Владимир Бартол
Аламут (10)

Десета глава

Момичетата хукнаха към спалните си и бързо се приготвиха за посрещането. Преоблякоха се и се разкрасиха. След това се събраха пред сградата. Бяха страшно превъзбудени, а някои дори трепереха от вълнение. Мириям ги нареди в широк полукръг и ги успокояваше. Апама не беше на себе си, тичаше насам-натам и отчаяно се хващаше за главата.

— Олеле, какви са! — тюхкаше се постоянно. — Ще ме уморят! Какво ще каже Сеидуна! Толкова е строг и нищо не му убягва!

Изведнъж се спря пред Халима.

— О, всички пророци и мъченици! Вижте я Халима! Какво е това? Единият крачол до петата, а другият едва покрива коляното.

Халима, ужасена, набързо се оправи. Някои от момичетата започнаха да се присмиват на Апама. Едва беше закопчала пояса на шалварите си, така че половината й корем беше гол. Мириям се приближи и тихо я предупреди.

— Знаех си! Ще ме съсипете!

Изтича в сградата да се нагласи. Върна се с невъзмутимо изражение на лицето.

Лодките пристигнаха и от тях слезе Хасан със свитата си. Евнусите се строиха в редици по четирима. Чу се бой на барабани и рев на рогове и зурни.

— Онази, която Сеидуна заговори, да коленичи и да му целуне ръка — нервно прошепна Апама.

— Да коленичим ли, когато се появи? — попита Фатима.

— Не — отвърна Мириям. — Само останете в дълбок поклон, докато не ви каже да се изправите.

— Сигурно ще припадна — прошепна Халима на Джада.

Джада не каза нищо. Беше бледа и преглъщаше слюнката си.

По пътя Хасан и спътниците му разгледаха градините.

— Дори Хосров и Бахрам Гур не са построили толкова разкошни градини — възхити се Бозорг Омид.

— Да Хосров I Ануширван би могъл да се поучи от тебе — добави Абу Али.

Хасан се усмихна.

— Това са само приготовления за онова, което ще проверим довечера.

Когато стигнаха средата на градината, видяха момичетата, застанали в полукръг пред сградата. Апама и Мириям стояха пред тях. Дадоха знак и всички едновременно се поклониха до кръста.

— Онази старица е прочутата Апама — каза Хасан на приятелите си и се засмя.

— Такъв е краят на тленната слава! — въздъхна Абу Али тихо, с подигравка в гласа.

— Изправете се — извика Хасан. — Бъдете здрави!

Апама и Мириям пристъпиха напред и му целунаха ръка. Хасан и двамата му приятели разгледаха момичетата.

— Как мислите, ще бъде ли достатъчно да пресъздадем рая?

— Ако в младостта ми някой ме беше изпратил при такива хурии, нямаше да ми трябва оня твой хашаш, за да повярвам в рая — промърмори Абу Али.

— Наистина най-отбрани красавици — добави Бозорг Омид.

Свирачите спряха музиката и Хасан даде знак, че ще говори.

— Момичета от нашите градини — започна той. — Вашите предстоятелки са ви обяснили какво искаме от вас. Отсега държим да ви кажем, че няма да има милост за онези, които нарушат нашите заповеди. А към онези, които ги изпълняват съвестно, ще бъдем милостиви и благородни. Днес сутринта нашата войска победи отрядите, които служат на лъжехалифа. Цял Аламут празнува с нас победата. Дойдохме, за да устроим празник и за вас. Ще имате на разположение вино и други ястия и напитки за угощение. Решихме също да ви изпратим трима млади герои, които се отличиха най-много в битката сутринта. Приемете ги като ваши мъже и любими! Бъдете мили с тях и не пестете нежностите си! Тази милост ще им окажем по заповед на Аллах. Една нощ при нас дойде Божи пратеник и ни отведе през деветте небеса пред Божия престол. „Ибн Сабах, ти си пророк и наш наместник — каза Бог. — Добре разгледай нашите градини. След това се върни на земята и направи техен точен образ зад своя замък. Събери в тях млади красавици и от мое име им заповядай да се държат като хурии. В тези градини ще изпращаш най-смелите борци за правото дело. Нека за отплата да вярват, че сме ги приели в нашите селения. Никому, освен на Пророка и на тебе, не е позволено да престъпи границите на царството ни, докато е жив. Но тъй като твоите градини ще бъдат равни на нашите, ако вярват, техните посетители няма да бъдат лишени от нищо. След смъртта им ги чака продължение на тези радости под наша власт до века.“ Така заръча Господ и ние изпълнихме заповедта му. От вас искаме да се отнасяте към посетителите все едно сте истински хурии. Защото само тъй отплатата им ще е пълна. Тримата герои са: Юсуф — страшен за враговете и желан за приятелите, Сюлейман — красив като Сухраб и смел като лъв, Ибн Тахир — умен като Фархад и корав като бронз. И поет освен всичко. Тази сутрин тримата изтръгнаха знамето на врага. Юсуф проправи пътя, Сюлейман нападна, а Ибн Тахир го сграбчи. С това заслужиха да ги изпратим в рая. Ако вие се издадете и те останат разочаровани, още тази нощ ще бъдете обезглавени. Това е волята ми.

