Джесика Нол
Най-щастливото момиче на света (15)

Глава 15

Обикновено задържах звънеца на вратата натиснат, за да дразня Артър. Отвъд звука от звъненето можех да доловя стъпките и мърморенето на Артър през къщата.

— Божичко, Тиф — развикваше ми се сърдито той, когато най-после отвореше вратата със замах.

Днес почуках. Не мисля, че можех да понеса да чуя отново извивките на този звънец.

Камерата беше зад мен, насочена право към изпъкналите очертания на сутиена ми. Едва седемстотин калории дневно и все още изпод презрамките се подаваха гънки кожа. Как бе възможно?

Госпожа Финърман отвори вратата. Възрастта и самотата се бяха съсредоточили в нея като съюзнически страни по време на война, атакуващи по всички фронтове. В косата й имаше сиви кичури, за които тя никога нямаше да се погрижи, кожата покрай ъгълчетата на устата й бе увиснала. Госпожа Финърман открай време си беше ниска и безформена (Артър бе наследил едрата си фигура от баща си). Струваше ми се особено жестоко за човек, който трябваше да се справя с това, с което тя трябваше да се справя, да е толкова слаб и беззащитен като нея — с отпуснати мускули, отслабнало зрение и предразположение към изнурителни главоболия и синусни инфекции.

По някое време през първата ми година в колежа, когато нещата най-накрая се успокоиха, след като животът ми бе разделен от голяма дебела черта — преди убийствата и след тях, получих писмо от госпожа Финърман. Почеркът й изглеждаше разкривен върху страницата, сякаш беше писала в кола, хвърчаща скоростно по осеян с дупки път. Тя искаше да знам, че съжалява за това, което е трябвало да направя. Че е нямала представа за гнева и омразата, кипящи в Артър, в собственото й дете — как е могла да не е разбрала, непрекъснато се упрекваше тя.

Мама ми забрани да отговоря на писмото й, но аз все пак й писах. („Благодаря ви. Никога не бих ви обвинила за стореното от него. Аз не го мразя. Дори понякога ми липсва.“) Сгънах листчето наполовина и го пъхнах под вратата й един следобед, когато забелязах, че колата й не е на алеята. Все още не бях достатъчно силна, за да се срещна очи в очи с нея, а чувствах, че същото се отнася и за госпожа Финърман.

След като завърших колеж, госпожа Финърман ми изпрати картичка и така между нас се установи странен вид връзка. Тя се свърза с мен, когато в новините изтече информация, че съм се сгодила, както и всеки път, когато прочетеше някоя статия, която й харесаше, в „Дъ Уиминс Мегъзин“. Беше изрязала страницата с един мой материал — „Прави ли ни тъжни Фейсбук?“. Изпрати ми я в плик заедно със статия от „Ню Йорк Таймс“, озаглавена „Депресивният ефект на Фейсбук“. Тя бе оградила датата на всяка — моята, написана през май 2011-а, и версията на „Таймс“ от 7 февруари 2012-а. „Изпреварила си «Таймс» — пишеше тя. — Браво на теб, ТифАни!“ Приличаше на сърдечна кореспонденция между стари приятели, но истината е, че с госпожа Финърман не бяхме приятелки. Сега щяхме да се видим за пръв път от времето преди стрелбата.

Усмихнах се срамежливо.

— Здравейте, госпожо Финърман.

Лицето й се нагърчи като мокра салфетка. Аз пристъпих неуверено напред, а тя замаха бурно с ръка, отхвърляйки опита ми да я прегърна.

— Добре съм — настоя тя. — Добре съм.

Масичката за кафе във всекидневната бе отрупана с купчини фотоалбуми и стари вестници. Позицията на една чаша за кафе променяше заглавието в пожълтяло копие на „Филаделфия Инкуайърър“: ПОЛИЦИЯТА СМЯТА, ЧЕ СТРЕЛЦИТЕ СА ДЕЙСТВАЛИ САМИ. Госпожа Финърман вдигна чашата и думичката „не“ отново се появи в заглавието, променяйки съдбата ми.

— Какво да ви донеса за пиене? — попита госпожа Финърман. Знаех, че тя пие само зелен чай, защото веднъж бях попаднала на скритите й запаси, докато търсех буркан „Нутела“.

— Да — бе казал Артър, докато аз се удивявах на гледката. Зеленият чай ми се струваше много екзотичен. Мама пиеше само кафе „Фолджърс“. — Майка ми е против кафето.

— Чай е добре — отвърнах аз. Мразя чай.

— Сигурна ли си? — Дебелите очила на госпожа Финърман се плъзнаха напред по носа й и тя ги бутна обратно с показалеца си, както правеше Артър. — Имам кафе.

— Тогава може би кафе. — Позасмях се и за мое облекчение госпожа Финърман също се засмя.

— Господа? — Тя се обърна към екипа.

— Моля те, Катлийн — каза Арън. — Както се разбрахме, преструвай се, че не сме тук.

За момент си помислих, че госпожа Финърман пак ще се срине. Затаих дъх, но тя изненада всички, като вдигна ръце.

— Сякаш е възможно — засмя се тя иронично.

Госпожа Финърман изчезна в кухнята и чух отварянето и затварянето на шкафчета.

— Мляко и захар? — провикна се тя.

— Само мляко! — отвърнах.

— Какво е чувството да си отново тук? — попита Арън.

Огледах стаята, видях избелелите тапети с хералдическата лилия, арфата в ъгъла. Госпожа Финърман преди свиреше, но сега струните изглеждаха безжизнени като цъфнали връхчета на коса, плачещи за дълбоко подхранващ балсам.

— Странно. — Още щом го казах, си спомних инструкциите на Арън. Трябваше да отговарям на въпросите му с пълни изречения, защото щяха да редактират думите ми и репликите ми трябваше да имат смисъл, изречени самостоятелно. — Много е странно да съм отново тук.

— Ето, готово. — Госпожа Финърман пристъпи внимателно в стаята и ми подаде една толкова безформена чаша, че сигурно бе ръчна изработка. Зърнах надписа на дъното: „На мама. С обич: Артър 2/14/95“. Нямаше дръжка и трябваше да я прехвърлям от едната ръка в другата на всеки няколко секунди, защото започваше да ми пари. Отпих една изгаряща глътка. — Благодаря.

Госпожа Финърман не помръдна от мястото си до дивана. И двете погледнахме към Арън, нуждаейки се от напътствията му.

Арън посочи празното място до мен.

— Катлийн, защо не седнеш до Ани на дивана?

Госпожа Финърман кимна и измърмори:

— Да, да.

Тя заобиколи масичката и се настани в далечния край на дивана. Коленете й бяха насочени към входната врата. Аз бях по-близо до кухнята.

— За камерите ще е по-добре, ако се сместите малко по-близо една до друга. — Арън доближи палец и показалец, за да ни покаже какво има предвид.

Не посмях да погледна госпожа Финърман, докато се „смествахме“, но предполагах, че и тя има същата учтива, измъчена усмивка на лицето си като моята.

— Така е много по-добре — отбеляза Арън.

Екипът ни изчака да кажем нещо, но единственият звук беше бръмченето на съдомиялната в кухнята.

— Може да разгледате фотоалбумите? — предложи Арън. — Да поговорите за Артър?

— Бих искала да ги погледна — опитах аз.

Сякаш програмирана от двете ни, госпожа Финърман се наведе напред като робот и взе един бял фотоалбум. Махна миниатюрна прашинка, която се закачи за кутрето й и отново се прилепи към ламинираната корица.

