Владимир Бартол
Аламут (13)

Тринайсета глава

На другата сутрин двамата велики даи дойдоха при Хасан, както се бяха договорили. Той им каза:

— Току-що бях при момчетата. Всички още спят. Време е да ги събудим.

Влязоха в неговата стая. Той дръпна завесите, така че през прозореца нахлу дневната светлина отвън. Момчетата лежаха на леглата си както миналата вечер и спяха спокойно. Даите се приближиха до тях. Хасан внимателно ги огледа.

— Отвън не са се променили от снощи. Какво е станало в душите им, ще разберем сега.

Потупа Юсуф по рамото:

— Юсуф, чуваш ли? Навън е светъл ден, а ти още спиш?

Юсуф уплашено отвори очи. Привдигна се на лакти и тръсна объркано глава. Погледна командирите унесено и объркано. Полека започна да идва на себе си. На лицето му се изписа безкрайно удивление.

— Какво си правил снощи, че толкова дълго не можеш да се събудиш?

Хасан се усмихна лукаво. Юсуф плахо вдигна поглед към него.

— Бях в рая по твоята милост, Господарю.

— Сигурно си имал много приятни сънища, момче?

— Не, не, бях в истинския рай.

— Хайде, хайде. Другарите ще ти се смеят, ако им разкажеш това.

— Знам какво ми се случи, Сеидуна. Наистина бях в рая.

— Значи вярваш, че ми е даден ключ от райските порти?

— Сега знам това, Сеидуна.

От разговора се събуди и Сюлейман. Седна на постелката и навъси вежди. Очите му следяха Юсуф и Хасан. Изведнъж си спомни всичко. Опипа бързо тялото си. Под мантията си напипа гривната на Халима. И на неговото лице се изписа безкрайно удивление.

— Виж, и Сюлейман се събуди. Какво си правил снощи, че спа толкова дълго?

— Бях в рая, по милостта на Нашия господар.

— Хайде, хайде, кой ще ти повярва?

— Нека само опита някой да се усъмни… Исках да кажа, че имам доказателство, че съм бил там.

— Имаш доказателство? Покажи го!

Сюлейман твърде късно осъзна, че се е изпуснал. Започна да се оправдава:

— Сам не знам как това остана в ръката ми. Обзе ме слабост, започнах да опипвам около себе си и изведнъж в ръцете ми се оказа тази гривна. След това нищо не помня.

— Покажи я!

Сюлейман с нежелание предаде на Хасан гривната. Той я огледа от всички страни и я подаде на великите даи.

— Наистина невероятно — каза. — Изглежда като истинска райска гривна.

— И Зулейха имаше такава — намеси се Юсуф. — Но ми забрани да я взема със себе си на този свят.

— Сюлейман, Сюлейман — поклати глава Хасан. — Направо е невероятно как е попаднала у тебе тази гривна. Да не би да си я откраднал от самия рай?

Сюлейман се уплаши.

— Боях се, че Наим и Обейда няма да ми повярват. Затова я задържах…

— Нима приятелите те смятат за такъв лъжец?

— И аз не бих им повярвал, ако ми разкажат нещо подобно.

— Ясно ти е, че гривната остава у мен. Когато отново те изпратя в рая, ще ти я дам да я занесеш със себе си. После ти ще решиш как най-добре да се оправдаеш.

В това време се събуди и Ибн Тахир. Постепенно се разсъни и с удивление се заслуша в разговора.

Постепенно спомените му от събитията през изминалата нощ започнаха да се възвръщат. Изведнъж се опипа под сърцето и трепна. Усети отпечатъка от зъбите на Мириям.

Хасан се обърна към него:

— Чувам невероятни неща от твоите другари. И тях оставих снощи в тази стаичка, както и тебе, а сега искат да ме убедят, че не са прекарали нощта тук, а че са отишли направо на оня свят. Поне ти, който винаги си така мъдър и хладнокръвен, ме освободи от задължението да им вярвам. Защото изпитвам ужас да живея на място, където нощните духове по всяко време могат да те грабнат за ръцете и краката и да те отнесат в незнайна страна.

— Знам, че се шегуваш, Сеидуна. Сам знаеш кой е причината за нощното ни пътуване, а сега искаш да ме изпиташ.

— Ибн Тахир, и ти ли твърдиш, че през нощта не си спал на това място? Тогава не е само легенда, че държа ключа от рая в ръцете си?

— Прости, Сеидуна. Никога повече няма да допусна съмнението в сърцето си.

— Хубаво. Приятели, какво ще кажете на другарите си, щом ви питат къде прекарахте нощта?

— Ще кажем, че сме били в рая по милостта на Нашия господар.

