Владимир Бартол
Аламут (20)

Двайсета глава

На другата сутрин, преди да изгрее слънцето, барабаните забиха за сбор. От уста на уста се разнесе мълвата, че синът на върховния господар ще бъде обезглавен заради убийството на великия дая на Хузестан.

Абу Али, заедно с Манучер и Ибрахим, влезе в килията на затворника. Гласът му трепереше леко, докато четеше присъдата. Добави, че върховният господар е отхвърлил молбата за помилване.

— Върви сега, сине Хасанов. Правдата трябва да бъде изпълнена.

За миг Хюсеин гледаше тримата като уплашен звяр. След това се хвърли срещу тях, но краката му се оплетоха във веригите и падна. Закрещя:

— Проклети кучета! Проклети кучета!

Стражите го хванаха, въпреки че се съпротивляваше с все сили. Издърпаха го от подземието.

На средната и долната тераса се беше строила цялата войска. В средата на долната бяха поставили тежък дръвник. Палачът беше дошъл с двамата си помощници. Беше гол до кръста, а на рамото си носеше брадва. Държеше се гордо и се правеше, че никого не забелязва. През редиците премина шепот:

— Водят го!

Хюсеин проклинаше и се дърпаше като луд. Фучеше и се зъбеше като дива котка. Стражите, които го водеха, бяха останали съвсем без дъх. Удряха го безмилостно и го влачеха към мястото на екзекуцията.

Когато Хюсеин зърна палача с брадвата, се разтрепери повече и не издаде нито звук. Стана му ясно какво го очаква.

— Синът на Сеидуна. Синът на върховния господар — шепнеха строените войници.

Абу Али, Бозорг Омид и Манучер яхнаха конете си. С тръба беше даден знак за мълчание. Абу Али излезе няколко крачки пред другите. Разгъна свитък и с ясен глас прочете смъртната присъда. След това прикани палача да изпълни задължението си.

За миг настана гробна тишина. Можеше да се долови шумът на реката.

Изведнъж Хюсеин нададе вик:

— Хора! Не чувате ли?! Баща предава сина си на палача!

В редовете настана вълнение. Абдурахман, който стоеше начело на новите федаини, погледна стоящия зад него Наим. Беше восъчноблед.

Двамата помощници хванаха затворника и освободиха дясната му ръка. Хюсеин се дърпаше отчаяно. Инстинктивно се опитваше да се отдалечи от дръвника. Но великаните го довлякоха до него, събориха го на колене и поставиха дясната му ръка върху дръвника. Палачът с едната ръка го хвана за китката, а с другата замахна с брадвата. Острието изсвистя във въздуха и сряза костта. Писъкът на Хюсеин прониза присъстващите до костите. Изтръгна се от стражите и опръска лицата им с кръв, която на силна струя шурна от отворените вени. След това падна на земята. Двамата помощници на палача го вдигнаха и сложиха главата му на дънера. С един замах палачът я отдели от тялото. Единият помощник му подаде плащ, който хвърлиха върху трупа, и той в миг се обагри от кръвта му.

След това се обърна към Абу Али и каза сухо:

— Палачът изпълни задължението си.

— С това правдата е възстановена — отговори великият дая.

Отново излезе пред събраното множество и каза:

— Исмаилити! Току-що станахте свидетели на строгата справедливост, която цари в Аламут. Сеидуна, нашият върховен господар, не прави изключения. Който извърши престъпление, бива наказан строго според закона. Нито чин, нито род могат да го предпазят от заслуженото възмездие. Затова отново ви призовавам да спазвате закона и да се придържате строго към правилата! Аллах е Аллах и Мохамед е неговият пророк! Ела, Ал Махди!

След това даде заповед и хората се разотидоха и се заеха с обичайните си задачи.

Някои казваха:

— Наистина все още има правда на земята.

Други:

— Къде по света има владетел или господар, който да пожертва сина си в името на закона?

Новината, че върховният водач на исмаилитите е обезглавил собствения си син, мълниеносно се разнесе из страната и предизвика всеобщо уважение към него.

