Джесика Нол
Най-щастливото момиче на света (8)

Глава 8

Мама ме наказа за две седмици след партито у Дийн. Винаги подбираше удобния момент след някоя от изтърканите шеги в сериала „Приятели“, за да повтори любимото си изречение „Толкова е смешно“, именно това беше и наказанието ми — смехотворно. С изпълнението, което бях разиграла на партито у Дийн, се бях самонаказала.

И все пак продължаваха да ме търпят на масата за обяд най-вече благодарение на Хилари и Дийн. Всички останали просто изглеждаха облекчени, когато обявих, че съм под домашен арест до края на месеца. Под карантина, така че имаха време да решат дали прегрешенията ми бяха заразни.

Незнайно защо, Хилари наистина бе започнала да ме харесва. Може би защото подкрепях и насърчавах безумния й тийнейджърски бунт, или защото ме помоли да прочета съчинението й върху „В разредения въздух“^[1], което в общи линии пренаписах и превърнах в есе за отличен. Не ми пукаше. Каквото и да поискаше от мен, щях да й го дам.

Оливия се опита да се държи така, сякаш не я бе грижа, когато разбра за партито у Дийн, сякаш й беше все тая, че ме бяха поканили и не бях споделила с никого или че се бях сваляла с Лиам, към когото бе показала недвусмислени предпочитания.

— Беше ли забавно? — попита ме жизнерадостно. Запремигва бързо и това сякаш подчерта още повече фалшивата усмивка на лицето й.

— Предполагам. — Разперих ръце в недоумение и поне предизвиках искрен смях.

Във филмите и телевизията най-популярните момичета в училище винаги бяха великолепни, с приятни извивки, съизмервани с непостижимите пропорции на Барби, но „Брадли“ и другите училища с подобна среда не се подчиняваха на този закон. Баба ми би се впечатлила от красотата на Оливия: „Мили боже, каква прелестна млада дама!“. Косата й бе толкова къдрава, че бухваше гневно, когато я изсушеше със сешоар. Бузите й порозовяваха неестествено, когато пиеше, а с напредването на деня безбройните черни точки по носа й лъщяха все повече и повече. Лиам не би я приближил доброволно, привличането трябваше да бъде усърдно изфабрикувано.

По-късно Нел ме научи да туширам румените си бузи, които с лекота щяха да ми осигурят участие в някоя реклама на бира, вместо да ги подчертавам. Стремях се безспирно към традиционните символи на красота и обществено положение — русата коса, подредена в съвършена прическа, съвършено равномерния тен, очебийното лого върху чантата. Защо? Беше истински срам. Бяха ми нужни години, за да го проумея, защото майка ми, още откакто навърших единадесет, винаги хващаше брадичката ми, за да сложи „малко цвят“ на устните ми, и защото в „Света Тереза“ нямаше нищо смешно и лошо в това да се киприш.

И аз, и Лиам се опитвахме да приемем твърде натрапчивите къдрици на Оливия за чаровни. Нима плоските й гърди бяха по-напъпили, отколкото си мислеше той? Не се бърках в това. През целия ми живот ми е било трудно да защитавам себе си, да поискам това, което желая. Страхувам се да не натоваря хората. Предпочитам да се оправдавам със случилото се онази нощ или пък през последвалите седмици, но смятам, че това е част от природата ми. Най-смелото нещо, което предприех, бе да помоля Лиам да дойде с мен, за да ми дадат противозачатъчни. Спомних си защо го правех толкова рядко — заради онази единствена дума „приятел“, надраскана бавно върху страницата с колебливия почерк на някой четвъртокласник, който се мъчеше с правилото за буквата „я“.

Оливия се нуждаеше от малко време, за да се убеди, че оттеглянето ми не е маневра. Да приеме, че е искрено.

Почти три седмици след партито у Дийн я видях в дъното на крилото по математика. Тя спря, когато приближих към нея, и каза:

— Изглеждаш толкова кльощава.

Думите й прозвучаха по-скоро като обвинение, а не като комплимент. Дори и четиринадесетгодишните момичета знаеха как да го направят. Как се е случило? Как си го постигнала?

Вътрешно засиях и изчуруликах:

— Бягане в пресечена местност.

Но истината бе, че след онази нощ ми се услаждаше единствено пъпеш. Едва се влачех по време на тренировките, общото пробягано време се увеличаваше, вместо да намалява. Господин Ларсън викаше:

— Хайде, ТифАни!

