Джесика Нол
Най-щастливото момиче на света (16)

Глава 16

На ключодържателя ми има два ключа, както и една карта за „Ню Йорк Спортс клуб“, макар че не съм член от 2009 година. Това означава, че вероятността да уцеля верния ключ във вратата е петдесет на петдесет. Не помня някога да съм отключвала от първия път.

Люк смята това за забавно. Казва, че така го предупреждавам кога се прибирам. „Имам време да затворя прозорците с порното“ — дразни ме той. Виждала съм порното, което гледа Люк — момиче с огромни фалшиви цици, което крещи „да, да, да, точно там“, докато някакъв мускулест тъпак я блъска; изглежда почти толкова забавно като да си попълваш данъчната декларация. Люк смята, че не харесвам порно, но аз просто не харесвам неговото порно. Имам нужда да виждам някой, който изпитва болка. Болката е хубаво нещо, защото не може да се фалшифицира.

Отворих вратата с крак.

— Здрасти.

— Здрасти — обади се Люк от дивана, докато ме гледаше с усмивка на лицето си как се мъча с багажа. — Липсваше ми.

Вратата се затръшна зад мен и аз пуснах чантите. Люк разтвори ръце.

— Може ли прегръдка?

Думите „Може ли да ми помогнеш?“ седяха хапливи на върха на езика ми. Решението да не ги изрека изискваше известно усилие.

Тръгнах към Люк и се сгуших в обятията му.

— Ооо! — каза той. — Добре ли си, мила?

Наврях лицето си в шията му. Миришеше така, сякаш имаше нужда да се изкъпе. Но аз винаги го харесвах малко мръсен. Някои хора имат хубава естествена миризма и Люк е един от тях. Разбира се, че е.

— Изтощена съм — оплаках се.

— Какво мога да направя за теб? — попита Люк. — Как да ти помогна?

— Гладна съм — отвърнах. — Но не искам да ям.

— Скъпа, изглеждаш великолепно.

— Не — рекох. — Не изглеждам.

— Хей! — Люк опря пръстите си под брадичката ми, повдигна главата ми нагоре, така че го погледнах. — Ти си най-красивото момиче, което някога съм виждал, и ще бъдеш най-красивата булка. Един чийзбургер повече няма да промени това. Един милион чийзбургера не биха могли да променят това.

Сега беше подходящо да попитам. Бях го хванала в момент на привързаност към Ани, което си бе рядкост напоследък. Но преди да успея да го направя, изражението на Люк стана сериозно.

— Така — каза той. — Трябва да говоря с теб.

Имах чувството, че се возя на влакче на ужасите в момента, когато то се спуска от върха право надолу. Промяната в силата размести всичките ми органи, долната част на стомаха ми туптеше, сякаш сърцето ми се блъскаше вътре. Може би мама беше права?

— Дойде предложението за Лондон — съобщи Люк.

Повторих мислено думите му, опитвайки се да се приспособя, да определя емоцията, рикошираща от свободно падащите ми бъбреци, черен дроб и сърце. Разочарование ли беше? Облекчение? Примирение?

— О! — рекох. — О! — повторих, натъквайки се на нещо като любопитство. — Кога?

— Искат да се преместим през празниците. За да съм там в началото на новата година.

Отдръпнах се леко от него, като прехвърлих тежестта по начин, който накара Люк да направи гримаса. Той се доближи до мен, опитвайки се отново да се настани удобно.

— Ти съгласи ли се вече?

— Не — отвърна Люк. — Разбира се, че не. Казах, че първо трябва да говоря с теб.

— Кога трябва да им дадеш отговор?

Люк се намръщи, замислен.

— Трябва да ги уведомя някъде до седмица.

Сухожилията в краката на Люк се напрегнаха под мен, сякаш се стягаха да поемат моята паника. Изведнъж осъзнах преимуществото, което имах, ако успеех да запазя самообладание. Това означаваше да приема решение, което ме натъжаваше, но другата опция ме плашеше, а аз се бях изморила да се страхувам.

— Трябва да говоря с Лулу — казах, представяйки си срещата ни в кабинета й, замръзналото й лице, неспособно да изрази мнението й каква огромна грешка правя. — Може би ще ми помогне да започна работа в някое британско списание.

