Джесика Нол
Най-щастливото момиче на света (7)

Глава 7

— Имам чувството, че съм в Южна Франция. — Мама вдигна чашата си за шампанско.

Нямах подобно усещане, но не успях да сдържа саркастичната си забележка.

— Това е просеко.

— Е, и? — Мама постави чашата си на масата. На ръба й имаше смущаващо розов отпечатък от червило.

— Просекото е италианско пенливо вино.

— Прилича ми на шампанско!

Люк се засмя, а родителите му любезно последваха примера му. Винаги правеше това — спасяваше мама и мен от нас самите.

— А и с тази гледка определено няма разлика между Франция и Щатите — добави Кимбърли, нашият сватбен агент, която поправяше майка ми всеки път, когато я наречеше Ким, а това се случваше непрекъснато. Махна величествено с ръка и всички се обърнахме, за да погледнем задния двор на семейство Харисън, сякаш не го бяхме виждали милион пъти. Тъмнозелената трева неочаквано преливаше в лазурния хоризонт на океана. След няколко коктейла с ром на човек му се струваше, че можеше да затанцува валс направо върху водната повърхност, макар че къщата се издигаше на десет метра над плажа. Двадесет и трите стъпала на стълбището, изсечено в скалите, отвеждаха към гневния прибой на Атлантическия океан. Нагазвах до колене и отказвах да продължа, убедена, че гъмжи от големи бели акули. Люк го намираше за абсурдно. Обожаваше да плува надълбоко. Широките му загребвания го отдалечаваха все повече и повече в ледените води. Накрая се появяваше, главата му се поклащаше като зряла ябълка, вдигаше луничавата си ръка във въздуха и ми махаше:

— Ани! Ани!

Въпреки че в гърдите ми бушуваше ужас, се държах мило и отвръщах на поздрава му. Щеше да навлезе още по-дълбоко и да остане още по-дълго, ако проявях и капчица страх. Ако някоя акула го нападнеше и вкопчеше челюсти в него, докато кръвта не образуваше петно върху водната повърхност, щях да съм твърде изплашена, за да тръгна да го спасявам. Изплашена за собствения си живот, естествено, но също толкова изплашена и от разръфаното му тяло, отхапаните до коленете крака, нащърбените и окървавени мускули и вени, натрапчивия мускусен мирис, който се носеше от тяло, разпорено по подобен начин. Все още усещах тази миризма, въпреки че бяха изминали четиринадесет години. Сякаш няколко молекули бяха попаднали в капана на носната ми кухина и всеки път, когато почти успявах да забравя, невроните напомняха на мозъка ми.

Разбира се, щеше да е още по-зле, ако Люк оцелееше. Щях да се окажа истинска кучка, ако зарежех осакатения си годеник. Не можех да си представя нищо по-ужасно от това да прекарам остатъка от живота си с физическото доказателство за отвратителните неща, на които бе способен животът, с вездесъщата действителност, където никой не е в безопасност. Люк, красивият Люк, с приятелите и семейството си, които се справяха толкова добре с това да бъдат нормални, миговете, когато в някой ресторант настъпваше тишина, докато двамата се приближавахме към масата си, а ръката му лежеше на кръста ми… всичко това бе притъпило ужаса в началото. Люк беше толкова съвършен, че ме караше да се чувствам неустрашима. Защото нима бе възможно да се случи нещо лошо на подобен човек?

Веднага след годежа — Люк падна на колене, когато прекосихме финалната линия на маратона в Ню Йорк, в който участвахме, за да съберем средства за лечението на левкемията, с която баща му се бе преборил преди около десет години — предприехме кратко пътешествие до Вашингтон, за да се види с приятелите си от университета, живеещи там. Бях се запознала с повечето от тях на различни сватби през годините. Но имаше един, когото не бях срещала — Крие Бейли. Наричаха го Бейли. Беше кльощав мъж с щръкнали зъби. Носеше рядката си косица на път по средата. Не приличаше на останалите арийски божества от бандата на Люк. Запознах се с него в бара, където бяхме отишли след вечерята, на която не беше поканен.

— Бейли, донеси ми пиене. — Тонът на Люк бе едновременно и заповеднически, и закачлив.

— К’во искаш? — попита Бейли.

— По дяволите, това на какво ти прилича? — Люк посочи към набръчкания етикет на изпотената бирена бутилка.

