Владимир Бартол
Аламут (9)

Девета глава

Докато в Аламут войската се сражаваше срещу авангарда на султана, в градините зад замъка цареше трескава суматоха като в мравуняк.

Още с първия слънчев лъч Ади докара Апама при момичетата. Старицата побесня, когато видя, че всички още спят. Грабна чука и започна да удря безумно по дъската. Момичетата, изплашени, наизскачаха от спалните си. Посрещна ги град от ругатни.

— Стига мързелувахте! Всеки момент ще дойде Сеидуна, а вие се търкаляте в леглата, като че ли е празник. Ще погуби и вас, и мене, завари ли ви така.

Момичетата бързо се нагласиха. Мисълта, че господарят ще посети градините, ги изпълваше с трескаво предчувствие. Апама и Мириям им дадоха задачи, а те с усърдие се захванаха с тях.

Апама сновеше сред тях като обладана.

— Ако можех да им кажа какво ги чака — мърмореше си тя толкова силно, че стоящите до нея я чуваха. С това създаваше истинска суматоха сред момичетата и Мириям трябваше много да се старае, за да поддържа реда.

Хасан изпрати от замъка пергамент, бои, свещи и всичко необходимо за изработката на лампите. Апама обясни на Фатима какво трябва да се направи, а Фатима веднага се залови за работа. Не след дълго първата лампа беше готова. Затъмниха помещението и запалиха свещ в нея.

Момичетата запищяха от радост.

— Гъски глупави! Не губете време в крясъци, а работете! — подвикваше им Апама.

Фатима веднага разпредели работата. Едни прерисуваха нейните фигури върху пергамента, други смесваха боите, трети оцветяваха с тях стените на лампата, четвърти изрязваха, а пети залепяха частите. Готовите лампи оставяха до рибарника, за да изсъхнат на слънце. Броят им бързо се увеличи.

През цялото време обсъждаха идването на Сеидуна.

— Сигурно ще дойде като цар — каза Джада. — Целият в злато и пурпур.

— Ще се яви като пророк — възразяваше й Халима.

— На тебе ли ти каза това? — дразнеше я Джада.

Халима едва се сдържаше да не издаде какво й бяха доверили Мириям и Ади. Но се овладя. Апама беше наблизо и можеше да започне да я разпитва.

— Мохамед е бил пророк и цар едновременно — каза Фатима.

— За Сеидуна ли говорите? — попита Апама, минавайки покрай тях, и злобно се захили.

— Някои от вас може би още днес ще изгубят главите си, — добави старицата. — Довечера ще имате още посетители и тази, която издаде кои сте и какви сте, ще бъде обезглавена на мига. Е, има ли между вас някоя с достатъчно мозък, че да не издрънка всичко?

Момичетата, уплашени, погледнаха към Мириям.

— Апама е права — намеси се Мириям. — Сеидуна заповяда да превърнем тези градини в истински рай. От сега нататък ще трябва да се държите така, все едно наистина сте на небесата. Вече не сте обикновени момичета, а хурии. Трябва да се вживеете в това и ако се постараете, няма да ви бъде трудно. А онази, която издаде нещо на посетителите, веднага ще умре.

— Аз устата си няма да отворя — каза Сара. — Така няма да се страхувам, че ще кажа нещо накриво.

— За всичко, което те питат, трябва да отговаряш точно — сряза я Апама.

Халима избухна в плач.

— Аз ще се скрия, за да не ме види никой.

— Само опитай! — закрещя Апама. — Ще те разпънем на чекрък.

Момичетата бяха обзети от страх. Всички мълчаха и работеха старателно.

— Ех, да става каквото ще — най-накрая въздъхна Фатима. — Била съм в харем и там трябваше постоянно да играя и да се преструвам. Мъжете, особено докато са млади, не са много умни. Лесно можеш да ги излъжеш. Да се правя на хурия в тези градини няма да е много трудно.

— Знаете ли какво си мисля — добави Зулейха. — Може би точно затова трябваше да учим именно онези места в Корана, които говорят за рая и живота в него? Как смятате?

Мириям се усмихна. Самата тя не се беше досетила за тази подробност. Отново се убеди колко добре Хасан беше обмислил всяка дреболия.

— Наистина страшен и пъклен ум — каза сама на себе си.

— Права си, Зулейха. Нека повторим онова, което знаем от Корана — добави Зейнеб.

— Момичета! Нали имате малко въображение! — окуражаваше ги Фатима. — Представете си, че сте в рая, и всичко ще се получи от само себе си.

— Колкото по-естествено се държите, толкова по-добре ще се справите — наставляваше ги Мириям. — Не прекалявайте с нищо. Правете се, че е напълно нормално да сте хурии. Изобщо не говорете за това, освен ако не ви питат.

Халима се успокои. Възвърна си предишното любопитство и попита:

— Защо Сеидуна иска да се преструваме, че сме в рая?

— За да могат — скара й се Апама — такива неразумни малки маймунки да се научат да си държат езика зад зъбите.

Муад и Мустафа се върнаха с пълни торби яребици, пъдпъдъци, водни птици и риби. Апама отиде с помощниците си в кухнята, за да ги оскубе и приготви.

Момичетата си отдъхнаха.

Халима продължаваше да се измъчва от любопитство.

— Какви ще бъдат посетителите, пред които трябва да се правим на хурии?

Въпросът й беше посрещнат със смях.

— Първо, не бива да им казвате това — на шега й се скара Мириям, — защото всичко трябва да изглежда естествено. Второ, тъкмо затова ще ни посети Сеидуна, за да ни даде точни указания. Но за да не си блъскаш главата твърде много, ще ти издам какво мисля аз за тези посетители. Сигурно ще бъдат хубави младежи.

