Алистър Рейнолдс
Пространството на откровенията (12)

Дванайсет

Края на небето, 61 Лебед-А, 2483 година (симулирана)

 

Стаята за получаване на инструкции, в която я заведе Фазил, не приличаше на нито една от онези, в които бе влизала досега. Очевидно бе прекалено голяма, за да се помещава в палатката. И макар Хури да бе ставала свидетел на действието на всевъзможни прожекционни съоръжения, нито едно от тях не би било способно да прожектира това, което й се представяше в този момент. То покриваше целия под, широк около двайсет метра, и бе прорязано от пътека с метални перила.

Това бе карта на цялата галактика.

А невъзможността да бъде прожектирана от познатите и съоръжения се дължеше на един прост факт. Като я гледаше, тя виждаше и някак си забелязваше всяка звезда в галактиката, от най-студеното кафяво джудже до най-яркия, нажежен до бяло свръхгигант. И възможността всяка звезда да бъде забелязана, ако погледът й попадне случайно върху нея, съвсем не беше всичко. Просто успяваше да опознае галактиката само с един поглед. Асимилираше я в нейната цялост.

Започна да брои звездите.

Те бяха четиристотин шейсет и шест милиарда, триста и единайсет милиона, деветстотин двайсет и две хиляди, осемстотин и единайсет. Докато наблюдаваше, един от белите свръхгиганти се превърна в свръхнова, така че намали броя им с едно.

— Това е трик — обясни Фазил. — Галактиката има повече звезди от клетките в главния мозък и за да ги опознаеш всичките, би трябвало да обвържеш нежелано голяма част от цялата си познавателна памет. Което, разбира се, не означава, че усещането за всезнание може да бъде симулирано.

Галактиката бе представена с такова съвършенство и в такива детайли, че не можеше да бъде наречена „карта“. Не само яркостта, цветът, размерите, бинарните връзки, положението и пространствената скорост бяха представени с абсолютна точност, но имаше също така звездообразуващи райони, тънки воали от кондензиращ се газ с меко лъчение, в които се намираше сгорещяващата се жарава на слънца-ембриони. Виждаха се нововъзникнали звезди, обкръжени от дискове прапланетарна материя и, където пожелаеше да ги възприеме, самите планетарни системи, придвижващи се около своите слънца като микроскопични планетариуми със значително увеличена скорост. Виждаха се също така остарели звезди, които изхвърляха в космоса свои фотосфери, обогатявайки разреденото междузвездно пространство — основният протоплазмен резервоар, от който щяха да се създават бъдещите поколения звезди, светове и култури. Имаше правилни или неправилни останки от свръхнова, които се охлаждаха, докато се разширяваха, и предаваха енергията си на междузвездното пространство. Понякога в сърцето на някои от случаите на звездна смърт Хури наблюдаваше новооформен пулсар, излъчващ радиовълни с непрекъснато забавяща се, но стабилна точност, като часовниците в забравен кралски дворец, които са били навити за последен път и щяха да тиктакат, докато умрат, като времето между всеки две тиктакания постепенно нарастваше, водейки към някаква ледена вечност. В сърцата на някои от тези останки съществуваха също така черни дупки и една масивна (макар и в момента спяща) в сърцето на галактиката, заобиколена от рояк обречени звезди, които един ден щяха да достигнат посредством спираловидно движения своя хоризонт на събитието и да послужат като гориво за апокалиптичен взрив от рентгенови лъчи, когато бъдат разкъсани.

Тази галактика обаче не представляваше интерес единствено за астрофизиката. Хури установи, че знае още нещо, сякаш нов пласт от спомени бе наложен върху предишния. Тя знаеше, че в галактиката кипи живот — един милион култури, пръснати уж случайно из огромния й, бавно въртящ се диск.

Но това беше миналото, дълбокото, много дълбоко минало.

— Всъщност — обади се Фазил, — някъде преди около един милиард години. Като се има предвид, че Вселената е само петнайсет пъти по-възрастна от тази цифра, това е доста голям отрязък от време, особено в галактичен мащаб. — Той се бе подпрял на перилата край пътеката до нея, сякаш бяха двойка, дошла да се полюбува на отражението си в тъмните, посипани с парченца хляб води на езеро с патици. — За да добиеш известна представа, ти напомням, че човечеството не е съществувало преди един милиард години; дори динозаврите не са съществували. Тяхната еволюция започва преди по-малко от двеста милиона години, една пета от времето, за което става дума тук. Не, тук действието се развива много преди камбрийския период. На Земята вече е имало живот, но само едноклетъчен… евентуално може би гъбички, но и това не е сигурно. — Фазил се взря отново в прожекцията на галактиката. — Но не навсякъде е било така.

Въпросните около милион култури (въпреки че можеше да назове с безкрайна точност цифрата, внезапно й се стори проява на детинска педантичност да го направи; това бе като да уточняваш нечия възраст до месеца) не се бяха появили по едно и също време, нито имаха еднаква продължителност. Според Фазил (но тя самата също го разбираше на някакво основно ниво) преди четири милиарда години галактиката бе достигнала състоянието, необходимо за развитие на разумни култури. Но веднъж щом това ниво на минимална галактическа зрелост е било достигнато, културите не са възникнали едновременно. Някои от тях са се породили на места, където поради една или друга причина еволюционните промени са се осъществявали по-бавно от нормата или живите организми са били подложени на по-голяма от обичайната квота катастрофални събития.