Момичетата трепереха от страх. На Джада й притъмня пред очите, подви колене, свлече се на земята и изгуби съзнание. Хасан я посочи. Мириям донесе съд с вода и я отведе в стаята си.

Хасан повика Апама и Мириям настрана.

— Значи и трите градини са готови. Как са момичетата?

— Всички са готови — отговори Апама.

— Добре. Във всяка градина една от тях трябва да бъде първа и да отговаря за всичко. Кой са най-оправни и най-безстрашни?

— На първо място бих посочила Фатима — каза Мириям. — Чевръста е и сръчна във всички изкуства.

— Добре, освен нея?

— Бих казала Зулейха. Тя е ненадмината в танците и в нищо друго не изостава.

— Отлично. Тя е точно за Юсуф. А Сюлейман да получи Фатима. Третата ще си ти, Мириям.

Мириям пребледня:

— Шегуваш се, Ибн Сабах.

— Днес не е ден за шеги. Ще бъде както заповядах. Ибн Тахир е проницателен като змия и ако го дам на някоя друга, ще разбере измамата.

— Хасане!

Очите на Мириям се просълзиха. Апама беше раздвоена между злорадството и съчувствието и се оттегли.

Хасан каза с лека насмешка:

— Кой съвсем скоро ми разказваше как на света няма нищо, което да го зарадва, и само опасна игра би могла да прогони страшната скука?

— Значи никога не си ме обичал поне малко?

— Повече от това. Имах нужда от тебе и още имам нужда. Но защо не отговаряш на въпроса ми?

— Играта, която играеш с мене, боли.

— Но пък каква неповторима възможност ти предлагам тази вечер — продължи Хасан със същия насмешлив глас. — Ще ти трябва целият ти разум, цялото ти знание, всичките ти чарове, за да накараш младежа да повярва в рая.

— Рани ме до смърт.

— Не мислех, че толкова държиш на моите чувства. Но решението е взето. Искам да изпълниш задачата. В противен случай няма да правя изключения.

Мириям се съвзе. „Трябва да бъда силна — каза си. — Не бива да вижда слабостта ми.“

— Готова съм.

— Благодаря ти.

Хасан се върна при момичетата.

— Зулейха! — повика той. — Избери си седем момичета. С тях ще приемеш Юсуф и ще отговаряш всичко да е наред.

— Да, Господарю наш!

Зулейха излезе пред момичетата и започна смело да ги вика:

— Ханафия! Асма! Хабиба! Малката Фатима! Рокая! Зофана!

— Вземи и онази малката, дето й прималя — каза Хасан. — Тези ще са ти достатъчни.

След това дойде ред на Фатима:

— Зейнеб! Ханум! Тюркян! Шехре! Сара! Лейла! Айша!

Халима гледаше Фатима с умоляващи очи. Когато не я извика, сама помоли:

— Вземи и мен!

— Тези ти стигат — каза Хасан в същия момент.

Когато обаче чу, че при думите на Халима момичетата се засмяха, каза весело:

— Хайде, вземи и нея, Фатима!

Заедно с Фатима, Сара и Зейнеб от какво да се страхува? Халима се затича към Хасан, бързо коленичи и му целуна ръката.