Госпожа Финърман разтвори албума в скута си и премигна към снимката на сина си, на която той бе около тригодишен. Артър стискаше празна фунийка от сладолед, видимо разплакан.

— Тук бяхме в Авалон — измърмори госпожа Финърман. — Една чайка се спусна надолу — Тя размаха ръката си във въздуха. — и събори цялата топка сладолед от фунийката.

Усмихнах се.

— С него тук сме изяждали по една кутия сладолед.

— Знам, че той бе способен да го направи. — Госпожа Финърман отгърна енергично страницата. — Но не и ти. Каквато си мъничка. — Имаше нещо заплашително в гласа й. Не знаех какво друго да направя, освен да се престоря, че не съм забелязала. — О, това тук… — Госпожа Финърман сведе брадичка към гърдите си и въздъхна с копнеж към една снимка на Артър, заровил лице в меката козина на жълт лабрадор. Госпожа Финърман потупа по муцуната на кучето. — Това е Каси. — Тя се усмихна само с устни. — Артър я обичаше. Тя спеше в леглото му всяка вечер.

Операторът се премести зад нас, дългият му обектив се приближи и се фокусира върху снимката.

Протегнах се да задържа страницата надолу, понеже ми блестеше и не виждах добре, но госпожа Финърман доближи албума до гърдите си и пъхна кожения му ръб под брадичката си. Една сълза се търкулна и се застоя в края на брадичката й.

— Той плака, когато тя умря. Плака. Значи не може да е бил какъвто казват. Той изпитваше чувства.

Какъвто казват. Психопат. Неспособен да изпитва истински човешки емоции, а само имитира онези, които наблюдава у другите: съжаление, тъга, съчувствие.

Много време и енергия бяха нужни да се разбере динамиката на взаимоотношенията между Артър и Бен, да се определи кой е бил лидерът. Разкриването на мотивите им щеше да прекрати догадките и да помогне за предотвратяването на подобни инциденти в други училища. Най-уважаваните психолози изследваха доказателствата, събрани след атаката на „Брадли“ — дневниците на Бен и Артър, оценките им в училище, интервютата със съседи и семейни приятели, — и всеки един от тях бе стигнал до едно и също заключение: Артър е бил подбудителят.

Придадох си съчувствен израз, както Артър бе правил много пъти по отношение на мен.

— Знаете ли какво си спомням за него?

Госпожа Финърман измъкна една кърпичка от кутията на масичката и издуха носа си в нея с отнесен вид. Сгъна я на две и избърса носа си.

— Какво?

— Помня, че той бе мил с мен в първия ми учебен ден, когато не познавах никого. Помня, че беше единственият, който се застъпи за мен, когато много хора ми обърнаха гръб.

— Такъв беше Артър. — Името му затрепери на устните й. — Той не беше чудовище.

— Знам — рекох, без да съм сигурна дали това е лъжа или не.

Всички неща, които се твърдяха за Артър — вярвам им. Но докладът, който доктор Анита Пъркинс предаде на полицията, потвърди, че дори психопатите могат да имат проблясъци на истинска емоция, искрено съчувствие. Иска ми се да вярвам, че той е изпитвал нещо към мен, макар че доктор Пъркинс бе оценила личностните черти и поведението на Артър по двайсетте критерия от теста на Хеър за установяване на психопатия и резултатът на Артър се бе оказал по-висок от това, което се приемаше за нормално.

Толкова много от нещата, които Артър направи за мен, поведението му на закрилящ брат и дори онази глупост, която изгъргори накрая, докато дръжката на ножа стърчеше от гърдите му. „Само се опитвах да помогна“, са били или имитация на доброта, или внимателна, хладна манипулация. Доктор Пъркинс бе написала, че психопатите са особено умели при определянето на ахилесовата пета на жертвата и се възползват от нея по начин, който съответства на целите им. Що се отнася до уменията и подбора на средствата в придвижването към целта, ако забравим за Нел, Артър е моят истински учител.

Бен е бил депресивен, склонен към самоубийство, не непременно предразположен към насилие като Артър, но и без да се противопоставя на такава идея. Той и Артър са си обменяли жестоки фантазии как очистват всичките си идиотски съученици и учители. Това винаги е било шега за Бен, докато Артър просто е чакал да се случи нещо, което би го накарало сериозно да се замисли да превърне фантазията в реалност.

Такава роля изиграло партито по случай завършването на Келси Кингсли. Унижението, което Дийн и Пейтън причинили на Бен в гората и което довело до първия му опит за самоубийство. Според дневниците на Артър самият той е подхвърлил идеята за атака в стил „Колумбайн“, когато посетил Бен в болницата няма и две седмици след като бил прерязал китките си. В дневника си Артър описал как е трябвало да чака сестрите да се сменят, докато най-после двамата останат за малко насаме, и колко е било вбесяващо. („Да не би да сме две безпомощни шибани бебета?“) Баща му имал пушка — началото на техния арсенал. Артър е можел да получи фалшива лична карта, да мине за осемнайсетгодишен — вече изглеждаше по-голям от връстниците си. В интернет имаше инструкции как да си направиш бомба от тръби. Те бяха умни, можели са да го направят. Инстинктът му подсказал, че Бен е превъртял и никога няма да се оправи. Бен нямал нищо за губене, защото искал да умре. Ако това се случело, поне е щял да накара онези да си платят заради гадостите, които са му сторили.

Медиите заключаваха, че Артър и Бен са били тормозени — заради това, че са различни, че са дебели, че са хомосексуалисти. Но полицейските доклади разказват много по-различна история — истина, която няма нищо общо с тормоз, каквато бе широко спряганата причина. Макар да се знаеше, че Артър е гей, Бен не беше. Онова, което Оливия каза, че е видяла — Артър да духа на Бен на Мястото? Това е било лъжа — отчаяна, глупава тийнейджърска клюка, която трагично и иронично само наляла масло в огъня. Слухът вбесил и наранил Бен и подтикнал Артър да атакува. „Аз му обещах Оливия“ — написал Артър в дневника си, което било първото нехайно споменаване на списъка му с мишени. Само че Артър в действителност не се интересувал от никакъв списък. Нападението не било замислено единствено заради това да си го върнат на мъчителите си, тоест за отмъщение — всичко било плод на неговото презрение. Потенциална мишена бил всеки, който стоял по-долу от него по интелект, а в съзнанието му това означавало всички. Той предложил идеята за списък само за да заблуди Бен. Целта му била да очисти цялата столова с бомбите си: Акулата, Теди, милата лелка зад щанда, която правеше сандвичите му — с пласт сирене между печеното говеждо и шунката, точно както му харесваше. Всички ние сме били мишени за отстрел. Той се скрил в празното спално помещение на третия етаж на „Брадли“, изчаквайки детонацията, за да може да слезе долу и да се наслади на касапницата, преди да сложи край на собствения си живот. Ченгетата така и така са щели да стрелят по него, а най-лошият кошмар на психопата е да изгуби контрол. Ако е щял да умира, трябвало да стане по неговия начин. Той започнал да стреля, когато видял, че само една от аматьорските му бомби се е взривила, предизвиквайки „минимални“ щети.

Имаше една част в доклада на доктор Пъркинс, която бе достъпна за обществеността, която бях започнала да чета и чак когато разбрах, че ме засяга, се върнах назад и препрочетох първите няколко параграфа. Беше като да видиш снимка и да не познаеш себе си в кадъра — кое е това ядосано момиче, което се цупи на заден план? Не знае ли, че така й се образува двойна брадичка? В такъв момент установяваш как те вижда останалият свят, защото ядосаното момиче си ти.

