Владимир Бартол
Аламут (2)

Втора глава

Приблизително по същото време, в което Халима по толкова необикновен начин се озова в непознатите градини, по широкия военен път, само че от обратна посока, откъм запад, към същата цел яздеше един младеж на малко, черно магаре. Сигурно съвсем скоро беше махнал детските амулети и бе увил около главата си мъжки тюрбан. По брадичката му едва беше набол първият мъх, а живите му светли очи имаха почти непомрачен детски израз. Идваше от място, наречено Сава, намиращо се горе-долу по средата на пътя между Хамадан и старата столица Рей. В Сава преди години дядо му беше създал малко исмаилитско братство, което външно показваше дълбоко почитание към мъченика Али, но в действителност се занимаваше с кроежи срещу селджукските господари. В този кръжец някак си бяха приели и един бивш мюезин от Исфахан. Малко след това властта изненада членовете на братството на едно тяхно тайно заседание и затвори мнозина от тях. Съмнението за предателство падна върху мюезина. Започнаха да го следят отблизо и не след дълго се убедиха, че са били прави. Тайно го осъдиха на смърт и изпълниха присъдата. След това властта задържа ръководителя на братството Тахир и по заповед на великия везир Низам ал Мулк го обезглави. От страх братството се пръсна и изглеждаше, че на исмаилизма в Сава беше сложен край.

Когато внукът на Тахир навърши двайсет години, неговият баща му разказа цялата тази история. След това му заръча да оседлае магарето си и да се приготви за път. Качи го на кулата на дома им и отгоре му показа конуса на Демавенд, който блестеше, покрит със сняг, в безкрайната далечина над облаците, и му каза:

— Авани, сине мой и внук на Тахир! Върви право по този път, дето води към Демавенд. Когато стигнеш града, наречен Рей, разпитай кой път отива към Шахруд, Царската река. Върви по този път, а след това по течението й тръгни към нейните извори, които се намират точно под стръмните урви. Там ще видиш укрепена твърдина, наречена Аламут, Орловото гнездо. В тази твърдина един стар приятел на твоя дядо и мой баща Тахир — да почива в мир душата му! — събира всекиго, който признава исмаилитското учение. Кажи му кой си и му предложи службата си. Така ще имаш възможност да отмъстиш за убийството на дядо си. Моето благословение ще бъде с тебе!

Внукът на Тахир запаса кривата си сабя, почтително се поклони на баща си и възседна магаренцето. Без пречки пристигна в Рей. В кервансарая разпита как най-лесно да стигне до Царската река.

Кръчмарят му каза:

— Каква работа имаш ти при Шахруд? Ако лицето ти не беше толкова невинно, щях да се усъмня, че отиваш при господаря на планината, който събира около себе си псетата еретици.

— Не зная за какво говориш — отвърна внукът на Тахир. — Идвам от Сава, отивам да посрещна един керван, който баща ми изпрати от Бухара и който се бави някъде по пътя.

— Като излезеш от града, тръгни така, че Демавенд да ти остане отдясно. Ще стигнеш един отъпкан път, по който идват керваните от изток. Върви по този път и той ще те отведе до реката.

Внукът на Тахир благодари и отново възседна магаренцето. След два дни езда дочу отдалеч бученето на вода. Отби се от пътя и подкара животното направо към реката. Покрай реката вървеше пътека, която минаваше през песъчливи полета и гъсти храсталаци. Склонът ставаше все по-стръмен, а бученето на водата все по-силно.

След като измина, къде яздейки, къде пеша, по-голямата част от деня, внукът на Тахир изневиделица беше заобиколен от отряд ездачи. Появиха се толкова бързо, че той дори забрави да се хване за сабята. Когато се опомни и посегна към дръжката, вече нямаше смисъл. Остриетата на седем копия бяха насочени към него. „Срамота е да се страхувам“, помисли си той, но какво можеше да направи срещу такова надмощие?

Командирът на ездачите го заговори:

— Какво търсиш тук, хлапако? Да не си дошъл да ловиш пъстърва? Внимавай да не забиеш кукичката в собственото си гърло!

Внукът на Тахир беше объркан. Ако ездачите бяха от султанската войска и ако им кажеше истината, щеше да си изпати. Ако пък бяха исмаилити и премълчи, щяха да го вземат за шпионин. Пусна дръжката на сабята и отчаяно се опита да разгадае по лицата на войниците какви са.