Не звучеше окуражително, а раздразнено.

Когато Хилари ме покани на парти с преспиване в къщата на Оливия в събота, последната събота от присъдата ми, мама оправда очакванията ми и се съгласи. Каза, че съм била толкова мила и добра, че щяла да опрости един ден от наказанието ми. Това също бе смехотворно. Тя бе обсебена от родителите на Хилари и Оливия, особено от майката на Оливия — Анабела Каплан, по баща Койн, която караше класически „Ягуар“ и бе потомка на семейство Мейси, собствениците на едноименната верига универсални магазини. Мама знаеше, че не трябва да пречи на това напъпило приятелство, защото истинската отплата за обучението бяха връзките, а не образованието. И аз подобно на нея знаех, че трябва да отвърна поглед, когато Лиам положеше ръка върху тънките рамене на Оливия, и в гърлото ми се надигаше клокочеща горчивина.

 

 

Мама ме остави пред входа на къщата на Оливия в пет следобед в събота. На пръв поглед не бе нищо особено. Човек определено очакваше повече от внучката на фамилия Мейси. Но това бе само защото бе скрита сред зеленината на дърветата, лозите и бръшляна; веднъж влезеш ли през задните порти, започва да ти се струва, че къщата е безкрайна. Дворът се разпростираше на площ около акър, с басейн и къща за гости, където живееше Луиза, домашната прислужница на семейство Каплан.

Почуках на задната врата. Минаха няколко секунди, преди да забележа розовочервеникавите й коси, които се носеха към мен. Така и не видях никой от семейство Каплан, когато пристигнах в къщата на Оливия.

Баща й имаше свиреп и непредсказуем нрав, за който се досещахме по синините по китките й, а майка й обикновено се възстановяваше от поредната пластична операция. Тази родителска амалгама — жестока и суетна — затвърди още повече представата ми за Оливия — нещастното богато момиченце, в което копнеех да се превърна години след като я бях срещнала. Нито това, което ми причини, нито това, което я сполетя по-късно, не бе достатъчно да задоволи жаждата ми за кръв.

Хилари отвори със замах входната врата:

— Здрасти, мацко.

Хилари и Оливия наричаха всички „мацко“. Бяха ми нужни години, за да се отърва от дразнещия навик.

Носеше тениска, изрязана над пъпа, и погледът ми се спря върху разголения плосък корем. Момчетата я наричаха ТОЙлари заради широките й рамене и атлетична фигура. Но аз намирах стегнатите й мускули за очарователни. Тя не беше слаба като Оливия, но по тялото й нямаше грам мазнина, при това не тренираше никакъв спорт. Майка й беше изфабрикувала писмо от „треньора й по скуош“, за да я освободи от часовете по физическо. Сякаш бе изваяла тялото чрез пилатес още преди появата на самия метод.

Дълго се колебах, преди да дойда. Не бях поканена от Оливия, а от Хилари. През последните две седмици Оливия бе постигнала голям напредък с Лиам. Отказах се от него без бой. Ако отношенията му с Оливия и Хилари бяха приятелски — беше ни хрумнало, че с моето име акронимът ни ставаше ХОТ^[2] — знаех кой има по-дългосрочен потенциал.

— Хайде. — Хилари взимаше по две стъпала наведнъж и мускулите на прасците и бедрата й се стягаха при всяко движение. Хилари винаги трябваше да прави всичко малко по-различно от останалите. Това беше част от арсенала й за привличане на вниманието.

Оливия разполагаше с цяло крило от къщата — обширно пространство, наподобяващо мансарда, с баня, отделяща спалнята й от тази на по-малката й сестра, която в момента живееше в интернат. Хилари ми бе казала веднъж, че сестрата на Оливия била красавицата и любимката на семейството. Ето защо Оливия почти не докосваше храната.

Оливия бе седнала по турски на пода и се бе облегнала небрежно на едно от орнаментираните крачета на старинното легло. Кесийки с желирани и дъвчащи бонбони, бутилка водка и преобърната еднолитрова диетична кола се търкаляха около нея, паднали в жертва на сладка война.

— Хей, мацко! — Оливия впи зъбите си в желирания бонбон под формата на рибка и го разкъса наполовина. Посегна към бутилката водка. — Пий.

Разреждахме водката с диетичната кола, тъпчехме се с бонбони и примигвахме, докато се опитвахме да преглътнем. Слънцето отстъпи на пръсти мястото си на нахлуващия през прозореца мрак. Зениците ни се разшириха, но отказвахме да включим осветлението.