* * *

През това време Джафар, преоблечен като султанския вестоносец Халеф, продължаваше пътя си към Багдад и се срещаше с различни хора. Веднага след Казвин се натъкна на голяма група войници, запътили се на коне или пеш към лагера край Нехавенд. Основно бяха по произход от Хорасан и Хузестан. Щом разпознаеха в него офицер на султана, те се отдръпваха от пътя му и го съпровождаха с почтително мълчание.

На всяка станция сменяше конете с лекота. Първата нощ прекара на открито. След това спа в ханове покрай главния път. На половината разстояние, до град Сава, в някакъв хан раздели стая с двама офицери от войската на Къзъл Сарък. Те му разказаха за случилото се пред Зур Гумбадан и как е подействала на хората вестта за убийството на великия везир.

— Всички северни области са шиитски — каза единият. — В исмаилитите виждат свои единоверци и сега, когато Низам ал Мулк вече го няма, е безсмислено да се борим срещу Стареца от планината.

Джафар им сподели, че идва тъкмо от Аламут като пратеник на султана. Те се спогледаха уплашено:

— Не ни издавай! Това, изреченото от нас, е в главите на всички войници. Но дойде ли нова заповед, ще бъдем готови.

Той ги успокои. Постепенно станаха любопитни. Джафар се учудваше сам на себе си. Дали външната промяна му подейства така, или страхът да не се издаде бе толкова голям, че напълно се вживя в ролята си? Разправи им такива страхотии за Аламут, че чак косите им настръхнаха. Дори той, след като заспа, сънува ужаси. На другата сутрин обаче, когато видя на стената висящите дрехи на султанските войници, неволно се хвана за дръжката на сабята. Едва после си припомни къде е и каква задача му е поверена.

Бързо извърши сутрешната молитва, изяде едно гърне кисело мляко и парче овесена погача, скочи на коня и продължи нататък.

По пътя срещна голям отряд добре въоръжени турски конници. Командирът го спря и му поиска документи за проверка. Джафар ги показа. Каза, че е пратеник на султана и се връща от Аламут.

— Добре. Аз имам заповед да събера частите, които се пръснаха край крепостите на еретиците, и то с цялата строгост. Негово Величество заповяда да ударим отново исмаилитите.

Джафар продължи по пътя си. Помисли си: дали Сеидуна знае каква опасност отново е надвиснала над Аламут? Въпреки това трябваше да изпълни заповедта и нищо не можеше да го спре.

Движеше се сякаш сред безкраен военен лагер. Непрекъснато се натъкваше на нови и нови части. Още отдалече викаше, че е султански пратеник, за да не го спират постоянно. От време на време край пътя се белееха палатки. Безброй коне, камили, мулета и говеда, както и цели стада дребен добитък, изскубваха последните остатъци растителност по пасищата.

Наложи се да заобиколи Нехавенд — толкова войска се беше събрала там. Но след това пътят до Багдад бе почти свободен. В сараите имаше достатъчно място за нощуване. Тук глътна и едно от топчетата. Обзе го голямо безпокойство. Още докато яздеше, започнаха да му се привиждат разни неща. Струваше му се, че е попаднал в огромен град, изпълнен с неизброими тълпи. След това се озова в райските градини, заобиколен от чернооки хурии. Денят и нощта се сляха в едно. Напълно се отдаде на копнежа по тези състояния. Вече бе погълнал всички топчета освен последното. Със сетни усилия се овладя да не хапне и него. Изведнъж му се стори, че е пред входа на голям град. Пред портите стоеше въоръжена до зъби стража. Свикнал вече с миражите, реши просто да продължи пътя си, когато към него се насочиха остриетата на шест копия.

Замайването му мигом се изпари. На десетия ден, откакто напусна Аламут, бе пристигнал пред портите на Багдад.

Овладя се бързо:

— Аз съм вестоносец на Негово Величество — каза троснато.

Командирът на стражата разгледа документите му.

— Добре, продължи нататък.

