Джесика Нол
Най-щастливото момиче на света (9)

Глава 9

Не излъгах Люк. Казах му, че ще изпратя имейл на господин Ларсън няколко дни след като се върнахме от Нантъкет. Не можех да спра да мисля за него, не можех да спра да си представям как двамата щяхме да седнем рамо до рамо в някой затъмнен бар и как по лицето му щеше да се изпише загриженост и страст, когато му признаех втората си мрачна тайна: не бях сигурна, че можех да се справя с това. Начинът, по който щеше да ме целуне, вътрешната борба, която щеше да преживее заради съпругата си. Буут. Елспет. Но после щеше да си припомни: това бях аз.

После имената на участниците в тази малка фантазия бавно се завъртяха пред очите ми като филмови надписи. Господин Ларсън никога не би постъпил така с мен. А и аз самата не исках да направя това с него. Щях да се женя. И аз, като всяка булка, бях обзета от страхове. Мама ми напомни, когато й казах, че било нормално да се страхуваш. Добре де, не беше това. Може би не бях готова да се омъжа, макар че си мислех обратното.

— Мъже като Люк не се срещат под път и над път — предупреди ме тя. — Не оплесквай нещата, Тиф. Никога няма да намериш някой толкова добър, колкото него.

Привлекателността на господин Ларсън се криеше в това, че беше там през цялото време. Видя ме в най-тежкия момент, когато бродех като улично куче, и въпреки това ме подкрепи, направи всичко възможно, за да ми помогне. Бе си представил бъдещето, което бих могла да постигна, още преди самата аз да го пожелая. И именно той ме тласна към него. Това бе вярата. Докато растях, си мислех, че вярата е убеждението, че Исус е умрял заради нас, и ако не отстъпя от това убеждение, ще се срещна с него, когато умра. Но днес вярата означаваше нещо съвсем различно за мен. Вярата се състоеше в това някой да вижда в теб неща, които самият ти не забелязваш, и да не се отказва от теб, докато сам не ги съзреш. Исках това. То ми липсваше.

— Защо ти е? — резервирано попита Люк, когато поисках имейла на господин Ларсън. Не прозвуча подозрително, но и не бе ентусиазиран.

— Какво имаш предвид с това „защо“? — изсъсках насреща му, както бих постъпила с някоя стажантка, която задава въпроси за току-що възложената й задача. „Коя част не успя да схванеш?“ — Истинска случайност, че се натъкнахме един на друг. Той ще участва в документалния филм. Искам да разбера дали ще се снимаме по едно и също време и какво ще разкаже. — Лицето на Люк остана безизразно, така че прибягнах до мелодрама. — Всичко, Люк. Искам да говоря с него за всичко.

Люк тупна с ръка канапето и изпъшка.

— Той ми е клиент, Ани. Просто не искам нещата… да се объркат.

— Просто не разбираш — въздъхнах аз. Тръгнах отчаяно към спалнята и затворих тихо вратата. Когато на следващия ден отново го помолих за имейл адреса, Люк ми го изпрати на пощата, без да каже и дума.

Адресът на господин Ларсън примигваше в полето „До“, а аз отключих дремещата в мен кралица на бала, за да му напиша мил, духовит имейл. „Не мога да повярвам колко случайно се натъкнахме един на друг. Светът е малък, нали? Ще се радвам, ако се видим някой път. Струва ми се, че има толкова много неща, за които да поговорим.“

Натиснах осем пъти бутона „Обнови“, преди да се появи отговорът на господин Ларсън. Отворих имейла. Страните ми пламтяха от обзелата ме надежда.

„Какво ще кажеш за кафе? — беше написал той. — Така няма ли да е по-удобно?“ Облещих се. Усилието беше достатъчно, за да изгоря калориите от гроздето, с което бях съгрешила. Кафе? Все още ме мислеше за някогашната му ученичка. „Смятам, че питиетата ще ни накарат да се почувстваме още по-удобно“, гласеше отговорът ми.

„Имаше същия остър език още като дете“, отвърна той. Настръхнах при думата „дете“, но беше склонил.