— Само бъди разумна, жабке — каза той. Мило я погали по бузата и я изпрати обратно при другите.

Халима се върна в редицата, цялата червена и замаяна от щастие.

Мириям погледна кои останаха. Това бяха Сафия, Хадиджа, Сит, Джувейра, Рикана и Тавиба. Сега вече се владееше напълно.

Хасан повика предстоятелките при себе си:

— Евнусите ще донесат спящите момчета в градините. Събудете ги внимателно. Дайте им най-напред мляко и плодове, за да укрепнат. Всяко от момичетата може да изпие по една чаша вино за смелост, преди да дойдат. Повече да не пият. Едва когато момчетата се напият, ще можете да пиете и вие, но не без мярка! За всичко ще ми разкажете после. Внимавайте да не пропуснете знака за раздяла — три пъти ще затръби рог. Тогава ще сложите в чашата с вино по едно топче, което ще ви даде Апама. Момчетата трябва да го изпият веднага. Ще заспят, а евнусите отново ще ги отнесат.

Щом приключи, още веднъж огледа момичетата. След това леко се поклони и се оттегли. При лодките го чакаха Ади и Апама. На тях даде последни указания.

Мушна в ръката на Апама малка кесийка и прошепна:

— Дай това на главните момичета. Но не се показвай пред посетителите. Внимавай с Мириям, да не остава сама с момчето.

Хасан и спътниците му се върнаха в замъка.

* * *

В замъка Хасан освободи двамата даи. Качи се на върха на втората кула, където живееха евнусите от охраната му. Тръбен звук извести идването му и стотник Али побърза да го посрещне.

В коридора се строи редица от петдесет черни великани. Въоръжени, застанали мирно, с нетрепващи погледи. Хасан ги обходи, без да продума. Едва когато застана срещу тях, го изпълни усещане за опасност. Но това чувство не му беше неприятно, а му доставяше своеобразна наслада. Знаеше, че ако само една от тези сто ръце го стисне, никога повече няма да види слънцето. Тогава защо никой не го правеше? Защо петдесетимата евнуси бяха готови да изпълнят безропотно всяка негова заповед? Откъде идваше тази негова сила, която държеше хората в подчинение? „Това е силата на духа. Тези скопени животни не се страхуват от нищо на света, освен от силата на личността“, казваше сам на себе си.

Когато завърши прегледа на войниците, повика стотник Али настрани и му нареди:

— След последната молитва ме чакай с десетина мъже в мазето. От кулата ще ти изпратя три спящи момчета. Сложете ги на носилки и ги закарайте в градините. Там ще ви чака Ади, кажете му имената на спящите и той ще ви покаже къде да ги занесете. Ако по пътя се въртят или стенат, не се тревожете. Ако пък някой повдигне покривалото или покаже знаци, че се събужда, пречупете врата му без шум. Същото направете и на връщане. Ако някой умре, ще го предадеш на мене. Разбра ли?

— Всичко разбрах, Сеидуна.

— Значи, след последната молитва.

Намигна на стотника и като мина покрай неподвижния отряд, се върна в кулата си.

* * *

Абу Али живееше в средната част на сградата на командването. Беше отстъпил една от стаите си на Бозорг Омид, когато дойде в замъка. Щом се върнаха от градините, двамата се преоблякоха и се заключиха в жилището на Абу Али.

Известно време гледаха безмълвно и опитваха да разгадаят взаимно мислите си. Накрая Абу Али попита:

— Какво мислиш за тия неща?

— Точно това исках да те попитам.

— Ибн Сабах несъмнено е велик човек…

— Да, велик човек е…

— Но понякога ми се струва… ще остане ли казаното сега между тези стени?

— Обещавам ти.

— Понякога ми се струва, че е твърде напрегнат, като че ли в главата му не всичко е наред.

— Наистина често изглежда като луд. Или поне за обикновените хора, такива като мен и теб, мислите му са някак чужди и страшни.

— Какво смяташ за неговия план и завета, който възнамерява да ни остави в наследство? — попита Абу Али.

— Идва ми наум цар Нааман. Сенамар му изградил вълшебния замък Хабернак, а за благодарност царят заповядал да го хвърлят от стените на замъка.