Влезе в града и се огледа изумен. По улицата, по която вървеше, се занизаха палати от чист мрамор, един от друг по-красиви. От време на време гледката се прекъсваше от джамии със златни и зелени куполи. Високите им минарета стърчаха към небето. На пътя му се изпречваха площади и пазари, гъмжащи от хора като мравуняци. Отдавна беше изгубил пътя, който му описа двойникът му в Аламут. Усещаше се съвсем малък. За да се съвземе, си каза: „Джафар! Хиляди пъти по-красиви места те чакат, когато изпълниш задачата си“.

Срещна обходен патрул от четирима войници. Проправи си път до тях и попита водача:

— Как да стигна до двореца на Негово Величество?

Десетникът го изгледа учуден.

— Какво си ме зяпнал? — кресна му Джафар. — Покажи ми пътя към двореца!

— И ние отиваме натам. Ела с нас.

Един от войниците хвана коня му за юздата и го поведе след себе си. Дълго бродиха из безкрайното море от къщи и дворци. Накрая стигнаха прекрасни градини, сред които на слънцето блестеше неописуемо красив дворец.

— Тук живее Негово Величество — каза десетникът.

Джафар също го разпозна по описанието на Халеф. Войниците се прибраха в казармите, разположени отстрани до градините. Джафар отиде до голямата входна врата и извика паролата. Войникът на входа се учуди:

— Тази парола вече е остаряла.

— Аз съм пратеник на Негово Величество! — извика Джафар. — Бях в Аламут, а сега се връщам с послания оттам.

Дойде един десетник и внимателно огледа конника. Целият бе покрит с прах, а на силно изпитото му лице имаше прясна рана. Когато чу какво иска пришълецът, каза:

— Ще извикам дежурния офицер.

Обзе го слабост. Нервите му бяха като стрити с воденични камъни. Погледна офицера, който се приближаваше. Сега какво да направи? Да се престори ли, че го познава? Ами ако е нов човек?

Офицерът пристъпи съвсем близо до вратата. Разгледа чужденеца.

— Ти си Халеф, синът на Омар?

— Че кой друг? Само бързо извести командира на охраната за пристигането ми. Трябва веднага да отида при него.

Офицерът поклати глава.

— Слез от коня и ела с мене.

Докато вървяха, и двамата мълчаха. Офицерът му хвърляше скрити погледи отстрани. Да, това беше Халеф от Газни, но някак променен и очевидно много изтощен.

Командирът на охраната незабавно го прие в двореца.

— Как изпълни заповедта, Халеф?

— Строго следвах твоите заповеди, емире. Но посрещането беше много лошо. Измъчваха ме, за да разберат повече за намеренията на Негово Величество. Имам важни новини за него.

— Носиш ли писмо?

— Не, само устно послание.

— Кажи го на мене.

— Главатарят на исмаилитите иска да го предам само на Негово Величество.

— Какво, забрави ли за правилата в двореца?

— Не, емире. Но ударът, който ми нанесе вождът на еретиците, още гори върху лицето ми и костите продължават да ме болят. Не бива да губя време. Нося лоши новини.

— Що за човек е Ибн Сабах?

— Истински палач. Звяр в човешки образ. Крайно време е да изтребим него и всичката му паплач.

— И това ще стане… почакай тук, ще питам Негово Величество дали желае да те приеме.

Когато командирът излезе, Джафар бързо глътна топчето. Вече беше толкова привикнал към действието му, че веднага усети блаженото състояние. Самообладанието и смелостта му се възвърнаха. Започна да вижда познати образи и с огромно усилие на волята им се противопостави. Казваше си:

— Сега трябва да мисля само за задачата.

Беше малко преди пладне, осемнайсети ноември лето хиляда деветдесет и второ по нашето летоброене. Султан Малик шах се беше върнал от кратко посещение в харемите на сестра си, жената на халифа. Най-сетне бе успял къде да убеди, къде насила да накара религиозния водач да посочи за наследник Джафар, сина на сестрата на султана, и да лиши от наследство първородния си син Мустазир. Тежките борби със зет му вече бяха минало. Едва когато го прогони от Багдад в Басра, халиф Муктади се съгласи. Но успя да се спазари за още десет дни за размисъл.