Водачът обаче весело намигна на останалите ездачи и каза:

— Може би правилно ми се струва, малък пехливанино, че търсиш нещо, което не си изгубил.

При това бързо бръкна между стремето и седлото си и извади бяло знаме, символ на привържениците на Али.

„Ако е клопка? — помисли си Авани. — Нищо! Ще рискувам!“

Скочи от магарето, посегна към знамето, което повелителят на ездачите наклони към него, и почтително притисна чело в него.

— Така е по-добре — възкликна водачът. — Търсиш замъка Аламут. Тогава ела с нас!

Той пришпори коня и забърза по пътеката покрай Шахруд. Внукът на Тахир отново се качи на магарето си и пое след него. Войниците ги последваха.

Колкото повече се приближаваха към планината, толкова по-силно ставаше бученето на Шахруд. Докато не достигнаха един скалист хълм, върху който се извисяваше стражева кула. На върха на кулата се развяваше бяло знаме. Зад хълма коритото на реката зави по стръмна теснина.

Командирът на отряда спря коня си и заповяда на останалите също да спрат. Помаха към кулата със знамето и отгоре получи знак, че проходът е свободен.

Влязоха в тъмната, студена клисура. Пътят беше доста тесен, но добре направен. На места беше издълбан в скалата. Дълбоко под тях бучеше реката.

На един завой водачът спря и протегна ръка напред.

Внукът на Тахир видя недалеч пред себе си две високи кули, които се белееха сред тъмните планини като призрачно привидение. Слънцето ги осветяваше така, че целите блестяха от лъчите му.

— Това е Аламут — каза водачът и продължи нататък.

Стръмните склонове отново закриха двете кули. Пътят продължи да криволичи покрай реката, докато теснината не се разтвори изведнъж. Внукът на Тахир ококори очи. Пред себе си видя огромна скала, а върху нея крепост, частично издълбана в скалата. Пред скалата Шахруд се разделяше на два ръкава и я обгръщаше от двете страни, като че ли я стискаше с клещи. Крепостта представляваше цяло малко селище. На четирите й ъгъла стърчаха четири кули, задните две от които се издигаха високо над предните. Крепостта, заедно с реката, беше оградена от два стръмни, непристъпни склона. Така като огромна ограда затваряше изхода от клисурата.

Това беше Аламут, най-могъщата крепост сред петдесетте в околността на Рудбар. Беше построена от дейлемските владетели и се говореше, че е непревземаема.

Водачът на отряда даде знак и от отсрещната страна спуснаха през потока тежък мост, закачен на железни вериги. Конниците преминаха през моста, а след това през сводест коридор влязоха в крепостта.

* * *

Влязоха в просторен двор, разделен на три широки тераси, които бяха разположени една над друга. В средата терасите бяха свързвани с каменни стълби. Отляво и отдясно покрай стените растяха високи тополи и чинари, под които се намираха истински пасища. По тях пасяха стада коне, магарета и мулета. В отделен обор лежаха няколко десетки камили и спокойно преживяха. Покрай стените имаше плевни и казарми, хареми и други сгради. Шум и жужене като в кошер обкръжи Тахировия внук. Той гледаше смаяно около себе си. На средната тераса се упражняваха няколко групи войници. Оттам се чуваха резки команди, тракане на щитове и копия и дрънкане на саби. От време на време се чуваше цвилене на коне или рев на магарета.

Други хора работеха по укрепването на стените. Мулетата теглеха тежки камъни, които след това работниците повдигаха с макари на определените за това места. Шумът и врявата идваха от всички страни и напълно заглушаваха бученето на реката.

Отрядът слезе от конете и попита един войник, който минаваше покрай тях:

— Стотник Манучер в стражарницата ли е?

Войникът спря рязко и отговори:

— Да, десетник Абуна.

Командирът намигна на младежа да върви след него. Тръгнаха към една от по-долните кули. Отнякъде се чуваха отсечени удари, следвани от болезнени стенания. Тахировият внук потърси с поглед какво става. За каменен стълб беше вързан човек, чийто гръб беше оголен до кръста. Огромен негър, облечен в къси раирани панталони и с червен фес на главата, шибаше човека с камшик, сплетен от ремъци. При всеки удар кожата на човека се раздираше на ново място, а от раните шуртеше кръв. Един войник с ведро, пълно с вода, стоеше до тях и от време на време обливаше нещастника.