В деня на срещата ни носех широка кожена рокля тип тениска и ботуши с отворени пръсти на работа, докато си мислех: „Ето какво носи някой с «остър език» посред лято“.

— Изглеждаш фантастично — каза Лулу, когато се разминахме в коридора. — Да не би да си инжектирала ботокс в челото?

— Това е най-милото нещо, което някога си ми казвала — отвърнах аз, а Лулу оправда очакванията ми и се разкикоти. Мислех, че просто си разменяхме любезности, но Лулу спря, направя няколко крачки назад и ми кимна, за да се усамотим в ъгъла. — И така, статията ти „Порно за отмъщение“ е великолепна. Наистина великолепна!

Бях положила доста усилия, за да прокарам тази идея в рубриката, посветена на проблемите на жените, които се бяха превърнали в обект на отмъщение на бивши гаджета. Поставях въпроса за това, че законите за престъпване на границите на личното пространство и сексуалния тормоз изоставаха от технологиите и на практика правоприлагащите органи бяха безсилни да помогнат.

— Благодаря — засиях аз.

— Удивително е, че наистина можеш да направиш нещо — продължи Лулу. — Но смятам, че ще има по-голямо въздействие, ако тонът е по-предизвикателен, а не толкова наставнически. — Тя се опита да повдигне вежди, но се отказа.

Щях да се включа в играта.

— Това е навременна статия. Не бих я отлагала дълго.

— О, не мисля, че ще се наложи. — Усмивката й разкри ред потъмнели зъби на любител на кафето отвъд пласта червило „Шанел“.

Изражението ми бе огледално отражение на нейното.

— Това е фантастична новина.

— Чао — размаха тя тъмния си маникюр към мен. Реших, че това е добро предзнаменование.

 

 

Херкулесовият гръб на господин Ларсън се появи като мираж насред Дионисиевата мъгла на бара. Проправих си път сред гъмжилото от жени в поли тип „молив“ и банкери, пъхнали брачните халки в джобовете си, които обикновено се изсипваха в този час. Токовете ми потракваха напевно: „Бъди истинска. Бъди истинска. Бъди истинска“.

Потупах го по рамото. Или бе свалил вратовръзката си, или въобще не бе носил през деня, ризата му се разтваряше леко точно на гръкляна. Сребристото късче кожа беше също толкова шокиращо, колкото и първия път. Забелязах, че е с дънки. Това ми напомни, че има толкова много непознати страни.

— Съжалявам. — Повдигнах крайчеца на устните си в разкаяна усмивка. — Задържаха ме на работа. — Издухах кичур коса от устата си, за да покажа колко съм изтощена. „Толкова съм заета, но намерих време за теб.“

Това, разбира се, не беше вярно. Започнах да се приготвям в тоалетната на „Дъ Уиминс Мегъзин“ към седем и двадесет. Напръсках се с дезодорант, измих си зъбите, жабурих се толкова дълго с водата за уста, че очите ми засмъдяха. После дойде ред на грима. Положих голямо старание, за да изглеждам почти естествена. Излязох от офиса в седем и четиридесет и една. Изоставах с една минута от разписанието. Според изчисленията ми, ако го следвах, трябваше да се озова в бара на Флатайрън Билдинг^[1] в осем и седем. „Перфектното закъснение, за да му покажеш, че не си загубила ума си по него“, казваше Нел.

Устните на господин Ларсън докоснаха ръба на чашата му.

— Трябва да те накарам да тичаш няколко обиколки. — Отпи скромна глътка. Едва когато забелязах колко намалял бе скочът му, осъзнах, че вече бе загрял.

Мисълта господин Ларсън да ми казва какво да правя, да ми крещи да тичам по-бързо, да ускоря темпото, „постарай се малко повече, ТифАни“, накара кожата на тила ми да настръхне. Засуетих се и заех високия стол до него. Не можех да му позволя да ме види настръхнала. Поне засега.

Прибрах кичур коса зад ухото си.

— Знаеш ли, че продължавам да тичам по нагорнище, както ни учеше, поне веднъж седмично?

