Джесика Нол
Най-щастливото момиче на света (1)

Глава 1

Огледах ножа в ръката си.

— Марката е „Шун“. Усещате ли колко е лек в сравнение с „Вюстхоф“?

Изпробвах с палец върха на острието, леко закривено като брадичката на вещица. Дръжката трябваше да е влагоустойчива, но бързо се навлажни в ръката ми.

— Смятам, че дизайнът е по-подходящ за човек с вашия ръст.

Вдигнах поглед към продавача и се настроих за думата, която хората винаги използват, за да опишат ниските момичета, копнеещи да чуят „слаба“. „Дребничка.“ Той се усмихна, сякаш трябваше да се почувствам поласкана. Стройна, елегантна, грациозна — ето такива комплименти биха могли да ме обезоръжат.

Друга ръка, чиято кожа беше няколко нюанса по-светла от моята, се появи в кадър и сграбчи дръжката.

— Може ли?

Вдигнах очи към него: моя годеник. Тази дума не ме притесняваше толкова много, колкото онази, която влечеше след себе си. Съпруг. Тази дума стягаше хватката на корсета, смазваше органите ми, караше ме да се задушавам от паника и отекваше безспирно като сигнал за бедствие. Бих могла да сложа край на всичко. Да плъзна безшумно изделието от никел с острие от неръждаема стомана (марка „Шун“, решавам аз, защото ми харесва повече) в стомаха му. Вероятно от продавача щеше да се изтръгне едно простичко и достолепно „О!“. Тази, която щеше да се разкрещи, беше майката зад него, мъкнеща сополивото си бебе. Веднага си личеше, че представлява онази опасна комбинация от скука и драматизъм, и щеше да разкаже, просълзена, но ликуваща, за нападението на репортерите, които по-късно щяха да се струпат на местопрестъплението. Обърнах ножа, макар че все още бях напрегната, готова да нанеса удар, и всеки мускул по тялото ми, което никога не знаеше покой, потрепна и сякаш премина на автопилот.

 

 

— Развълнуван съм — каза ми Люк, когато излязохме от „Уилямс-Сонома“ и поехме по Петдесет и девета улица и леденият повей от някакъв климатик ни шибна в гърба. — А ти?

— Харесаха ми онези чаши за червено вино. — Вплетох пръсти в неговите, за да подсиля ефекта от думите си. Това, което не можех да понасям, беше мисълта за „комплектите“. В крайна сметка щяхме да се окажем с шест чинии за хляб, четири за салата и осем за вечеря, но никога нямаше да се наканя да попълня малкото им порцеланово семейство. Щяха да се цупят на кухненската маса. Люк постоянно предлагаше да ги нареди, а аз отсичах: „Не още“. Някой ден, дълго след сватбата, щях да усетя внезапно, маниакално вдъхновение да взема метрото за центъра, да нахлуя в магазина „Уилямс-Сонома“ като същинска войнствена Марта Стюарт^[1] само за да открия, че са спрели от продажба сервиза, украсен с елементи от Лувъра, който сме избрали преди толкова много години. — Може ли да хапнем пица?

Люк се засмя и ме щипна в кръста.

— Къде побираш всичко това?

Ръката ми замръзна в неговата.

— Предполагам, че е заради тренировките. Умирам от глад.

Това беше лъжа. Все още ми се гадеше от дебелия топъл сандвич „Рубен“, розов и претрупан като сватбена покана, който бях хапнала на обяд.

— „При Патси“? — Опитах се да звуча така, сякаш идеята току-що ми бе хрумнала, когато всъщност в действителност си бях фантазирала как щях да си взема парче от пая на Патси. Сиренето щеше да се точи на безкрайни нишки и щях да се принудя да го хвана с пръсти и да го издърпам, щедра бучка моцарела, изпаднала от нечие друго парче. Този мокър сън ме преследваше от миналия четвъртък, когато решихме, че неделята щеше да е денят, когато най-сетне щяхме да се погрижим за отдела за гражданско състояние. („Хората питат, Тиф.“ „Знам, мамо, работим по въпроса. До сватбата има пет месеца!“)

— Не съм гладен — сви рамене Люк, — но щом ти се иска толкова много.

Каква доброта. Продължавахме да се държим за ръце, докато пресичахме Лексингтън Авеню. Избягвахме тълпите от жени с мускулести крака, обути в къси бели панталони и удобни спортни обувки, натъпкали в пазарските си чанти незнайни съкровища от магазина за бельо на „Викториас Сикрет“ на Пето Авеню, които трудно можеха да се открият в Минесота; кавалерия момичета от Лонг Айлънд, с техните гладиаторски сандали с каишки, увиващи се около златистите им прасци като лиани по дърво. Те гледаха Люк. Гледаха мен. Не изпитваха никакви съмнения. Бях се трудила неуморно, за да се превърна в достоен съперник, в Каролин^[2] за Джей Еф Кей-младши. Завихме наляво и поехме по Шейсета улица, а после отново завихме надясно. Беше едва пет следобед, когато пресякохме Трето Авеню и открихме масите на ресторанта, подредени и самотни. Нюйоркчаните все още изпитваха истинско удоволствие да комбинират закуската и обяда. Някога бях една от тях.

— Навън ли? — попита хостесата.

Кимнахме, тя грабна две менюта от една празна маса и направи жест да я последваме.

— Може ли чаша Монтепулчано?

Хостесата възмутено повдигна вежди. Можех да си представя какво си мисли: „Това е работа на сервитьора“, но аз й се усмихнах сладко: „Не виждаш ли колко съм мила? А ти се държиш толкова неразумно. Трябва да се засрамиш от себе си“.

Тя насочи поглед към Люк.

— За вас?

— Само вода.

Когато хостесата се отдалечи, Люк каза:

— Не мога да разбера как можеш да пиеш червено вино, когато е толкова горещо навън.

Свих рамене.

— Бялото просто не върви с пица.

Бялото беше запазено за онези нощи, когато се чувствах лека и красива. Когато си пийвах, за да игнорирам частта с макаронените специалитети в менюто. Някога бях написала следния съвет в „Дъ Уиминс Мегъзин“: „Според едно проучване, ако затворите самоуверено менюто, след като сте решили какво да поръчате, ще се почувствате по-удовлетворени от избора си. Така че заложете на писия на тиган и разкарайте това меню, преди да започнете да изпивате с поглед пене а ла водка^[3]“. Лулу, моята шефка, беше подчертала думите „изпивате с поглед“ и бе написала: „Забавлявах се истински“. Господи, мразех писия на тиган.