Като видя ужаса в очите на момчето, десетник Абуна се усмихна подигравателно.

— Тук не спим на пухени дюшеци и не се мажем с амбра — каза той. — Ако това си очаквал, доста си сбъркал.

Тахировият внук не отговори и продължи да върви до него. Какво ли не би дал, за да разбере с какво е прегрешил нещастникът, че да го накажат толкова зле, но го обзе някаква тревога и не посмя да попита.

Двамата влязоха в една от кулите. Под нейните сводове Тахировият внук осъзна колко здрави бяха стените й. Цели редици камъни бяха наредени един върху друг. Тъмно, влажно стълбище водеше нагоре. Влязоха в дълъг коридор, а от него в просторна стая, чийто под беше покрит с прост килим. В ъгъла имаше наредени няколко възглавници, върху които беше полегнал около петдесетгодишен мъж. Беше добре охранен и имаше къса къдрава брада, в която проблясваха сребристи нишки. На главата си имаше голям бял тюрбан, а дългата му пола беше извезана със сребро и злато. Десетник Абуна се поклони и зачака мъжът да заговори пръв.

— Какво ново носиш, Абуна?

— Намерихме това момче по време на разузнаване, стотник Манучер. Рече, че искал да дойде в Аламут.

При тези думи стотникът бавно се надигна. Пред Тахировия внук застана човек, висок като планина. Той подпря юмруци на хълбоците си, впери поглед в младежа и извика със силен глас:

— Кой си ти, нещастнико?

Тахировият внук потрепери, но бързо си спомни думите на баща си, както и това, че беше дошъл да предложи службата си доброволно. Бързо се съвзе и спокойно отговори:

— Аз съм внук на онзи Тахир от Сава, когото преди години великият везир заповяда да обезглавят.

Стотникът го изгледа с изненада и недоверие.

— Истината ли казваш?

— Защо да лъжа, господине?

— Ако е така, знай, че името на дядо ти е записано със златни букви в сърцата на всички исмаилити. А Нашият господар с радост ще те приеме сред бойците си. Нали затова си дошъл?

— Да. Искам да служа на върховния водач на исмаилитите и да отмъстя за смъртта на дядо си.

— Добре. Какво си научил?

— Четене и писане, господине. Също така граматика и поезия. Знам наизуст почти половината от Корана.

Стотникът се усмихна:

— Не е зле. А как стоят нещата с военното изкуство?

Тахировият внук се смути:

— Мога да яздя, стрелям с лък, мога да боравя и с меч и копие… донякъде.

— Имаш ли жена?

Младежът почервеня до ушите.

— Нямам, господине.

— Блудствал ли си?

— Не, господине.

— Добре.

Стотник Манучер се обърна към десетника:

— Абуна! Отведи Ибн Тахир при дая Абу Сурака. Кажи му, че аз го пращам. Предполагам, че ще се зарадва.

Двамата се поклониха и напуснаха стаята на стотника. Излязоха отново на двора. Стълбът, за който преди малко беше завързан човекът, сега беше празен. Имаше само няколко капки кръв като свидетелство за това, което беше станало там. Ибн Тахир все още чувстваше ужас. Но вече го изпълваше съзнанието за собствената му безопасност, тъй като очевидно това, че беше внук на мъченик, означаваше нещо.

Двамата се качиха по стълбите на средната тераса. От дясната страна се намираше ниска сграда, някаква казарма. Пред нея десетникът спря и се заоглежда, сякаш търсеше някого.

Отнякъде дотича тъмнокож младеж в бяла роба, бели панталони и бял фес на главата. Десетникът го спря и любезно каза:

— Стотникът ме изпраща с този млад човек при почитаемия дая Абу Сурака.

— Елате с мен! — тъмнокожият младеж се ухили до уши. — Тъкмо почитаемият дая говори за поезията. На покрива сме.

И като се обърна към Ибн Тахир, добави:

— Идваш при нас, за да станеш федаин? Очакват те много изненади. Аз съм ученикът Обейда.

Ибн Тахир го последва заедно с десетника, но не разбра какво точно означаваха думите му.

Качиха се на покрива. На пода имаше грубо сплетени килими. На тях с подвити крака седяха около двайсетина младежи, също облечени в бяло, като ученика на име Обейда. На коленете си имаха дъсчици и върху тях записваха с калеми думите на стар човек в широка бяла роба, който беше клекнал пред тях с книга в ръка.

