Джесика Нол
Най-щастливото момиче на света (10)

Глава 10

Чувствах се много спокойна и решителна, след като ме отпратиха от кабинета на директор Ма. Може би бях подвела господин Ларсън, както той никога не би постъпил с мен, но сега не можех да разсъждавам над това, защото следващата стъпка бе ясна. Да се добера до Оливия. Да й се извиня, задето бях предизвикала сцена и й бях създала неприятности вкъщи. Да направя всичко възможно, за да спечеля благоразположението й отново. Смятах, че е постижимо, защото отговаряше на интересите на Дийн да не ме ядосва. Бях сигурна, че Оливия ще се подчини на Дийн.

Опитах се да я открия преди обяд. Дори надникнах под вратата на любимата й кабинка в банята. Но ударих на камък. Следващата ми възможност беше обядът, което означаваше, че трябва да се добера до нея, преди останалите да седнат. Щеше да е лесно, защото тя обикновено заемаше челното място, тъй като не искаше да чака на опашката за храна. Открих я на обичайното й място. Изпълняваше любимия си объркан ритуал: разкъса желираната рибка откъм опашката, оформи парченцата в топки, а после ги пъхна в устата си. В ъгълчето на устата й се мъдреше синина под формата на полумесец. Повдигна ми се. Щеше ми се да кажа, че стомахът ми се бунтуваше при мисълта за това, което й бе сторил баща й, но бях егоистична и на четиринадесет. Тази синина беше заради мен.

— Лив — казах аз. Надявах се да я умилостивя, произнасяйки прякора й.

— Ъ? — попита тя, сякаш й се бе сторило, че някой бе изрекъл името й, но не бе сигурна. Седнах до нея.

— Съжалявам за събота. — Спомних си какво ми бе казал Дийн и добавих: — Никога не бива да пуша, след като съм пила. Това ме прецаква напълно.

Оливия се обърна към мен и ме удостои с усмивка, която беше толкова зловеща и лишена от човешка емоция, че все още се стряскам посред нощ, преследвана от спомена.

— Добре съм. — Тя посочи към бузата ми, към драскотината, прикрита непохватно с коректор. — Близначки сме.

— Ето къде, по дяволите, си била, Фини. — Дийн се озова до мен. Върху подноса му за обяд бяха натрупани сандвичи, пържени картофи и безалкохолно. — Мамка му! Мислех, че сключихме сделка?

Отвърнах, че не разбирам.

— Току-що идвам от шибания директорски кабинет — каза той. После оповести шумно на групата, събрала се около масата, че е получил предупреждение за „инцидент“, случил се през уикенда, и че вероятно няма да може да участва във важния мач срещу колежа Хейвърфорд тази седмица. Това изтръгна възмутени въздишки от множеството.

— Това са шибани глупости — разгневи се Пейтън, а Лиам закима ожесточено, въпреки че не играеше футбол.

— Е — промърмори Дийн, — мога и да играя, ако не се случи нищо дотогава.

Винаги ми се бе искало да кажа: „Тогава просто не изнасилвай никого през следващите два дни“.

Дийн ме изгледа смразяващо.

— Смятах, че се бяхме разбрали?

— Не бях аз — изскимтях.

— Значи, не си била в кабинета му по-рано тази сутрин? — настоя Дийн.

— Бях, но не отидох там по собствена инициатива — отвърнах аз. — Двамата с господин Ларсън ме повикаха. Нямах избор!

Дийн присви кръглите си светещи очи и ме изгледа:

— Но как са решили, че трябва да те повикат, ако не си казала нищо?

— Не знам — заявих плахо. — Може би просто са предположили.

— Какво са предположили? — Гърдите на Дийн се повдигнаха и от гърлото му се изтръгна зловещ смях. — Не са шибаният Дейвид Копърфийлд, да четат шибани мисли! — Дийн кръстоса ръце пред гърдите си, а множеството избухна в дружен смях. Щях да се присъединя към тях, ако хапливата реплика не бе насочена към мен. Имаше нещо странно очарователно във факта, че Дийн знаеше кой е Дейвид Копърфийлд и правеше подобна препратка. — Просто се разкарай оттук, ТифАни. Отивай да духаш на господин Ларсън или каквото се сетиш!

Огледах масата. Оливия, Лиам и Пейтън се хилеха самодоволно. Хилари не се смееше, но избягваше погледа ми.

Обърнах се и излязох от новата столова. Минах под табелата на последната колона, увенчана със самодоволния надпис: „Семейство Бартън, 1998“.

Мислех си, че господин Ларсън ще ме пощади по време на тренировката същия ден след всичко, което бях преживяла, но той бе по-жесток от всякога. Бях единствената, която не успя да пробяга норматива от километър и половина за по-малко от седем минути и тридесет секунди, и всички трябваше да правят обиколки заради мен. Минах последната отсечка, ходейки, въпреки че някога господин Ларсън бе обяснил надълго и нашироко бабешкото схващане, че мускулите ни ще станат огромни, ако не ги разтегнем старателно след бягане. Извика ме, но аз просто му казах, че майка ми ще ме вземе рано и трябва да вървя.

Обикновено хващах влака за вкъщи, но днес мама щеше да ме вземе, за да пазаруваме от предварителните разпродажби в мола.

Никога не използвах душовете в съблекалнята след тренировки. Никой не го правеше. Бяха отвратителни. Но днес трябваше да направя изключение, защото не исках да прекарам следващите няколко часа, треперейки в изпотените си дрехи, докато мерех двуредните палта. Измих се набързо под водата. Не обръщах внимание на миризмата й. Имах чувството, че бе престояла в тръбите, откакто това място е било пансион. Увих се в хавлия и изприпках на пръсти към шкафчето си, като се стараех да докосвам колкото се може по-малко лепкавия под. Когато завих, съзрях Хилари и Оливия. Никоя от тях не тренираше, нито присъстваше в часовете по физическо възпитание. Не ги бях виждала в съблекалнята никога преди това.

— Какво правите, момичета? — попитах аз.

— Хей! — каза Хилари. Странният й гърлен глас прозвуча по-весело от обикновено. След общия ни час по химия бе вързала косата си във висока небрежна плитка. Един изсветлял меднорус кичур се бе измъкнал. Беше толкова проскубан и изтощен, че стърчеше във въздуха като остра пластина в короната й. — Търсехме те.

— Така ли? — повиших тон.

— Да — намеси се Оливия. Бледата светлина напомняше на лаборатория, а носът й сякаш бе осеян с черни семенца. — Какво, ъм… Какво ще правиш довечера?

Каквото пожелаете.

— Трябва да пазарувам с мама. Но мога да го отложа за друга вечер, ако сте планували нещо.

— Не. — Оливия погледна притеснено Хилари. — Няма проблем, можем да го направим друг път. — Тя се отдалечи, а аз изпаднах в паника.

— Не, няма нужда — провикнах се след нея. — Не е толкова важно. Мога просто да кажа на майка ми, че ще пазаруваме някоя друга вечер.

— Не се притеснявай, Тиф — обърна се Хилари. Имаше изсечения профил на самурай. Стори ми се, че прочетох някакво разкаяние в хладния й поглед. — Друг път.

Те се отдалечиха бързешком. По дяволите! Не бях успяла да скрия нетърпението си. Бях ги изплашила. Навлякох гневно дрехите си и прокарах четката през мократа си коса.

Седях на тротоара пред физкултурния салон и чаках майка ми, когато Артър пусна раницата си на земята до краката ми и се настани до мен.

— Хей!

