Владимир Бартол
Аламут (14)

Четиринайсета глава

Последиците от поражението на авангарда на султана пред Аламут се проявиха много скоро. От всички страни в крепостта пристигаха съобщения за хода на нещата. Ден след битката Абдул Малик тръгна със сто и двайсет конници към крепостта Рудбар. Вечерта изчакаха на подходящо разстояние. Съгледвачите съобщиха, че турците са не повече от стотина. Едва се зазори и Абдул Малик даде заповед за нападение. Като ято ястреби се спуснаха по склоновете и в първата атака съсякоха почти половината от противниците. Останалите се разбягаха на всички посоки.

След това Абдул Малик изпрати съгледвачите си да пресрещнат армията на султана. Самият той с дружината си в бърз галоп тръгна към Казвин и по-нататък към Рей. Оттам се върна в Аламут, като доведе със себе си около тридесетима пленници.

Цялата област около Рудбар закипя. Народът, който от известно време тайно почиташе Али и мразеше както султана, така и багдадския халиф, празнуваше победата на исмаилитите като своя. Още в първите дни след битката в замъка започнаха да идват нови вярващи, които искаха да постъпят на служба при върховния господар. Абу Сурака имаше предостатъчно работа с тях. Най-младите и най-силните избираше за федаини, останалите Манучер включи в нови дружини. Много стари войници, които се отличиха в битката, бяха повишени в десетници. Предишните десетници и подофицери получиха нови звания. Едва десет дни след победата бяха сформирани три нови дружини от по сто души.

— Цялата система трябва да се преработи и да се изготвят нови правила, за да се превърне тази разпасана тълпа в единна войска, която ще знае само едно учение и само един върховен господар — каза Хасан на великите даи. — Мохамед е бил прав, когато забранил виното на вярващите. Ще сме безумци, ако не го последваме в това. Защото здрави редици и отлични, решителни войници са ни по-необходими от големи тълпи. За да постигнем целта, заповедите ни трябва да бъдат ясни и строги и да се изпълняват безпрекословно.

Затова в деня, когато трите нови дружини положиха клетва, вместо очакваното шумно празненство Абу Али прочете нова редица предписания и закони.

Със смърт ще се наказва всеки, който се противопоставя на началниците, който не изпълни получена заповед, освен ако това не се дължи на външна пречка, който в разпра или от омраза убие друг член на исмаилитското братство, говори неуважително за върховния господар или критикува неговите действия, който пие вино или каквото и да било упойващо питие, който се отдава на разюзданост…

Строги телесни и морални наказания се определяха и за онези, които се впускаха в светски забавления, които произвеждаха или слушаха хубава музика, танцуваха или се наслаждаваха на танците на други, които вземаха книги с измамно съдържание или слушаха други, чели такива книги…

В самата йерархия бяха включени нови степени. Между даите и великите даи бяха вместени областните даи. Всеки вярващ, който можеше да носи оръжие, ставаше и войник. За рефиците, които щяха да ги обучават, се основаваше специално училище. За всички хора беше изготвен нов учебен план. Освен военните умения трябваше да учат догматика и история на исмаилизма.

От сега насетне федаините щяха да получават самостоятелни задачи, които съответстваха на техните способности. Джафар стана постоянен бърз пратеник между Аламут и Музафар в Рей. Наим обучаваше новите ученици по догматика, Ибн Тахир по история и география, Юсуф и Сюлейман водеха упражненията по военни умения. Всяка сутрин водеха учениците в равнината зад крепостта, а понякога ги предвождаше Манучер. Хитрият Обейда стана отговорник на отряда на съгледвачите и с тяхна помощ следеше движението на войската на султана. За помощници му бяха дадени Абдурахман, Ибн Вакас, Абдула и Халфа, които бързо опознаха всяка пътечка от Казвин и Рей до Аламут. Те скоро разгадаха намерението на емир Арслан Таш, който раздели силите си пред Казвин и Рей, та да отреже напълно Аламут от останалия свят и съвсем да го притисне към подножието на Алборз, през който нямаше път за бягство.