— Наистина федаините ще получат отплатата на Сенамар за верността си.

— Ти какво смяташ да правиш? — попита Бозорг Омид.

— Аз?

Абу Али се замисли. Откакто изгуби двете си жени и двете си деца, животът му беше празен. Преди петнайсетина години поради мисионерската си дейност трябваше да избяга от Казвин в Сирия. Вкъщи остави две жени, по-възрастната Хабиба, която му беше родила две деца, и по-младата Айша, която беше най-мила на сърцето му. След три години се върна. Хабиба му разказа, че по време на отсъствието му Айша залюбила един богат младеж, живеещ наблизо. Абу Али полудя от ревност. Най-напред закла съблазнителя, а после и невярната си жена. Но мразеше и Хабиба, задето издаде изневярата. В първия пристъп на гняв качи нея и децата й на камили и ги закара в Басра, където ги продаде като роби. След това напразно ги търси навсякъде. Накрая Хасан го повика и той се присъедини към делото му. Сега исмаилизмът беше целият му живот. Затова отговори:

— Нямам избор. Пъхнал съм си вече главата в торбата.

Бозорг Омид мрачно сведе поглед. Имаше закоравяло сърце на войник. Някога в Рудбар беше заповядал да отсекат главите на петнайсет души за това, че нарушили клетвата си и искали да напуснат редиците на исмаилитите. Струваше му се, че срещу врага всяка хитрост и всяко насилие са позволени. Но да вкарваш най-преданите си последователи в такава измама?

— Какво ще прави с федаините, когато се върнат от градините? — попита.

— Не знам. Несъмнено тези „хашишини“, ако опитът му се окаже успешен, ще му послужат като страшно оръжие срещу враговете му.

— Мислиш ли, че ще успее?

— Само звездите знаят. Идеята му ми се струва лудост. Но също толкова налудничав ми се струваше и планът му да завладее Аламут. И въпреки всичко успя.

— Толкова ми е чужд, че едва го разбирам какво говори.

— Лудостта на великите прави чудеса.

— Имам син, който ми е много скъп. Исках да го дам в училището за федаини. Сам Аллах ме спря да го сторя. Сега ще го изпроводя на другия край на света. Още тази вечер ще му пратя вест.

Бозорг Омид обичаше живота и жените. Първата му жена, майката на Мохамед, умря при раждането му. Дълги години беше неутешим. По-късно си взе втора, трета и четвърта жена и сега в Рудбар имаше пълен харем. Нежността на трите едва успокои мъката от загубата на първата. Беше от исмаилитски род, затова не можеше да напредне в служба при султана. Беше ходил в Египет и тамошният халиф го изпрати при Хасан, който му даде пари, положение и власт. Беше отличен военачалник, но му липсваше каквато и да било находчивост. Затова му трябваше някой, който да му дава точни заповеди.

— Наистина друго не ни остава, освен да се държим за Хасан. Ако погине, ще погинем с него. Но ако успее, успехът ще оправдае жестокостта на средствата му.

— Друг избор като че ли нямаме. Възхищавам се на Хасан. Така ще ми бъде по-лесно да го следвам въпреки всичко.

След разговора Бозорг Омид побърза да се прибере в стаята си и написа писмо на сина си.

„Мохамед, сине мой, радост на живота ми! Умолявам те, не идвай в Аламут! Замини за Сирия или ако можеш, за Египет. Там потърси моите приятели и им кажи, че аз те изпращам. Те ще те приемат. Послушай какво ти казва баща ти. Сърцето ми няма да има покой, докато не разбера, че си стигнал там.“

След това потърси конник и го изпрати при Музафар в Рей.

— Върви на изток, за да не те пленят съгледвачите на султана. Музафар ще ти каже къде да намериш сина ми. Открий го и му предай писмото. Ако направиш това, ще получиш голяма награда, когато се върнеш.

Даде на пратеника пари за из път и щом видя, че напуска замъка, камък му падна от сърцето.

* * *

Привечер на покрива на изпразнения харем се събраха лекарят и Абу Сурака. Бяха си взели големи късове печено месо и достатъчно количество вино. Често посягаха и към двете, а през листата на дърветата наблюдаваха врявата пред замъка и философстваха.