Люк се усмихна, изненадан.

— Сигурен съм, че ще ти помогне. — И добави щедро: — Тя те обича.

Кимнах. Ани, която се съгласява на всичко. Докато опипвах едно копче на ризата му, казах:

— Всъщност и аз искам да поговорим за нещо.

Златистите вежди на Люк потрепнаха.

— От продуцентската компания искат да снимат сватбата. — Побързах да съобщя останалото, преди Люк да се намеси. — Те просто бяха истински развълнувани от моята история и идеята не е лоша, защото предложиха да се погрижат и за заснемането на цялото тържество. Безплатно. — Такива като Люк обичаха безплатните неща от време на време.

Арън бе дошъл при мен, след като Дийн се качи по инвалидната рампа в личната си кола. Бях толкова смела. Толкова храбра. Той започна да ме хвали:

— Ти успя да изградиш образ на една трагична героиня — отбеляза Арън. — Смятам, че ще е много въздействащо да завършим филма със сватбата ти. Да покажем твоя щастлив край — отдавна чакан и напълно заслужен.

Не възразих. Този край беше лесният.

Осъзнах, че е трябвало да кажа на Арън, че ще обсъдя идеята му с Люк, така както Люк бе съобщил на партньорите си, че ще обсъди предложението за Лондон с мен. И двамата имахме нещо, което искахме, но което само другият можеше да направи възможно. Зачудих се дали Люк бе излязъл от срещата с енергична походка, виждайки във въображението си лъскавото модерно жилище, в което компанията щеше да го настани, абстрахирайки се от човека, който можеше да развали цялото удоволствие — тоест от мен. Няма да има проблем да я убедя — вероятно си е мислел, както си мисли всеки човек, чийто живот представлява непрекъснат кръг от „направи го и вземи парите“.

Срещата ми с Арън бе приключила доста по-различно. Задържах реакцията си чак до момента, в който се оказах сама в джипа. В нашия джип, напомних си мрачно. Сграбчих волана толкова силно, че зъбите ми изтракаха, а после се стоварих отгоре му, изплаквайки примирението си в кожата му, която миришеше слабо на скункс, все едно някой от приятелите на Люк бе разлял бира преди много време, без да си направи труда да почисти.

Люк почеса един враснал се косъм на врата си.

— Безплатно?

За момент в гласа му се промъкна колебание. Защо просто не го оставех да каже „не“? Защо да не се скараме, да се разплача и да заявя: „Не мога да го направя“ — и поне веднъж да бъда искрена? Вместо това заговорих високо:

— Безплатно. При това ще си свършат работата както трябва, няма съмнение в това.

Люк впери поглед в голата бяла стена над телевизора и се замисли. Отдавна имах намерение да купя от бруклинския пазар нещо „ексцентрично“, което да закача там.

— И все пак не ми харесва идеята сватбата ни да се показва в този документален филм.

— Става въпрос само за няколко минути в края — казах. Лъжата бе подготвена и чакаше да я изрека. — А и ще имаме думата при крайния монтаж.

Люк залюля глава насам-натам, като продължи да размишлява.

— Вярваш ли им?

Кимнах. Това поне наистина го мислех. Арън ме бе изненадал с поведението си, след като спрях да го презирам.

— Да. Вярвам им напълно.

Люк наклони главата си назад, кафявата кожа на дивана се набръчка под тежестта на черепа му. Родителите му ни бяха купили тези дивани. Преди тях бях делила един матрак с петна от диетична кола и пица по него заедно с Нел. Кожата им бе като масло, както бе отбелязала мама, когато ни дойде на гости за първи път, прокарвайки пръстите си по меката дамаска. Понякога този преход ми идваше в повече, струваше ми се прекалено бърз. Сякаш трябваше да има нещо друго по средата и ми изглеждаше нечестно, че го бях пропуснала.

