Джесика Нол
Най-щастливото момиче на света (5)

Глава 5

— О, хайде! Никой ли? — Накипрената в дизайнерски костюм главна редакторка на „Дъ Уиминс Мегъзин“ се въртеше из кабинета си като ветропоказател и разнасяше поднос с френски макарони сред кръга старателно изпосталели редактори, правейки неуспешни опити да накара поне един от нас да хапне.

— Отказах захарта — заявих отбранително.

— Пенелопе Винсент — Лулу остави подноса върху бюрото си и се тръшна на стола. Помаха ми. Маникюрът й бе с цвета на гангрена.

— Естествено, ти ще се жениш!

— Добре де. Ще се жертвам! — Ариел Фъргюсън, нашият младши редактор, беше много мила и напълно заблудена в роклята си четиридесети размер. Тя се наведе и вкопчи пръсти в една плашещо розова сладка. „О, Ариел — идеше ми да й внуша телепатично, — Лулу иска само анорексично слабите редактори да ядат.“

Лулу наблюдаваше ужасено Ариел, докато челюстите й смелиха двеста празни калории. Всички затаиха дъх и замръзнаха, страхувайки се за съдбата й. Ариел се усмихна, когато преглътна:

— Много вкусно!

— Добре. — Лулу провлачи думата, произнасяйки буквата „д“ като някоя побъркана кудкудякаща кокошка. — И така, какво сте ми приготвили? — Заби тока на сандала си „Ив Сен Лоран Трибют“ в пода, завъртя се леко на стола и впи изпепеляващия си поглед в Елинор. — Такърмън, започвай.

С кокетно движение на китката Елинор отметна русата си грива.

— Преди няколко дни говорих с Ани и тя спомена, че приятелката й работела като финансист и е стряскащо, че сексуалният тормоз е нещо съвсем обикновено в тази сфера. — Тя кимна към мен. — Нали, Ани? — Усмихнах й се неохотно. Елинор продължи едва когато го направих: — Та двете с Ани обсъждахме, че сме постигнали толкова много по отношение на признаването на това явление като проблем и запознаването на хората с него. Това е страхотно. Но в същото време подходът ни към подобни наболели теми е толкова черно-бял и сериозен, че мръсните вицове, особено ако са разказани от жени, доминират в поп културата. Непрекъснато се повтаря как жените говорят и се шегуват, но това размива границата, която не бива да бъде преминавана в отношенията с тях. Как ще разберете кое е неприемливо или дори незаконно поведение в професионалния ви живот? Бих искала да напиша статия, която разглежда същността на сексуалния тормоз през 2014-а, когато вече няма нищо свято.

— Очарователно — прозя се Лулу. — Какво е заглавието?

— Ами мислех за „Какво е сексуален тормоз през 2014-а?“.

— Не. — Лулу се втренчи в някаква драскотина на нокътя си.

— „Забавната страна на сексуалния тормоз.“

Лулу се завъртя към мен и се засмя игриво:

— Остроумно, Ани.

Сведох очи към тефтера в скута си, където бе написано с главни букви „ЗАБАВНАТА СТРАНА НА СЕКСУАЛНИЯ ТОРМОЗ“. Огледах всички проучвания и информацията, събрана под заглавието.

— Освен това скоро ще излиза страхотна книга. Бихме могли да я съчетаем със статията. Написана е от двама харвардски професори по социология. Посветена е на идеята, че поп културата оказва много по-силно влияние върху работното ни място, отколкото съзнаваме. — Пилотният екземпляр лежеше на бюрото ми. Бях го поискала от издателя, за да го прочета, преди да представя самата идея на Лулу.

— Отлично — кимна Лулу. — Не забравяй да я дадеш на Елинор и да й помогнеш, в случай че се нуждае от нещо. — Вената на челото й туптеше ядно, когато произнесе думата „нещо“. Винаги съм се чудела дали Лулу знае повече, отколкото показва, включително това, че Елинор е бездарна като хамалин и готова да целува задници. Елинор беше от някакъв затънтен град в Западна Вирджиния. Но пък местата, които бе посетила, откакто се бе преместила в Ню Йорк! Беше упорита, не можеше да й се отрече. Имахме толкова много общи черти, че ми отне известно време, за да разбера защо не се разбирахме. Непрекъснато бяхме на нож. Бяхме надмогнали превратностите на живота, за да стигнем дотук, и бяхме ужасени, че няма достатъчно място за двете ни.

— Така… — Лулу забарабани по страничната облегалка на стола си. — А вие какво ще ми предложите, госпожо Харисън?