Доктор Пъркинс определяше „съдружието“ на Артър и Бен като диадичен феномен — термин, който криминолозите използват, за да опишат начина, по който двойките убийци подхранват взаимно своята жажда за кръв. Между един психопат (като Артър) и депресивен тип (като Бен), почти сигурно е, че психопатът е този, който владее положението, и доколкото психопатът жадува за възбудата от насилието, един импулсивен психически партньор може да му свърши безценна работа: да го разпали за касапницата. Артър и Бен планирали нападението шест месеца, като почти през цялото време Бен е бил в рехабилитационен център за душевноболни, преструвайки се пред докторите и сестрите, за да ги убеди, че повече не представлява заплаха за себе си. Междувременно Артър си намерил нов поддръжник, чиято болка и гняв попълвали празнотата от насилие. Този негов приятел го поддържал леко да къкри, докато Артър накрая не видял сгоден момент да кипне. Доктор Пъркинс не назоваваше името ми, но нямаше как да бъде някой друг. Понякога се чудя какво щеше да стане, ако не бях ядосала Артър последния път, когато го видях в тази стая. Ако той се е канел да ми разкаже плана си, да ми предложи да участвам.

— Това също беше на плажа. — Госпожа Финърман приглади една гънка в албума.

Бях изненадана да видя господин Финърман, разперил лакти на облегалката на една пейка на алеята; по загорелите му гърди се виеха черни къдрички. До него прав стоеше Артър, сочеше небето и викаше нещо, а слабите ръце на госпожа Финърман обгръщаха краката му, за да го предпазят да не падне.

— Как е господин Финърман? — попитах любезно.

Притежавам снимката, която обезсмъртяваше най-интимните му моменти със сина му, а все още не се бях срещала с мъжа. Той се появи на Мейн Лайн, когато се случи всичко, разбира се, но скоро след погребението изчезна. Погребението. Да, убийците също трябваше да бъдат погребани. Госпожа Финърман претърпя сума ти унижения в търсене на равин след равин, отчаяна да намери някой, който да се съгласи да води службата за Артър. Не знам какво е направило семейството на Бен. Никой не знае.

— О, нали знаеш — каза госпожа Финърман. — Крейг се ожени наново, така че… — Тя отпи глътка студен чай.

— Не знаех за това — рекох. — Съжалявам.

— Е, няма нищо. — Имаше петънце от чай по вдлъбнатинката над горната й устна, но тя не го избърса.

— Знаете ли — хрумна ми, — аз също имам една снимка на Артър и господин Финърман.

Всекидневната изведнъж избухна в светлина, слънцето избута един облак и зениците на госпожа Финърман се свиха. Бях забравила, че очите й са сини.

— Моля?

Погледнах скришом към Арън. Той местеше микрофона из стаята, без да обръща внимание на това, което току-що бях направила.

Стиснах ръцете си около чашата си с кафе, вече поизстинала.

— Имам тази снимка… ъм, Артър я държеше в стаята си.

— Тази с мидичките ли? — поиска да узнае госпожа Финърман.

— На Артър и баща му — кимнах. — Да.

Цялата мекота в лицето на госпожа Финърман изчезна. Дори бръчките й вече не изглеждаха като гънки по кожата, а заприличаха на груби пукнатини в стъкло.

— Откъде я имаш? Търсих я навсякъде.

Знаех, че трябва да излъжа, но имах чувството, че съм лишена от капка разум. Не можех да измисля как да й отговоря, без да я разстроя.

— Скарахме се — признах. — Аз я взех. Беше отвратителна постъпка. Исках да го ядосам. — Вперих поглед в студената си чаша за кафе. — Така и нямах възможност да му я върна.

— Искам да ми я върнеш — каза тя.

— Разбира се — рекох. — Толкова…

Спря ме писъкът на госпожа Финърман.

— Оу! Оу! — Тя запрати чашата си на масата, вестниците попиха остатъка от мътния й жълт чай. — Оооо! — Госпожа Финърман впи пръсти в слепоочията си и стисна очи.

— Катлийн! — извика Арън.

— Госпожо Финърман! — виках аз в един глас с Арън.

— Лекарството ми — изстена тя. — До мивката.

С Арън се втурнахме към кухнята. Той първи стигна до мивката, разбутвайки препарата за миене на чинии и гъбите.

— Не го виждам — извика той.

— Банята! — чу се сподавеният й отговор.

Знаех къде се намира банята и този път изпреварих Арън. Върху плота до мивката имаше малко шишенце с оранжева рецепта, инструкциите бяха надраскани на етикета: „Вземете едно при първия признак на болка“.

— Госпожо Финърман, ето. — Взех едно хапче в ръката си и един помощник от екипа й предложи своята бутилка с вода. Тя сложи хапчето на езика си и го изпи.

— Мигрената ми — прошепна. Заклатушка се напред-назад, ноктите й побеляха от двете страни на главата й, тя се разплака. — Не знам защо си мислех, че мога да направя това. — Тя се хвана още по-силно за главата. — Никога не трябваше да се съгласявам на това. Идва ми в повече. Просто е прекалено.

 

 

— Искаш ли да те закарам до хотела ти? — предложи Арън на алеята на госпожа Финърман.

Аз махнах към улицата.

— С колата съм, благодаря.

Арън присви очи към къщата, над която се спускаше вечерен здрач. Някога е била красива и ярка, но това сигурно е било дълго преди Артър да е живял там. Опитах се да си я представя така, както биха я видели преди петдесет години момичетата от „Брадли“, пътуващи от всички краища на страната, за да получат първокласно образование, което никога нямаше да им влезе в употреба, щом съпрузите и бебетата станеха приоритет.

— Не омаловажавам преживяното от теб — каза той. — Но мисля, че на нея й е много по-трудно, отколкото на всеки друг.

Наблюдавах как вятърът изтръгва листо от един клон.

— Не ще и дума. Винаги съм го твърдяла. В крайна сметка другите поне са умрели достойно, в някакъв смисъл.

— Достойно — повтори Арън и кимна, щом намери логика в думата. — Хората обичат жертвите.

— Това е привилегия, на която никога няма да се насладя. — Намръщих се, изпитвайки самосъжаление. — Знам, че звучи така, сякаш се оплаквам, но се чувствам измамена. — Не направих това признание пред Арън, а пред Андрю предишната вечер, докато седях на ръба на леглото му от детството. Родителите му бяха заминали за къщата си на брега. Обичаха да пътуват късно вечерта в петък. Трафикът по това време изобщо не бе натоварен. Защо не се отбия за по едно питие, преди да се върна в хотела? Това предложих аз, когато се отпуснахме в колата му, запъхтени от изкачването на стълбите в Спортния център. Андрю се обърна да ми отговори и вдигна вежди.

— Какво? — попитах аз.

Той протегна ръка към мен.

— Имаш нещо в косата си. — Андрю стисна кичур коса между пръстите си и го подръпна, променяйки някои координати в скалпа ми, които сякаш замъгляваха мислите ми, заличаваха съвестта ми. — Прилича на парченца дървесина. От бюрото, под което стояхме.

След водката в кухнята на Андрю, след обиколката на къщата му, която свърши в старата му спалня, Люк пак изплува в разговора ни. И отново се опитах да обясня какво е направил за мен, как той е доказателството, че съм добър, свестен човек.

