Владимир Бартол
Аламут (7)

Седма глава

Рано на другата сутрин учениците заедно с учителите си излязоха от крепостта, яздейки конете в колона по двама, и като преминаха моста, продължиха през теснината. Само няколко педи деляха онези, които се движеха покрай реката, от стръмния склон.

На платото Манучер ги спря в подножието на нисък полегат хълм. Учениците трепереха от напрежение, а неспокойствието им се предаваше и на животните, които нетърпеливо цвилеха под тях. Накрая пристигна Абу Али, съпровождан от дая Ибрахим. Поговориха кратко със стотника, после двамата се изкачиха на върха на хълма. Манучер даде заповед и двете бойни редици се разделиха, всяка в своя посока. Извършваха сложни завои, нападаха се едни други и се разминаваха със заплетени маневри, изпълнени в стегнат и безупречен строй.

Абу Али наблюдаваше от върха на хълма движението под себе си, яхнал ниския си космат кон, и отправяше забележки към даите.

— Манучер ги е обучил добре — каза той. — Няма да крия. Но не знам дали този турски маниер е подходящ за планинските условия. Ние навремето атакувахме всеки за себе си, изпосичахме всички, които се озоваваха под сабите ни, а след това се пръсвахме. Повтаряхме тези атаки два, три пъти и противникът изчезваше.

Когато обаче при следващото упражнение момчетата промениха начина на атака, като разбиха строя и тръгнаха всеки срещу другите, очите му заблестяха от удоволствие. Погали бялата си брада и закима с глава в знак на одобрение. Слезе от коня, поведе го след себе си надолу по хълма, постели килимче на сенчестата му страна и седна върху него с кръстосани крака. Даите се приближиха и го наобиколиха.

Стотникът даде нова заповед. Учениците скочиха от конете, свалиха наметките си и останаха само с леките, люспести доспехи. Вместо тюрбани на главите си сложиха малки войнишки фесове. Оставиха пиките и хванаха щитовете и копията. Като пехотинци се показаха също толкова добри, колкото и като ездачи. Стотникът скришом погледна великия дая. Видя го да се усмихва доволно. Дойде ред на отделните бойни изкуства. Поставиха нишани на подходящо разстояние и започнаха да стрелят по тях с лъкове. Ибн Тахир и Сюлейман от десет изстрела пропуснаха само по един, а другите малко изоставаха зад тях.

Последва състезание по хвърляне на копие. В началото всички бяха като на тръни заради присъствието на великия дая и изпълняваха заповедите в пълно мълчание. Но след като той започна да кима доволно с глава, постепенно се успокоиха и разгряха. Започнаха да се ръгат и мушкат. Всеки искаше да изпъкне и даваше най-доброто от себе си. Със силния си замах Юсуф надвиваше всички. Но Сюлейман не искаше да се предаде и се зачерви от усилие.

— Има още хляб да ядеш — присмиваше му се Юсуф.

Сюлейман стисна устни, замахна с копието и атакува със завъртане около оста си. Оръжието профуча във въздуха, но не можа да надвие Юсуф. Напротив, в следващия удар Юсуф надмина дори сам себе си.

— Много добре — похвали го Абу Али.

В боя със сабя никой не можеше да се сравни със Сюлейман. Състезаваха се двама срещу двама и победеният изпадаше от надпреварата. Ибн Тахир победи Обейда и Ибн Вакас, но беше победен от силната атака на Юсуф. Скри се зад щита, но очите му, които надничаха отгоре, се усмихваха на противника.

— Хайде, покажи колко струваш! — предизвикваше Ибн Тахир.

— Само не бързай да се радваш. Нещо не те биваше в хвърлянето на копие.

Юсуф знаеше, че има предимство в теглото, затова нападна изведнъж и с всичка сила. Но Сюлейман се разкрачи широко с дългите си крака и се измъкваше от атаките с умели движения на тялото, но без да помръдне крак. Изведнъж с лъжлив замах подведе противника да постави щита от погрешната страна. Тогава със сигурен удар го улучи в гърдите.

Учениците и водачите се засмяха. Юсуф пръхтеше от гняв.

— Хайде, опитай още веднъж, ако ти стиска! — извика към Сюлейман. — Сега няма да можеш да ме измамиш.