За своя изненада пленените турци, почти до един тежко ранени, получиха добро отношение. Раните им бързо оздравяваха под вещите ръце на лекаря и неговите помощници. През деня стояха в стаите си, а вечер излизаха да се разхладят в оградено място зад казармата. Лечителите и войниците, които им носеха храна и вода, все по-често се впускаха в разговори с тях. Пленниците с удивление слушаха за федаините, които прекарали една нощ в рая, за нечуваната власт, която Аллах дал на Сеидуна. Дивяха се на непоклатимата вяра на исмаилитите в победата. Разпитваха за причините и доказателствата за тази вяра. Отговорът винаги беше един и същи — Сеидуна е велик порок, който ще завладее ислямския свят.

Понякога един или друг дая, дори самият Абу Али посещаваха пленниците. Разпитваха ги за армията на султана, за възпитанието и верските им убеждения. След това им обясняваха тънкостите на исмаилитското учение, с помощта на което господарят им искаше да установи правда и истина в света. Скоро благодарение на тези разговори, както и на милостивото и добро отношение към тях, убежденията им бяха разклатени и у тях се създаде благоприятна почва за приемане на исмаилитското учение.

Хасан нареди да пуснат онези, на които поради раните трябваше да отрежат ръка или крак. Той искаше да разкажат на хората в армията на султана за Аламут и исмаилизма и незабележимо да разколебаят нейната твърдост. Приготвиха им носилки на камилите и с въоръжен съпровод ги откараха до Казвин, където ги освобождаваха.

* * *

Първата нощ след посещението в градините Сюлейман и Юсуф спаха спокойно, но привечер на втория ден започна да ги обзема някакво непознато безпокойство. Бяха раздразнителни, струваше им се, че им липсва нещо и сън не ги ловеше. Разхождаха се сами край рововете, докато накрая се срещнаха.

— Жаден съм — каза Юсуф.

— В Шахруд има достатъчно вода.

— Изпий я ти.

— Да не ти се е приискало вино?

Сюлейман се засмя. Юсуф го погледна мрачно.

— Вече свири тръбата за лягане.

— Защо го казваш на мене? Върви да спиш.

Седнаха край рова и известно време тихомълком слушаха бученето на реката.

— Струва ми се, че искаш да ми кажеш нещо?

Сюлейман питаше с насмешка, но и с любопитство.

Юсуф отвърна също с въпрос:

— А на тебе нищо ли не ти липсва?

— Говори направо, какво те измъчва?

— Струва ми се, че жарава се върти в червата ми. Слепоочията ми ще се пръснат. Измъчва ме непоносима жажда.

— Защо не пиеш вода?

— Пия, пия, но ми се струва сякаш пия въздух. Нищо не ме утолява.

— Знам. Това е от онези проклети топчета. Ако взема само още едно, веднага ще се успокоя.

— Мислиш ли, че Сеидуна скоро пак ще ни изпрати в рая?

— Откъде мога да знам? Когато си спомня за онази нощ, ми става толкова горещо, че мога да се разтопя.

Покрай тях мина стражар с факла. Те се скриха зад стената.

— Да вървим. Не бива да ни виждат тук — каза Сюлейман.

Внимателно се промъкнаха в спалнята.

Другарите им вече спяха. Само Ибн Тахир се беше подпрял на леглото си. Изглеждаше, че се опитва да чуе нещо. Когато видя двамата се стресна.

— Ти още ли не спиш? — попита Сюлейман.

— Не, като вас двамата.

Двамата се съблякоха и легнаха в леглата си. В стаята бе задушно и горещо и ги измъчваше адска жажда.

— Ах, проклета магия — промърмори Сюлейман и с въздишка се обърна на другата страна.

— Спомените ли не ти дават да заспиш? — попита го Ибн Тахир.

— Иска ми се да пийна вино сега.

— Цяла нощ ли смятате да будувате? — гласът на Юсуф бе сърдит.

— Може би мислиш, че ти ще заспиш? — сърдито го подкачи Сюлейман. Идеше му да изскочи от кожата си. На другата сутрин и тримата усещаха оловна тежест в крайниците си.

Абу Сурака разпредели задълженията на всеки федаин. След няколко дни се преместиха в нови жилища в дъното на една от двете предни кули. В тяхната предишна спалня дойдоха новобранци. Сега бяха по двама и трима в стая. Юсуф делеше стая с Обейда и Ибн Вакас, Ибн Тахир с Джафар, а Сюлейман с Наим.