— Ей, това се казва живот — весело каза гъркът. — Когато преди много години учех във Византия, нямаше как даже да си представя, че един ден ще празнувам някаква исмаилитска победа в някаква крепост, някъде далеч в северен Иран. Струваше ми се, че онези шумни пирове в онзи Содом и Гомора ще продължават вечно. А след това заради шепа жълтици едва не изгубих главата си. Оковаха ме във вериги и ме хвърлиха в затвора. Другарите ми се скриха, вместо да съберат пари да платят дълга ми, и така се озовах на галерите. По-късно ме продадоха в робство и станах лекар при халифа в Кайро. Тогава Ибн Сабах беше много уважаван в двора и имах късмет, че ме дадоха на него. Сигурно е намерил нещо в мене, щом ме откупи и ме взе със себе си като свободен човек. И днес щях да съм напълно щастлив, ако Хасан не ни беше наредил да изпразним харемите.

Абу Сурака се засмя.

— Нека ти бъде за утеха, че всички търпим същите лишения.

Лекарят му смигна.

— Мислиш ли? А какво има там, зад замъка? Може би джамия, да се молят Хасан и великите даи?

Абу Сурака го погледна сериозно.

— Все още ли мислиш, че зад крепостта Хасан държи харем?

— Ами как иначе? Казаха ми, че керваните са докарвали много красавици в Аламут. Кой от нас ги е виждал?

— Не вярвам в това. Знам, че там отзад се вършеха някакви приготовления. Но съм сигурен, че са за краен случай, ако се наложи бягство и обсадата продължи твърде дълго.

— Много си лековерен. Познавам Хасан. Философ е и като такъв е наясно, че търсенето на насладата е смисълът на живота. Иначе трябва да е пълен глупак. Какво друго съществува освен онова, което възприемаме със сетивата си? Това е единствената истина и затова е мъдро човек да служи на страстите си. А най-голямото зло е да не можеш да постигнеш онова, към което те тласкат те. В този смисъл трябва да кажа, че Ибн Сабах е мъдър човек и се е погрижил за всичко необходимо. Хюсеин Алкеини много дълго плячкосваше за него керваните из Хорасан и Хузестан. Сега дори събира данък за него от своите вярващи. Добър план наистина!

— Сеидуна е велик господар — каза Абу Сурака. Вътрешно се боеше, че невидими уши ще ги чуят да говорят толкова неуважително за върховния господар.

Гъркът се усмихна:

— Велик и прочут господар! Помисли си, когато бях с него в Египет, се скара на живот и смърт с Бадр ал Джамали, страшния командир на стражите на халифа. Всички трепереха за живота си, а той, все едно нищо не е станало, отиде право при халифа и му предложи сделка. Знаеше, че се бяха наговорили още същата нощ да го качат на някой кораб. Затова обеща на халифа, че ще набира негови последователи в Иран и ще му помага да се бори срещу силата на Багдад. За това получи три тежки кесии с пари. И все още държи халифа в ръцете си. Ако дълго време не идва керван от Египет, изпраща пратеник да съобщи, че ще започне да действа самостоятелно. Тогава изведнъж халифът започва страшно да бърза. Притиска народа с нови данъци и египетската рая плаща, за да може Нашият господар да има кой знае какви хубави неща оттатък Аламут. Затова трябва да го причисля към истинските философи. Докато ние двамата можем само да бършем сълзи от мъка по нашите жени и деца.

Изведнъж на покрива се появи Абу Али.

Даята и лекарят видимо се изплашиха.

— Мир вам, приятели! — любезно ги поздрави Абу Али, усмихвайки се на смущението, което предизвика. За тебе дойдох, Абу Сурака. Съобщи на Юсуф, Сюлейман и Ибн Тахир, че между четвърта и пета молитва ще ги чакам пред върховното командване. Ще се явят пред Сеидуна. Затова да се подготвят подобаващо. Желая ви лека нощ.

* * *

Сред федаините настана суматоха, когато чуха, че още довечера трима от тях ще отидат при Сеидуна. Опитваха се да отгатнат защо ги е повикал:

— Смята да ги награди за смелостта в боя — предположи Ибн Вакас.