Халима пламна като мак. Всички я погледнаха. Тя провеси нос и тропна с крак по земята.

— Аз няма да дойда.

— Ще трябва — строго каза Мириям.

— Няма.

— Халима?! — Мириям почервеня от гняв. — Искаш да престъпиш заповедта на Сеидуна?

Халима мълчеше и стискаше устни, но постепенно се успокои.

— А какво ще стане после?

Мириям се засмя:

— Ще видиш.

Момичетата започнаха да я дразнят.

— Ще трябва да се целуваш с тях — каза Фатима.

— И да направиш всичко, на което ни учеше Апама — добави Сара.

— Ще ви хвърля нещо по главите, ако не ме оставите на мира — заплаши ги Халима.

— Работете, работете! — подкани ги Мириям. — Не губете време в разправии.

В ъгъла Сара лепеше и зашиваше лампите. Халима се спусна към нея. Напоследък отново бяха станали приятелки, но вече на нова основа, както би казала Халима. Фатима й беше изрязала зарове от твърдо дърво и Халима беше обладана от истинска страст към тях. В това забавление Сара й стана първа приятелка. Обзалагаха се за най-различни неща — орехи, банани, портокали, захарчета, целувки, питаха се колко се обичат. Ако някое от момичетата канеше Халима да прекара следобеда при нея, тя вадеше заровете от пояса си и ги хвърляше, за да види какво да направи.

Сега също грабна заровете и повика Сара да се обзаложат. Двете се скриха зад провесените пергаменти. Сара беше скрила няколко ореха и ги заложи. Ако пък спечелеше, Халима трябваше да й дава всеки път по една целувка. Сара скоро остана без орехи. Ако изгубеше, трябваше да позволи на Халима да я дръпне за ухото.

Халима винаги печелеше.

— Вече мога да те дръпна четири пъти за ухото — злорадстваше тя.

Сара не откъсваше поглед от пръстите й.

— А защо гледаш заровете, преди да ги хвърлиш?

— Така съм свикнала.

Сара предложи да питат заровете на коя ще се падне по-красив младеж. На Халима се падна по-висока цифра.

— Ти лъжеш, Халима. Видях как въртеше заровете в ръката си, за да ти се падне по-голяма цифра. А след това ги натисна надолу. Или играй като мене, или аз няма повече да играя с теб.

Халима опита и изгуби.

Сара се засмя.

— Видя ли? Когато не мамиш, губиш.

— Няма да играя повече — каза Халима. — Не ми е интересно, ако не печеля.

— Така ли? Ами ако аз започна да мамя?

— Ти не може да мамиш.

— Хубава работа! Значи ти можеш да мамиш колкото искаш, а аз да се радвам, че съм ти изтривалка?

Мириям се приближи до тях.

— За какво пак се препирате?

Сара бързо покри заровете с коляно.

— Карахме се как да залепим това най-добре.

Мириям отмести коляното на Сара.

— А какво има тук?

Видя заровете и се ядоса.

— Така ли! Всеки момент ще дойде Сеидуна, а вие най-спокойно си играете на зарчета! Играйте, играйте! Довечера ще си заложите главите!

Остро погледна Халима.

— Това са твоите зарове, Халима. Непоправима грешница си. Какво да правя с теб?

Взе заровете и си тръгна. Каза:

— Засега само толкова.

Очите на Халима се изпълниха със сълзи, тя се усмихна и с важен тон заяви:

— И без това не ми трябват, щом не мога да побеждавам. Ти си виновна, защото се караше.

Продължиха с работата.

— Добре ще бъде, ако нашите посетители повярват, че сме хурии. Как смяташ, ще се влюбят ли в нас?

Халима веднага се въодушеви.

— Жалко, че останахме без зарове. Щяхме да попитаме в коя ще се влюбят най-много.

— И ти отново щеше да измамиш. Мириям направи много добре, че ги взе. А пък и без това знам в коя от нас ще се влюбят най-силно.

— Мислиш, че в тебе. И наум няма да им дойде.

— Ти пък откъде знаеш как се обича мъж, ти невинно птиченце! Ще се скриеш в ъгъла и никой няма да те забележи.

В очите на Халима се появиха сълзи:

— Ще им кажа каква си.

— Само опитай. Ще паднат от смях.

— Чакай само, ще им издам, че си влюбена в мене и че не ме оставяш на спокойствие.

Очите на Сара светнаха.

— Ти?!

Халима стана.

— Че кой иначе!

Засмя се, избърса сълзите си и отиде при другите.

Момичетата постепенно преодоляха страха от опасната задача, която им предстоеше. Весел смях допълни скърцането на ножиците и ножовете.

— Довечера, когато всичко бъде осветено, наистина ще изглеждаме като в рая — каза Зулейха. — Аз от нищо не се страхувам. Всички ще бъдем с воали, ще пеем и ще танцуваме като истински хурии.

— Да, на тебе ще ти е лесно, ти си красива и можеш да танцуваш — въздъхна Сафия.

— Всички сте красиви и всички можете да танцувате — каза Мириям.

— Поне ще има промяна в цялото това еднообразие — каза Фатима. — И ние поне веднъж ще бъдем полезни с нещо. Иначе за какво е този труд и учение.

— Наистина ли Сеидуна ще нареди да ни обезглавят, ако се издадем? — продължаваше да се тревожи Джада.

— Няма съмнение — каза Мириям. — Каквото е казал, ще го направи. Затова не бъдете лекомислени и помислете, преди да отворите уста.