* * *

Всяка сутрин Ибн Тахир тръгваше за училището с дълбока тъга в сърцето. Гледаше новобранците — нима едва вчера не беше един от тях? Беше му болно, че всичко това вече беше толкова далеч в миналото и че не можеше да бъде като тях. Сега помежду им се издигаше непреодолима стена. С тъжна усмивка слушаше безгрижните им разговори и си мислеше: само ако знаеха!

Безсънните нощи скоро изпиха руменината от бузите му. Лицето му посърна и погледът му стана безразличен и мрачен.

„Ибн Тахир, един от онези, които са били в рая“, си шепнеха войниците, щом го видеха. Довчера едва забележим ученик, а днес вече велик герой, при споменаването на чието име трепереха младите сърца. Някога си мечтаеше да бъде известен. Сега му беше все едно. Понякога го тревожеха дори погледите, изпълнени с възхищение. Искаше да се махне от всички хора, да живее аскетично, за да бъде сам с мислите си за своята Мириям.

Да, Мириям беше великата тайна, която го отделяше от всички тези новобранци, та дори от другарите му. Колко пъти я виждаше пред себе си, ако имаше щастието да затвори очи. Струваше му се, че постоянно е до него. Затова всяко присъствие на друг човек му пречеше. Понякога, когато оставаше съвсем сам, затваряше очи и веднага се озоваваше в павилиона, както през онази нощ, а Мириям се привеждаше над него. Виждаше я толкова живо, различаваше така добре всички подробности около нея, че му се струваше адско мъчение, дето не можеше да я докосне. Наистина страданията му не бяха по-малки от тези на нещастния Фархад, когото Хосров Парвиз бе отделил от Ширин. Често се страхуваше, че ще полудее…

Сюлейман и Юсуф бързо намериха утеха в славата си. Рано сутрин излизаха от замъка начело на дружините си, сподиряни от изпълнени с възхищение погледи. Но раздразнителността им, предизвикана от безсънните нощи, често намираше отдушник именно в учениците. Юсуф ревеше като лъв, ако нещо не вървеше както той искаше. Учениците обаче скоро научиха, че резките, стаени изблици на Сюлейман бяха много по-опасни. Често пъти се присмиваше безмилостно на грешките им. Присмехът му действаше като удар с камшик. Юсуф беше щедър в обясненията си. Обичаше да го питат и да обяснява надълго и нашироко. Стигаше само да покажат страх и уважение, когато се приближаваха към него. Но да зададеш въпрос на Сюлейман беше все едно да си изпросиш звучен шамар.

Такива бяха те през деня. Дойдеше ли вечерта, ги обземаха тревога и страх. Знаеха, че отново цяла нощ няма да могат да мигнат.

Веднъж Сюлейман каза на Юсуф и Ибн Тахир:

— Не издържам повече. Ще отида при Сеидуна.

— Полудя ли?

Юсуф се изплаши.

— Няма да ти мине, Сюлейман — отвърна Ибн Тахир. — Трябва да търпиш, като нас двамата.

Сюлейман изригна:

— Не съм от желязо! Ще отида при него и всичко ще му обясня. Или да ми даде някаква задача, за да мога да отида отново в рая, или сам ще се удуша.

Очите му заблестяха като на звяр. Извъртя ги така, че се виждаше бялото, и гневно изскърца със зъби.

На другата сутрин помоли Абу Сурака да го пусне при Абу Али.

— По каква работа?

— Трябва да говоря с него.

— За какво? Може би искаш да се оплачеш от нещо?

— Не това. Ще моля да ми даде задача.

— Ще получиш задача, когато дойде времето, а не когато молиш за това.

— Но аз трябва да говоря с Абу Али.

Абу Сурака забеляза в погледа му налудничав блясък. Помисли си: „Да сърбат попарата, която надробиха“.

— Щом толкова упорито молиш, ще те препоръчам на великия дая.

Неприятно чувство обзе Абу Али, когато чу, че Сюлейман иска да говори с него.

— Почакай — каза на Абу Сурака.