— За каква смелост? — присмя се Обейда. — Не говоря за Ибн Тахир. Той наистина изтръгна знамето от турците. Но какво общо има с това Сюлейман, който се остави да го изхвърлят от седлото, и Юсуф, който с крясъците си гонеше собствения си страх?

— Сюлейман уби най-много врагове, а Юсуф заедно с него проправяше път за останалите — каза Джафар.

— Така е — потвърди Наим. — Аз бях до него.

— Ти? — присмя му се Обейда. — Ти се криеше зад гърба на Юсуф, да не те види някой турчин!

— Черна гадина!

Наим сърдито излезе.

В това време тримата избраници се изкъпаха и приготвиха за прием при Сеидуна. И тримата бяха развълнувани, но Юсуф направо се тресеше.

— Как да се държим? — питаше с глас, който звучеше едновременно страхливо и детински.

— Кълна се в брадата на Али! — провикна се Сюлейман, докато от вълнение го побиваха ту ледени, ту горещи тръпки. — Не съм и сънувал, че толкова скоро Сеидуна ще ме удостои с честта да застана пред него. Сигурно сутринта сме извършили нещо много важно, за да ни награди така.

— Мислиш ли, че наистина ни вика заради това? — попита Юсуф.

— Май те гризе съвестта — засмя се Сюлейман. — Може би само мене и Ибн Тахир е поканил за това, а тебе — за да те укори, че само вдигаше шум, без да стреляш.

— Изобщо не ме е страх. Тъкмо теб турчинът хвърли от седлото.

Сюлейман млъкна.

— Почакай да отидем при Сеидуна — каза след известно време. — Ще видим там какъв ще си.

— Какво мислиш? — тросна се Юсуф. — Че Сеидуна е Абу Сурака и ще ме пита за седемте имами?

— Само гледайте да не прекалявате и двамата — намеси се Ибн Тахир.

Те облякоха бели мантии и тесни бели шалвари. На главите си сложиха високи бели фесове и така, тържествено облечени, се върнаха при другарите си.

Не можеха да ядат. Останалите федаини ги наблюдаваха със завист. Когато тръгнаха, Наим попита Ибн Тахир:

— Ще ни разкажете ли какъв е Сеидуна, когато се върнете?

— Всичко, което те интересува — отговори нетърпеливо Ибн Тахир.

* * *

Абу Али ги чакаше пред входа на главното командване. Забеляза, че лицата им бяха загрижени и гледаха трескаво. „Ако знаеха къде отиват!“, помисли си за миг. След това каза:

— Дръжте се смело. Когато влезете, поклонете се дълбоко, докато Сеидуна не ви каже да се изправите. Онзи, към когото се обърне, нека му целуне ръка. Отговорите ви да бъдат кратки и искрени, защото Сеидуна вижда в душите.

Изкачиха се по стълбите към кулата. Когато стигнаха до негъра, който стоеше на края на стълбата, Сюлейман почти връхлетя върху му. Уплашено отскочи и заби поглед в пода пред себе си, сякаш търсейки в какво се беше спънал.

— От такъв и аз бих се уплашил — прошушна Юсуф на Ибн Тахир.

Влязоха в преддверието и тримата почувстваха силно безпокойство. Завесата се вдигна и звънлив глас ги повика:

— Влезте!

Абу Али вървеше напред, а Сюлейман го следваше смело. Юсуф трепереше от вълнение. Изчака да влезе Ибн Тахир и вече не му оставаше нищо друго, освен да влезе и той. До Бозорг Омид, когото вече познаваха, стоеше човек в прост сив бурнус. На главата му имаше бял тюрбан. Не беше висок, а и не изглеждаше особено строг или страшен. Това беше Сеидуна, невидимият господар на исмаилитите.

Застанаха един до друг и се поклониха.

— Добре, добре, приятели — каза Сеидуна.

Доближи се до тях, усмихна се леко заговорнически и същевременно насърчително и каза:

— Чух за вашите заслуги в битката с авангарда на султана. Повиках ви, за да ви наградя за вашата вярност.

— Ти, Ибн Тахир — обърна се към него, — ме зарадва със своите стихове също толкова, колкото и като плени знамето на врага.