Манучер искаше да се намеси, но Абу Али му намигна да ги остави. Отново кръстосаха саби.

Юсуф връхлетя като разярен бик и започна да нанася удари по щита на Сюлейман. Сюлейман се смееше. Беше застанал разкрачен на дългите си крака и умело променяше тежестта си. Изведнъж се наведе напред и удари под щита на Юсуф, направо в гърдите му.

Този му удар получи всеобщо одобрение. Абу Али стана, взе щита и сабята от ръцете на най-близкия ученик и повика Сюлейман да премери сили с него. Всички насочиха погледи към двамата. Абу Али вече беше стар и никой не би казал, че още може да се бие. Сюлейман объркано погледна стотника.

— Изпълни заповедта — каза той.

— Не се тревожи, че ме виждаш без броня, момче — каза добронамерено великият дая. — Бих искал да проверя дали още ме бива. Може би ще ми потрябва.

С тези думи замахна към щита на Сюлейман, за да предизвика противника си. Но Сюлейман очевидно не знаеше какво да направи.

— Защо се колебаеш? Удари и ти! — ядоса се великият дая.

Сюлейман се приготви за атака. Но още преди да събере мислите си, сабята му излетя от ръцете. Изпод наметката на Абу Али се подаваше лакът, дебел като главата на дете. Шепот на удивление се разнесе из редиците. Абу Али го гледаше насмешливо.

— Да опитаме още веднъж? — попита той.

Този път Сюлейман се приготви добре. Повдигна щита до очите си и внимателно наблюдаваше опасния си противник. Тогава започнаха борба. Абу Али известно време сръчно отбиваше ударите, сетне атакува със сила. Сюлейман започна да се оттегля с намерението да го измами по своя си начин. Старецът обаче беше готов на всичко. Накрая замахна изненадващо и сабята отново излетя от ръцете на Сюлейман. Абу Али с доволна усмивка върна сабята и щита.

— Добър боец ще станеш, Сюлейман — каза Абу Али. — Когато имаш няколко десетки битки и сражения зад себе си, като мен.

С тези думи махна на Манучер с ръка в знак, че е доволен от видяното. След това се обърна към учениците, строени в две редици:

— Сега ще покажете колко сте напреднали в силата на волята си. Абдул Малик, вашият учител, е на път, но вместо него аз ще ви изпитам.

Застана пред тях, студено ги измери с очи и заповяда:

— Задръжте дъха си!

С поглед се впиваше във всяко лице. Виждаше как учениците се зачервяват, как изпъкваха вените на вратовете и слепоочията им. Изведнъж първият се строполи. Абу Али дойде до него и започна да го наблюдава внимателно. Когато видя, че започва да диша отново, кимна одобрително. Учениците един след друг изпопадаха на земята. Абу Али погледна стотника и даите и насмешливо каза:

— Като круши наесен!

Последни останаха само трима: Юсуф, Сюлейман и Ибн Тахир. Великият дая застана до тях, като внимателно наблюдаваше ноздрите и устата им.

— Не, не дишат — каза тихо.

Тогава Юсуф се залюля. Най-напред подви колене, а след това силно тупна на земята. Задиша отново, отвори очи и се огледа объркано.

Неочаквано, като съсечено дърво, рухна и Сюлейман. Ибн Тахир издържа още няколко мига. Абу Али и Манучер се спогледаха в знак на уважение. Накрая и той се олюля и се свлече на земята.

Абу Али искаше да даде заповед за следващото упражнение, когато в бесен галоп долетя пратеник от крепостта и го извика да се яви веднага при върховния господар. Изпитите щяха да продължат следобед в сградата на училището.

Великият дая заповяда да яхнат конете и отпраши пръв през теснината.

* * *

Малко след като учениците бяха напуснали крепостта, пазачът на върха на една от кулите забеляза, че около гълъбарника се върти чужд гълъб. Съобщи на управителя на гълъбарниците, който дотърча в кулата с лък и стрели. Но гълъбът се беше успокоил и позволи да бъде взет в ръка. Около едното си краче имаше навито парченце коприна. Управителят на гълъбарниците изтича до сградата на господаря и предаде гълъба на един от телохранителите на върховния господар.