— Люк Харисън не би се оженил за някаква долнопробна убийца — казах аз. — Той може да ме излекува. — Погледнах надолу към ръцете си, към брилянтната си броня. — Просто искам да ме излекуват.

Андрю седеше до мен, бедрото му топлеше моето. Понякога в метрото е толкова претъпкано, че не мога да избегна краката отляво и отдясно. Нюйоркчани негодуват заради този принудителен физически контакт, но аз тайно му се наслаждавам — така, успокоена от топлината, породена между телата, можех да заспя на рамото на непознат.

— Обичаш ли го изобщо? — попита Андрю и очите ми примигнаха, борейки се с изтощението, докато обмислях как да му отговоря.

Чувствам гняв и омраза, и разочарование, и тъга, сякаш са физически материи. Това чувство е коприна, другото е кадифе, другото — памук. Но вече не знаех каква материя е любовта ми към Люк. Пъхнах ръка в тази на Андрю, видях го как върти годежния ми пръстен.

— Прекалено съм уморена, за да отговоря.

Андрю ме побутна да легна по гръб. Няколко сълзи се стекоха в косата ми и когато се опитах да вдишам през носа, не успях, а само издадох подсмърчащ звук. Бях толкова нервна и гореща — термометърът би показал, че имам температура и не съм в състояние да отида на училище. Андрю пипна кожата ми — пареща, лепкава от пот, и ме остави за момент, за да изгаси лампите и да отвори прозореца. Чух ритъма на външния свят, потръпнах с благодарност, щом хладината ме достигна след няколко секунди.

— Хладният въздух ще помогне — обеща Андрю.

Исках пак да го целуна, но после той ме прегърна и простря голямата си ръка през тялото ми. Още бях с обувки, когато сънят експлодира над мен, изненадващ и опияняващ като метеорен дъжд.

 

 

„Янмин“ винаги е бил ресторант за специални поводи. Нова година, рождени дни, неща от този тип. Мама ни заведе с Акулата там, след като завършихме гимназията. Татко не дойде, каза, че вероятно ще ни е по-приятно, ако празнуваме „по женски“.

БМВ-то на Андрю бе заклещено между два джипа на паркинга и ме обзе чувството, което това място винаги предизвиква у мен, все по-рядко напоследък, когато отворя вратата на ресторанта и видя хубаво облечената тълпа от родители на средна възраст, когато подуша вкусно ухаещия въздух, подправен със сол и мазнина — сякаш нямам търпение за следващото нещо, което ще се случи.

След като си тръгнах от къщата на госпожа Финърман, се обадих на мама и се извиних, че не ми се излиза на вечеря след преживяното по време на снимките.

— Сигурна съм, че е бил тежък ден — каза мама, което беше повече, отколкото ми бе казал Люк за последните двайсет и четири часа. Всичко, което получих от него, бе съобщение от един ред, в което ме питаше как вървят нещата. „Всичко е наред“, написах му в отговор. Мълчанието му ми даде смелост.

— Добър вечер. — Очите на разпоредителя грейнаха сред мрежа от ситни бръчици при вида на някой като мен. — Имате ли резервация?

Така и не успях да му отговоря. Защото чух как един глас произнесе името ми високо и изненадано и когато се обърнах, видях мама и леля Линди. И двете бяха облечени с черни официални панталони, около вратовете им бяха завързани щамповани шалчета, а гривните им прозвънваха всеки път, когато отпиваха от чашите си с вода. Такава бе униформата на мама за излизане на вечеря.

С мама се взирахме една в друга, докато измисля какво да я излъжа. Имах късмет, че стои точно където стоеше, с гръб към бара. За късмет не можеше да види Андрю, който ме чакаше в далечния ъгъл. Бях му изпратила съобщение, след като бях писала на Люк, в което го поканих „да се възползваме“ от резервацията. Веднага след като натиснах „изпрати“, се появиха три малки точици, след което изчезнаха. Това се случи още два пъти, преди Андрю най-после да реши как да отговори. „В колко часа?“

— Нямах представа, че в този ресторант може да се поръчва за вкъщи — отбеляза мама, след като ни настаниха да седнем. Тя отгърна една страница от менюто. — Добре е да се знае.

Загладих салфетката в скута си.

— Защо? Те не правят доставки.

— Толкова е далеч — оплака се леля Линди. Тя потупа лакирания си нокът в празната си стъклена чаша и се тросна на помощник-сервитьора, който чистеше съседната маса: — Вода?

Леля Линди бе по-малката сестра на мама. На младини тя бе по-слаба и по-хубава от мама, но не се държеше снизходително заради това. Сега мама имаше надмощие, понеже дъщерята на леля Линди щеше да се жени за ченге, а дъщеря й се женеше за мъж от Уолстрийт.

— Лин — каза мама, — повярвай ми, струваше си шофирането дотук. — Все едно беше редовен посетител.

Мама бе решила да запази резервацията дори след като аз се бях отказала. Не мисля, че това може да има нещо общо с факта, че Люк бе оставил данните на кредитната си карта за покриването на сметката от вечерята. Поувъртах малко, преди да й кажа, че съм решила да мина оттук, за да си поръчам нещо за вкъщи и да хапна в хотела. Когато ми обясни, че татко не проявил интерес към вечерята, аз измърморих:

— Колко нетипично за него.

Мама въздъхна и ме помоли да не се заяждам с нея.

Леля Линди внезапно се засмя.

— Пикантни телешки равиоли? — Тя направи физиономия. — Не ми се струва много китайско.

Мама й отправи съжалителен поглед.

— Кухнята тук е смесена, Лин.

Зад рамото на мама видях Андрю да става и да ми маха. Той тръгна към тоалетните.

— Бихте ли ми поръчали скаридите с лимонова трева? — Събрах салфетката си на топка и я подхвърлих на масата. — Трябва да отида до тоалетната.

Мама се дръпна назад и ми направи място да се измъкна от масата.

— Какво искаш за предястие?

— Просто избери някаква салата — отвърнах през рамо. Първо проверих тоалетните. Дори отворих вратата на мъжката, преструвайки се, че съм я объркала с дамската. Един мустакат татко ме информира къде съм. Извиках името на Андрю и излязох, щом мъжът повтори забележката си, този път по-ядосано.

Мама и леля Линди седяха с гръб към мен и аз се втурнах към входната врата. Навън въздухът бе почти лишен от мирис, така че дори не бях сигурна дали дишам. Отне ми секунда, преди очите ми да се нагодят към тъмнината, и тогава видях Андрю, облегнат на протрития багажник на колата си, сякаш ме е чакал там през цялото време.

Извиних му се, като направих жест с ръце. „Тя ме изненада в гръб.“

Андрю се отлепи от багажника и ме пресрещна до ресторанта под някакво скеле, където не достигаше уличното осветление. Той направи жест с пръсти като магьосник.

— Майчина интуиция. Сякаш е знаела, че си намислила нещо нередно.

Поклатих глава, за да му покажа колко греши. Не ми харесваше Андрю да мисли за нас като за „нещо нередно“.

— Не. Просто наистина харесва безплатните вечери в „Янмин“. — Облегнах се на тухлената стена на ресторанта, щом Андрю пристъпи към мен.

Той сложи ръцете си от двете страни на лицето ми и аз затворих очи. Можех да заспя точно там, права, докато палците му галеха страните ми, а лишеният от мирис ветрец подухваше косите ми през лицето. Поставих ръцете си върху неговите.