— А ти, Сюлейман, се показа като смел воин и майстор на сабята. Ще имаме нужда от тебе.

— А ти, Юсуф — продължи с особена усмивка, — като ревящ лъв връхлетя срещу еретиците и също заслужи моята похвала.

Очите им блестяха от гордост. Как позна всеки от тях? Да не ги беше виждал вече? Или Абу Али му ги беше описал толкова точно? Това значеше, че заслугите им са още по-големи.

Великите даи стояха отстрани и лицата им не издаваха нищо освен напрегнато любопитство.

Хасан продължи:

— Вчера изпитахме вашите познания, а сутринта вашата смелост. Но за най-важното още не сме ви изпитали. Този изпит запазихме за тази вечер. Искам да знам колко твърда е вашата вяра.

Изправи се и застана пред Юсуф.

— Вярваш ли във всичко, на което са те научили твоите учители?

— Вярвам, Сеидуна — гласът му беше плах, но изразяваше истинска увереност.

— А вие двамата?

— Вярваме, Сеидуна.

— Вярваш ли твърдо, Юсуф, че мъченикът Али е бил единственият истински наследник на Пророка?

— Твърдо вярвам, Сеидуна.

Юсуф почти се учудваше защо го пита такива неща.

— А ти, Сюлейман, вярваш ли, че неговите синове Хасан и Хюсеин са лишени от наследството с неправда?

— Разбира се, че вярвам, Сеидуна.

— А ти, Ибн Тахир, вярваш ли, че Исмаил е седмият истински имам?

— Вярвам, Сеидуна.

— Също така вярваш, че Махди ще дойде като последния велик пророк на този свят и ще донесе правда и истина?

— И това вярвам, Сеидуна.

— А ти, Юсуф, вярваш ли, че на мене, като ваш предводител, е дадена власт от Аллах?

— Вярвам, Сеидуна.

Хасан застана съвсем близо до Ибн Тахир.

— Вярваш ли, Ибн Тахир, че ми е дадена власт да пусна в рая когото искам?

— Вярвам, Сеидуна.

Хасан се заслуша внимателно. Гласът на Ибн Тахир все още изразяваше непоклатима увереност.

— Юсуф! Дали твоята вяра е толкова твърда, че да се зарадваш, ако ти кажа: „Качи се на върха на кулата и се хвърли в пропастта, защото ще отидеш в рая.“?

Юсуф пребледня. Хасан едва забележимо се усмихна. Погледна към великите даи. И те се усмихваха.

След кратко колебание Юсуф отговори:

— Бих се зарадвал, Сеидуна.

— Ако сега, в този момент, ти кажа да се качиш на кулата и да се хвърлиш от нея? Юсуф, Юсуф! Виждам сърцето ти. Колко малка е твоята вяра! А ти, Сюлейман, ти би ли се зарадвал?

Сюлейман отговори с твърд глас:

— Наистина бих се радвал, Сеидуна.

— Ако ти наредя сега? Виж, и ти пребледня. Езикът ти е решителен, но доверието ти се клатушка. Лесно се вярва в думи, които не изискват никакви жертви от нас. Но там, където трябва да потвърдим вярата с живота си, там ни е трудно.

Погледна и към Ибн Тахир.

— А сега да видим и тебе, поете. Твърдо ли вярваш, че ми е предаден ключ от райските врата?

— Твърдо вярвам, Сеидуна, че имаш власт да изпратиш в рая когото сметнеш за достоен.

— А какво става с ключа? За него те питах?

Ибн Тахир събра смелост.

— Старая се да вярвам, но не знам какво е естеството на този ключ.

— Значи вярвате само в учението за Али и имамите? — възкликна Хасан. — А на нас ни трябват последователи, дето вярват във всичко, което учи нашето учение!

Настана тишина, която беше нетърпима за федаините. Коленете им трепереха от вълнение. Ледена пот покри челата им.

Хасан проговори със слаб глас:

— Значи ме имате за лъжец?

И тримата пребледняха.

— Не, Сеидуна. Вярваме ти за всичко, Сеидуна.

— А ако ви кажа, че наистина имам ключ от райските врата?

— Вярваме, Сеидуна.