Размърдах се на мястото си. Пробутах й резервния си вариант, който щях да представя като кратко забавно допълнение, страхотно подзаглавие, след като я шашнех с идея, която съвсем не бе лишена от сериозност. Елинор ме бе накарала да се срещаме, преди да влезем на тези събрания, за да обсъдим проблема като цяло и да се увери, че предложението щеше да е умерена комбинация между интелигентно и перверзно. Стараеше се да изтръгне най-блестящата ми идея и да я представи. Сега трябваше да се постарая и да изсмуча нещо от пръстите си с трохите, които ми бе оставила, преди да е връхлетяла отново и да преработи предложението ми в материал, достоен за наградата на ASME^[1]

— Американският съвет по спортни упражнения наскоро промени разхода на калории за няколко дейности — започнах аз. — Сексът е една от тях. Удвоил се е в сравнение с резултатите преди дванадесет години. Мислех си, че ще е интересно, ако някой води колонка „Секс тренировки“ или нещо подобно. Авторът може да носи фитнес гривна и устройство за пулса, които всъщност да отчитат усилията му при изгарянето на калории.

— Брилянтно. — Лулу се обърна към старши редактора: — Може ли да приключим с „Мръсни разговори“ през септември и да го заменим със „Секс тренировки“? — Без да изчака отговор, тя излая към дигиталния директор: — Нека качим тази корица онлайн и да я тестваме незабавно. — После кимна към мен: — Браво!

Елинор ме последва до бюрото. Истинска разкаяна мушица. Не, бе твърде кльощава, за да е мушица. По-скоро приличаше на комар, който бе вкусил кръвта ми и искаше още.

— Надявам се, че нямаш нищо против, задето споменах случая с приятелката ти на срещата. Знам, че това е нещо лично.

Лампата на стационарния телефон светеше червено — имах гласово съобщение. Повдигнах панталоните си, преди да седна. През последните седем дни спазвах диетата на Дюкан и полите и панталоните ми започваха да се смъкват надолу, когато сядах. Изпитвах истинско задоволство и когато не можех да заспя, измъчвана от стържещото усещане в стомаха и спомените от безсънните часове, прекарани в гледане на Тур дьо Франс, грабвах куп панталони от гардероба и дефилирах пред огледалото в банята. Възхищавах се как успявах да ги намъкна, без въобще да ги разкопчавам. Тази незначителна лична победа почти компенсираше факта, че когато изпълзявах обратно в леглото и Люк обгръщаше миниатюрната ми талия с натежалата си от съня ръка, трябваше да се примиря със среднощния му дъх. Нима дъхът му миришеше толкова отблъскващо, когато излизахме? В никакъв случай. В никакъв случай не бих могла да се влюбя в човек с толкова лош дъх. Нещо се бе случило. Сливиците му може би. Щях да му подхвърля сутринта. Това можеше да се поправи. Всичко можеше да се поправи.

Изгуках:

— Разбира се, че нямам, Елинор.

Елинор се бе настанила на ръба на бюрото ми. Носеше бял разкроен панталон.

— Страхотни панталони — бе казала Лулу, когато влезе в кабинета й за срещата. Сега имах нещастието да разбера как изглежда лицето на Елинор, когато получи мокър оргазъм.

— Може би тя ще сподели преживяното в статията?

— Вероятно — отвърнах аз. На бюрото ми лежеше зелената химикалка без капачка. Побутвах я с лакът сантиметър по сантиметър, докато мастилената главичка не докосна шева на панталоните на Елинор. Не спирах да я гледам в очите. Послушно й обещах, че ще попитам приятелката си още същия следобед.

Елинор почука с кокалчета върху бюрото ми и ъгълчетата на устата й се повдигнаха. Това не бе усмивка, а по-скоро помирителна самодоволна гримаса.

— Може би ще уредим да впишат и твоето име под статията. Това би било страхотно за теб.

Подобна милост се полагаше единствено на стажантите. Моят материал за контрола на раждаемостта и риска от образуване на кръвни съсиреци беше номиниран за наградата на ASME миналата година и Елинор никога нямаше да ми го прости. Отмести задника си от бюрото ми, а аз се възхитих на делото си. Мастилените завъртулки от външната страна на бедрото й приличаха на зелени разширени вени.

— Би било страхотно — съгласих се аз. Този път усмивката ми бе искрена.

— Благодаря ти — прошепна Елинор и сключи молитвено ръце, сякаш бях истинско съкровище, а после се отдалечи.

Вдигнах слушалката тържествуващо и набрах номера на гласовата поща. След като изслушах съобщението от Люк, затворих и му позвъних.

— Хей!

Обожавах звученето на гласа му по телефона. Сякаш беше зает, но се забавляваше и крадеше от времето си, за да ми каже нещо поверително. Аз бях тази, която настояваше за годеж. Направо го бях притиснала до стената. Продуцентите от НВО ми бяха пратили имейл преди около година, за да ме попитат дали бих желала да участвам в документален филм с работно заглавие „Приятели на Петимата“. Не бях приятел на петимата, но ми потекоха лигите при възможността да възстановя честта си и да разкажа своята гледна точка. Но ако щях да се впускам в това, трябваше да го направя като хората. В никакъв случай нямаше да се изправя пред камерата, ако не бях отметнала всички кутийки в горещо оспорваната категория „постигнала съм всичко“: страхотна работа, впечатляващ пощенски код, измъчено от глад тяло и перлата в короната — лелеян годеник, фрашкан с пари. Годежът с Люк щеше да направи възхода ми неопровержим. Щях да бъда недосегаема, след като се омъжвах за Люк Харисън IV. Колко често си бях фантазирала как щях да разкажа историята си пред камерата, повдигайки ръка към лицето си, за да избърша грациозно неволно стекла се сълза, а всички щяха да се пръснат от завист при вида на смарагда, който скоро щеше да бъде мой.

