Джесика Нол
Най-щастливото момиче на света (6)

Глава 6

На сутринта след партито у Дийн се качих заедно с Лиам и двама второкурсници от футболния отбор в джипа му. Бяха взели книжката на Дийн (имаше цял куп неплатени фишове за паркиране в жабката), но това не му пречеше да вилнее из града със свистящи гуми. Гръмката рапмузика предупреждаваше тичащите за здраве хора да скочат в храстите, ако не искаха да бъдат прегазени по време на вечерната си тренировка. Повдигна ми се, когато Лиам се качи в колата и безочливо пренебрегна празното място до мен. Предпочете да седне на пасажерската седалка до Дийн.

Бях се опитала да поговоря с него в кухнята, преди да излезем, за да си вземем закуска, но нещата не бяха потръгнали добре.

— Наистина не знам как се озовах в стаята на Дийн. Смятам, че трябва да се извиня или нещо подобно, защото не исках да се свалям с…

— Фини — засмя се Лиам. Прякорът ми бе поредното нещо, което бе заел от Дийн, в усилието си да му подражава, — я стига. Знаеш, че не ми пука кой се е свалил с Дийн.

Дийн го повика и той профуча край мен. Бях доволна, че за миг останах сама, за да се стегна. Преглъщах напиращите сълзи, които оставяха солен вкус в гърлото ми. Това мъчително и парещо усещане щеше да ме преследва през идните кошмарни дни. Когато в крайна сметка се отърсих от него, ми остана нещо много по-лошо. Нещо, което лежеше в засада и изскачаше точно в миговете, когато се престрашах да изпитам щастие или увереност. Споменът, че се бях извинила на насилника си, а той ми се бе изсмял. „Смяташ, че си щастлива? Смяташ, че има с какво да се гордееш? — подиграваше ми се той. — Ха! Помниш ли случилото се?“ Това обикновено ме отрезвяваше. Напомняше ми каква отрепка бях в действителност.

Когато пристигнахме в заведението за бързо хранене, Лиам умишлено седна до Дийн, а не до мен. В продължение на четиридесет и пет минути се смеех вяло на всичко, което кажеха или направеха момчетата. Да, двете залепнали палачинки приличаха на топки. Непрекъснато се тъпчех, за да не повърна в чинията си. Имах чувството, че изминаха часове, преди да платим и преди да се уверя, че беше безопасно да се обадя на родителите си. Обясних им жизнерадостно, че съм закусила с Оливия и Хилари в Уейн, и ги попитах дали щяха да ме вземат оттам. После седнах на тротоара между двете заведения, забила глава между коленете си. Лъхна ме миризма на кисело. В този момент ме обзе параноята. Дали нямах СПИН? Щях ли да забременея? Тези подозрения ме разкъсваха. Имах чувството, че устата ми пресъхва, само дето не бях жадна, защото бях изпила цяла кана вода в заведението, опитвайки се да утоля жажда, която всъщност не бе физическа. Години по-късно продължавах да изпитвам това усещане. Поглъщах литри вода, а тревогата ми нарастваше пропорционално на пикочния ми мехур, защото облекчението не се криеше на дъното на бутилка минерална вода. Веднъж попитах нашия психиатър за това. Винаги участвах доброволно в месечните ни срещи, когато разигравахме различни сцени на сексуално насилие. Един мъж на улицата предлага да ми помогне, като отнася чантите с покупките у дома, и тогава ме напада. Вмъквах собствените си въпроси и страхове и превръщах сбирката в своя собствена терапевтична сесия. Психиатърът ми обясни, че жаждата е основен биологичен инстинкт.

— Ако изпитваш жажда, когато не си жаден, това може да е признак, че не е задоволена важна потребност.