Но в крайна сметка, два-три милиарда години след първоначалното зараждане на живота в тази галактика; някои от тези култури започнали да се придвижват из космоса. Когато тази точка била достигната, повечето от тях започнали да се разпространяват бързо из галактиката, макар неизменно да съществували и такива, които предпочитали да колонизират само своите слънчеви системи, а понякога дори само своето околопланетно пространство. Но като цяло скоростта на разпространение била висока, средно между една десета и една стотна от скоростта на светлината. На пръв поглед това изглежда бавно, но всъщност е ослепително бързо, като се има предвид, че галактиката е била на възраст няколко милиарда години и широка само сто хиляди светлинни години. Ако не са били подложени на никакви ограничения, тези космонавти са можели да я прекосят цялата за незначителното време от няколко десетки милиона години. И може би, ако действително бе станало така — империалистично доминиране на една сила — нещата щяха да бъдат съвсем различни.

Вместо това обаче първата култура се намирала в по-бавния край на експанзионисткия скоростен обхват и бе повлияла върху експанзионистката вълна на втора, по-млада култура. И макар и по-млада, втората цивилизация не била на по-ниско технологично ниво от първата, нито по-неспособна да се справи с агресията, когато се налага. Последвало нещо, което поради липса на по-подходящ термин, може да се опише като галактическа война; внезапно се възпламенила искра на мястото на триене между тези две разрастващи се империи. Скоро към конфликта се присъединили и други култури. В крайна сметка, в една или друга степен, в крамолата се включили няколко хиляди космически цивилизации. Те разполагали с много имена за нея на хилядата основни езика на сражаващите се. Някои от тези имена не биха могли да се преведат лесно поради липсата на човешки аналог. Но доста култури я означавали като Войната на зазоряване.

Тази война обхванала цялата галактика (и двете по-малки сателитни галактики, обикалящи около Млечния път) и погубила не само отделни планети, а и цели слънчеви системи, цели звездни системи, цели звездни купове и цели спираловидни рамена. Хури разбра, че доказателствата за тази война можеха да се видят дори сега, стига човек да знае къде да гледа. В някои региони на галактиката се наблюдаваше аномално струпване на мъртви и все още горящи звезди, наредени по странен начин в права линия: откъснали се компоненти от оръжейни системи, широки няколко светлинни години. Съществуваха празни пространства, където би трябвало да има звезди, и звезди, които — според приетата динамика на формиране на слънчеви системи — би трябвало да имат светове, но нямаха. Войната на зазоряване беше продължила дълго, много дълго, по-дълго дори от еволюционния времеви мащаб на най-горещите звезди. Но по времевия мащаб на галактиката тя бе милостиво кратка — само един трансформиращ спазъм.

Възможно бе нито една култура да не бе излязла незасегната от нея; възможно бе нито един от играчите, влезли във Войната на зазоряване да не бе успял да излезе, независимо дали като победител или като победен. Продължителността на войната, макар и кратка по галактическите стандарти, бе ужасно дълга според времевата скала на живите видове. Тя бе достатъчно дълга, за да могат видовете да еволюират, да се разделят, да се съединят с други видове или да ги асимилират, да се променят до неузнаваемост или дори да преминат от органични към сурогати от живи машини. Някои дори бяха изминали обратния път и, след като веднъж бяха станали машини, се бяха върнали към органичната форма, когато това бе станало необходимо за целите им. Някои бяха сублимирали и изчезнали напълно от театъра на военните действия. Други бяха конвертирали същността си в информация и бяха открили възможност за безсмъртно съхранение в грижливо скрити компютърни матрици. Трети се бяха самопожертвали.

В крайна сметка обаче една култура се бе оказала по-силна от останалите. Може би просто е имала късмет, дребен играч, участвал за кратко в главната схватка, който след това се бе издигнал от руините до първото място. Или може би бе резултат от коалиция, от сливането на няколко, изморени от войната видове. Това нямаше значение, а и те самите надали имаха съвсем точна информация за произхода си. Те бяха — поне тогава — хибриден машинно-химеричен вид с остатъчни характеристики на гръбначни същества. Не си бяха направили труда да си дадат име.

— Но все пак — каза Фазил, — са се сдобили с име, независимо дали това им е харесвало.

Хури погледна съпруга си. Докато той й бе разказвал историята на Войната на зазоряване, тя бе осъзнала донякъде къде се намира и нереалността на всичко това. Онова, което Фазил й беше обяснил за Мадмоазел, най-сетне се свърза с един спомен от истинското настояще. Сега тя си спомни ясно оръжейната и разбра, че това място, тази частица от нейното минало, не беше нищо повече от интерлюдия. И това не беше точно Фазил, въпреки че, тъй като беше възкресен от нейните спомени, беше поне толкова реален, колкото и онзи Фазил, когото помнеше.

— Как са ги нарекли? — попита Ана.

Той изчака и когато най-сетне отговори, го направи с театрална сериозност.

— Инхибиторите. И напълно основателно, както ще се изясни скоро.

И тогава й каза. Знанието се стовари върху нея, огромно и безстрастно като ледник, нещо, което нямаше да забрави никога. И разбра още нещо, което вероятно беше целта на цялото това занимание. Разбра защо Силвест трябваше да умре.

И защо, дори за подсигуряването на смъртта му да бе необходимо да загине цяла планета, цената бе съвсем разумна.

 

 

Пазачите дойдоха точно, когато Силвест започваше да задрямва, изтощен от последната операция.

— Събуди се; поспаланко — извика по-високият от двамата, широкоплещест мъж с увиснал сив мустак.

— За какво сте дошли?

— Това ще развали изненадата — заяви вторият с вид на невестулка, който държеше в ръцете си пушка.