Отиде при Хасан и му поиска съвет.

— Ти говори с него — каза Хасан. — После ела да ми разкажеш. Може би ще узнаем интересни неща.

Абу Али посрещна Сюлейман в голямата заседателна зала. В помещението бяха сами.

— Какво ти тежи на сърцето, Сюлеймане мой, та желаеш да говориш с мен?

Сюлейман сведе поглед.

— Бих искал да те помоля, почитаеми велики дая, да ме заведеш при Сеидуна.

Абу Али показа силна изненада.

— Това ли намери да искаш? Сеидуна работи от сутрин до вечер за нашето добро. Искаш да му губиш времето? Аз съм негов заместник. Всичко, което искаш да му кажеш, кажи сега на мен.

— Трудно е… Само той има лек за мен.

— Говори, ще му предам.

— Не издържам повече така. Искам задача, която отново да ми отвори портите на рая.

Абу Али неволно се отдръпна. Погледът на Сюлейман беше изпепеляващ като огън.

— Ти си луд, Сюлейман. Знаеш ли, че това, което искаш, е почти бунт? И че за бунт наказанието е смърт?

— По-добре да умра, отколкото да страдам така.

Сюлейман промърмори тези думи, но Абу Али го чу.

— Върви сега. Ще помисля. Може би ще получиш спасение по-рано, отколкото очакваш.

Когато Абу Али се върна, Хасан го погледна въпросително.

— Иска да му дадеш задача, за да отиде отново в рая. Казва, че не може да издържа повече.

Хасан се усмихна.

— Не съм се лъгал. Отровата и градините действат, скоро ще дойде време за последния опит.

* * *

От продължителната безутешност една нощ разумът на Сюлейман се помрачи. Стана, приближи се до леглото на Наим и седна върху него. Наим се събуди и видя някаква фигура в краката си. По очертанията разпозна Сюлейман и се изплаши.

— Какво ти е, Сюлейман?

Сюлейман не отговори. Гледаше го неподвижно. В тъмнината се виждаше бледото му, изпито лице. Наим се ужаси.

— Покажи си гърдите!

Наим се вцепени от страх. Сюлейман го сграбчи за гърдите.

— О, Халима, Халима! — започна да стене.

— Помощ!

Викът на Наим се разнесе в нощта.

В коридора отекнаха крачките на стражата. Сюлейман се опомни:

— В Аллах се заклевам, ще те удуша, ако ме издадеш! Сънувал си!

Сюлейман бързо се скри под завивката.

Стражата влезе.

— Ти ли извика, Наиме?

— Да. Сънувах нещо страшно.

Войникът излезе.

Наим стана и дръпна одеялото със себе си. Сюлейман го стрелна с очи:

— Защо излизаш?

— Плашиш ме, Сюлейман.

— Глупак! Веднага лягай в леглото и заспивай. И аз искам да спя.

На другата сутрин Наим помоли Абу Сурака да му даде друга спалня. Не искаше да спи повече в една стая със Сюлейман.

— Защо не? — попита Абу Сурака.

Наим сви рамене. Лицето му беше съвсем пребледняло. Абу Сурака не разпитва повече. Реши, че е по-добре да знае по-малко за тези неща. Удовлетвори молбата му и изпрати Абдурахман при Сюлейман.

* * *

Сред другите федаини започна съревнование кой най-добре ще изпълни поставената задача. Обейда занесе в Рудбар заповед за Ибн Исмаил, заместник на Бозорг Омид и военен командир на крепостта, който сега беше назначен за областен дая. Оттам се върна с точни сведения за движението на войските на емир Арслан Таш, които лагеруваха пред Казвин, както и пред Рей. Ибн Вакас беше в постоянна връзка с хората на емира в Казвин, а Халфа — с тези в Рей. Много външни исмаилити ги известяваха до най-малки подробности за дружините на противника.

По всичко личеше, че емирът не бърза особено да стигне до Аламут. Хубавият персиец имаше цял харем жени. Канеше големците от областта на непрестанни пиршества или той присъстваше на техните. Пиеше със своите офицери и се наслаждаваше на голям брой певици и танцьорки. Войската се нагоди към този бавен ход. Подофицерите и войниците си правеха излети из цялата околност, като отнасяха със себе си всичко, което им харесаше. Народът ги проклинаше, а ведно с тях и султана и великия везир, които ги бяха изпратили.