Изминаха четиридесет минути преди колата на мама да се насочи бавно към табелата на заведението. Изчаках я да заобиколи паркинга и да спре пред мен. Когато най-сетне отворих вратата, чух гласа на виещата Селин Дион от плейъра и долових отвратителната миризма на ваниловия й лосион за тяло, буквално се сринах на пасажерското място. В това поне имаше нещо успокояващо, дразнещите й музикални и козметични предпочитания — сигурност, която те излъчваха.

— Майката на Оливия тук ли е? — попита мама. Едва тогава погледнах към нея и видях, че се бе наконтила, готова за нови запознанства.

— Не. — Затворих вратата с трясък.

Мама се нацупи:

— Кога си тръгна?

Сложих колана:

— Не помня.

— Какво искаш да кажеш с това…

— Просто карай! — Резкият ми гневен глас изненада и двете ни.

Затулих устата си с ръка и изхълцах беззвучно.

Мама бутна скоростния лост на задна.

— Наказана си, ТифАни.

Тя профуча през паркинга, стиснала устни в онази тънка линия, която винаги ме ужасяваше. Понякога се улавях, че правех същото, когато се карахме с Люк, и осъзнавах, че вероятно и аз изглеждам доста страшна.

— Наказана? — изсмях се саркастично.

— До гуша ми дойде от скапаното ти отношение! Истинска неблагодарница! Знаеш ли въобще колко ми струва училището ти? — Тя удари волана с длан, когато спомена думата „знаеш“. Започнах да се давя. Мама се обърна рязко към мен: — Да не си пила? — Внезапно зави вдясно и се насочи към едно празно място за паркиране. Натисна спирачката толкова силно, че коланът се вряза в стомаха ми и накрая повърнах в ръката си. — Не в БМВ-то! — изкрещя мама, приведе се над мен, отвори вратата ми и ме изблъска навън. Изпразних съдържанието на стомаха си точно там, на паркинга пред магазина за канцеларски материали. Бирата, уискито, солената сперма на Дийн — едва успявах да си поема дъх.

 

 

До понеделник сутринта в стомаха ми имаше единствено киселини, които изгаряха вътрешностите ми като неочакваните чаши уиски, с които се наливах онази нощ. Бях накрак от три сутринта, когато се събудих от ударите на сърцето си. Сякаш някой разгневен родител блъскаше с юмруци по заключената врата на подрастващото си отроче. Една малка, жалка част от мен се надяваше, че това, което бях сторила, щеше да бъде прието като обикновена парти лудория. Марк яде сандвич с майонеза, а ТифАни се надпива с футболния отбор. Но дори и тогава не бях чак толкова наивна.

Беше почти забележимо — тълпата не се раздели на две и никой не забоде алена буква на ревера на ризата ми. Оливия се престори, че не ме е видяла, а някои от по-големите момичета притичваха край мен, кикотейки се. В мига, когато се отдалечаха на безопасно разстояние, избухваха в гръмък смях. Да, бяха говорили за мен.

Когато влязох в класната стая, Акулата се вкопчи в ръба на чина си и надигна кръглия си задник от стола. Тя обви ръце около врата ми, преди да успея да седна. Всички в класа се престориха, че не ни слушат, дори продължиха с разговорите си, когато тя попита:

— Тиф, добре ли си?

— Разбира се, че съм добре. — Имах чувството, че лицето ми бе покрито със засъхнала глина, когато се усмихнах.

Акулата стисна раменете ми.

— Ако имаш нужда да поговориш с някого, аз съм насреща.

— Добре — облещих се аз.

След като се озовах на чина, след като заех мястото си и започнах старателно да записвам в тетрадката си всичко, което казваше учителят, се почувствах добре. Едва когато звънецът оповести края на часа и всички се разбягаха като дървеници, подгонени от светлината, паниката протегна лапите си към мен и се надигна с широка прозявка от неспокойния си сън. Защото тогава тръгнах по коридорите, като ранен войник, лутащ се на вражеска територия. Усещах лазерния мерник между очите си, знаех, че изглеждам омаломощена и бавна, но не можех да направя нищо, освен да продължа да се движа и да се моля да пропуснат.