— Просто ме изчакай някъде — казах. — Ще дойда където и да е. После.

— Тиф — въздъхна той. — Може би е по-добре, че стана така.

Стиснах го по-силно и се опитах да прозвуча ведро:

— О, хайде!

Андрю въздъхна и измъкна ръцете си изпод моите. Хвана ме за раменете по братски и аз започнах да се разпадам малко по малко отвътре.

— Снощи можехме да направим нещо, което да не можем да върнем — каза той. — Но не го направихме. Може би е по-добре да се откажем от това сега, преди да сме направили нещо, за което ще съжаляваме.

Поклатих глава и внимателно премерих тона си:

— Никога не бих съжалявала за нищо с теб.

Андрю ме прегърна и докато не каза: „Но аз бих могъл“, всъщност си мислех, че съм го убедила.

Вратата на ресторанта се отвори и се чу писклив смях. Искаше ми се да изкрещя на всички вътре да млъкнат, по дяволите! Винаги е трудно да запазиш самообладание, когато всички останали се забавляват.

— Не е нужно да правим нищо — казах аз, мразейки се за това колко отчаяно звуча. — Може просто да идем някъде. Да пийнем. Да поговорим.

Сърцето на Андрю пулсираше в ухото ми. Той миришеше като за среща, целият одеколон и нерви. Почувствах тъжната му въздишка на върха на главата си.

— Не мога просто да си говоря с теб, ТифАни.

Сякаш някъде в мен имаше стъкло, което най-сетне се строши на парченца. Знаех единствено как да нанасям удари. Лактите ми се наместиха в гърдите на Андрю и аз го отблъснах. Той не го очакваше и изстена, дали защото му изкарах въздуха, или просто се изненада, щом залитна назад.

— Естествено, че не можеш, по дяволите! — Размахах ръка. — Всъщност имах нужда от приятел. Но ти си просто поредното момче, което иска да го сложи на кучката от „Брадли“.

Сега под уличните лампи видях как лицето на Андрю се сгърчи от болка и веднага се намразих.

— ТифАни — опита той. — Господи, знаеш, че не е вярно. Искам само да си щастлива. Това е всичко, което винаги съм искал за теб. Но това… — Той посочи пространството между нас. — Това няма да те направи щастлива.

— О, още по-добре! — изсмях се гадно. — Някой друг да ми казва какво ще ме направи щастлива. Точно от това се нуждая. — Не го прави! Не го казвай! Но не можех да спра. — Знам, чу ли? — Пристъпвах все по-близо до него, докато се приближихме на разстояние колкото за целуване. — Знам какво е най-добро за мен.

Андрю кимна любезно.

— Знам, че знаеш. — Той избърса една сълза от лицето ми и така ме накара да се разплача още по-силно. Дали това щеше да е последният път, в който ме докосваше?

— Тогава го направи.

Притиснах ръката му към лицето си, цялото измокрено от сълзи и сополи.

— Не мога. Знам, че няма да го направя.

Вратата на ресторанта се отвори широко и с Андрю се отдалечихме един от друг, щом една двойка, сита и щастлива, заслиза по стълбите. Мъжът изчака жената на улицата, обви ръка около раменете й, когато тя го настигна. Тя се престори, че не е забелязала влажните ми очи, когато мина покрай нас, но по изражението й разбрах, че ги е забелязала. Знаех, че си мисли: Сигурно са се скарали, добре че не сме като тях. Умирах от желание да сме двойка, която се кара помежду си заради това, че Андрю работи прекалено или че аз прекарвам прекалено много време в „Барнис“^[1], каквото и да е друго, само не и случващото се между нас в момента.

Изчакахме ги да отидат до колите си, чухме вратите да се затръшват. Първо нейната, след няколко секунди и неговата. Той й бе отворил вратата. Мразех ги.

— Никога не съм искал да те разстроя, ТифАни — каза Андрю. — Мразя да те виждам така. — Той размаха ръце във въздуха, ядосан на себе си. — Позволих да стигнем твърде далеч. Не биваше да го правя. Съжалявам.

Исках да му кажа, че и аз съжалявам, че аз също не съм искала да става така. Но не можех да накарам думите да излязат — щяха да са просто поредните лъжи и извинения.

— Мисля, че ти създадох погрешна представа за Люк. — Андрю ме хвана с ръце, опита се да ме възпре от обяснения, но аз настоях. — Не е лесно за човек като мен да е щастлив. Това тук е най-близкото до щастие, което ще ми се случи някога, и е прекрасно…

— Не съм имал намерение да…

— Тогава не смей… — Изхълцах смутено. — … да ме… — Още едно хлъцване. — … съжаляваш.

— Не те съжалявам — каза Андрю. — Никога не съм те съжалявал. Изумен съм от теб. Било те е грижа за Пейтън. Държала си ръката му. След онова, което ти бе причинил. Дори не знаеш колко си изумителна. Трябва да бъдеш с някой, който го оценява.

Вдигнах яката на ризата си и се престорих, че просто бърша лицето си, но не го бършех. Продължавах да плача тихо в защитната си маска. Чух хубавите официални обувки на Андрю да се приближават към мен, но поклатих глава и го предупредих приглушено да стои надалеч.

Той ме изчака на разстояние, докато съсипвах ризата си. Вече нямаше да мога да я върна в модния отдел; трябваше да кажа, че съм я изгубила или нещо такова. Обмислянето на тази нова лъжа бе единственото нещо, което можеше да ме успокои, единственото нещо, което ме пресуши отвътре и ми даде силата да прочистя гърлото си и да кажа почти сдържано:

— Майка ми вероятно се чуди къде съм.

Андрю кимна към тротоара. Сякаш го бе гледал през цялото време, за да не нарушава личното ми пространство.

— Добре.

Поне успях да изрека едно приятно звучащо „лека нощ“, преди да се обърна и да тръгна нагоре по стълбите. Андрю пак изчака зад мен, за да се увери, че съм влязла невредима. И бездруго дори не го заслужавах.

— Ето те най-после! — възкликна мама, когато се промуших между две маси и се вмъкнах в сепарето. — Поръчах ти най-скучната салата, която имат. — Тя потопи един хрупкав макарон в портокалов сок и го гризна. — Знам, че си на онази шантава диета.

— Благодаря. — Отново разгънах салфетката върху скута си.

Леля Линди първа забеляза лицето ми.

— Добре ли си, Тиф?

— Не съвсем. — Метнах един хрупкав макарон в устата си, без да го топя в нищо, и го сдъвках. — Имам предвид, че все пак прекарах следобеда с майката на момчето, което убих, така че това може да обясни защо съм малко тъжна.

— ТифАни ФаНели! — възмути се мама. — Не говори така пред леля си Линди.

— Добре тогава. — Метнах още един макарон в устата си. Исках да изсипя цялата купа в гърлото си, само да запълня зейналата от глада бездна. — Ще говоря така пред теб.

— Дойдохме тук да се насладим на една хубава вечеря — изсъска мама. — Ако държиш да я провалиш, по-добре си тръгни.

— Ако си тръгна, ще си тръгне и кредитната карта на Люк. — Задъвках шумно и й отправих съкрушителна усмивка.

Мама успя да скрие паниката зад спокойно изражение, за да не става леля Линди свидетел на сцената. Със сигурност братовчедка ми никога не би причинила това на майка си. Тя се омъжваше за човек на закона. Мама се обърна към леля Линди, сякаш всяка кост в тялото й не крещеше да ме нападне като змия, и изчурулика като принцеса от филм на Дисни:

— Нали нямаш нищо против да ме оставиш за минута с ТифАни?