— Люк. — Сега дадох воля на сълзите, които се бяха насъбирали, откакто подкарах джипа по магистралата Уест Сайд. Бях обзета от внезапна дезориентираща паника, че съм се запътила към място, което вече не е мой дом, щом наближих Трайбека. — Този уикенд бе хубав в много отношения. За първи път се чувствам така, сякаш всички са на моя страна. Дийн е на моя страна. Видях Дийн. Мисля, че искат да…

— Видяла си Дийн! — Люк рязко надигна глава. Взирах се в дивана и в отпечатъка от черепа му. — Мислех, че не възнамеряваше да говориш за случилото се с него. — Люк доближи палец до устата си и го задъвка гневно. — Знаех си, че тези продуценти ще те преметнат. — Той избърса слюнката в ризата си и удари с юмрук по бедрото си. — Знаех си, че трябва да дойда с теб.

По гръбнака ме побиха тръпки. Никога в живота си не съм мислела, че някога ще говоря в защита на Дийн Бартън.

— Видях се с Дийн, защото исках да се видя с него — казах рязко. — Спокойно. Не сме говорили за изнасилването.

Тази дума накара Люк да замръзне. Никога не я бях казвала на глас. На никого.

— Историята му се промени — побързах да запълня неловката тишина, която потвърждаваше това, което винаги бях подозирала за Люк: той не мислеше за случилото се като за изнасилване. Той смяташе, че е било нещастен инцидент, нещо, което се случва, когато превъзбудени хлапета се съберат и прекалят с пиячката. — Той вече не ме обвинява за стрелбата. — Като си спомних за снимката, която бях обещала да върна на госпожа Финърман, провесих краката си над страничната облегалка на дивана и станах, упътвайки се към библиотеката в ъгъла. Клекнах пред най-долния рафт с папката, където съхранявах всички неща от „Брадли“ — изрезки, картички от помени, снимката на Артър и баща му, взиращи се усмихнати в сивия океан, с оцветените мидени черупки по рамката.

— Той ли ти го каза? — попита Люк зад мен.

Разтърсих папката, опитвайки се да намеря снимката.

— Той ми го каза. Извини ми се, че е твърдял обратното. Пред камерата.

Люк надникна над повърхността на холната масичка, за да види какво правя.

— Какво търсиш?

— Снимката — отвърнах. — На Артър с баща му. Обещах на госпожа Финърман да й я върна. — Изсипах цялото съдържание на пода. — Няма я тук. — Отново прегледах всичко. — Къде е, по дяволите?

— Вероятно си я преместила и си забравила — предположи Люк с внезапна загриженост. — Ще се появи.

— Не. Никога не бих я преместила. — Седнах на пода и кръстосах крака.

— Хей! — Люк стана от дивана и се чу звук като от обелване на стикер от хартия. Усетих ръката му на гърба си и после той седна до мен на пода, събирайки съдържанието на папката. — Ще се появи. Винаги така става с нещата, когато спреш да ги търсиш.

Наблюдавах как акуратно прибира трагедията ми в папката. Грижата на лицето му ми даде смелост да опитам още веднъж.

— Арън разбира колко би било нахално камерите да са там. Той наистина ще се постарае да снимат така, както би го направила фотографската агенция.

Люк затвори папката.

— Просто не искам, не ми харесва да има цял снимачен екип на сватбата ни.

Поклатих глава и показах два пръста:

— Само толкова им трябват.

— Двама души?

— И аз така им казах. — Виждаш ли, Люк, на едно мнение сме. — Те ми обещаха, само двама. Никой няма да ги различи от обикновени фотографи. — Не споменах как всички ще трябва да подпишем разрешителните за ползване на правата. Просто имах нужда да го склоня да се съгласи.

Люк задържа папката в скута си.

— Това ще те направи щастлива, нали?

Имах нужда отново от сълзи, но само толкова, колкото очите ми да заблестят. Без следи по бузите ми — те биха дошли в повече.

— Това ще ме направи истински щастлива — признах с дрезгав глас.

Люк сведе глава към гърдите си и въздъхна.

— Тогава трябва да го направим.

Обвих ръцете си около врата му.

— Сега искам чийзбургер.

Явно изрекох точната сладка, шантава реплика на Ани, която се очакваше от нея, защото Люк се засмя.

 

 

— Ставаш смешна — отбеляза Нел, когато влязохме в салона на Сали Хершбергер. — Време е най-после да хапнеш нещо.