Двамата с Люк бяхме ходили три години преди годежа. Обичах го и беше дошъл моментът. Беше време. Именно това заявих на Люк с тържествен тон по време на една вечеря.

— Исках да изчакам до премията догодина — каза той.

Огъна се, преправеният пръстен на маминка се озова на тънкото ми пръстче, а аз с удоволствие се съгласих да участвам в документалния филм. Знаех, че не трябваше да попадам в стария капан, че съм никоя, че всъщност не съм го „постигнала“, докато не се сдобия с пръстен. Шибаната книга „Реши се“^[2] и всичко останало. Предполага се, че съм по-добра от това, много по-уверена и независима жена. Но не съм. Ясно? Просто не съм.

— Какво ще кажеш да вечеряме с клиента ми днес? — попита Люк.

Опитваше се да го уреди от седмица. Все още ми оставаха два дни от „ударния период“ на диетата на Дюкан. След това щеше да ми е позволено да ям няколко вида зеленчуци. Въобще не си и помисляй за броколи, дебелогъзке.

Стиснах по-здраво слушалката на телефона:

— Не можем ли да го направим след няколко дни?

Единственият звук, който долових, бяха мъжките крясъци от етажа на Люк.

Когато преди време започнахме да излизаме, аз се ужасявах при мисълта за срещата между Люк и майка ми. Ноздрите й щяха да потръпнат — да, това бе ароматът на отличния улов, щеше да ме нарече Тиф, да попита Люк колко печели и това щеше да е краят. Люк щеше да се вразуми и да осъзнае, че съм от онзи тип момичета, които забърсваш в някой бар, чукаш за кратко, а после се влюбваш в естествена блондинка с андрогенно име и скромен попечителски фонд. Вместо това за мое огромно изумление, когато се прибрахме в апартамента му след вечерята с Дина и Боби ФаНели, той ме взе в обятията си, положи ме на леглото и докато ме целуваше, промълви:

— Не мога да повярвам, че аз съм този, който трябва да те спаси.

Сякаш във вените ми течеше синя кръв и клошарите се тълпяха пред мен, надпреварвайки се кой щеше да отмие нечистотията от мен.

— Няма значение — казах аз. — Мога и тази вечер. — Може би малко броколи нямаше да навредят.

 

 

Преди вечерята отскочих до гардероба. Костюмът, който носех, не бе достатъчно грозен. Колкото по-грозни и модерни бяха дрехите ми, толкова по-силно бе заплашителното ми излъчване на редактор в списание.

— Това? — Измъкнах провиснала рокля на дизайнера Хелмут Ланг и кожено яке.

— От 2009-а ли е? — сряза ме Евън. Я стига, модният редактор винаги трябва да бъде хаплив гей.

— Ти избери — изръмжах аз.

Евън забарабани с пръсти по закачалките с дрехи, почуквайки ги като клавиши на пиано. Накрая се спря на раирана блуза на „Мисони“ и панталонки на точки. Погледна през кльощавото си рамо и се взря ядосано в гърдите ми:

— Няма значение.

— О, майната ти! — Надвесих се над витрината с аксесоари и кимнах към роклята тип риза с флорални мотиви. Беше с дълбоко изрязан гръб.

Евън огледа дрехата, докосна устните си с пръсти и промърмори:

— Кройките на Дерек са обикновено за по-източени фигури.

— Дерек?

Евън извъртя очи:

— Лам.

Не му останах длъжна, гримасничейки насреща му, и грабнах роклята от закачалката:

— Отслабнала съм с три килограма. Мисля, че ще ми стане.

Роклята стоеше леко изпъната на гърдите ми, затова Евън разкопча едната кукичка, провеси дълго колие на шията ми и ме огледа:

— Не е зле. Коя диета спазваше?

— На Дюкан.

— Да не е тази на Кейт Мидълтън?

Блещех се срещу огледалото, докато си слагах очна линия:

— Избрах я, защото е най-крайна. Няма да има никакви резултати, ако не ти се струва, че е най-ужасното наказание на света.

— Ето те и теб — поздрави ме Люк. Изражението му бе смесица от облекчение и раздразнение. Люк смяташе, че си закъснял, ако пристигнеш навреме. Маниакалната му точност ме вбесяваше толкова много, че винаги закъснявах с няколко минути, за да изразя неподчинението си.

Разиграх внушителна сцена, проверявайки часа на телефона си:

— Мисля, че каза осем?

— Така е. — Целувката на Люк беше или разсеяна, или помирителна. — Изглеждаш страхотно.

— Осем и четири е.

— Ще ни настанят само ако всички сме тук. — Люк притисна дланта си към голия ми кръст и ме поведе към ресторанта. Това беше тръпка, нали? Все още имаше химия между нас?

— Господи, мразя това — казах аз.

— Знам — ухили се Люк.