Оттогава бяха минали пет дни. По време на посещението сестра му го увери, че халифът вече е приел искането. Сега султанът седеше на възглавниците и доволно потриваше ръце. Беше в най-хубавите си години, с бодър дух и в крепко здраве. Обичаше богатството и разкоша и беше приятел на науките и изкуствата. Радваше го всичко възвишено и необикновено.

Мислеше си: „Какво друго мога да си пожелая? Границите на империята ми са по-обширни от когато и да било, царе и принцове ми се покоряват, градове растат в пустинята и пътища белеят на слънцето. Народите живеят в благосъстояние и ме почитат. Сега прекърших и религиозния водач, моя кръв ще заеме мястото на наместника на Пророка. Всичко, което си бях поставил като цел, успях да постигна. Наистина сега съм на върха на могъществото си“.

В това време писарят му съобщи за идването на командира на охраната. Емирът влезе и изпълни предписания церемониал, а след това каза:

— Ваше Величество! Халеф, син на Омар, се върна от Аламут. Има рана на лицето си. Каза, че господарят на исмаилитите е заповядал да го измъчват, за да разбере повече за намеренията ти. Носи ти устно съобщение. Моли коленопреклонно да го приемеш.

Султанът пребледня. След това се ядоса:

— Какво? Дръзнал е да измъчва моя пратеник? О, каква бездушна подлост! Повикай Халеф, нека сам разкаже какво е станало в замъка.

Емирът излезе и бързо се върна заедно с Джафар.

Федаинът се хвърли пред султана по лице.

— Стани, сине Омаров!

Когато султанът видя лицето на Джафар, възкликна:

— Какво е станало с теб, Халеф? Говори, говори! Как те посрещна престъпникът от планината? Какво ти е предал за мене?

Всичко пред очите на Джафар се замъгли. Предметите около него се променяха призрачно. Хашишът съвсем го замая. Помисли си: „Сега трябва да изпълня заповедта. Хуриите ме чакат“.

— Ваше Величество! Щастие и светлина на държавата! — проговори, запъвайки се. — Бях в Аламут. Посече ме…

С ръка напипа острието в ръкава си. Спусна го в дланта си, хвана го здраво за дръжката и с неимоверно усилие на волята се хвърли към султана.

Владетелят инстинктивно се отдръпна. Целият се разтрепери. Ръката замахна към него и заострената писалка го одраска зад ухото. Джафар вдигна ръка още веднъж, но емирът разсече главата му със сабята си.

Писарят извика.

— Тишина! — заповяда емирът. Помогна на султана, който беше пребледнял и все още трепереше с цялото си тяло, да легне на възглавниците.

— Този човек очевидно е полудял — каза след това. Наведе се над мъртвеца и избърса кръвта от сабята в дрехата му.

— Побъркал се е — каза султанът с треперещ глас. — Всички, които идват от Аламут, са или луди, или престъпници.

При вика на писаря няколко пазачи и придворни влязоха в залата. Султанът прокара ръка по потното си чело. По ръкава си забеляза кървави петна.

— Какво значи това?

В очите му се появи луд страх. Писарят скочи до него.

— Негово Величество кърви! Негово Величество е ранен!

Тогава емирът забеляза на пода заострената писалка. Повдигна я и внимателно я разгледа. Спомни си убийството на великия везир и ледени тръпки сковаха костите му. Още веднъж погледна мъртвеца. Той лежеше пред него в локва кръв, която беше разтопила лепилото по лицето му. Емирът дръпна брадата и мустаците, които останаха в ръката му, и прошепна:

— Това не е Халеф.

Султанът го погледна и разбра. Сърцето му се изпълни с неописуем ужас. Спомни си за убития везир. Помисли, че и той сигурно ще умре.

Всички се скупчиха около мъртвеца.

Не, това наистина не беше Халеф.

Повикаха личния лекар на султана. Когато дойде, емирът му прошепна:

— Страхувам се, че е ранен с отровено острие. Действай бързо!

Лекарят прегледа султана и каза успокоително.

— Раната не е голяма. Но ще бъде добре да я изгорим за всеки случай.