Пътят, по който го поведоха, очевидно беше замислен с цел да го дезориентира — завоите бяха прекалено чести, за да са случайни. Движеха се бързо към целта си. Секторът, в който се озоваха, му беше непознат; или силно променена от хората на Слюка стара част на Мантел, или съвсем нов комплекс от тунели, изкопан след неговото заминаване. Силвест се запита дали нямаше постоянно да го местят в нова килия, но това му се стори малко вероятно — бяха оставили другите му дрехи в първата стая, а току-що му бяха сменили спалното бельо. Но Фолкъндър бе споменал за възможността статусът му да се промени във връзка с посещенията, за които бе настоял. В такъв случай може би наистина се бе стигнало до внезапна промяна в плана.

Но скоро откри, че нямаше нищо такова.

Стаята, в която го оставиха, имаше също толкова спартански вид, както предишната; тя беше буквално неин двойник до същите голи стени и отвора за подаване на храната, същото потискащо усещане, че стените са безкрайно дебели. Всъщност приликата беше толкова голяма, че за момент той се запита дали сетивата не го бяха излъгали и след дълги обиколки и завои пазачите в крайна сметка не го бяха върнали в старата му килия. Не смяташе, че не са способни на такова нещо… пък и това поне бе някакво движение.

Но когато успя да огледа в подробности съдържанието на стаята разбра, че все пак не беше неговата. На леглото седеше Паскал… и когато тя вдигна очи, разбра по погледа й, че бе не по-малко изумена от него.

— Имате един час — обяви мустакатият пазач и тупна колегата си по гърба.

После затвори вратата.

Последния път, когато я бе виждал, тя носеше сватбената рокля, косата й бе наредена на лъскави пурпурни вълни, ентоптиките я красяха като армия приказни същества. Понякога си мислеше, че само бе сънувал всичко това. Сега тя носеше комбинезон, също толкова безформен и бозав като този на Силвест. Косата й висеше права и черна, очите й бяха зачервени. Стори му се по-слаба и по-дребна, отколкото я помнеше — вероятно защото беше седнала върху свитите под себе си крака, а бялата стая изглеждаше толкова голяма.

Не се сещаше да бе изглеждала някога по-крехка или красива; или някога й е било по-трудно да повярва, че е негова съпруга. Сети се за нощта на преврата, когато бе чакала в края на разкопките със своите търпеливи въпроси, въпроси, които по-късно щяха да отворят рана в самата сърцевина на това, което представляваше той — какво бе направил и какво бе в състояние да направи. Наистина бе много странно как стечението на обстоятелствата ги беше довело до самотата на тази стая.

— Те ми повтаряха, че си жива — промълви Силвест. — Но ми се струва, че нито веднъж не им повярвах.

— Казаха ми, че си пострадал — прошепна Паскал, сякаш се боеше да не се събуди, ако заговори на глас. — Не искаха да ми кажат как и от какво… а и аз не исках да разпитвам прекалено, да не би да ми кажат истината.

— Те ме ослепиха — обясни той, като докосна твърдата повърхност на очите си; правеше го за първи път след операциите.

Вместо изригването на вулкан от болка, към което вече бе привикнал, последва само неопределен дискомфорт, който изчезна веднага щом отдели пръстите си.

— Но сега вече виждаш, нали?

— Да. И ти си първото нещо, заради което си заслужава да виждам.

И тогава тя стана от леглото, мушна се в обятията му, сплете единия си крак с неговия. Силвест усети лекотата и деликатността й, почти се побоя да отвърне на прегръдката й, за да не я прекърши. Но я привлече по-близо до себе си и тя направи същото, очевидно също толкова уплашена да не го нарани, сякаш и двамата бяха призраци, несигурни в реалността на другия. Притискаха се така един в друг, както им се стори, много повече часове от този, който им бе даден, не защото времето се влачеше мудно, а защото засега то беше без значение; струваше им се, че могат да го държат така настрани само с усилие на волята. Силвест се опиваше от гледката на лицето й; очите й намираха нещо човешко дори в липсата на изражение на неговите очи. Някога Паскал се бе страхувала да го погледне право в лицето, още по-малко да се взре в очите му… но това време бе отминало отдавна. А колкото до Силвест, за него никога не бе проблем да я гледа в очите, тъй като тя нямаше как да разбере това. Сега обаче му се искаше да може да разбере, когато я гледа, искаше да изпита удоволствието от факта, че я намира толкова опияняваща.

Скоро започнаха да се целуват и след това се отпуснаха върху леглото. За миг се освободиха от дрехите си и ги струпаха на куп. Силвест не знаеше дали не ги наблюдават. Не беше невъзможно… беше по-скоро дори вероятно. Както изглежда беше възможно и да не му пука от това. Засега, докато траеше този час, двамата с Паскал бяха сами, стените на стаята бяха безкрайни, а самата стая — единственото помещение в цялата вселена. Не за първи път се любеха, но тези възможности бяха наистина рядкост — когато се бе случвало да останат сами. Сега тази мисъл за малко не го разсмя, бяха женени и вече дори не се налагаше да се крият. Но ето че отново им се налагаше да крадат миг на интимност. Изпълни го чувство за вина и той се запита на какво се дължеше. По-късно, когато легнаха един до друг и той зарови глава в гърдите й, осъзна защо се бе почувствал по този начин. Имаха да си кажат толкова неща, а бяха посветили цялото време на трескавото изучаване на археологията на телата си. Но същевременно знаеше, че трябва да бъде така.

— Иска ми се да имахме повече време — каза Силвест, когато усещането му за време се върна горе-долу към нормалното възприятие и той започна да се пита колко още им оставаше.

— Последния път, като говорихме, ти ми каза нещо.

— За Карин Льофевр, да. Трябваше да ти го кажа, разбираш ли? Звучи смешно, но помислих, че ще умра. Трябваше да ти кажа, да кажа на някого. Бях го държал години наред в себе си.

Усещаше хладното бедро на Паскал, притиснато в неговото. Тя прокара длан по гърдите му.

— Каквото и да се е случило там, нито аз, нито който и да било тук би могъл да те съди.