Хасан разви парчето и зачете:

„До Хасан ибн Сабах, господар на исмаилитите, поздрав! Емирът на Хамадан Арслан Таш нападна нашите с голяма войска. Крепостите западно от Рудбар му се покориха. Ние се подготвихме и отразихме атаката на конницата, която продължи нататък по пътя към Аламут. Обсадната войска наближава крепостта. Очаквам бързи заповеди. Бозорг Омид.“

„Гълъбът е бил пуснат, преди моят пратеник да пристигне в Рудбар — помисли Хасан. — Или турците са хванали пратеника по пътя. Така или иначе, танцът на войната е започнал.“

Усмихна се сам на своето спокойствие.

„Ако поне момчетата се бяха заклели…“, каза си сам.

От един скрин извади подобно парче коприна и върху него написа заповед на Бозорг Омид веднага да тръгне към Аламут. Вече щеше да го изпрати с един от гълъбите на Рудбар, когато пазачът отново донесе пернат пратеник, този път улучен от стрелата на управителя на гълъбарниците. Хасан свали писмото от крачето му. В него пишеше с дребни букви:

„До Хасан ибн Сабах, предводител на исмаилитите. Емир Къзъл Сарък удари с цялата хузестанска и хорасанска войска. По-малките твърдини се предадоха, а вярващите избягаха при нас в Зур Гумбадан. Врагът започна обсада. Измъчват ни горещини и водата скоро ще свърши. Нямаме и достатъчно храна. Аз наредих да се съпротивляваме, но твоят син Хюсеин наговаря нашите да предадем крепостта на султана и да получим право да се оттеглим свободно. Очаквам твърди заповеди. Хюсеин Алкеини.“

Лицето на Хасан посиня. Устните му се свиха от страшен гняв. Цялото му тяло се затресе. Започна да ходи напред-назад из стаята си като полудял.

— Престъпно копеле! — извика. — Ще го окова и ще го удуша със собствените си ръце!

* * *

Когато великият дая дойде, Хасан му подаде двете писма. Абу Али внимателно ги прочете и каза:

— В ума си нямам никакво решение за тези две крепости. Но ти каза, че си приготвил силно оръжие, и аз ти вярвам.

— Така е — отвърна Хасан. — Ще изпратя в Рудбар и Зур Гумбадан няколко гълъба с указания. Моят син-предател и всички недоволни трябва да бъдат оковани. Да ги оставят да страдат и да не им дават вода. Другите трябва да устоят до последно.

Написа още едно писмо и изпрати да донесат гълъби за двете крепости. Заедно с Абу Али привързаха парченцата коприна със заповедите за крачетата на животните, след това Хасан сам ги занесе на върха на кулата си и ги пусна оттам.

Когато се върна, каза на великия дая:

— Първата работа е учениците да бъдат посветени. Те са скала, върху която искам да построя крепостта на нашата мощ. Как се показаха на изпита?

— Доволен съм от тях — отговори Абу Али. — Манучер и Абдул Малик са направили от тях войници, които нямат равни.

— Поне Бозорг Омид да беше тук — промърмори Хасан. — Тогава щяхте да видите каква изненада съм ви приготвил.

— Наистина твърде дълго още трябва да укротявам любопитството си — засмя се Абу Али.

* * *

След третата молитва учениците продължиха с изпитите. Събраха се заедно с учителите в трапезарията и когато дойде Абу Али, започна препитването.

Всички забелязаха, че великият дая се беше променил от сутринта. Седеше на възглавниците, облегнат на стената, и мрачно гледаше пода пред себе си. Изглеждаше, сякаш не чува какво говорят учениците, а мисли за нещо съвсем друго.

Абу Сурака започна с въпроси за историята на исмаилизма. Първите четирима вече бяха отговорили и изглеждаше, че изпитите ще протекат както сутринта. Но при петия великият дая неочаквано взе думата и започна сам да задава въпроси.

— Лошо — каза, когато не получи съвсем точен отговор. Абу Сурака веднага избра Ибн Тахир, който отговаряше добре на всичко.

— Да вървим нататък — каза великият дая. — Искам да чуя и онези, които са по-слабо подковани.

Джафар и Обейда успешно преминаха изпитанието. Когато Абу Сурака извика Сюлейман, Абу Али доволно се усмихна в брадата си.