— И така, какво друго ни остана да свършим? — Люк се облегна на стола и кръстоса ръце зад врата, сякаш се канеше да прави коремна преса. Изглеждаше абсолютно невинен, сякаш изобщо не съзнаваше, че думите му предвещават сблъсък. Почувствах как в очите ми бликна злъч, но побързах да се отърся от нея.

— Доста. — Заех се да изброявам на пръсти: — Поканите, менютата, програмите, картичките с местата, всичко това. Трябва да намеря фризьор и гримьор и да избера шаферски рокли за Нел и момичетата. Освен това трябва да се върнем в туристическата агенция. Наистина не искам да ходя в Дубай. Знам — вдигнах ръце, преди Люк да успее да каже нещо, — че не можем да останем през цялото време на Малдивите. Можем единствено да се излежаваме по плажовете, докато ни писне. Защо не прекараме няколко дни в Лондон или Париж?

Люк изглеждаше изпълнен с решимост, когато кимна. Имаше лунички на носа през цялата година, но към средата на май стигаха чак до слепоочията му и не изчезваха до Деня на благодарността. Това беше четвъртото ми лято с Люк и всяка година наблюдавах как благодарение на всички тези полезни и здравословни занимания на открито — бягане, сърф, голф, кайтбординг — златистите петънца по носа му се увеличаваха подобно на ракови клетки. За кратко беше въвлякъл и мен в тази противна мания за движение, ендорфини и стремеж да се насладиш на мига. Не съществуваше махмурлук, който би могъл да изцеди тази здравословна енергия. Някога нагласях алармата на часовника си за един следобед в неделите, а Люк го намираше за възхитително. „Толкова си мъничка, а се нуждаеш от толкова много сън“, казваше той и после прекарвах следобеда, сгушена в прегръдките му. „Мъничка“, още едно описание на тялото ми, което ненавиждах. Какво трябваше да направя, за да накарам някого да ме нарича „слабичка“?

Накрая си признах. Не че се нуждаех от твърде много сън, а просто не спях, когато се предполага, че спя. Не можех да си представя как потъвам в дълбините на тази малка смърт по същото време, както и другите хора. Можех да спя, наистина да спя, нещо съвсем различно от половинчатата дрямка, с която се бях научила да живея през седмицата, само когато слънцето облееше лъскавата фасада на Кулата на свободата в ярка светлина и ме принудеше да се преместя в другия край на леглото; само когато чуех Люк да шета из кухнята и да приготвя омлет от белтъци; само когато съседите започнеха да се карат кой последно бе изхвърлил боклука. Банални, всекидневни напомняния, че животът е нещо досадно, еднообразно и не е възможно да тероризира никого. Спях само тогава, когато ушите ми долавяха звуците на тази монотонна суетня.

— Трябва да се стараем да отмятаме по нещо всеки ден — заключи Люк.

— Люк, правя по три неща всеки ден. — Не успях да смекча язвителността на тона си. А и нямах право да говоря така. Трябваше да правя по три неща всеки ден, а вместо това седях парализирана пред компютъра и се обвинявах, че не върша по три неща всеки ден, както си бях обещала. Бях установила, че това отнема повече време и ме стресира повече, отколкото ако всъщност свърша трите проклети неща на ден, така че с право беснеех. Сетих се за онова, което не ми даваше мира. — Имаш ли представа какво ми струваше жената с поканите?

Бях затрупала дизайнерката на поканите — дребна азиатка, чиято склонност да нервничи ме вбесяваше, с ужасно много въпроси. Дали няма да изглежда евтино, ако ги отпечатаме с ръчна преса, а картичките за потвърждение на присъствието — не? Някой щеше ли да забележи, ако използваме калиграфски шрифт за адреса на плика, а за самата покана — курсив? Ужасявах се, че мога да взема решение, което ще ме изложи. Живеех в Ню Йорк от шест години и имах чувството, че карам една безкрайна магистратура как да изглеждам безгрижно богата, само дето сега вече бях придобила онзи аристократичен блясък. През първия семестър се научих, че сандалите „Джак Роджърс“, толкова боготворени в колежа, крещяха: „Моето невзрачно либерално училище винаги ще бъде центърът на вселената!“. Бях открила нова опорна точка и златистите, сребристи и бели чифтове се озоваха в коша за боклук. Същата съдба споходи и малката чантичка марка „Коуч“ (беше отвратителна). После ме осени прозрението, че бутикът „Клайнфелд“, който изглеждаше толкова бляскав, една класическа нюйоркска институция, в действителност представлява безвкусна фабрика за сватбени рокли, посещавана единствено от кифли (кифла — освен това научих и значението на тази дума). Спрях се на малък бутик в квартала Мийтпакинг в Манхатън, на чиито закачалки внимателно бяха изложени произведенията на „Марчеса“, дизайнерите Рийм Акра и Каролина Ерера. Ами всички онези претъпкани, сумрачни клубове, охранявани от мускулести мъже и обрамчени с червени въженца, където бедрата се виеха и пулсираха под необузданата музика на Тиесто? Себеуважаващите се градски хора не биха прекарали петъчната си вечер по този начин. Не, вместо това плащахме по шестнадесет долара за зелена салата фризе, която преглъщахме с водки със сода в някой местен бар в квартала Ийст Вилидж, носейки евтино изглеждащи дизайнерски ботушки на „Раг енд Боун“ за 495 долара.

