не беше заповядвала да излязат от лайтхъгъра, Сън Стийлър сигурно щеше да намери начин да го направи, убедена беше. Но сега, когато атаката вече бе осъществена, я бе обзело нещо като фаталистично любопитство. Пристигането на предмостието щеше да стане според плана, освен ако не намереше начин да го спре, но тя вече бе опитала всичко, което знаеше. Следователно, тъй като нямаше как да предотврати ставащото, някаква като че ли независима нейна част започваше да очаква с нетърпение събитието, развълнувана не само от перспективата да научи нещо, а и от очакването да разбере как ще се справи със задачата си нейното творение. Каквото и да се случеше, колкото и страховити да бяха последствията, това пак щеше да бъде най-смайващото събитие, на което е ставала някога свидетел. И може би най-ужасното.

Сега не й оставаше нищо друго, освен да чака.

Часовете минаваха нито бавно, нито бързо, тъй като тя с еднаква сила се страхуваше от това събитие и копнееше за него. Щом се озова на хиляда километра над Цербер, предмостието навлезе в последната фаза на изпълнение на своята задача. Двата конджоинърски двигателя блестяха като миниатюрни слънца, като осветиха внезапно целия околен пейзаж; кратерите и клисурите изведнъж изпъкнаха неестествено ясно. За момент, под тази безмилостна светлина, светът действително изглеждаше изкуствен, като че ли неговите създатели се бяха постарали специално да придадат на Цербер такъв вид, сякаш бе смлян от безчетно количество бомбардировки.

Сега вече на гривната й се появиха картини, предавани от гледащите надолу камери по предмостието. На всеки сто метра по целия четирикилометров конус бе разположена камера, така че, колкото и дълбоко да достигне, някои от камерите винаги щяха да се намират над и под кристалния слой. Сега тя гледаше през тази кора, през все още незаздравялата рана, отворена от оръжията от скривалището.

Силвест не лъжеше.

Там долу имаше някакви неща. Огромни, органични и тръбовидни, като гнездо от змии. Горещината, причинена от атаката на оръжията, вече се бе разнесла и макар от дупката все още да се носеха сивкави кълба дим, Иля подозираше, че те бяха резултат по-скоро на овъглена машинария, отколкото на сварена кристална материя. Нито една от тръбовидните змии не помръдваше и по сребристите им хълбоци, състоящи се от десетки по-малки части, се виждаха черни петна и дълбоки стотици метри дупки, през които се подаваше наподобяваща черва маса от по-малки змии.

Вольова беше наранила Цербер.

Не знаеше дали раната е смъртоносна или щеше да зарасне след дни, но определено го беше ранила, и осъзнаването на този факт я изпълваше с тръпка. Беше наранила нещо непознато, извънземно.

Скоро обаче извънземното отвърна.

Тя подскочи, когато това стана, въпреки че го бе очаквала, ако не емоционално, то поне интелектуално. То се случи, когато предмостието се намираше на два километра, т.е. на половината от своята дължина от повърхността му.

Самото събитие стана прекалено бързо, за да бъде осъзнато. Само между тези два светкавични мига кората претърпя невероятна трансформация. Образува се поредица от сиви вълнички, наредени концентрично около широката километър рана, набъбвайки като каменни пустули. Почти в същия момент, в който Иля забеляза съществуването им, те се спукаха, изпускайки бързоподвижна спора, сребърни искри, които се струпаха около предмостието като рояк светулки. Тя нямаше представа какво представляват, дали бяха частици гола антиматерия, много малки бойни глави, вирусни капсули или миниатюрни батареи; ясно бе само едно — не бяха добронамерено настроени към нейното творение.

— Давай — прошепна Вольова. — Давай…

И не остана разочарована. Може би на определено ниво щеше да бъде по-добре нейното оръжие в този момент да бъде унищожено, но тогава щеше да й бъде отнето ликуването от възможността да го види в действие, да види как реагира с цялата ефикасност, която бе вложила в него. Оръжията в корпуса на предмостието оживяха и поразиха по един или друг начин всички искри, преди много от тях да се докоснат до черупката от свръхдиамант на коничното оръжие.