— Здрасти — казах аз почти срамежливо. Беше минало доста време от последния ни разговор.

— Добре ли си?

Кимнах искрено. Бях се оживила сред срещата с Оливия и Хилари. Все още имаше надежда.

— Наистина ли? — Артър се втренчи в слънцето и очите му заприличаха на цепки зад очилата. Стъклата им сякаш нарочно бяха покрити с мръсни петна. Приличаха на графити върху стената на някоя изоставена сграда. — Защото чух за случилото се.

Извърнах глава и го погледнах.

— Какво си чул?

— Е — сви рамене той. — Искам да кажа, че всички вече знаят за партито в къщата на Дийн. За това, което е станало с Лиам. И Пейтън. И Дийн.

— Благодаря, че ги изброи подробно — измърморих мрачно.

— И противозачатъчното — добави той.

— Господи! — изстенах аз.

— Всички смятат, че си съсипала партито на Оливия, защото си ревнувала, че се сваля с Лиам.

— Така ли смятат? — Скрих глава между коленете си и кичурите мокра коса се плъзнаха като змии по ръцете ми.

— Вярно ли е? — попита Артър.

— Не се ли чудят как съм се сдобила с това? — Посочих към бузата си, която дори не си бях направила труда да покрия с коректор, след като излязох от душа.

Артър сви рамене.

— Паднала си?

— Да — изсумтях аз. — И Дийн ме хвана.

Забелязах червеното БМВ на мама да спира на алеята. Набиваше се на очи на фона на тъмните лъскави седани и джипове. Естествено, че майката на ТифАни ФаНели караше курвенско червена кола, развратът беше в кръвта й.

— Трябва да тръгвам — казах на Артър.

 

 

Сутринта настъпи — нежна и слънчева. Есента бе в разгара си. Развълнувано се докарах в новото черно двуредно палто, което мама ми бе купила снощи. Бях го открила в магазина на марката „Банана Рипъблик“ и не беше на разпродажба като тези, които се предлагаха в „Блумингдейл“. Но мама беше заявила, че изглеждам много елегантно в него, и реши да ми го купи на всяка цена. Наложи се да плати с кредитна карта и в брой, а после ме помоли да не казвам на татко. Господи, повръщаше ми се, когато го наричаше „татко“.

Докато пътувах във влака към училище, надеждата изпълваше гърдите ми като голям бляскав балон. Хилари и Оливия все още не се бяха отказали от мен. Във въздуха се носеше нов заряд, а аз изглеждах „елегантна“.

Когато влязох в училище, почувствах нещо друго. Някакъв трепет. Той изпълваше коридорите, които туптяха като живи. Тази сутрин групичка първокурсници и второкурсници, както и неколцина неудачници от по-горните класове се тълпяха на входа и зяпаха с любопитство нещо епично. Приближих залата, предназначена за учениците от предпоследен и последен курс, място, където не бе допускан никой друг, освен тях, дяволски строго правило, уважавано дори от родителите и учителите. Обикновено заставаха на вратата и извикваха по име ученика, когото търсеха, вместо да влязат вътре и да го открият.

Този път, когато приближих, тълпата отстъпи. Всички се отдръпнаха и се образува широка пътека като в забавен кадър на филм.

— Господи! — възкликна Алисън Калхун, поредната първокурсничка, която се бе отнесла пренебрежително към мен през първия учебен ден, но бе започнала да ми се подмазва, когато видя, че Хилари и Оливия ме бяха взели под крилото си. Тя се изкиска злобно в шепата си.

Когато си пробих път до дъното на залата, открих какво бе привлякло тълпата. Шортите ми, онези, които бях носила по време на тренировката вчера, бяха закачени на таблото за съобщенията, разположено на отдалечената стена. Отдолу имаше ръкописен надпис, който гласеше: „Подушете пачавра (на ваша собствена отговорност… вони!)“. Думите бяха изписани с ярки, големи букви. Формата и цветът им бяха толкова жизнерадостни, колкото някое съобщение за разпродажба на печива, целяща събирането на средства за деца, болни от рак. Това бе дело на някое момиче. Подозрението ми се потвърди, когато си спомних за необяснимо милото поведение на Хилари и Оливия в съблекалнята вчера.

Разблъсках отново тълпата, за да се оттегля. Отсреща имаше тоалетна. Заключих се в една от кабинките. Спомних си как вчера ми бе дошъл цикълът. Бях изпитала истинско облекчение, защото това значеше, че противозачатъчното бе помогнало. Кръвотечението се бе засилило от бягането. Когато свалих шортите си, бяха изцапани в кафеникавочервено. Не можех да си представя нито мръсния им и отвратителен вид, нито ужасната миризма на пот и менструална кръв. Неочакваната любезност на Хилари и Оливия ме беше разсеяла до такава степен, че дори не бях забелязала липсата на шортите, когато си подредих раницата.

Вратата се отвори и долових края на оживен спор:

— Заслужи си го.

— Я стига, не смяташ ли, че е доста подло?

Покатерих се безшумно върху тоалетната чиния и подвих крака под тялото си.

— Дийн прекали — обади се някой друг. — Всичко е смешно и забавно, докато и тя не опита да се самоубие, както направи Бен.

— Бен няма вина, че е гей — каза първото момиче. — Докато тя има вина, че е станала курва.

Приятелката й се засмя, а аз преглътнах напиращото ридание. Дочух течащата вода и салфетките, шумолящи в ръцете им. Вратата изскърца протяжно зад гърба им.

Никога през живота си не бях бягала от училище. Дори и сега не бих могла да си взема болничен. Бях послушното католическо момиченце до мозъка на костите си, но този ден ме бе пречупил, бе премазал всички страхове какво би могло да се случи, ако не следвам правилата. Единственото, което имаше значение, бе да удържа на смазващото унижение, което ме караше да се задъхвам. Останах да чакам на мястото си, като непрестанно въртях кичур коса между пръстите си („самоуспокояващо поведение“ според специалиста по езика на тялото от „Дъ Уиминс Мегъзин“), докато не спря да бие звънецът за първия час. Спотайвах се още пет минути, за да съм сигурна, че няма да се натъкна на закъсняващи ученици из коридорите. После се спуснах от тоалетната чиния, безшумна като Спайдърмен, отворих вратата на тоалетната, преминах бързо по коридора и излязох от задния вход. Щях да хвана влака до гарата на Тринадесета улица и цял ден да скитам из града. Бях стигнала средата на паркинга, когато зад мен някой ме повика по име. Беше Артър.

— Мисля, че тук имаме някакви остатъци от лазаня. — Артър надникна в шумно бръмчащия хладилник.

Погледнах към дисплея на печката: 10:15.

— Няма проблем.

Артър бутна вратата с бедро, за да я затвори. Държеше стъклена тавичка. Ястието имаше жълта кашкавалена коричка. Отряза щедро парче и пъхна чинията в микровълновата.

— О! — Той облиза доматения сос от пръстите си, приклекна и затършува из раницата си. — Ето. — Метна ми шортите.

Бяха леки като перце, но когато се озоваха в скута ми, изпъшках шумно, сякаш някой ме бе изритал в стомаха.

— Как ги взе? — Пригладих ги в скута си, сякаш бяха салфетка за вечеря.

— Не са шибаната Мона Лиза — отвърна той.

— Какво значи това?

Артър затвори ципа на раницата и се облещи насреща ми:

— Не си ли била в Лувъра?

— Какво е Лувъра?

Артър се засмя.

— О, скъпа!

Микровълновата изписука и Артър се изправи, за да опита закуската си. Докато беше с гръб към мен, подуших бързешком шортите си. Трябваше да знам какво бяха помирисали всички останали.