Леля Линди видимо съжали, че ще изпусне най-интересното, но взе чантичката си от облегалката на стола.

— Трябва да отида до тоалетната.

Мама изчака, докато спряхме да чуваме леля Линди и бижутата й, кънтящи из целия ресторант като проклет маршов оркестър. Тя отметна косата си, която не падаше над очите й, за да се подготви за лекцията си.

— ТифАни, знам, че в момента си подложена на голям стрес. — Тя протегна ръка към мен и аз се дръпнах назад. Мама се загледа за миг в мястото, където бе ръката ми. — Но трябва да се стегнеш. Ей толкова малко ти остава, за да прогониш Люк. — Тя приближи палеца и показалеца си на милиметър разстояние един от друг, за да покаже колко точно.

Беше впечатляващо, че се сети да повдигне тази тема. Толкова впечатляващо, че чак беше подозрително.

— Ти пък какво знаеш за това?

Мама се облегна на стола си и скръсти ръце пред гърдите си.

— Той ми се обади. Беше притеснен. Помоли ме да не ти казвам, но… — Тя се наведе напред и по шията й изпъкнаха жилести лилави венички. — Като те виждам как се държиш, мисля, че имаш нужда да го чуеш.

Идеята, че вече нищо не зависи от мен, че нямам Андрю, че може да нямам никого, пристегна корсета ми още по-силно. Размърдах се в стола си и се опитах да не изглеждам толкова разтревожена, колкото бях.

— Какво точно каза той?

— Че ти не си на себе си, ТифАни. Че си станала враждебна. Че се държиш отчуждено.

Засмях се, сякаш това беше най-абсурдното нещо, което някога съм чувала.

— Исках да се снимам в документалния филм, а той не смята, че трябва да го правя. Иска от мен да се преместя в Лондон и да се откажа да се пробвам в шибания „Ню Йорк Таймс“. — Снижих глас при ядосания поглед на мама: — А сега ме обвинява, че съм враждебна?

Мама също снижи глас:

— Няма значение всъщност дали си враждебна или не, нали така? Важното е, че не се държиш като жената, в която Люк се влюби. — Тя отпи глътка вода, която й бе донесъл помощник-сервитьорът, докато аз бях навън с господин Ларсън. — По-добре да започнеш да се държиш като старата ТифАни, ако искаш тази сватба да се случи.

Оттеглихме се в ъглите си. Напрегнатото ни мълчание изглеждаше още по-неестествено на фона на шумното веселие в салона. Забелязах леля Линди да се връща от тоалетната. Бях ходила с нея и с мама да разгледаме натруфения сватбен салон, където щеше да се омъжи дъщеря й — мениджърът се хвалеше как осветлението в „балната зала“ може да се променя от неоноворозово в зелено или синьо в съответствие с музиката, която пуска диджеят. После леля взе да се фука с менюто — комбинация от морски деликатеси и месо по сто долара порцията, но това била единствената й дъщеря и нямало да пожали никакви средства. Голям смях! Бих подскачала от радост, ако и на мен ми вземеха по толкова на порция, по-скоро на нас. Споменът събуди отново онази жажда, за която специалистите твърдяха, че може да е признак за незадоволена основна биологична потребност. Леля Линди ми отправи неуверен въпросителен поглед и аз й кимнах да се върне при нас, докато пресушавах чашата си с вода, а ледените кубчета се удряха в зъбите ми по начин, от който винаги изтръпвам.

Подписах сметката и мама ми напомни да си взема останалата храна за вкъщи.

— Вземи я за татко — предложих щедро. Бях влязла в директна схватка с мама и бях загубила. — В хотела няма къде да я съхранявам.

Навън на паркинга и мама, и леля Линди ми казаха да благодаря на Люк за вечерята. Обещах им, че ще го направя.

— Кога тръгваш за Манхатън? — попита мама. Както винаги в тези случаи, тя смяташе, че звучи много компетентно, като казва Манхатън вместо Ню Йорк.

— Не по-рано от утре следобед — отвърнах. — Трябва да снимаме още нещо.

— Е — обади се леля Линди, — почини си, скъпа. Няма по-добър грим от едно хубаво наспиване.

Усетих усмивката си като нож, който гравираше главата ми. Кимнах на мама за довиждане, представяйки си как горната половина на главата ми се разполовява като тиква. Изчаках мама и леля Линди да се качат в очуканото й БМВ. Последния път, когато родителите ми бяха имали пари да го сменят с по-нов модел, беше преди седем години. Бях предложила нещо по-малко лъскаво и не толкова скъпо за поддръжка, но мама се бе изсмяла. „Няма да карам хонда сивик, ТифАни.“ За мама успехът не бе да работиш за „Ню Йорк Таймс Мегъзин“, успехът бе да се омъжиш за някой като Люк Харисън, който можеше да осигури всички неща, които тя се преструваше, че може да си позволи.

Хвърлих поглед към още по-старата версия на колата на мама на същото място, където я бях видяла преди час, чак след като мама и леля Линди се изнизаха от паркинга.

Минах покрай нея и се престорих, че не съм забелязала нюйоркската регистрация. Отвътре последва бързо движение и после стоповете й ме поздравиха в червено. Андрю си тръгна, докато отключвах вратите на джипа.

 

 

Преди пет години колежът Брин Мар изряза дърветата, които отделяха Мястото от пътя. Празните бирени кутийки, чиито отвори носеха следи от тийнейджърска ДНК на десетки години, бяха събрани и рециклирани, а земята бе превърната в приятен парк с маси за пикник и комплект люлки със скромно фонтанче в средата. В неделя сутринта тръгнах по следите, оставени в тревата, докато камерите ме следяха.

Той погледна нагоре към мен, което сега, предполагам, му се налагаше да прави с всички.

— Фини.

Забих зъби в долната си устна. Исках да свържа обстановката с всичко, което това име предизвика в спомените ми, преди да проговоря:

— Не мога да повярвам, че сме тук, Дийн.

Арън ме накара да седна на пейката. Щеше да е по-добре за снимките, ако с Дийн бяхме на една и съща височина, а само един от нас можеше да изравни несъответствието. Отначало се дърпах, но се предадох, когато забелязах, че Дийн е вперил поглед в земята, изчервен от унижението.

Най-накрая се настанихме по местата си, екипът ни обгради като отряд за екзекуции, но никой от нас не знаеше как да започне. Дийн беше този, който бе пожелал срещата, беше помолил Арън да ме попита дали ще се съглася да го видя, което Арън бе направил — в петък, когато напуснах студиото, в първия ден от снимките.

— Какво иска той? — бях попитала.

— Казва, че иска да се извини. Да изясните нещата. — Арън ме гледаше, все едно искаше да каже: „Не е ли страхотно?“.

Знам, че бях обещала на Люк да не говоря за онази нощ. Бях категорична, че дори не искам да споменавам за онази нощ. Но след като Дийн бе решил да признае какво ми бяха сторили всички те, нещо като реабилитация все пак, изведнъж осъзнах колко упорито бях лъгала себе си. Разбира се, че исках да говоря за това.

Вече на нивото на Дийн, повдигнах веждите си към него с очакване. Нямаше да заговоря първа. Дийн се опита да се позове на носталгията, което само по себе си показва колко тъп бе в действителност.

— Помниш ли колко сме се забавлявали на това място? — Той се огледа наоколо, копнежът по лицето му бе неволна обида.