Преживях шест спокойни години, за да стигна дотук, където съм в момента: сгодена съм за богат мъж, говоря си на малко име с хостесата на най-изтънчения италиански ресторант „Локанда Верде“, а на ръката ми се полюшва най-новият модел дамска чанта на „Клое“ (не е „Селин“, но поне не съм толкова глупава, че да парадирам с някоя чудовищна „Луи Вюитон“, сякаш е осмото чудо на света). Достатъчно време, за да усъвършенствам уменията си. Но при планирането на сватба човек трябва да извърви много по-стръмен и лъкатушещ път, за да се научи. Сгодяваш се през ноември и разполагаш с един месец, за да покриеш материала и да откриеш, че плевнята на Блу Хил, където си смятал, че ще се омъжиш, е съборена и модернизираните стари банки, които взимат по двадесет хиляди долара наем, сега са последен писък на модата. Разполагаш с два месеца, за да изчетеш внимателно сватбените списания и блогове, да се консултираш с колегите си гейове в „Дъ Уиминс Мегъзин“ и да откриеш, че сватбените рокли без презрамки са обидно посредствени. Вече се занимаваш близо три месеца с цялата тази история и все още не си намерил нито един фотограф, който да не е включил булка, присвила устни в кокоше дупе в портфолиото си (по-трудно е, отколкото изглежда); рокли за шаферките, които да нямат нищо общо с шаферски рокли; а за капак на всичко — и цветар, който би могъл да ти осигури анемонии извън сезона, защото божурите са немислими. Това на какво прилича, на някакво аматьорско изпълнение? Едно погрешно движение и долнопробната италианска фръцла, която не умееше да подаде едновременно солта и пипера, щеше да лъсне под безвкусния фалшив тен. Смятах, че след двадесет и осмата си година можех да спра да се доказвам и да си отдъхна. Но с възрастта тази битка ставаше все по-кървава.

— И все още не си ми дал адресите си, за да ги препратя на калиграфа — казах аз, макар че тайно изпитвах облекчение, защото щях да разполагам с повече време, за да тормозя плашливата дизайнерка на поканите.

— Работя по въпроса — въздъхна Люк.

— Няма да са готови когато искаме, ако не ми ги дадеш тази седмица. Моля те от месец.

— Бях зает!

— Нима аз не бях?

Дребните препирни. Нима не са много по-грозни от разгорещен скандал с размяна на летящи чинии? Поне след това правите секс на пода в кухнята, а парченцата с елементи от Лувъра оставят следи по гърбовете ви. Едва ли съществува мъж, който да гори от желание да ти разкъса дрехите, след като си го информирала с хладния тон на завършена кучка, че е оставил едно самотно лайно да плава в тоалетната чиния.

Стиснах юмруци, а после широко разперих пръсти, сякаш гневът ми можеше да потече и да се разпръсне подобно на мрежата на Спайдърмен. „Просто го кажи.“

— Съжалявам. — Пуснах в ход най-прочувствената си въздишка. — Наистина съм изморена.

Една невидима ръка премина през лицето на Люк и изтри раздразнението.

— Защо просто не идеш на лекар? Трябва да започнеш да пиеш някакви сънотворни.

Кимнах, преструвайки се, че обмислям идеята, но хапчетата за сън бяха просто уязвимост с формата на копчета. Това, от което наистина се нуждаех, беше да си върна първите две години от връзката ни, онези кратки мигове на отмора, когато лежах в прегръдките на Люк, нощта се изплъзваше незабелязано от мен, а аз не изпитвах нужда да я догонвам. Няколкото пъти, когато се стрясках, забелязвах, че дори насън ъгълчетата на устата на Люк са извити нагоре. Добродушието на Люк ми напомняше спрея срещу насекоми, с който пръскахме из лятната вила на родителите му в Нантъкет^[4]. Беше толкова силен, че отблъскваше страха, онова плашещо спокойно вездесъщо усещане, че нещо лошо ще се случи. Но с течение на времето, е, може би когато се сгодихме преди осем месеца, ако трябва да съм честна, безсънието се завърна. Започнах да отблъсквам Люк, когато се опитваше да ме събуди, за да потичаме по Бруклинския мост в събота сутрин, нещо, което бяхме правили почти всяка събота през последните три години. Люк не беше някакво жалко влюбено кученце — забелязваше, че затъвам, но изненадващото бе, че се привързваше още по-дълбоко към мен. Сякаш за него бе предизвикателство да върне старото ми аз.

Не съм от онези самоотвержени героини, които се преструват, че не забелязват тихата си красота и необикновен чар, но понякога наистина се чудя какво намира Люк в мен. Хубава съм — трябваше да се потрудя, за да го постигна, но все пак разполагам с нужния потенциал. По-малка съм от Люк с четири години. С осем би било по-добре, но все пак е нещо. Освен това обичам „странностите“ в леглото. Макар че двамата с Люк имаме различни виждания за „странности“ (той — задна прашка и дърпане на косите, аз — електрошокова секс играчка и топка в устата, която да заглушава писъците ми), но според него водехме извратен и пълноценен сексуален живот. Така че, да, съзнавах съвсем ясно какво вижда той в мен, но в центъра на града имаше барове, пълни с момичета като мен — сладки, естествено руси Барбита, готови веднага да заемат кучешката поза, полюшвайки конска опашка под носа на Люк. Подобна мацка вероятно бе израснала в къща от червени тухли с бели кепенци, а не в такава като моята — с измамната си, безвкусна външна винилна облицовка в задната част. Но тя никога не можеше да даде на Люк това, което му давах аз — отвеждах го до ръба на пропастта. Аз бях острието, ръждиво и покрито с бактерии, което прорязваше идеално съшития живот на Люк — звездния футболен защитник, и дебнеше да го разкъса. Той харесваше тази заплаха, възможността да се окажа опасна. Но в действителност не искаше да види на какво съм способна, раните, които можех да отворя. През по-голямата част от връзката ни само драсках по повърхността, експериментирах с настойчивостта на желанията си. Къде беше границата на поносимостта му, преди да съм му пуснала кръв? Започвах да се изморявам.

Любезната хостеса сложи небрежно пред мен чаша вино. Рубиненочервената течност се разлюля, преля по ръба и се стече по столчето на чашата, сякаш беше кръв от огнестрелна рана.

— Заповядайте! — изчурулика тя и ме дари с усмивка. Бях сигурна, че това бе най-противното оръжие в арсенала й, но въобще не можеше да се мери с мен.

И така, завесата се вдигна и прожекторът ни огря със зловеща светлина: време за шоу.

— О, не! — ахнах аз и потупах с пръст двата си предни зъба. — Голямо парче спанак. Точно тук.

Хостесата затули устата си с ръка и се изчерви до уши.

— Благодаря — промърмори тя и се изниза.

Сините очи на Люк проблеснаха объркано под ленивите лъчи на вечерното слънце.

— Нямаше нищо между зъбите си.

Бавно се облакътих на масата и отпих от ръба на чашата, за да не изцапам белите си дънки с вино. Никога не се бъзикай с богата бяла кучка и нейните светли дънки.

— Нищо между зъбите. Но в задника, от друга страна…

Смехът на Люк прозвуча като екзалтирани аплодисменти. Беше впечатлен и поклати глава:

— Знаеш ли, понякога си много зла.