— Това е добре. Надявам се, че занапред вярата ви ще бъде твърда и непоклатима. Да бъде като онази, за която е казано, че може да повдигне планина. Сега се върнете при другарите си.

Повика пазача и му заповяда да ги изведе от кулата. Когато остана сам с великите даи, видимо отдъхна.

— Всичко мина както очаквах.

Абу Али се устреми към него:

— Вземам си думите обратно! Открил си Архимедовата точка!

Той и Бозорг Омид прегърнаха Хасан.

— До последно се съмнявах в успеха — призна Бозорг Омид. — Сега мисля, че наистина си успял да промениш човешкото естество. Измислил си страшно оръжие в лицето на тези „ашашини“.

— Третото действие завършва — каза Хасан. — Бихме могли да го наречем „Събуждане“ или „Завръщане от рая“.

Поканата към тримата другари да отидат при върховния господар, а още повече това, че не се върнаха през нощта, накара федаините да се впуснат в остри спорове и догадки. Разговаряха до късно през нощта в спалнята в очакване да се върнат и да задоволят любопитството им.

— Най-накрая поне ще чуем какъв е Сеидуна — каза Обейда.

— Защо мислите, че ги е повикал при себе си? — попита Наим.

— Защо не? Може би за да им се скара, че сутринта изтръгнаха знамето от турците.

Обейда се засмя:

— Не питах тебе. Исках да чуя мнението на по-умните.

— Да не би да очакваш да ги отведе на небето? — пошегува се Абдула. — Повика ги, за да участват в пиршество с командирите като награда.

— Сигурно имаш право — каза Джафар.

— Тогава защо не се връщат толкова време? — продължаваше да гадае Обейда. — Може би им е дал някаква особена почетна задача и са напуснали замъка?

— Защо да правим напразни догадки? — включи се Абдурахман. — Докато не се върнат и не ни разкажат сами къде са били и какво са видели, няма да отгатнем нищо. Затова по-добре да заспиваме, заслужаваме си почивката.

* * *

На другия ден, когато тримата най-сетне се появиха, федаините отдавна вече бяха на крака. Всички се спуснаха към тях и ги наобиколиха. Обсипаха ги с купища въпроси.

— Да отидем в спалнята — предложи Сюлейман. — Там ще говорим. Гладен съм и се чувствам като пребит, като че ли са ме смлели в мелница. Едва стоя на крака.

Отидоха в спалнята и тримата се тръшнаха на леглата си. Донесоха им мляко и хляб.

Сюлейман попита:

— Кой ще говори?

— Ти започни — отговори Юсуф. — Аз съм прекалено нетърпелив. Трудно ще ми е да разкажа всичко. Ако видя, че не ми вярват, ще се ядосам. Няма да е добре.

Всички се събраха около леглата им.

— Вярвате ли в чудеса? — попита Сюлейман.

Федаините се спогледаха.

— В старите — да — отговори Наим. — В нови Пророкът ни е забранил да вярваме.

— Ах ти, невернико! А какво ни учи Сеидуна?

— Не помня да е говорил за чудеса.

Наим стана предпазлив, щом чу въпроса на Сюлейман.

— Не си ли чувал, че Аллах е предал на Сеидуна ключ от портите на рая?

Всички напрегнато мълчаха. Сюлейман ги огледа победоносно. Когато се насити на нетърпението им, продължи:

— Федаини, миналата вечер Сеидуна ни оказа милост и отвори за нас портите на рая.

Всички се спогледаха. Никой нищо не разбра. Изведнъж Обейда избухна в силен смях. Другите го последваха. Само тримата нощни пътници останаха сериозни.

— Наговорили са се и сега ще ни разправят врели-некипели — каза Абдурахман.

— Сюлейман по стар навик ни прави на глупаци — добави Наим.

— Оставете ги — рече Ибн Вакас, — снощи са се напили и са преспали пияни в някоя плевня. По лицата им личи. Сега ги е срам от нас и затова искат да обърнат всичко на смях.

— Знаех си, че ще стане така — сърдито изръмжа Сюлейман. — Ибн Тахир, ти им кажи, на тебе ще повярват.

— Стига празни приказки — ядоса се Обейда. — Кажете ми, видяхте ли Сеидуна?

Ибн Тахир се намеси:

— Приятели, трудно е да се говори за толкова невероятни неща като тези, които се случиха с нас тримата през миналата нощ. Напълно разбирам защо ни се смеете. Но всичко, което каза Сюлейман, е самата истина. Затова ви моля — потърпете и ни изслушайте. Нека продължи.

Лицето му беше напълно сериозно. В гласа му нямаше и намек за шега. Въпреки това федаините продължаваха да си мислят, че тримата ги разиграват.

