Джесика Нол
Най-щастливото момиче на света (17)

Глава 17

О, беше истинска неразбория. Семейство Харисън, родителите ми, Нел, Люк, всички се бяха вкопчили в групи от различни съюзници, борещи се за личните си интереси. Накрая бе решено Нел да извика такси, да ме върне в имението на Харисън, където щях да си събера нещата, преди останалите от семейството да се приберат вкъщи, да си наема хотелска стая и да си тръгна още на сутринта. Лицето на госпожа Харисън представляваше смесица от гняв и съчувствие, докато обсъждаше тези условия с мен, тонът й бе много сух, самообладанието й бе достойно за уважение.

Мама дори не можеше да ме погледне.

Отсега нататък щяхме да се виждаме в дома на ФаНели на Деня на благодарността и на Коледа, когато щеше да има същото изкуствено коледно дърво, което мама слагаше до стената всяка година, украсено с цветни лампички и нищо друго. Единственото нещо за пиене щеше да е бутилка кисело вино „Йелоу Тейл“. Бях подготвена за това. Наистина бях.

Не помня пътя с колата до имението на Харисън. Опаковането на багажа. Регистрирането в тризвездния хотел до ферибота. Едно от хапчетата на Нел изтри всичко това от паметта ми.

Беше доста след полунощ, когато отворихме вратата на хотелския апартамент. Стомахът ме присвиваше невъобразимо и аз намерих телефона. Замаяно набрах номера за румсървис. „Добър вечер — упрекна ме телефонният секретар. — Услугата румсървис е валидна между осем и двайсет и три часа. Закуската ще бъде сервирана в…“

— Затворено е. — Опитах се да тръшна слушалката на мястото й, но не уцелих. Тя тупна на пода, неустрашимо и тежко като труп. — Умирам от глад! — изстенах.

— Добре, добре. — Нел се движеше така плавно, сякаш бе на колела. Леко, елегантно и решително. Тя се свърза по телефона с рецепцията и отправи учтива молба. После я чух да поръчва печено сирене, пилешки хапки, пържени картофи и сладоледени сандвичи. Изядох всичко. Мисля, че все още дъвчех един картоф, когато съм се унесла. Потопих се в съня като в река, от която подавах глава през нощта, за да поема глътка въздух, докато хапчето на Нел не ме изтласкаше обратно под повърхността. Обаче спях. Спях.

Освен всичко друго, това повлия и на участието ми в документалния филм. Около месец след като взех решението „да съжалявам до края на живота си“ (по думите на мама), се срещнах с Арън и неговите оператори в малко звукозаписно студио няколко авенюта източно от центъра Рокфелер.

Намерих си и нова работа. Сега бях завеждащ отдел „Коментари и анализи“ в списание „Глоу“. Макар и достатъчно популярно, то не можеше да се сравнява по влияние с „Дъ Уиминс Мегъзин“. И със сигурност му липсваше престижът на „Ню Йорк Таймс Мегъзин“, до което Лулу ми бе напомнила колко сме близо, не можейки да повярва, че се отказвам точно сега.

— Предлагат ми трийсет хиляди долара отгоре. — Показах й голия си безименен пръст. — Имам нужда от тях. Дължа на много хора много пари. Нямам време да чакам.

— Отвратително е, че те губя — заключи тя накрая. — Но те разбирам.

В деня, в който опразних бюрото си, тя ми каза, че един ден отново ще присъствам в издателското каре. А когато се просълзих, ми каза:

— Спомняш ли си онази статия, в която бе написала, че най-лошото нещо, което можеш да направиш за кариерата си, е да се разплачеш в офиса? — Тя ми намигна, преди да се втурне по коридора, крясвайки на дигиталния директор да й занесе заглавията за корицата.