При следващото си излизане Обейда донесе още по-добри новини. Пуснатите пленници бяха разказали на войската на емира за прекрасния живот на исмаилитите в крепостта Аламут и за техния водач, който притежава невероятната сила да изпрати последователите си в рая. Войниците, отдавна преситени от безделие, слушаха с удоволствие. Вечер разговорите се въртяха около тези неща. На мнозина исмаилизмът започна да им допада и дори не го криеха. Сега само любопитството ги караше да продължат към Аламут, където властваше Господарят от планината, или Старецът от планината. Исмаилитските съгледвачи вече съвсем открито влизаха сред хората на емира. Разговаряха с тях по верски и политически въпроси и пламенно доказваха, че само техният господар проповядва правото учение. Дори онези, които не им вярваха или им се присмиваха, ги оставяха да идват и да си отиват безпрепятствено. Какво можеше да направи крепост с петстотин мъже против тридесетхилядната войска, изпратена от господаря на цял Иран? Така съгледвачите съобщаваха, че хватката на войската е напълно разхлабена и редиците на врага са пред разпадане.

Когато Абу Али предаде тези новини на Хасан, той каза:

— Бъркотията сред войските на противника е последица от две неща — поражението на турската конница и нашия успешен опит с рая. Първото накара емира да бъде по-внимателен и да сплоти редиците си преди похода, като сега те зависят от скоростта на обоза. Но докато въздействието на този наш успех от ден на ден отслабва, понеже ти се иска да забравиш подобно поражение, то новината за чудото все по-бързо, по видими и невидими пътища, си пробива път сред обикновените войници. Тези приказки са най-добрата храна за човешкото въображение.

* * *

След посещението на федаините животът в градините доста се промени. У момичетата, които и преди са били в хареми, се събуждаха стари спомени. Сравняваха ги с последните, а онези, които не можаха да се насладят на посещението на младежите, се хвалеха с предишните си преживявания. Други пък възхваляваха последната си любовна нощ. Така възникваха препирни и пререкания и всички бяха обзети от особено раздразнение. Сега дълго предяха, шиеха, занимаваха се с ръчна работа и домашни дейности и така разговорите се проточваха от сутрин до вечер.

Често се питаха дали следващия път в градините ще дойдат същите посетители. На много от момичетата им беше все едно, а някои дори си пожелаваха да дойдат други, защото при посещението не бяха получили достатъчно внимание. Надяваха се, че следващия път няма да бъдат пренебрегнати. Повечето мислеха, че Хасан ще изпрати нови гости. Даже Зулейха, която през първите дни безутешно плачеше за Юсуф, полека свикна с мисълта. Само Халима не можеше и не искаше да разбере, че вероятно никога вече няма да види Сюлейман.

Нейното състояние създаваше на Мириям много грижи. За няколко дни цъфтящото й личице помръкна. От плач и безсъние очите й се зачервиха. Около тях се появиха тъмни кръгове. Мириям я успокояваше колкото можеше.

Но и на нея самата не й беше лесно. Постоянно трепереше за съдбата на Ибн Тахир. Чакаше кога Хасан отново ще я повика за разговор. Но него като че ли нарочно никакъв го нямаше. Към Ибн Тахир изпитваше почти майчинска грижа. Струваше й се, че е лично отговорна за неговата съдба, както и за съдбата на Халима.