Господин Ларсън се засмя леко и въпреки че около очите му се образуваха бръчици, лицето му изглеждаше момчешко, сякаш нямаше нищо общо с белите коси по слепоочията му.

— Къде? Та този град е толкова равен.

— Знам, че нищо не може да се мери с Мил Крийк. Живея в Трайбека, така че се налага да се задоволя с Бруклинския мост — въздъхнах леко. И двамата знаехме, че едностаен лъскав апартамент край Бруклинския мост превъзхождаше някакво си овехтяло псевдоимение в Брин Мор.

Барманът ме забеляза и ми кимна, за да вземе поръчката ми.

— Водка мартини — казах аз. — Без лед. — Това беше напитката за образа ми на изискан редактор. Не че умирах за мартини така, както копнеех за пакетче гевречета е шоколадова глазура, но когато имах нужда да потъна в топла пелена, при това бързо, винаги избирах този еликсир. Понякога дори ме подвеждаше да си мисля, че ме наляга истинска умора, от която щеше да ми се приспи.

— Виж се само! — Господин Ларсън се отдръпна, за да огледа представлението, което му бях подготвила. Съблазнителната кожена рокля, черните диаманти на ушите, които умишлено бях изложила на показ. Погледът му проблесна весело и одобрително. Беше за съвсем кратък миг, но усещането бе непоносимо, сякаш случайно бях докоснала гореща печка. Реакцията на тялото заглуши всичко останало. — Винаги съм знаел, че ще станеш точно такава.

Идеше ми да се пръсна от гордост, но запазих неутрално изражение.

— Готина мацка?

— Не, това. — Той разпери ръце към мен. — Ти си една от онези жени, които хората заглеждат по улиците и се чудят каква ли си. С какво ли се занимаваш.

Напитката ми се озова пред мен и отпих изгаряща глътка. Имах нужда от нея, в случай че следващите ми думи ме развенчаят.

— Работата ми се състои в това да пиша безброй съвети как се прави свирка.

Господин Ларсън извърна поглед.

— Я стига, Тиф!

Звукът от старото ми име, разочарованието в гласа на господин Ларсън, стори ми се, че отново почувствах ръката на Дийн през лицето си. Отпих още една голяма глътка. Усетих вкуса на водка по устните си и се опитах да се съвзема.

— Старата ти ученичка май прекали?

Господин Ларсън завъртя чашата между дланите си:

— Мразя, когато се подценяваш по този начин.

Подпрях лакът на бара, завъртях се на стола, застанах с лице към него, за да види, че целият този разговор ме забавляваше.

— В никакъв случай. Ако не притежавам журналистическа почтеност, то поне мога да се шегувам с това. Повярвай ми, добре съм.

Едва успях да устоя на проницателния поглед на господин Ларсън.

— Безспорно изглеждаш добре. Предполагам, че просто се опитвам да разбера дали наистина се чувстваш така.

Мартинито все още не ме беше хванало. Не бях готова да се впускам в подобен разговор. Мислех, че щяхме да започнем бавно. Щях да се иронизирам с няколко шеги със сексуален заряд, описвайки работата си. Господин Ларсън щеше да прозре, че зад скромното ми ежедневие се криеше амбицията и острият като бръснач ум, които липсваха на съпругата му. Дали не смятах, че и Люк страдаше от подобна липса до известна степен? Веднага щях да се съглася и може би леко да се просълзя. „Той просто не разбира. Малцина разбират.“

Красноречив поглед към господин Ларсън, за да го уверя, че е един от тях.

— Добре, добре — засмях се аз. — Този документален филм, съвсем съм се побъркала покрай него.

Смехът на господин Ларсън проехтя в унисон с моя. Изпитах облекчение.

— Знам какво имаш предвид.

— Притеснявам се — отвърнах аз. — Но въпреки това умирам да участвам.

Господин Ларсън явно не ме разбра.

— Какво те притеснява?