Сюлейман отговаряше кратко и отсечено, като нищо не можеше да го смути. Но почти всичко, което каза, беше недостатъчно или невярно.

— Лошо се биеш с истината, момче — каза Абу Али, клатейки глава. — Федаинът трябва да има ум, който никога не греши.

Сюлейман се оттегли като попарен.

Накрая дойде ред на Юсуф. Въпреки че учениците бяха на негова страна, това не им попречи и да се забавляват на отговорите му.

Абу Сурака беше запазил най-лесния въпрос за него. Трябваше да изброи имамите от Али до Исмаил. Но Юсуф беше толкова уплашен, че още името на третия заседна в гърлото му.

— В името на брадата на мъченика Али! — възкликна Абу Али. — Ръцете ще си измия за това незнание!

Абу Сурака с див поглед погледна Юсуф, който полумъртъв се върна на мястото си.

По-лесно се измъкна от неудобното положение Ал Хаким, който изпитваше след Абу Сурака. Знаеше, че Абу Али не познава философията му за устройството на човека, затова се съгласяваше с всеки отговор, дори да беше неправилен.

По география учениците бяха здраво подковани. Стотникът се усмихваше доволно и Абу Али бързо премина към следващия предмет.

С граматиката, счетоводството и поезията също приключиха бързо. Едва при догматиката великият дая отново забави крачка. Този предмет беше особено важен. Ибрахим поставяше ясните си и прости въпроси, а учениците в голямата си част отговаряха добре на тях.

— Да проверим сега колко природно интелигентни са нашите ученици — намеси се Абу Али. — Юсуф, който е голям майстор в хвърлянето на копие, сега ще ни каже кой е по-близък до Аллах: Пророкът или архангел Гавриил?

Юсуф го погледна отчаяно. Абу Али започна да пита съседите му поред. Едни казваха първия, други втория. Но никой не можеше да се обоснове.

Великият дая беше недоволен.

— Ти реши, Ибн Тахир — каза накрая.

— Аллах изпратил архангел Гавриил при Мохамед с известието, че е избран за пророк. Ако Аллах нямаше за цел да отличи Мохамед пред всички, би поверил пророческото послание непосредствено на своя ангел. Тъй като не е направил това, сега Мохамед е пред архангел Гавриил в рая.

— Това е правилен отговор — каза Абу Али. — Сега ни обясни и следното: какво е отношението между Пророка и Сеидуна?

Ибн Тахир се усмихна и след кратък размисъл отговори:

— Отношението между Пророка и Сеидуна е като отношението между по-младши и по-старши.

— Правилно. Но кой има по-голяма власт над вярващите?

— Сеидуна, защото той има ключа, който отваря вратите на рая.

Абу Али стана, а след него станаха всички. С поглед обхвана всички ученици и каза с тържествен глас:

— Отидете и се изкъпете, а после облечете най-тържествените си дрехи. Бъдете щастливи. Наближава най-големият миг в живота ви. По пета молитва ще бъдете посветени.

С лека усмивка се поклони и с бързи крачки излезе от помещението.

* * *

От Рей дойде вестоносец и съобщи на Хасан, че конницата, която му изпраща Музафар, е вече на път. Може би щеше да бъде в замъка още тази вечер. Веднага след него се яви един от съгледвачите и доложи, че турският авангард с голяма скорост напредва към Аламут и би могъл да пристигне преди края на нощта или в първите часове на утрото.

Хасан веднага нареди да повикат Абу Али и Манучер. Прие ги и още в преддверието им съобщи новините. Разтвори карта на пода и тримата започнаха да обсъждат как най-добре да се противопоставят на султана.

— Ще изпратя човек при хората на Музафар — каза Хасан. — Най-добре ще бъде изобщо да не идват в замъка, а Абдул Малик да ги поведе по пътя, дето води към Рудбар. Там да изчакат в засада, докато турците отминат, а след това да ги последват на подходящо разстояние. Ние ще посрещнем враговете отпред, а те ще ги натиснат отзад. Така ще ги стегнем като между воденични камъни.

Абу Али и стотникът се съгласиха с плана. Определиха офицер, който с малка група хора да пресрещне Музафаровите хора. Манучер отиде да даде необходимите заповеди, а Хасан попита великия дая как вървят работите с учениците.