Мислех, че ще ми бъде противно да върша ежедневните дейности без тази фантастична тежест на пръста ми, която по някакъв начин показваше на всички да стоят настрана, защото всички кутийки в живота ми са отметнати. Бих излъгала, ако кажа, че на част от мен не й липсва лукавият блясък на онзи смарагд, но не го приемах толкова навътре, колкото си мислех, че ще го приема. Когато някой мъж ми предложи да ме изведе на вечеря, надявам се той да е някой, който ще ме обича точно такава, каквато съм, както Гарет и толкова много други вярваха, че ме обича Люк. Може би той няма да се страхува от моя остър език, от моята шантавост, може би ще види, че зад бодлите ми има мекота. Ще разбира, че да продължиш напред не означава никога да не говориш за миналото или никога да не плачеш за него.

— Помниш какво да правиш, нали? — попита Арън.

— Да кажа името си, на колко години ще бъда, когато излезе филмът, и на колко съм била по време на нападението.

Бях се представила като Ани Харисън последния път, когато снимахме — името, което с облекчение очаквах да бъде законно мое по време на излъчването на филма. Трябваше да повторим снимките, за да поправим грешката, и трябваше да съм облечена точно със същите дрехи, с които бях в деня, когато запечатахме историята ми за вечни времена. Всичко щеше да се монтира така, че да изглежда направено на един дъх. Нямаше да си личи как моето минало и настояще се бяха сблъскали едно в друго като тектонски плочи при земетресение, предизвиквайки пукнатина, която промени хода на живота ми. Вече не можех да взема под наем тези дрехи от гардероба на „Дъ Уиминс Мегъзин“, а не бяха евтини да си ги купя.

Арън вдигна закръглените си палци и кимна на асистентите си. Сега вече приемах жеста му като добронамерен и приятелски.

По времето, когато трябваше да се пека на плажа на медения си месец, получих обаждане от Арън, което промени всичко.

— Беше права — каза той.

Чаках на дълга опашка за кафе, но напуснах мястото си и излязох навън, като се уединих в един ъгъл на улицата.

— Прегледах филма. Двамата с Дийн имахте микрофони. Камерата е записала разговора ви.

Притиснах телефона по-близо до ухото си и издадох дълга, победоносна въздишка. Беше хубаво да чуя Дийн да използва тази дума. Изнасилване. Всъщност тя ми оказа дори терапевтичен ефект. Но това не бе единствената причина, поради която го накарах да я каже. Бях снимала достатъчно материал за шоуто „Тудей“, за да знам, че камерата може да хване почти всичко, ако микрофонът ти е включен — онзи злобен коментар за глупавата розова рокля на Савана, онова нервно изпишкване в тоалетната точно преди да излезеш пред камерата. Дийн също би трябвало да знае тези неща, като се има предвид сегашната му популярност. Не бях сигурна какво да правя с това признание, но го исках за всеки случай, ако реша да предизвикам Люк да разговаряме за онази нощ. Сега, след като името Харисън вече не бе мое и нямаше опасност да го опозоря, бях взела решението си.

— Значи можем да го използваме, нали? За да потвърди историята ми?

— Ще те излъжа, ако кажа, че не се вълнувам като режисьор на този филм, защото той е истинска сензация — призна Арън. — Но като твой приятел… — Устата ми затрепери при тази дума. — Съм още по-щастлив от тази находка. Заслужаваш твоята истина да получи гласност. Аз просто… — Спря го собствената му въздишка. — Просто искам да съм сигурен, че си подготвена за враждебните реакции. Предполагам, че някои хора ще са доста възмутени.

Задната врата на кафенето се отвори със замах и един служител хвърли торба с боклук в казана. Изчаках го да влезе в кухнята.

— Разбира се, че ще са възмутени — съгласих се великодушно. — Това, което ми сториха, беше нещо ужасно.

— Нямах предвид… — Арън спря, когато установи сарказма в думите ми. — Така е — каза той. После повтори с глас, изпълнен с разбиране и възмущение от мое име: — Така е.

Клапата изщрака, за да млъкнат всички и да започна да говоря. Арън кимна към мен: Давай. Седнах по-изправена и обявих:

— Казвам се ТифАни ФаНели. На двайсет и девет години съм. На дванайсети ноември 2001 година бях на четиринайсет.

Арън се обади:

— Отново. Опитай отново само с името си.

Клапата изщрака за последен път.

— Казвам се ТифАни ФаНели.