— Бих обвинил собствения си баща, че лъже, ако твърдеше подобни неща — каза Джафар. — Но ми е чудно как ти, Ибн Тахир, си се съгласил да участваш в това. Нека Сюлейман говори, поне ще чуем какво сте си наумили да ни разкажете.

Сюлейман се изправи на леглото си. Погледна заплашително около себе си, а след това започна да разказва. Започна от самото начало, как се качиха в кулата, как срещнаха огромните пазачи, въоръжени с боздугани, и как Абу Али ги отведе при Сеидуна. Ако пропуснеше някой детайл, Юсуф го добавяше. В най-малки подробности описаха върховния господар и странния разговор с него.

Федаините слушаха разказа им с нарастващо напрежение. Допълненията от Юсуф бяха най-доброто неволно доказателство за истинността на този необикновен разказ. Когато Сюлейман стигна до момента, в който Сеидуна заповяда на тримата да влязат в килията с трите легла, слушателите затаиха дъх и не отместваха поглед от него.

Ибн Тахир също го слушаше внимателно. Без да иска, се опипа под гърдите и усети ухапването на Мириям. Сега, когато отново беше във всекидневието си, започна да го обзема ужас от спомена за непонятните нощни събития. За първи път у него се събуди истинска вяра, от онази, която отрича опита и разума.

След това Сюлейман разказа как Сеидуна им даде чудотворните топчета, които им бяха създали чувството, че летят над непознати страни. Разказа също какво беше сънувал, докато не изгуби окончателно съзнание.

Когато стигна до събуждането им в рая, очите на федаините заблестяха трескаво. Помръдваха нервно на местата си. Сюлейман описа какво беше видял най-напред около себе си. Разказа в подробности как изглеждаше павилионът и не пропусна нито един детайл. После стигна и до описанието на момичетата.

— Може би си сънувал всичко това — Обейда опита да успокои опънатите си до крайност нерви.

Безумният полет на въображението ставаше непоносим и за другите. Гледаха и дишаха тежко. Наим беше клекнал до възглавницата на Ибн Тахир, пребледнял от сладък ужас. Посред бял ден го побиха тръпки, сякаш слушаше разкази за призраци.

— Толкова истинско беше всичко, което видях на онова място, колкото истински сте сега вие около мен — продължи Сюлейман. — По-красиво място не можете да си представите. Всичко е от сребро и злато. Леглата бяха покрити с килими, по-меки от мъх. Бяха обсипани с възглавници, в които можеш да потънеш. Изобилстваше от най-отбрани ястия. Сладко вино, което те развеселява, но не ти взема разума. Всичко е досущ както пише в Корана. А хуриите, момчета! Плът, подобна на мляко и кадифе. Очи големи и прозрачно чисти. А гърдите, о, Аллах! Само от спомена ще пламна като огън.

Продължи да им разказва за любовните си преживявания.

— Ех, ако и аз бях там — се изтръгна от душата на Обейда.

— Ако беше докоснал само една, бих те изкормил с голи ръце.

Очите на Сюлейман заблестяха като на луд. Обейда неволно се отдръпна. От достатъчно дълго време познаваше Сюлейман и знаеше, че не бива да се шегува с него. Но такъв като сега още не го беше виждал. Нещо му подсказа, че през последната нощ у него бе настъпила опасна промяна.

— Тези хурии са мои, разбирате ли? Мои са сега и за вечни времена. Нито една не давам дори и с цената на живота си. О, мои красиви газели! Извор на радостта и щастието ми! Никой от вас няма право да пожелае нито една от тях. Аллах ги е приготвил за мене. Не мога да дочакам часа, когато ще бъда с тях завинаги.

Всички мълчаха. За една нощ Сюлейман бе станал съвсем друг човек. Гледаха го с недоверие и почти със страх. Може би единствено Юсуф не забеляза промяната или тя му се стори съвсем естествена. Разбираше я, защото и с него се бе случило същото.

Сюлейман продължи да описва преживяванията си с райските девици.

Изведнъж Юсуф избухна:

— Да не искаш да ни кажеш, че за тази една нощ всичките девет хурии станаха твои жени?

— Защо не? Ти не успя ли?

Юсуф се засмя ехидно.

— Сюлейман не може да не преувеличава дори за толкова сериозни неща.

Сюлейман го стрелна с очи.

— Дръж си езика зад зъбите. Не преувеличавам нищо повече от това, което преувеличава Коранът!

— Значи Коранът преувеличава.

Федаините се засмяха.

Сюлейман млъкна.

— Моите жени съчиниха песен за любовта ми. Нима искате да кажете, че хуриите лъжат?

— Кажи я.

Сюлейман опита да си я припомни. Но скоро се препъна. Юсуф избухна в смях, та чак се заблъска по коленете. Другите се смееха с него. Тогава Сюлейман като стрела се прехвърли през леглото на Ибн Тахир и с все сила удари Юсуф с юмрук в лицето. Юсуф се хвана за удареното място и бавно се изправи. Кръв нахлу в лицето му.