— Хайде да извикаме Дийн — каза Оливия, но едва след като отпи сериозна глътка от водката. Когато целта бе да се прецакаш, не бива да забравяш ненаситния Дийн.

Чувствах се замаяна от глад и захарта, с която се бях натъпкала. Оливия ми се ухили. Зъбите й бяха очертани в яркочервено.

— Ще дойде, ако разбере, че си тук.

Само да можех да започна да харесвам Дийн отново, само да можеше да спре да ми се повдига от присъствието му и осезаемия спомен за спермата върху езика ми, може би всичко би завършило по различен начин.

— Ще дойде. — Хилари се претърколи по гръб и се разсмя, а после сви колене към гърдите си и се залюля напред-назад. Можех да видя бельото й. Този път бе радиоактивнозелено.

— Млъквайте. — Обвих устни около гърлото на бутилката водка и потреперих, когато горещата като лава течност нахлу в стомаха ми.

Оливия говореше по телефона:

— Просто изчакайте да се стъмни, иначе Луиза ще ви види — обясняваше тя.

Ако бях заедно с момичетата от „Света Тереза“, щяхме да се разкудкудякаме около огледалото, да втриваме трескаво руж по бузите си и да намажем миглите си с толкова много спирала, че да заприличат на космати крака на паяк. Но Оливия само смъкна рошавата опашка към тила си.

— Имат еднолитровки.

— Кой? — Зачаках, надявайки се да чуя името на Лиам.

— Дийн, Лиам и Майлс. — Тя задъвчи някакъв бонбон. — И Дейв. Гадост!

— Проклетият Дейв — съгласи се Хилари.

Казах, че трябва да отида до тоалетната. Тръгнах по коридора, препъвайки се, и заключих вратата зад гърба си. Канех се да направя нещо много по-срамно от това да запуша тоалетната, да повърна. Страните ми пламтяха, когато се погледнах в огледалото. Наплисках лицето си с вода, опитвайки се да се успокоя и да подготвя платното си за рисуване. Претърсих чекмеджетата за очна линия, гланц за устни или нещо друго. Открих изсъхнала стара спирала. Тиках четката в тубичката отново и отново, опитвайки се да изстържа колкото се може повече.

Чух трополенето на момчетата по стълбите и се втренчих в отражението си в огледалото. „Всичко е наред. Ти си наред.“ Не си бях направила труда да запаля лампата и угасващите слънчеви лъчи огряха лицето ми, съсипвайки и последната ми надежда да забележа някакви признаци на увереност.

Когато се върнах в стаята на Оливия, видях, че всички са насядали в кръг и пият от все още опакованите във влажни хартиени пакети бири. Имаше празно място между Лиам и Дийн. Престраших се и приседнах колкото се може по-близо до Лиам. Дийн ми подаде бутилка. Не знаех каква бе разликата между обикновената бира и еднолитровката. Дръпнах хартиения пакет надолу, за да прочета етикета: малц ликьор^[3]. Отпих, без да питам какво означаваше малцов ликьор.

Измина час в безсмислен разговор, а думите се размазваха все повече и повече в съзнанието ми. Оливия заяви, че е безопасно да излезем навън и да пушим.

Слязохме крадешком по стълбите, минахме през кухнята и се изнизахме през вратата един по един, най-добре изпълненото упражнение за пожарна безопасност. Потърсихме усамотението на градината, далеч от кухненските прозорци, и се скупчихме в кръг. Клоните на малко и изящно кленово дърво се протягаха към нас в очакване на прегръдка. Не ми бе направило впечатление, че това е втората кухня.

— Кухнята на домашната прислужница — обясни Оливия.

А тя се оказа по-голяма от скромната ни бутафорна къща. По думите й, родителите й рядко използваха тази част на къщата и ако пазехме тишина, щяхме да останем незабелязани.

Дийн извади джойнт от пакет цигари, прокара запалката си по ръба му, после го пъхна между устните си и го запали. Завъртяхме го отдясно наляво. Оливия и Хилари бяха преди мен. Не успяха да задържат дима и избухнаха в пристъп на суха кашлица. Момчетата направиха физиономии и ги подканиха шепнешком да побързат, за да не изгори джойнтът.