— Това бе проява на страхливец.

— Не, не е било. Проява на инстинкт. Бил си на най-ужасяващото място на света, Дан, не забравяй това. Филип Ласкай е отишъл там, без да бъде трансформиран от джъглърите… и виж какво се случи с него. Дори фактът, че си запазил разума си, е вече доказателство за смелост. Щеше да бъде много по-лесно за теб да си загубиш ума.

— Тя може би щеше да живее. По дяволите, дори това, че я оставих да умре така… дори това би било приемливо, ако после имах смелостта да кажа истината. Щеше да бъде нещо като изкупление; Господ е свидетел, че тя заслужаваше нещо по-добро от тази лъжа, дори след като я убих.

— Ти не си я убил; Шрауд я е убил.

— Даже не знам това.

— Какво?

Той се надигна на една страна и за момент спря да говори, за да се вгледа в нея. Преди очите му можеха да запечатат образа й за бъдещите поколения. Но тази способност вече не функционираше.

— Искам да кажа… — промълви Силвест. — Дори не знам дали е умряла там… имам предвид в началото. Аз оцелях в крайна сметка, а аз бях този, който изгуби трансформацията си, направена от джъглърите. Шансовете й щяха да бъдат по-добри, но не кой знае колко по-добри. Ами ако и тя бе преминала през всичко това като мен? Ако е успяла да остане жива, но просто не бе могла да ми го съобщи? Напълно е възможно да е прекосила половината Шрауд, преди да съм дошъл на себе си. След като поправих лайтхъгъра, изобщо не ми мина през ума да я потърся. Не предположих и за миг, че може да е останала жива.

— И съвсем основателно — увери го Паскал. — Не е останала жива. Не можеш да поставяш сега под въпрос онова, което си направил; тогава интуицията ти е казала, че тя е мъртва. А и ако не беше умряла, щеше да намери начин да ти се обади.

— Не знам. И може би никога няма да узная.

— Тогава престани да мислиш по този въпрос. Иначе миналото никога няма да те остави на мира.

— Слушай — рече той, като се сети за нещо, което му бе казал Фолкъндър. — Разговаряш ли понякога с някой друг освен с охраната? Като Слюка например?

— Слюка ли?

— Жената, която ни държи тук. — Силвест осъзна с изумление, че не й бяха казали почти нищо. — Нямам време да ти обяснявам, освен по най-съкратената процедура. Хората, които убиха баща ти, са инундационисти от Истинския път или поне една от издънките на това движение. Намираме се в Мантел.

— Знаех, че трябва да сме някъде извън Кювие.

— Да, и доколкото разбрах от това, което ми казаха, Кювие е бил атакуван. — Въздържа се да й каже останалото, а именно че градът най-вероятно бе станал необитаем над земята. Не беше нужно да го знае, поне не още, тъй като това бе единственото място, което познаваше както трябва. — Не съм сигурен кой го управлява сега — останали верни на баща ти хора или съперническа група от Истинския път. Според това, което чух от Слюка, баща ти не я посрещнал с отворени обятия, след като се сдобил с контрол над Кювие. Както изглежда неприязънта им е била достатъчно голяма, за да уреди убийството му.

— Това е доста дълго време за подхранване на неприязън.

— И именно поради това Слюка вероятно не е най-стабилният човек на тази планета. Не смятам, че нашето пленяване е влизало в плановете й, но сега, след като сме в ръцете й, тя не е сигурна какво да прави. Очевидно потенциално сме доста ценни, за да ни отстрани… но междувременно. — Силвест направи пауза. — Нещо може да се промени. Човекът, който ми оправи очите, каза, че се носели слухове за посетители.

— Кой?

— И аз това питам. Но той не каза нищо повече.

— Не те ли изкушава възможността да правиш предположения?

— Ако има вероятност нещо да промени нещата в Ризургам, това може да бъде пристигане на ултри.

— Малко е рано за завръщането на Ремилиод.

Силвест кимна.

— Ако наистина наближава някакъв кораб, можем спокойно да се обзаложим, че не е на Ремилиод. Но кой друг би искал да търгува с нас?

— Може да не са дошли да търгуват.

 

 

Това може би беше признак за арогантност, но Вольова наистина физически не беше в състояние да остави някой друг да върши работата й, колкото и абсурдна да беше алтернативата. Беше щастлива — ако това бе точната дума — да остави Хури да седи в оръжейната, правейки всичко възможно да се справи с оръжието от скривалището. Беше готова да признае също така, че използването на Хури бе единственото разумно решение, с което разполагаше. Но това не означаваше, че е готова да стои спокойно встрани и да чака да види какъв ще е изходът. Онова, от което се нуждаеше, онова, за което копнееше, бе да открие начин да атакува проблема от друг ъгъл.

— По дяволите! — изруга тя, тъй като, въпреки всичките й усилия, умът й не раждаше нищо.

Всеки път, когато помислеше, че е намерила начин да попречи на прогреса на оръжието, друга част от ума й изскачаше напред и намираше задънена улица някъде по-нататък по логическата верига. Фактът, че е в състояние да критикува собствените си решения веднага след зараждането им, в известен смисъл бе доказателство за пластичността и гъвкавостта на ума й. Но същевременно й се струваше, и това я вбесяваше, че прави всичко възможно, за да попречи на шансовете си за успех.

А сега трябваше да се справи и с това отклонение.

Започна да го нарича така, защото думата предаваше смесицата от неразбиране и отвращение, които изпитваше всеки път, когато си наложеше да мисли по тази тема. А темата бе какво ставаше в главата на Хури. И сега, когато Хури се бе потопила в абстрактния ментален пейзаж на оръжейното пространство, отклонението неизбежно включваше и самата оръжейна, и самата Вольова, тъй като тя бе нейно дело. Иля следеше ситуацията отблизо посредством информацията, която течеше непрестанно върху гривната й. В черепа на тази жена вилнееше истинска буря без ни най-малко съмнение.