Когато видя новодошлите, преподавателят се привдигна. Сбръчка недоволно чело и попита десетника:

— Какво търсиш по това време при нас? Не виждаш ли, че имаме обучение?

Десетникът смутено се изкашля, а Обейда незабелязано седна сред другите младежи, които любопитно оглеждаха чужденеца.

Абуна каза:

— Прости ми, че прекъснахме урока ти, почитаеми дая. Стотникът ме изпраща при теб с този младеж и ти го предава.

Старият мисионер и учител изгледа Ибн Тахир от глава до пети.

— Кой си ти и какво искаш, момче?

Ибн Тахир се поклони уважително и каза:

— Казвам се Авани и съм внук на онзи Тахир, когото великият везир обезглави в Сава. Баща ми ме изпрати в Аламут, за да служа на исмаилитското дело и да отмъстя за убийството на дядо си.

Лицето на стареца просветна. С изпънати ръце той се завтече към Ибн Тахир и го прегърна сърдечно.

— Щастливи са очите, които те виждат в тази крепост, внуче Тахиров! Твоят дядо беше и мой приятел, и приятел на Нашия господар… Иди, Абуна, и благодари на стотника от мое име! А вие, младежи, добре разгледайте новия си другар! Когато ви говоря за историята и славните борби на исмаилизма, не мога да прескоча прославения дядо на този младеж, Тахир, който стана първия мъченик за нашето дело в Иран!

Десетникът доволно намигна на Ибн Тахир и изчезна надолу по стълбите. Дая Абу Сурака стискаше младежа за ръка, разпитваше го за баща му и за работите вкъщи и му обеща, че ще обади за идването му на върховния повелител. Най-накрая заповяда на един от учениците, насядали на пода:

— Сюлейман! Отведи Ибн Тахир в спалнята и му покажи мястото на оня неблагодарник, който беше изхвърлен при простите войници! Погрижи се да се измие от пътя и да се преоблече. Да бъде готов до вечерната молитва!

Сюлейман скочи на крака, поклони се на стареца и рече:

— Ще се погрижа, почитаеми!

Сюлейман повика Ибн Тахир да го последва. Заедно слязоха в долните помещения. В средата на тесния коридор Сюлейман повдигна една завеса и пропусна Ибн Тахир в просторно спално помещение.

Покрай стената срещу входа имаше около двайсет ниски легла или по-точно големи платнени чували, напълнени със сушена трева и покрити с одеяла от конски косъм. Вместо възглавници имаше конски седла. Над тях, една над друга, към стената бяха закрепени дървени полици. По тях в строг ред бяха наредени различни предмети — глинени съдове, килимчета за молитва, разни неща за миене и чистене. Откъм предната страна на всяко легло имаше дървена кошница, в която бяха поставени лъкове с колчани и стрели, копие и пика. На отсрещната стена висяха три бронзови полилея с многобройни восъчни свещи. Под тях бяха закачени двайсет тежки криви саби, до които бяха подпрени кръгли плетени щитове, на които само изпъкналата част беше изработена от бронз. Стаята имаше двайсет малки замрежени прозорчета. В нея цареше чистота и най-строг ред.

— Това легло е свободно — каза Сюлейман и посочи към едно от леглата. — Бившият му собственик преди няколко дни беше изхвърлен при простите войници. Тук до тебе спя аз, а от другата ти страна Юсуф от Дамаган. Той е най-големият и най-силният ученик в дружината.

— Казваш, че моят предшественик е бил изхвърлен при простите войници? — учуди се Ибн Тахир.

— Да. Не беше достоен да стане федаин.

Сюлейман взе от полицата добре сгъната бяла мантия, бели шалвари и бял фес.

— Ти отивай в банята — подкани той Ибн Тахир.

В съседното помещение се намираше една каменна вана с течаща вода. Ибн Тахир бързо се изкъпа. Сюлейман му подаде дрехите и Ибн Тахир ги облече.

Върнаха се в спалнята. Ибн Тахир рече:

— Баща ми каза да поздравя господаря. Кога мислиш, че ще мога да му се представя?

Сюлейман се засмя.

— Тази мисъл я избий от главата си. От една година съм тук, но още не знам как изглежда. Никой от нас, учениците, не го е виждал.

— Значи не е в крепостта?

