Джесика Нол
Най-щастливото момиче на света (12)

Глава 12

Ако не бяха желираните бонбони, нямаше да съм там, точно в синьо-червеното пулсиращо сърце на събитията. Аз дори не обичах желирани бонбони, преди да дойда в „Брадли“, но те бяха едно от малкото неща, които Оливия ядеше, а Оливия бе кльощава. По пътя на логиката съзнавах, че Оливия е кльощава не защото включваше желирани бонбони в менюто си, а защото те бяха менюто й. Нямаше значение. Поривът към дъвчащите рибки с остър вкус, щипещ ъгълчетата на устата ми, ме пращаше в столовата по два, а понякога и три пъти на ден. Нищо не можеше да ме възпре. Нито масата на бившите ми приятели, разположена опасно близо до касите, нито панталонът ми, който вече толкова ми стягаше, че го закопчавах с голяма безопасна игла. (Това ми даваше още два-три сантиметра.)

Минах покрай витрините с храната. Подминах редицата с деликатесите, прясно приготвеното ястие за деня, салатения бар и машината с газираните напитки — Теди бе там и псуваше машината за лед, която все се разваляше — и се наредих на опашката за плащане. Точно както в аптека, на касата бяха изложени бонбони, шоколади и дъвки. Имаше две опашки и в един момент се получи неловко, понеже почти се сблъсках с Дийн, когато и двамата пристъпихме напред, за да се опитаме да се наредим на по-късата опашка. Отстъпих му я без бой — тя се намираше най-близо до масата му, която и бездруго се опитвах да избегна. Наблюдавах Дийн как се мъкне напред, влачейки краката си, сякаш чакането го дразнеше. Имаше нещо особено в това да наблюдаваш някого отзад, винаги съм го намирала за обезпокоително интимно. Може би защото гърбът не е защитен така, както предната част на тялото — отпуснатите рамене и свиването на мускулите на гърба като че ли е най-неподправеното, което се вижда в човека.

Обедното слънце грееше през прозореца отляво; по врата на Дийн се откроиха тънки къдрички като мъх от вълна. Точно се замислих колко е странно, че са руси и пухкави като на бебе, при условие че останалата част от косата му бе твърда и тъмна, когато Дийн отхвръкна настрани.

Защо скочи Дийн? Това бе първото, което си помислих и продължих да мисля дори след като гъст дим нахлу в новата част на столовата — тази, в която вече не бях добре дошла. Именно на това отлъчване щях да дължа спасението си.

Намерих се на земята, а наранената ми ръка пламтеше от болка. Изкрещях, когато някой се втурна покрай мен и настъпи пръста ми. Усещах физически, че крещя. Чувствах дрезгавите ръбчета на гърлото си, но не чувах нищо. Някой сграбчи болната ми китка, за да ме издърпа на крака, и аз отново усетих напрежението от писъка в гръдния си кош, но викът ми секна, щом дробовете ми се изпълниха с пушек. Закашлях се зловещо и имах чувството, че никога повече няма да мога да си поема нормално въздух.

Теди беше този, който ме държеше за ръката. Последвах го в посока, обратна на тази, от която бях дошла преди малко, и излязохме от входа към старата част на столовата, където започваше опашката за първата смяна обядващи в 11:51. Усетих нещо топло и лепкаво в дланта си и погледнах надолу, очаквайки да видя кръв, но беше само пакетчето с желирани бонбони, което продължавах да стискам в ръката си.

Столовата се изпълни с черен дим. Не можехме да излезем по пътя, откъдето обикновено влизахме, и с Теди се завъртяхме в унисон, сякаш репетирахме танц за деня на талантите. Запрепъвахме се нагоре по стълбището зад нас към стаята на Бренър Болкин, където бях ходила само веднъж, за да държа приемен изпит.

В спомена ми за този момент липсват звуци. В реалността обаче пожарната аларма виеше пронизително и се чуваха писъци и стенания. По-късно ми казаха, че дрезгавият глас, който Хилари толкова усилено се бе мъчила да придобие, бил изчезнал и тя хленчела като малко момиченце „мамо, мамо“, потръпвайки на пода, а парченцата счупено стъкло блещукали като диаманти в опърлената й коса. Лявото й стъпало, обуто все още в сабо „Стив Мадън“, вече не било част от тялото й.

Оливия лежала до нея, без да търси никого. Била мъртва.