Положението беше зле. Миризмата беше остра, плъзваше в дробовете ти като болест. Натъпках влажната мрежеста топка в раницата си и подпрях глава на ръката си. Безмълвните сълзи си проправиха път по страните ми.

Артър седна насреща ми. Остави ме да плача, докато тъпчеше в устата си горещите парчета месо, залети с червен сос, а после изрече между хапките:

— Когато приключа, ще ти покажа нещо, което ще те накара да се почувстваш много по-добре.

Артър погълна парчето лазаня за няколко минути. Отнесе чинията до мивката, остави я, без дори да си направи труда да почисти остатъците от нея. Помаха с ръка и се насочи към някаква врата в ъгъла на кухнята. Бях решила, че отвежда към килер или шкаф, но когато Артър я отвори, пред мен се разкри неприветлив черен правоъгълник. По-късно щях да открия, че старата къща на Артър изобилства от врати, водещи към задни стълбищни шахти, килери, стаи, препълнени с книги и документи, в чиито ъгли се мъдреха буцести канапета с флорална тапицерия. Някога семейството на Артър по майчина линия разполагало с пари, които обаче били здраво заключени в попечителски фондове и изисквали сложни юридически решения, така че никой не успял да ги похарчи. Господин Финърман беше изоставил Артър и майка му преди осем години. Това бе съсипало госпожа Финърман, макар че тя се опитваше да го скрие.

— Едно гърло по-малко за хранене — обичаше да казва всеки път, когато хората я съжаляваха.

Госпожа Финърман бе приела работа в „Брадли“ скоро след раждането на Артър, съзнавайки, че господин Финърман никога не би станал предобед, никога нямаше да се труди наравно с нея. Постът щеше да осигури място на сина й, както й финансовата й независимост. Не всички в Мейн Лайн са червиви с пари, но предимствата безспорно бяха различни от тези, с които бях израснала. Образование, пътуване, култура — ето за какво трябваше да се харчи всяка спестена стотинка, а не за лъскави коли, крещящи лого или поддръжка на външния вид.

И все пак в Мейн Лайн беше безкрайно по-приемливо да си от семейство, което някога е разполагало с пари, отколкото да идваш от някое наскоро забогатяло. Това бе една от причините, поради които Артър презираше Дийн. Артър притежаваше нещо, което щеше да му се отплати много повече, отколкото последният модел мерцедес S-класа. Той имаше познания. Той знаеше загадъчни неща, като например как да подадеш едновременно солта и пипера и това, че пържолата винаги трябва да се готви алангле. Знаеше, че Таймс Скуеър беше най-окаяното място на земята и че Париж бе разделен на двадесет района. Съвсем скоро благодарение на връзките и оценките му щеше да бъде приет в Колумбия, където бе наследството му по майчина линия.

Постави ръка върху облата дръжка на вратата и се обърна към мен:

— Идваш ли?

Приближих се с няколко плахи стъпки, преди мракът да ме погълне напълно. Винаги съм мразила тъмното. Все още си лягам със светната лампа в коридора.

Артър заопипва стената, докато открие ключа, и една самотна крушка запремига. Когато направи първите няколко крачки, под краката му се вдигна облак прах. Беше изхлузил обувките си, когато влезе вкъщи. Стъпалата му бяха отекли, а кожата му приличаше на бебешка — мека и лъскава.

— Моето мазе не изглежда така — казах аз, докато се тътрех след него.

Имаше сив бетонен под, стените бяха изкорубени, а отвътре зееше пухкав оранжев пълнеж. Армия вехтории беше струпана в единия край на мазето — ненужни мебели, кутии с надраскани плочи, прашни книги с меки корици, стари списания, спаружени от плесен.

— Нека позная… — Артър ми се ухили през рамо. Акнето му бе придобило лилав оттенък на жълтеникавата светлина на крушката. — Има килим.

— Да, и какво от това? — Артър се насочи към бъркотията, струпана край отсрещната стена, и не отговори. Повиших глас: — Какво лошо има в килима?

— Проява на лош вкус е — заяви той, докато си проправяше път сред кутиите. До края на дните си щях да живея само на места с дъсчени подове.

Артър приклекна на земята и за миг можех да видя единствено чорлавата му мазна коса.

— Божичко! — долетя смехът му. — Погледни това. — Когато се изправи, беше вдигнал високо във въздуха, подобно на някакво жертвоприношение, препарираната глава на елен.

Сбърчих нос.

— Моля те, кажи ми, че не е истинска.

Артър се вторачи за миг в благите очи на животното, сякаш се опитваше да прецени.

— Разбира се, че е истинска — заключи той. — Баща ми ловува.

— Не одобрявам лова — заявих заядливо.

— Но одобряваш хамбургерите. — Артър метна еленската глава в някаква отворена кутия. Единият изваян рог щръкна във въздуха като костеливо бобено стъбло без посока. — Просто оставяш другите да свършат мръсната работа.

Кръстосах ръце на гърдите си. Имах предвид, че не одобрявам лова като спорт, но не желаех да споря с него и да удължавам този скромен излет. Бяхме на долния етаж едва от няколко минути, а вече чувствах кожата си настръхнала и премръзнала, сякаш бях прекарала часове във влажен бански костюм.

— Какво искаше да ми покажеш? — попитах аз.

Артър се приведе над друга кутия. Разглеждаше това, което успяваше да изрови, и го мяташе встрани, когато установеше, че не е това, което търсеше.

— Аха! — Той вдигна някакъв предмет, който приличаше на енциклопедия, и ми помаха.

Въздъхнах и поех по пътеката, която бе проправил сред вехториите. Едва когато се озовах до него, осъзнах, че държи годишния албум.

Артър разлисти до задната корица и наклони страницата, за да успея да прочета бележката, към която сочеше розовият връх на пръста му.

Арти,

Няма да изпадам в гей простотии и да ти казвам колко добър приятел си, така че, майната ти!

Барти.

Прочетох бележката три пъти, преди да схвана. Барти беше Дийн, каламбур с фамилното му име — Бартън.

— Коя година е това?

— 1999-а. — Артър наплюнчи върха на пръста си и запрелиства страниците. — Шести клас.

— Бил си приятел с Дийн?

— Беше най, ама най-добрият ми приятел. — Артър се изкиска злобно. — Погледни. — Спря се на някакъв колаж от непринудени снимки. Учениците се забавляваха по време на обяд, правеха смешни физиономии, позираха с огромен зелен дракон, талисмана на „Брадли“. В долния ляв ъгъл имаше снимка. Беше избледняла, както се случваше с всички снимки след няколко години и тогава миналите ни спомени изглеждаха отживелици от един старомоден свят. Тогава осъзнавахме с известно презрение, че всичко, което знаем сега, ни е било непознато тогава. Артър и Дийн бяха бели като сняг, напуканите им устни имаха отчаяна нужда от омекотяващ балсам. Артър е бил здравеняк, коренно различен от тромавата мечка, която се извисяваше до мен сега. Дийн, от друга страна, е бил толкова хилав, ръката му, преметната около месестия врат на Артър, беше толкова тънка и крехка, че би минал за нечий невръстен брат.

— Това бе точно преди лятото, когато избуя — обясни Артър. — Порасна и се превърна в задник.

— Просто не мога да повярвам, че някога сте били приятели. — Втренчих се отблизо в албума и премигнах. Зачудих се дали момичетата в колежа „Света Тереза“ казваха това на Лия сега. „Просто не мога да повярвам, че някога сте били приятелки с ТифАни.“ Щяха да се смеят изумено. „Това е комплимент, Лия.“ Ако не го казваха сега, скоро щяха да започнат да го правят.