То увеличи скоростта си и измина оставащите два километра за по-малко от двайсет секунди, докато кората около раната продължаваше да се подува и да изпуска искри, чиито удари предмостието парираше. В корпуса му се виждаха кратери, там, където някои от искрите бяха успели да изпуснат своята яркорозова радиация, но засега това не се отразяваше върху функционалността му. Острият като игла връх премина под нивото на кората, точно в средата на раната.

Изминаха секунди и тогава постепенно разширяващият се корпус на оръжието започна да се допира в назъбената и периферия. Раната започна да се пропуква, фрактурните линии се разширяваха навън. Мехурите продължаваха да изникват на повърхността, но вече на по-голямо разстояние, сякаш намиращите се под нея механизми бяха повредени. Сега вече предмостието беше навлязло на неколкостотин метра навътре в Цербер, от мястото на влизането му се излъчваха ударни вълни и се издигаха нагоре по цялата дължина на оръжието. Буферите от пиезоелектричен кристал, които Иля бе разположила в свръхдиаманта, щяха да омекотяват ударите, превръщайки енергията им в топлина, която след това щеше да бъде канализирана в защитното въоръжение.

— Кажи ми, че побеждаваме — обади се Силвест. — За бога, кажи ми, че побеждаваме!

Тя изчете набързо подробните отчети, които се изливаха от гривната й. Като никога помежду им нямаше антагонизъм, само общо любопитство.

— Справяме се — отвърна Вольова. — Оръжието вече е навлязло на един километър дълбочина, поддържайки постоянна скорост на слизане от един километър на деветдесет секунди. Мощността му е на максимално ниво, най-вероятно признак, че се натъква на механична съпротива…

— През какво преминава?

— Не мога да кажа. Според информацията, останала от Алиша, изкуствената кора не е по-дебела от половин километър, но в обвивката на оръжието има малко сензори; по-голямото им количество би увеличило уязвимостта му при атаки в кибернетичен режим.

Сега камерите на кораба показваха нещо подобно на абстрактна скулптура: срязан през средата конус, чиято по-тясна част бе поставена върху неравна сива повърхност. Наоколо се очертаваха тревожни картини, мехурите отделяха спори в произволни посоки, сякаш изгубили способността си да се прицелват. Оръжието забавяше скорост и макар сцената да се разиграваше в пълна тишина, Вольова си представяше ужасното стържещо триене; как би звучало, ако имаше въздух, който да пренася звука, и уши, които да бъдат оглушени от този титаничен стържещ рев. Сега, както показваше гривната й, натискът беше спаднал драстично, сякаш оръжието най-сетне бе пробило цялата кора и вече си проправяше път през сравнително кухата вътрешна част: царството на змиите.

Забавяйки скорост.

Върху гривната й затанцува символът, състоящ се от череп и две кръстосани кости, сигнал за начало на атака срещу предмостието с молекулярно оръжие. Иля бе очаквала подобно нещо. По черупката му вече трябваше да се процеждат антитела, за да пресрещнат атакуващите.

То продължаваше да забавя скорост… и най-сетне спря.

По-дълбоко от това нямаше да проникнат. Един километър и триста метра от конуса все още стърчаха от пропуканата повърхност на Цербер, наподобяващи разширяващо се нагоре цилиндрично укрепление. Периферното оръжие продължаваше да отбива кристалните контрамерки, но сега от разстояние десетки километри, й бе ясно, че не е изправено пред незабавна заплаха, освен ако кората не беше способна на невероятно бързо регенериране.

Предмостието щеше да започне да се закрепва, да затвърждава постигнатото, да анализира формите на използваното срещу него молекулярно оръжие, да замисля съответните ответни стратегии.

То не бе разочаровало Вольова.

Завъртя стола си така, че да застане с лице към другите и чак сега забеляза, че продължаваше да стиска оръжието.

— Влязохме — обяви тя.

 

 

Това приличаше на урок по биология за богове или снимка на този вид порнография, която би доставила удоволствие на усещащите планети.

През първите часове непосредствено след застопоряването на оръжието Хури се консултира с Вольова за непрестанно променящия се статус на водената от тях битка. Геометричните форми на двата протагониста й напомняха коничен вирус, изглеждащи по-дребни на фона на много по-голямата сферична клетка, която разрушаваше. Тя обаче си напомняше непрестанно, че дори този незначителен конус имаше размери на планина, а клетката бе цял свят.