— Пророкът не се проявява във всеки от тях — усмихна се Абу Али. — Но всички са пълни с ревност и вярата им е непоклатима.

— Това е най-важното — отговори Хасан и потри ръце. И двамата бяха изпълнени с трескаво очакване на съдбоносните събития.

— Сега ще отидеш да посветиш учениците. Ето, тук съм ти написал думите на клетвата. Говори им за тържествеността на днешния ден, за подвизите на мъчениците, огнено и вдъхновено, разпали младите им души и влей в тях жар и решителност. Заплаши ги със страшни наказания и гибел, ако не се подчиняват във всичко. Колко години мечтая да възпитам такива ученици по своя замисъл, да преустроя естеството им за своите цели, да изградя с тяхна помощ сградата на исмаилизма! Най-накрая го дочаках!

— Знаеш, че винаги съм вярвал в твоята мъдрост — отговори Абу Али. — Сигурен съм, че имаш причини и за сегашното си поведение. Но не мога да не ти споделя мисълта си, че би било по-разумно ти лично да ги посветиш. Виж! Толкова жадуват да те зърнат поне веднъж, да усетят, че си жив човек, а не само невидима сила, на която са длъжни да се покоряват. С това би въздигнал неимоверно мига на посвещението.

— Тъй е, но въпреки всичко няма да го направя.

Хасан се замисли и дълго гледа в пода пред себе си. После продължи:

— Знам какво правя. Ако искаш да си служиш с хората като със средство, е по-добре да стоиш далеч от техните грижи. При големите неща е важно да си свободен и независим в сърцето си. Когато дойде Бозорг Омид, ще обясня всичко на двама ви. Знамето, което ще връчиш на федаините, е готово. Върви и изпълни каквото ти наредих. Посвещението е по-важно от победата над турците.

* * *

Тази вечер голямата зала в зданието на върховния господар беше превърната в зала за молитва. На учениците за първи път им беше разрешено да влязат в тази част на крепостта. Стражата от евнуси, въоръжени с боздугани, беше удвоена. Негрите бяха в пълно бойно снаряжение, с доспехи, шлемове и щитове. Чувство на несигурност обхвана учениците, щом влязоха в помещението — тържествено и празно, цялото с бели завеси. Момчетата бяха с бели мантии, високи, бели фесове и бяха боси — така гласеше заповедта. Даите също бяха целите в бяло. Разделиха учениците на групи и шепнешком им даваха указания как да се държат по време на обреда. Учениците трепереха от вълнение, бяха бледи и изморени, а на някои им призляваше.

Тръбен звук даде знак за последната молитва. Влезе Абу Али — и той с широка бяла мантия и висок бял фес на главата. Тръгна направо през залата и застана пред учениците. Командирите се строиха в две редици зад него. Тържеството започна.

Най-напред Абу Али с равен глас извърши вечерната молитва. След това се обърна към учениците и започна да им говори за смисъла на тяхното посвещение, за радостта, която трябваше да ги изпълва, за покорството, което дължаха на Сеидуна и неговите заместници. Разказа им за блаженството на мъчениците и важността на примера, който даваха и който трябваше да стане най-главната им цел.

— Наближава най-светлият миг във вашия живот — каза той. — Ще станете избрана сила, федаини — тези, които са готови да се жертват за светото дело. Тази чест между стотиците хиляди вярващи се пада само на вас, на вас двайсетимата. Но приближава и денят на изпитанието, когато с оръжие в ръка ще трябва да докажете своята вяра и преданост към Сеидуна. Врагът препуска към Аламут. Има ли някой сред вас, който в решаващия час ще се поколебае? Има ли някой, който иска да заслужи наказанието на позорната смърт на предателя? Зная, че сред вас няма такъв. Говорих за вас на Сеидуна и го помолих да допусне всички ви до посвещението. Той ме чу в своето благоволение. Искате ли да се покажете недостойни за неговата добрина и моето доверие? Ето, от негово име ще ви посветя във федаини! Ще казвам думите на клетвата и всички ще я повтаряте след мен, като всеки ще добави своето име. Когато се закълнете, у вас ще настъпи голяма промяна. Вече няма да бъдете ученици, а избраници на Нашия господар. Сега слушайте и повтаряйте след мен всяка дума!