Артър затвори годишния албум толкова енергично, че едва не защипа носа ми. Изскимтях стреснато.

— Не се дръж така, сякаш си първата, която се сблъсква с гнева на Дийн Бартън. — Замислено прокара пръст по масивния златен шрифт на корицата. — Ще направи всичко възможно, за да накара хората да забравят, че някога е нощувал в къщата на педал.

Пъхна годишния албум под мишницата си. Реших, че вече щяхме да тръгваме, но нещо в ъгъла привлече вниманието му. Разтика кутиите и се приведе, зарязвайки албума заради новото си откритие. Беше застанал с гръб към мен, така че първоначално не видях какво държи в ръцете си. Просто долових накъсания му смях. Когато се обърна, се озовах срещу дулото на дълга лека пушка. Той приближи оръжието към лицето си, като положи месестата си буза на дръжката и прокара пръст през спусъка.

— Артър! — изкрещях аз и отстъпих назад, препъвайки се. Изгубих равновесие и ръката ми се озова върху стар трофей от състезание по плуване. Беше наранената ми китка, онази, върху която бях паднала, когато Дийн ме удари. Измучах нечленоразделно.

— О, господи! — Артър избухна в буен, безмълвен смях, като се облегна на пушката, сякаш бе бастун. — Спокойно — каза задъхано. Лицето му бе придобило моравочервен цвят. — Не е заредена.

— Въобще не си забавен. — Изправих се, куцукайки, и стиснах китката си, докато се опитвах да притъпя болката.

Артър избърса очи и въздъхна, за да прогони последния пристъп на напушилия го смях. Изгледах го кръвнишки, а той направи насмешлива гримаса.

— Наистина. — Той я прехвърли в другата си ръка, хвана пушката за цевта и ми я подаде. — Не е заредена.

Пуснах неохотно китката си, поех приклада, леко лепкав от пръстите на Артър. За миг и двамата я държахме като двойка маратонци, уловени от камерата, докато си подаваха щафетата. После Артър я пусна и тя увисна с цялата си тежест в ръката ми. Тежеше повече, отколкото очаквах, и цевта опря о земята, остъргвайки бетонния под. Плъзнах другата си ръка под хладната долна част и отново я изправих във въздуха.

— Защо баща ти я е оставил тук?

Артър се втренчи в стоманеното дуло. Очилата му бяха замъглени и зацапани под треперещата светлина. Бях на път да щракна с пръсти и да се провикна напевно:

— Ехо, има ли някой?

След миг той повдигна крак и отпусна китката си.

— Защо — промълви той. Гласът му прозвуча лек като перце. — За да ме направи мъж, глупаче — изфъфли последната дума, повдигна крака си още по-нависоко, а аз се засмях, защото не бях сигурна каква бе уместната реакция, само дето той очакваше да чуе именно смеха ми.

 

 

Наближаваше ноември, когато температурите ни изненадаха и прогониха последните, неохотно отиващи си топли дни на лятото. Въпреки това капки пот се стичаха под спортния ми сутиен, когато позвъних на вратата на Артър. Помощник-треньорката по хокей на трева, която заместваше господин Ларсън от седмици, нямаше представа какви ги върши и просто ни казваше да тичаме по осем километра всеки ден.

Гледаше да се отърве от нас за един час, за да флиртува със спортния отговорник на „Брадли“, който бе женен и имаше две деца в началното училище. Стана ми навик след петия километър да цепя през гората и да ходя да пуша в дома на Артър. Треньор Бетани или не забелязваше, че не се връщам с другите от отбора, или не й дремеше. Мисля, че бе второто.

Артър открехна вратата само колкото да навре в рамката част от лицето си. Изглеждаше като пъпчив Джак Никълсън от „Сиянието“^[1].

— А, ти ли си? — рече.

— Че кой друг?

Идвах у тях всеки път след тренировката си по бягане през последните няколко седмици, още от деня, в който избягах от часовете. Хванаха ме, което не бе голяма изненада, и мама и татко ме наказаха, което също не бе голяма изненада. Когато родителите ми ме попитаха защо съм го направила, кое е било „толкова важно“, че да напусна територията на училището по средата на деня, им казах, че изведнъж съм изпитала непреодолимо желание да похапна „пене а ла водка“ в пицарията.

— Непреодолимо желание? — изписка мама. — Ти, какво — да не си бременна? — Ъгълчетата на лицето й увиснаха, щом се сети, че на гимназистките често им се случва да забременяват и колко унизително ще е за нея, ако й се наложеше да заведе четиринайсетгодишната си дъщеря в магазина за дрехи за бъдещи майки.

— Мамо! — възмутих се аз, макар да нямах основание. Все пак тя не бе чак толкова далеч от истината.

Според мен от „Брадли“ подозираха, че през онзи ден в салона се е случило нещо, което е нарушило моралния кодекс на училището, но Артър бе разкарал шортите ми, преди да се усетят какво е то, а аз със сигурност не бях тази, която щеше да им разкаже.

Случи се и нещо по-лошо от внезапното падане на акциите ми — господин Ларсън изчезна без обяснение.

— Напусна ни, понеже му се е открила нова възможност за работа. — Това бе всичко, което ми съобщиха от администрацията. Доверих се на Артър, единствено на Артър, като му разказах за нощта, която прекарах в дома на господин Ларсън. Очите му се опулиха зад замазаните стъкла на очилата му, когато споделих как сме спали в една и съща стая.

— Мамка му! — възкликна той. — Правихте ли секс?

Аз го изгледах с отвращение, при което Артър се засмя.

— Майтапя се. Той си има гадже. Секси маце. Чух, че се снима като модел за „Абъркромби енд Фич“.

— Кой ти каза? — троснах му се аз. Внезапно се почувствах тъпа досущ като дебелата загубенячка, която господин Ларсън веднъж бе съжалил.

Артър вдигна рамене.

— Така разправят всички.

Макар да бях наказана, нашите имаха само смътна представа кога приключват тренировките ми по бягане, така че без проблем се мотаех с Артър през повечето дни. За първи път бях благодарна, задето живеех толкова далеч, че трябваше да се прибирам с влак.

— Понякога тренировката е час и половина, а понякога — два — бях казала на мама. — Зависи от километрите, които трябва да избягаме за деня. — Тя ми имаше вяра, така че просто й се обаждах от мръсния телефонен автомат на спирка „Брин Мар“ и й съобщавах, че хващам влакчето в шест и трийсет и седем. До това време тренировката ми отдавна бе свършила, а първоначалният ефект от напушването ми се бе уталожил в безопасни граници. Връщах слушалката на телефона и наблюдавах как влакът в 6:37 спира със скърцане и изпуска бяло кълбо пушек. Или аз се движех по-бавно, или всичко останало сякаш креташе около мен.

Очите на Артър се стрелнаха над раменете ми, към кортовете за скуош зад мен и паркинга, където бавачките чакаха да вземат децата си от тренировка, а от очуканите им хонди гърмяха музикалните хитове на радиостанция Y100.

— Напоследък постоянно ми звънят на вратата и бягат.

— Кой? — попитах. Доповръща ми се.

— А ти кой мислиш? — Погледна ме обвинително, сякаш аз ги бях докарала до вратата му.

— Може ли вече да ме пуснеш да вляза? — Една колеблива капка пот се откопчи от спортния ми сутиен и бавно взе да се плъзга надолу към бельото ми.