Не бях пушила трева от онази нощ в осми клас в къщата на Лия. Бях ужасена от онова чувство, начина, по който опияняващата еуфория се промъкваше зад гърба ми и изненадващо мяташе пелената си над мен. Кръвта ми кипеше и всяка вена в тялото ми пулсираше. Бях убедена, че чувството никога няма да отшуми, че никога повече няма да бъда нормална отново. Но желанието да се представя по-добре от Хилари и Оливия бе по-силно от страха. Дръпнах от джойнта. Крайчецът му проблясваше като светулка в първия летен ден. Задържах дима в дробовете си по-дълго, за да впечатля Лиам, и издухах бавно и грациозно облака в лицето му.

— Трябва да се срещам с повече момичета католички — каза Лиам сънено.

— Чувала съм, че използват зъби — промърмори Оливия почти шепнешком, сякаш се притесняваше как щяхме да разтълкуваме шегата й. Тя предизвика бурен смях, а Оливия се разшътка като полудяла — страхът от баща й временно замени гордостта. Правилно се беше насочила.

Дийн ме тупна по гърба.

— Не се притеснявай, Фини, това вече не се отнася за теб.

Беше един от онези моменти, когато губиш контрол над реакциите си, когато бе невъзможно да скриеш видимата болка. Засмях се. Яркият контраст между звука и изражението на лицето ми навярно изглеждаше ужасно.

След като изпушихме джойнта до фас, Лиам каза, че ще използва банята, и се оттегли в къщата. Зачудих се дали да не го последвам, заслушана в жужащия разговор. Незабавно почувствах последствията от току-що стореното, от ненужната смелост да задържа твърде дълго дима в гърдите си. Сърцето ми барабанеше в ушите ми, когато осъзнах, че и Оливия бе изчезнала. Бе се измъкнала, без дори да го осъзная. Надникнах през рубиненочервените листа на клена и над зеления, равно подрязан жив плет, но кухнята беше празна.

— Студено ми е — казах аз и се изплаших, когато почувствах колко бях премръзнала. — Да влезем вътре. — Трябваше да се движа, да се съсредоточа, за да поставя единия си крак пред другия, да положа ръка върху студената топчеста дръжка на вратата, да я завъртя, но тялото ми се тресеше като една от онези пластмасови играчки с механизъм за навиване с крещящо червени венци и щръкнали зъби, изправена на чифт крака, която бръщолевеше и се тътрузеше по масата — представата на чичо ми за шега, облечена в жилетка.

— Хайде да постоим още малко — дочух гласа на Дийн. Ръката на Дийн ме привлече към тялото му. Единственият останал бе Дийн. Къде бяха изчезнали всички?

— Почакай. — Сведох глава и опрях чело в гърдите му. Бях готова на всичко, за да избегна устата му, която се приближаваше към мен.

Дийн постави пръст под брадичката ми и повдигна главата ми.

— Наистина ми е студено — запротестирах аз, но не се отдръпнах. Преглътнах, когато почувствах устните на Дийн върху своите. „Само за малко, помислих си аз. Трябва да го направиш само за малко. Не бъди груба.“

Заиграх се с дебелия език на Дийн, когато осъзнах, че съм опряла длани на гърдите му и се опитвам да го отблъсна. Сключих послушно ръце около косматия му врат.

Пръстите на Дийн се бореха с копчето на панталона ми. Беше твърде рано, за да го спра, нямаше да ми повярва, ако сложех край незабавно. Постарах се да изглеждам спокойна и откъснах устни от неговите.

— Хайде да влезем вътре. — Опитах се да прозвуча задъхано и съблазнително, но и двамата знаехме, че ако влезем в къщата, нямаше как да изпълним обещанието ми. Беше твърде късно, когато осъзнах, че опасната ми игра бе прозрачна. Бях преценила Дийн съвсем погрешно. Сграбчи копчето на панталона ми толкова разгорещено, че притегли целия ми таз към себе си. Загубих равновесие, паднах по гръб, като извих болезнено китката си. Изскимтях като бито кученце и звукът отекна из двора.

— Млъквай! — изсъска Дийн. Коленичи и ме зашлеви.

Още преди да дойда в „Брадли“, още преди да лъснат всички доказателства, които показваха, че не съм като останалите, не бях от момичетата, които човек можеше да си позволи да удари. Горещият отпечатък на бузата ми сякаш отключи нещо в мен. Изкрещях, от гърдите ми се изтръгна гърлен и примитивен звук, който не бях чувала никога преди това. Подобни мигове бяха истинска рядкост в модерния живот, когато тялото ти поема контрол, когато разбираш какво ще направи то, миризмите и звуците, които ще произведе, докато се опитва да оцелее. Онази нощ, докато лежах на земята с Дийн, дращех с нокти и пищях, а солената пот се събираше под мишниците ми, беше първият, но не и последният път, когато го разбрах.