— Тук е. Но никога не излиза от своята кула. Ще чуеш още много неща. И то такива, че ще ти увисне челюстта от почуда… Казваш, че си от Сава? Моят дом е в Казвин.

Ибн Тахир го разгледа внимателно. По-хубав младеж беше трудно да си представи. Беше висок и строен като кипарис. Лицето му беше остро издялано, но приятно. Бузите му бяха потъмнели от слънцето и вятъра, но през тъмната кожа прозираше здрава руменина. Очите му бяха кафяви като кадифе и гледаха на света с орлова гордост. Мек мъх беше набол над горната му устна и около брадичката. Целият излъчваше дързост и самоувереност. Когато се усмихваше, лъсваха две редици здрави бели зъби. Смехът му беше искрен, леко подигравателен. Но не прекалено.

„Прилича на някой пехливан от Шахнаме“, помисли си Ибн Тахир и каза:

— Забелязах, че всички имате някак остри и сурови черти, като че ли сте на по трийсет години. Но по размера на брадата бих ви дал едва около двайсет.

Сюлейман се подсмихна и отвърна:

— Почакай две седмици и ти ще станеш като нас. Тук не берем цветя и не ловим пеперуди.

— Бих искал да те попитам нещо — подхвана Ибн Тахир. — Преди малко видях долу как бичуваха един вързан човек. Мога ли да знам с какво е сгрешил, та да заслужи такова наказание?

— Тежко престъпление, драги мой. Беше изпратен да съпровожда един керван, пътуващ към Туркестан. Керванджиите не били исмаилити, затова пили вино. Предложили и на него и той приел, въпреки че Сеидуна го забранява най-строго.

— Сеидуна ли го е забранил? — учуди се Ибн Тахир. — Та нали заповедта произлиза още от Пророка и се отнася за всички вярващи!

— Ти още не можеш да разбереш това, приятелю. Сеидуна може да разреши или забрани каквото си поиска. Ние, исмаилитите, сме длъжни да слушаме само него.

Ибн Тахир се почуди. Някак си му беше тясно на душата. Но продължи да разпитва:

— Преди малко каза, че моят предшественик е изхвърлен при войниците. Какво е направил той?

— Говореше за жени, при това много неприлично.

— Това забранено ли е?

— Най-строго! Ние сме избран отряд и щом се закълнем, служим единствено на Сеидуна.

— Ще се закълнем като какви?

— Казах ти — ще станем федаини. Когато завършим училището и преминем изпита, ще достигнем тази степен.

— Какво е това федаин?

— Федаините са исмаилити, които са готови да се пожертват по заповед на върховния господар. Ако при това загинат, стават мъченици. Ако изпълнят поставената им задача и останат живи, ще станат даи и дори повече.

— Това, което ми казваш, е съвсем ново за мене. Мислиш ли, че изпитите ще бъдат много тежки?

— В това няма съмнение. Нали за тях се готвим всеки ден от сутрин до мрак. Шестима вече не издържаха на това бреме. Един падна мъртъв на място, а петима сами поискаха да ги върнат при войниците.

— Защо просто не си тръгнаха от Аламут, вместо да се унижават по такъв начин?

— Е, скъпи мой, в Аламут не се шегуваме. Който веднъж влезе в крепостта, не може да си тръгне жив по свое желание. Твърде много тайни се пазят тук.

* * *

В стаята с глъч влязоха останалите ученици. По пътя се бяха измили и бяха готови за вечерната молитва. Един великан, почти с една глава по-висок от Ибн Тахир, се метна на леглото до него и каза:

— Аз съм Юсуф от Дамаган. Не съм лош човек. Но не съветвам никого да ме предизвиква или да се подиграва с мене. Ще ме опознаеш.

След това изпъна мощните си крайници, като че искаше с това да потвърди думите си.

Ибн Тахир се усмихна:

— Чух, че си най-големият и най-силният сред учениците.

Великанът светкавично се изправи.

— Кой ти каза това?

— Сюлейман.

Юсуф изгуби интерес и отново се отпусна на леглото.

Момчетата се усмихваха. Обейда се приближи до Ибн Тахир и също се усмихна с негърските си устни:

— Как ти се струва при нас, Ибн Тахир? Разбира се, трудно ти е да говориш едва дошъл. Но ако прекараш четири месеца в замъка, като мен, ще забравиш всичко, което си донесъл отвън със себе си.