Артър отвори вратата по-широко и аз се промуших под ръката му.

Последвах го нагоре по стълбите, докато трите реда стъпала стенеха шумно под тежестта ни. Той се бе пренесъл да спи на тавана за летния период — така ми обясни първия път, когато ме заведе горе.

— Защо? — Бях огледала тревожно голото помещение, разтривайки настръхналата кожа на ръцете си. Нямаше изолация на стените, приличаше на неугледна временна спалня, на която липсва всякакъв уют. Артър провря главата си през прозореца и потупа твърдия търбух на лулата си в перваза. Черната пепел се разхвърча като овъглени снежинки.

— Лично пространство — бе казал той.

Артър бе взел със себе си много малко от вещите си, дори дрехите му бяха останали в старата му спалня, затова всяка сутрин преди училище той я използваше като един вид съблекалня. Но имаше един много важен предмет, който го бе придружил в пътешествието му на север и на който му бе отредено чинно място върху купчината учебници, служещи за нощно шкафче — снимка с баща му. На снимката беше лято и те бяха на брега, смееха се, загледани към мръснокафявия океан. Някой бе налепил по цялата рамка оцветени с пастели мидени черупки. Веднъж я бях взела, изтърсвайки остроумно:

— Това прилича на проект по изобразително изкуство в детската градина.

Артър обаче я бе грабнал от ръцете ми.

— Мама я направи за мен. Не я пипай.

Под скъпоценната му снимка се намираше годишният албум на средно училище „Брадли“, който играеше съществена роля в един от новите ни любими начини за прекарване на времето — да драскаме по портретите на ХО и Косматите крака. Беше по-забавно да окепазяваме снимките им от средното училище, на които бяха дългурести и грозни, със скоби и проскубани коси.

Отдавахме се на това занимание, след като се напушехме и кикотещи се и с омекнали крака, се смъквахме по стълбите, за да нападнем кухнята. Госпожа Финърман имаше приемни часове в класната си стая до пет часа, след което оставаше още час-два, за да навакса с писмените работи, така че дотогава мястото беше наше. Това бе перфектното ни споразумение, за което тя не знаеше.

Повечето подложени на стрес хора отслабват, не могат да се хранят. Когато се случи всичко, си мислех, че ще съм една от тях, но след като горчивите ми терзания за това какво щеше да стане с мен се разсеяха и разкриха какво беше станало с мен, — сексапилното ново момиче, чиято популярност се бе изпарила още на седмата седмица от семестъра — храната започна да ми се услажда както никога досега.

Артър бе открил тази зависимост още преди години и затова се явяваше мой ентусиазиран съучастник. Заедно сътворявахме всякакви буламачи, с които запълвахме емоционалната си празнота — пускахме „Нутела“ в микровълновата и течният шоколад се превръщаше в твърда шоколадова бисквита. Когато за първи път попаднах на това чудо в шкафа, попитах:

— Какво, по дяволите, е това?

— Някаква смахната европейска гадост — отвърна Артър и сви рамене, а аз бях впечатлена.

Или пък разстилахме тесто за курабийки върху хартия за печене и го пъхахме във фурната, без да го разделяме и оформяме, печахме го, докато се зачервеше в краищата, а вътрешността оставаше сурова, яйчена каша, която ядяхме с лъжица. Всичките дрехи, които мама ми бе купила в началото на семестъра, ми отесняха, краищата в талията на спортния ми панталон отказваха да се срещнат, независимо колко усилия полагах в бягането.

Днес, след като изтрополихме надолу по стълбите до кухнята, Артър, стиснал под мишница годишния албум подобно на бъдещата ми свекърва — чантичка „Шанел“, заяви, че му се яде начос. Той отвори широко вратичките на кухненските шкафове и застана отпред като диригент на симфоничен оркестър.

— Ти си гений — казах аз и ъгълчетата на устата ми се извиха от глад.

— Искаш да кажеш — геначос. — Артър ме погледна наперено през рамо, а аз се разсмях толкова силно, че коленете ми омекнаха. След малко се озовах върху плочките на старата му кухня, плочки, които мама би определила като „допотопни“. Думата „допотопни“ накара устата ми да се разчекне още повече от смях.

— ТифАни, стига! — скара ми се Артър. — Нямаш много време. — Той посочи дисплея на печката, който показваше 5:50.

Мисълта, че няма да си получа дозата, ме накара да се стегна. Изправих се на крака и започнах да изваждам разни неща за гарнитура от хладилника — лъскаво блокче оранжево сирене, кървавочервена салца, влажна кутийка със заквасена сметана.

Замаяни и мълчаливи, подреждахме чипса и го подправяхме немарливо. Отнесохме чинията до линолеума на кухненската маса и седнахме, като все още не разговаряхме, настроени да се състезаваме за парченцата с най-много сирене. Когато ометохме всичко до трошица, Артър стана от масата и донесе от фризера огромна кутия сладолед с мента и шоколадови парченца. Намери две лъжици, набучи ги в пастелната повърхност и постави кутията на масата между нас.

— Много съм дебела — изстенах, докато изравях едно огромно парче шоколад.

— Голям праз! — Артър пъхна лъжицата в устата си, след което я извади бавно, оголвайки я като месо от кокал.

— Сблъсках се с Дийн в коридора днес. Той ми каза:

„Виж се как си се освинила“. — Най-много харесвах сладоледа в ъгълчетата. Първо той се разтопяваше и се оставяше да го обера покрай стената на кутията.

— Шибан богат бял боклук! — Артър набучи сладоледа с лъжицата си. — Ти нищо не знаеш.

Обходих с език задния си кътник, лишавайки го от тънката му шоколадова обвивка.

— Какво не знам?

Артър свъси вежди срещу сладоледа.

— Нищо. Няма значение.

— Добре. — Спрях да ям за момент. — Сега вече ще трябва да ми кажеш.

— Повярвай ми… — Артър наведе брадичката си, за да ме погледне над очилата си, и в шията му се надипли допълнителен слой кожа. — Не ти трябва да знаеш.

— Артър! — настоях аз.

Артър въздъхна тежко, сякаш съжаляваше, че изобщо го е споменал, но аз знаех, че не е така. Колкото по-неприкосновено е късчето информация, толкова по-отчаяно пазителят й копнее да я разкрие и толкова по-настоятелен трябва да бъдеш, за да го освободиш от това бреме. Така би се чувствал по-малко виновен, че е предал нечие доверие — какво е можел да стори? Бил е принуден насила! Тази игра обикновено е присъща на жените и когато си спомням за всичко това сега, за естествената лекота, с която Артър действаше, осъзнавам, че поведението му казваше много повече за неговата сексуалност, отколкото собствените му твърдения, които бяха толкова театрални, толкова прекалени, че никога не можех да разбера дали просто не занася всички. Играеше възложената му роля, при това брилянтно.

— Смятам, че заслужавам да науча — заявих решително. — Заслужавам го най-много от всички.

Артър вдигна ръце в знак, че се предава. Не можеше повече да мълчи!

— Добре — съгласи се той. Забучи лъжицата си в сладоледа и постави ръцете си на масата, обмисляйки как да ми каже това, което има да ми казва. — Имаше едно момче. Бен Хънтър.