 

 

— Цветарят ще иска почасово заплащане за почистването на следващия ден. Трябва да настояваш за обща цена по договора.

Понеделник сутрин. По дяволите, трябваше да се возя в асансьора заедно с Елинор Такърмън, чието бащино име е Подалски, колежка редактор от „Дъ Уиминс Мегъзин“. Когато не бе заета да изсмуква таланта ми като пиявица в работно време, тя възприемаше ролята на авторитет по всички въпроси, свързани със сватбите и етикета. Елинор се бе омъжила преди година, но продължаваше да обсъжда събитието с онзи печално почтителен тон, който бихте използвали за атентата от единадесети септември или за смъртта на Стив Джобс. Предполагах, че това щеше да продължи, докато съпругът й не я заплоди, за да роди следващото ни национално съкровище.

— Шегуваш ли се? — Подсилих думите си с кратка ужасена въздишка.

Елинор беше четири години по-възрастна и заемаше поста завеждащ отдел, човекът, пред когото се отчитах. Трябваше да ме харесва, но това не се оказа кой знае колко трудно. Жените като нея искаха само да ги гледаш с невинно ококорения поглед на сърничката Бамби и да ги умоляваш да споделят мъдростта си с теб.

Елинор кимна с мрачна сериозност:

— Ще ти изпратя на имейла моя договор, за да разбереш какво да правиш.

Въздържа се да добави: „И за да видиш колко сме похарчили“, което всъщност бе целта й.

— Много мило от твоя страна, Елинор — възкликнах възторжено и се ухилих, разкривайки наскоро избелените си зъби. Вратите на асансьора оповестиха звънко свободата ми.

— Добро утро, госпожице ФаНели — запърха палаво с клепки Клифърд. Елинор не получи нищо. Клифърд работеше като рецепционист в списанието от двадесет и една години и имаше много, макар и абсурдни причини да мрази болшинството от хората, които минаваха край него всеки ден. Престъплението на Елинор не беше само това, че е ужасна; веднъж бяха пуснали имейл, от който се разбра, че има сладкиши в стаята за почивка. Клифърд, който не можеше да остави телефоните без надзор, го препратил на Елинор и я помолил да му донесе няколко сладкиша заедно с кафето, което беше наблъскано с толкова много мляко, че цветът му наподобяваше камилска вълна. Оказало се, че Елинор има среща и когато прочела имейла, сладкишите вече били изчезнали. В крайна сметка му отнесла безценното кафе с цвят на камилска вълна, но Клифърд навири нос и оттогава насетне я бе удостоил едва с няколко думи.

— Дебелата крава вероятно е изяла последния сладкиш, вместо да ми го даде — беше ми изсъскал той след „инцидента“. Елинор вероятно е най-анорексичното създание, което познавам, и думите му ни разсмяха до припадък.

— Добро утро, Клифърд — махнах бързешком и годежният ми пръстен проблесна под струящата флуоресцентна светлина.

— Виж само каква пола! — Клифърд подсвирна, а погледът му се плъзна одобрително по прилепналата кожена пола. Беше най-малкият размер. Бях успяла да се напъхам в нея след вчерашната въглехидратна катастрофа. Комплиментът му не беше отправен толкова към мен, колкото целеше да засегне Елинор. Клифърд обичаше да се хвали каква добра душица може да бъде, стига само някой да не го ядоса.

— Благодаря ти, скъпи — отворих вратата и дадох път на Елинор.

— Шибан гей — промърмори тя, докато минаваше покрай него. Каза го достатъчно високо, за да я чуе. Погледна ме и зачака какво ще направя. Ако не реагирах, щеше да е признак на неуважение. Ако се засмеех, щях да извърша предателство спрямо Клифърд.

Вдигнах ръце. Трябваше да изрека лъжата достатъчно убедително:

— Обожавам и двама ви!

Когато вратата се затвори и Клифърд вече не можеше да ни чуе, казах на Елинор, че ще сляза на долния етаж за информационно интервю. Дали не иска да й донеса закуска или списание от вестникарската будка?

— Протеиново блокче и новият брой на списание „GQ“, ако е дошъл — отвърна Елинор. Щеше да ръфа това нещо цял ден. Беше луда по предобедната закуска и сушените червени боровинки за обяд. Отправи ми признателна усмивка, но в крайна сметка това беше целта ми.

Повечето от колегите ми незабавно изтриваха имейлите, чиято тема бе: „Може ли да те изведа на по кафе?“, написани от покорни двадесетгодишни девойки, разкъсвани от ужас и печална самонадеяност. Всички те бяха израснали, гледайки Лорън Конрад^[5] в сериала „Дъ Хилс“, и си мислеха: „Искам да работя в списание, когато стана голяма!“. Винаги изпитваха разочарование, когато разберяха, че нямам нищо общо с модата. („Нито дори с козметични продукти?“, бе възкликнала нацупено една от тях и бе залюляла като новородено в скута си майчината си чанта „Ив Сен Лоран“.) Доставяше ми удоволствие да им се надсмивам. „Единствените безплатни придобивки, които получавам покрай работата си, са пилотните екземпляри на книги три месеца преди да бъдат издадени. Какво четеш в момента?“ Винаги откривах отговора в пребледняващите им лица.

„Дъ Уиминс Мегъзин“ имаше дълга и легендарна история в смесването на интелектуалното с парвенюшкото. От време на време се появяваха опити за сериозна журналистика заедно със случайни откъси от що-годе качествени книги, профилите на малкото богоизбрани жени на управленски постове, които бяха успели да пробият стъкления таван на половата дискриминация, както и статии, посветени на наболели „женски проблеми“, тоест контрола на раждаемостта и аборта. Но подборът на по-неутрална терминология редовно вбесяваше Лулу, която обичаше да казва: „И мъжете не желаят бебе всеки път, когато правят секс“. Не това беше причината един милион деветнадесетгодишни да си купуват списанието всеки месец. Но беше много по-вероятно името ми да се появи под заглавие от типа „99 начина да намажеш с масло батетата му“, отколкото под интервю със съветничката в Белия дом Валъри Джарет. Главната редакторка на име Лулу явно изпитваше едновременно и отвращение, и страхопочитание към мен. Тя беше изискана, безполова жена, в чието застрашително присъствие цъфтях, защото ми се струваше, че работата ми бе непрекъснато под заплаха, което, от друга страна, подчертаваше значимостта й.