— Ей — засмях се аз. Първоначално беше от сърце. Всичко беше толкова забавно. — Леко. — Положих ръка, онази, увенчана със смарагда, на рамото на Люк. Той уви ръце около кръста ми и ме привлече към себе си.

— Обичам те дяволски много — прошепна той в косата ми.

— Заповядай, човече. — Бейли връчи бирата на Люк. Люк се втренчи буреносно в нея.

— Какво има? — попитах аз.

— Къде е питието на годеницата ми? — каза той.

— Съжалявам, човече. — Бейли прехапа долната си устна с щръкналите си зъби. — Не знаех, че иска нещо. — А после се обърна към мен: — К’во искаш, миличка?

Наистина имах нужда от питие, но не и от Бейли, не и по този начин. Люк винаги се майтапеше с приятелите си. Тези момчета бяха загорели бивши атлети, здрави и духовити, самото въплъщение на стар боен другар. Но при размяната на шеги с Бейли имаше някакво неравенство, което виждах за пръв път. Бейли имаше изражението на по-малкия брат, който отчаяно се опитва да се впише сред останалите, да им се хареса и бе готов да понесе всякакви оскърбления. Нещо, което ми бе твърде познато.

— Бейли, моля да извиниш годеника ми, който се държи като задник — отправих към Люк сладък и умолителен поглед, сякаш му казвах: „Стига, не бъди толкова рязък“.

Но това продължи и през останалата част от вечерта. Люк лаеше заповеди на Бейли и го срязваше всеки път, когато ги изпълнеше погрешно. Колкото по-пиян и злобен ставаше Люк, толкова повече нарастваше ужасът ми. Представях си го в колежа как тормози този натегач, а може би дори се бе възползвал от някое момиче, припаднало на изтърбушеното канапе в братството им. Люк съзнаваше, че това се смята за изнасилване, ако не е била на себе си и не е дала съгласието си, нали? Или може би си мислеше, че се брои за престъпление само ако някой извратеняк изскочеше от храстите и нападнеше трезва и нищо неподозираща първокурсничка, отправила се към библиотеката? Божичко! За кого щях да се омъжа?

Люк настоя Бейли да ни откара у дома, въпреки че Бейли беше пиян, въпреки че се намирахме в един от оживените райони на Вашингтон и гъмжеше от таксита. Бейли щеше да го направи с удоволствие, но аз отказах да се кача в колата. Направих сцена на улицата, крещейки на Люк да си го начука.

По-късно, когато се озовахме в хотелската стая, Люк едва сдържаше сълзите си. Нямаше и помен от ръмжащия грубиян, който бе вилнял през последните няколко часа. Люк промълви:

— Знаеш ли колко съсипан се чувствам, когато ми кажеш „да си го начукаш“. Никога не бих ти говорил по този начин.

Избухнах:

— Явно твоят начин да ми кажеш да си го начукам, е да се държиш с някого така, както с Бейли.

Люк ме изгледа с онзи поглед, с който ме гледаше винаги когато смяташе, че се държа нелепо. Сякаш вече трябваше да надмогна онова в гимназията.

Въпреки че случилото се изглеждаше толкова нетипично за Люк, въпреки че когато се събуди на следващата сутрин и заяви, че му се „гади“ от снощното му поведение, именно през този уикенд престанах да смятам, че Люк е толкова съвършен и непокварен. Престанах да си мисля, че нищо лошо не може да ми се случи, докато бях с него. Сега отново изпитвах страх през цялото време.

Пъхнах хапката, приготвена от омар, макарони и сирене, в устата си. Беше ми третата. Най-сетне бях избрала доставчика на храната. Майка ми го предложи, след като бе прочела, че дамата била любимка на семейство Кенеди. Понякога дори и тя можеше да бъде полезна.

Изчаках да останат едва няколко дни, преди да поканя родителите си на избора на уредник за тържеството. Така щеше да се окаже твърде късно и твърде скъпо да уредят пътуването си до Нантъкет. Имаше три начина да се стигне дотам: полет от летище „Джон Ф. Кенеди“ с нискобюджетните авиолинии, който почти винаги струваше не по-малко от петстотин долара; полет до Бостън, а оттам трябваше да летят четиридесет и пет минути със самолет като този, с който Джон Кенеди-младши се бе разбил в Атлантическия океан; или да шофират шест часа до градчето Хаянис Порт (осем за родителите ми в Пенсилвания), а оттам трябваше да се качат на ферибота или на малък самолет и да загубят още един час, докато стигнат до окончателната си цел. Но знаех, че ако изчакам, мама щеше да намери начин да дойде, а и не можех да понеса жалката картинка, която си представях — щеше да шофира сама с раздрънканото си старо БМВ чак до Хаянис, а после трябваше да реши кой ферибот да хване, къде да паркира и как да замъкне до палубата фалшивите си куфари „Луи Вюитон“.