— Помня, че тук ти ме покани в къщата си. Помня, че дойдох и че бях подмятана като торбичка с подаръци. — Слънцето изскочи иззад един облак и аз присвих очи. — Помня това, сякаш беше вчера.

Пръстите на Дийн затрепкаха, сякаш бе на електрическия стол, после се стегнаха в скута му.

— Много съжалявам за това как се получи всичко.

— Как се е получило всичко? — За това ли бях дошла тук? Да слушам някакви мъгляви извинения, които сякаш бяха изречени от политик и заобикаляха всяка реална отговорност? Очите ми се превърнаха в цепки, обградени от милиони бръчици, но не ми пукаше. — А да кажеш например: „Съжалявам, че се възползвах от теб, когато беше четиринайсетгодишна и пияна до козирката?“, „Съжалявам, че се опитах да го направя пак в къщата на Оливия и че те ударих през…“.

— Спрете да снимате. — Дийн завъртя инвалидната си количка към камерата с такава шокираща сръчност, че занемях.

Операторът погледна въпросително към Арън.

— Спрете да снимате — повтори Дийн, приближавайки го с бавно, гладко плъзване.

Операторът все още чакаше Арън да реши, но той само стоеше там, пребледнял и зашеметен. Хрумна ми изведнъж, че всичко, което бях казала на Дийн току-що, го бе шокирало. Или Дийн бе замазал подробностите от онази нощ, или Арън за първи път ги чуваше. Иска да се извини. Да изясните нещата. Разбрах, че Арън няма никаква представа какво огромно извинение ми дължеше Дийн.

— Арън? — попита операторът и Арън сякаш влезе в час.

Прочисти гърлото си и каза:

— Нейтън, спрете снимките.

Обърнах се към гърба на Дийн с остър смях.

— Защо изобщо си поискал да се срещнем, Дийн? Щом не можем да кажем нищо за нищо от онова, което в действителност се случи? — Станах. Самата способност да го направя бе мощно оръжие.

Дийн се обърна с една маневра. Поне моят недъг не беше физически, не бях обречена да прекарам живота си в инвалидна количка. Странно, но Дийн не печелеше от това, че приближаването на трийсетте не му се бе отразило така, както бе станало с другите. Той все още имаше прилично количество коса, все още горната част на тялото му бе гъвкава и мускулеста. Една бръчка пресичаше челото му като гънка в пощенски плик, но това бе всичко. Ако изглеждаше повехнал под тежестта на годините, контрастът с долната половина на тялото, уловена в капана на количката, нямаше да е толкова драстичен.

Разбира се, той бе женен за секс бомба, която сядаше на масата за закуска гримирана и на токчета, накичена с лъскави украшения, на каквито аз все още се мъчех да устоявам заради вкоренените ми разбирания за красотата, наследени от майка ми. Чух я да говори в един откъс от шоуто „Тудей“ — южняшки акцент, леко фанатични религиозни разбирания. Вероятно не вярваше в секса преди брака или в секса по принцип, освен ако не бе с цел размножаване, което устройваше Дийн. Почти съм убедена, че той не е способен да оцени никое от еротичните умения, които обещаваме на корицата на „Дъ Уиминс Мегъзин“. Артър се бе постарал за това.

Дийн погледна през рамо екипа.

— Това не се заснема, нали?

— Да виждаш някоя камера да е насочена към вас? — отвърна Арън малко раздразнено.

— Може ли да ни оставите за малко насаме с ТифАни?

Арън ме погледна. Кимнах и размърдах устни: „Няма проблем“.

Операторът посочи небето, което отново се скриваше зад облаците.

— Трябва да заснемем това, преди да е заваляло.

Арън отметна глава, давайки сигнал за оттегляне.

— Ще го заснемем.

Екипът последва Арън, дългите му крачки увеличаваха разстоянието между нас. Дийн изчака екипът да се събере до пътя, преди да се обърне към мен. Една вена потрепна на челюстта му, после се успокои.

— Може ли да седнеш?

— Предпочитам да остана права, благодаря.

Дийн се залюля в количката си.

— Доообре. — Ъгълчето на устата му внезапно се изкриви. — Ще се омъжваш ли?

Ръката ми, която размахвах покрай тялото си, беше на нивото на очите му. Ето че за първи път бях забравила за моята смарагдова гордост, за всичките й магически, преобразяващи сили. Разперих пръсти широко и погледнах надолу, както правят всички момичета, когато някой забележи и попита. Изгледах го така, все едно бях видяла умряла буболечка.

— След три седмици.

— Честито.

Пъхнах ръце в задните си джобове.

— Може ли да минеш направо на въпроса, Дийн?

— Тиф, честно…

— Всъщност вече ми казват Ани.

Дийн издаде напред долната си устна и повтори името в главата си.

— Като края на…

— ТифАни.

След кратък размисъл заключи:

— Хубаво е.

Запазих мълчание, за да му покажа колко малко значи за мен мнението му. Небето потрепери и една самотна дъждовна капка се настани върху носа на Дийн, молейки го да побърза.

— Ами, първо искам да ти се извиня — каза Дийн. — Отдавна исках да го направя. — Той не отделяше поглед от мен, навярно някой медия коуч му бе обяснил, че така се прави при извинение. — Държах се много лошо с теб. — Една въздишка затрептя по пълните му устни. — Съжалявам.

Затворих очи. Задържах ги затворени, докато събера достатъчно сила, за да преглътна болката от спомена. Когато успях, отново ги отворих.

— Но не искаш да го кажеш пред камерата.

— Ще го кажа пред камерата — обяви Дийн. — Ще се извиня за несправедливите обвинения, които отправих към теб. В които твърдях, че си взела пушката, защото си действала в комбина с Артър и Бен. — Отворих уста, но Дийн вдигна ръка, тази със сребърната халка, която се усмихваше около собствения му безименен пръст. — Тиф… тоест Ани, ако искаш вярвай или недей, но по онова време наистина смятах, че си замесена. Представи си как ми изглеждаше. Ти дотича, а аз знаех, че с Артър сте приятели, и знаех колко си ми ядосана, и той ти подаде пушката и фактически ти предложи да ме довършиш, и ти посегна да я вземеш.

— Бях изпаднала в ужас. Молех се за живота си. Ти ме видя.

— Знам, но просто не бях на себе си — рече Дийн. — Бях загубил много кръв и също бях в ужас. Разбирах само, че той ти подава пушката, а ти понечи да я вземеш. Онези ченгета, когато дойдоха при мен, бяха сигурни, че си им била съучастница. Аз бях просто объркан… и гневен. — Той побутна напред-назад количката си многозначително. — Бях гневен. Артър и Бен бяха мъртви, а ти все още бе жива и можех да излея гнева си върху теб.

Това бе нещо, за което и Дан, адвокатът, всъщност ме предупреди. Че след като истинските престъпници са мъртви, всички си търсят мишена и аз изглеждам доста подходяща.

— Но аз дори не познавах Бен — припомних на Дийн.

— Знам — каза Дийн. — Просто, щом имах време да се възстановя и да размисля, разбрах, че не си имала нищо общо.

— Тогава защо не излезе да го кажеш? Знаеш ли, че все още получавам пълни с омраза писма? От твои фенове. — Последната дума трептеше от гняв.

— Защото бях гневен — повтори Дийн. — Нищо друго, само от чист гняв. И недоволство — че ти се измъкна невредима.