Когато се озовах в стаята на господин Ларсън, имах чувството, че съм открила убежището на окопите. Напоследък Артър беше доста хаплив, но като се имат предвид смекчаващите вината обстоятелства, със сигурност щеше да прояви състрадание към мен. Трябваше.

Артър ми кимна, когато седнах. Едно официално кимване, което сякаш внушаваше: „След малко ще си поговорим за това, което си сторила“. Предстоящият обяд ме караше да се чувствам нервна, но това ми дойде в повече. Бях седяла редовно с ХО през последните няколко седмици и не можех да реша кое щеше да е по-ужасно — да се появя в столовата и да заема стола си на тяхната маса само за да ме отхвърлят или да дезертирам и да се скрия в библиотеката, подпечатвайки прогонването си от тяхната компания, когато имаше, макар и слаба надежда да докажа, че имам кураж, и да ми простят. Дори да ме приветстват.

Но ако Артър смяташе, че положението не е цветущо, то навярно беше далеч по-зле, отколкото бях очаквала.

Когато звънецът би, си събрах бавно нещата. Артър се спря до мен, но преди да успее да каже нещо, господин Ларсън го изпревари:

— Тиф? Може ли да останеш за момент?

— Да поговорим по-късно? — попитах Артър.

Той отново кимна.

— Отбий се у нас след тренировката.

Майката на Артър беше учител по изобразително изкуство в прогимназията. Двамата живееха в стара викторианска съборетина, разположена диагонално на скуош игрищата, която била обитавана от директорката през петдесетте години.

Кимнах в знак на съгласие, макар да знаех, че няма да мога да отида. Нямах време да обяснявам, че съм наказана.

Крилото по английски език и хуманитарни науки тънеше в предобедна дрямка, когато учениците щурмуваха столовата за обяд. Господин Ларсън се облегна на ръба на бюрото си и кръстоса крака. Подгъвът на панталона му се беше повдигнал, откривайки един загорял космат глезен.

— ТифАни — каза той. — Не искам да те разстройвам, но тази сутрин дочух разни неща.

Зачаках. Интуицията ми подсказваше, че мога да си позволя да проговоря едва след като разбера какво знае.

— Аз съм на твоя страна — насърчи ме той. — Ако си била наранена, трябва да кажеш на някого. В никакъв случай не е задължително този човек да съм аз. Но трябва да споделиш. С възрастен.

Изтрих дланите си в обратната страна на чина и изпитах облекчение. То разцъфна като напъпило цвете, пъстрите венчелистчета се разлистиха мигновено като в реклама по Дискавъри Ченъл. Не смяташе да се обажда на родителите ми. Не възнамеряваше да информира никой от администрацията. Даваше ми най-страхотния подарък, който някой тийнейджър би си пожелал: лична свобода.

Внимателно подбрах думите си:

— Може ли да го обмисля?

Дочух гласа на учителката по испански сеньора Муртез в коридора:

— Да, диетично! Ако нямат „Доктор Пепър“, тогава „Пепси“!

Господин Ларсън я изчака да затръшне вратата на стаята си.

— Беше ли при медицинската сестра днес?

— Няма нужда да ходя при нея — промърморих аз. Бях твърде смутена, за да му разкрия плана си. Всеки ден пътувах с влака до Брин Мор, а той профучаваше край сградата на Организацията за планирано родителство. Просто трябваше да се добера до там след училище и всичко щеше да е наред.

— Всичко, което й кажеш, ще бъде поверително. — Господин Ларсън заби пръст в гърдите си. — Всичко, което ми кажеш, ще бъде поверително.

— Няма какво да ви кажа. — Насилих се да звуча убедително. Вложих цялата си мрачна тийнейджърска скръб, която ме измъчваше в момента.

Господин Ларсън въздъхна:

— ТифАни, тя ще се погрижи да не забременееш. Позволи й да ти помогне.