Татко нямаше никакво желание да идва, което не бе голяма изненада. Не бе проявил никакъв интерес към живота ми, нито към нечий друг, включително и своя собствен, откакто се помнех. Известно време се чудех дали не изневерява на мама, дали е възможно да е от онзи тип мъже, които имат скрито семейство, истинско семейство, което даряват с любовта си. Веднъж, когато бях в гимназията, каза на мама, че ще закара колата на автомивка. Половин час след като излезе, се обадих на мама, че ще отскоча до аптеката. По средата на пътя се сетих, че съм забравила портфейла си. Реших да обърна в някакъв празен парцел. Земята беше безмилостно отъпкана, гъстата гора беше изсечена, за да отстъпи място за чисто нов жилищен квартал. Именно тогава открих татко. Седеше зад волана на колата и просто се взираше в лепкавата кал. Измъкнах се бързо заднешком, преди да ме забележи. Понесох се към вкъщи. Току-що видяното накара сърцето ми да забие учестено, а умът ми се опитваше да намери логично обяснение. В края на краищата осъзнах, че няма нужда от логично обяснение. Беше съвсем просто — татко бе изпълнен с противоречия. Не съществуваше второ семейство, което да обича повече от нас. Вероятно не бе обичал никого.

Люк щедро предложи да плати самолетния билет на мама. Нямаше никакъв проблем, наистина, особено след като щеше да е сама. Мама пристигна в града в петък, използвайки нашия пропуск за гости, за да паркира колата в гаража ни.

— Тук дали е в безопасност? — Тя завъртя ключовете и натисна модула за централно заключване, колата изцвърча в отговор.

— Да, мамо — простенах аз. — Нали държим и нашата тук.

Мама замислено прокара език по лъскавите си устни.

Бях признателна на семейство Харисън за търпението, което проявяваха към майка ми, въпреки идиотските й опити да ги впечатли. Идеше ми да им кажа: „Не съм чак толкова велика. Защо я понасяте?“.

— Благодаря за съвета — каза господин Харисън същата сутрин, когато мама му бе заявила, че трябваше да държи под око ценните си книжа, защото лихвите скачали. Господин Харисън е бил президент на инвестиционната банка „Беър Стърнс“ в продължение на девет години, преди да се пенсионира. Не можех да си обясня как този човек се сдържа и не й каза да си гледа работата.

— За теб винаги. — Бях застанала зад нея и направих физиономия на Люк. Той ми отговори с универсалния жест, с който ми казваше да се успокоя, пружинирайки с ръце, сякаш се опитваше да затвори пълния багажник на кола.

Избрахме хапките с омари, макарони и сирене, миниатюрните ролца от раци, уасаби сосовете за пържоли, разядката от риба тон и тартар, брускетите със сирене „Грюер“ („Родината на брускетите е Италия“, важно бе заявила мама, макар че именно аз й бях разказала това, след като бях прекарала първи курс от следването си в Рим.), бар за стриди, суши и традиционни италиански ордьоври.

— Те са за роднините на съпруга ми! — пошегува се мама.

Италианци, които дори не знаеха произхода на „брускета“. Бяхме от най-лошия вид.

Щяхме да дегустираме основното ястие и тортата в събота.

— Това е твърде много храна, за да я поемеш наведнъж — задъхано заяви Кимбърли, разплувайки бедра върху един от градинските столове на семейство Харисън. О, би могла да я поеме, и още как!

— Можеш ли да повярваш, че ще се женят? — Мама каканижеше на госпожа Харисън и пляскаше с ръце като малко момиченце. Мразех, когато мама заливаше с подобни сладникави бози бъдещата ми свекърва. Госпожа Харисън бе скромно и сериозно мъжко момиче, което нямаше склонност към подобни захаросани прояви на привързаност. Когато мама се държеше сантиментално с нея, за мен бе истинско мъчение да наблюдавам как госпожа Харисън се насилва да отвърне по същия начин и това само увеличаваше гнева ми към мама.