Вероятно заради външния ми вид първоначално ми бе отредена ролята на автор на секс теми. (Бях се научила да прикривам гърдите си, но сякаш в мен имаше нещо вулгарно по природа.) В крайна сметка се оказах впримчена в тази роля, защото всъщност ми се удаваше. Писането за секс не бе никак лесно и със сигурност не бе нещо, с което повечето редактори, редовни абонати на литературното списание „Ди Атлантик“, биха се унизили да се заемат. Тук всеки се бе втурнал да доказва колко малко знае за секса, сякаш след като си наясно къде се намира клиторът, бе изключено да пишеш сериозна журналистика. „Какво е BDSM^[6]?“, попита ме веднъж Лулу. Въпреки че знаеше отговора, тя ахна изненадано, когато й обясних разликата между доминиращ и подчинен. Но играех нейната игра. Лулу съзнаваше, че списанието се разграбва от будките всеки месец не заради статиите, посветени на властните демократични жени в политическото управление на страната. Тя имаше нужда да се подсигури с цифрите от продажбите. През последната година се носеха слухове, че Лулу ще замести главния редактор на „Дъ Ню Йорк Таймс Мегъзин“, когато договорът му изтече.

— Ти си единственият човек, който може да пише за секса забавно и интелигентно — каза ми веднъж. — Само стискай зъби и ти обещавам, че по това време догодина повече никога няма да ти се наложи да пишеш за свирки.

Кътах в сърцето си този лек намек в продължение на месеци. Беше толкова ценен за мен, колкото и блестящият паразит, закрепен на пръста ми. Тогава Люк се прибра у дома и съобщи, че води преговори, за да го прехвърлят в лондонския офис. Бонусите му щяха да нараснат внушително, макар че вече си бяха достатъчно внушителни. Не ме разбирайте погрешно, един ден с удоволствие бих заживяла в Лондон, но не при нечии чужди условия. Люк се слиса, когато видя как лицето ми се сгърчи отчаяно.

— Ти си писател — напомни ми той. — Можеш да пишеш навсякъде. Това му е хубавото на професията ти.

Направих кръгче из кухнята и изложих позицията си:

— Не искам да бъда автор на свободна практика, Люк. Да се моля да ми възложат статии в друга държава. Искам да бъда редактор тук. — Посочих към пода, върху който стояхме: — В „Ню Йорк Таймс Мегъзин“.

Вкопчих се толкова здраво в тази възможност, че чак потреперих.

— Ани! — Люк ме сграбчи за китките и отпусна ръцете ми встрани. — Знам, че трябва да получиш този шанс. Да докажеш на останалите, че можеш да правиш нещо повече от това да пишеш за секс или каквото е там. Но нека гледаме реалистично на нещата. Ще се задържиш там за около година, а после ще решиш, че искаш дете, и след това дори няма да пожелаеш да се върнеш на работа. Нека проявим здрав разум. Трябва ли аз, трябва ли ние — о, призова множественото число! — да се откажем от подобна възможност заради някаква временна прищявка?

Знам, Люк си мислеше, че приличам на типичната Барби, когато стане дума за деца. Исках пръстена и разкошна сватба, исках роклята торта. Разполагах с дерматоложка на Пето Авеню, която щеше да ме инжектира с каквото пожелаех, и често мъкнех Люк в магазина за домашни потреби, за да разгледаме комплекта тюркоазени лампи и снобските старинни килимчета.

— Биха стояли страхотно във фоайето ни, нали? — винаги подмятах аз и карах Люк да обърне етикета, а той се преструваше, че получава инфаркт. Мисля, че разчиташе на мен да го подтикна към бащинството, както бяха направили съпругите на всичките му останали приятели. Щеше да мърмори престорено, докато пиеха по бира: „Тя всъщност отбелязва цикъла си на календара“, и всички те щяха да изпъшкат в израз на престорена подкрепа. „Минали сме през това, човече.“ Но дълбоко в себе си бяха доволни, че имаше човек, който да ги тласне към това, защото и те го желаеха. За предпочитане бе да е момче, но, хей, винаги можеше да се пръкне бебе номер две, ако тя не успее да го дари с наследник от първия път. Само дето на мъжете никога не им се налага да си го признават. А какво остава за Люк? И през ум не му бе минавало, че щеше да потупа часовника си и да каже: „Тик-так“.

Проблемът бе, че аз нямаше да настоявам. Децата ме изтощаваха.

Божичко, обземаше ме странно чувство при мисълта да забременея и да родя. Не бих го определила като пристъп на паника, а по-скоро като замайване, едно особено състояние, което се появи преди около четиринадесет години, когато внезапно се почувствах като на бясно бръмчаща въртележка, на която току-що са й спрели тока. Сякаш постепенно забавях движението си и спирах, тишината между отслабващите удари на сърцето ми ставаше все по-протяжна и по-протяжна, докато се втурвах в последната обиколка на живота си. Всички тези часове, лекарите и сестрите, които ме докосваха — защо пръстите му се плъзваха там? Нима напипваше нещо? Да не е ракова бучка? Замайването можеше да продължи вечно. Бях от онези вбесяващи и противни хипохондрици, които можеха да накарат и най-търпеливия лекар да избухне. Веднъж вече бях надхитрила съдбата и беше само въпрос на време да пожелая да им обясня, да ги накарам да разберат, че неврозата ми бе оправдана. Бях казала на Люк за замайването и се бях опитала да му внуша, че едва ли някога бих забременяла, защото просто бих се поболяла от тревога. Той се бе засмял, бе заровил нос във врата ми, мъркайки:

— Толкова си сладка, би се грижила от все сърце за бебето.

Бях се усмихнала в отговор. Разбира се, че бях имала предвид точно това.

Въздъхнах, натиснах копчето за лобито и зачаках вратите на асансьора да се отворят. Колегите ми гледаха отвисоко на срещите с тези отчаяни от живота момичета. Отношението им не бе по-различно и към писането за перинеума, но за мен бе истинско и неповторимо забавление. В девет от общо десетте случая тя се оказваше най-красивото момиче от женския клуб в колежа, онова с най-хубавия гардероб и най-богатата колекция прилепнали дънки. Никога нямаше да ми омръзне да наблюдавам как по лицето й пропълзяваше сянка, когато забележеше елегантния ми панталон с небрежно смъкната ниска талия и обемистия, непокорен кок на тила ми. Тя нагласяше изисканата разкроена рокля, която внезапно изглеждаше толкова посредствено почтена, приглаждаше съвършено изправената си коса и осъзнаваше, че беше изиграла всичките си козове неправилно. Подобно момиче би ме измъчило преди десет години, но сега всяка сутрин излитах от леглото, за да упражня властта си над него.