Вольова знаеше, че всичко това някак си трябваше да е свързано. Целият проблем с оръжейната; в началото — лудостта на Нагорни, работата със Сън Стийлър и най-накрая — активирането на оръжието от скривалището. По някакъв начин и бурята в главата на Хури — отклонението — също съвпадаше с нещата. Но сигурността, че съществува решение или поне отговор — обединяваща картина, която би обяснила всичко — не й помагаше.

Може би най-досадният аспект беше, че дори в такъв момент, част от ума й не се отделяше от този проблем и не й позволяваше да се отдаде напълно на най-належащия въпрос. Вольова имаше чувството, че мозъкът й представлява стая, пълна с преждевременно развити ученици: умни по свой индивидуален начин, които само трябваше да успеят да се обединят, за да достигнат до разтърсващи прозрения. Но някои от тези ученици не внимаваха; те се взираха замечтано през прозореца и не обръщаха внимание на настояванията й да се съсредоточат върху настоящето, тъй като собствените им интереси им се струваха далеч по-привлекателни от глупавата програма, която опитваше да им наложи тя.

В този момент от дълбините на съзнанието й изплува една мисъл, по-скоро спомен. Ставаше въпрос за поредицата от ограждащи системи, които бе инсталирала в кораба, преди повече от четири десетилетия корабно време. Беше ги замислила като последна контрамярка срещу нахлуването на вируси. Не беше предполагала, че някога ще потрябват, още по-малко — при подобни обстоятелства.

Но все пак си ги спомни.

— Вольова — промълви почти задъхано тя в гривната, напрягайки се да извади нужните команди от спомените си. — Влизане в протоколите за контрабунтовнически мерки, сериозност ламбда-плюс, да се осигури максимална готовност за битка и контрапроверка, напълно автономно отказопотискане, критичност — девет Армагедон, червено алфа-подсигуряване, всички триумвирски привилегии призовани на всички нива; всички нетриумвирски привилегии отменени. — Притаи дъх с надеждата, че цялата тази поредица бе отворила достатъчно врати, за да влезе в сърцето на операционната матрица на кораба. — А сега извади и управлявай изпълнителя с код „Ползи“. — И додаде под носа си: — И го направи дяволски бързо!

„Ползи“ беше програмата, която закрепваше инсталираните от самата Вольова ограждащи системи. Сама я беше написала, но толкова отдавна, че почти не помнеше на какво бе способна тя и върху каква част от кораба се простираше въздействието й. Това бе истински хазарт — искаше да изтегли от играта достатъчно карти, за да възпрепятства оръжието, но не и толкова, че да попречи на опитите си да го възпре.

— По дяволите, по дяволите, по дяволите…

По екрана на гривната й пробягваха едно след друго послания за извършена грешка. Те й съобщаваха, че различните системи, в които „Ползи“ бе опитала да влезе и да обезвреди, не й бяха вече подвластни; те бяха недостъпни за намесата на програмата. Във всеки случай повечето от тях, особено по-дълбоките корабни системи. Ако „Ползи“ бе функционирала правилно, това щеше да се отрази цялостно върху кораба както удар по главата върху човешко същество — масивно спиране на всички по-маловажни системи и изпадане в състояние на възстановяващо обездвижване. Щеше да бъде причинено сериозно увреждане, но предимно на повърхностно ниво и от такъв род, че Вольова можеше да поправи, да прикрие или да измисли подходящи лъжи преди другите членове на екипажа да се бяха събудили. Но „Ползи“ беше действала другояче. Ако се сравнеше с нанесено на човек поражение, понесеното от кораба можеше да се оприличи на мека парализа, обездвижила само кожните слоеве, и то само частично. Това обаче не влизаше в плановете на Иля.

Но, както осъзна тя, то щеше да обездвижи автономните оръжия по корпуса, които не бяха директно подчинени на оръжейната и които вече бяха взривили совалката. Сега поне можеше да опита отново същия гамбит. Разбира се, оръжието бе отишло още по-нататък; вече не можеше да става дума просто да му препречи пътя. Но ако поне успееше да изкара в космоса още една совалка, възможностите пред нея ставаха няколко.

Само секунда по-късно обаче оптимизмът й бе смазан под тежестта на възраженията. Може би „Ползи“ бе създадена, за да работи по този начин, а може би през четирийсетте години от създаването й различните корабни системи се бяха свързали с нея, така че тя убиваше части, до които Вольова изобщо не бе искала да се докосва… но, каквато и да беше причината, совалките не проявяваха готовност за съдействие, затворени зад ограждащите системи. Опита обичайните обходни команди на нивото на триумвирите, но все така без успех. И нищо чудно: „Ползи“ бе създала физически прекъсвачи в командната мрежа, пропасти, през които никакво количество софтуерна намеса не би могло да прехвърли мост. Вольова трябваше да се справи с всички тези прекъсвания физически… а за тази цел се налагаше да открие създадената от нея инсталационна карта преди четири десетилетия. Цялата тази процедура щеше да отнеме няколко дни труд.

А тя разполагаше с броени минути.

Усещаше как я всмуква не толкова яма от безнадеждност, а по-скоро бездънен гравитационен кладенец. Но след като се потопи дълбоко в неговите бездни — и няколко от въпросните безценни минути изтекоха — тя се сети за нещо, нещо толкова явно, че трябваше да й хрумне още преди много време.

Вольова се разтича.

 

 

Хури рязко се върна в оръжейната.