— Този скакалец ме удари?

Светкавично се изправи и залепи Сюлейман за отсрещната стена. Сабите, които висяха на нея, зазвънтяха. Сюлейман извади една и погледна Юсуф с кървясали очи.

— Кучи син! Ще платиш с живота си.

Юсуф пребледня. За миг целият му гняв изчезна. Но преди да направи каквото и да било, Ибн Тахир се хвърли върху Сюлейман и го хвана за ръката, с която държеше сабята. Джафар, Ибн Вакас и другите му се притекоха на помощ и избиха оръжието от побеснелия Сюлейман.

— Полудя ли? Снощи беше в рая по милостта на Сеидуна, а днес ще колиш приятелите си?

Ибн Тахир го бутна силно да седне на леглото.

— А ти, Юсуф, защо го прекъсваш? Не всички сме от едно и също тесто и всеки живее живота си посвоему.

— Прав си, Ибн Тахир — намеси се Джафар. — Нека Сюлейман разкаже до края, след това ще разкажете и вие с Юсуф.

Всички помолиха Сюлейман да продължи. Юсуф сърдито кръстоса ръце на гърдите си и заби очи в тавана. Сюлейман му хвърли подигравателен поглед. След това продължи разказа си.

Вече никой не се съмняваше, че тримата са били в рая. Интересуваха ги само подробностите и скоро всеки отблизо опозна момичетата и мястото, където е бил Сюлейман. В съзнанието им се прокрадваше мечтата за красивите хурии, а някои дори неволно се влюбиха в тях.

— И се събуди в същата тъмна килия, в която снощи заспа? Наим разпитваше като дете.

— Точно там. Всичко беше както предишната вечер. Само когато бръкнах под дрехата си, напипах гривната, която ми даде Халима в рая.

— Защо ти я взе Сеидуна?

— Може би се страхуваше, че ще я изгубя. Но ми обеща, че ще ми я върне, когато отново ме изпрати в рая.

— Кога пак ще отидеш там?

— Не знам. Да даде Аллах да е по-скоро.

Ред беше на Юсуф да разкаже своите преживявания. Началото и краят вече бяха известни, затова трябваше да опише само престоя си в рая. Описа песните и танците на момичетата. Когато заговори за Зулейха, се увлече. Описваше красотата й, танцовите й умения и невинността й и едновременно с това осъзнаваше колко силно се бе влюбил в нея. Сега съжаляваше, че искаше да й изневери с Джада. Без да осъзнава, че не беше точно така, разказваше колко верен беше на Зулейха.

— Тя е истинската ми жена — казваше. — Всички други са само нейни слугини, определени да ни прислужват. Въпреки че бяха много привлекателни, нито една не може да се сравнява с нея по красота.

Но Сюлейман вече беше събудил най-силното напрежение с разказа си. Затова историята на Юсуф вече не изглеждаше толкова интересна. Само веднъж федаините затаиха дъх, когато Юсуф разказа за разходката си из тайнствено осветените градини. Сюлейман не беше преживял това. Сега съжаляваше, че беше позволил да го опияни разкошът в павилиона и че през ум не му бе минало да погледне навън.

Най-кратък беше Ибн Тахир. Разказа как в рая го приела Мириям. Завела го в градините и му показала стената Ал Араф, върху която се движела сянка. Това бил мъченик, паднал в битка за исляма против волята на родителите си. За Мириям Ибн Тахир разказа, че била по-мъдра от дая Ибрахим. Разказа също как в момент на съмнение я нападнал и как една голяма котка, която се казвала Ахриман, го съборила на земята. Това животно, Ал Араф и сянката върху нея бяха трите неща, които най-много удивиха федаините. Искаха да разберат още подробности, но Ибн Тахир отказа.

— Оставете ни да си починем — скастри ги той. — С времето ще чуете всичко, което искате да разберете.

Затова се обърнаха към Сюлейман и Юсуф, които бяха по-склонни да обясняват. И тримата израснаха в очите им и се превърнаха в силни пехливани, почти в полубогове.

* * *

Апама цяла нощ не можа да мигне. Миналото й постоянно възкръсваше от мрака — великите дни и божествените нощи на младостта й. Спомняше си всичко с невероятна точност и изпитваше адски мъки. Съзнанието, че някога си бил първи, а сетне трябва да наблюдаваш собственото си падение стъпка по стъпка, до дъното, бе непоносимо. Сега други властваха в царството на любовта.