Едва сега забелязах двойката, застанала до стойката на хостесата. Изглеждаха така, сякаш очакваха да бъдат представени. Клиентът и съпругата му, миньонче със стегнати от фитнес мускули, медноруса коса, издухана в прическа за деветдесет долара. Винаги първо оглеждах съпругата. Обичах да знам срещу какво се изправям. Носеше типичната Барби униформа: бели дънки, светлокафяви сандали с висока платформа и копринена блуза без ръкави. Яркорозова. Бях сигурна, че бе прекарала няколко минути, колебаейки се — дали бе достатъчно загоряла, може би трябваше да я смени с тъмносинята, тъмносиньото бе универсално. На рамото й бе преметната чанта „Прада“ в абсолютно същия цвят като обувките й. Идеалната комбинация, която издаваше много по-ясно възрастта й, отколкото леко увисналата кожа на врата й. С облекчение установих, че е поне десет години по-възрастна от мен. Не знам как щях да живея със себе си, когато навършех тридесет.

— Уитни. — Тя протегна ръка, демонстрирайки следобедния си маникюр. Здрависа се изтерзано, сякаш искаше да ми внуши, че за нея най-важното нещо на света бе да бъде майка и домакиня.

— Радвам се да се запознаем — отвърнах аз. Бях започнала да използвам тази реплика вместо „Приятно ми е да се запознаем“, откакто господин Харисън ми се бе представил така. Изпитвах ужас, докато се чудех колко ли хора бях отблъснала през годините с педантичното си възпитание и баналния поздрав „Приятно ми е да се запознаем“. Красотата на доброто възпитание на онези късметлии, които се появяват на този свят, родени в дантелени пелени, се крие в това, че е почти невъзможно да бъдат точно копирани. Позьорите винаги щяха да се излагат, при това по доста драматичен и конфузен начин. Всеки път, когато се измъкнех от буржоазната яма, осъзнавах нещо, което бях правила погрешно, а моите хора ме дърпаха обратно надолу. „Кого заблуждаваш?“ Да вземем стридите например. Смятах, че е достатъчно да се преструвам, че обожавам тези солени слузести недоразумения, но вие например знаете ли, че не трябва да оставяте черупките захлупени, след като сте изсърбали съдържанието им? Нещо толкова дребно можеше да ви изложи. Опасността винаги се крие в детайлите.

— А това е Андрю — каза Люк.

Пъхнах ръка в огромната лапа на Андрю, но усмивката ми застина, когато най-сетне си направих труда да го погледна в лицето.

— Здрасти! — промълвих аз.

Той наклони глава и също ме изгледа странно:

— Ани, нали?

— Последвайте ме — намеси се хостесата и влезе в ресторанта, а четиримата се понесохме след нея, сякаш привлечени от магнетична сила. Вървях след Андрю и изучавах тила му. Косите му бяха прошарени (вече?). Колебанията ми се превърнаха в надежда. Искаше ми се да се окаже човекът, за когото го смятах, а именно — един типичен Арлекино.

Последва известна суетня, докато решим коя двойка да седне на канапето. Люк предложи „момичетата“ да се настанят там, защото и двете сме дребни (Уитни се засмя: „Мисля, че това е комплимент, Ани“.), а масата, както толкова много неща в Ню Йорк, беше с размерите на куклена къщичка. Ето защо в крайна сметка всички го напускаха. Появяваха се децата заедно с цял куп разкъсани пазарски чанти, вмирисани ботуши, евтина коледна украса, струпана във фоайето. Един ден някой се спъваше в дръжката на хартиена торба и просто откачаше. Така започваше бавното нашествие към Уестчестър и Кънектикът. Люк подсвирваше безгрижно, когато казвах това. Дяволски щастливо избавление. Но жадните амазонки чакаха в засада бъдещите си съпрузи в евтините барове и ресторанти, примамвайки ги към предградията, когато изтечеше договорът за наем, а скоро след това се появяваха и противозачатъчните. Самата аз често посещавах подобни заведения, но исках да бъда тук, в препълнените скъпи ресторанти, в метрото, гъмжащо от невъзпитани откачалки, в лъскавия небостъргач, където се помещаваше списанието ни, край измамно амбициозните редакторки, които изискваха по-малко похот и повече съдържание.

— Според вас дали не е по-добре да се удуша с ластичната лента за коса, която читателките ни трябваше да увият около пишката на гаджето си, следвайки съвета ни? — процеди Лулу, когато на една от септемврийските ни срещи никой от редакторите не представи идея за свирка. — Това се продава.

Може би нищо в Ню Йорк не ни се струва с размерите на куклена къщичка, когато водим истинска борба, за да постигнем нещо, и когато жените, тръгнали на лов за съпрузи, стоят настрана. Но мисля, че именно заради това толкова много обичам Ню Йорк — принуждава те да се бориш за мястото си. Бях готова. Щях да помета всеки, който се опиташе да ми попречи да остана.