Напомни ми една случка, когато татко влезе в стаята си и каза, че щял да пуска пералня. Грабна купчината мръсни дрехи в ъгъла. Лежах в леглото и четях „Джейн“, но когато го видях, се изправих стреснато и изкрещях:

— Недей!

Твърде късно. Държеше чифт бикини, обагрени в ръждивочервена менструална кръв. Замръзна като банков крадец, сграбчил торба банкноти, и запелтечи:

— Ще извикам майка ти.

Не знам какво трябваше да направи тя. Татко никога не е искал дъщеря. Вероятно въобще не е искал деца, но може би е щял да се справи по-лесно с момче. Оженил се е за мама пет месеца след като са се запознали, няколко седмици след като е открила, че е бременна.

— Беше побеснял — каза ми леля веднъж с морави от мерлото устни, — но той произхожда от традиционно италианско семейство и майка му щеше да му отреже главата, ако не постъпи почтено.

Явно се е оживил, когато лекарят им казал, че ще имат момче. Искали да ме кръстят Антъни. Дори не искам да си представям изражението на татко, когато съм се родила и лекарят се е ухилил:

— Опа!

— Ще се погрижа за това, не се тревожете — казах на господин Ларсън. Бутнах стола си назад и преметнах раницата през рамо.

Господин Ларсън не смееше да ме погледне.

— ТифАни, ти си сред най-талантливите ми ученици. Очаква те бляскаво бъдеще. Не бих допуснал да го опропастиш.

— Може ли вече да си тръгвам? — Запристъпях от крак на крак и господин Ларсън кимна печално.

 

 

ХО и Косматите крака се бяха струпали около масата си, която, както винаги, се оказваше твърде тясна, за да ги побере. Неколцина пришълци обикновено се озоваваха на съседната маса, нареждайки столовете си косо, за да не изпуснат нито една дума от разговора, в който не участваха.

— Фини! — За мое огромно облекчение Дийн вдигна ръка, за да ме поздрави с „дай пет“. — Къде се губиш?

Тези три думи „Къде се губиш?“ прогониха всички страхове, с изключение на един. Лиам седеше твърде близо до Оливия. Обедното слънце озаряваше правилния й нос и подчертаваше кехлибарените й къдрици. След години бих я сметнала за красива. Малко пудра, за да тушира мазната кожа, редовна кератинова терапия, характерните щедри дипли на свободните дрехи на дизайнера Хелмут Ланг, които не изискваха сутиен, щяха да паснат идеално на издължените й тънки крайници. Ако трябваше да съм честна, тогава не бих понесла мисълта да застана редом до нея.

— Здравейте, приятели. — Озовах се начело на масата и стиснах презрамките на раницата си, сякаш бе спасителна жилетка, закрепена за гърба ми, с която ми се щеше да отплавам нанякъде.

Оливия не ми обърна внимание, но Хилари лениво повдигна крайчеца на устните си и хладните й изцъклени очи под оголелите клепачи ме стрелнаха с развеселен поглед. Очаквах това, когато се съгласих да играя по свирката на Дийн. Може и да не изглеждаше като най-хитрия ход, с който да изменя на ХО, но Дийн беше могъща сила. Ако спечелех неговото благоволение и това на останалите момчета, нямаше да има значение дали Оливия и Хилари ме мразеха тайно. Щяха да прикрият неприязънта си, а само това имаше значение.

Дийн се завъртя наляво и потупа свободния сребрист стол до себе си. Седнах. Бедрото ми се притисна до неговото. Бих предпочела близостта на Лиам, но преглътнах изгарящата ме жлъч.

Дийн се приведе към мен и усетих дъха му, натежал от миризмата на пържени картофи, в ухото си:

— Е, как се чувстваш, Фини?

— Добре. — Между краката ни потече тънка струя пот. Не исках Лиам да види това, не исках да си мисли, че от трима им бях избрала Дийн.

— Какво ще правиш след тренировката? — попита Дийн.

— Прибирам се направо у дома — отвърнах аз. — Наказана съм.