Стана още с първите слънчеви лъчи, позлатили върховете на Алборз. С хлътнали бузи, с разчорлена, посивяла коса се показа под разлистените клони над входа на къщичката си. Там, отпред, беше Аламут, който завинаги препречваше завръщането й в света. Но какво повече би могла да търси там сега, стара и повехнала? Благодареше на Аллах, че Хасан я спаси от беднотията и я извади от забравата! Тук имаше свое малко царство. Наистина царуването й бе горчиво и непрестанно й напомняше за отминалите дни. И въпреки това тъжното величие на падналия ангел бе по-добро от смъртта на сметището.

През тежките нощи се питаше какво означаваше за нея Хасан. Някога, отдавна, беше млад любовник, малко отнесен, малко пророк, когото времето и многото по-добри мъже почти бяха изтрили от спомените й. Може би дори името му щеше да забрави, ако не го чуваше от време на време във връзка с различни заговори и верски спорове. И преди по-малко от две години, когато вече беше съвсем на дъното, някакъв непознат й донесе писмо от него. Пишеше й, че е господар на велика крепост и че желае да дойде при него, защото се нуждае от нея. Нямаше какво да губи, затова веднага се реши. Смътни, бледи надежди се прокраднаха в сърцето пряко волята й. Сега виждаше Хасан в цялата му мощ. Някога тя решаваше кой какво ще получи, а сега той. Обичаше ли го? Не знаеше. Само знаеше, че е много горчиво да си близо до човек, който някога те е обичал с цялото си сърце и който сега толкова малко се интересува от тебе, че дори не крие страстта си към друга.

Апама излезе от къщата. В храстите чуруликаха птички. По тревата, листата и пъпките на цветята искреше роса. Лятното утро беше толкова прекрасно, че я заболя душата. Тя се отърси от тъжните мисли. Изми лицето си в една кофа с вода и подреди разпилените си коси. Насила потисна спомените от нощта. След това тръгна към зданието отсреща.

Там спяха евнусите. През притворената врата се чуваше шумното им хъркане. Този техен спокоен и безгрижен сън я ядоса. Влезе в къщата и се развика, че вече е ден и е време за работа.

— Ах, ти, проклета вещице!

Мустафа беше бесен. Ади се смееше:

— Молец гаден, на сметище създаден.

Апама побесня и отвори широко вратата. През стаята прелетя сандал и я удари по главата. Тя бързо се отдръпна.

— Чакайте, псета! Сеидуна ще реже ремъци от гърбовете ви.

От къщата се чу гръмогласен смях.

— Към лодките, животни! Закарайте момичетата вкъщи, за да не ги завари Сеидуна.

Евнусите станаха, прозявайки се, и се облякоха в шарените си дрехи. Облечени надве-натри се измъкнаха от къщичката си. Нарочно не я гледаха, за да й покажат презрението си. Нито тя, нито те знаеха защо се мразят толкова. Отидоха до канала и се умиха в него, след това седнаха в лодките и хванаха веслата.

Апама седна до Ади. Евнусите нарочно пляскаха с веслата, за да я изпръскат.

— Чакайте, нищожества! Ще видим кой ще се смее последен. О, Аллах е знаел какво прави, когато ви е лишил от мъжество.

— Престани да виеш или като християнка ще се умиеш!

Ади опасно заклати лодката. Евнусите се смееха, докато я гледаха как отчаяно се е вкопчила в ръба на лодката, за да не бъде „кръстена“ наистина във водата.

Стигнаха до острова, на който спяха Фатима и нейните момичета. Апама слезе от лодката и тръгна към павилиона. Цялата природа вече бе будна. Огрените от слънцето планини изглеждаха още по-високи. Апама надзърна през прозорците вътре в помещението. Момичетата лежаха в безредие по възглавниците и спяха непробудно. Ядосана, Апама влезе и започна да удря с чукчето по дъската. Ударите отекнаха из целия павилион.

Уплашени, момичетата наскачаха на крака.

— Никаквици! Цяла нощ сте вилнели, а сега спите посред бял ден! Веднага се качвайте на лодките и се прибирайте! Да не ви завари така Сеидуна!

Момичетата се загърнаха с покривалата си и тръгнаха към канала. Още не можеха да се окопитят от дивашкото удряне по дъската, което ги изтръгна от съня, а от снощното пиянство ги боляха главите. Седнаха в лодките, целите раздърпани, със сънени лица и разрошени коси.

На средния остров ги посрещна Мириям. Вече се беше оправила. Но въпреки червилото по устните и ружа по бузите си личеше, че е спала зле. Спогледаха се с Апама. Изведнъж и двете осъзнаха, че се разбират. Може би за пръв път почувстваха близост помежду си.

Скоро момичетата и в този павилион бяха на крака. Апама и евнусите отидоха да прекарат и момичетата от третата градина. Мириям я изпрати до брега. Апама я попита:

— Изобщо ли не си спала?