Реших да го приема като шега и понечих да се завъртя кокетно пред нея, но Нел хвана едно омачкано списание от купчината върху масичката и се загледа сърдито в Блейк Лайвли на корицата. Седнах до нея в приемната, засегната. Моделът в предпубертетна възраст зад рецепцията ни попита дали искаме кафе.

— Едно лате — казах аз.

— С обезмаслено мляко ли? — попита тя.

— С пълномаслено.

— Това не се брои за храна — измърмори Нел.

Фризьорът ми се появи пред нас.

— О, боооже мой! — Рубен притисна ръце към лицето си като Маколи Кълкин в „Сам вкъщи“. — Имаш скули.

— Не я насърчавай. — Нел отгърна една страница от списанието с такава сила, че я скъса наполовина. С Нел не си говорехме за това. За нищо от това.

— О, моля те! — Рубен махна пренебрежително с ръка към нея. — Това е нейната сватба. Не може да допуснем към олтара да се запъти косатката Шаму. — Той ми подаде ръка. — Ела отзад, красавице.

Рубен каза, че сега трябва да ми направят голяма прическа в стил Бриджит Бардо, след като лицето ми толкова е отслабнало.

— Такава прическа не отива на дебеланки. — Той уви косата ми на мокри кичури по цялата глава. — Защото ги прави да изглеждат още по-едри.

Рубен никога не ми бе предлагал прическа а ла Бриджит Бардо, преди да стана четирийсет и седем килограма.

Мама каза, че не вижда защо държа да ми правят прическа в Ню Йорк, когато в мига, в който стъпя в Нантъкет, влагата ще я съсипе напълно. Споделих това с Рубен, но той изпуфтя:

— Майка ти нищо не разбира.

Люк бе тръгнал за Нантъкет по-рано през седмицата, но аз нямах същата свобода в „Дъ Уиминс Мегъзин“. Когато поисках да си освободя петъка заедно с двете седмици, които ми трябваха за сватбено пътешествие, главният редактор се заинати. Но Лулу се застъпи и даде разрешение. Тя одобри избора ми — осем дни на Малдивите и три в Париж. Още не бях говорила с нея за Лондон, въпреки че Люк бе дал положителен отговор на партньорите си.

— Прекрасно — одобри тя. — А Малдивите потъват, нали знаеш? Така че отивайте, докато не е станало твърде късно.

Рубен имаше почерняла от слънцето гола глава и очила, кацнали в края на елегантния му нос. Той никога не ги повдигаше нагоре, както правеше Артър. Просто примижаваше над жълто-кафявия им ръб, докато увиваше кичури от косата ми около кръгла четка, за да ги пусне накъдрени като игриви панделки около коледен подарък.

Нел погледна часовника си. Подаде ми латето за пореден път, както бе правила през последните двайсет минути, с лека извинителна усмивка. Предполагам разбра, че съм се решила и вече няма смисъл да продължава да ме наказва.

— Почти единайсет е — заяви тя. Полетът ни от летище JFK беше в два, а трябваше да се върнем до апартамента ми да вземем багажа ми.

Рубен обработи косата ми с някакъв продукт, изтърси черното покривало и залепи шумна целувка на върха на главата ми.

— Искам снимки — заръча той. — Ти ще си най-великолепната булка. — Постави ръка над сърцето си и го видях в огледалото как се просълзи. — Ух! — проплака той. — Просто най-великолепната булка!

С Нел нахлухме в апартамента ми, изтърсвайки водата от палтата и чадърите си. Беше заваляло по пътя към центъра, а вече щеше да е трудно да хванем такси.

— Сериозно — каза Нел. — Трябва да тръгваме.

Прегледах хладилника, за да изхвърля всичко, което щеше да се развали през следващите две седмици.

— Знам — рекох. — Но трябва да изхвърля тези неща. Не искам да се върна в смърдящ апартамент. Това би ме побъркало.

— Къде изхвърляте боклука? — Нел грабна торбата с боклука от ръцете ми. — Аз ще се погрижа. Ти просто вземи всичко останало.