— Наказана? — Дийн буквално изкрещя. — На колко години си? На дванадесет?

Изчервих се, когато всички се засмяха.

— Знам. Мразя родителите си.

— Това няма нищо общо с… — Дийн не довърши изречението си.

— Лоши оценки.

— Оф! — Дийн избърса чело. — Защото всъщност те харесвам, но ако родителите ми разберат за онова парти, е, ами няма да те харесвам толкова много. — Смехът му прозвуча агресивно.

Звънецът проехтя и всички се изправиха, оставяйки на чистачката да събере от масата мазните хартиени чинийки и опаковките от вафли. Оливия се отправи бързешком към вътрешния двор и го прекоси, за да стигне първа до кабинета по алгебра. Беше добра ученичка, притеснителна — избухваше в сълзи, ако изкараше много добра оценка на неочакван тест по химия, на който почти всички останали се проваляха. Не забеляза, когато се затичах след Лиам.

— Хей! — Главата ми стигаше точно до рамото на Лиам. Дийн беше твърде висок, твърде голям, същински цирков орангутан, готов да те разкъса на парчета, ако не отвърнеш на прегръдката му.

Лиам ме погледна и се засмя.

— Какво? — изкисках се смутено.

Преметна ръка през раменете ми. За миг се насладих на облекчението. Може би не се държеше хладно, може би всичко бе плод на въображението ми.

— Момиче, полудяла си!

Столовата се бе изпразнила. Спрях се пред входната врата и придърпах Лиам към себе си.

— Може ли да те питам нещо?

— Каквоооо? — изпъшка Лиам, наклонил глава. Вероятно така се обръщаше към майка си, когато усетеше, че въпросът, който ще му зададе, е кога ще се накани да си подреди стаята.

Снижих глас и зашепнах заговорнически. Заедно се забъркахме в това.

— Използва ли презерватив?

— За това ли се притесняваш? — Той завъртя яркосините си очи на сто и осемдесет градуса, сякаш беше марионетка в ръцете на ядосан кукловод. Притвори клепачи за миг. Вече не ми се струваше толкова привлекателен. Изглеждаше необикновен заради цвета на очите, напомняха ми на неоновосиня реклама.

— А трябваше ли?

Лиам положи ръце върху раменете ми и приближи лице към моето. Челата ни почти се докосваха:

— Тиф, шансът да забременееш, е едва двадесет и три процента.

О, това случайно число нямаше да ми дава мира през годините. Старата тромава шефка на отдела, който проверяваше фактите в „Дъ Уиминс Мегъзин“, категорично отказваше да приеме статистика, посочена в статия на „Ню Йорк Таймс“. Разпращаше имейли до всички служители поне веднъж месечно, напомняйки: „Трябва да си осигурите надежден източник“. И въпреки това бях готова да приема това число, внушено ми от човека, за когото по-късно разбрах, че ме открил на пода в спалнята за гости с наполовина смъкнат панталон и бикини (Пейтън бе направил жалък опит да вдигне панталоните ми, виждайки състоянието ми). Завлякъл ме в леглото, освободил с усилие натежалите ми като олово крака от панталона и проникнал в мен, без въобще да си направи труда да свали останалата част от дрехите ми. Каза, че съм се събудила и съм изстенала, когато го направил. Именно така разбрал, че съм нямала нищо против. Загубих девствеността си от човек, който така и не видя гърдите ми.

— Е… — Запристъпях от крак на крак. — Смятам, че може би трябва да посетя Организацията за планирано родителство, за да ми дадат противозачатъчно хапче.

— Но… не е ли малко късно? — ухили ми се Лиам със сладката си идиотска усмивчица.

— Действа до седемдесет и два часа.

Ето как бях прекарала остатъка от уикенда — заседнала пред семейния компютър в мазето в търсене на информация за противозачатъчни средства, а после — в търсене как да изтрия историята на търсенето в интернет.

Лиам погледна към часовника над главата ми.