— Защото не знам каква е целта им. Наясно съм какво би се получило след намесата на редактора. — Сниших глас и се приведох към него, сякаш следващото ми признание беше запазено за съвсем тесен кръг от хора и щях да направя изключение заради господин Ларсън. — Искам да кажа, че манипулирам, по дяволите, това, което пиша. Знам съвсем точно какво искам да се получи още преди да направя проучването и да се обадя на самия доктор Оз. Ако това, което ми каже, не ме устройва, задавам въпросите по различен начин. Или… — Наклоних глава, припомняйки си другия вариант. — Пробвам с конкуренцията му от „Добро утро, Америка“ и ги карам да ми дадат нещо, което би паснало.

— Ето как ставало. — Господин Ларсън присви леко очи, сякаш надничаше внимателно през шпионката на внушителната ми фасада. Директната информация, с която разполагаше, беше пукнатината, която в крайна сметка щеше да разбие предното стъкло на хиляди късчета.

Усмихнах се вътрешно.

— Просто казвам, че не бих заложила всичките си надежди на това.

Господин Ларсън се приведе и раменете му се изравниха с моите. Парна ме горещият дъх на уиски:

— Не, и не бива. Но не смятам, че трябва да се тревожиш за нещо. Мисля, че се интересуват тъкмо от твоята версия, която никой не е чувал. Но в този случай нищо не е гарантирано. — Той се отдръпна, лишавайки ме от торфената си топлина. Имах чувството, че затъвам в хладна дънна яма в океана. — Трябва да знаеш, че независимо какво ще кажат за теб, единственото, което е важно, е това, което знаеш за себе си тук. — Той положи ръка на гърдите си.

Ако в следучилищния си живот бях чула тези думи от някой друг, щях да му се надсмея. Но те идваха от господин Ларсън и щях да си ги припомням с трепет, да си ги повтарям винаги когато се чудех дали бях взела правилното решение през идните многобройни години.

Заиграх се с мокрото ъгълче на една коктейлна салфетка.

— Господин Ларсън, там няма кой знае какво, което да ме утеши.

Господин Ларсън въздъхна, сякаш току-що бе получил наистина лоша новина.

— Господи, Тиф! Това ме съсипва.

Бях бясна на себе си, задето си позволих да сгърча лице в отвратителна и сбръчкана гримаса. Плеснах се по челото, за да пропъдя картината на касапницата.

Господин Ларсън се приведе, за да се изравни с нивото на очите ми:

— Хей — промълви той, — стига. Не исках да те разстройвам.

И тогава почувствах топлината на ръката му върху гърба си. Бе я положил малко по-надолу, отколкото изискваше приличието. Между краката ми пламна онова чувство, толкова отчаяно, че копнеех за незабавен край, толкова сладко, че щеше да ми липсва в мига, когато отлетеше.

Дарих го с колеблива усмивка. Хората обичаха бойците.

— Честна дума, не съм се скапала.

Господин Ларсън се засмя и плъзна ръка нагоре по гърба ми. Потупа ме окуражаващо, бащински. Проклех се, задето отново бях изиграла картите си погрешно, но и си отбелязах нещо, което нямаше да забравя. „Харесваше ме съсипана.“

— Е, каква е сделката? — попита господин Ларсън, като отдръпна ръката си и изправи гръб. — Връщаш се там през септември, за да заснемат филма?

Логичен въпрос. Не че имаше други възможности.

— Да, а ти?

Господин Ларсън се размърда на стола си и направи физиономия. Беше твърде малък за човек с неговите размери.

— И аз.

Барманът се появи и ни попита дали искаме по още едно. Кимнах нетърпеливо, но господин Ларсън заяви, че щял да пропусне. Помръкнах, но се опитах да не го показвам.

— Уитни подкрепя ли те за филма? — Поех дъх раздразнено. — Защото Люк е против.

— Люк не желае да участваш? — Забелязах, че това притесни господин Ларсън, и останах доволна.

— Просто смята, че това ще ме запрати обратно в някаква черна дупка. А за капак на всичко междувременно планираме сватбата си.

— Тревожи се за теб. Разбирам го.