Вратата се затръшна след Нел и аз останах сама. Коленичих, като разбутах почистващите препарати, които държим в шкафчето под мивката. Намерих кутия с чисти торбички за боклук и я отворих. Един ред бутилки се размърда и нещо между тях се завъртя с потракване. Предметът изглеждаше като морскозелено размазано петно, докато не спря да се върти. Стиснах го между пръстите си и го загледах, чудейки се какво е. Когато Нел се върна в апартамента, ме завари седнала на пода и трепереща като мокро куче.

 

 

— Първия път, когато чух за Ани, беше в един имейл, който ми изпрати брат ми на шести ноември 2011-а, — Речта в ръката на Гарет изшумоля, щом той я приближи към лицето си, за да различава думите. — „Ще доведа едно момиче за Деня на благодарността — пишеше той. — Казва се Ани и се произнася Аани. А не Ени. Ако го сбъркаш, ще те убия.“

Стаята завибрира от разнеслия се приятен смях. Ах, тези момчета Харисън!

Гарет вдигна поглед от листа в ръцете си.

— Мисля, че винаги си личи кога двама души са един за друг, щом видиш, че те са по-добри хора, когато са заедно, отколкото поотделно.

Одобрителен шум.

— Ани е едно от най-сладките момичета, които някога съм познавал, но нека просто да кажем, че тя си е малко шантава. — Последва бурен смях след тези думи, което не трябваше да ме учуди толкова, колкото ме учуди. Не се ли бях стремила да бъда точно такава за Люк? Очарователно шантава? Непредвидима заради острите като бръснач препятствия, които прорязваха реалността ми от време на време и го държаха нащрек, допълнителният малък бонус? — И знам, че точно затова брат ми я обича. Точно затова ние всички я обичаме.

Погледнах към Нел. Тя размърда устни: „Най-сладкото момиче, което някога е познавал?“ и завъртя очи. Погледнах отново към бъдещия си девер и силно се надявах никой друг да не е забелязал Нел.

— А сега за брат ми. — Гарет се засмя, останалите го последваха. Разбираха, че се приготвя да каже нещо хубаво. — Е, малцина могат да стигнат брат ми. Той е от тези, които си тръгват последни от бара, а на сутринта са първи върху сърфа. Ти отиваш там, а той вече е яздил вълните от час и ще поиска да остане един час по-дълго от теб, а ти му казваш: пич, снощи ме накара да пия уиски до три часа сутринта, не мога. — Гарет покри челото си, сякаш имаше главоболие. — Бог да те благослови, че търпиш това, Ени, извинявай, Аани. — Смехът проехтя на максимум сега и аз се присъединих с херкулесовско усилие. Гарет изчака търпеливо стаята да се успокои. Усмивката заемаше половината му лице, когато продължи. Вървеше добре. — Но тъкмо това е страхотното при Люк и Ани. На тях не им се налага да се търпят един друг. Те се обичат безусловно, изпълнени са с тези нечовешки количества енергия и всичко останало.

Ръката на Люк намери моята и я стисна като в менгеме. Цялото ми тяло изскърца, щом той я издърпа в скута си. С другата си ръка мачках откритието, което бях направила в кухнята ни. Държах го в мен, откакто бяхме напуснали Ню Йорк, размишлявайки какво да правя с него, как да действам. Нел не ме остави на мира през целия полет.

— Господи. Какво не е наред?

— Знаеш колко мразя да летя — бях отвърнала с глава към прозореца.

— Брат ми имаше нужда от човек като Ани. От някой, който да му покаже какъв е смисълът на този живот. Семейство, деца, стабилност. — Той се усмихна само на мен. — Тя е точно това.

Потрих буза в рамото си в отговор на несъществуващ сърбеж.

— И в тази връзка, Ани имаше нужда от някой като брат ми, който да е нейната скала. От някой, който да я успокои, ако започне да залита… — Усетих силното, почти враждебно подчертаване на тази дума и видях многозначителното му намигване към Люк. — И изгуби контрол.

Ако започне да залита. Имах чувството, че се намирам извън тялото си, проумявайки с пронизваща яснота, че Люк се е подигравал на мен, на яростния ми ужас, на глупавите ми, заслужени фобии, докато си е пиел бирата с брат си и приятелите си. „Държи се нелепо“ — сякаш го чувах да казва и всичко в мен ме заболя заради това жестоко, безмилостно разголване.