Сега като че ли не се случваше кой знае какво, но това бе само привидно, тъй като конфликтът се водеше предимно на молекулярно ниво по невидим фронт, простиращ се на десетки квадратни километри. Първоначално без успех Цербер бе опитал да отблъсне натрапника с ентропично оръжие, да го превърне в мегатонове атомна пепел. Сега обаче бе предпочел стратегията на храносмилането. Той все още опитваше да разруши врага атом по атом, но систематично, като дете, което разглобява някаква сложна играчка, вместо да я изпочупи на парчета, и усърдно поставя всеки елемент на определеното му за тази цел място, така че да може да се използва отново в бъдеще, в някой проект, който не се е появил все още даже в мечтите. Във всичко това имаше логика; няколко кубични километра от света бяха унищожени от оръжията от скривалището, а се предполагаше, че съоръжението на Вольова се състои от материя с горе-долу същото елементно и изотопно съотношение като разрушената. Врагът беше огромен потенциален резервоар от нужен за ремонтни работи материал и това премахваше необходимостта при този процес Цербер да консумира собствените си крайни ресурси. И може би той търсеше непрестанно подобни начини за попълване на запасите си, разяждани от хилядите удари на метеорити и постоянната аблация в резултат на бомбардирането с космически лъчи. Може би беше сграбчил първата сонда на Силвест по-трескаво, просто защото беше гладен, а не поради усещането, че така предпазва сигурността си; бе действал, воден от сляп стимул, без мисъл за бъдещето.

Но оръжието на Вольова не беше замислено да бъде храносмелено току-така, без съпротива.

— Вижте, Цербер се учи от нас — обяви тя от мястото си.

Върху сферата се изобразяваха една след друга схемите на десетките различни компоненти в молекулярния арсенал, който сега светът използваше срещу нейното оръжие. Това приличаше на страница от учебник по ентомология: поредица от метални насекоми с различна специализация. Някои от тях разграждаха на съставните части; това бе предната линия на амарантинската защитна система. Те щяха да атакуват физически повърхността на предмостието, да отделят атоми и молекули със своите манипулатори, разкъсвайки химическите връзки. Те щяха също така да започнат ръкопашен бой със защитните сили от предната линия на Вольова. Материята, която успееха да откъснат, щяха да предават на по-охранени буболечки, намиращи се непосредствено зад фронтовата линия. Подобно на неуморни чиновници, тези бойни единици категоризираха и сортираха получаваната материя. Ако беше с прост строеж като отделно парче чисто желязо или въглерод, те го предаваха за рециклиране по-нататък на други, дори още по-големи преработващи буболечки, които произвеждаха още буболечки в зависимост от вложения вътре в себе си шаблон. А ако бяха организирани така, че да имат в себе си истинска структура, парченцата материя не се предаваха за рециклиране, а на други буболечки, които ги разглобяваха, опитвайки да преценят дали въплъщават някакви полезни принципи. Ако случаят се окажеше такъв, принципите се изучаваха, изследваха се и се предаваха на произвеждащите буболечки. По този начин се подсигуряваше следващото поколение да бъде малко по-напреднало от предхождащото го.

— Учат се от нас — повтори Иля, сякаш тази перспектива й се струваше колкото смущаваща, толкова и прекрасна. — Вземат нашите контрамерки и влагат в техните сили собствената си дизайнерска философия.

— Не е нужно да проявяваш такъв ентусиазъм по този повод — заяви Хури, която ядеше отгледана на кораба ябълка.

— И защо? Това е елегантна система. Мога да науча нещо от нея, разбира се, но не е същото. Онова, което става там, е методично, безкрайно… и зад него няма и следа от съзнателност.

Изрече го с истинско страхопочитание.

— Да, изключително впечатляващо — отвърна Ана. — Сляпо имитиране — в това няма никакъв интелект, но тъй като се извършва едновременно на милиард и кусур места, те ни бият чисто и просто с бройка. Няма ли да се случи именно това? Ти ще стоиш тук и ще си пръскаш главата от мислене, но това няма да промени изхода. Рано или късно те ще научат всичките ти номера.