Дийн беше разкопчал копчето и бе смъкнал панталоните до бедрата ми, когато блеснаха лампите в предната част на къщата и прогърмя гласът на бащата на Оливия. Оливия се появи с гръм и трясък откъм задната врата, разкрещя се да изчезвам и никога повече да не се връщам. Дочух задъханото дишане на Дийн зад гърба си, когато се затичах към портата и заопипвах резето с треперещи ръце.

— Отмести се! — Той ме изблъска встрани, освободи мандалото и портата се отвори.

Дийн се втурна напред, но неочаквано спря и задържа портата отворена, за да успея да избягам. Тичах в тъмната алея, когато чух тропота от още стъпки зад гърба си. Останалите момчета се бяха отправили към колата на Дейв, паркирана на улицата.

Когато излязох на пътя, завих надясно. Не знаех къде отивам, просто така се отдалечавах от колата на Дейв и посоката, която сочеха фаровете й. Тичах, докато светлините от къщата на Оливия изчезнаха напълно. Наоколо цареше мрак. Едва тогава си позволих да се стоваря на земята, студеният нощен въздух режеше дробовете ми, а сърцето ми биеше бясно, сякаш никога през живота си не бях пробягвала и километър, сякаш нямах нищо общо с училищния спорт, който бях избрала доброволно.

 

 

Намирах се в самите недра на Мейн Лайн, внушителните къщи бяха отдалечени от пътя и проблясваха самодоволно сред дърветата. Промъквах се в храстите всеки път, когато доловях и най-слабия шум от двигател. Надничах сред унилите червени и жълти листа и си поемах дъх едва когато видех, че това не е колата на Дейв. Адреналинът държеше тялото ми нащрек, но продължавах да се движа на зигзаг по пътя. Бях убедена, че ще минат часове, преди да отшуми въздействието на водката и диетичната кола, преди да осъзная, че ръката ми е двойно по-дебела от нормалното и тупти в синхрон със сърцето ми.

В главата ми се бе оформил план: трябваше да стигна до Монтгомъри Авеню, после да продължа направо до Арбър Роуд, където щях да завия надясно, за да стигна до къщата на Артър. Щях да хвърлям камъчета по прозореца му, както правеха момчетата от филмите, когато харесваха някое момиче. Щеше да ме приюти. Налагаше се.

Непрекъснато завивах по различни улици и всеки път бях напълно сигурна, че най-после се бях озовала на правилната, която щеше да ме отведе на главния път. В един момент ме обзе такова отчаяние, че не побягнах, когато чифт фарове се появиха на върха на стръмния хълм. Принадлежаха на някаква лъскава и ниска кола, която определено не беше на Дейв.

Когато се спусна по склона и спря, се затичах към прозореца, за да попитам как да стигна до Монтгомъри. По загриженото женско лице зад стъклото се изписа паника, тя ахна, стъписана от ужас, и колата изсвистя с пълна газ. Мерцедесът й ме подмина с бясна скорост и се изгуби в нощта, устремен към поредното вечерно парти, където несъмнено щеше да нагости слабохарактерните си приятели с историята за хулигана с крик, готов да разбие колата й, който се появил като караконджул на Глен Роуд.

После, след цяла вечност или след секунди, най-сетне открих завой, който отвеждаше към дълга редица улични лампи, а в отбивката на последните четиристотин метра се мержелееше бензиностанция. Бях толкова нетърпелива, че се затичах, отпуснала ръце встрани, както ни бе учил господин Ларсън.

— Нужна е енергия, за да ги свиете в юмрук — обясняваше той и ни показваше собствената си ръка със здраво стиснати пръсти. — А трябва да я задържите колкото се може повече.

Тичах под светлината на флуоресцентните лампи на бензиностанцията. Затулих очи от неочакваната пронизваща яркост, сякаш слънцето току-що бе разкъсало облаците. Блъснах вратата с рамо и открих колко топло е вътре. Долових разнасящата се от мен воня едва когато се озовах в затворено пространство. Спрях на няколко сантиметра от касата, за да не ме подуши служителят.

— Монтгомъри Авеню е все нагоре, а после вдясно, нали? — С ужас осъзнах, че завалям думите.

Касиерът раздразнено вдигна глава от кръстословицата. Примигна и сякаш жестът промени напълно цялото му лице.