В крайна сметка се настаних срещу Андрю, а Люк — срещу Уитни. Някой каза, че трябва да се сменим, но Люк възрази, подхвърляйки изтърканата шега, че винаги може да вечеря, седнал срещу мен. Твърдото коляно на Андрю непрекъснато целуваше моето, въпреки че почти се бях залепила за облегалката на канапето. Просто ми се искаше всички да престанат с общите приказки и неуместните шеги, за да издебна миг на мълчание, когато да втренча поглед в Андрю и да го попитам: „Ти ли си?“.

— Съжалявам — каза Андрю. Първоначално си помислих, че се извинява, задето нахлува в личното ми пространство. — Изглеждаш ми много позната.

Той се втренчи в мен, устните му се разтеглиха в изненадана гримаса, докато бавно повдигаше маската ми: сега скулите ми бяха по-изсечени, медните кичури подсилваха тъмните ми коси, които някога висяха безжизнено, умъртвени от изрусяване.

— О, миличка! — бе изкудкудякал Рубен, фризьорът ми, когато отидох за пръв път при него. Завъртя жълтия сламен кичур между пръстите си и го заоглежда намръщено, сякаш бе хлебарка.

Люк разстилаше салфетката в скута си, но спря и се втренчи в Андрю.

Беше един от онези мигове, когато разбираш с цялото си същество, че нещо важно, което дори можеше да промени живота ти, е на път да се случи. Бях го преживяла два пъти, втория — когато Люк ми направи предложение за женитба.

— Навярно ще прозвучи странно — прочистих гърлото си, — но нима сте вие… господин Ларсън?

— Господин Ларсън? — промърмори Уитни и изскимтя объркано, когато направи връзката. — Учител ли ти е бил?

Вероятно бе отрязал дългата си коса, след като бе напуснал „Брадли“. Но не се бе отказал от гъстия перчем, какъвто носеха финансистите. Стърчеше като кубче от строител „Лего“. Ако използвахте фотошоп, за да смекчите чертите му и подчертаете челюстта му, щяхте да се озовете срещу господин Ларсън. Когато повечето хора закриеха устните си, беше лесно да се разбере дали се усмихваха по формата на очите им. Около очите на господин Ларсън имаше толкова много бръчици, сякаш бе избухнал в особено невъздържан смях.

— Светът е малък — изненадано се засмя господин Ларсън. Адамовата ябълка вибрираше в гърлото му. — Сега се представяш като Ани?

Погледнах към Люк. Сякаш бяхме на различни маси и участвахме в различни разговори. Киселото му изражение беше пълна противоположност на доволната физиономия на господин Ларсън.

— Писна ми хората да ме питат колко „ф“-та има в ТифАни.

— Истинска лудост — заяви Уитни. Погледът й обходи трима ни и се спря на Люк. Явно се бе сетила нещо. — Това предполага, че си учила в „Брадли“. — Последва внезапна напрегната пауза, докато мозъкът й работеше бясно. — О, разбирам, ти си ТифАни.

Не смеехме да се погледнем. Сервитьорката се приближи, без да предполага какво облекчение бе донесла появата й. Попита ни дали имаме нещо против чешмяната вода. Чешмяната вода винаги бе добре дошла.

— Не е ли странно, че Ню Йорк е сред градовете с най-чистата вода на света — обади се Уитни, перфектната домакиня, която умело смени темата, спасявайки ни от неловкия разговор. — А е толкова мръсен град!

Всички се съгласихме. Беше странно.

— Кой предмет? — внезапно попита Люк, а когато никой не отговори, добави: — Кой предмет си преподавал?

Господин Ларсън положи лакът на масата и се облегна на ръката си.

— Английски за напреднали. Преподавах две години веднага след като завърших колежа. За мен беше немислимо да пропилея лятото си в бездействие. Помниш ли, Уит?

Заговорническият им смях ме жегна.

— О, помня — обади се тя и разстла салфетката си. — Едва дочаках да си го избиеш от главата.

Не можех да я виня. И аз никога не бих излизала с учител.

Андрю ме погледна:

— Но пък Ани бе най-добрата ми ученичка.

Заех се да разстилам съсредоточено салфетката върху скута си.

— Не трябваше да го казваш — промърморих аз. И двамата знаехме колко горчиво го бях разочаровала.

— А сега е сред най-добрите автори на „Дъ Уиминс Мегъзин“ — заяви Люк е бащинска гордост. Пълни глупости! Сякаш Люк не смяташе, че „кариерата ми“ бе етап на сладко безвремие, преди да се сдобием с деца. Той се пресегна през масата и положи ръката си върху моята. — Тя извървя дълъг път. — Това бе предупредителният му изстрел. Люк не обичаше някой да повдига темата за „Брадли“. Преди си мислех, че го прави, защото се опитва да ме защити, и много се трогвах. Сега разбирах, че Люк просто иска всички да приемат случилото се и да продължат напред. Той все още нямаше никакво желание да участвам в документалния филм. Не можеше да обясни съвсем точно защо или пък можеше, но не му се щеше да ме обиди. Знаех какво си мислеше: „Излагаш се“. В света на семейство Харисън нямаше нищо по-достойно от железния стоицизъм.