— Вълнуващо е — отвърна госпожа Харисън.

Беше три следобед, когато Кимбърли си тръгна. Люк протегна ръце към тавана и предложи да потичаме.

Всички останали приеха предложението на господин Харисън да подремнат. Това беше единственото, което исках да направя. Когато сложих край на диетата на Дюкан, това означаваше край. Никакви упражнения. Наливах се с вино, а после се довлачвах до леглото за поредната безсънна нощ. Стараех се да натъпча колкото се може повече храна в свития си стомах, преди да е дошло време отново да умирам от глад.

Мама и семейство Харисън се оттеглиха в стаите си, за да подремнат, докато аз застанах до Люк и завързах неохотно връзките на маратонките си.

— Само пет километра — каза той. — Колкото да не е без хич.

Двамата с Люк излязохме на алеята и свихме вляво. Вече се задъхвах, когато изкачихме леката гърбица на улицата. Пред нас се ширна неравният прашен път. Слънцето прежуряше безмилостно върху тънката ивица кожа, която разделяше скалпа ми на две. Мислех да си взема шапка.

— Щастлива ли си? — попита той.

— Ядосана съм, защото нямаха по-хубави кюфтета от раци — издишах тежко.

Люк сви рамене, без да промени темпото.

— Мисля, че бяха доста вкусни.

Продължихме. Преди да започна да тренирам два пъти дневно — балетни упражнения на греда сутрин и шесткилометров пробег вечер, — се чувствах силна, докато тичах безспир. Но сега сякаш мускулите ми изменяха, краката ми натежаваха, а те бяха единственото нещо, което никога не ми е натежавало. Знаех, че се претоварвам с тренировки и щях да се доведа до пълно изтощение, но стрелката на кантара се движеше шеметно надолу и само това имаше значение.

— Добре ли си, скъпа? — попита Люк след около километър. Той бе определил темпото, не бе намалил, когато се опитах да го направя, принудена от болката в прасеца на левия ми крак. Възнегодувах и изостанах, чудейки се колко голяма би трябвало да стане дистанцията помежду ни, за да осъзнае, че нещо не е наред.

Спрях и опънах ръка над главата си.

— Крампа.

Люк застана пред мен, но продължи да тича на място.

— Като спреш, става по-зле.

— Тренирала съм бягане в пресечена местност. Знам това — сопнах се аз.

Ръцете на Люк бяха стиснати в юмруци, което беше грешка при бягането — излишен разход на енергия.

— Просто казвам — ухили се той и ме плесна по задника. — Хайде, ти си боец.

Това бе любимата фраза на Люк, когато говореше за мен. Напомняше ми, че съм боец. Това, което ме притесняваше, беше категоричността на думата, дръзкото й внушение. Бойците трябваше да продължат напред. Трябваше да носят бяла булчинска рокля и божури, когато поемат към олтара, и да победят, а не да живеят в едно минало, което не можеше да бъде променено. Думата пропускаше нещо, което аз не можех и нямаше да пропусна.

— Ти върви — посочих укорно пътя. — Аз се прибирам.

— Скъпа — обади се разочаровано Люк.

— Люк, не се чувствам добре. — Свих ръцете си в юмруци и закрих очите си с тях. — Напоследък почти не съм яла, а сега натъпках стомаха си с три шибани кила омар и сирене.

— Знаеш ли какво? — Люк спря да бяга на място, поклати глава като разочарован родител и се изсмя горчиво. — Не заслужавам подобно отношение. — Отдалечи се от мен. — Ще се видим в къщата.

Наблюдавах го как се затича и остави подире си облаци прах. Омарът и сиренето се свиха в стомаха ми на топка, докато той се отдалечаваше от мен с лудешки бяг. Никога преди това не бях ядосвала Люк, може би защото никога не смеех да направя нищо друго, освен да го оплета в магията на чара си. Сигурно звучеше глупаво, но за пръв път осъзнах, че до края на живота ми, докато смъртта ни раздели, от мен се очакваше да поддържам този сияен и неопетнен блясък. Ако Люк забележеше дори и едно розово петънце, щеше да ме накаже. Замайването ме връхлетя с такава бързина, сякаш ме погълна някакво нажежено до бяло трептящо слънце. Наложи се да седна в праха.

След вечеря братовчедката на Люк — Холси, се отби да пийнем по едно уиски.