Изсмях се. Колко много хора бяха сигурни, че съм се измъкнала невредима — сама си бях виновна, че разигравам най-великото шоу на земята.

— Не съвсем.

Дийн ме огледа от долу до горе. Нямаше похот в погледа му. Просто правеше най-очевидното наблюдение — ежедневните ми скъпи дрехи, прическата ми за 150 долара.

— Изглеждаш ми доста добре.

Краката на Дийн бяха събрани в коленете, образувайки буквата „V“. Зачудих се дали ги поставя така всяка сутрин, щом стане от леглото. Още една дъждовна капка, този път по-голяма, кацна върху челото му.

— Тогава защо си говорим насаме? Арън каза, че си искал да изясним нещата.

— Така е, искам — потвърди Дийн. — Ще разкажа всичко това пред камерата. Ще обясня, че съм бил объркан и твърде ядосан, за да поправя стореното. Ще се извиня, а ти ще ми простиш.

— Така ли? — кипнах аз.

— Така — рече Дийн. — Защото искаш да изчистиш името си. А аз мога да ти помогна това да се случи.

— Какво ще спечелиш от цялата работа?

— Ани. — Дийн допря пръстите на ръцете си. — Аз направих много добро състояние от лошото си състояние.

Недалеч зад него се намираше черният му мерцедес, шофьорът му, облечен в стилен костюм, чакаше да откара Дийн към следващия му ангажимент.

— Ти си истинско вдъхновение, Дийн.

— Хей — изкикоти се той, — можеш ли да ме обвиниш, че съм извлякъл най-доброто от ситуацията?

Слънцето пак се показа и блесна ярко, сякаш проявяваше разбиране.

— Мисля, че не — казах аз.

— Всъщност в срещата ни има известна доза щастлива случайност. — Дийн се наведе напред, сякаш бе развълнуван да сподели тази следваща част от разказа си с мен. — Работех върху най-новата си книга, в която се разказва за силата да помолиш за прошка и ето че се появи този проект с документалния филм.

Застинах.

— Сякаш ни е било писано.

Дийн се засмя към безполезните си слабини.

— Остроумна си, Ани. Винаги си била. Надявам се съпругът ти да го оценява. — Той въздъхна. — Жена ми е безумно тъпа.

— Годеник — поправих го аз.

Дийн вдигна рамене, сякаш това нямаше значение.

— Добре, годеник. — Отново погледна назад, за да се увери, че никой друг няма да го чуе, освен мен. — Би било много… въздействащо… за моите фенове… — Малка усмивка към мен. — Да ни видят, че сме се помирили донякъде. Също така мисля, че хората ще разберат защо ми е било необходимо толкова дълго време да осъзная истината и защо отначало съм бил объркан. Не съм искал да съсипвам доброто ти име, бил съм травмиран. Сега съм достатъчно доблестен, за да го призная. Но… ъъъ, за другото… За него не може да се каже, че има извинение, нали? — Той млъкна за момент, сякаш обмисляше дали да сподели следващото нещо или не. — Знаеш ли, че жена ми очаква дете?

Зяпнах го, вцепенена.

— Биологично мое. — Той погледна нагоре към мен, присвивайки очи под своенравното небе. — Изумително е какви неща могат да се правят в наши дни. — Гласът му се изпълни с почуда. — Една лека хирургическа операция, една лаборатория и едно блюдо на Петри… и хоп, вече съм семеен мъж, точно както обществото очаква от мен. Хората ми плащат сметките, така че аз с радост им се подчинявам, макар че децата… — Той направи физиономия, която аз бях правила много пъти преди. Известно време Дийн просто оглеждаше пътя, обмисляйки какъв ще е животът му с дете, след което никога няма да може да се затича, никога нямаше да може да го научи да играе футбол. Той прочисти гърлото си и пак ме погледна: — Но другото нещо, не мисля, че ще го подминат с лека ръка.

— Няма — съгласих се. — Доста е мръсно.

— Това е лично извинение. — Дийн наклони глава. Огледа лицето ми и добави: — И си е извинение. Много съжалявам за стореното.

Вперих очи в него.

— Искам обаче да ми отговориш на един въпрос.

Дийн кимна.

— Бяхте ли го планирали? Онази нощ у вас?

Дийн имаше наглостта да се престори на оскърбен.

— Не бяхме такива чудовища, Ани. Не. Просто… — Той погледна отново пустия път и се замисли как да се изрази. — Имаше нещо като съревнование между нас. Кой ще получи новото момиче. Но когато отидохме в стаята ми, аз дори не знаех, че това, което се е случило с Лиам, се е случило. Разбрах чак на следващия ден.

Пристъпих към него, толкова шокирана, че поисках да изтръскам от него и останалите му тайни.

— Не си знаел за Лиам?

Дийн потръпна.

— Но, виж, знаех за Пейтън. Само че аз… не знаех, не мислех, че е нещо лошо. Не знам. — Той сви рамене. — Това не беше секс за мен. Не разбирах как случилото се с Пейтън и с мен може да е лошо. — Избегна погледа ми и добави бързо: — Но сега знам.

Слънцето ни огря с един бърз лъч, преди отново да се спусне зад един мрачен облак.

— Какво знаеш сега?

Дийн смръщи вежди, сякаш бях учителка, която му е задала труден въпрос и той иска да отговори правилно.

— Че е било нередно.

— Не! — Посочих с пръст към него. — Искам да го кажеш. Какво беше. Ако ще играя по твоите правила, заслужавам да чуя един от вас най-накрая да каже на черното черно. Кажи ми какво ми направихте.

Дийн въздъхна и обмисли молбата ми. След момент призна:

— Това, което ти направихме… беше изнасилване, доволна ли си?

Думата разпори корема ми като рак. Терористична атака. Самолетна катастрофа. Всички неща, от които се ужасявам, ще ме плашат завинаги, защото се бях измъкнала от лапите на Артър преди половин живот. Но въпреки това поклатих глава.

— Не. Не ми говори с половин уста. „Беше изнасилване“ — знам ги тези номера. Искам да кажеш какво ми направихте. Какво ми направихте всички вие.

Дийн огледа земята. Бръчката на челото му избледня, когато цялата съпротива изчезна от лицето му.

— Изнасилихме те.

Потрих устни една в друга и усетих нещо със сладостен метален привкус. Моментът ми се струваше неимоверно по-приятен, отколкото когато Люк ми предложи брак.

— А онази нощ в къщата на Оливия…

Дийн ме прекъсна с примирено кимване.

— Знам. Ударих те. Няма извинение за това. За нищо от случилото се. Знам само, че се чувствах излъган. Подведен от теб. И това ме вбеси. Все едно бях изпаднал в несвяст от гняв. И досега съм благодарен на бащата на Оливия, че прекъсна всичко, иначе не знам какво… — Той спря, защото дъждовните капки бяха изгонили екипа от мястото, на което изчакваха.

— Хей! Приятели? — извика Арън. — Ако ще снимаме, трябва да е сега.

Заснехме сцените секунди преди да ливне дъждът. Дали съм се продала? Не го виждам по този начин. Но само защото все още има нещо, което запазих за себе си през всички тези години, една причина да отпусна хватката около врата на Дийн. Можеше да се чудя какво бих казала, ако Артър бе дошъл при мен и ме бе помолил да участвам в плана му, но не се чудя чак толкова какво щеше да се случи, ако Артър наистина ми бе подал пушката. Защото ако я бях докопала, мисля, че направо щях да гръмна топките на шибаното копеле. Артър щеше да е втори.