Разтвори огромните си като лопати ръце и вдигна поглед към тавана. С възторжен глас поде:

„Аз… тържествено се заклевам пред Аллах, пророка Мохамед, Али и всички мъченици, че без колебание ще изпълня всяка заповед на Нашия господар или неговия заместник. Заклевам се с цената на живота си и до последен дъх да защитавам бялото знаме на исмаилитите. С тази клетва получих посвещение като федаин и от тази клетва не може да ме освободи никой освен Сеидуна. Аллах е бог и Мохамед е негов пророк. Ела, о, Махди!“.

Учениците бяха потресени от тържествеността на момента. Лицата им бяха станали восъчни, а очите им блестяха като при треска. На устните им се появи блажена усмивка. Изпълваше ги неизразима сладост. Целта на дългата и старателна подготовка беше постигната. Получиха посвещението, което толкова горещо желаеха.

Абу Али намигна на Ибрахим, който му подаде знамето. Великият дая го разви и на бялото поле просветнаха златовезаните редове от четвъртия стих на глава двайсет и осма от Корана: „А Ние пожелахме да облагодетелстваме онези, които бяха обезсилени в страната, и да ги сторим водители, и да сторим тях наследниците“.

— Ибн Тахир, приближи се! Ти беше първи сред избраните, в твоите ръце предавам това знаме. Нека то стане образ на вашата чест и гордост. Ако позволите враг да го стъпче, значи сте позволили да стъпче вашата гордост и вашата чест. Затова го пазете като зеницата на окото си. Докато поне един федаин е жив, врагът не бива да слага ръка върху него. Пътят към знамето води само през труповете на всички вас. Изберете петимата най-силни измежду вас, а жребият ще определи сред тях знаменосеца.

Като насън, Ибн Тахир пое знамето от ръцете му. Върна се и застана с него начело на федаините. Мигът, най-върховният в неговия живот, се отдалечаваше и неизказаната сладост, която го изпълни, започна да се превръща в пареща болка от загубата на нещо прекрасно. Даваше си сметка, че мигът, който току-що преживя и който беше толкова безнадеждно кратък, никога нямаше да се върне.

* * *

В това време в замъка пристигаха и заминаваха пратеници. Абдул Малик беше навреме известен и с отряда на Манучер тръгна по пътя, по който зачакаха турската конница. Съгледвачи бяха изпратени към врага и образуваха непрекъсната верига, която можеше да изпраща уговорени сигнали в безупречен ред.

Когато Абу Али се върна от посвещението, Хасан с облекчение каза:

— Поне това свършихме.

След това нареди на великия дая да събере нужната войска и да излезе с нея на платото пред теснината, за да пресрещне авангарда на султана.

— Какво ще стане с федаините? — попита Абу Али.

— Тази битка ще е точно като за тях — отговори Хасан. — Ще ги вземеш със себе си, а Абу Сурака да продължи да бъде техен командир. Но внимавайте да не ги избият. Искам да ги запазя за по-висши цели. Затова не ги излагай на твърде големи опасности. Поверявай им по-престижни задачи. Например да изстрелят първите стрели и така да започнат битката. Но първия удар лице в лице да поемат старите войници. Федаините изпрати в боя, когато победата е вече решена или в случай на крайна опасност. На тях дай, ако има възможност, да пленят знамето на противника. Разчитам на тебе. Ти си основата, върху която градя общото ни бъдеще.

* * *

След като изпрати Абу Али, отиде в градините зад крепостта.

— Закарай ме в павилиона на Мириям, после повикай там и Апама — заповяда на Ади. — Сега не е време за разправии.

Мириям излезе да го посрещне. Каза й, че е изпратил да доведат и Апама.

— Тази жена от вчера се държи много странно — каза му Мириям с лека загриженост. — Струва ми се, че си й дал някакви особени задачи.

— Времето на игрите отмина — отговори Хасан. — Сега трябва всички, които носим отговорност, да напрегнем сили, за да осъществим плана и да унищожим врага.

Ади доведе Апама. Тя с ревниви очи огледа подредбата на павилиона.