— Холси? — бях повторила недоверчиво първия път, когато Люк спомена за нея. Той ме изгледа така, сякаш бях някой, който трябваше да се стегне.

Родителите на Холси имаха къща надолу по същия прашен път, който току-що бяхме пробягали с Люк. Родителите на госпожа Харисън също притежаваха къщи в другия край на острова, в Сконсет. Човек не можеше да излезе на сладката си неделна разходчица с колело в града, без да се натъкне на някой от безценните роднини на Люк.

Холси беше донесла пластмасова кутия, пълна с шоколадови кексчета с трева, която бе взела от помощник-сервитьорите в голф клуба, където членуваха всички потомци на семейство Харисън. И въпреки че момчетата бяха двадесет години по-млади от нея, тя продължаваше да се заиграва с тях. Беше странно как някои хора като госпожа Харисън можеха да израснат, тънейки в пари, и въпреки това да приемат богатството за съвсем нормално и дори да не осъзнават, че притежават нещо, с което да парадират. А други, като въпросната племенница на госпожа Харисън, бяха толкова несигурни, че трябваше да го демонстрират с презрителни физиономии или с безвкусните диамантени часовници на китката си. Холси бе едва на тридесет и девет, а лицето й бе изпънато като йога клин по задника на закръглено момиче. Никога не е била женена и — по думите й — никога не е искала да бъде, макар че се вкопчваше във всеки мъж, който ставаше за секс, само след едно питие, докато жертвата внимателно освобождаваше схванатия си врат от пухкавите й като на човечето на Мишлен ръце. Нищо чудно, че единственият пръстен, който носеше на ръката си, бе „Картие Тринити“, като се имаше предвид как бе съсипала лицето си и фактът, че прекарваше повече време, приличайки се на плажа, отколкото в тренировки на бягащата пътечка. Но проблемът не бе единствено в осеяните й с лунички гърди, набитото тяло и мудните жестове. Холси бе от хората, които останалите описваха като „смахнати“ и „ексцентрични“, а това бе цивилизованият начин да я наречеш долна гадина.

Холси си умираше за мен.

Жените като нея бяха по моята част. Трябваше да видите изражението на извънземното й лице първия път, когато се запознахме и имах смелостта да заявя, че макар не всички в стаята да подкрепят политиката на Обама, смятам, че не би могло да се отрече, че е изключително интелигентен човек. Разговорът между господин Харисън, Люк и Гарет продължи, без някой да обърне особено голямо внимание на коментара ми, но когато погледнах случайно към Холси, тя се блещеше гневно насреща ми и чакаше да я забележа.

— На това семейство не му пука кой знае колко за Обама — изсъска тя.

В този миг Холси прозря много повече от същността ми, която никога нямаше да разкрия пред Люк. Окопитих се бързо и й кимнах с престорена благодарност. Държах езика зад зъбите си през останалата част от разговора, само въртях глава ту към Люк, ту към Гарет, ту към бъдещия си свекър, за да им покажа колко очарована бях от всички мнения, изразени от мъжете Харисън. По-късно, когато отидохме в града, за да пийнем нещо, Холси предпочете да седне до мен в таксито. В бара ме попита къде съм се подстригала, защото си търсела нов фризьор. Казах й да попита за Рубен във фризьорския салон на Сали Хершбергер^[1] и ъгълчетата на плътните й устни се извиха нагоре, въпреки ботокса. Може би смятате, че човек като Холси би предпочел да измъчва някой като мен, но ако го беше направила, щеше да признае собствените си естетически дефекти. Беше в неин интерес да ме приеме с отворени обятия, стига да се съобразявам с нея. Посланието ми беше ясно — няма нужда да ревнува и да сипе заплахи. Беше точно толкова желана, колкото някоя луда по аеробиката двадесетгодишна мацка.

Холси имаше брат на име Ранд, който бе две години по-млад от Люк и пет — от Гарет. Родителите й го наричаха Момчето и ръсеха неща от сорта на: „Истинско чудо е, че Момчето въобще успя да завърши колежа“, макар че нямаше нищо чудодейно, защото учебното му заведение в Гетисбърг се бе сдобило с ново общежитие, носещо името „Харисън“. В момента Ранд беше с приятелите си сърфисти на Таити в преследване на големите вълни. Нел бе излязла веднъж с него, но не успя да стигне по-далече от натискане, защото, по думите й, се целувал като петгодишно пияно хлапе.

— Има най-дебелия език на света — зафъфли тя и задъвка езика си.