Помнех името от нощта на Петъчните танци, когато се бях измъкнала заедно с ХО и Косматите крака, за да ги гледам как се наливат на Мястото. Ликуващото отвращение на Оливия, когато каза, че е видяла Артър да духа на Бен, допълнението на Пейтън, че Бен е опитал да се самоубие, и гадното му заключение, че опитът е бил неуспешен. Изобщо не повярвах на първата част от историята, смърдеше ми на някоя от лъжите на Оливия, разказана от нея само за да събере любопитна тълпа, в чийто център да е тя. Въпреки това нещо ме спря да призная на Артър, че името ми е познато. Малка част от мен вярваше, че може да е истина, и не искаше да узнае дали е така. Не можех да понеса представата за Артър, застанал на колене на Мястото — откачалник номер едно, лапнал пишката на откачалник номер две. Артър бе моят интелектуален компас, а не влудено от похот разгонено животно. Не като мен.

Престорих се, че никога не съм чувала името Бен Хънтър.

— Кой е той?

— Дийн го накара да се самоубие. Е… — Артър бутна очилата си нагоре по носа, добавяйки още един отпечатък от пръст върху лявото стъкло. — Да опита да се самоубие.

Оставих лъжицата си в сладоледа, който вече бе толкова топъл и размекнат, че чак дръжката й потъна бавно, щом зелените плаващи пясъци я повлякоха.

— Как така? Как може да накараш някого да се самоубие?

Очите на Артър се замъглиха.

— Измъчваш го години наред и после го унижаваш, като… — Той направи гримаса. — Отвратително е. Сигурна ли си, че искаш да знаеш?

Сладоледът избълбука в гърлото ми, когато изстенах:

— Би ли ми казал най-после?

Артър въздъхна и раменете му на футболен защитник още повече се отпуснаха.

— Познаваш ли Келси Кингсли? — попита той. Кимнах. С нея си имахме история. — Тя направи парти по случай завършването на осми клас. Къщата им е върху три акра земя — с басейн, тенис кортове и всичко останало. Както и да е. Дийн и Пейтън се появили на партито с още неколцина футболни отрепки. По това време те бяха в горните класове, така че не са имали работа на партито, но Пейтън бе хвърлил око на Келси. Пада си по малки. — Артър вирна брадичката си към мен, сякаш бях типичният пример. — Те убедили Бен да отиде с тях в гората, казали, че носят трева. — Артър загреба буца сладолед с размерите на топка за голф. Устата му зеленееше, когато отново я отвори: — Не знам защо Бен им е повярвал. Аз никога не бих. Пейтън и онези притиснали Бен на земята и му вдигнали тениската, а Дийн… — Артър преглътна и потръпна.

— А Дийн какво?

Артър притисна пръсти към слепоочията си. Издиша. Погледна ме с вдигнати вежди.

— Дийн се изсрал на гърдите му.

Аз се облегнах в стола си и закрих устата си с ръце.

— Гадост!

Артър натрупа още сладолед в лъжицата си.

— Казах ти. Както и да е — вдигна рамене той. — Когато го пуснали, Бен побягнал. Липсвал почти двайсет и четири часа, преди да го открият в тоалетната на една аптека до мола. Бил си купил бръснарско ножче и… — Артър обърна дясната си ръка и започна да прави въображаеми разрези по оголената си кожа, като стискаше зъби, сякаш болката беше реална.

— Но не е умрял? — Усетих, че държа китката си с ръка, притискайки въображаема рана.

Артър поклати глава.

— Обикновено хората не режат достатъчно дълбоко, за да клъцнат главната артерия. — Изглеждаше горд от осведомеността си по въпроса.

— И къде е сега?

— В някаква лудница — вдигна рамене Артър. — Все пак се случи само преди шест месеца, като се замислиш.

— Поддържаш ли връзка с него? — попитах аз, нащрек за реакцията му.

Артър сбърчи цялото си лице и лекичко поклати глава.

— Харесвам хлапето, но той си има проблеми. — Като каза това, избута настрани кутията със сладолед и плъзна годишния албум към средата на масата. Лъжицата му падна и изчезна от поглед.

— Да си поиграем с Дийн в чест на Бен — предложи той и отгърна на любимата ни страница. Бяхме нарисували магарешки уши на Дийн с надпис: „Магаре застанало, магаре излязло“, но Артър бе задраскал „излязло“ и бе написал „умряло“.

Имахме си и други предпочитани страници. На Оливия бяхме обърнали особено внимание. Бях украсила носа й с големи черни точки и надпис: „Имам нужда от козметик“. „И от пластична операция“, бе добавил Артър.

Артър обаче предпочиташе Пейтън пред Оливия. Албумът бе отпреди три години, когато ние бяхме в шести клас, а Пейтън — в осми. Не е за вярване, но Пейтън изглеждаше още по-хубав на снимките от средното училище. Бяхме нарисували по една плитка на двете му слепоочия и макар аз самата да го бях направила, всеки път щом отворехме албума, трябваше да си напомням, че образът не е на момиче. „Чукай ме в красивия ми задник“, бе написал Артър. „Души ме, докато го правиш“, бе добавил наскоро, като обясни, че веднъж в автобуса Пейтън бе увил шала си около врата на Артър и го държал така, докато не му се образувал лилав пръстен.

— Трябваше да нося поло цял шибан месец — бе измърморил Артър. — А ме знаеш колко лесно прегрявам. — Артър нарисува балонче, излизащо от устата на Дийн. — Какво ли си мисли днес джентълменът Дийн Бартън? — Преди да е успял да го довърши, вратата се отвори и чухме госпожа Финърман. Артър грабна лулата от масата и я напъха в джоба си.

— В кухнята сме, мамо! — извика той. — ТифАни е тук.

Извъртях се в стола си и видях госпожа Финърман да влиза в кухнята, развивайки плетения шал от врата си.

— Здравей, милинка — поздрави ме тя.

— Здравейте, госпожо Финърман — усмихнах се с надеждата, че не изглеждам ленива и дрогирана.

Госпожа Финърман махна очилата си, замъглени при преминаването от студа отвън в топлата къща, и ги избърса с крайчеца на ризата си.

— Ще останеш ли за вечеря?

— О, не, не мога — казах. — Но благодаря.

— Знаеш, че винаги си добре дошла, скъпа. — Тя си сложи отново очилата и очите й заискриха зад излъсканите стъкла. — По всяко време.

 

 

Господин Ларсън ни бе предупредил, че това ще се случи. Трябваше да имаме две седмици граматика веднага след обсъждането на книгата „В разредения въздух“. Това изявление бе предизвикало драматични стенания сред класа и игрива усмивка от страна на господин Ларсън — усмивка, която, предполагам, отправяше към всичките си гаджета, преди да плъзне ръка под спуснатите им руси коси и да се наведе към устните им за нежна целувка.

Предвид изтощителния курс по граматика, през който с мъка бях преминала в „Света Тереза“, тази новина ме обезпокои, но също така, за моя изненада, ме зареди с адреналин. Само ме пробвайте — бях си помислила тогава през септември. Глаголни форми, сегашно причастие, определения на съществителни — щях да разкажа играта на тия аматьори. Сега обаче, след като господин Ларсън бе напуснал, а съревнователният ми дух се бе изпарил, просто бях благодарна за възможността да премина как да е, без да се напъвам.

Заместничката на господин Ларсън — госпожа Хърст, имаше тяло на десетгодишно момче и си купуваше дрехите — спортни панталони и ризи с копчета в пастелни цветове — от детския отдел на „Гап“. Гледана отзад, лесно можеше да бъде сбъркана с дразнещото малко братче на някой гимназист. Дъщеря й учеше в горните класове на „Брадли“ и понеже бе приета в колежа „Дартмут“ през ранния етап на кандидатстване и имаше широк, заострен нос и лилави кръгове около очите, предполагах, че е безобидна читанка. Но годините, през които е била пренебрегвана от хубавите момичета и от момчетата, които не бяха чак толкова закъсали, я бяха превърнали в злобна клюкарка. Майка й, седнала на мястото си в предната част на класната стая, кръстосала кокалестите си глезени, ме бе нарочила от самото начало.