— Дали не е смъртоносна?

Гласът на султана звучеше страхливо.

— Да се надяваме на най-доброто — отвърна лекарят.

След това изпрати да доведат помощника му, който му донесе инструментите. Всичко беше приготвено много бързо. Емирът едва сега осъзна положението. Заповяда:

— Никой, който се намира в сградата, да не я напуска. Също никого да не допускат в нея. Всички трябва да мълчим за това, което стана тук. Сега аз поемам командването.

Стражите изнесоха убития от залата. Слугите бързо почистиха кървавите петна.

Лекарят нагря стоманения прът. Когато се приближи с него към султана, той го попита:

— Ще боли ли много?

— Нека Ваше Величество изпие няколко чаши вино. Така ще боли по-малко.

Един слуга бързо донесе вино. Султанът го изпи и усети замайване.

С нажеженото желязо лекарят леко докосна раната. Султанът изрева от болка.

— Потърпете, Ваше Величество — помоли лекарят.

— Ще ти отсека главата, ако ме мъчиш така.

— Само заповядайте. Но раната трябва да бъде изгорена.

Султанът се овладя. Лекарят завърши работата си.

— Много болеше — въздъхна султанът. Беше восъчноблед.

Слугите го отнесоха на носилка в спалнята му. Лекарят му даде ободряващи лекарства, а след това заповяда да дръпнат пердетата на прозорците. Султанът заспа изтощен от умора.

Охраната излезе в преддверието. От време на време лекарят поглеждаше към болния. Когато излизаше, чакащите го посрещаха с разтревожени очи.

— Не изглежда зле — каза няколко пъти.

Но един път излезе уплашен:

— Негово Величество има треска, лоша треска. Започва да бълнува. Боя се, че въпреки всичко отровата е проникнала във вените.

— Аллах, какво престъпление — прошепна емирът.

Султанът започна да вика силно. Емирът и лекарите се втурнаха в стаята. Дръпнаха завесите и вътре нахлу слънчевата светлина.

Султанът се свести за миг и завика:

— Спасете ме, спасете ме! Ох, като че ли имам жарава в жилите!

След това отново започна да бълнува. Всички от коридора влязоха и наобиколиха постелята му. Спогледаха се пребледнели от ужас.

Изведнъж болният запя. Присъстващите коленичиха и докоснаха пода с чело.

— Ужасно, ужасно.

Султанът се привдигна на възглавниците. Погледна объркано около себе си и понечи да стане. Лекарят го задържа. Даде знак на останалите да излязат.

Отвън емирът каза:

— Когато отново дойде на себе си, трябва да го попитаме каква е волята му относно наследството. Вече е време. Мохамед е едва на четири годинки. На такава възраст не може да поеме управлението на цялата империя.

— Да изчакаме още малко — предложи един стар придворен.

Писарят се намеси:

— Няма да е добре да ни управляват султанката и Тадж ал Мулк.

— Но как да покажем на болния, че очакваме най-лошото? — попита един благородник.

— Става въпрос за съдбата на Иран — мрачно отвърна емирът.

— Трябва да повикаме сестрата на болния. Други роднини той няма наблизо.

— Никого няма да пускаме, ако не е в тази сграда — твърдо нареди емирът. — Никой не бива да разбира, че е умрял от исмаилитско острие. Ако стане най-лошото, ще съобщим, че е умрял от треска. Защото тръгне ли слух, че и султанът, подобно на великия везир, е станал жертва на аламутския престъпник, не само всички ще бъдем отговорни, но и целият народ ще се изплаши от тези убийци и никой няма да иска да се бори срещу тях.

Така прекараха до болния цялата нощ, чак до сутринта. Треската непрекъснато се усилваше. Емирът напразно опитваше да повдигне въпроса за наследството. Скоро султанът изобщо изгуби съзнание. На зазоряване у него започна борба на живот и смърт, която продължи до втора молитва. Тогава лекарят установи, че сърцето му не тупти. Всички заплакаха безутешно. Иран бе изгубил най-могъщия си владетел.