Тайно се наслаждавах на тази информация всеки път, когато Холси започваше да мяучи недоволно по адрес на двадесет и една годишната актриса/модел, с която излизаше Ранди винаги когато се окажеше в Ню Йорк за няколко месеца. Беше толкова горда с обиграния си брат плейбой. Това вдигаше акциите й.

Седях на масата на задната веранда, когато се появи Холси. Тя повдигна косата ми от облегалката на стола и прокара пръсти през нея, казвайки:

— Ето я и красивата булка!

Вдигнах глава и тя ме целуна по бузата с напращелите си от отрова устни. Никога не позволявах на мама да ме целува. Щеше да й стане неприятно, ако видеше колко любвеобилно се държах с Холси, а дори и с Нел. За щастие двамата с Люк я бяхме откарали на летището скоро след като бе приключил с бягането, което зарязах така коравосърдечно. Мама би останала с удоволствие, защото се бе срещала с Холси само веднъж и следващия път, когато я видях, носеше фалшиво диамантено колие с подкова, точно копие на бижуто на Холси, открито на някоя витрина в мола, но двамата с Люк й бяхме купили билета, който беше с триста долара по-скъп, защото щеше да лети в неделя. За миг се почувствах толкова могъща, задето контролирах финансовите въпроси, но после се сетих, че това би било невъзможно без Люк.

Господин Харисън излезе навън с бутилка уиски и я сложи до чашите с бърбън и шоколадовите кексчета. Първия път, когато Холси донесе кексчетата, никой не ми каза, че са приготвени с трева. Изядох три и трябваше да ме сложат да си легна, защото се замаях. През цялото време ми се виеше свят, но най-сетне потънах в лепкавата омагьосана мрежа на съня, срещу който продължих да се съпротивлявам, докато накрая се събудих в два след полунощ и се разкрещях, че над главата ми се люлее някакъв паяк (нямаше никакъв паяк). Сънят ме изплаши толкова много, че получих мускулно схващане и почувствах раздираща болка в прасеца. Виех, вкопчила ръце в крака си, а Люк се беше вторачил в мен, сякаш виждаше подобна сцена за пръв път през живота си. На сутринта господин Харисън пиеше кафе, когато промърмори под носа си:

— Каква бе тази суматоха снощи?

Това бе единственият път, когато ми бе ядосан, и оттогава не съм докосвала кексчетата на Холси.

Тази вечер улових погледа на Люк, когато пъхнах ръка в пластмасовата кутия.

— Ще си взема само едно — прошепнах аз.

Люк въздъхна и ноздрите му се разшириха като мехове.

— Прави каквото искаш.

Люк мразеше наркотиците. Беше опитвал трева веднъж в колежа и казваше, че се чувствал оглупял. Беше се впуснал в лудешки маратон с екстази с бивша приятелка, докато бил първокурсник. Гълтали по хапче четири поредни вечери, но бурният му живот се изчерпваше с това. Гарет бе пристигнал в къщата същия следобед и вече похапваше второто си кексче. (Миналата година двамата смъркахме кокаин на коледното парти в дома на семейство Харисън. Бяхме се заклели да го пазим в тайна от Люк.) Господин Харисън и Холси си гризкаха полека, но госпожа Харисън се задоволи с водката си. Имах чувството, че отношението й към наркотиците бе като това на Люк — нямаше нищо против останалите да ги ползват умерено, но просто не бяха за нея.

— Решихте ли най-сетне къде ще прекарате медения си месец? — попита Холси.

— Най-сетне — изпъшка Люк. В закачливия му поглед се четеше укор. По дяволите, нима исках толкова много, когато го помолих да планира поне едно нещо около сватбата?

— Благодаря ти, че ме свърза с приятелката си — обърнах се към Холси.

— О, значи, ще се отбиете и в Париж? — Холси преглътна последното парче от кексчето и се оригна шумно. Холси обичаше да се шегува с липсата си на маниери. Смяташе, че така изглеждаше дръзка и безгрижна, сякаш беше една от момчетата. Тази стратегия се бе оказала много успешна.

— На път за вкъщи — обади се Люк. — Ще летим до Абу Даби, ще прекараме една вечер там, после седем дни на Малдивите, обратно в Абу Даби и накрая три дни в Париж. Не бих казал, че ни е по път, но Ани наистина иска да отиде в Париж.