Погледът, който хвърли върху часовниците я убеди, че, както я беше уверил Фазил, не беше изминало никакво реално време. Това бе някакъв номер; тя беше убедена, че е прекарала почти час в палатката, докато цялото преживяване бе траяло едва частица от секундата. Можеше да се каже, че не бе преживяла всичко това, но й беше почти невъзможно да го приеме. И не можеше да става и дума да се отпусне — събитията бяха критични още преди пробуждането на тези спомени. Положението беше все така спешно.

Оръжието от скривалището трябва да бе почти готово за стрелба: гравитационните му меси вече не се долавяха от кораба, подобно на звуците от свирка, преминали в ултразвуковия диапазон. Може би вече се готвеше да стреля. Дали Мадмоазел не задържаше развитието на нещата? Нима за нея беше важно Хури да застане на нейна страна? Ако оръжието се провалеше, Хури щеше да се окаже отново единственото й средство за действие.

— Откажи се — извика Мадмоазел. — Откажи се, Хури. Вече трябва да си си дала сметка, че Сън Стийлър е нещо чуждо за нас! А ти помагаш на него!

Менталното усилие, необходимо, за да говори нечуто, се оказа прекалено трудно за нея в този момент.

— Да, готова съм да повярвам, че е чужд елемент. Проблемът е, какво си в такъв случай ти самата?

— Хури, нямаме време за това.

— Извинявай, но този момент не е по-малко подходящ от който и да било друг, за да изясним този въпрос. — Докато общуваше по мисловен път, Ана не изоставяше своя дял от борбата, макар част от нея — тази част, която бе разколебана от видяното в спомените й — да я умоляваше да се предаде, да позволи на Мадмоазел да поеме пълния контрол върху оръжието от скривалището. — Ти ме накара да помисля, че Сън Стийлър е нещо, което Силвест е довел от шраудърите.

— Не, ти видя фактите и сама достигна до единственото логично заключение.

— Така ли? — Ана усети прилив на нови сили, но те все още не бяха достатъчни, за да уравновеси вътрешното си противоречие. — През цялото време ти опитваше отчаяно да ме настроиш срещу Сън Стийлър. Това може да е оправдано — нищо чудно той наистина да е гадно копеле — но все пак се налага един въпрос. Откъде знаеш? Няма как да знаеш. Освен ако ти самата също си извънземна.

— Ако приемем — за момент — че случаят е именно такъв…

Нещо ново привлече вниманието на Хури. Дори като имаше предвид сериозността на предприетата от нея борба, това ново нещо бе достатъчно важно, за да насочи към него част от своето внимание, да позволи на част от съзнанието си да направи преценка на ситуацията.

Нещо друго се присъединяваше към свадата.

Новодошлият не беше в оръжейното пространство; не беше поредната кибернетична единица, а физически обект, който до този момент не беше присъствал — или поне не и забележимо — на бойната арена. В мига, в който Ана го разкри, той вече се намираше много близо до лайтхъгъра, опасно близо според нея… всъщност толкова близо, че изглеждаше съединен към него като паразит.

Имаше размери на съвсем малък космически кораб, дължината на централната му маса не беше повече от десет метра. Приличаше на дебело, ръбесто торпедо, с осем членести крака. Движеше се покрай корпуса на кораба. И, най-изумителното, не предизвикваше никаква реакция от защитната система, унищожила совалката.

— Иля — прошепна Хури. — Иля, нали не смяташ сериозно, че… — Не довърши мисълта си и миг по-късно възкликна: — О, по дяволите. Беше ти, нали?

— Каква глупост — каза Мадмоазел.

Стаята-паяк се бе отделила от корпуса, тъй като и осемте й крака се бяха пуснали едновременно. И понеже корабът продължаваше да намалява скоростта си, стаята-паяк като че ли избързваше напред с нарастваща бързина. Обикновено, така беше казала Вольова, при това положение тя би трябвало да изстреля куките си, за да възстанови контакта си с кораба. Вольова трябва да ги беше обезвредила, тъй като стаята продължаваше да се отдалечава, докато двигателите й се прибраха. Хури се осведомяваше за сцената посредством различни пътища, някои от които недостъпни за човек без импланти за оръжейното пространство, един малък аспект от този сензорен поток беше посветен на оптичното възприемане, което се осигуряваше от камерите на кораба. Чрез тях тя видя как двигателите изпускат виолетови пламъци през тесните отвори около средната част на стаята-паяк, където торпедовидното тяло бе прикрепено към частта, от която излизаха осемте крака. Сиянието от нажежените двигатели ги осветяваше отдолу с бързо пулсираща светлина. В този момент стаята започна да се издига отново покрай кораба. Но Вольова не използва двигателите, за да се приближи достатъчно близо до корпуса на кораба, за да може да се захване за него. След като увисна за няколко секунди във въздуха, стаята се устреми към оръжието.

— Иля… Наистина не мисля…

— Довери ми се — отговори гласът на Вольова, като прозвуча така, сякаш говореше от другия край на Вселената, а не само на няколко километра. — Имам нещо, което състрадателно би могла да наречеш „план“. Или най-малкото възможност, която би могла да ни спести откритата война.

— Не съм сигурна, че последното ми допада.

— И на мен не ми се нрави, ако все още не си го разбрала. — Иля замълча за момент. — Хури, когато всичко това приключи, и ако и двете оцелеем, което признавам съвсем не е гарантирано при това развитие на нещата… мисля, че би било добре да отделим време, за да поговорим.

Може би имаше предвид да се справи така със страха, който сигурно изпитваше?

— Да поговорим ли?

— За всичко това. За целия проблем с оръжейната. Може би това ще даде и на теб възможност да се освободиш от всички… натрапчиви дребни товари, които щеше да бъде най-добре да бе споделила с мен още преди.