— Виждам сърцата ви. Бихте искали да повярвате, но не можете. Защо е така, Ибн Тахир?

— Всичко знаеш и всичко виждаш, Сеидуна. Трудно се вярва в нещо, което е непонятно за разума ни. Волята иска, но разумът се бори.

— Искрен си и това ми харесва. Но какво ще стане, ако наистина те отведа в рая, за да го опиташ със собствените си ръце, с ушите, очите и устата си? Ще повярваш ли?

— Как бих могъл да се усъмня тогава, Сеидуна?

— Това ме радва. Сутринта се показахте достойни в битката. Но познавам вашата слабост и сега ви извиках, за да ви направя твърди и непоколебими и във вашата вяра. Затова реших, че за тази нощ ще ви отворя вратите на рая.

Очите на момчетата се разшириха от неописуемо удивление. Изпитваха ужас и им се струваше, че не са чули добре.

— Защо ме гледате така? Не се ли радвате, че искам да ви наградя?

— Каза, че…

Ибн Тахир спря по средата на думата.

— Казах, че ще ви отворя рая, и ще го сторя. Готови ли сте?

Някаква невидима сила накара тримата да коленичат. С чело докоснаха пода пред Хасан и останаха така.

Хасан за миг погледна към приятелите си. Лицата им бяха мрачни и напрегнати.

— Станете — заповяда на федаините.

Те го послушаха. Хасан извади една свещ от полилея и освети с нея пространството зад повдигащия механизъм. В него бяха приготвени три легла, покрити с килими, стигащи до земята, и той заповяда:

— Легнете на леглата.

Подаде свещта на Абу Али, а на Бозорг Омид подаде кана с вино. Той взе от рафта една златна кутийка и я отвори. Пристъпи към федаините, които трепереха бледни в леглата.

— Пътят до рая е дълъг и труден. Ето малко храна и напитки, за да се подкрепите. Вземете ги от ръцете ми.

Отиде до всяко от момчетата и му подаде малко топче, което взе от златната кутия. Юсуф беше толкова уплашен, че не можеше да отвори уста. Сюлейман и Ибн Тахир се постараха да глътнат топчето възможно най-бързо.

Отначало топчетата бяха приятно сладки на вкус. След това усетиха отвратителна горчивина. За да премине, Хасан им заповяда да пият вино и внимателно наблюдаваше ефекта.

Момчетата първо почувстваха действието на силното вино, на което не бяха свикнали. Всичко се завъртя пред очите им, та трябваше да полегнат. Юсуф на мига захърка като заклан вол. После се отпусна и се предаде на омайната дрямка.

При двамата му другари опиянението се бореше с трескавото любопитство. „Ами ако ни е дал отрова?“, помисли си Ибн Тахир. Но и той беше завладян от безбройните фантастични картини, които започнаха да се сменят като в луд сън. Беше омагьосан от тях и започна да ги следи с поглед.

Хасан видя плахите му, широко разтворени очи.

— Какво гледаш, Ибн Тахир?

Ибн Тахир не го чуваше. Зяпаше картините, които го дърпаха да ги последва, и накрая напълно се предаде.

Сюлейман сърдито се бореше с привиденията, които искаха да изкривят действителността. Само преди секунда виждаше тримата командири да го наблюдават с напрегнати лица. И той отначало се уплаши, че Хасан му е дал отрова. Но след миг забрави тази мисъл. Вътрешната борба се уталожи, картините ставаха все по-мощни и накрая съвсем го завладяха.

Юсуф известно време стенеше и се мяташе. След това заспа дълбоко. Скоро след него заспаха и Сюлейман и Ибн Тахир. Хасан взе тънки черни покривала и ги хвърли отгоре им. Даде знак и шестимата се спуснаха на дъното на кулата.

Посрещнаха ги евнусите на Хасан. Той даде на стотник Али още няколко тихи нареждания. Негрите по двама хванаха леглата за дръжките и отнесоха момчетата в градините.

Командирите чакаха безмълвно да се върнат. Хасан ги попита:

— Всичко наред ли е?

— Всичко е наред, Сеидуна.

Хасан въздъхна дълбоко и каза:

— Да се качим в кулата. Това е гръцка трагедия. И благодарение на Аллах първото действие завърши.