Поклатих глава, развълнувана от възможността да разоблича великия свети Люк:

— Просто не иска да се занимава с мен и моята жалка истерия. Би бил най-щастлив, ако никога повече не отворя дума за „Брадли“.

Господин Ларсън прокара нежно пръст по ръба на чашата. Почти усещах как поставя лейкопласт върху драскотината на лицето ми онази нощ в апартамента му. Беше казал „Готово“, след като залепна здраво за кожата ми. Заговори, забил поглед в празната чаша:

— Да продължиш напред не означава да не говориш за случилото се. Или да не изпитваш болка. Предполагам, че болката никога няма да отшуми. — Погледна ме някак срамежливо, за да се увери, че съм съгласна с него, внимание, с което Люк никога не ме удостояваше. Не, Люк просто държеше на своето и настояваше, че трябва да преглътна и смеля този жестока хапка в живота си. Защо трябва да участвам в документалния филм? По дяволите, не е нужно да се побърквам от притеснение какво мислят другите за мен. Беше лесно да го кажеш, когато всеки от шибаното ти обкръжение те обичаше. — Не исках да говоря от твое име — обади се господин Ларсън. — Съжалявам. — Извинението му ме накара да осъзная, че съм се намръщила.

— Не. — Пропъдих Люк от мислите си. — Напълно си прав. Благодаря ти, задето каза това. Никой никога не ми е казвал подобни неща.

— Сигурен съм, че се старае. — Господин Ларсън посегна към ръката ми. Бях толкова изненадана, че крайниците ми се сковаха и той трябваше да положи усилие, за да хване ръката ми и да я задържи във въздуха, както мъж от викторианската епоха, който повежда жената към дансинга. — Очевидно те обича. — Докосна с палец доказателството на пръста ми, завъртя леко камъка и повдигна вежди.

Сега беше идеалният момент да проявя смелост:

— Но аз искам някой да ме спечели.

Господин Ларсън положи внимателно ръката ми върху бара. Зачудих се дали го беше доловил, пулса от всяко нервно окончание, което бе докоснал.

— Това е двустранна сделка, Тиф. Трябва да позволиш да бъдеш спечелена.

Облегнах глава на ръката си. Изрекох репликата, която бях репетирала мислено толкова много пъти, откакто бях разиграла въображаемия сценарий на първата ни романтична среща:

— Господин Ларсън — промълвих аз, — май наистина не искате да ме наричате Ани?

— Това ли е твоят начин да ме попиташ дали можеш да се обръщаш към мен с Андрю? — Устната му се изви в онази дъга, която винаги се появяваше, когато си го представях в класната стая. Този мъж наистина не можеше да бъде принуден да действа пряко волята си, а аз изгарях от желание по него, първично и диво като жаждата. — Защото можеш.

Джобът на ризата на Андрю внезапно засия ярко като сърцето на Железния човек. Той извади телефона си и мярнах на екрана „Уит“. Усетих липсата на последните две букви от името й като предателство.

— Съжалявам — каза той. — След това ще ходя на вечеря с жена ми. Времето мина така неусетно.

Дявол да го вземе, след това щеше да ходи на вечеря с жена си, Ани. Какво си мислеше? Че двамата щяхте да признаете безсмъртната си любов в някакъв бездушен, мрачен бар и да си наемете хотелска стая? Отвратителна си!

— Искам да ти кажа нещо набързо — изрекох аз и поне успях да отклоня вниманието на Андрю от телефона му. — Нещо, което исках да ти кажа много отдавна. Наистина съжалявам. За случилото се в кабинета на директор Ма. Задето не удържах на думата, която ти дадох.

— Няма нужда да се извиняваш, Тиф.

„Ани“ не би му подхождало, а и аз нямах нищо против.

— И все пак съжалявам. Никога не съм ти казвала, но… — Наведох глава. — Говорих с Дийн по телефона онази сутрин, докато бях у вас. Когато изтича до аптеката.

Андрю се замисли над думите ми за миг.

— Но как е разбрал, че си в апартамента ми?