— Не знам, мен не ме е страх — каза Фатима.

— Ами ако някоя се изпусне? — попита Сафия.

— Тогава друга трябва веднага да поправи грешката й — поясни Фатима.

— Как?

— Да го обърне на смях или да извърти някак нещата.

— Бих искала да съм до тебе — каза Джада.

— И аз, и аз.

Всички изразиха същото желание.

Фатима се усмихна от това голямо желание.

— Не се бойте, момичета! Когато човек трябва да направи нещо, го прави. Имам предчувствие, че всичко ще бъде наред.

Цели купчини лампи бяха вече готови.

— Виждате ли, че върви, когато искате? — похвали ги Мириям. — А сега елате след мен, ще ви покажа нещо.

Заведе ги в една стая, която винаги беше здраво заключена, и я отключи. Дъхът на момичетата спря от удивление. Пред тях се разкри истинска съкровищница. Дрехи от коприна и брокат, наметала, обшити със самурови кожи, воали, прекрасно извезани сандали. Всичко най-отбрано от пазарите в Самарканд и Бухара, Кабул и Исфахан, Багдад и Басра беше струпано в тази стая. Златни и сребърни диадеми, инкрустирани със скъпоценни камъни, бисерни огърлици, златни гривни и пафти, целите обсипани с благородни камъни, прекрасни изделия от тюркоаз, обеци с диаманти и сапфири, скъпоценни верижки — невиждано изобилие.

Момичетата стояха със зяпнали уста.

— На кого е всичко това? — попита Халима.

— На Сеидуна — каза Мириям.

— Нашият господар наистина е богат.

— По-богат от султана и халифа.

— Това е за вас — обясни Мириям. — Всяка да избере това, което й е на сърце, и да го отнесе в стаята си.

Мириям нареди на момичетата да започнат да мерят копринените рокли и воали. Загръщаше ги с плащове от тежък брокат, слагаше им пръстени, гривни, пафти и обеци, нагръдници и сандали, окачаше им огърлици. На всяка даде изкусно изработено метално огледалце и кутийка с амбра и аромати. Даде им да пробват диадеми, панделки, малки тюрбани и различни други покривала. Момичетата плаваха в разкош. Струваше им се, че са царици от приказките.

— Така не е трудно да си представим, че сме хурии — възкликна Халима, чиито бузи бяха зачервени от вълнение.

Халима се уви в тънък воал. Облече едно наметало и го остави да падне от раменете й, така, както направи Мириям онази нощ, когато се върна от Сеидуна.

— Олеле, колко е красива! — възкликна Сара.

Халима се изчерви.

— Като дойдат посетителите, няма да се обличаме така, нали? — попита Халима.

— Глупавичката ми! Тогава защо ги мерите сега? — засмя се Мириям.

— Ще ме бъде срам.

Всяка взе своето съкровище и го отнесе в спалнята си.

Изведнъж затръби рог.

Апама дотича от кухнята.

— Бързо, бързо! Пригответе се всички. Сеидуна идва.

* * *

През това време Хасан имаше важен разговор с великите даи. Запали няколко лампи и затъмни прозорците, а евнухът донесе голяма делва с вино. Мъжете седнаха на възглавниците и делвата започна да обикаля от уста на уста. Хасан започна:

— Наредих да те повикат от Рудбар, Бозорг Омид, за да представя на тебе и Абу Али завещанието си. Искаше ми се и Хюсеин Алкеини да е тук, но събитията ме изпревариха, а Хузестан е твърде далеч, за да го повикам. Става въпрос за начина на наследяване в нашето течение.

Абу Али се засмя:

— Говориш така, сякаш утре ще се сбогуваш с този свят. Защо бързаш с наследството? Може пък Бозорг Омид и аз преди тебе да извървим земния си път?

— Спомена Хюсеин Алкеини — добави Бозорг Омид, — а какво става с твоя син Хюсеин, да не си го забравил? Та нали той е естественият ти наследник.

Хасан скочи на крака, като че ли го ухапа змия. Започна да обикаля стаята, като крещеше с цяло гърло:

— Не ми говори за това теле! Моето течение се основава на разума, а не на безумни предразсъдъци! Син! Какъв син ми е той? Да пратя целия си хубав замисъл по дяволите, като го завещая на глупак, който един миг на удоволствие случайно е определил за мой син? В този случай по-скоро ще постъпя като Римската църква, която поставя начело само най-способните. Власт, основана на кръв и роднинство, бързо тръгва назад, като раците. А Римската църква съществува вече хиляда години! Синове? Братя? По дух всички сте ми синове и братя. А именно на духа се гради целият ми замисъл.

Двамата велики даи почти се изплашиха.

— Ако знаех, че с тези думи толкова ще те ядосам, щях да замълча — каза Бозорг Омид. — Но как да предположа, че идеите ти за кръвта и наследството са толкова… различни.

Хасан се усмихна. Малко го хвана срам, че се ядоса толкова.