— Като например?

— Като например за начало коя си ти.

Стаята-паяк измина делящото я от оръжието разстояние бързо, забави скорост с помощта на двигателите, но продължаваше да се движи успоредно с кораба. Дори с разпуснати крака, размерите й бяха само една трета от тези на оръжието. Сега тя не приличаше толкова на паяк, а по-скоро — на злочеста сепия, която всеки момент щеше да изчезне в зейналата паст на достолепно движещ се кит.

— За това ще бъде нужно нещо повече от „поговорване“ — отвърна Ана с усещането, при това — напълно основателно, че действително нямаше смисъл да крие повече от Вольова кой знае какво.

— Добре. Сега ме извини за момент; смятам да опитам да направя нещо, което е по-скоро невъзможно.

— По-точно беше да каже „самоубийствено“ — обади се Мадмоазел.

— Всичко това ти доставя удоволствие, нали?

— И то огромно… особено като се има предвид, че нямам никакъв контрол над ставащото.

Вольова разположи стаята-паяк близо до изстрелващата част на оръжието от скривалището, но все още беше прекалено далече, за да могат краката да се вкопчат в повърхността му. Във всеки случай сега оръжието започна да се върти бавно насам-натам, правейки това с рязко увеличаване на мощността на своите двигатели, сякаш опитваше да избегне приближаването на Вольова, но бе ограничено от собствената си инерция. Наистина това оръжие от висока класа изглежда се страхуваше от някакво паяче. Хури чу четири бързо следващи едно след друго изпуквания, толкова бързи, че почти се сливаха.

Видя как четири от захващащите се съоръжения се изстреляха от тялото на стаята-паяк и се вкопчиха безмълвно в подсипа на оръжието. Те имаха способността да проникват на няколко десетки сантиметра в целта си, преди да се разширят, така че веднъж достигнали я, не можеха да бъдат отделени от нея. Осветени от образувалите волтова дъга двигатели; сега те бяха обтегнати и стаята-паяк започваше да се издърпва по тях натам, макар оръжието да продължаваше тромавото си бягство.

— Страхотно — промълви Хури. — Бях готова да стрелям по копелето… Какво да правя сега?

— Удаде ли ти се възможност — стреляй — отговори Вольова. — Ако можеш да насочиш изстрела така, че да не попадне върху мен, готова съм да поема този риск — стаята е по-добре бронирана, отколкото си мислиш. — И след моментно мълчание добави: — А, добре. Хванах те, гадна железария такава.

Краката на стаята-паяк се обвиха около подсипа. Оръжието като че ли се бе отказало от всякаква надежда да се отърве от нея и може би напълно основателно: на Хури й мина мисълта, че Вольова не беше постигнала кой знае какво въпреки смелия си опит. Най-вероятно близостта на стаята-паяк нямаше да попречи особено на оръжието от скривалището.

Борбата за контрол очевидно бе навлязла в същинския си стадий. От време на време Ана усещаше как отстъпват незабележимо едно от друго, системите на Мадмоазел губеха за момент битката, но никога достатъчно дълго, за да може Хури да се прицели и да стреля. И ако Сън Стийлър й помагаше, тя не усещаше, макар най-вероятно тази липса на видимо присъствие да бе резултат от безкрайната му хитрина. Може би, ако Сън Стийлър не беше тук, тя щеше да изгуби напълно битката и, освободена от този отвличащ вниманието й фактор, Мадмоазел вече щеше да е изстреляла онова, с което боравеше оръжието, каквото и да бе то. Точно сега й се стори, че всичко това нямаше връзка със случващото се. Току-що бе забелязала какво прави Вольова. Двигателите на стаята-паяк работеха в унисон, за да устоят на напора, който им оказваше по-голямото, но по-тромаво оръжие.

Иля дърпаше оръжието към кораба, към синьо-бялото сияние, което се излъчваше от най-близкия му двигател. Възнамеряваше да унищожи проклетото нещо като го изложи на изгарящото въздействие на конджоинърския двигател.

— Иля — обади се Хури. — Сигурна ли си, че това… че това е обмислено?

— Обмислено ли? — Този път нямаше съмнение, че Вольова се изсмя. — Това е най-необмисленото нещо, което съм правила някога, Хури. — Но точно сега не виждам други алтернативи. Освен ако не стреляш по-бързо по оръжието.

— Работя по въпроса.

— Е, поработи още малко и престани да ме притесняваш. Ако все още не си се досетила, държа да те уведомя, че точно сега имам да мисля за много неща.

— Предполагам, че целият й живот преминава пред вътрешния й взор.

— О, пак ли ти.

Хури не обърна повече внимание на Мадмоазел, тъй като си даде сметка, че единствената цел на вмятанията й бе да я отвличат, да променят хода на битката.

Сега на Вольова й оставаха по-малко от петстотин метра, за да домъкне оръжието до пламъците. То се съпротивляваше с всички сили, двигателите му работеха с пълна пара, но общата му мощност бе по-малка от мощността на стаята-паяк. И напълно разбираемо. При замислянето му неговите създатели бяха наблегнали върху други качества, а не върху вероятността, че някой ден ще му се наложи да играе подобни игри.

— Хури — обади се Иля, — след трийсетина секунди ще пусна копелето. Ако изчисленията ми са верни, нищо не би могло да го спре да не продължи нататък към убийствените лъчи от двигателите на лайтхъгъра.

— Това е добре, нали?

— Ами, донякъде. Но мисля, че би трябвало да те предупредя… — Гласът на Вольова ту се губеше, ту се появяваше отново, връзката се влошаваше от изгарящата енергия на лъча от двигателите, към които тя се бе доближила на неразумно за органичната материя разстояние. — Мина ми през ума, че дори да успея да унищожа оръжието… част от взрива, нещо екзотично, може би, може да засегне лъча на двигателя и по него да достигне до самата му сърцевина. — Направи пауза, очевидно умишлена. — Ако се случи такова нещо, резултатите може да не бъдат… оптимални.