Момичето, с което имах среща тази сутрин, будеше особен интерес у мен. Спенсър Хоукинс — бих убила за подобно име — беше възпитаник на моята гимназия, „Брадли“ и бе завършила колежа „Тринити“ (както и всички останали). Тя „толкова се възхищаваше“ на „моята сила пред лицето на нещастията“. Сякаш бях шибаната Роза Паркс или нещо подобно. Но в интерес на истината бе дръпнала правилната струна, винаги кълвях на подобна въдица.

Забелязах я в мига, в който излязох от асансьора. Широки кожени панталони (ако бяха от изкуствена кожа, изглеждаха доста сполучливи), идеално съчетани със снежнобяла риза с копчета и високи сребристи токове. На ръката й висеше чантичка „Шанел“. Ако не беше кръглото й, глупашки ухилено лице, може би щях да се обърна кръгом и да се престоря, че не съм я видяла. Не ме биваше в надпреварите.

— Госпожице ФаНели? — плахо се обади тя. Господи, нямах търпение да стана Харисън!

— Здрасти! — Разтърсих ръката й толкова енергично, че верижката на чантата й издрънча. — Имаме два варианта за кафе: на вестникарската будка продават „Илли“, а в столовата — „Старбъкс“. Избирай.

— Където пожелаеш.

Добър отговор.

— Не понасям „Старбъкс“ — сбърчих нос насреща й и се завъртях кръгом. Чух я да трополи лудешки след мен.

— Добро утро, Лорета! — Държах се искрено единствено когато разговарях с продавачката от вестникарската будка. Лорета имаше жестоки изгаряния по цялото тяло. Никой не знаеше какво се бе случило. От нея се носеше силна воня на спарено. Когато я наеха на работа миналата година, хората се оплакваха. Пространството беше толкова тясно, а на всичко отгоре наоколо имаше храна. Веднага губиш апетит. Разбира се, беше благородно от страна на компанията да я вземе на работа, но нямаше ли да е по-добре, ако я назначаха в центъра за съобщения в мазето на сградата? Всъщност дочух Елинор да се оплаква на колежка един ден. Но откакто Лорета започна да работи, кафето бе винаги прясно, металните кутии за мляко — винаги пълни, дори и тази със соевото, а най-новите издания на списанията — изящно подредени на рафтовете. Лорета четеше всичко, което й попаднеше. Вместо да си купи климатик, заделяше парите във фонда си за пътешествия. Веднъж посочи красив модел в едно от списанията и ми каза: „Мислех, че това сте вие!“. Гърлото й сигурно също бе пострадало от изгарянията, защото гласът й стържеше като шкурка. Бе натикала снимката под носа ми: Видях я и си помислих: „Това е моята приятелка“. Думата се затегна като примка около гърлото ми и едва успях да сдържа сълзите си.

За мен бе важно да отведа тези момичета до будката.

— Значи, си водила колонка във вестника на колежа? — Подпирах брадичката си с ръка и ги насърчавах да ми разкажат подробно за представянето си в училищния талисман, за хомофобските нюанси на костюма, когато всъщност вече бях решила доколко да им помогна, в зависимост от отношението им към Лорета.

 

 

— Добро утро! — Лорета ми се усмихна лъчезарно. Беше единадесет сутринта и будката тънеше в тишина. Лорета четеше „Съвременна психология“. Тя остави списанието настрана. Пред нас се появи лицето й, осеяно с розови, кафяви и сиви петна. — Този дъжд — въздъхна тя, — макар че го мразя, се надявам да вали през цялата седмица, за да се порадваме на страхотен уикенд.

— Да, така е.

Лорета обожаваше да говори за времето. В нейната страна — Доминиканската република, всеки танцуваше по улиците, когато вали. Но не и тук, казваше тя. Тук дъждът е мръсен.

— Лорета, това е Спенсър. — Посочих към новата си плячка, чийто нос вече потръпваше. Не твърдя, че това беше в неин ущърб. Човек не е в състояние да контролира реакциите на тялото си, когато се сблъска със зловонието на трагедията. Можех да я разбера. — Спенсър, Лорета.

Спенсър и Лорета си размениха любезности. Тези момичета винаги бяха учтиви и през ум не би им минало да не са, но обикновено в поведението им имаше нещо изкуствено, което ме държеше нащрек. Някои от тях дори не се опитваха да скрият що за гадини са, след като останехме насаме.

— Майчице, от нея ли се разнасяше тази воня? — бе ме попитала една от тях, притискайки устата си с ръка, за да сподави смеха си. Бе ме побутнала съзаклятнически по рамото, сякаш бяхме приятелки, които току-що са задигнали камара прашки на „Викториас Сикрет“.

— Избери си — кафе или чай. — Измъкнах пластмасова чашка от купа и си налях от тъмната гореща течност, докато Спенсър продължаваше да стои зад мен и да се двоуми.

— Ментовият чай е много хубав — посъветва я Лорета.

— Така ли? — попита Спенсър.

— Да — отвърна Лорета. — Много е освежаващ.

— Знаете ли… — Спенсър преметна през рамо класическата си чанта с декоративни тегели. — Не си падам много по чая, но навън е толкова горещо, че звучи наистина добре.

„Отличноооо.“ Може би уважаваното училище „Брадли“ най-после беше на път да изпълни призванието си: „Гимназия «Брадли» се стреми към отлични резултати в образованието и цели да развие състрадание, творческо мислене и уважение у всеки един от учениците си“.

Платих напитките. Спенсър предложи, но аз настоях. Винаги го правех, макар че непрекъснато ме преследваха страхове, че картата ми ще бъде отхвърлена. Сякаш тази мизерна сума от пет долара и двадесет и три цента, която ми удържаха, щеше да развали целия маскарад: стилна, преуспяла, сгодена и едва на двадесет и осем. Сметката по кредитната карта се прехвърляше директно към Люк. Този факт ме караше да се чувствам неловко, но не дотам, че да преустановя практиката. Печелех по седемдесет хиляди долара годишно. Ако живеех в Канзас Сити, щях да съм шибаната Парис Хилтън. Парите никога нямаше да са проблем благодарение на Люк, но въпреки това в мен дремеше един страх от детството от думата „отхвърлена“, от обърканите извинения на майка ми, с които заливаше касиерите, от отчаяно треперещите й ръце, които набутваха картата в дебел портфейл, натъпкан с безброй нейни посестрими.