— Когато се върнах от Египет и аз имах повече вяра в кръвните връзки — отвърна той с извинение в гласа. — Доведоха ми син, който беше толкова красив и силен, че беше радост да го гледам. Казах си: „Ще видиш своята младост в него“. Взех го в дома си и… Как да изразя разочарованието си? Къде беше страстта към познанието на истината, къде беше стремежът нагоре, дето изгаряха душата ми на неговите години? Дори сянка от тях не видях у него. За начало му казах: „Коранът е книга със седем печата“. Той отговори: „Не съм аз този, който ще ги счупи“. Попитах: „Не ти ли се иска да постигнеш тайната, известна на малцина?“. „Не, нищо не ми се иска.“ Тази безгрижност беше неразбираема за мене. За да го впечатля, му разказах за борбите от младостта си. „И какво имаш сега от това, за което си се бъхтил?“ — това беше цялото впечатление, което изповедта на бащата остави у сина. За да го извадя от спокойствието му, реших да му доверя най-съкровената ни тайна: „Знаеш ли какво е най-висшето познание според нашето учение? — попитах. — Нищо не е истинно и всичко е позволено“. Той махна с ръка: „С тези неща се занимавах, когато бях на четиринайсет години“. Познанието, което се стараех да получа през целия си живот, за потвърждение на което се изложих на всички опасности, посетих всички училища, изучих всички мъдреци — всичко това той разбрал и приключил с него на четиринайсет години. „Нима е роден толкова мъдър“, запитах сам себе си. Но не можеше да проумее и най-простите научни въпроси. Затова го предадох на Хюсеин Алкеини, да му служи като прост войник.

Великите даи се спогледаха. Бозорг Омид си спомни сина си Мохамед, когото обичаше повече от всичко. Нима не искаше да го изпрати в училището на Хасан, за да стане федаин? Побиха го тръпки.

Абу Али попита:

— Преди малко каза, Ибн Сабах, че нашето учение се основава на разума. Какво искаше да кажеш с това?

Хасан кръстоса ръце зад гърба си и закрачи бавно напред-назад.

— Тази идея не е съвсем нова. Преди деветдесет години халиф Хаким първи опитал нещо подобно в Кайро. Той се обявил за бог в човешка форма. Но това своеволие очевидно му струвало главата. Умът му дотолкова се замъглил, че накрая и сам повярвал в божествения си произход. Затова пък неговите даи ни оставили много ценен завет — имам предвид върховната мъдрост, която водела Хаким приживе.

— Не ти ли се струва, Ибн Сабах — продължи Абу Али, — че тази наша мъдрост, откак толкова хора узнаха за нея, изгуби доста от ценността си?

— В мъдростта, че нищо не е истинно и всичко е позволено, има някаква странна двойственост, както току-що ви показах в тъжния пример със сина ми. На онзи, за когото не е предназначена, тя звучи като празни думи. Но за онзи, който е роден за нея, тя е пътеводна звезда. Карматите и друзите, от които произлиза Хаким Първи, са познали деветте степени, през които трябва да преминат техните ученици. Даите им печелели последователи с разкази за семейството на Али и идването на Махди. Повечето от последователите се задоволили с тези прости истини. По-любопитните разпитвали повече и на тях им тълкували Корана като чуден извор на големи тайни. На онези, които не се задоволявали и с това, учителят разклащал вярата в Корана и исляма изобщо. А онези, които искали да продължат още по-нататък, разбирали, че по своята правилност и неправилност всички вери са еднакви. Само на малцина избрани била доверявана върховната тайна, която се крие в отричането на всички учения и предания. Тази най-висша степен изисква и най-висша смелост и най-висша сила. Защото на такъв човек е предопределено да прекара целия си живот без твърда почва под нозете си и без никаква опора. Затова не се бойте, че мнозина са разбрали за тази мъдрост. Повечето тъй или иначе никога няма да я проумеят.

— Сега ми е ясно — каза Абу Али. — Каза също, че си ни повикал за завещанието и наследството си. Какво те накара да започнеш да мислиш за тези неща? Все още си жив и здрав.

Хасан се усмихна. Продължаваше да крачи бавно из стаята. Великите даи го следваха внимателно с очи.

— Човек не знае какво ще му донесе утрешният ден — отговори Хасан. — Завещанието, което мисля да оставя, е такова, че неговият изпълнител ще трябва най-напред да опознае добре някои неща. И тъй като съм избрал вас двамата и Хюсеин Алкеини за наследници, искам днес, поне на вас двамата, които сте тук, да разкрия своя план, който ще стане основа на нашето учение. Наистина моят замисъл в много неща се крепи на опита на Хаким Първи и Римската църква. Но сърцевината му е напълно моя идея. Ще чуете.

Прилегна до другите двама и около устата му заигра детска усмивка. Така се усмихват хората, които знаят, че ще им се смеят на това, което ще кажат, и че даже ще ги вземат за откачили. С тази усмивка на уста Хасан каза:

— Нали помните, че Мохамед обещал на онези, които паднат в битка за исляма с меч в ръка, райския разкош на оня свят? Обещал им, че ще се разхождат по ливади и поля и ще лежат до клокочещи ручеи. Около тях ще цъфтят цветя и те ще вдишват омайния им мирис. Ще се наслаждават на вкусни ястия и избрани плодове, а в стъклени павилиони ще им прислужват девойки с големи черни очи и прекрасни тела. Въпреки услугите, които ще им оказват, те ще запазват невинността си и ще бъдат вечно девствени. В позлатени съдове ще им подават вино, което обаче няма да ги удря в главата. Дните на вечността им ще преминават в разкош и непрекъсната наслада…

Великите даи го наблюдаваха внимателно и си намигнаха незабележимо.

— Всичко това ни е добре известно — засмя се Абу Али. — Можеш да ни вярваш.