— Хубаво гнезденце сте си свили — заяви пренебрежително. — Като две истински гълъбчета.

— Абу Али излезе с войската пред замъка, а войската на султана може да го нападне всеки момент — започна Хасан, все едно не бе чул думите на Апама. След това покани жените да седнат на възглавниците и сам се настани до тях.

Старицата се уплаши много. Погледът й се местеше ту върху Хасан, ту върху Мириям.

— Какво ще стане с нас? — попита с хлипащ глас.

— Всичко ще бъде наред, ако изпълнявате моите заповеди до най-малката подробност. В противен случай ще ни устроят такова клане, каквото светът още не е виждал.

— Ще сторя всичко както заповядаш, господарю — каза Апама и му сипа чаша вино.

— Това искам от тебе и от Мириям. Слушайте ме добре. Първо е необходимо градините да придобият вид на нещо неземно. С други думи, да заприличат на истински рай за един прост и неук посетител. Разбира се, не през деня, защото местоположението им и околностите ще ги издадат. А през нощта. Затова на първо място ви е нужно силно осветление, та и най-малката подробност да е озарена в чудна светлина, докато останалото тъне в непроницаема тъма. Апама, помниш ли онази нощ в Кабул, която устрои в твоя чест твоят индийски принц?

— О, господарю! Как бих могла да забравя как блестеше тогава нашата младост?

— Безпокоят ме само някои дреболии. Помниш ли колко се чудеше на прекрасните шарени лампи от Китай, които превърнаха нощта в градината във вълшебен ден? Когато всичко беше светло, но въпреки това съвсем ново, чуждо и различно?

— Да, когато лицата ни бяха ту жълти, ту червени, ту зелени, сини, накрая шарени с всички цветове. Беше божествено. И сред всичко това нашата гореща страст.

— Наистина беше неповторимо. Но ме интересува дали помниш тези лампи добре, би ли могла да изработиш подобни?

— Прав си. Каквото било — било. За това вече няма какво да се говори. Сега други неща са на ред. За онези лампи ли питаш? Разбира се, че мога да ги повторя, ако имам пергамент и бои.

— Ще ги получиш. Можеш ли да ги украсиш също с подходящи рисунки?

— Имаме момиче, което е майсторица за тези неща.

— Това е Фатима — допълни Мириям, която тихо се забавляваше, докато слушаше разговора. — Всички можем да помагаме на Апама в работата.

— Ще се наложи да й помогнете. Защото до утре вечер всичко трябва да е готово. Евнусите да приготвят храна и напитки. Надявам се, че има достатъчно вино в избите?

— Повече от достатъчно.

— Добре. Утре между втората и третата молитва ще дойда в градините. Искам момичетата да ме видят, за да се засили пламенността им. Ще им кажа как да се държат с посетителите. Не искам да слушам никакви шеги. Ако някоя по какъвто и да било начин се издаде, че не е хурия и градините не са истинският рай, ще бъде погубена. Вярвам, че няма да им бъде твърде трудно.

— Всяка от тях и без това се мисли за царица — добави Апама.

— Ще трябва да ги обработим така, че съвсем да се вживеят в ролите си — каза сериозно Мириям.

— Заплахата със смърт ще свърши своето — каза Хасан. И трите павилиона трябва утре да бъдат готови за гости. Определените момичета да бъдат разкрасени от глава до пети. Целите в коприна, злато и скъпоценни камъни. Да бъдат така нагласени, че сами да повярват, че са райски хурии. Разчитам, че в това отношение училището си е свършило своето.

— Не се безпокой, господарю мой. С Мириям ще се погрижим за всичко.

— Кажете ми, тъй като вие най-добре ги познавате, като какъв да се покажа на тези маймунки, че да оставя най-силно впечатление?

— Трябва да им се представиш като цар — отвърна Мириям. — Момичетата така си те представят и искат да те видят такъв.

— Трябва да вземеш и свита, за да бъде идването ти по-тържествено.

— Освен евнусите и двама от моите заместници никой не бива да знае за тайните на тези градини. Ще трябва да се задоволя с тях. Но как тези кокошки си представят един цар?

— С достойна походка и възвишен израз на лицето — такъв трябва да бъде техният цар — усмихна се Мириям. — И особено — в пурпурен плащ и със златна корона на главата.