— Хм! — Уитни забарабани по долната си устна с нокът, розов като балетен палец. — „Дъ Уиминс Мегьзин“? Мисля, че съм го чувала. — Преследвачките на съпрузи винаги казваха това, когато разберяха къде работех. Не беше комплимент.

— Не предполагах, че ще стигнеш дотам — намеси се господин Ларсън. — Това е фантастично. — Дари ме с най-милата си усмивка.

Уитни забеляза.

— Не съм го прелиствала от цяла вечност. Преди да се запозная с Андрю, го четях, сякаш беше личната ми Библия. Нали така го наричат? Женската библия. — Смехът й бе звънък. — Представям си как след време ще го конфискувам от стаята на дъщеря ми, точно както правеше майка ми.

Люк се усмихна любезно, но господин Ларсън не реагира.

Изрових усмивката, която надявах на лицето си, когато темата на разговор бяха децата.

— Колко е годишна?

— Пет — отвърна Уитни. — Елспет. Имаме и момченце, Буут. Почти на една е. — Тя се вторачи в Андрю. — Моят малък мъж.

О, боже!

— Страхотни имена — казах аз.

Сомелиерът застана до Люк и се представи. Имаме ли въпроси, свързани с менюто? Люк попита дали сме съгласни да поръчаме бяло вино, а Уитни отвърна, че не можела да си представи да пие нещо друго в подобна жега.

— Да пробваме това совиньон блан. — Люк посочи осемдесетдоларовата цена в менюто.

— Обожавам совиньон блан — додаде Уитни.

Дюкан не позволяваше вино, но трябваше да пия, за да мога да общувам с подобни жени. Тази първа чаша щеше да влее бълбукащите ендорфини в стомаха ми. Това бе единственият възможен начин да проявя престорен интерес към света й. Уроците по пиано на децата й, скъпото бижу, подарък от съпруга й по случай раждането. Не можех да повярвам, че господин Ларсън се бе оставил в лапите на някаква жена, чиято най-голяма амбиция в живота бе да кръстосва супермаркетите. Когато сервитьорът дойде с бутилката, приех с благодарност пълната чаша.

— Наздраве за прелестната ти съпруга, с която най-сетне се запознах. — Люк вдигна чашата си.

„Прелестна.“ Ама че отвратителна дума! Преди обожавах тези вечери, обичах да печеля одобрението на съпругите. Беше истинско постижение, когато лицата им засилваха. А сега бях просто отегчена. Отегчена, отегчена, отегчена. За това ли бе всичко? Нима смятах, че това наистина щеше да ме удовлетвори? Вечеря с печено пиле за двадесет и седем долара и годеник, който ме чукаше всеотдайно, когато се приберяхме у дома.

— И за твоята. — Андрю допря чашата си до моята.

— Все още не съм му жена — усмихнах се аз.

— И така, Ани… — Уитни правеше това, което мразех най-много. Произнасяше името ми, откроявайки съгласната, без да удължава първата гласна. — Люк каза, че сватбата ще е в Нантъкет. Защо там?

Заради привилегиите, присъщи на това място, Уитни. Защото Нантъкет превъзхожда с класата си всички области в страната. Иди в Южна Дакота и кажи на някоя жалка самодоволна домакиня, че си израснала в Мейн Лайн, тя дори няма да разбере, че трябва да се впечатли. Кажи й за лятото си в Нантъкет (увери се, че го формулираш точно така) и тя веднага щеше да знае с кого, по дяволите, си има работа. Ето защо, Уитни.

— Семейството на Люк има къща там — отвърнах аз.

Люк кимна.

— Ходя там от дете.

— О, сигурна съм, че ще бъде великолепно. — Уитни се присламчи към мен. Имаше онзи изгладнял дъх. Тежък и спарен, сякаш нищо не бе минавало през устните й от доста време. Тя попита Андрю: — Не бяхме ли на сватба в Нантъкет преди няколко години?

— Бяхме на остров Мартас Винярд — поправи я Андрю.

Коляното му отново докосна моето. Виното смаза гърлото ми като сироп за кашлица. Осъзнах колко много му отива възрастта. Имаше милион неща, за които исках да го попитам. Вълнувах се и негодувах срещу присъствието на Люк и Уитни, които ни ограбваха този миг.

— Семейството ти от Нантъкет ли е? — Той попита Люк.

Уитни се засмя:

— Никой не е от Нантъкет, Андрю.