Месец след победата над авангарда на султана един отряд от хората на Музафар докара в Аламут пратеник, изпратен до Хасан от новия велик везир и секретар на жената на султан Тадж ал Мулк. Хасан го прие веднага. Пратеникът му разказа, че новината за поражението на авангарда на войската на емира настигнала султана на път за Багдад, в близост до Нехавенд. Едновременно с новината пристигнал и бившият велик везир. Султанът страшно се разгневил. Вече бил издал заповед емир Арслан Таш да бъде сменен и да се яви пред него да се оправдава. Низам ал Мулк пък го убедил, че за всичко е виновен новият велик везир, който заедно с жената на султана е таен съюзник на исмаилитите. Разбрали се и султанът отново назначил Низам ал Мулк за свой везир. Но жената на султана продължавала да настоява на мястото да остане Тадж ал Мулк. Сега Низам се разположил край Нехавенд и събирал войски, за да превземе Исфахан, да свали съперника си и да възстанови своето достойнство и достойнството на султана. Емир Арслан Таш получил заповед най-много до един месец да превземе и разруши Аламут. Иначе щял да бъде обвинен в държавна измяна. Подобни заповеди били дадени също на Къзъл Сарик, който продължавал да обсажда безуспешно Зур Гумбадан в Хузестан. Това му съобщаваха султаншата и нейният везир и го молеха за помощ и подкрепа в тези трудни времена.

Хасан отговори на пратеника така:

— Най-напред предай на господарите си моя поздрав. След това им предай, че бях много учуден, когато неотдавна нарушиха обещанието си. Сега са в трудно положение и отново се обръщат към мене. Въпреки неспазената дума аз още веднъж ще им помогна. Кажи им също следващия път добре да помислят, ако имат намерение отново да ме разочароват. Нека за предупреждение им послужи неотдавнашната ми победа над техния и мой неприятел.

След това освободи пратеника и нареди да бъде нагостен и надарен по царски.

— Дойде решителният момент — каза след това на великите даи. Изглеждаше необичайно спокоен, като човек, който току-що е взел за себе си непоколебимо решение.

— Значи, Низам ал Мулк е отново на власт. Това ще рече, че ще бъде неумолим към нас и ще опита всичко, за да ни унищожи. Затуй не бива да губим време.

Великите даи го погледнаха въпросително.

— Какво смяташ да правиш?

— Веднъж завинаги да унищожа смъртния си противник.

* * *

Цялото си неспокойствие, копнеж и раздвоението в душата си Ибн Тахир изливаше в стихове. Пишеше ги на парчета пергамент, които грижливо криеше от очите на другите. Постоянното поправяне на отделни стихове му носеше малко утеха от всичките трудности и мъки на сърцето. С оправданието, че приготвя задача за учениците си, се оттегляше в стаята си и там редеше стихове или се отдаваше на самота и мечтания.

В стиховете си говореше така:

Някога душата ми беше пълна

С учението свято на Пророка

На Сеидуна, Исмаил и Али,

Предшественик на онзи, що се крие.

Сега само лицето твое, Мириям,

Владетел е в сърцето и душата ми.

Гласът ти тайнствен и усмивка златна,

Дъхът на устните ти, белите гърди,

Ръцете ти прекрасни и снагата тънка;

Духът ти всепознаващ, мъдър ум,

тъй чужд на женската природа,

И тез очи! Тъй тъмни и прекрасни

Подобно езера, безкрай дълбоки

Сияят под челото — планина от мрамор,

В тях се аз оглеждам и светът безкраен.

Целият свят! Къде остана място

За Али, Исмаил и Пророка?!

Сега си ти за мен Али, Исмаил и Пророк;

Ти си копнежът, вярата ми и дори Аллах,

Ти си властта над духа, мисълта, сърцето

Ти си светът за мен, и рай, и Бог.

 

Когато в мисълта си гледам, Мириям, лицето ти,

Сърцето ми се мъчи в незапомнени съмнения.

Дали наистина си сътворена като мен подобните,

Дали и ти усещаш, мислиш, искаш, като нас греховните.

С ухапването под сърцето ти ми потвърди.

Дали си само привидение, без кости и без плът,

Което само в сън ме посети, докарано

От тайната мъдрост на Сеидуна?

Тогава как да се спася от таз заблуда,

Обичам въздух, вятър, парата отровна?

О, тез безбожни мисли! О, светец — измамник!

Кой може да прогони тайните греховни?

 

Ох, аз, нещастният Фархад! Завинаги далеч

От скъпата Ширин! Ти кой си, мощен господарю,

Защо постави граница, която ни дели?

Дали си Махди, Пророкът или сам Аллах?

Защо в скала дълбая аз лика й,

Безумен от любов? Дали със меч,

Обезумял от страст, да пробода сърцето си?