— Не знаеше. — Обясних му, че съм се обадила у дома, за да кажа на родителите си, че се прибирам, и съм разбрала, че Дийн се е опитал да ме открие. — Всъщност си мислех, че в понеделник мога да отида на училище и всичко ще бъде наред. — Изсумтях презрително. — Господи, каква глупачка съм била!

— Глупакът е бил Дийн. — Андрю остави телефона си на барплота и впи поглед в мен. — Вината е на Дийн и никога не е била твоя.

— А аз позволих да му се размине. — Въздъхнах с отвращение. — Защото се изплаших, че ако го сторя, вече няма да съм популярна. Бясна съм на себе си заради това.

Ако в колежа плъзнеха слухове, че някой футболист се е възползвал от първокурсничка, аз се вбесявах, задето не се е оплакала от него. Докато стоях до нея на опашката пред плота със салатите, ми идеше да се разкрещя: „Просто не им позволявай да им се размине!“. Но после забелязвах как трупаше розички карфиол върху салатата си — никой никога не слагаше карфиол в салатата си, — това разбиваше сърцето ми като метално гюле. Караше ме да се чудя дали е бил любимият й зеленчук като дете, дали майка й го бе приготвяла специално за нея, дори когато братята и сестрите й са роптаели недоволно срещу карфиола. Исках да протегна ръце и да я прегърна изотзад, да притисна лице към ухаещата й на сапун руса коса и да кажа: „Знам“.

Защото и аз не можех да го сторя. Първото нещо, което господин Ларсън бе направил в понеделник сутрин, бе да пъхне рошавата си глава в кабинета на директор Ма, точно както бяхме планирали, и да му каже за поредния проблем с Дийн Бартън, а също и с новия ученик Лиам Рос. Дори не успях да стигна до класната стая. Госпожа Дърн ме откри в коридора и заяви, че трябва да се явя незабавно в кабинета на директор Ма. Преминах неохотно край крилото на първокурсниците и по-големите ученици, през опустялата столова, в която имаше неколцина души, дошли да закусят, качих се по стълбището и се отправих към административното крило. Господин Ларсън стоеше в ъгъла на кабинета на директор Ма, като учтиво ми бе отстъпил единственото свободно място. Отказвах да го погледна, но усещах очакването, таящо се в окуражителната му усмивка. Докато отричах всичко, бях забила поглед в сабото си. Подметките бяха побелели от дъждовната вода. Зачудих се дали мама знаеше как да ги почисти.

— Значи няма произшествие, за което да докладваш? — Директор Ма буквално се задъхваше и дори не си направи труда да скрие облекчението си. В крайна сметка семейство Бартън беше финансирало новото допълнение към столовата.

Усмихнах се и казах, че няма. Коректорът едва прикриваше драскотината на лицето ми. Директор Ма я забеляза, въпреки жалкия му опит да се престори, че не му е направила впечатление.

— Какво стана? — настойчиво попита господин Ларсън в коридора.

— Може ли просто да забравим за това? — помолих го аз. Продължих да вървя. Бях сигурна, че иска да сложи ръка на рамото ми и да ме спре, но и двамата знаехме, че не може да го направи. Ускорих ход, опитвайки се да избягам от разочарованието му. То изпълни коридора като евтин одеколон.

Сега, след толкова много години, Андрю ме изгледа така, както човек изучаваше ново петно на гърдите си. Кога точно се бе появило? Дали не е опасно?

— Трябва да вярваш повече в себе си, Тиф — каза той. — Просто се опитваше да преживееш случилото се. — Не успях да открия нито един недостатък в широкото му красиво лице в приглушената светлина на бара. — Постигнала си нещо и си го направила честно. За разлика от някои хора, които познаваме.

Кипнах. Дийн. Макар че понякога си мислех, че си приличахме много повече, отколкото ми се щеше да призная.

Потънахме в мечтателно мълчание. Светлината смекчаваше всичките ни назъбени краища и запълваше празнините. Забелязах с периферното си зрение, че барманът бе насочил вниманието си към нас. Опитах се мислено да му внуша да ни остави на мира, но той попита:

— Желаете ли нещо друго?