Десетте хиляди местни жители на Нантъкет биха оспорили твърдението й, но тя искаше да каже, че хора като нас не бяха от Нантъкет. Преди се забавлявах, когато подобни жени решаваха, че съм от тяхната черга. Това означаваше, че маската ми наистина бе убедителна. Кога подобни предположения започнаха да предизвикват яростта ми? След като се сдобих с пръстена, код в Трайбека^[3] и коленичилия аристократичен рицар. След като вече не бях вманиачена в опитите си да докопам с някогашния си френски маникюр всички тези неща, можех да се оттегля и да преосмисля ситуацията. В мен имаше съвсем мъничка благородна частица и дори на мен самата ми бе трудно да повярвам, че някой можеше да се задоволи, наистина да е щастлив от това съществуване. Имаше два варианта — или всички членове на голф клуба се разхождаха наоколо като умопобъркани и отказваха да говорят за това, или наистина им бе достатъчно. Смятах, че развръзката щеше да се окаже дяволски драматична, ако бяха готови да го защитят с наличните средства. Люк, цялото му семейство, неговите приятели и техните съпруги гласуваха за републиканеца Мит Ромни през 2012 година. Неговите глупости за защита на индивида и личността можеха да попречат на жертвите на изнасилванията и кръвосмешенията, жените, чийто живот бе застрашен, да получат право на безопасен аборт. Политиката му можеше да сложи край на Организацията за планирано родителство.

— О, това никога няма да се случи — бе заявил Люк с усмивка.

— Но дори и да не стане — казах аз, — как можеш да гласуваш за човек с подобна позиция?

— Защото не ми пука, Ани — въздъхна Люк. Преди намираше глупавия ми и безполезен феминистки гняв за сладък. — Защото не засяга нито теб, нито мен. А кое ни засяга? Това, че Обама ни съдира кожите с данъци, защото сме от най-високата обществена категория.

— Но другите неща ме засягат.

— Ползваш противозачатъчни! — изкрещя Люк. — За какво ти е аборт?

— Люк, ако не беше Организацията за планирано родителство, сега можех да имам тринадесетгодишно дете.

— Няма да обсъждам това — заяви той и щракна ключа на осветлението. Запъти се към спалнята, тръшна вратата зад себе си и ме остави да плача сама в тъмната кухня.

Разказах на Люк за онази нощ, когато бе лудо влюбен в мен. Това е единственият момент, когато трябва да разкажете нещо наистина срамно за себе си, когато някой е толкова очарован от вас, че позорът изглежда поносим. При всяка гнусна подробност очите му се разширяваха и в същото време примигваше сънено, сякаш му идваше в повече и щеше да асимилира останалото по-късно. Ако сега попитах Люк какво ми се бе случило онази нощ, едва ли щеше да може да ми каже. „Господи, Ани, знам ли. Нещо гадно? Знам, че ти се е случило нещо гадно. Схванах. Не е нужно да ми напомняш всеки шибан ден.“

Поне съзнаваше, че е достатъчно гадно, за да бъде споменавано. Това беше главната тема на спора ни, когато първоначално се колебаех за документалния филм.

— Не планираш да говориш за онази нощ, нали?

„Онази нощ“, каква удобна синекдоха. Всъщност се бях забавлявала с идеята да разкажа всичко пред камерата, да опиша безсрамно какво ми бяха сторили Пейтън, Лиам и Дийн (божичко, особено Дийн), но имаше проблем. Исках да се перча с онзи ослепително зелен трофей, когато започнехме снимките. Затова прехапах устни, сякаш бях глътнала лимон след шот текила, и казах: „Разбира се, че не“.

— Израснах в град Рай.

Уитни побърза да преглътне виното.

— Аз съм от Бронксвил. — Прокара изтънчено салфетката по устните си. — В коя гимназия си ходил?

Андрю се засмя:

— Скъпа, не мисля, че двамата с Люк сте посещавали гимназия по едно и също време.

Уитни перна Андрю със салфетката, преструвайки се на ядосана.

— Човек никога не знае.

Люк се засмя.

— Ами всъщност съм бил в пансион.

— О! — умърлуши се Уитни. — Няма значение. — Тя отвори менюто и всички последваха примера й.

— Е, кое е хубаво тук? — обади се Андрю. Светлината на свещите проблясваше в очилата му и не можех да разбера дали пита мен или Люк.

— Всичко — казахме с Люк в един глас.

— Правят страхотно печено пиле — добави той.

Уитни сбърчи нос.

— Дори не бих си и помислила да си поръчам пиле в ресторант. С целия този арсен.

Жена с професия „майка“, която на всичко отгоре бе фен на „Шоуто на доктор Оз“^[4]. Любимият ми вид!

— Арсен? — положих ръка на гърдите си. Загриженото ми изражение я подтикваше да продължи. По препоръка на Нел бях прочела „Изкуството на войната“ на Сун Дзъ. Любимата ми стратегия бе да се престоря, че приемам превъзходството на врага си, за да насърча арогантността му.

— Да! — Уитни изглеждаше много притеснена, че не го бях чувала никога преди. — Фермерите хранят пилетата с арсен. — Тя отвратено сви устни. — Така растат по-бързо.

— Това е ужасно — ахнах аз. Бях запозната с въпросното проучване, истинското проучване, а не всяващите паника тълкувания, които набираха популярност благодарение на шоуто „Тудей“. В този ресторант не сервираха проклети замразени пилешки гърди от супермаркета. — В такъв случай определено няма да поръчам печеното пиле.

— Непоносима съм — засмя се Уитни. — Току-що се запознахме, а вече ти съсипах вечерята. — Тя плесна челото си с длан. — Трябва да спра да говоря. Но когато по цял ден се грижиш за едногодишно дете, копнееш за мига, когато ще се насладиш на компанията на възрастен.