— Чухте ли го тоя въглен? — захапа го с насмешка Сюлейман. — Едва потопил клюна си в меда на Аламут и вече поучава другите!

— Нали не поучавам тебе, ти ще си останеш глупав — ядоса се Обейда.

— Спокойно, братя! — прогърмя Юсуф от леглото си. — Не давайте лош пример на новия!

Един широкоплещест младеж с криви крака и сериозно лице се приближи до Ибн Тахир и се представи:

— Аз съм Джафар от Рей. Тук съм от една година. Ако ти трябва някакво разяснение в учението, питай ме.

Ибн Тахир му благодари. Един след друг учениците пристъпваха и се представяха. Афан, Абдурахман, Омар, Абдула, Ибн Вакас, Халфа, Сохейл, Озейд, Махмуд, Арслан… Последен приближи най-младият.

— Аз съм Наим от планината Демавенд — каза той.

Всички се засмяха.

— Един от злите духове в планината — присмя му се Сюлейман.

Наим го погледна сърдито.

— Много неща трябва да научим — продължи той. — Познаваш ли нашите учители? Онзи, който благоволи да те приеме, е почитаемият дая Абу Сурака. Известен мисионер, който е пропътувал всички страни на исляма. Сеидуна го е поставил за наш ръководител. Той ни преподава история на Пророка и светите мъченици, паднали за исмаилитското дело. Освен това ни преподава граматика и поезия на нашия пехлевийски език.

— Чухте ли го нашия славей? Най-малък е от всички, а най-гласовит.

Сюлейман гръмко се засмя, а след него и всички останали. После започна да обяснява:

— Скоро сам ще се запознаеш с нашите учители, Ибн Тахир. Запомни само, че Ибрахим, който ни преподава догматика, алгебра, арабска граматика и философия, е добър приятел на Сеидуна и по никакъв начин не трябва да го ядосваш. При него всичко трябва да се знае наизуст. Гъркът Ал Хаким ще предаде всяка твоя дума, ако не държиш езика си зад зъбите. Стотник Манучер не търпи възражения. При него всичко трябва да се прави светкавично. Колкото по-бързо изпълняваш заповедите му, толкова повече ще те цени и ще бъде по-благосклонен към тебе. Дая Абдул Малик е млад, но Сеидуна му оказва голямо доверие. Той е силен и претръпнал, понася трудности и болка и не съчувства на никого, който не умее да стиска зъби. Възпитава ни да имаме твърда воля, затова неговият предмет е най-важен, наред с догматиката.

— Недей да плашиш този юнак, че като нищо ще избяга — прекъсна го Юсуф. — Вижте го! Съвсем е пребледнял!

Ибн Тахир почервеня целият.

— Гладен съм. Цял ден нищо не съм ял.

Сюлейман се ухили весело:

— Ще трябва да попостиш при нас. Само да се запознаеш с Абдул Малик.

Прогърмя продължителен тръбен звук.

— Хайде, време е за молитва! — извика Юсуф. Всички взеха от полиците си навитите килимчета и бързо се качиха на покрива.

Ибн Тахир също взе килимчето, което се намираше над леглото му, и тръгна след другите.

На покрива ги чакаше Абу Сурака. Когато всички дойдоха и поставиха пред себе си килимчетата за молитва, той се обърна на запад, по посока на светите места, и започна молитвата.

Молейки се на висок глас, най-напред се просна по лице, разтвори ръце и отново се привдигна, както повеляват правилата. Щом приключи, се изправи още веднъж, вдигна ръце към небето и отново коленичи, кланяйки се с чело до земята, като казваше:

— Ела, о, Махди, обещан и очакван! Освободи ни от самозванците и изгони еретиците! О, мъченици Али и Исмаил, бъдете наши застъпници!

Учениците повтаряха движенията и думите му. Изведнъж падна мрак. От съседните покриви се чуваха протяжните и монотонни гласове на другите молещи се. Странно, объркано чувство обзе Ибн Тахир. Струваше му се, че всичко това не е истинско, че само сънува чудни сънища. И към всичко това — явното призоваване на Али и Исмаил, което вярващите извън Аламут можеха да си позволят само зад добре залостени врати. Чувстваше се зашеметен и объркан.

След края на молитвата всички станаха, върнаха се в спалнята и прибраха килимчетата на местата им. След това отидоха на вечеря.