— Правихме секс около полунощ. — Той затвори очи и замърда устни, докато пресмяташе. — Значи, все още има време.

— Точно така. Щях да ходя след училище. Организацията за планирано родителство се намира на улица „Сейнт Дейвид“.

Затаих дъх и зачаках реакцията му.

— Ще измисля начин как да стигнем там — отвърна той за моя огромна изненада.

 

 

Лиам уговори превоза с Дейв, шофьора на „Брадли“, макар че спокойно можехме да хванем влака и така да намалим бройката на хората, разбрали за унизителния обрат в живота ми, настъпил през последните шестдесет и четири часа. Шестдесет и четири часа. Все още разполагах с осем часа.

Листата на дърветата бяха започнали да окапват. Преди да завием вдясно по Монтгомъри Авеню, успях да зърна къщата на Артър сред голите клони, докато колата подскачаше, преминавайки през изкуствените неравности на пътя. Сега не изпитвах толкова отчаяна нужда от утехата му. Та нали Лиам беше на предната седалка и се обърна, за да ме попита неведнъж, а цели два пъти как се чувствам. Една съвсем малка безумна частица от мен се надяваше да сме закъснели, цикълът ми да не дойде следващия месец, така че драмата и въпросът „Какво трябва да направим?“, които ни свързваха сега, да продължат малко по-дълго. Съзнавах, че когато всичко приключи, Лиам също щеше да приключи с мен.

Насочихме се към Ланкастър Авеню, а оттам целта ни беше съвсем близо. Дейв зави надясно към паркинга, но вместо да потърси място, спря на входа на клиниката и отключи вратите.

— Ще пообиколя наоколо — каза Дейв, когато се измъкнах от задната седалка.

— Не, човече — обади се Лиам, скочи нервно на паважа и застана до мен. — Просто изчакай.

— В никакъв случай. — Дейв премести скоростния лост, готов да потегли. — Има всякакви откачалки, които винаги искат да взривят това място.

Бях сигурна, че Лиам тропна вратата много по-силно, отколкото възнамеряваше. Чакалнята бе почти празна, с изключение на няколко групички жени, пръснати по столовете край стените. Лиам избра най-отдалеченото и усамотено място, избърса длани в панталоните си и обходи помещението с укорителен поглед.

Приближих се към рецепционистката и заговорих през отвора на стъклото, което ни разделяше:

— Здравейте. Нямам час или нещо подобно, но има ли кой да ме приеме?

Жената побутна през отвора твърдата подложка със закрепените листове:

— Попълнете това. Посочете причината за посещението си.

Взех една химикалка от някаква стара пластмасова чаша на Макдоналдс с картинка на баскетболист и се настаних до Лиам, който надникна през рамото ми, за да огледа формуляра.

— Какво ти каза?

— Просто трябва да напиша причината, поради която съм дошла.

Започнах да попълвам кутийките. Име, възраст, дата на раждане, адрес и подпис. В празното място срещу изречението: „Причини за днешното ви посещение“ надрасках: „Противозачатъчно хапче“.

Когато стигнах до онази част, където трябваше да впиша телефонен номер при спешен случай, погледнах към Лиам.

Той сви рамене.

— Няма проблем.

Взе подложката от скута ми и я постави върху коленете си. Написа „Приятел“ срещу графата „Какви са отношенията ви с пациента“.

Изправих се и подадох подложката на жената на регистратурата. Погледът ми се премрежи от напиращите сълзи на болка и унижение. Думата „приятел“ се заби в стомаха ми като тънкия като хартия „Шун“, с който един ден щях да си представям как разсипах бъбреците на годеника си.

Минаха петнадесет минути, преди да се отвори бялата врата и да чуя името си. Лиам премигна с очи и вдигна палец. Доби глуповатото изражение на човек, който иска да отвлече вниманието на малко момиченце от предстоящата ваксина против тетанус. Постарах се да се усмихна храбро заради него.