Тя започна да се заяжда с мен в деня, когато някой донесе понички — бяха останали от съвещанието на ученическия съвет сутринта. Госпожа Хърст разряза останалите понички с карамел на половини, макар че имаше единайсет понички и само девет ученици, повече от достатъчно за всички да получат по една цяла. Предполагам, че ги разполови, за да можем да опитаме и от другите видове, след което си взе половин поничка с шоколадова глазура и половин с пудра захар.

— ТифАни! — Госпожа Хърст цъкна неодобрително. — Божичко. Остави малко и за съучениците си.

Обидите й се забиваха невинно в целта, колкото да предизвикат предпазливото хихикане на някои ученици, и противоречието им със социалната политика бе спорно. Курсът по английски за надарени ученици, който бе пълен с деца на амбициозни майки, не беше идеалната публика (тя би имала по-голям късмет със слабаците от класа по химия), но все пак беше доволна и на това.

Приятелството ми с Артър не бе убягнало на госпожа Хърст. Това, в комбинация с факта, че Артър бе най-умният човек в класната стая — без да изключваме госпожа Хърст — и го показваше без излишна скромност, може би го превръщаше в по-голяма мишена от мен.

Веднъж едно особено завъртяно обяснение на обособеното приложение подтикна Артър да надраска своя пример върху листче, което двамата с него си подавахме непрекъснато — нещо, което правехме през цялото време, дори в столовата, когато можехме да си говорим без проблеми. „Госпожа Хърст, тъпата и надута нова учителка…“ — гласеше граматично изрядният му пример. Запуших устата си с ръка, за да сподавя смеха си, но въпреки това се разнесе кратък писклив звук. Класът замръзна, заедно с госпожа Хърст, която бавно се извърна зад подобното си на ски щека рамо, откъсвайки от дъската червения си маркер, оставил кървавата си следа като отворена рана от куршум.

— Знаеш ли какво? — Тя посочи с маркера към мен. — Бих искала да ми помогнеш с примера.

Всяка друга ученичка на мое място щеше да предусети предстоящото унижение, щеше да кръстоса разглезените си привилегировани ръце пред гърдите си и да откаже да излезе на дъската. Беше по-добре да те пратят в кабинета на директора, отколкото да бъдеш наказан пред съучениците си. Но аз все още таях страховете на католическо момиче, което правеше каквото му каже учителят. Почувствах косия поглед на Артър, щом станах и се затътрих към предната част на класната стая като осъден на смърт.

Госпожа Хърст притисна маркера в ръката ми и се отдръпна от дъската, освобождавайки ми място да се приближа.

— Да ти помогна с един пример? — предложи тя прекалено мило. — Пиши.

Вдигнах маркера към дъската и зачаках.

— ТифАни.

Погледнах изпод повдигнатата си ръка към госпожа Хърст, изчаквайки останалата част от фразата.

— Запиши това — изгука госпожа Хърст. — ТифАни.

Написах името си със свит от ужас стомах.

Щом изписах последната буква, госпожа Хърст продължи:

— Запетайка.

Отделих името си с пунктуационния знак и зачаках следващата доза инструкции.

Госпожа Хърст продиктува:

— Долнопробният полски плъх. Запетайка.

Из стаята се разнесоха възклицания, за които не бях сигурна дали са реакция на думите на госпожа Хърст, или на гневния вик на Артър: „Мамка ти!“. Но след малко Артър вече бе станал, заобикаляше бюрото и приближаваше госпожа Хърст, която с мъка удържаше гаднярската си доволна физиономия при вида на идващия насреща й двуметров сто и трийсет килограмов бик.

— Артър Финърман, върни се обратно и седни на мястото си веднага! — Госпожа Хърст заговори доста несвързано и се отдръпна назад, когато Артър застана пред мен като куче, защитаващо господаря си от нападател.

Артър навря пръста си в лицето на госпожа Хърст и тя изпъшка.

— За коя се мислиш, тъпа кучко?

— Артър. — Поставих ръка на рамото му и усетих горещината на кожата под тениската му.

— Боб! — внезапно изпищя госпожа Хърст. После повтори няколко пъти писъка си с маниакална регулярност. — Бооб! Бооооб! Бооб!

Боб Фридман, колегата й по английски език от кабинета отсреща, нахлу в стаята с объркан вид, между палеца и показалеца му бе закрепена отхапана до сърцевината ябълка.

— Какво става? — попита с пълна уста.

— Боб! — Госпожа Хърст си пое въздух разтреперана, но бързо се окопити и се изправи, добила кураж от кльощавото му присъствие. — Имам нужда от помощта ти да придружиш господин Финърман до кабинета на господин Райт. Той ме заплашва с физическа саморазправа.

Артър се разсмя.

— Вие сте една откачена кучка, госпожо!

— Хей! — Господин Фридман посочи с остатъка от ябълката си Артър и закрачи към предната част на стаята, препъна се в една ученическа чанта и залитна, при което очилата му замалко да изхвръкнат. Той ги побутна нагоре по ръба на носа си, преди да доближи ръката си към гърба на Артър, без да го докосва. Всички бяхме чували слухове за годишните семинари на тема сексуален тормоз, които учителите бяха задължени да посещават. Те се ужасяваха от мисълта да ни докосват. — Да вървим. В кабинета на господин Райт, веднага!

Артър издаде звук на отвращение и се отдръпна от призрачната ръка на господин Фридман, доближила гърба му. После се запъти с тежки стъпки към вратата доста по-напред от господин Фридман.

— Благодаря, Боб — каза госпожа Хърст строго, като подръпна края на ризата си и изду плоските си гърди.

Господин Фридман кимна и изприпка след Артър.

Няколко ученици стояха, похлупили устите си с ръце; две зубрачки едва се сдържаха да не се разреват.

— Извинявам се за безредието — оповести госпожа Хърст, опитвайки се да прозвучи строго. Но видях как ръката й трепереше, докато триеше името ми с гумата и ме прати да си седна. Поне спря да ме тормози след този случай.

 

 

Не видях Артър в училище до края на деня. След тренировката извървях добре познатия път до дома му. Листата по земята бяха толкова крехки и изсъхнали, че се трошаха под маратонките ми.

Артър не отвори вратата, когато почуках. Тропах ли, тропах, чак щорите на прозорците се разтресоха, но той не отговаряше.

Артър не дойде на училище и на следващия ден и предположих, че е бил отстранен до края на седмицата, но когато седнах на масата за обяд, старата ми маса, която сега бе постоянният ми дом, Акулата с насълзени очи ми прошепна, че Артър е бил изключен.

Думата „изключване“ ме изпълваше със същия страх, както думите „рак“ или „терористично нападение“. Как можеха да го изключат? Той не бе направил нищо. Абсолютно нищо.

— Мисля, че за тях е било просто последната капка, преляла чашата. — Акулата мигна и една сълза се оформи. Наблюдавах с изумление как сълзата се търкулна не по бузата й, а отстрани на лицето й. Тя я перна така, както някой би махнал мравка от бедрото си. — След рибата.

Все едно ми говореше на испански, по който едва успявах да закърпя четворка.

— Рибата?

— О! — Акулата се размърда на мястото си. — Мислех, че ти е разказал за това.

— Нямам представа за какво говориш. — От нетърпение започвам да повишавам глас, затова Акулата допря пръст до устните си и изшътка.