И кой ти даде тази власт, о, Сеидуна,

На живи портите на рая да отваряш?

Дали и ти до него имаш достъп?

Дали познаваш Мириям (о, луда ревност)!

Дали владееш скрито знание, познато

На стародавни магове по нашите земи,

Които сам Пророкът в бездните запрати,

На пъкъла в казана, наречен Демавенд?

И Мириям, тоз лъч от лунна светлина,

Тогава би била най-страшното чудовище,

Родено с черни мазила и твоята магия?

Не, не! Все още в планината

Демоните заключени са и дълбоко спят.

Само умът се брани

И чудото не иска да признае. Сладко чудо!

 

Защо ти Мириям от мене криеш, Сеидуна,

Защо събираш и разделяш ни, тъй добър и зъл?

Ако смъртта е откуп, за да бъда с нея,

Само кажи, от канара висока

Ще скоча в бездната. Усмивката

Ще потвърди каква е радостта ми.

Дали да не пронижа с нож сърцето,

За да бъда вечно с Мириям?

Кажи ми, може би през огън

Да победя демоните?

Само да спре раздялата, която

Като Адам от рая ме огражда!

Върни ми Мириям, при нея ме закарай,

Преди сърцето ми да спре от тежка мъка.

* * *

Една вечер Хасан нареди да повикат Ибн Тахир при него:

— Твърда ли е сега вярата ти?

— Твърда е, Сеидуна.

— Вярваш ли, че когато поискам, мога да ти отворя портите на рая?

— Вярвам, Сеидуна.

Бяха сами в стаята. Хасан огледа добре Ибн Тахир. Каква промяна от онази вечер, когато го изпрати в градините! Беше отслабнал, бузите му бяха хлътнали, а очите му — изпъкнали. Трескав, болезнен огън гореше в тях. Очевидно беше — машината работеше със страшна безпогрешност.

— Искаш ли да заслужиш вечната радост?

Ибн Тахир трепна. Погледна радостно и умолително Хасан.

— О, Сеидуна!

Хасан сведе поглед. Нещо притисна сърцето му. Сега добре осъзна защо винаги се пазеше от по-близко познанство с федаините.

— Ненапразно ти отворих портите на рая. Исках вярата ти да бъде твърда, за да знаеш винаги какво ще получиш, когато изпълниш дадената ти задача… Знаеш ли кой е Ал Газали?

— Сигурно имаш предвид онзи суфист, Сеидуна?

— Да. Онзи, който в книгата „Отричане на високоумните“ грозно напада нашето учение. Преди почти година великият везир го назначи за учител във висшето училище в Багдад. Твоята задача е да отидеш и да се престориш на негов ученик. Ето ти неговата книга „О, дете!“. Кратка е. Умът ти е остър и за една нощ можеш да я прочетеш и изучиш. Утре сутринта отново ела при мене. Сега си на моя лична служба. Никому нито дума за това. Разбра ли ме?

— Разбрах, Сеидуна.

Хасан го освободи. Развълнуван и почти полудял от щастие, Ибн Тахир напусна стаята му.

* * *

По стълбите срещна Абу Али и Бозорг Омид, които, запъхтени и зачервени от вълнение, влачеха някакъв човек. Личеше, че е изминал дълъг и труден път. Беше прашен от глава до пети. Стичащата се пот бе оставила дълбоки следи по калното му лице. Дишаше тежко. Ибн Тахир се прилепи до стената и пропусна тримата да минат. Нещо му нашепваше, че Аламут го чакат тежки дни.

Стражарят отвори вратата и пусна великите даи и човека при Хасан.

— Пратеник от Хузестан, запъхтяно изговори Абу Али. — От Зур Гумбадан…

— Какво се е случило?

Хасан едва се овладя. По лицето на дошлия личеше, че носи лоша вест.

— О, господарю! Хюсеин Алкеини е мъртъв. Убит!

Хасан пребледня като мъртвец.

— Кой е виновникът?

— Прощавай, Сеидуна! Хюсеин, твоят син.

Хасан се разтрепери, сякаш го порази гръм. Замаха с ръце, сякаш опитваше да се хване за нещо невидимо. Олюля се, завъртя се в полукръг и падна на земята като посечено дърво.