Спенсър отпи от чая.

— Вкусен е.

— Нали ви казах! — засия Лорета.

Разположихме се на една маса в празното кафене. Над главите ни се процеждаше сива дъждовна светлина, идваща от прозорците на покрива. Забелязах три ясно очертани линии на загорялото чело на Спенсър. Бяха толкова фини, че приличаха на косми.

— Много съм ти благодарна за днешната среща — поде тя.

— Няма проблем. — Отпих от кафето си. — Знам колко трудно може да се окаже да пробиеш в тази сфера.

Спенсър закима като обезумяла.

— Трудно е. Всичките ми приятели се занимават с финанси. Работата им беше уредена още преди да завършим. — Заигра се с конеца на пакетчето чай. — Захванала съм се с това от април и наистина започвам да се чудя дали да не се пробвам в някоя друга област. Просто за да имам работа, защото започвам да се чувствам неловко. — Тя се засмя. — Тогава всъщност мога да се преместя тук и да продължа да търся. — Изгледа ме въпросително. — Смяташ ли, че това е разумен ход? Притеснявам се, че ако в автобиографията ми пише, че работя в друга област, няма да погледнат сериозно на кандидатурата ми в никое списание. Но пък се тревожа, че ако не си намеря средство за препитание, търсенето на работа може да се проточи толкова дълго, че всеки би се стреснал повече от факта, че нямам никакъв трудов опит. — Спенсър въздъхна, отчаяна от тази въображаема дилема. — Какво мислиш?

Просто бях шокирана, че все още не живее в града, в някой апартамент в приятен квартал, за чиито наем и сметки щеше да се е погрижило татенцето.

— Къде си стажувала? — попитах аз.

Спенсър заби смутен поглед в скута си.

— Не съм. Мисълта ми е, че имам известен опит, но в литературна агенция. Искам да бъда автор. Звучи като „Искам да бъда астронавт!“ — глупаво и наивно, но нямах представа как да го осъществя и един от преподавателите ми предложи да поработя в бизнес сферата, за да опозная индустрията. Дори не се бях сетила, хей, за списания, а аз го обожавам, обожавам „Дъ Уиминс Мегъзин“. Като малка се промъквах и задигах маминото. — Това бе толкова изтъркан анекдот, че никога не знаех дали да вярвам, или просто се бе превърнало в баналност, която хората изричаха. — Както и да е, никога не ми беше хрумвало, че някой пише подобни неща. После започнах да проучвам тази област и статиите, които пишете. Точно това е моето призвание. — Когато свърши, се беше задъхала. Имаше толкова много жар. Речта й ми бе доставила удоволствие. Повечето момичета просто искаха работа, която да им даде възможност да си играят с дрешки, да общуват със знаменитости и да влязат в най-шикозния бар, разположен на покрива на един от хотелите в града, защото имената им постоянно щяха да фигурират в списъка на гостите. Това бяха някои от облагите на работата, но за мен те винаги оставаха на заден план пред възможността да видя напечатано: „Ани ФаНели“. Да получа екземпляра си обратно с бележка, гласяща: „Забавлявах се истински“ или „Постигнала си идеалния тон“. Бях отнесла листчето у дома, а Люк го бе закачил на хладилника, сякаш бях получила отлична оценка на някое есе.

— Наясно си, че когато започнеш да се издигаш в редакторската йерархия, ще пишеш по-малко и ще редактираш повече. — Някаква редакторка ми бе казала това по време на едно интервю и думите й ме бяха обезкуражили. Че кой би искал да пише по-малко и да редактира повече? Сега, след като бях работила шест години в редакция, го бях проумяла. Списанието предлагаше ограничени възможности по отношение на сериозни статии и много често се случваше да съветвам читателките си да подхващат трудна тема с приятеля си, когато седят до него, а не срещу него. „Специалистите твърдят, че мъжете са по-възприемчиви, когато не се чувстват така, сякаш някой ги предизвиква фронтално… буквално.“ И все пак, когато кажеш на хората къде работиш, в очите им проблясваше внимание и признание, от които се нуждаех в момента.

— Но аз виждам името ти под статии през цялото време — каза Спенсър.

— Е, когато престанеш да го виждаш, ще знаеш, че управлявам това място.

Спенсър срамежливо завъртя чашата между дланите си.

— Знаеш ли, когато за пръв път видях името ти на корицата, не бях сигурна дали си ти. Заради името. Но после те гледах в сутрешното телевизионно шоу и въпреки че името ти е леко различно, а и изглеждаш неузнаваема, макар че винаги си била красива… — Страните й пламнаха. — Разбрах, че си ти.

Не казах нищо. Тя трябваше да попита.

— Заради случилото се ли направи това? — Снижи глас.

Ето и краткото представление, което разигравах пред всеки, задал този въпрос:

— Отчасти. Един преподавател от колежа предложи да се захвана с писане, за да ме оценят заради собствените ми достойнства, а не заради това, което хората вероятно знаят за мен. — После винаги свивах скромно рамене. — Не че повечето хора помнят името ми. Това, което помнят всъщност, е „Брадли“.

Но истината бе, че започнах да осъзнавам колко е неподходящо още първия ден в гимназията. Бях заобиколена от младежи, наречени Чонси, Гриър, както и многобройното и елегантно Кейт, но нито едно от тези имена не завършваше на гласна. ТифАни ФаНели изпъкваше като някой селски роднина, който цъфва в Деня на благодарността и изпива скъпото уиски до капка. Никога не бих осъзнала това, ако не бях посещавала гимназията „Брадли“. Но пък и никога нямаше да посещавам „Брадли“, ако си бях натискала парцалите в Пенсилвания. Гарантирам ви, че в момента щях да съм паркирала БМВ-то си на изплащане пред някоя детска градина и щях да барабаня с френския си маникюр по волана. „Брадли“ беше като злобна мащеха — бе ме спасила от системата, но само за да ме оформи по своя извратен и психеделичен калъп. Без съмнение името ми бе накарало някои от членовете на администрацията в колежа да повдигнат вежди, когато са го видели във формуляра за кандидатстване. „Сю, това да не би да е ТифАни ФаНели от…“, а после фразата им бе увиснала във въздуха, когато са забелязали, че съм била в гимназията „Брадли“, отговаряйки на собствените си въпроси.