— Госпожице… — Положи ръка на сърцето си. — Добре ли сте?

Докоснах косата си и напипах кал.

— Просто се препънах.

Касиерът посегна към телефона.

— Ще повикам полицията.

— Не! — Втурнах се към него и той отстъпи, като продължаваше да държи слушалката.

— Не го прави! — За пръв път ми просветна, че той също е изплашен.

— Моля ви — промълвих аз. Пръстът му бе натиснал само числото девет. — Нямам нужда от полиция. Просто искам да ми обясните как да стигна до Монтгомъри Авеню.

Касиерът се поколеба. Беше стиснал телефона толкова здраво с двете си ръце, че кокалчетата му побеляха.

— Много, ама много сте далече — каза накрая.

Чух вратата да се отваря зад гърба ми и замръзнах. Не исках да правя сцена с друг клиент в бензиностанцията.

— Можете ли просто да ми обясните как да стигна дотам? — прошепнах аз.

Касиерът бавно затвори телефона. На лицето му бе изписано колебание, но въпреки това посегна към една карта.

Чух името си.

Зад мен стоеше господин Ларсън. Именно той постави ръка на рамото ми и ме изведе от бензиностанцията. Именно той разчисти пакетите с храна за вкъщи от пасажерското място и ме накара да вляза в колата му. Предадох се, защото някой ме бе открил и всичките ми тайни се отприщиха. Всички лъжи — онези, които бях пробутвала на всички, дори и на себе си. По бузите ми се затъркаляха сълзи. На едната имах драскотина, която бе толкова незабележима в среднощния мрак, че напомняше на следа от химикалка. Започнах да му разказвам какво се бе случило и вече нищо не можеше да ме спре.

 

 

Господин Ларсън ми даде одеяло и вода и пакет с лед за лицето. Искаше да ме отведе в болницата, но предложението му ме накара да изпадна в истерия и той се съгласи да отидем в апартамента му. Фактът, че знаеше как да се справи със ситуацията — да ми осигури безопасно място, да ме успокои и да ми помогне да изтрезнея, — не ме изненада тогава, за разлика от сега. Беше възрастен, естествено, че знаеше какво да прави, но това, което не бях осъзнала тогава, бе колко непознато трябва да е било всичко това за него; колко млад ти се струва някой на двадесет и четири, когато вече не си на четиринадесет. Само преди две години господин Ларсън се е къпал гол в езерото край университета „Корнел“ заедно с другарите си от братството. Вероятно е бил единственият, забил първокурсничката, която са наричали Дяволско изкушение, защото била толкова красива, че когато човек я видел, ахвал: „Дяволско изкушение!“. Разликата в годините ни дори не си личеше.

Ако носех рокля и бях гримирана, просто можехме да отиваме към апартамента му, след като първата ни среща бе преминала изключително успешно.

Бях успяла да стигна до квартал Нарбърт, след като бях извървяла близо десет километра от къщата на Оливия. Беше почти един след полунощ и господин Ларсън се прибирал у дома, след като обиколил баровете в квартал Мениянг, където живееха повечето от приятелите му, където би живял и той самият, ако не трябваше да пътува толкова дълго до „Брадли“ сутринта. Каза ми, че спрял на бензиностанцията, за да си купи закуска. После потупа корема си и каза:

— Напоследък прекалявам със закуските.

Опитваше се да ме накара да се усмихна и аз го направих от любезност.

Господин Ларсън не ми се струваше дебел, но когато се озовахме в апартамента му и свикнах с обстановката във всекидневната му, се заех да изучавам снимките по стените. Бях наметнала небрежно върху раменете си одеялото, което ми бе дал. Забелязах, че някога тялото му е било като на Лиам и Дийн — стегнато и мускулесто. Явно се бе потрудил здравата, за да оформи релефните си рамене, но тънкият му кръст подсказваше как би изглеждал без вдигането на тежести от лежанка. Бях спряла да смятам господин Ларсън за най-страхотния мъж, който някога бях виждала през живота си, след като стана мой треньор, след като започна да ми чете „конско“, но тези снимки ми напомниха какво бях видяла през първия учебен ден. Придърпах одеялото около раменете си, изведнъж ми се стори, че шпиц деколтето на пуловера ми бе твърде изрязано.

— Заповядай. — Господин Ларсън застана на вратата. Носеше ми чиния с парче престояла пица.