* * *

Оживеният и неспокоен Багдад, довчера празничен и весел, изведнъж онемя и потъна в скръб. Новината за смъртта на султана още не беше достигнала до крайните предградия, а сред придворните вече се бореха за престола. Във всички посоки полетяха вестоносци. Командирът на охраната изпрати своите хора при Баркиярук, като си мислеше, че все още е по границите с Индия и при синовете на убития велик везир. А привържениците на Мохамед изпратиха хора при вдовицата на султана и Тадж ал Мулк в Исфахан. Покорените владетели от Сирия и съседните погранични области, които тъкмо се бяха събрали в Багдад при султана, препуснаха към своите владения кой както може, за да използват удобния случай и да се освободят от иранското господство. Халифът, който обяви в двореца си половингодишен траур за починалия, се радваше на този обрат. Сега се надяваше да избере наследник по своята воля и отново се върна на своя първороден син. Доверениците на всевъзможни царе, принцове и благородници изпратиха хора да занесат вестта на господарите си.

Още в самия ден на смъртта навсякъде из Багдад плъзнаха клюки. Изведнъж сякаш от земята изникнаха привърженици на различни претенденти за иранския престол. Почти всички братя и синове на покойния султан имаха свои последователи. Всеки подкрепяше своя кандидат и притискаха горкия халиф да премине на тяхна страна. С времето се оформиха два основни лагера, които враждуваха помежду си — привържениците на Баркиярук и на Мохамед. В последно време султанът проявяваше склонност към втория. Именно затова сега вдовицата му и Тадж ал Мулк имаха надмощие. Многобройните принцове и благородници, висши чиновници и духовници, които бяха засенчени и ограничавани в стремежите си от безогледната и властна фигура на убития велик везир, застанаха зад малолетния Мохамед. Скоро успяха да спечелят и халифа на своя страна. Борбата между двата лагера ставаше все по-остра. Поради това привържениците на Баркиярук решиха, че в Багдад е твърде опасно за тях. Някои се притаиха, други избягаха от града. Привържениците на Мохамед нетърпеливо чакаха новини от вдовицата на султана и Тадж ал Мулк и с всички сили притискаха слабия халиф да обяви техния кандидат за султан и с това да нанесе смъртоносен удар на противниковата партия.

* * *

Заедно с новината за смъртта на султана войските, дето се събираха край Нехавенд и Хамадан, за да бъдат изпратени на война срещу исмаилитите, получиха заповед да изоставят първоначалния план и да поемат към Исфахан. Още на половината път ги пресрещнаха пратеници на вдовицата на султана. От нейно име командирите получиха богати дарове, а на войниците бе обещано двойно заплащане, подкрепят ли нейния син. Други пратеници продължиха към Багдад с цел да изкопчат обещания и скъпоценни подаръци от халифа. Той трябваше да обяви Мохамед за султан и да заповяда в цял Иран да се чете проповед за него.

В това време Баркиярук с част от войските си пристигна в Исфахан. Не беше и чул, че заедно с великия везир е убит и неговият баща, и попадна на огромна суматоха. От всички страни към града прииждаха войници, които гръмогласно подкрепяха избора на малолетния Мохамед за султан.

Баркиярук разбра, че е закъснял с няколко дни. Опита да се противопостави на вдовицата на султана и везира. Точно тогава обаче пристигна новината, че халифът е обявил Мохамед за нов султан. Баркиярук бързо събра остатъците от войската си и с тях пое към Сава, при емир Текеш Тегин, негов приятел от младини. Както и разчиташе, там намери убежище.

Трябваше да установи връзка със своите привърженици и с недоволните от новия султан. Към него се присъединиха и петима от синовете на Низам, а той незабавно назначи един от тях за свой везир. Неочаквано получи на разположение доста голяма войска.

Жената на султана и нейният везир мислеха за всичко в царящото безредие. Само едно бяха забравили — довчерашния си приятел Хасан. Емир Текеш Тегин и Музафар бяха добри съседи. Затова Баркиярук с посредничеството на Музафар потърси помощ от господаря на Аламут и исмаилитите.