Не посмях да насилвам късмета си и да кандидатствам в университет от Бръшляновата лига^[7]. Много от тамошните студенти щяха да се зарадват на компанията ми, защото ми бяха казали, че са ридали, докато четели есето ми, преливащо от натруфени изрази и театрални декларации, свързани с всичко, което бях научила от този покварен живот, макар че тогава бях в самото му начало. Постарах се да звучи наистина сантиментално. В крайна сметка името ми и училището, което ме бе научило да го мразя, ме вкараха в университета Уеслиън, където срещнах най-добрата си приятелка Нел, най-прелестната оса^[8], чието остро жило бодеше всички останали, с изключение на мен. Именно тя, а не някакъв си преподавател, предложи да се откажа от Тиф и да се подвизавам като Ани. Трябваше да се произнася „Аааании“, защото „Ани“ бе прекалено прозаично за човек като мен, твърде отегчен от живота. Смяната на името нямаше нищо общо с опита ми да скрия миналото си, но пък произлизаше от желанието да се превърна в човека, който никой не смяташе, че заслужавам да бъда: Ани Харисън.

Спенсър приближи стола си до масата, възползвайки се от интимния момент:

— Мразя, когато хората ме питат в коя гимназия съм ходила.

Не споделях това чувство. Понякога ми доставяше удоволствие да кажа в кое училище съм ходила, обожавах възможността да докажа колко далече съм стигнала. Свих рамене с каменно лице, за да й дам да разбере, че от нас не се очаква да бъдем дружки просто защото споделяхме една Алма Матер.

— Аз нямам нищо против. Смятам, че това е част от нещата, които са ме направили такава, каквато съм.

Изведнъж Спенсър осъзна, че бе скъсила дистанцията твърде много, че в този миг не бихме могли да бъдем на едно мнение и беше нахално от нейна страна да смята противното. Облегна се на стола, освобождавайки личното ми пространство.

— Разбира се. Вероятно бих се чувствала по същия начин, ако бях на твоето място.

— Ще участвам в документален филм — споделих аз само за да й покажа, че въобще не ми пука.

Спенсър кимна бавно.

— Исках да те питам за това. Но несъмнено биха пожелали да включат точно теб. — Погледнах към скъпия швейцарски часовник на китката ми. Люк ми обещаваше да ми купи „Картие“ от една година. — Според мен определено трябва да се опиташ да си намериш някоя стажантска програма, дори и да не е платена.

— Как ще си позволя наема? — попита Спенсър.

Стрелнах с поглед чантата „Шанел“, окачена на облегалката на стола й. Но когато се вгледах внимателно, забелязах, че шевовете бяха започнали да се нищят. Беше купувана отдавна с парите от някой попечителски фонд. Добра семейна репутация, средно голяма къща в градчето Уейн и нито стотинка, която да можеш да дадеш на просяка в метрото.

— Сервитьорка или барманка вечер. Или ще пътуваш с влака всеки ден.

— От Филаделфия? — Не прозвуча като въпрос, а по-скоро като напомняне откъде трябваше да се придвижи, сякаш предложението ми беше чиста лудост. В гърдите ми закипя раздразнение.

— Тук имаме стажанти, които пътуват от Вашингтон — отвърнах аз. Отпих бавно от кафето си, а после се обърнах към нея: — С влака не е ли около два часа?

— Предполагам — измърмори тя неубедително.

Отбоят й ме разочарова. Нещата се бяха развили доста добре до този момент.

След като й дадох възможност да поправи грешката си, се пресегнах, за да наглася фината златна верижка на врата си. Не можех да повярвам, че бях пропуснала най-важната част.

— Сгодена ли си? — Спенсър ококори очи като някой анимационен герой, вторачвайки се в моята гордост и радост: масивен и плосък бляскав смарагд, по чиито краища бяха разположени два блещукащи диаманта, прикрепени на семпла платинена халка. Бе принадлежал на бабата на Люк, извинете, на маминка. Когато ми го даде, ми бе предложил да монтирам камъните върху диамантена халка.

— Бижутерът на мама твърди, че днес много момичета предпочитат този стил. Предполагам, че е по-модерен.

Именно поради тази причина не исках да променям нищо в пръстена. Не, щях да го нося точно такъв, какъвто е бил, когато го бе носила милата сладка маминка: едновременно изчистен и разкошен. Посланието бе съвсем ясно: „Това е ценно семейно бижу. Ние не просто разполагаме с пари, ние сме закърмени с тях“.

Разперих пръсти и огледах придобивката си, сякаш бях забравила за съществуването й:

— Да, знам. Вече остарях официално.

— Това е най-зашеметяващият пръстен, който някога съм виждала — заяви Спенсър. — Кога ще е сватбата?

— На шестнадесети октомври — засиях насреща й. Ако Елинор беше тук, за да стане свидетел на тези невинни булчински глупости, щеше да наклони глава и да лепне онази усмивка, която сякаш казваше: „Не си ли сладка?“. А после щеше да продължи и да ми напомни, че макар октомври да не бе дъждовен месец, времето бе непредсказуемо. Дали имам резервен план, в случай че завали? Бе предвидила шатра и въпреки че не се наложило да я използва, резервацията й струвала десет хиляди долара. Елинор непрекъснато ръсеше подобни нелепици.

Отместих стола си назад.

— Трябва да се връщам на работа.

Спенсър се изправи мигновено. Протегна ръка.

— Много ти благодаря, ТифАни. — Затули уста и цялото й тяло се разтресе в кокетен смях. — Ани. Извинявай.

Понякога се чувствах като механична навиваща се кукла. Сякаш трябваше да се пресегна, да завъртя златния си ключ, за да изтръгна от себе си поздрав, смях или очакваната социално приемлива реакция. Успях да надяна изкуствена усмивка, за да се сбогувам със Спенсър. Повече нямаше да сгреши името ми, не и след като излезе документалният филм, не и след като камерата даде в близък план измъченото ми искрено лице, разсейвайки бавно и последното съмнение за това коя съм в действителност и какво съм сторила.