Изядох го послушно. Бях настояла да не ми приготвя нищо, нямах апетит, но докато ръфах претоплената на микровълновата печка пица, чиято среда бе все още клисава и студена, изпитах вълчи глад. Изядох парчето, а после унищожих и още три, след което изнемощяло се облегнах на канапето.

— По-добре ли си? — попита господин Ларсън и аз кимнах мрачно.

— ТифАни — започна той и се прегърби в кожения фотьойл до канапето. Бе заел това място много внимателно. — Трябва да поговорим за следващите стъпки.

Зарових лице в одеялото. Пицата ме бе заредила с енергия да се разплача отново.

— Моля ви — изхленчих аз. „Моля те, не казвай на родителите ми. Моля те, не казвай в училището. Моля те, просто ми бъди приятел и не влошавай нещата допълнително.“

— Вероятно не бива да ти казвам това — въздъхна господин Ларсън. — Но сме имали подобни проблеми с Дийн и преди.

Използвах одеялото, за да си избърша лицето, а после вдигнах глава.

— Какво искате да кажете?

— Не се случва за пръв път да посегне на друг ученик.

— Да се опита — поправих го аз.

— Не — твърдо заяви господин Ларсън. — Това, което направи в къщата си преди три седмици, не беше опит. Това, което направи тази вечер, също не бе опит.

Дори след като всички мостове бяха изгорени, дори след като вятърът отдавна разпиля пепелта, след като се преместих в колежа, а после в Ню Йорк и получих всичко, което смятах, че искам, господин Ларсън остана единственият човек, който ми бе казал, че нищо от случилото се не е по моя вина. Мярнах моментно колебание дори в очите на майка си. Правила си свирка, не е възможно някой да ти го е причинил. Нима се е случило това, което твърдиш? Как си могла да идеш на парти, да бъдеш единственото момиче, да пиеш толкова много и да не очакваш да се случи това, което се е случило?

— Родителите ми никога няма да ми простят, задето съсипах всичко — казах аз.

— Напротив — обнадежди ме господин Ларсън. — Ще го направят.

Облегнах се, положих глава на канапето и затворих очи. Усетих болката в краката си, пребродили всички пътища на Мейн Лайн. Бих могла да заспя на момента, но господин Ларсън настоя да взема леглото му, а той щял да се чувства удобно на канапето, наистина удобно.

Затвори внимателно вратата, аз изпълзях под тъмночервената завивка, грапава от износване. Господин Ларсън миришеше на възрастен, на баща. Зачудих се колко ли момичета бяха спали в това легло преди мен, дали господин Ларсън ги бе целувал по врата, докато проникваше в тях с бавни и премерени тласъци, както винаги си бях представяла секса.

 

 

Събудих се посред нощ, крещейки. Така и не се бях чула. Но вероятно е било доста страшно, след като задъханият господин Ларсън се озова в стаята. Включи осветлението, надвеси се над мен и започна да ме умолява гръмогласно да се събудя от кошмара.

— Всичко е наред — прошепна напевно, когато видя, че го фокусирах. — Всичко е наред.

Събрах одеялото под брадичката си. Единствената непокрита част от тялото ми бе главата ми, точно както мама ме заравяше с купчини пясък на плажа.

— Съжалявам — прошепнах смутено.

— Не е нужно да се извиняваш — отвърна господин Ларсън. — Просто беше доста зле. Реших, че вероятно искаш да се събудиш.

Кимнах, изпаднала в безтегловност:

— Благодаря.

Господин Ларсън носеше тениска, която очертаваше внушителните му рамене. Обърна се да си върви.

— Почакайте! — Стиснах още по-здраво одеялото. Не можех да остана сама в тази стая. Сърцето ми хълцаше заплашително в кухината в гърдите ми, първият признак на паниката. Не можеше да продължи дълго с подобно темпо и ако спреше, трябваше да има някой, който да повика помощ. — Не мога… Няма да успея да заспя. Може ли да останете?

Господин Ларсън погледна през мускулестото си рамо към мен в леглото. На лицето му се изписа тъга, която не разбирах.

— Бих могъл да спя на пода.

Кимнах окуражително, а той се насочи към всекидневната, след което се върна с възглавница и одеяло. Подреди нещата си на пода до леглото, изключи осветлението и коленичи, за да ги нагласи така, че да му е удобно.

— Опитай се да поспиш, ТифАни — промълви сънено.