— Да, благодаря — отговори Ана. — Ценя повдигането на духа.

— По дяволите! — процеди Вольова тихо и спокойно. — Планът ми има незначителен недостатък. Оръжието трябва да е засегнало стаята с някакъв защитен електромагнитен импулс, или пък радиацията от двигателите пречи на хардуера. — Последва звук, напомнящ многократни опити да се завъртят древни метални превключватели. — Искам да кажа — продължи Иля, — че май не мога да се освободя. Хваната съм заедно с копелето.

— Тогава изключи проклетия двигател. Можеш да го направиш, нали?

— Разбира се. Как според теб убих Нагорни? — Но отговорът й не прозвуча оптимистично. — Не… Не мога да се измъкна; трябва да съм блокирала някои от пътеките за връзка, когато пуснах „Ползи“… — Сега вече Вольова дърдореше бързо и неразбрано. — Хури, положението става малко отчаяно… ако онези оръжия са ти под ръка…

В този момент прозвуча самодоволният глас на Мадмоазел:

— Тя е мъртва, Хури. А от ъгъла, от който трябва да стреляш, половината оръжия ще бъдат обезвредени от защитните системи, за да не увредят лайтхъгъра. С това, което остава, в най-добрия случай само ще одраскаш оръжието от скривалището.

Тя имаше право — почти незабелязано се бяха включили цели блокировки, тъй като даваше команда на оръжията да се прицелят опасно близо до критично важни елементи на кораба. На нейно разположение оставаха все още само по-леките оръжия, които не биха могли да причинят особена вреда.

В този момент усети някаква промяна.

Изведнъж се оказа, че контролира в значително по-голяма степен оръжията; осъзна също така, че ограничаването на мощта им на изстрелване действаше всъщност в нейна полза. Планът й се промени. Онова, от което се нуждаеше сега, бе хирургическа точност, а не брутална сила.

Хури побърза да се възползва от тази пролука, преди Мадмоазел да бе обсебила отново оръжията, и даде нареждания за пренасочване на целта. Указанията й бяха изключително прецизни. Оръжията заеха позициите, които им бе избрала. Сега целта им не беше оръжието от скривалището, а нещо съвсем друго…

— Хури — обади се Мадмоазел. — Наистина смятам, че трябва да обмислиш добре това преди да…

В този момент Ана стреля.

Към оръжието от скривалището полетяха капки плазма; всъщност не към самото оръжие, а към стаята-паяк, като прерязаха точно всичките й осем крака и четирите съоръжения за прикачване. Стаята се отдели и полетя в обратна на двигателя на лайтхъгъра посока, с прерязани в коленете крака.

Оръжието от скривалището се устреми право към лъча на двигателя като еднодневка към горяща свещ.

Онова, което се случи след това, стана за нечовешки кратка поредица от мигове, толкова бързо, че Хури осъзна всичко едва по-късно. Физическата външна част на оръжието от скривалището се изпари за една милисекунда. Невъзможно беше да се каже дали това бе резултат от самия лъч или в мига на своето унищожение, оръжието вече бе преминало към акт на обръщането си наопаки.

Така или иначе, нещата не се развиха така, както бяха възнамерявали участниците в събитието.

В същия миг онова, което бе останало от оръжието от скривалището под изпарилата се външна обвивка, изпусна продължително гравитационно изригване от покосяващо пространство-време. Нещо наистина ужасяващо се случваше с тъканта на реалността в непосредствена близост до него, но не по планирания начин. Около сгърчващата се маса плазмена енергия се образува дъга от звездна светлина. За около милисекунда дъгата беше почти стабилна и сферична, но след това започна да се колебае, да вибрира неравномерно като сапунен мехур, заплашващ да се пръсне всеки момент. Частица от милисекундата по-късно, оръжието се сгромоляса навътре и, при експоненциално ускорение, изчезна.

Миг по-късно вече не се виждаше нищо, дори някакви останки, само обичайната, осеяна със звезди, част от Космоса.

Тогава се появи някаква светлина, изчезваща в ултравиолетовия спектър. Тя се увеличи и разшири и се превърна в интензивна, злонамерена сфера. Вълната от разширяваща се плазма се стовари върху кораба с такава сила, че Хури усети удара въпреки дълбоката изолация и омекотяване на връзките на оръжейната. Рукналата като придошъл поток информация я уведоми — макар това да не я интересуваше особено — че ударът не бе повредил сериозно нито една от системите в корпуса и че остатъчната радиация бе в поносимите норми. Гравиметричните стойности внезапно се бяха върнали в нормата.

Пространство-времето беше пробито, в него бе проникнато на квантово ниво и то им бе позволило да зърнат миниатюрен отблясък от Планкова енергия. Миниатюрен, в сравнение с обикновено изгарящите всичко енергии, присъстващи в пространствено-времевата пяна. Но извън нормалната си среда, това незначително количество имаше въздействие на избухнала у съседите атомна бомба. Пространство-времето се бе затворило моментално, преди да бе станало нещо наистина лошо като бе оставило само няколко допълнителни квантови черни дупки с ниска маса и други аномално-екзотични частици като доказателство за злочестите събития.

— О, много добре — заяви с безкрайно разочарование в гласа Мадмоазел. — Надявам се, че се гордееш с това, което направи.

Но онова, което привлече вниманието на Хури в този момент, беше устремилото се към нея през оръжейното пространство отсъствие. Тя опита да се отдръпне навреме, опита да прекрати връзката…

Но не беше достатъчно бърза.