— Сигурна съм, че децата ти обожават да се грижиш за тях — усмихнах се аз, сякаш нямах търпение да дойде денят, когато щях да правя същото. В никакъв случай не би могла да се сдобие с подобно тяло, ако не прекарваше минимум три часа дневно във фитнес залата. В никакъв случай не го правеше сама. Но господ да ти е на помощ, ако попиташ за доминиканската детегледачка. Можеха да отправят тънки подигравателни намеци за „Дъ Уиминс Мегъзин“, когато пожелаят, но отглеждането на деца беше истинска работа и най-добре си плюй на петите, ако започнат да подозират, че се отнасяш пренебрежително към „истинската им работа“.

— Истинска късметлийка съм, че съм с тях всеки ден. — Устните на Уитни блестяха от виното. Тя ги разтърка и подпря брадичка на ръката си. — Майка ти работеше ли?

— Не. Но трябваше да работи, Уитни. Трябваше да се откаже от жалката си фантазия за идеалната домакиня и да даде своя принос към семейството. Едва ли щеше да се чувства по-щастлива, но не разполагахме с лукса да се съобразяваме с нечие щастие. Бяхме разорени. Майка се сдобиваше с нови кредитни карти през месец, за да финансира екскурзиите си до Блумингдейлс, а в същото време плесента съсипваше претенциозната кнауф облицовка на драматичното ни псевдоимение, защото не можехме „да си позволим“ да я подменим. Но си права, Уитни, беше истинска късметлийка и прекарваше с мен всеки ден.

— И моята също — каза Уитни. — Разликата е огромна.

Продължавах да се усмихвам. Все едно си в състезание и полагаш последни усилия. Спреш ли, започнеш ли да ходиш, изгубваш ритъма.

— Огромна разлика.

Уитни отметна ликуващо косата си. Харесваше ме. Рамото й докосна моето, а после прошепна палаво:

— Ани, трябва да ни кажеш. Ще участваш ли в документалния филм?

Люк преметна ръка върху облегалката на стола и се заигра със сребърните прибори. Наблюдавах сребристите сенки, танцуващи върху ниския таван.

— Не е редно да споделям.

— О, това означава, че ще го направиш. — Уитни ме шляпна по ръката. — Андрю получи същите инструкции. Нали, Андрю?

Преследваше ме един и същи сън: нещо лошо се бе случило и трябваше да се обадя на 911, но бях загубила контрол над пръстите си. Опипвах несигурно бутоните (винаги звънях от старомоден стационарен телефон) и всеки път ми се струваше, че осъзнавах следното: „Отново сънуваш този сън, но този път ще го надхитриш. Просто действай бавно. Няма да объркаш нищо, ако действаш полека. Открий деветката. Натисни я. После единицата. Натискай“. Агонизираш, желаейки нещо толкова настоятелно, но си притиснат от нуждата да бъдеш търпелив. Трябваше да разбера незабавно дали господин Ларсън щеше да участва в документалния филм. Кога? Къде? Какво щеше да каже? Щеше ли да говори за мен? Щеше ли да ме защити?

— Нямах представа, че и ти ще участваш — подхвърлих аз. — Какво искат от теб? Просто да се включиш като някакъв наблюдател или нещо подобно?

Господин Ларсън стисна устни.

— Ани, знаеш, че не е редно да споделям.

Насилих се да се включа в дружния им смях. Отворих уста, за да изкопча нещо повече, но господин Ларсън каза:

— Трябва да излезем на по кафе и да поговорим.

— Да! — възкликна Уитни. Вълнението й бе толкова искрено, че ме обезкуражи. Всяка жена, която насърчаваше съпруга си да пие кафе с друга, която освен това бе и с десет години по-млада, имаше непоклатим брак.

— Непременно — добави Люк. Прииска ми се да си беше замълчал. Одобрението му прозвуча толкова неискрено в сравнение с това на Уитни.

Уитни се препъна, докато излизахме. Запази равновесие, разкикоти се и каза, че рядко излизала. Виното я беше ударило в главата.

Господин Ларсън бе поръчал такси след десерта. Навън край тротоара ги чакаше черен джип, готов да ги отведе в кукления им дом в предградията. Уитни ме целуна по бузата и занарежда напевно:

— Много се радвам, че се запознахме. Светът наистина е малък.

Андрю се здрависа с Люк и го потупа по рамото. После Люк се отдръпна и ми направи място, за да се сбогувам. Повдигнах се на пръсти, притиснах бузата си към тази на Андрю, дарявайки го с учтива целувка. Той постави ръце на гърба ми, но когато почувства голата ми кожа, се отдръпна, сякаш се бях опитала да го убия с електрически ток.

Загледахме се в колата им, която се вля в движението. Изпитах болезнен копнеж Люк да ме прегърне и да ме притисне до гърдите си. Ако го бе направил, щеше да усети, че треперя.

Вместо това той просто каза:

— Странна среща, а?

Съгласих се с усмивка, макар че бях разтърсена до основи и вече нямаше връщане назад.