— Добре — каза Хасан. — Както знаете, окрилени от тези обещания, първите вярващи се борели като лъвове за своя водач и неговото учение. С радост изпълнявали всичко, което им заповядвал. Казват, че някои умирали с усмивка на уста, предвкусвайки в духа си блаженството, което ги очаквало. След смъртта му обаче вярата в тези обещания на Пророка намаляла. Пламъкът угаснал и вярващите избрали да следват по-сигурното: да държат здраво това, което имат, вместо да очакват обещанията на оня свят. Защото от онзи свят никой не се е върнал да разкаже дали всичко там наистина е така, както е обещал Пророкът. Тоест, ако сравним себе си и нашето учение с онова на Пророка и исляма, ще видим каква идея имал Мохамед за нас. Защото само вярата на първите последователи на исляма върши чудеса. Без нея обаче учението на чистия разум, както съм замислил нашето, не може да се изгради. Поради това моята първа цел беше да възпитам последователи, които да имат тази вяра.

— Можеш да се радваш, Ибн Сабах — намеси се Абу Али.

— Тази сутрин федаините доказаха, че си успял.

— Скъпи мой, мислиш ли, че не разбирам колко изостават федаините от първите последователи на Мохамед? Ще ти кажа само, че аз трябва да постигна повече, отколкото е постигнал той.

Двамата велики даи се засмяха.

— Преследваш ни, сякаш си гепард, а ние двамата дивеч — намеси се Бозорг Омид. — Забавляваш се тайно, а нас отдавна ни мъчи любопитството накъде биеш с тези завъртени обяснения.

— Моят план е гигантски — продължи Хасан. — Затова ми трябват вярващи, които така да жадуват смъртта, че да не се боят от нищо. Трябва да желаят страстно смъртта. Искам да тичат след нея, да я търсят, да я умоляват да се смили над тях, като някоя студена и неподатлива девица.

Абу Али и Бозорг Омид се засмяха на глас. Мислеха си, че Хасан по стар обичай ги води за носа и е най-добре да се правят, че не му вярват. Хасан продължи невъзмутимо.

— Нашето учение трябва да стане толкова могъщо, че да се противопостави на всеки враг, ако трябва дори на целия свят. Да се превърне в някакъв върховен орган на целия свят. За да постигнем това, ни е нужна любовта на нашите вярващи към смъртта. Да стане така, че като ги оставим да умрат, да им окажем върховна милост. Разбира се, няма да изберат сами как да загинат. Всяка позволена от нас смърт трябва да ни носи нова голяма победа. Това е същината на плана ми и в едно с това завещанието, което днес искам да ви открия.

Въпреки усмивката, в гласа му се долавяше особено вълнение. Великите даи не разбираха какво има предвид.

— Не знам дали днешната победа над турците толкова те развесели, че се шегуваш с нас, или…

Думите на Абу Али секнаха.

— Или? Продължи! — подкани го Хасан. — Сигурно си стигнал до заключението на реис Лумбани, когато му гостувах в Исфахан. Знам, мислите, че съм полудял. Но ако знаете какви изненади ви готвя!

— Както и да е, докато хората сме такива, каквито сме, никой няма да се влюби в смъртта, камо ли да тича след нея. Освен ако ти не можеш да създадеш такъв човек. Всичко друго е шега или лудост.

— Ами точно това искам! — възкликна Хасан весело. — Да вляза в работилницата на Али и тъй като човекът е стар и болен, да се заема с неговата работа. Да премеря сили с него, да взема отново глината в ръце и наистина да създам нов човек.

Абу Али недоволно се обърна към Бозорг Омид.

— А после разправя, че Хаким Първи бил луд!

Бозорг Омид намигна на Хасан. През цялото време слушаше внимателно разговора и усещаше, че върховният господар сигурно крие нещо наистина необикновено зад думите си.

— Най-напред говореше за завещанието си — каза той. — След това за райските градини, обещани от Пророка, после за владичество, каквото светът не е виждал, а сега казваш, че искаш да създадеш човек, който искрено да желае смъртта. Бих искал да чуя каква е връзката между тези неща.

— Връзката между тези неща е много проста — отговори Хасан. — Като завещание искам да ви оставя нашето начинание, което е моя идея. Силата на това начинание ще се гради върху хора от съвсем нов вид. Те ще се отличават с лудо желание да умрат и сляпа преданост към върховния предводител. И двете неща можем да постигнем с безрезервната им вяра. Каква ти вяра! С непоклатимата увереност, че след смъртта ги чака вечно наслаждение в рая.

— И таз добра! — ядоса се Абу Али. — Преди малко ни каза, че вярата в отвъдното е намаляла след смъртта на Пророка, а сега искаш да изградиш върху нея силата на братството ни. Ако дяволът те разбира, аз не!

Хасан се засмя. Веселеше го, че беше успял да ядоса помощника си.

— Е, как мислиш, Абу Али, какво е нужно, за да разпаля у нашите последователи такава вяра в райските удоволствия, че да пожелаят да умрат като луди, и то колкото може по-скоро?

— Отвори им вратата на рая и им го покажи — сърдито отговори Абу Али. — Нали казваш, че имаш ключ от него. Така и аз ще умра с радост.

— Нали затова ви доведох там, където исках! — възкликна Хасан и скочи на крака. — Елате сега с мен! Ще ви покажа ключа, който отваря райските порти.

Скочи до стената, като че ли беше на двайсет години, и дръпна килима, който закриваше прохода към върха на кулата.

— Елате! — извика към тях и ги поведе към тавана.

Даите се спогледаха зад гърба му. Абу Али показа с пръст челото си и намигна. Бозорг Омид му направи знак с ръка да почака.