Теди блъсна вратата. Под внушителната дъбова маса, където директор Ма бе организирал вечери за родителите, които правеха щедри дарения, вече имаше и други ученици. Акулата, Пейтън, Лиам и Ансли Чейс, една ученичка от горен курс, която винаги преиграваше в училищните пиеси.

Първият ми спомен за звук бе хрипливото дишане на Ансли и как шепнеше: „О, божичко, о, божичко“, когато той влезе в стаята не повече от трийсет секунди след нас. Оръжието му се поклащаше игриво от едната му страна на нивото на очите ни. Тогава не знаех, но той държеше полуавтоматичен пистолет „Intratec ТЕС-9“. Приличаше на умален автомат. Мълчаливо замолихме Ансли да млъкне, доближавайки треперещите си пръсти към устите си. Но той и бездруго щеше да ни открие. Мястото не беше супер скришно.

— Бау! — Лицето му се появи между елегантните крачета на стола. Слабо, бледо лице, украсено с бухнала черна коса, която изглеждаше мека и нежна като на малко дете.

Ансли се разплака, хълцаше и пълзеше назад, събори един стол, докато се измъкваше изпод масата, и хукна да бяга. Лицето му изчезна и после всичко, което виждахме, бяха краката му от коленете надолу. Той носеше шорти, макар че бе ноември, и прасците му бяха бели и неочаквано гладки. Ще ми се да кажа, че някой от нас е тръгнал след нея в опит да я спаси — беше приета в „Харвард“, не можеше да умре, — но вместо това точно тук винаги казвам: „Бяхме в шок! Всичко се случи толкова бързо!“.

Звукът от пистолета бе нищо в сравнение със звука, когато тялото на Ансли се блъсна в пода.

— Мили боже! — изохка Лиам. Той беше до мен, сграбчи ръката ми и ме погледна така, сякаш ме обичаше. Подът от масивна дървесина бе покрит с голям ориенталски килим, но явно хич не бе толкова дебел и мек, колкото изглеждаше, съдейки по противното изпукване, което се чу, щом главата й се удари в земята.

Акулата ме притисна до гърдите си и усетих как пазвата й е издута като от корица на любовен роман. Лицето му пак се появи между краката на стола.

— Здрасти. — Той се усмихна. Усмивката му не можеше да се свърже по никакъв начин с нито едно от нещата в живота, които носеха радост: прекрасен пролетен ден след мрачна зима, първия миг, в който младоженец вижда булката, развълнуваното й лице, обгърнато от белия воал. Той насочи оръжието към нас, полюшвайки ръката си отдясно наляво, така че за момент ни се стори, че се цели във всеки от нас. Сред групата се надигна приглушено стенание. Когато дойде моят ред, забих поглед в земята, като се принудих да не треперя, да не бъда най-очевидно изплашената, което, някак си разбирах, щеше да привлече вниманието му към мен.

— Бен — прошепна Акулата. — Моля те. — Усетих пръстите й да се забиват в кожата ми, потната й мишница — върху рамото ми, и тогава си спомних името Бен.

— Майната ти! — Думите му не бяха адресирани към никого. Настъпи дълга, мъчителна пауза. После изражението му омекна като восъка на пламтяща свещ. — О, леле! Това е Пейтън.

— Бен. — Пейтън трепереше толкова силно, че чак подът се тресеше. — Човече, не е нужно да… — Пейтън така и не каза нищо след „да“. Колко глупава незначителна думичка, за да бъде нечия последна. Красивото му лице пое изстрела. Един от зъбите на Пейтън се търкулна точно пред мен, бял и перфектно оформен като парченце дъвка „Чиклетс“.

Този път беше съвсем близо. Звукът изпрати Лиам зад Акулата и мен, възможно най-далеч от Пейтън, но без да напуска пространството под масата. Теди се намираше чак в другия край и се държеше за крака на един стол, сякаш бе кракът на майка му и той я молеше да не излиза в събота вечер. Имах чувството, че ушите ми са хлътнали в черепа ми. Доближих пръст към едното и усетих, че е мокро. Една капка кръв падна на килима и червеното петно се разпространи със скоростта на звукова вълна. Това бе единствената капка кръв, която бе моя.

Бен постоя клекнал още малко, възхищавайки се на работата си. Столовете бяха уловили тялото на Пейтън и го държаха изправено, ръцете му бяха разперени като на плашило. От лицето му не бе останало нищо от носа надолу, откъдето се издигаше солидна струя пара, като смях в мразовита студена нощ.