— Естествено, че иска да отиде в Париж! — Холси се ококори насреща му. — Това е меденият й месец.

— Дубай ми се струва като Лас Вегас — отвърнах аз, като се постарах да не прозвуча извинително. — Имам нужда от култура.

— Париж ще е идеалният завършек на плажната ви ваканция. — Холси се облегна на стола и подпря с ръка главата си. — Радвам се, че не избрахте Лондон. — Направи физиономия, докато произнасяше думата „Лондон“. — Особено след като е твърде вероятно да заживеете там — изсумтя тя грубо. — Желая ви късмет в това начинание.

Понечих да кажа, че все още не сме решили, но Люк се обърна към братовчедка си и каза объркано:

— Холси, та ти живя в Лондон след колежа.

— Беше най-ужасният период в живота ми — изстена Холси. — Гъмжеше от емигрантски отрепки. Мислех си, че ще ме отвлекат и продадат като бяла робиня. — Потупа с пръст косите си с кичури за шестстотин долара.

Гарет се засмя гърлено, а госпожа Харисън бутна стола си назад.

— О, скъпа! Ще си налея още една водка.

— Знаеш, че съм права, лельо Бетси! — изкрещя Холси след нея.

Кексчетата бяха превърнали мозъка ми в топла влажна пръст, очакваща покълващото семе. Вкопчих се в изречението „Знаеш, че съм права, лельо Бетси!“ и го възпроизвеждах отново и отново.

— Майка ти е съгласна с мен, просто никога няма да го изрече гласно — заяви Холси надменно, а Люк й се ухили. — И като стана дума за неща, които никога няма да изрече… — Тя се завъртя на стола, за да се обърне с лице към мен. На устната й бе залепнала самотна троха от кексчето, която потрепваше като космата брадавица. — Ани, трябва да ми обещаеш нещо.

Трябваше да се престоря, че устата ми е пълна и не мога да отговоря. Отказът ми беше жалък опит да й покажа, че езикът й ме обижда. Но Холси не схвана.

— За бога, не ме настанявай до семейство Йейтс на сватбата ти.

— Какво си направила този път? — подкачи я господин Харисън.

Йейтс бяха семейни приятели на родителите на Люк, но бяха много по-близки с тези на Холси, защото имаха син на нейната възраст. Бях дочула, че многократно го тормозела с пиянските си излияния.

Холси постави ръка на сърцето си и нацупи устни. Вероятно смяташе, че така изглежда сладка.

— Защо реши, че съм направила нещо?

Господин Харисън я изгледа и Холси се засмя.

— Добре де. Да речем, че съм направила нещо. — Люк и Гарет изпъшкаха и Холси побърза да каже: — Но бях добронамерена!

— Какво стана? — Въпросът ми прозвуча по-грубо, отколкото възнамерявах.

Холси се обърна към мен. В очите й проблесна предизвикателен пламък.

— Познаваш ли сина им Джеймс?

Кимнах. Бях го виждала веднъж. На по питие. Попитах го с какво се занимава, а този никаквец ми каза, че въпросът ми бил невъзпитан. Въобще не ми пукаше какво работи, просто исках да бъда учтива, за да ми зададе същия въпрос и да се изфукам с професията си.

Холси сведе глава и снижи глас:

— Всъщност винаги съм подозирала, че е нещо като… — Изви китката си и огледа масата, за да се убеди, че всички са схванали намека й. — Наскоро някой ми каза, че е вярно. Че е разкрил истината. — Тя сви рамене. — Изпратих цветя и съболезнования на госпожа Йейтс. — После продължи през зъби: — Но се оказа, че всъщност не бил гей.

Люк се разкикоти и покри лицето си с ръце. Раздалечи пръсти, колкото да виждаме очите му.

— На кой друг би могло да се случи това? — простена той.

Думите му не успяха да развеселят единствено мен. Кексчето ме бе разсеяло, беше изострило сетивата ми към чудатото и призрачното и бях като хипнотизирана от явлението, което наричаха Сивата дама — плътна пелена от пепелява мъгла се спусна над Нантъкет, когато слънцето залезе. В този миг Сивата дама беше навсякъде.

Холси плесна Люк по рамото.

— Както и да е, работата е там, че сега не говори нито на мен, нито на майка ми. А аз просто се опитах да й засвидетелствам подкрепата си!