— Изобщо, а ти?

— И аз.

— Странен е този наш живот.

Искаше да каже „страшен“, но Апама и така я разбра.

След малко и Зулейха и нейните момичета се прибраха вкъщи. Бързаха да се приведат в ред и да скрият следите от нощта. До трета молитва всичко беше както обикновено. Отново влязоха в руслото на всекидневието.

Някъде следобед изведнъж се появи Хасан, съпровождан от четирима евнуси с боздугани. Момичетата го посрещнаха, строени в полукръг. Той искаше да узнае различни подробности от изминалата нощ. Отговаряха му с треперещи гласове. Тогава той измъкна изпод дрехата си златна гривна. Показа я на момичетата и попита:

— На кого е?

Халима веднага я позна. От страх едва се задържа на краката си. Не можа да каже нито дума. Другите момичета също се изплашиха. Мириям ги огледа една по една. Когато стигна до Халима, веднага разбра всичко. Умолително погледна Хасан. Хитрата усмивка на устните му я успокои.

— Значи тази гривна не е на никоя от вас. Значи федаинът ме е излъгал.

Погледна пронизително Халима.

Сълзите бликнаха от очите й. Разтрепери се толкова, че зъбите й тракаха от страх. Вече виждаше главата си на дръвника и брадвата, надвиснала над нея.

— Добре, Халима. Знаеш ли, че би трябвало да наредя да ти отрежат главата? И щях да го направя без капчица милост, ако момчето беше разбрало тайната. Сега ще ти подаря живота. Но повтори ли се, главата ти няма да се спаси от брадвата.

Прибра гривната в дрехата си.

Мириям смигна на Халима. Преливаща от щастие, тя изтича към Хасан и се хвърли на колене пред него. Искаше да му благодари, но не можа да промълви и дума. Само му целуна ръка.

— Искам следващия път да се постараете повече — каза той на тръгване. — Снощи събрахте опит и ще трябва да го използвате в бъдеще. Бъдете готови ден и нощ.

Кимна им с глава и повика Мириям да го изпрати.

— Довечера ме чакай. Имаме да говорим за много неща.

— Както заповядаш — отговори Мириям. За първи път не се радваше особено на срещата с него.

Привечер момичетата се събраха около рибарника и се впуснаха в разговор за миналата нощ. Разказваха впечатленията си от различните градини. Халима седеше настрана и слушаше безмълвна. За първи път усети истинско желание да бъде сама. В сърцето си носеше голяма тайна, за която никой не знаеше. Не смееше да я разкрие на никого. Обичаше Сюлейман. До лудост го обичаше. Труден въпрос терзаеше душата й. Дълго време не посмя да го изрече на глас, но накрая се обърна към Фатима:

— Едно нещо не можах да разбера. Дали следващия път ще дойдат същите посетители?

Фатима я погледна и веднага разбра всичко. От все сърце й стана жал за момичето.

— Никой не знае това, дете.

Халима впи в нея огромните си очи. Усещаше, че Фатима се измъкна от въпроса. Нима наистина никога повече нямаше да види Сюлейман? Цяла нощ я измъчваха съмнения и не можа да заспи. Сега имаше своите големи грижи. Вече не беше дете.

* * *

Още същия ден из крепостта се разнесе слух, че Хасан е отворил портите на рая за тримата федаини и те са прекарали нощта там. Абу Сурака дойде да провери дали Сюлейман, Юсуф и Ибн Тахир са се върнали. Завари ги да спят, но другарите им му разказаха всичко, което бяха чули от тях.

Пот изби по челото на Абу Сурака. Веднага отиде при Абу Али и му предаде какво си говорят федаините. Абу Али се подсмихна подигравателно:

— Щом казват, значи сигурно е било точно така. Защо им е да крият истината?

Абу Сурака със страх се поклони. Потърси лекаря и му сподели последните новини.

— Струва ми се, че Хасан е измислил тази измама, за да ни притисне. Но с какво е подкупил тези момчета, които досега винаги са обичали истината повече от всичко, та да започнат да лъжат така?

— Боя се, че зад това стоят много по-опасни неща — каза гъркът. — Спомняш ли си разговора ни за харемите зад замъка? Може би ги е приготвил точно за тези момчета.

— Тогава защо няма доверие на нас? Би трябвало да е наясно, че колкото по-малко знаем, толкова повече ще гадаем.

— Искаш ли да чуеш един разумен съвет, дая? Остави догадките и забрави, че си чул каквото и да било. Иначе не съм сигурен дали главата ти ще струва и пукната пара. Защото с господаря шега не бива, още по-малко с тези млади и предани до лудост младежи. В живота си съм виждал какво ли не, но у Ибн Сабах има нещо, което надхвърля моя разум и моя опит.