Лиам се бе сгушил в гърба ми, устата му оставяше влажна целувка на рамото ми, така че той не видя чудото, което се случи после. Но останалите наблюдавахме невярващо как Бен се изправи и гладките му бели прасци започнаха да се отдалечават все повече от погледите ни, завиха наляво по посока на черното стълбище, водещо към приземния етаж, където бе езиковото крило. Над него се намираха пустите спални помещения, останали от времето, когато в „Брадли“ е имало пансион. Сега ги използваха само наказаните с отстраняване от занятия, на които не бе позволено да напускат периметъра на училището.

Дори не съзнавах, че съм затаила дъх, докато не се запъхтях така, сякаш бях на финала на състезание по бягане.

— Кой е той? — издишах в гърдите на Акулата. — Кой беше този? — попитах отново, макар че знаех.

— Ансли добре ли е? — изхленчи Лиам. Гласът му бе писклив и патетично чужд, тази рязка смяна във властта го бе лишила от цялото му перчене. Трябваше само да се обърне назад, за да отговори на собствения си въпрос. Защото аз го направих и видях, че главата на Ансли е отворена като ковчеже.

— Стана както в скапания „Колумбайн“^[1] — измърмори Теди от другата страна на масата.

По времето на тази трагедия всички сме били в средното училище. Не знам за „Брадли“, но в „Света Тереза“ бяхме наобиколили единствения пращящ телевизор в библиотеката и гледахме репортажа, докато сестра Денис не го изключи и не заплаши всички ни със забележки, ако не се върнем веднага в час.

Димът от столовата се виеше, процеждайки се вътре. Давах си сметка, че трябва да напуснем, но също така знаех, че единственият път навън е да следваме неговия път.

— Някой има ли мобилен телефон? — Тогава далеч не всеки тийнейджър притежаваше мобилен телефон, но всички в тази стая имаха. Само че това в случая нямаше значение, защото никой не бе имал време да си вземе чантата, преди да избяга.

— Какво ще правим? — погледнах Акулата, сигурна, че има отговор. Когато тя не проговори, казах: — Трябва да се махнем оттук.

Никой не искаше да излезе изпод масата. Но димът се стелеше навътре, наситен с противната миризма на човешки косми и разтопени синтетични материали: найлонови торбички, пластмасови подноси за обяд, изкуствени материи, купени от „Абъркромби енд Фич“. Избутах стола отдясно, Теди направи същото откъм неговия край и ние четиримата скочихме на крака. Имаше един бюфет с внушителни размери в ъгъла и там се събрахме всички. Той ни бранеше от кръста надолу, което ни се струваше като някаква минимална предпазна мярка.

Заспорихме. Лиам искаше да не мърдаме оттам и да изчакаме полицаите, които навярно са тръгнали насам. Теди искаше да се махнем. Пожарът се разрастваше твърде бързо. Имаше голям прозорец високо на едната стена, откъдето струеше слънчева светлина към масата, под която бяха Пейтън и Ансли. Теди се качи на един стол, като бутна рамото на Ансли, за да освободи пътя за евентуално бягство. Той забута прозореца и запухтя от напрежение, но не успя да го отвори, а беше най-силният сред нас.

— Трябва да се махнем оттук! — настоя Теди.

— Може да ни причаква отвън! — каза Лиам. — Така направиха тия от „Колумбайн“! — Той удари с ръка по бюфета.

— Педал! Шибан педал!

— Млъквай! — изкрещях. Човек трябваше да крещи, за да надвика пожарната аларма, която кънтеше в ушите ни.

— Тъкмо затова го прави! — Лиам ме погледна, сякаш се страхуваше от мен. Не разбрах колко важно бе това в онзи момент.

— Той няма да ни стори нищо, стига да сме с нея. — Теди посочи Акулата.

Лиам се разсмя злобно.

— На теб също нищо няма да ти направи! Затова искаш да тръгваме.

— Не — поклати глава Теди. — С Бен никога не сме били приятели. Но той обичаше Бет. — Толкова отдавна не бях чувала истинското име на Акулата, че отначало дори не разбрах за кого говори.

— Не съм виждала Бен толкова време — подсмръкна Акулата, като обърса носа си с ръка. — Но това… това не беше Бен.

Един стол се преобърна и четиримата се струпахме накуп с трескава бързина. Разделихме се, щом чухме стона.

— О, боже! — каза Акулата. — Пейтън.