Андрю посегна към джоба на панталона си.

— Само сметката.

Току-що сервираното ми мартини проблясваше подигравателно насреща ми.

— Можем да се видим на обяд или нещо подобно? — не се отказвах аз. — И двамата ще сме в града през онзи уикенд.

Андрю откри картата, която търсеше, и я подаде през бара. Усмихна ми се:

— С удоволствие.

И аз се усмихнах:

— Благодаря за почерпката.

— Съжалявам, че не мога да остана за още едно питие. — Андрю разтърси ръка, за да освободи часовника си изпод ръкава на ризата, и повдигна вежди, когато видя часа. — Наистина закъснявам.

— Няма проблем. Просто ще си седя тук и ще си пия сама. — Въздъхнах предвзето. — Ще се забавлявам с втренчените погледи на хората, които ще се чудят каква ли съм и с какво се занимавам.

Господин Ларсън се засмя.

— Ето как ми подслаждаш живота. Гордея се с теб, Тиф.

Предното стъкло се пропука малко по-дълбоко.

 

 

Вратата на спалнята беше затворена. Ивицата мрак се стелеше успоредно на пода. Люк вероятно си бе легнал рано. Освободих се от кожената рокля и застанах под климатика за няколко секунди.

Измих лицето и зъбите си. Затворих вратата и изключих осветлението. Оставих дрехите си на канапето и се вмъкнах в спалнята по сутиен и бикини. Бях сложила от хубавите. За всеки случай.

Люк се размърда, когато отворих едно чекмедже.

— Здрасти — прошепна той.

— Здрасти. — Разкопчах сутиена си и го оставих да падне на пода. Когато направех така, Люк обичаше да ми казва да дойда в леглото, но вече не го правеше. Намъкнах къси панталони и потник.

Пъхнах се между завивките. Въздухът в стаята беше арктически и изкуствен, прозорецът тракаше зловещо в ъгъла. Цареше мрак, но всичко се виждаше благодарение на мъждукащата светлина на Кулата на свободата, където всички онези патрикбейтмъновци^[2] проклинаха компютрите си в разрастващия се централен офис на „Голдман Сакс“.

Забелязах, че очите на Люк са отворени. В Ню Йорк не съществуваше черна като катран стая, още една причина, поради която обичах това място — светлината от външния свят нахлуваше по всяко време на денонощието, за да ме увери, че има някой буден, някой, който би могъл да ми помогне, ако се случи нещо лошо.

— Получи ли това, което искаше? — попита Люк. Гласът му бе равен, както когато правеше сутрешния си крос.

Подбрах внимателно думите си:

— Радвам се, че поговорих с него.

Люк се претърколи и ми обърна обвинително гръб.

— Ще съм изключително доволен, когато цялата тази работа приключи и всичко се върне в обичайното си русло.

Знаех руслото, което му липсваше — онази Ани, която искаше да се появи в леглото. Това беше Ани след нощ в „Чикън Бокс“, бар в Нантъкет, известен с дългите си опашки от зъзнещи момичета, колоритни като великденски яйца, облечени в елегантни рокли туники. Имаше една барманка — Лесби, всъщност името й беше Лиз, но когато приличаш на по-млада и съвсем леко по-слаба версия на актрисата Делта Бърк, облечена си в камуфлаж и носиш халка на хрущяла между ноздрите, синьокръвните хвалипръцковци смятаха, че е изключителна проява на комедиен гений да ти лепнат прякора Лесби.

Съпругите на приятелите на Люк се изнервяха и се чувстваха неловко в присъствието на Лесби, за разлика от мен. Беше се превърнало в постоянна шега в групата ни — ако изпратиш Ани да донесе питиетата, ще се върне с поне един безплатен коктейл „Животът е хубав“ (отвратителна комбинация от малинова водка, спрайт, боровинков сок и Ред Бул), защото Лесби я обожава. Люк също я обожаваше — доколкото правеше явна огромната разлика между мен и другите момичета с огромните им перлени обеци и полари, красиви, но самовлюбено безполови. Люк притежаваше момиче, което не потреперваше от неудобство в присъствието на агресивна лесбийка, момиче, което всъщност се възбуждаше, докато флиртуваше с нея.