Качиха се на терасата. Дори Абу Али за първи път стъпваше на това място. Беше истинска обсерватория. На земята лежеше голяма таблица, на която бяха начертани пътищата на земята и планетите, движението на слънцето и месечината и зодиакът. Цял куп по-малки дъсчици бяха изписани със сметки. На някои бяха начертани геометрични фигури — кръгове, елипси, параболи и хиперболи. Около тях бяха разхвърляни всякакви инструменти за измерване и чертане, астролаби, компас и други тригонометрични устройства. На средата на площадката, на земята, беше начертан слънчев часовник с пръчка — стрелка, чието положение беше точно изчислено. За да се запазят всички тези инструменти при лошо време, беше направен малък килер, до който имаше нещо като цветарник с привдигнат стъклен капак. В него не растеше нищо друго освен някакъв плевел с високи стъбла, който силно напомняше на метла, растяща нагоре.

Даите набързо разгледаха всичко това. След това погледът им падна върху върха на отсрещната кула. Върху нея стоеше, неподвижен като статуя, голям черен евнух, въоръжен с боздуган. Слънцето огряваше площадката, но откъм планините духаше приятен ветрец, който разхлаждаше въздуха и носеше мирис на сняг.

— Човек може да си помисли, че е в планината — каза Бозорг Омид и дълбоко вдъхна студения въздух.

— Да не си си направил това гнезденце, за да виждаш по-добре рая? — попита Абу Али. — Или може би това е ключът, който ти отваря вратата на небето?

— Ами от тази обсерватория наистина гледам рая — отговори Хасан с усмивка. — А ключът, който отваря вратата към него, се крие в онзи цветарник.

С тези думи пристъпи към цветарника и показа растенията, които растяха в него. Даите също се приближиха, спогледаха се и поклатиха глави.

— Хасане, Хасане — каза Абу Али. — Кога смяташ да престанеше с твоите шеги? Помисли, че и тримата вече сме на години и обичаме сериозността. Нищо де, днес е радостен ден и малка шега няма да навреди на никого. Макар че ти вече ни залъгваш цяла сутрин!

Хасан го погледна пронизително в очите:

— Това е ключът, който отваря вратата към райските блаженства — каза натъртено.

— Този плевел?

— Да. И това е краят на шегата.

Посочи възглавниците до килера и ги покани да седнат с него.

— Растението, което ви показах, е индийски коноп. Сокът му крие необичайни свойства. Сега ще ви опиша какви. Някога в Кабул, наред с мнозина други, бях гост на един индийски княз. Пиршеството продължи цяла нощ. Когато призори гостите се разотидоха, князът задържа някои от нас и ни отведе в особена стая, от пода до тавана покрита с килими. Няколко лампи бледо блещукаха в ъглите, а в стаята цареше полумрак. Каза ни: „Имам нещо специално за вас. Искате ли да видите чужди страни и места, които никой от вас не е виждал? Там ще ви отведа. Гледайте! В този сандък съм заключил вълшебното килимче от “Хиляда и една нощ"." С тези думи отключи златно сандъче и ни показа няколко топчета, подобни на обикновени сладкиши. Покани ни: „Вземете си и сдъвчете по едно“. Един след друг всички си взехме. Докато дъвчех топчето, най-напред си помислих, че дъвча захарче и че индиецът се е пошегувал с нас. Но когато външната обвивка се стопи, усетих горчив вкус. Замислих се дали не е отрова? И наистина ме обзе някаква замаяност. След това установих нещо доста необичайно. Цялото ми внимание се съсредоточи върху някаква игра на цветовете на стената. Тогава забелязах, че картините на килимите започнаха да се променят. После видях един чернобрад мъж, заобиколен от своите наложници. Но той изведнъж изчезна, а наложниците станаха и започнаха да танцуват. Това е невъзможно, нали е картина, казах си. Когато погледнах по-внимателно, видях, че наложниците наистина изпълняваха някакъв танц, но бяха напълно неподвижни. Не може да бъде картина, помислих си. Телата им изглеждаха истински, а розовият цвят на плътта беше толкова жив, че не можех да повярвам, че е измама. При това напълно забравих, че около мен седят и други хора. Толкова ме привличаше това необикновено явление на стената. Цветовете ставаха все по-живи, хората слязоха от стената и застанаха в средата на стаята. Там танцуваха и се прескачаха и на душата ми й ставаше все по-приятно. Изведнъж ми мина през ум, че сигурно аз съм магьосник, който прави всички тези неща. За да опитам, в ума си заповядах на предметите да заемат съвсем ново положение. Само миг и заповедта ми беше изпълнена. Обхвана ме чувство на безмерна лична сила. Струваше ми се, че съм велик владетел, който управлява пространството и предметите в него и не зависи нито от времето, нито от реда във вселената. Дори се учудих как досега не съм знаел за тези свои невероятни способности. Рекох си, нима съм с нещо по-лош от Аллах? Потънах в наслада от чудното си всемогъщество. Кубове, ярко осветени в най-крещящи цветове, странно телесни и живи, започнаха да се трупат пред очите ми. Дъхът ми спираше, като гледах как от тях възникна град, по-голям и по-величествен от Кайро, по-разкошен от Багдад и по-силен от Александрия. Към небето се устремиха много минарета. Куполи, златни, сребърни, жълти и зелени, стърчаха над покривите. Душата ми се къпеше във величие и блаженство. Да, сега наистина си Аллах, каза нещо в мене. Бог! Владетел на вселената! Но картините пред очите ми започнаха да се разкъсват. Усещах, че моментът отминаваше и се връщах в действителността. Обзе ме страх от загубата на това блаженство. Насила опитах да върна предишното си състояние. Но крайниците ми отслабнаха, цветовете на стените избледняха, главата ми стана тежка и изведнъж изгубих съзнание… Събудих се с главоболие и с чувството на голям срам. Припомних си картините, които бях видял, и емоциите, които бях изпитал. Бях ли буден? Сънувах ли? Не можех да реша. Всичко разбирах, сякаш бях буден. Но ако бях буден, щях ли да видя неща, които не съществуват? Главата ми щеше да се пръсне. Прислужникът ми донесе студено мляко. Чак сега осъзнах, че не съм сам в стаята. Около мен лежаха останалите гости, стенеха и бяха странно бледи. Съвзех се и излязох от къщата…

През цялото време даите не сваляха поглед от устните му. Когато за момент прекъсна разказа си, Абу Али го попита:

— И разбра ли какво е имало в това топче, което било толкова силно?