Той се опитваше да вдиша въздух. Аз и Акулата изпълзяхме иззад бюфета и клекнахме до Пейтън. Той бе успял да извлачи половината си тяло изпод масата и дращеше във въздуха, пръстите му бяха застинали разкривени, сякаш ги бе потопил в мазилка, преди да е изсъхнала. Опита се да каже нещо, но само кръв избълбука от мястото, където трябваше да са устните му.

— Донесете някаква кърпа или нещо такова! — изписка Акулата към Теди и Лиам, и двамата неподвижни като на фотография в ъгъла.

Те се размърдаха. Чу се тракане на сребърни прибори, докато тършуваха из бюфета, накрая откриха някакви ленени кърпи, украсени със зелената емблема на училище „Брадли“. Подхвърлиха ги към нас.

Акулата и аз притиснахме по една кърпа от двете страни на красивото обезобразено лице на Пейтън. Кръв и лепкава мускулна тъкан се просмукаха в плата, където преди беше челюстта му, и той почервеня изцяло и бързо, все едно бе направен фокус. Гледката на лишеното от черти и кожа лице бе ужасяваща, но ако човек гледаше лицето му достатъчно дълго, то ставаше по-малко гротескно, отколкото ако само си го представяше.

Пейтън изстена. Хванах ръката му, която все още бясно сигнализираше нещо, и я насочих към пода, като стисках нежно пръстите му.

— Всичко е наред — рече Акулата. — Другата седмица е големият ти мач. — Тя заплака по-силно. — Ще спечелиш големия мач другата седмица.

Всички знаеха, че „Брадли“ няма шанс. Пейтън изстена и стисна ръката ми.

Не знам колко дълго сме седели там. Говорехме на Пейтън. Казвахме му, че родителите му го обичат и искат да се прибере вкъщи, че трябва да се държи. Не спирай да се бориш, справяш се страхотно, толкова си силен, повтаряхме, дори когато ръката му изстиваше в моята, дори когато престана да се дави и дишането му едва се долавяше.

А през цялото време пламъците в столовата отскачаха нагоре по стълбите, докато не различихме острите им връхчета, които заплашваха да затанцуват надолу по коридора и да ни хванат в капан в стаята на Бренър Болкин и никога да не ни пуснат.

— Къде е полицията, мамка му? — изстена Лиам.

Всички се бяхме разплакали от облекчение, когато чухме полицейските сирени най-малко преди десет минути.

— Трябва да тръгваме — каза Теди. Погледна към Пейтън и веднага отвърна поглед, закривайки с опакото на ръката подутите си очи. — Съжалявам, хора, но трябва да вървим.

— Но той още диша — погледнах Пейтън. Бях отпуснала главата му в скута си, когато той започна да се дави в собствената си кръв. Панталонът ми в слабините бе подгизнал и лепкав и в някакво диво, ужасно място в съзнанието ми се съживи споменът за последния път, когато главата му бе между краката ми, като внезапно, шокиращо светване на ярка лампа посред нощ, която те изтръгва и от най-дълбоката фаза на съня. Поне в онова видение очите на Пейтън бяха отворени, ясни и неразбиращо мили, той смяташе, че върши нещо добро.

— ТифАни, ще умрем тук, ако не тръгнем веднага! — каза Теди.

— Не можеш ли да го носиш, или нещо такова? — примоли се Акулата.

Теди се опита и всички ние се опитахме да му помогнем, дори Лиам, но Пейтън бе неподвижен и тежък като циментов блок.

В стаята миришеше гадно и беше горещо. Теди ни помоли за последен път.

Преди да се промъкнем в коридора, хванати за ръце — четирима смели тийнейджъри, хванати за ръка като деца от детската градина, пресичащи улицата, — Лиам прерови бюфета. Търсеше нещо, което да ни послужи за защита, каквото и да е. Най-доброто, което можа да направи, бе да предложи на всеки по един нож за пържоли.

— Майка ми ми е казвала никога да не се бия с нож срещу изнасилван — казах аз, толкова замаяна от жегата, че дори не забелязах грозната ирония, която се съдържаше в думите ми към Лиам. — Защото може да те надвие и да го забие в теб.

— Той не е изнасилван — рече тихо Акулата.

— О, извинете! — каза Лиам. — Да беше го нарекла „психясал педал убиец“ тогава?

Взехме и каквото бе останало от ленените кърпи, натрупани върху лицето на Пейтън, и си ги вързахме около устите като бандити.