— Но все още не са го направили — Вольова наклони глава към схемата. — Да не мислиш, че съм толкова глупава, че да ги ударя с най-напредналите контрамерки, с които разполагаме? По време на война никога не се прави така, Хури. Никога не изразходваш повече енергия — или интелект — срещу врага, отколкото са абсолютно необходими за дадената ситуация, така както никога не вадиш най-добрата си карта още в началото на играта на покер. Изчакваш, докато залогът стане достатъчно голям, за да оправдае това. — След това тя обясни, че използваните от оръжието й контрамерки са всъщност извънредно стари и не особено съвършени. Беше ги адаптирала от холографски представяната фактология във военния архив. — Става дума за неща отпреди триста години — доуточни Вольова.

— Но Цербер наваксва бързо.

— Вярно, но тази скорост на техническо усвояване е по-скоро стабилна — вероятно поради необмислеността, с която се използват нашите тайни. Не са възможни интуитивни скокове, така че амарантинските системи еволюират линейно. Това е като да опитваш да дешифрираш код само чрез пресмятания. Поради това знам доста точно колко време ще им бъде нужно, докато преодолеят сегашното ни ниво. В момента те напредват с десетилетие за всеки три-четири часа корабно време. Следователно разполагаме с малко по-малко от седмица, преди нещата да станат интересни.

— А това не е интересно, така ли? — Хури поклати глава с усещането, при това съвсем не за първи път, че не проумява много неща във Вольова. — И как се осъществяват тези ескалации? Твоето оръжие да не носи копие от военния архив?

— Не. Прекалено е опасно.

— Така е. Все едно, че изпращаш отвъд неприятелската линия войник, носещ всички известни на неговата страна тайни. Как ще го постигнеш? Ще предаваш тайните на оръжието едва когато стане нужно ли? Това не е ли също толкова рисковано?

— Точно така ще стане, но е много по-безопасно, отколкото си мислиш. Трансмисиите са кодирани посредством случайно генерирана цифрова поредица; тя уточнява промяната, която трябва да се извърши с всеки бит от суровия сигнал, дали да прибавиш единица или нула към него. След като кодираш сигнала по този начин, неприятелят не би могъл да открие значението, без да притежава собствено копие от въпросната поредица. Оръжието, разбира се, се нуждае от такова копие, но то се намира дълбоко в него, зад десетки метри солиден диамант, с хиперподсигурени оптични връзки към сборната контролна система. Само ако бъде подложено на масирана атака, съществува риск цифровата поредица да попадне в ръцете на врага. Но в такъв случай аз просто ще се въздържам да предавам каквото и да е.

Хури доизяде ябълката до самата й сърцевина без семки.

— Значи има начин — заяви тя след кратък размисъл.

— Начин за какво?

— За да се сложи край на това. Нали това искаме?

— Не смяташ ли, че белята вече е направена?

— Не можем да знаем със сигурност. Нека тогава да предположим, че не е. Все пак досега не сме видели нищо повече освен камуфлажното ниво и намиращият се под него пласт, предназначен да го защитава. Изумително е, съгласна съм, и самият факт, че това е извънземна технология, ни дава възможност да научим нещо ново, но засега все още не знаем какво крие тя. — Ана удари силно по стола, за да подчертае думите си, и изпита удоволствие като видя потрепването на Иля. — Това е нещо, до което все още не сме се докоснали; дори не сме надникнали в него и няма да го направим, преди Силвест да отиде там.

— Няма да му позволим да го направи — Вольова тупна пистолета, който бе пъхнала в колана си. — Сега ние контролираме положението.

— И ще поемем риска да бъдем убити всички от онова нещо в очите му ли?

— Паскал каза, че това е блъф.

— Да, и очевидно си вярва. — Не беше нужно да казва нищо повече; бавното й кимване бе достатъчно за Вольова, която разбра. — Има по-добър начин — продължи Хури. — Нека Силвест тръгне, щом иска, но ние ще се погрижим да не му бъде лесно.

— Имаш предвид, че…

— Ще го кажа, дори ти да нямаш намерение да го кажеш. Ще трябва да го оставим да умре, Вольова. Трябва да оставим Цербер да победи.