— Наистина забавно. Мъдрият човек трябва да се предреши подобаващо, ако иска да спечели уважението и признанието на хората.

— Такъв е светът — допълни Апама.

— Е, в замъка имаме достатъчно подобни парцали и дрънкулки. За всичко сме се погрижили навреме.

Хасан се засмя. Наведе се към Апама и я попита:

— Приготви ли онези киселици, които свиват кожата? Посетителите трябва да си помислят, че виждат вечни девици.

Апама се засмя и кимна утвърдително. Мириям, която хвана само последните думи, се изчерви.

— А ваните със сол и всичко, което върви към тях?

— Всичко е готово, господарю.

— Добре. Утре рано се захващайте за работа, а след това ме чакайте с момичетата. Лека нощ.

Ади отново го отведе в мрака.

* * *

Останал сам в покоите си, още веднъж добре обмисли всичко. Двайсет години упорито и неотклонно се готвеше за този момент. Двайсет дълги години. Никога не се беше разколебавал или плашил от каквото и да било. Беше твърд и неумолим към себе си. Такъв беше и към другите. Всичко само за да осъществи целта си, за да въплъти мечтите си.

Каква приказка беше животът! Младост, пълна с мечти, мъжество, пълно с неспокойно търсене. А сега, в годините на зрелостта, мечтите започнаха да се превръщат в действителност. Беше господар на трийсетина укрепени твърдини. Беше водач на хиляди вярващи. Оставаше му само още едно нещо, за да получи най-върховната власт. Да стане страшен за всички властелини и чужди владетели нашир и длъж. Това средство се наричаше план. План, който беше пред осъществяване, построен върху подробното познаване на човешката природа и слабости. Див и луд план, добре оценен в числа и мерки.

Изведнъж му дойде наум, че може би пропуска някоя дреболия, която ще разруши целия му замисъл. Обзе го странен страх. Дали не беше сбъркал някъде?

Напразно опита да намери спасение в съня. Несигурността го тревожеше. Никога не беше мислил сериозно какво щеше да стане, ако плановете му не успеят. Нали беше пресметнал всички възможности. Тази тревога не му даваше мира сега.

— Само тази нощ да мине — каза си той. — След това нещата ще са както трябва.

Не му достигаше въздух. Стана и се качи на покрива на кулата. Там горе беше неизмеримото звездно покривало. Долу бучеше реката. От едната му страна се намираха градините с необикновения живот в тях. Първото въплъщение на чудните му мечти. Отвън пред замъка войската чакаше идването на авангарда на султана. Всички безгранично вярваха в него и без капка съмнение следваха заповедите му. Дали някой се досещаше накъде ги води?

Прииска му се да избяга от всичко. Да прескочи стената и да изчезне в Шахруд. Това би сложило край на отговорностите му завинаги и би бил свободен от всичко. Какво щеше да стане с неговите последователи? Може би Абу Али би съобщил, че върховният господар е приет жив на небето? Както Емпедокъл. Щяха да го почитат като велик пророк и светец. Може би щяха да намерят трупа му. Какво ли щяха да направят с него?

Усети тайнствен призив от дълбините и гърчейки се, се хвана за стените. За малко да се поддаде на зова на пропастта.

Отдъхна си едва когато се върна в стаята си. Скоро сънят надделя.

Сънува, че още се намира в двореца в Исфахан, както преди осемнайсет години. Голямата зала за приеми. Наоколо стоят само благородници и първенци. На високо място полулегнал е султан Малик шах и слуша неговия доклад. Засуква дългите си мустаци и пийва вино. Пред него стои великият везир, някогашният приятел на Хасан от училището, и злобно му се присмива. Той, Хасан, продължава да чете доклада си и обръща листовете. И изведнъж всички листове стават бели. Не може да чете повече. Езикът му се запъва. Започва да заеква несвързано. Султанът вперва в него острия си студен поглед. „Стига!“, крясва султанът и посочва с ръка към вратата. Коленете му омекват. Залата се разтърсва от пъкления смях на великия везир…

В този миг се събуди целият плувнал в пот, с треперещо тяло.

— Слава на Аллах — прошепна с облекчение. — Сън е било.

Отново заспа дълбоко.