Погледнах към Пейтън за последен път, преди да излезем. Гърдите му въздъхнаха за довиждане, една последна молба: Още съм жив. Почувствах болката от това, че го оставяме сам и жив, като бреме, толкова цялостно и всеобхващащо, че имаше силата да промени целия ми живот.

Възможно най-бързо се придвижихме надолу по коридора и наляво, докато стигнахме стълбището. Нахлухме през вратата, превръщайки се във вихрушка от ръце и крака, вкопчени един в друг в стегнат кръг — никой не знаеше какво щяхме да открием там, никой не искаше да е най-отпред.

За наше огромно облекчение стълбището бе празно. Махнахме маските от лицата си, изпълнени с благодарност.

— Какво мислите? — попита Акулата. — Нагоре или надолу?

— Аз казвам нагоре — рече Теди. — Той няма да е тръгнал нагоре. — Старите помещения на пансиона водеха към друго стълбище, което слизаше долу към математическото крило. Там имаше изход.

— Добро решение — каза Лиам и Теди се усмихна.

Той още се усмихваше, когато куршумът се заби в ключицата му и кръвта се плисна по стената зад него като в картината на Джаксън Полък, която изучавахме по съвременно изкуство.

Знаех само, че куршумът дойде отгоре. Затова се втурнах надолу по стълбите, като занасях на завоите, и се сблъсках с Акулата и Лиам, когато няколко куршума се забиха в парапета, а острият звън от удара на метала в метал не приличаше на нищо, което някога бях чувала.

Вратата на първия етаж водеше към езиковото крило и най-дългият момент в живота ми беше времето, което отне на Акулата да завърти дръжката и да отвори, тези секунди бяха достатъчни за Бен да ни приближи. Вратата беше стара и тежка и остана отворена зад нас, след като нахлухме през нея. Бен нямаше нужда да се бави, за да я отваря наново, а просто се вмъкна точно след нас. Той бе слаб и пъргав, от него можеше да стане страхотен бегач в пресечена местност.

Лиам сви рязко надясно, правейки грешката да използва една празна класна стая за укритие. Това бе непреднамерено благороден ход, целящ собственото му самосъхранение (не че го виня за това), който ме спаси.

„Защо не го последва?“ — питат ме обикновено на този етап от разказа ми.

— Защото… — казвам аз, раздразнена, че са ме прекъснали, понеже не разбираха колко близо беше Бен, чувах дишането му, остро и учестено като на животно, чиито дробове са еволюирали, за да помагат в преследването. — Защото той беше точно зад нас. Знаех, че ще ни види и ще ни последва и после ще ни хване натясно, което се и случи.

— С Лиам? — попита Арън.

— С Лиам.

— Да се върнем на това, което се е случило след това.

Акулата и аз хукнахме през езиковото крило. Пухтяхме нагоре по стълбите и когато преминахме последното стъпало, стигнахме до вратата на столовата. Здраво затворена, тя би трябвало да е създала опасността от пожар, за която господин Харолд винаги ни предупреждаваше, само че напротив — тя беше удържала пожара в старата част на столовата, така че той бе напреднал към стаята на Бренър Болкин, където бяхме преди малко и където останаха Пейтън и Ансли. Откри се чиста пътека от вратата през новата пристройка, където се бяха включили пръскачките на вода от тавана и бяха потушили пожара. Оттук имаше изход към двора. Акулата и аз изобщо не намалихме темпото, направо се хвърлихме напред.

Но и двете спряхме на мястото, където Косматите крака и ХО имаха навика да седят, водата бе до глезените ни и продължаваше да се сипе отгоре, зализвайки косите ни покрай лицата. Имах чувството, че ще си избълвам сърцето, когато видях Артър.

Артър блокираше изхода, застанал сред останките от сградата и телата, с мокро от водата лице. Държеше ловджийската пушка на баща си напречно на тялото си, както въжеиграч държи пръчката си, за да пази равновесие. Дийн се бе свлякъл върху една преобърната каса, дясната му ръка, която се бе оказала най-близо до взрива, бе нашарена от бяла мускулна тъкан и кръв.

— Ето те и теб — обърна се Артър към мен. Най-много ме изплаши усмивката му.

— Артър — промълви Акулата. И заплака.

Артър я изгледа е неодобрение.

— Изчезвай оттук, Бет. — Той насочи пушката към нея и я размаха зад себе си, към двора. Към свободата й.