Люк се смееше. Всички се смееха. Мислех си, че и аз се смея, но лицето ми сякаш се бе вкаменило от мъглата. Може би дори не бе мъгла, може би беше отровен газ. Нападаха ни и аз бях единствената, която осъзнаваше случващото се. Стегнах се и се изправих. Взех чашата си с вино, сякаш се канех да отида в кухнята, за да я напълня отново, което всъщност трябваше да направя. Не биваше да казвам това, което изтърсих:

— Не се тревожи, Холси. — Смехът замря и всички се обърнаха към мен. Бях се изправила и очевидно се канех да кажа нещо важно. — Ще те настаним на масата на затлъстяващите самотници, където ти е мястото. — Не се постарах със скърцащата задна врата, както правех обикновено. Просто я оставих да се затвори с трясък. Тя щракна рязко и неочаквано като пастта на гладна венерина мухоловка.

 

 

Люк изчака няколко часа, преди да дойде и да ме открие в леглото. Четях някаква книга от Джон Гришам. Къщата на семейство Харисън беше пълна с книги на Гришам.

— Ъм, здрасти? — Люк се надвеси над леглото, един златист призрак.

— Здравей.

Препрочитах една и съща страница отново и отново през последните двадесет минути. Мъглата вече се бе вдигнала и се чудех колко ли зле бе положението. Какво бях сторила?

— Защо беше всичко това? — попита Люк.

Свих рамене. Престорих се, че продължавам да чета.

— Спомена „имигрантски отрепки“. Разказа една от най-абсурдните истории, които някога съм чувала. Нима не ти направи впечатление?

Люк издърпа книгата от ръцете ми и ръждивите пружини на леглото изскърцаха, когато седна.

— Холси е пълна откачалка, така че не се впечатлявам от нищо, казано от нея. И ти не би трябвало.

— Предполагам, че ти просто си по-търпеливият от двама ни. — Изгледах го кръвнишки. — Защото това ми прави впечатление.

Люк изпъшка.

— Ани, престани. Холси не е постъпила правилно. Все едно. — Той млъкна и се замисли за момент. — Все едно да чуеш, че някой има рак, да му изпратиш цветя и да се окаже, че не било вярно. Самата тя каза, че е била добронамерена.

Вторачих се тъпо в Люк.

— Проблемът не е, че е получила неправилна информация. Проблемът е, че тя смята, че гей е наистина ужасна „диагноза“ — направих кавички във въздуха, за да подчертая обидната аналогия на Люк, — която оправдава цветята и съболезнованията й!

Люк кръстоса ръце на гърдите си.

— Знаеш ли? Ето какво имам предвид, когато казвам, че започва дяволски много да ми писва от това.

Повдигнах се на лакти, чаршафите прошумоляха и в извивката между коленете ми се образува бял памучен подвижен мост.

— От какво започва дяволски да ти писва?

Люк кимна към мен:

— От това. Това… това… цупене.

— По дяволите, цупя се, защото се обиждам от неприкрития расизъм и хомфобия.

Люк се хвана за главата, сякаш искаше да предпази ушите си от силен шум. Затвори очи, а после ги отвори.

— Ще спя в къщата за гости.

Грабна една възглавница от леглото и излезе от стаята.

Предполагах, че няма да мигна цяла нощ, затова избрах „Последният съдебен заседател“. Когато се съмна, я бях прочела. Слънцето лениво се прокрадваше през щорите, образувайки жълти ивици. Продължих с „Присъдата“. Бях изгълтала стотина страници, когато чух някой да пуска душа в съседната стая. Люк се провикна на госпожа Харисън, че иска яйцата на очи. Бях сигурна, че го бе направил заради мен. Искаше да ми покаже, че сега ни разделя една-единствена стена и че бе предпочел да излезе от къщата за гости и да започне деня си, без да ми проговори. Изпитах известна омраза към себе си, когато подвих ъгълчето на страницата и прокарах пръст върху чупката, за да си личи отбелязаното. Омразата ми нарасна, когато водната струя на душа прозвуча съвсем отблизо. Издърпах завесата вдясно и пристъпих в банята. Усетих опрощаващите му ръце върху бедрата си, почувствах влажните и твърди косъмчета около еректиралия му член.

— Съжалявам. — Водните мъниста се стичаха по устните ми. Не беше никак лесно да го направя, да се извиня, но бях вършила много по-трудни неща. Притиснах лице към извивката на врата му, горещ и обвит в изпарения като нюйоркски тротоар, безмилостно изложен под палещите летни лъчи.