— Слушайте — продължи Хасан. — Същия ден преди свечеряване ме обхвана страшно безпокойство. Не можех да си намеря място, питах се какво не ми достига и незнайно как се озовах в къщата на нашия приятел. Той ме прие с усмивка и каза, че е очаквал да дойда: „И другите са тук — каза. — Всеки, опитал такова топче, жадува отново и отново да изпита блаженствата, които е изживял. Повтори ли, с времето става роб на това упойващо средство и ако продължава, без него може и да умре. Исках да ви предупредя и затова няма да ви дам повече нито едно топче, нито ще ви открия какво съдържа“. След няколко дни безпокойството отмина, но любопитството ми се разпали и се заклех да разбера какво беше веществото в тези топчета. Имах късмет. Тогава в Кабул много известна беше красавицата Апама. Мисля, че вече съм ви разказвал за нея, а нищо чудно да имате и весела изненада.

Усмихна се загадъчно и продължи:

— Бях предприемчив и с гореща кръв и нямаше сила, която да ме спре, пламнеше ли в мене страстта. Апама беше собственост на княза, но аз спечелих сърцето й. Срещахме се посред нощ в неговите градини и в забранени прегръдки се наслаждавахме на райски удоволствия. Скоро тя съвсем взе ума на господаря си. Когато една нощ й споделих какво ме мъчи, тя измъкна тайната от него. Веществото, което се намираше в топчетата, се наричало хашиш или хашаш и се получавало от индийския коноп, който виждате в тази градинка.

Когато Хасан приключи, тримата дълго мълчаха. Абу Али се мръщеше и гледаше в пода, а Бозорг Омид отправи взор към планинските склонове. Накрая проговори:

— Не мога да схвана какво всъщност възнамеряваш да направиш. Със сока от това растение искаш да разпалиш див огън, да предизвикаш у тях страст да повторят насладата и да ги направиш зависими?

— И какви особени ползи виждаш от това? — мрачно попита Абу Али. Като не им дадеш този хашаш, или както се нарича, ще им повлияеш до такава степен, че да се втурнат след смъртта? Извинявай, но мисля, че сметката ти е грешна. Дори да не могат да живеят без това вещество, нищо не показва, че ще се пожертват по волята ти. На твоите години е добре да не правиш подобни опити. Не мога да си представя някой да повярва, че такова топче му е показало рая. Затова хайде сега като умни хора да се решим какво ще предприемем срещу голямата войска на султана, която приближава с всеки изминал ден.

— Ще се съглася с всичко, което току-що каза — отговори Хасан с хитра усмивка. — Пред силата на противника, който приближава, имаме само два пътя — или бързо да приготвим керван и да опитаме да се спасим в Африка, както мъдро ни посъветва Музафар, или да се надяваме на чудо. Както знаете, аз избрах последното. Но все още има време да променим намеренията си.

— Кълна се в брадата на Мохамед! — извика Абу Али. — Никой почтен мюсюлманин не знае какво си намислил! Ако може, поне веднъж говори без увъртания!

— Добре, ще опитам. Нали ви бях казвал, че тук горе не само имам ключ за рая, но и мога да наблюдавам какво се случва в него? Какво има от тази страна под кулата вече знаете. Но не искате ли да видите какво има от другата? Елате до стените.

Даите бързо отидоха в края на терасата. Покачиха се на дебелите стени, за да могат да погледнат над тях. От учудване думите им заседнаха в гърлото. Пред себе си като на огромна карта виждаха прекрасни горички и градини, обсипани с цветя. Две разклонения на реката ги обграждаха в голяма извивка. Канали пресичаха местността и я разделяха на части, като островчета, които бяха заобиколени с вода. По тях белееха пътечки, посипани с бели камъчета. Сред кипарисите блестяха стъклени павилиони, подобни на кристални замъци. В тях бяха разположени кръгли рибарници с живи водоскоци. Около един от тези павилиони тичаха насам-натам дребни фигурки, които изглеждаха лекокрили като пеперуди.

— Чудо, истинско чудо — прошепна накрая Бозорг Омид.

— Поетът от „Хиляда и една нощ“ би му завидял — съгласи се Абу Али.

Хасан стана и се приближи до тях. Лицето му изразяваше удовлетворение.

— Представете си сега, че сте били заедно с мен при онзи владетел в Кабул. Взели сте топче хашиш, преживели сте с мен всички онези неописуеми блаженства на духа, а след това сте изпаднали в безсъзнание. И когато се събуждате, се оказвате не в тъмното помещение, в което сте заспали, а в ето тези градини под вас, обкръжени от прекрасни девойки, които ви обслужват точно както е описано в Корана. Тогава какво бихте си помислили?

— Истински дявол си, Ибн Сабах! — възкликна Абу Али. — Ако бях млад и неопитен, кълна се в брадата на мъченика Али, наистина щях да помисля, че съм в райските градини.