— Това е моята малка Ани Ленъкс — казваше Лесби винаги когато ме видеше. — Колко диетични?

 

 

Вдигах пръсти, за да покажа бройката на момичетата, които искаха коктейлите си с диетичен спрайт и Ред Бул, а Лесби се засмиваше съзаклятнически и казваше:

— Веднага пристигат.

Докато Лесби забъркваше питиетата, носът на Люк се отъркваше във влажния ми кичур коса и той прошепваше в ухото ми:

— Би ли ми обяснила отново защо те нарича Ани Ленъкс?

Винаги накланях глава, за да се полюбува на врата ми, и отвръщах:

— Защото Ани Ленъкс е лесбийка. Ако и аз съм лесбийка, ще може да ме чука.

Когато Лесби поставеше коктейлите на бара, Люк вече се беше надървил в червените си къси панталони и трябваше да вървя стратегически пред него, докато отнасяхме питиетата на всичките му изтънчени приятели.

— Диетичните са с лимон — обръщах се към момичетата, а лъжата караше лицето ми да грейне в садистична усмивка. Лесби обичаше да сервира „диетични“ калорични бомби на изключително поддържаните кучки, облечени в бели дънки, размер двадесет и шести.

Пресушавахме няколко питиета, достатъчно, за да ни предпазят от хапещия въздух навън. Температурата в Нантъкет можеше да падне до десет, дори пет градуса, когато слънцето залезеше, дори и през най-жаркото лято. После си викахме такси и се отправяхме към имението на семейство Харисън, което разполагаше с достатъчно спални, за да събере целия завършващ клас от братството на Люк. Някои оставаха будни до късно, за да пушат трева, да играят бира понг или да използват микровълновата в кухнята, за да си приготвят странни комбинации от храна, подгонени от пиянски глад, но не и ние с Люк. Не, ние винаги си лягахме веднага. Роклята ми се оказваше смъкната около талията още преди да се метнем сред завивките. Много отдавна бяхме решили, че трябва да нося рокля, когато ходехме в „Чикън Бокс“, независимо колко студено беше навън. Улесняваше достъпа, след като се приберяхме у дома.

Лицето на Люк винаги ме очароваше, когато започнеше да пръхти, надвесен над мен. Вените му изпъкваха, бузите му се покриваха с червенина, която покриваше плътно страните му, и сякаш луничките му изчезваха напълно. Никога не се стараеше да ме доведе до края в онези нощи. Сякаш бе решил, че този ритуал е предназначен единствено за него самия — но аз винаги успявах да свърша. И това бе, защото си спомнях нощта преди около две години, когато Лесби ме проследи до тоалетната и ме приклещи към стената. Устните й, неочаквано деликатни и треперещи, се озоваха върху моите. Начина, по който вклини мускулестото си бедро между краката ми, когато започнах да целувам врата й, осигурявайки ми опора, към която да се притисна, място, което да притъпи болката.

Чудих се дали да разкажа на Люк за случилото се. Не защото така бе редно или изпитвах някакво глупаво самодоволство, а защото не можех да реша дали това щеше да го възбуди. Или отврати. Това бе вечната битка при Люк — да открия тънката граница между извратеността и сладострастието.

В крайна сметка реших да премълча. Може би щях да му кажа, ако Лесби приличаше повече на модела Кейт Ъптън, може би ако не бе избрала да ме целуне точно когато бях започнала да се вкисвам като забравена кутия с прясно мляко в дъното на хладилника.

И въпреки това следвах Люк неотклонно, когато затваряше очи и свършваше със стенание. Обичах мъжът да остава в мен след края, но Люк бързо се отърсваше от възбудата си. Претъркулваше се по гръб и задъхано прошепваше колко дяволски много ме обича.

Може би никога няма да се измъкна напълно от буржоазната яма, но това не означава, че не съм съпруга-трофей. Просто съм друг вид.