Но аз не се опитах. Останах будна цяла нощ, заслушана в успокоителното му дишане, което ми вдъхваше увереност, че всичко ще се нареди. Тогава все още не го знаех, но тепърва ми предстоеше един живот, изпълнен с безсънни нощи.

 

 

На сутринта господин Ларсън ми затопли геврече в микровълновата фурна. Нямаше крема сирене. Предложи ми масло, по което имаше полепнали трохи в края и следи от назъбен нож.

Въпреки че отокът на лицето ми бе спаднал през нощта, бузата ми все още бе дамгосана с тънката червена линия. Но това, което наистина ме притесняваше, бе китката ми. Господин Ларсън предложи да иде до аптеката, за да ми купи еластична превръзка и четка за зъби. След това искаше да ме откара у дома. Обеща, че ще ми помогне да кажа на родителите си за случилото се. Съгласих се неохотно.

Когато излезе, вдигнах слушалката и набрах домашния ни номер.

— Здравей, миличка! — възкликна мама.

— Здрасти, мамо.

— О! — каза тя. — Преди да съм забравила. Дийн Бартън те търсеше преди няколко минути.

Вкопчих се в кухненския плот, за да потърся опора:

— Така ли?

— Каза, че било важно. Изчакай, нека намеря съобщението. — Чувах как мама тършува из листовете. Това бе единственото, което можех да направя, за да не й се разкрещя да побърза. — Какво, сладкишче?

— Нищо не съм казала — сопнах се аз, преди да осъзная, че говореше на татко.

— Да, във фризера в гаража. — Настъпи мълчание. — Там е.

— Мамо! — излаях аз.

— ТифАни, спокойно — каза мама. — Знаеш какъв е баща ти.

— Какво каза Дийн?

— Ето го и съобщението. Обади се възможно най-скоро за проекта по химия. Остави и номера си. Звучеше много притеснено. — Смехът й звънна изящно. — Сигурно те харесва.

— Продиктувай ми номера му. — Открих самозалепващо се листче и химикалка в чекмеджето на господин Ларсън и го записах.

— Ще ти звънна след малко — казах аз.

— Почакай, ТифАни, кога трябва да дойда да те взема?

— Ще ти звънна след малко!

Затворих и набрах нетърпеливо номера на Дийн. Трябваше да разбера защо беше всичко това, преди господин Ларсън да се е върнал от аптеката.

Дийн вдигна на третото позвъняване. Поздравът му беше враждебен.

— Фини! — Тонът му се промени, когато разбра, че съм аз. — Къде, по дяволите, изчезна снощи? Опитахме се да те открием.

Пробутах му някаква лъжа как се бях озовала в къщата на едно от момичетата от отбора, което живееше недалеч от Оливия.

— Добре, добре — каза Дийн. — Слушай, за случилото се снощи. Наистина съжалявам. — Засмя се смутено. — Здравата се бях докарал.

— Ти ме удари — промълвих толкова тихо, че не бях сигурна дали въобще го бях изрекла, докато Дийн не отговори.

— Наистина съжалявам, Фини. — Гласът на Дийн заседна в пресъхналото му гърло. — Гади ми се от това, което направих. Ще успееш ли някога да ми простиш? Не бих могъл да живея със себе си, ако не ми простиш.

Дори и аз долових отчаянието в гласа на Дийн. Щеше да е много по-лесно, ако това никога не се бе случвало. Само ние разполагахме със силата да го променим.

Преглътнах.

— Добре.

Долових тежката му въздишка:

— Благодаря ти, Фини. Благодаря ти.

Обадих се на мама, след като приключихме разговора, и й казах, че ще хвана влака.

— А, мамо, имаш ли неоспорин? — попитах аз. — Кучето на Оливия одраска лицето ми, докато спях. — Оливия нямаше куче.

Когато господин Ларсън се върна, вече бях облечена и готова с лъжите. Настоях да хвана влака, настоях, че той не би разбрал родителите ми и че щеше да е по-добре, ако им кажех сама.

— Сигурна ли си? — попита господин Ларсън. От тона му личеше, че не вярва на нито една дума от казаното.

Кимнах извинително.

— В осем без десет има влак от Брин Мор. Можем да успеем, ако тръгнем сега. — Извърнах глава, за да не виждам отчаянието, изписано на лицето му, и да не му позволя да усети моето. Понякога се чудя дали това решение не задвижи всичко останало. Или пък щеше да се случи така или иначе. Както казваха монахините от „Света Тереза“, Господ е начертал план за всички ни и знае изхода още преди да сме се родили.