Неспокоен, Абу Сурака отиде да си върши работата. Но колкото и да се опитваше, не можеше да спре да мисли за странните събития от снощи.

* * *

Дая Ибрахим възприе новината по съвсем различен начин. Отначало и той се учуди, но след това бързо реши въпроса за себе си. „Сеидуна знае какво прави. В негова служба сме и ако не ни е посветил в нещата, значи има причина за това.“

Но в казармите разговорите за събитията не стихваха. Десетниците и част от хората, които носеха храна на федаините, бяха подочули това-онова и се върнаха с новината за невижданото чудо. Никой, който вярваше на разказите на тримата, не се съмняваше, че посещението им в райските градини е било чудо. С времето всички слуги повярваха в това.

— Господарят трябва да е велик пророк, щом Аллах му е дал такава мощ — казваха едни.

— Ами ако федаините са си измислили цялата работа — съмняваха се други.

— Това е изключено — каза един от онези, които бяха слушали федаините. — Всички говорят само за това.

— Което пък е и най-доброто доказателство, че исмаилизмът е истинската вяра. Само престъпни кучета биха се съмнявали в пратеничеството на Сеидуна при такива доказателства.

— Никога вече няма да прощавам на еретиците. Който не признае на глас, че Сеидуна е велик пророк, ще го разсека на две.

— Сега вече борбата с тези псета ще бъде удоволствие! Всички ще загинат под острието ни!

В това време влезе емир Манучер. Известно време тихо слушаше разговора. След това поиска да му разкажат всичко отначало. Войниците го наблюдаваха с любопитство. Но ни един мускул на лицето му не трепна. Когато видя, че искат да чуят какво мисли, каза:

— Щом федаините твърдят, че са били в рая по милостта на върховния господар, и щом той не отрича това, значи наш дълг е да им вярваме и да постъпваме подобаващо.

Ала когато се прибра в своите помещения, смръщи чело. И той се питаше защо господарят не го е посветил в плановете си. Още повече го тревожеше дивият плам, който забеляза у хората си. Не се съмняваше, че става въпрос за някаква измама. Но каква беше, не можеше да си представи. Само усещаше, че неговите стари, опитни войници се превръщат в орда диви фанатици. За тях той вече не беше най-близкият им командир и все повече попадаха под властта на невидимия верски водач. Нямаше какво да направи, освен да се приспособи към новото положение. Хасан го беше повишил в емир, но това отличие имаше по-скоро религиозно, отколкото военно значение. Реши да бъде търпелив и да изчака нещата да се разрешат от само себе си. Невидимата мрежа, ръководена от Хасан, го бе оплела напълно. Беше станал частица, колелце от машината на Хасан.

* * *

През целия ден и до късно през нощта федаините разговаряха за пътуването на тримата си другари до рая. Обсъждаха всяка подробност и продължаваха да разпитват за нещата, които не им бяха ясни.

— Животното, което те нападна, се наричаше Ахриман? — попита Наим Ибн Тахир. — Тогава сигурно това е един от укротените духове, които Пророкът е прогонил от Демавенд. Сигурно за наказание служи на твоите хурии.

— Възможно е. Съжалявам, но не можах да разбера повече за него. Имаше толкова много необикновени неща, че нямах време за всичко.

През нощта дълго никой не можа да заспи. Беше задушно и горещо. Федаините се въртяха в леглата си и всичките им мисли бяха заети с рая. Въображението им рисуваше в ярки краски прелестите, които чакаха избраните там. Виждаха полуголи момичета, които пеят и танцуват около тях. Струваше им се, че усещат топлия им дъх, че лежат до тях на възглавниците и са готови да им служат. Можеше да се чуе глухо пъшкане и скърцане със зъби. Малко след полунощ през прозореца надникна месечината. Ибн Тахир се огледа вляво и вдясно от себе си. Сюлейман и Юсуф спяха спокойно.

— Добре са си те — помисли си Ибн Тахир. Самият той беше неспокоен. Мъчителните съмнения не го напускаха. Дали всичко, което му се случи през изминалата нощ, не беше само сън? Но пък можеше ли да се съмнява в искреността на Мириям, която вече обичаше с цялата си душа? Беше вече призори, когато се реши и стана. Внимателно се промъкна до леглото на Наим.

— Спиш ли, Наим?

— Не, не мога. Какво искаш?

Наим се привдигна на леглото си и недоверчиво погледна Ибн Тахир.

— Можеш ли да мълчиш?

Наим почти се изплаши.

— Не бой се. Нищо лошо няма да ти се случи. Само искам нещо да \и споделя.

— Можеш да ми вярваш, ще мълча.

— Заклеваш ли се в святото име на Али?

— В святото име на Али, Ибн Тахир.