Последвах медицинската сестра в кабинета и приседнах на болничното легло. Изминаха още десет минути преди вратата да се отвори и да влезе някаква жена. Русата й коса бе оформена в изящна черта до брадичката, стетоскопът се полюшваше небрежно около врата й. Изгледа ме смръщено.

— ТифАни?

Кимнах. Лекарката постави досието ми върху бюрото и се зачете в него. Очите й пробягваха нагоре-надолу по редовете с информация.

— Кога си правила секс?

— Петък.

Погледна ме.

— В колко часа?

— Около полунощ. — Беше очевидно.

Кимна, измъкна стетоскопа и го положи върху гърдите ми. Докато ме преглеждаше, обясни какво представлява противозачатъчното хапче.

— Това не е аборт. — Подчерта го два пъти. — Ако спермата вече е оплодила яйцеклетката, хапчето няма да помогне.

— Мислите ли, че се е случило? — попитах аз. Сигурно долови туптенето на сърцето ми.

— Няма как да знам нещо подобно. — Прозвуча извинително. — Знаем, че е най-ефикасно, когато се вземе възможно най-скоро след интимен контакт. — Тя погледна към часовника над главата ми. На границата си, но все пак успя да дойдеш навреме. — Пъхна стетоскопа под ризата ми и го притисна към гърба ми. Въздъхна успокоително. — Дишай дълбоко!

В някой друг живот можеше да бъде хипстър йога инструктор в Бруклин.

Приключи с прегледа и ми каза да изчакам. Един въпрос изгаряше гърлото ми през последните десет минути, но се престраших да го задам едва когато посегна към дръжката на вратата.

— Ако не можеш да си спомниш какво се е случило, брои ли се за изнасилване?

Лекарката отвори уста, сякаш се канеше да възкликне.

— О, не! — каза вместо това. Гласът й бе толкова тих, че едва успях да я чуя. — Не съм квалифицирана да отговоря на подобен въпрос.

Измъкна се безшумно от кабинета.

Изминаха няколко минути, преди да се появи сестрата. Оживлението й контрастираше с овладяното спокойствие на лекарката. Беше стиснала под мишница кафява хартиена торба, пълна с шарени презервативи. В едната си ръка държеше шишенце с лекарства, в другата — чаша вода.

— Изпий шест сега. — Тя изсипа шест хапчета в лепкавата ми длан и ме наблюдаваше, докато ги преглъщах с водата. Погледна към часовника си. — Нагласи будилника за четири сутринта. — Разтърси закачливо хартиената торба. — Да се предпазваш може да е забавно. Някои от тях дори светят в тъмното.

Взех торбата, пълна с шумящото предпазващо забавление, което ми се надсмиваше със светещата си безполезност.

Лиам не беше в чакалнята, когато се върнах. Хартиената торба се навлажни в треперещата ми ръка, когато ми хрумна, че вероятно е офейкал.

— Дойдох с един човек — казах на жената на регистратурата. — Видяхте ли къде отиде?

— Мисля, че излезе навън — отвърна тя. Мярнах лекарката зад гърба й. Русите кичури се виеха около врата й като нокти на граблива птица.

Лиам беше навън, седнал на бордюра.

— Какво правиш? — изписках неволно и разпознах тона на майка си.

— Не можех да издържа повече вътре. Имах чувството, че ме смятат за гей или нещо подобно. — Той се изправи и изтупа праха от панталона си. — Получи ли това, което искаше?

В този миг с радост бих приветствала някакви откачени бомбаджии. Една последна трагедия, която да свърже съдбите ни. Представих си как се втурва към мен, прикрива ме с тялото си под дъжда от горящи късове мазилка и тухли. Първоначално нямаше да има никакви писъци. Хората щяха да са твърде зашеметени и единствената им мисъл щеше да бъде как да оцелеят. Това щеше да се окаже най-изненадващият урок, който щях да науча в „Брадли“: крещиш едва когато си в безопасност.