— Толкова се вълнувам да разбера докъде ще стигнат тези двамата в живота — каза Гарет и радостта в гласа му се сблъска с моето внезапно решение, окончателно и ужасяващо. — А също и да им се натреса в невероятния им лондонски апартамент. — Всички се засмяха. — И, Ани, когато дойде времето за един нов малък Харисън, поне знаем, че на Люк не му е чуждо да ожаднява в три часа през нощта. — Още смях и жлъчка забълбукаха в гърлото ми. Прокашлях се и вдигнах чашата си заедно с Гарет и всички останали. — Да пием за това, че сте по-добри заедно, отколкото поотделно.

— За това, че сте по-добри заедно, отколкото поотделно. — Гласът ми също стана част от този хор. Чашите зазвънтяха с деликатен звън — не! не! не! Пресуших шампанското си, цялото.

Люк се наведе и ме целуна.

— Правиш ме толкова щастлив, скъпа. — Задържах усмивката си с всички сили.

Някой потупа Люк по рамото и той се обърна и започна да бърбори за сватбеното ни пътешествие. Сложих ръка на коляното му — Беше странно, че за последен път го докосвах така. — и казах:

— Отивам до тоалетната.

Закрачих мъчително през стаята, отговаряйки на закачливите подмятания. „Здравей, здравей, здрасти.“ „Изглеждаш удивително!“ „Благодаря!“ „Честито!“ „Благодаря!“ „Здрасти, здравей, здрасти.“ „Прекрасно е, че те виждам.“ Прекрасно. Кога започнах да употребявам тази ужасна дума?

Сватбената координаторка ми бе показала тоалетната с една кабинка в задната част на ресторант „Топърс“, който ни струваше трийсет хиляди долара за предсватбената вечеря.

— Обикновено се ползва само от персонала — беше пояснила. — Но двамата с Люк може да се чувствате свободни да я използвате довечера, ако имате нужда от усамотение. — Тя бе намигнала, а аз я бях изгледала ужасена.

Заключих вратата след себе си. Светлината, която идваше само от една бяла порцеланова лампа върху плота, беше златиста и смътна, сякаш участвах в стар филм. Свалих седалката на тоалетната, бавно и тихо, като седалка на пейката в църква. Седнах, а полите на роклята ми „Мили“, размер тридесет и две, обраха ДНК материала на всички булки, които бяха седели тук преди мен. Повече никога нямаше да съм достатъчно слаба, за да я облека отново.

Отворих дамската си чантичка „Ботега Венета“, която издаде звук като от целувка, щом щракнах закопчалката й. Зарових вътре, докато не намерих зелената мидена черупка, нащърбена и избеляла между пръстите ми.

След малко на вратата се почука. Въздъхнах и станах. Време е за шоу, готова ли си? Открехнах я само колкото да се покажат очите, носът и устните на Нел. Навън светлината бе коренно различна.

Тя се усмихна и ъгълчетата на устата й изчезнаха заради тесния процеп.

— Какво правиш?

Не казах нищо. Нел се протегна през вратата и избърса с палеца си една черна сълза.

— Какво изобщо беше това? — рече тя. — Ти си най-сладкото момиче, което Гарет някога е познавал? Някой тук изобщо познава ли те?

Засмях се. Един от онези ужасни смехове през плач, който раздвижва флегмата в гърдите.

— Какво искаш да направиш? — попита Нел.

Тя ме слушаше търпеливо, докато й казвах, след което подсвирна тихичко.

— Шоуто ще е брутално.

Нантъкет страда от температурна инверсия, която възниква, когато студеният въздух се заклещи под горещия. Тъкмо това създава вездесъщата мъгла, Сивата лейди, която прегръща острова дори в ясен ден, когато няма нито едно облаче в небето.

Разбира се, виждаш, че денят е ясен, чак след като фериботът профучи през мъглата. Поглеждаш напред и виждаш синьото небе над земята, кристално и ярко като картинка върху екран, а после поглеждаш през рамо и там има само стена от потискаща мъгла. Всичко беше зад гърба ми, когато Нел се появи до мен и бутна една студена бира в ръцете ми.