Тя снижи гласа си:

— Не знам, не бях там. Но миналата година бе временно отстранен, защото стъпкал някаква риба в часа по биология.

Можех да си го представя. Можех да си представя как Артър, с оголени зъби и оцъклен поглед, каквато физиономия бе направил пред госпожа Хърст, стоварва големия си крак върху хлъзгавото синьо тяло, което се мята и бори за глътка въздух на мокрия под, разбирайки, че трябва да приложи максимална сила, иначе нещото е щяло да се изплъзне.

— Защо го е направил?

— Заради онези момчета. — Акулата поклати глава, като майка, ужасена от насилието в музикалните клипове. — Дийн. Те го предизвикаха да го направи. — Тя долепи пръсти до слепоочията си, като разтегна толкова много кожата си, че се превърна в Акула от азиатски произход. — Горкичкият Артър. Никога няма да влезе в „Колумбия“ с това в досието си. Даже и по семейна линия.

 

 

По-късно през онзи следобед се престорих, че съм схванала мускул километър преди края на осемкилометровата обиколка, и направих знак на другите момичета да продължат бягането без мен. После хукнах с двойна скорост към училище и покрих същото разстояние за седем минути.

Този път натиснах звънеца и не си махнах пръста, докато не усетих как къщата се тресе от стъпките на Артър. Той отвори вратата със замах и ме погледна безизразно.

— Артър! — излаях срещу него.

— Айде по-спокойно. — Обърна се и тръгна нагоре по стълбите. — Ела.

Седнахме на леглото му и той ми подаде лулата.

— Наистина ли е окончателно? — попитах.

Артър отвори широко уста и издиша дебела струя дим.

— Наистина е окончателно.

— Тъпият Дийн е този, когото трябва да изключат — измърморих.

— Столовата не е кръстена на семейството му без причина. — Артър потупа лулата в рамката на леглото, изтръсквайки съдържанието й. Предложи ми я отново, но аз поклатих глава.

— Е, можеха и да го изключат, ако имах поне малко кураж — казах аз.

Артър изсумтя и се изправи рязко от леглото. Запазих равновесие, щом матракът подскочи.

— Какво? — попитах.

— Само че ти не го направи — каза Артър. — Не го направи! Така че спри с тази тъпа самоненавист.

— Сърдиш ми се заради това ли? — Хванах се за корема; не можех да понеса някой да ми се сърди отново.

— Ти трябва да се сърдиш на себе си! — изръмжа Артър. — Имаше възможност да го извадиш от играта, а не го направи, защото… — Той внезапно се разсмя искрено, от сърце. — Всъщност си помисли, че така ще изкупиш грешката си. — Това го разсмя още повече. — О, боже, о, боже — не спираше да повтаря, сякаш това бе най-смешното шибано нещо, което някога е чувал.

Почувствах как всичко в мен застива.

— О, боже, какво?

Артър въздъхна съжалително.

— Просто… не разбираш ли? Не схващаш ли? Ти си наранената. Само че ти… — Той сграбчи косата си. Когато я пусна, кичурите бяха щръкнали на всички страни. — Ти си толкова тъпа кучка, че не можеш да го разбереш.

Бих предпочела да изтърпя ръката на Дийн през лицето си милион пъти вместо тези думи. Поне това, което той искаше и за което се гневеше, че не може да има, беше най-първичното нещо на света и по никакъв начин нямаше отражение върху мен като човешко същество. Осъзнаването, че Артър ме вижда по начин, напълно различен от този, по който аз си мислех, че ме вижда, беше опустошително. Не бяхме приятели, а съученици, обединени в неприязънта си към Косматите крака и ХО преди всичко друго. Бях отхвърлена и самотна и Артър любезно ме бе приел. Не беше обратното. Отвърнах по единствения достъпен за мен начин.

— Е, добре — казах аз. — Все пак Дийн поиска мен. Имах шанс. За разлика от теб. Ти само се въртиш около него и точиш лиги от три години.

Лицето на Артър се сгърчи за миг и си помислих, че ще се разплаче. Той ме бе защитил. Единственият, който го направи, освен господин Ларсън. Преди да успея да предотвратя тази катастрофа, Артър придоби каменно изражение и ме погледна студено. А после вече беше твърде късно.

— За какво изобщо говориш?

— Знаеш за какво говоря. — Отметнах русата си опашка зад рамото. Косата ми, циците ми, всичко у мен, което ме бе вкарало в толкова много неприятности, внезапно се оказа единственото оръжие, с което да се защитя. — Не можеш да заблудиш никого. — Очите ми се стрелнаха из стаята. Забелязах годишния албум върху бюрото на Артър. Скочих от леглото и го грабнах, отгръщайки го на любимата ни страница. — Да видим. — Намерих снимката на Дийн. — „Чукай ме в задника. Толкова силно, че да прокърви.“ — Имаше толкова много драсканици край снимката на Дийн, че Артър бе нарисувал стрелка от лицето на Дийн към дъното на страницата, където имаше още надписи. — О! И този бисер: „Скъсай ми кура“. — Погледнах нагоре към Артър. — Сигурно си го гушкаш всяка нощ като плюшена играчка, шибан педал!

Артър се хвърли към мен. Лапите му бяха върху албума, изтръгвайки го от ръцете ми. Опитах да го издърпам, но тогава залитнах назад и ударих главата си в стената. Ядосах се и като се хванах за удареното място, се разревах като някое бебе.

— Не ти ли е хрумвало някога — извика Артър, чието сърце, погребано под всички тези пластове тлъстини, явно се бе разбунтувало, — че не искам да те чукам не защото съм гей, а защото ти си противна? — Отворих уста да се защитя, но Артър ме спря: — Трябва да ги клъцнеш — никоя жена, която е направила нещо значимо, няма такъв балкон. — Той обхвана с шепи собствените си мъжки гърди и ги разтресе мощно.

Ако бях продължила тренировката си по бягане, в момента щях да се изкачвам по хълма на Ню Гълф Роуд, но пак нямаше да дишам толкова тежко, както сега. Обгърнах с пръсти снимката върху нощното шкафче на Артър, тази, на която той и баща му се смееха край водата, и преди Артър да успее да ме хване, избягах. Чух го по стълбите зад мен, но за разлика от филмите на ужасите, убиецът беше дебел, бавен и напушен. Бях вече до външната врата и мятах раницата си на рамо, преди Артър да е стигнал до втория етаж. После излязох навън и просто продължих да бягам, докато не се уверих, че Артър е останал далеч зад мен, подпрял ръце на коленете си, задъхан и бесен. Не спрях в продължение на около километър, съзнавайки, че съм тръгнала към спирка „Роузмонт“, която бе по-далеч, но на която Артър нямаше да се сети да ме потърси. Когато най-накрая намалих ход, погледнах снимката в ръцете си, видях щастието, което излъчваше Артър на нея, и се замислих дали да не се върна. Но после се сетих каква отрепка бе баща му. Вероятно му бях направила услуга, взимайки тази снимка. Може би това щеше да му помогне да продължи напред, да престане да бъде такъв дебел задник. Спрях от едната страна на пътя и намерих сигурно място да я скрия, като първо я пъхнах в една папка, за да запазя всичките глупави украси от мидички по рамката.

След няколко дни научих, че Артър се е записал в гимназия „Томпсън“, държавно училище в Раднър. През 2003 година „Томпсън“ изпрати само двама ученици от випуска — от общо 307 завършили — в университети от Бръшляновата лига. На Артър не му бе писано да е сред тях.