— Но кога и как си направил всичко това? — попита Бозорг Омид.

— Дейлемските царе, които са построили Аламут, са поставили основите и на тези градини. По-късните господари на крепостта са ги занемарили. Всичко беше обрасло с трева и диви гъсталаци. Моят предшественик, добрият Махди, може би изобщо не знаеше за тях, но аз бях чул някакви разкази и вече имах замисъл да направя такива градини. Затова вложих всички сили, за да спечеля крепостта. След това сам измерих и пресметнах всичко. Направих точен план и когато дойдоха евнусите от Египет, с тяхна помощ го изпълних. Така парче по парче сам създадох този рай. Сега единствено вие двамата в крепостта знаете за това, освен евнусите и мене.

— Не се ли боиш, че евнусите ще те издадат? — попита Бозорг Омид.

— Не ги познаваш тези мои евнуси — отговори Хасан. — Те не говорят с никого освен с мен. Командирът им, стотник Али, ми е сляпо предан. Освен това всеки знае, че ако издаде нещо, ще го застигне смъртно наказание. Аз им вярвам.

— Не мислиш ли, че жертвите, за които е предназначен раят, ще разгадаят измамата ти?

— За тази цел избрах младежи, които още не са познали любовта на жена. Няма по-лековерни от такива момчета. Защото само жената прави от мъжа истински мъж. Тя му предава знание, до нея той узрява. С невинността на тялото си губи и невинността на душата си. Затова всичко тласка младежа към това съдбоносно събитие. Заслепен от непознатата страст, той е готов да вярва на всичко, само да постигне целта си.

— А кои са тези младежи?

Хасан се усмихна. Гледаше го, но нищо не отговаряше.

— Федаините?

— Ти го каза.

Студена тишина се възцари на кулата. Великите даи гледаха градините под себе си. Хасан ги наблюдаваше подигравателно и едновременно снизходително.

— Защо млъкнахте? — попита ги. — Сутринта паднаха двайсет и шестима в битката с авангарда на султана. Ако премерим сили с ядрото на войската му, ще загинем всички. На мен ми трябват неколцина храбреци, пред които да треперят царете и владетелите в целия свят. Днес ви извиках, за да ви покажа как се възпитават такива мъже. Довечера заедно с мен ще присъствате на опита за преобразяване на човешката природа. Ти, Абу Али, познаваш федаините. Избери трима, които се различават най-много помежду си — по способности и нрав. Ще трябва да изпробваме първо какъв вид хора е най-подходящ за нашите цели. Трите градини чакат своите посетители.

Абу Али погледна Хасан и пребледня:

— Какво искаш да кажеш, Ибн Сабах?

— Посочи ми трима федаини, които се различават по нрав.

Абу Али гледаше в него, без да пророни дума.

— Ще ти помогна. Кой беше оня, който първи се осмели да тръгне срещу турците?

— Сюлейман.

— Кой е най-силен в отряда им?

— Юсуф.

— Третият ще бъде Ибн Тахир. За него съм особено любопитен. Ако той не разбере, никой няма да разбере.

Студена пот изби по челото на Бозорг Омид. Спомни си, че искаше да изпрати сина си Мохамед в училището за федаини, за да покаже на Хасан пълното си доверие. Сега искаше само да го види колкото се може по-далеч от Аламут. Ще го изпрати в Сирия или Египет.

Хасан ги наблюдаваше с прикрит присмех.

— Кост ли ви е заседнала в гърлото? Не се плашете твърде бързо. Ще ви дам такива основания за поведението си, че ще ви завиди и любител на класическата мъдрост. А сега елате да се преоблечем. Ще се предрешим и ще посетим нашия рай като истински царе.

Отведе ги в малко помещение. Двама евнуси бяха приготвили дрехите. Хасан задържа единия, а на другия нареди да даде знак на жителите на градините, че идва Сеидуна.

Тримата се преоблякоха безмълвно с помощта на евнуха. Сложиха дрехи от тежък бял брокат. Хасан се загърна в пурпурен плащ, а великите даи в син. Плащовете бяха обшити със скъпоценни бели кожи. На главата си Хасан постави златна тиара с разноцветни скъпоценни камъни. Великите даи си сложиха тюрбани, в средата на които стърчеше златна конусовидна шапчица. Хасан обу златни, а спътниците му сребърни сандали. Препасаха дълги криви саби с изкусно издялани дръжки. След това се върнаха в стаята на господаря.

— Кълна се в брадата на мъченика Али! — извика Абу Али, когато останаха сами. — Така облечен и аз ще повярвам, че съм цар.

— Ще те направя по-силен от всички царе — каза Хасан.

Влязоха в клетката, с която Хасан слизаше до дъното на кулата. Той даде знак и изведнъж започнаха да се спускат. Абу Али замаха с ръце и едва не събори другите двама.

— Проклета магия! — изруга той. — В пъкъла ли ни водиш?

— Заобикаляш се с неща, от които човек се чувства като изгубен — каза Бозорг Омид.

Хасан обясни:

— В това устройство няма нищо особено. Измислил го е Архимед. Същината е в съчетанието от колелета, каквото често има в кладенците в пустинята.

Долу ги чакаше отряд от стражата на господаря. Войниците бяха с шлемове, в доспехи и въоръжени от глава до пети. Около поясите си имаха мечове, на раменете боздугани, в ръцете — копия. Напред вървяха барабани и зурни. Спуснаха моста и влязоха в градините. Там ги посрещнаха евнусите и ги закараха по канала до средната градина.