Акулата не помръдна и Артър се прегърби, за да е на едно ниво с обърканите й очи.

— Сериозно говоря, Бет. Харесвам те.

Акулата се обърна към мен и изхлипа:

— Съжалявам.

После мина внимателно на пръсти покрай Артър и след миг хукна, щом той й изкрещя:

— Не й се извинявай, мамка му!

Наблюдавах я, докато краката й стъпиха на сухата трева. Сви наляво с един финален спринт към паркинга на средното училище. След това вече не я виждах, само чух бесния й вик, щом осъзна, че още е жива.

— Ела тук. — Артър използва пушката, за да ме привика с нея като с дълъг пръст на вещица.

— Защо? — Срамувах се, че плача. Мразя да знам как ще реагирам, когато всичко свърши. Да знам, че не съм могла да бъда смела.

Артър насочи пушката към тавана и стреля, при което и двамата, аз и Дийн, изпищяхме едновременно, а пожарната аларма продължи да вие.

— Ела тук! — изръмжа Артър.

Подчиних се.

Той насочи пушката към мен и аз му се замолих. Съжалявах, че съм взела снимката на баща му. Смятах да я върна. В шкафчето ми е. (Само че не беше.) Можем да отидем да я вземем. Тя бе негова. Какво ли не приказвах, за да отложа онова, което знаех, че ще направи.

Артър ме изгледа сърдито, мократа коса влизаше в очите му, но той не си правеше труда да я махне.

— Ето ти — каза той. Отначало помислих, че иска да каже „ето ти“ в смисъл да си получа това, което следва, като призив да приема мъжки съдбата си. Но после осъзнах, че Артър не е насочил пушката към мен, а ми я подава.

— Не искаш ли ти да го направиш? — Той погледна към Дийн. Страхът бе деформирал чертите му, превръщайки го в непознат, който никога не бе ме наранявал. — Не искаш ли да гръмнеш топките на шибаното копеле?

Вече по-близо до Артър, забелязах бялата коричка, която се бе втвърдила в ъгълчетата на устата му.

Направих грешката да се хвана на въдицата, да се протегна в опит да взема пушката.

— Не. — Артър я отдръпна. — Промених решението си.

После той се завъртя, неочаквано грациозно, и стреля между краката на Дийн. Дийн издаде нечовешки звук, кръв и вода шурнаха право нагоре пред лицето му като фонтан в „Епкот Сентър“.

Ножът за пържоли се плъзна под лопатката на Артър. Но пробождането беше плитко, само страничен разрез, както се разрязва плик за писма. Извадих ножа без усилие. Артър се обърна към мен, повдигна устна и всъщност каза: „А?“. Прехвърлих тежестта назад, както баща ми ме е учил да правя, преди да хвърля топка, единственото полезно нещо, на което ме е научил през живота ми. Забих ножа отстрани във врата му и Артър залитна настрани, издавайки звук, сякаш се опитваше да изкашля храчка от гърдите си. Залитнах с него, изкарах ножа отново и още веднъж го забих. Разбрах, че съм улучила гръдната кост, понеже чух изхрущяването, щом острието потъна в гърдите му, и този път не успях да го изкарам навън. Но нямаше и нужда. Артър успя да изгъргори нещо като „Само се опитвах да помогна“ и ярката кръв, бликаща от устните му, шурна по-силно.

Винаги завършвам историята тук, така приключих и пред Арън.

Но има още едно нещо, онази част, която никога не разказвам на никого. А то е, че всъщност си помислих: Сега трябва да ми простят, щом Артър се строполи на колене и тежестта на горната половина на тялото му го тласна напред. В последната секунда се събуди някакъв инстинкт за самосъхранение, някакъв последен импулс в загиващия му мозък го накара да осъзнае, че ако се приземи по гърди, ще забие ножа още по-дълбоко. Артър се наклони назад, но здравите мускули на бедрата го удържаха и той се килна на една страна с мощен изблик от кръв. Едната му ръка беше изпъната под главата му, краката му застанаха един върху друг, леко присвити в колената. Винаги се сещам за Артър, когато започна да тренирам бедрата си във фитнеса и заема абсолютно същата позиция, за да стегна бричовете си.

— Още десет повторения! — изисква инструкторът оживено, докато вдигам крака си, мускулът ме боли, а желанието да се откажа, е толкова голямо. — За десет секунди можеш да направиш всичко — всичко!