— Мисля, че агенцията за коли под наем едва ли е далеч от ферибота — каза тя.

Бирата заклокочи в гърлото на бутилката.

— Така е. — Избърсах устата си с опакото на ръката. — Много е близо.

— Сигурна ли си, че не искаш да летиш?

— Точно сега няма да издържа затворена в самолет.

Нел притисна гръб към парапета на кораба.

— И така, кога смяташ да попиташ?

Засенчих очите си с ръка и я загледах.

— Какво да питам?

— Дали може да се пренесеш у нас, докато си стъпиш на краката. — Тя се усмихна. Извън сивотата зъбите й ми се сториха толкова ярки, че изглеждаха почти невидими. — Мястото е същото като през 2007-а, само че в подобрен вариант. И този път няма да има плъхове.

Допрях рамото си до нейното.

— Нямаш представа колко съм ти благодарна.

Нел бе направила това, което я бях помолила на входа на тоалетната и след няколко минути Люк бе побутнал вратата с върха на мокасината си „Прада“.

— Ани? Добре ли си? Не мога да намеря Кимбърли, а музиката на слайдшоуто не е…

Цялото му лице потъмня и се промени, когато ме видя да стискам мидената черупка между пръстите си. Дори не го изчаках да влезе и да заключи, когато го попитах:

— Какво направи с онази снимка на Артър и на баща му?

Люк се обърна и затвори вратата зад себе си, бавно, сякаш би направил всичко, за да забави това, което предстои да се случи.

— Не искам да те огорчавам повече, отколкото вече си огорчена.

— Люк, кажи ми сега или ще…

— Добре. — Той простря ръце към мен. — Добре!

— Джон купи кокаин, докато беше в Ню Йорк през онзи уикенд. Казах му, че е глупаво. Знаеш какво мисля за тези боклуци. — Люк ме погледна многозначително, сякаш неодобрението му към наркотиците можеше някак да оневини онова, което бе извършил.

— Годеницата му също искаше. Когато се върнахме в апартамента, той имаше нужда от някаква снимка в рамка, върху която да сложи кокаина. Не знам как се взимат тези неща, но той каза, че винаги го правят върху огледало или снимка в рамка.

— И ти му даде снимката на Артър и баща му?

— Не исках да му давам снимка с нас двамата! — оправда се Люк, сякаш е имал само две възможности, сякаш нямахме милиони снимки из целия апартамент на нашите дразнещо фотогенични приятели.

— Какво се случи със снимката?

— Някой счупи стъклото. — Люк изигра като пантомима престъплението, жестикулирайки във въздуха. — Счупи се. И я изхвърлих.

Затърсих по лицето му някакъв признак на разкаяние.

— И снимката ли?

— Ако видеше снимката без тази тъпа рамка, щеше да разбереш, че нещо се е случило. Ти си… ти си толкова чувствителна към тези неща. Толкова се ядосваш. — Люк скръсти ръце пред гърдите си, сякаш се нуждаеше да се защити от мен. — Просто реших, че ще е по-добре да я хвърля. И че ще е по-добре за теб. Да продължиш. Защо изобщо би искала да се вкопчваш в подобно нещо? — Той потръпна. — Малко е зловещо, Ани.

Притиснах ръката с мидената черупка към скута си, както човек би направил с ранено птиче.

— Не мога да повярвам, че си го направил.

Люк застана на колене пред мен, както бе направил в деня, в който ми предложи и за който бях толкова сигурна, че е най-щастливият ден в живота ми. Отдръпнах се, когато той се опита да избърше следите от спирала по бузите ми.

— Съжалявам, Ани. — Дори в този момент той успя да си придаде вид на жертва, свети Люк, който трябваше да ме търпи, да търпи залитанията ми, шантавите ми настроения, ужасните неврози. — Но, моля те. Нека да не позволяваме на това да съсипе вечерта.

Отвън един от приятелите на Люк изкрещя на друг приятел, че е скапан пъзльо. Аз стисках мидичката, сякаш беше топка против стрес. Стисках я толкова силно, че чух как се пука.

— Това няма да съсипе вечерта. — Позволих му да избърше една сълза от лицето ми, да ме докосне за последен път. После му казах какво ще я съсипе.