— Добре. Ела по-близо до прозореца.

До прозореца Ибн Тахир показа ухапването от Мириям.

— Виждаш ли?

— Да, изглежда, че някой те е ухапал.

— Погледни по-добре.

— О, Аллах! Колко малка уста!

— Това е ухапване от нейните зъби, Наим.

— От Мириям?

Побиха го ледени тръпки.

— Да, Мириям ми остави това за спомен. Скоро следите ще изчезнат. Вземи парче свещ и размекни восъка. Ще направим отпечатък.

— С удоволствие, Авани.

След малко восъкът беше готов. Ибн Тахир направи от него плочка и когато беше достатъчно мека, Наим я притисна върху гърдите му. След това внимателно я свали. На повърхността й като лек дъх беше останал отпечатък от зъбите на Мириям.

— О, Аллах! — възкликна Ибн Тахир. Беше като полудял от щастие. — От днес нататък това ще бъде най-голямото ми съкровище. Ще го пазя, все едно са останките на самия Пророк.

След това прегърна Наим.

— Благодаря ти, приятелю. Само ти знаеш за тайната. Разчитам на теб.

— Щастлив си — въздъхна Наим. — И аз бих искал да обичам така.

— Може би е по-добре, че не познаваш това чувство. Тази любов е пъкъл и рай едновременно.

След това отново всеки легна в леглото си.

* * *

— Страшен господар си — каза Мириям, когато Хасан дойде на нощно посещение. — Определяш живота и смъртта на всички нас. Какво ще правиш с вчерашните гости?

Хасан замислено я погледна:

— Не знам… ще реша според обстоятелствата.

Забеляза хлътналите й бузи.

— Струва ми се, че за теб миналата нощ е била доста изтощителна — каза с едва забележима насмешка.

— Даваш ми твърде много за размисъл, Ибн Сабах.

— Когато една жена започне да мисли, става опасна.

— Сега ми се ще да бях опасна.

— Какво би направила?

— Бих изкрещяла на федаините да се пазят от тебе.

— Значи е добре, че моята кула ви разделя.

— Може би не е добре. Но е така. И аз няма какво да направя.

— Ех, жени, жени. Пълни сте с думи, но стане ли въпрос за действия, треперите. Някога мислех, че си се доближила до мене. Толкова ме радваше това. А сега отново съм сам.

— Не мога да направя нищо. Страшни са твоите действия.

Дълго мълчаха. След това Мириям попита:

— Какво ще направиш с момичетата, ако се проявят някакви последствия от миналата нощ?

— Апама знае вещества и билки, които могат да помогнат. Ако това не стане, ще оставим на природата да свърши своето. Ново поколение ще ни дойде много добре.

— Бедните деца, които ще бъдат без бащи!

— Няма да се единствени, скъпа Мириям.

Стрелна я с поглед.

— Струва ми се, че искаш нещо да ме питаш — каза с усмивка.

— Страх ме е да не ме разбереш погрешно.

— Кажи.

— Как е Ибн Тахир?

Без да иска, кръвта нахлу в лицето му.

— Толкова ли е важно? Мисля, че мечтае и се бори със сърдечни мъки.

— Много си жесток.

— Жесток? Нищо друго не съм казал, освен това, което и ти смяташ за най-вероятно.

— Изпълни едно мое желание.

Хасан я погледна. Не каза нищо, само й даде знак да говори:

— Моля те, имай милост към него заради мене.

— Милост? Какво искаш да кажеш? Аз не знам какво е нито жестокост, нито милост. Само изпълнявам плана си.

— Разбирам. Просто бих искала, когато решаваш съдбата на Ибн Тахир, да си спомниш молбата ми.

— Искаш твърде много. Къде тогава отива двайсетгодишната подготовка?

— Виж, винаги съм те слушала и винаги ще те слушам. Само ми обещай това.

— Нищо не мога да ти обещая. Не е в моята власт.

— А какво ще направиш, ако, да речем, сам се досети?

Погледна я недоверчиво.

— Какво значи това?

— Не бой се. Нищо не съм му издала, макар че сигурно щеше да е по-добре да го бях сторила.

— Ако сам се досети? Тоест ако започне да разгадава плана ми? Тогава ще разбере и мен. Тоест ще стане мой духовен син. Не, не. Би ме взел за измамник. Би разказал на целия свят, че съм измамник. Как би могъл толкова млад да проумее неща, за които на мен ми е трябваше цял един живот?

— Ами ако все пак разбере?

— Питаш прекалено много. И двамата сме уморени. Късно е.

Стана. Лицето му беше мрачно.

В очите на Мириям заблестяха сълзи.

— Все още е дете!

Хасан мълчаливо пое към брега, където в лодката го чакаше Ади.