* * *

Трапезарията представляваше голямо помещение в срещуположното крило на сградата. Всеки ученик имаше свое място до стената. На пода бяха наредени малки постелки, сплетени от върбови клонки, на които учениците седяха или клечаха. Прислужваха им трима измежду тях, които се сменяха поред. Всекиму донесоха голям къс хляб, изпечен от жито или от сухи смокини с парчета ябълки. В големи съдове наляха мляко, което съхраняваха в глинени делви. Няколко пъти в седмицата им даваха риба, а веднъж ядяха печено месо: волско, шилешко или козе. Абу Сурака ги надзираваше и се хранеше с тях. Всички вечеряха мълчаливо и съсредоточено.

След вечеря се разделиха на малки групички, като някои отидоха на покрива на сградата, а други се насочиха към стените на крепостта.

Юсуф и Сюлейман взеха Ибн Тахир със себе си, за да му покажат крепостта.

Шумът и врявата бяха утихнали. Над Аламут цареше тишина и сега Ибн Тахир можеше ясно да долови бученето на Шахруд, което му навяваше странна тъга. Навсякъде беше тъмно, а по небето с пронизваща светлина заблестяха дребни звезди.

През двора вървеше мъж със запалена факла в ръце. Пред зданията на горната тераса също застанаха многобройни факлоносци. Слаб ветрец подухна откъм планината и довя леден въздух. Пламъците на факлите заблестяха и сенките на сградите, дърветата и хората тайнствено затанцуваха по земята. Стените на крепостта също светеха със странна светлина. От тази светлина сградите, кулите и стените изглеждаха по различен начин, а не както през деня. Всичко приличаше на приказка, чуждо и неизвестно. Тримата обиколиха голяма част от стените, които ограждаха долната и средната тераса.

— Не можем ли да се качим и горе? — попита Ибн Тахир, като показа сградите, пред които стояха факлоносците.

— Там не може да ходи никой освен началниците — обясни Сюлейман.

— Охраната на Сеидуна са огромни черни евнуси, подарък са на нашия господар от египетския халиф.

— Дали Сеидуна също служи на халифа?

— Това не знаем с точност — отговори Сюлейман. — Може да бъде и тъкмо обратното.

— Как така? — учуди се Ибн Тахир. — Нима Сеидуна не завзе Аламут от негово име?

— Това е съвсем отделна история — каза Юсуф. — Говори се и едното, и другото. Бих те посъветвал да не разпитваш много за тези неща.

— Мислех, че халифът в Кайро е върховен господар на всички алиани, към които принадлежим и ние, исмаилитите.

— Само Сеидуна е нашият господар и не трябва да се покоряваме на никой друг — в един глас казаха Юсуф и Сюлейман.

Седнаха на ръба на рова.

— Защо върховният господар не се появява пред вярващите? — попита Ибн Тахир.

— Той е свят човек — отговори Юсуф. — По цял ден изследва Корана, моли се и пише за нас поучения и заповеди.

— Не е наша работа да разсъждаваме защо не идва сред нас — добави Сюлейман. — Така е, а той знае защо е така.

— Аз си го представях по съвсем различен начин — призна Ибн Тахир. — Там навън всички мислехме, че господарят на исмаилитите събира в Аламут войска, с която ще удари султана и лъжливия халиф.

— Това не е най-важното нещо — отговори Сюлейман. — Главното, което иска от нас Сеидуна, е покорство и свята любов към исмаилизма.

— Мислите ли, че мога да ви настигна, след като сте напреднали толкова много? — загрижено попита Ибн Тахир.

— Изпълнявай безпрекословно каквото ти нареждат началниците и ще достигнеш колкото ти е необходимо — каза Сюлейман. — Само не си мисли, че покорството е лесно нещо. В тебе ще започне да говори злият дух на бунтарството, тялото ти няма да иска да следва повелите на волята, а умът ти ще нашепва хиляди възражения срещу заповедите. Но трябва да помниш, че цялата тази съпротива е от тайните кроежи на демоните, които се опитват да те отбият от правия път. Смело побеждавай всяка съпротива у себе си и ще станеш тежка сабя в ръката на Нашия господар.

Изведнъж рязко изсвири рог.

— Да вървим да спим — каза Юсуф и стана.

Върнаха се в сградата и влязоха в спалнята.

В стаята горяха няколко свещи. Някои се приготвяха за сън, други вече бяха в постелите си.

Скоро след това влезе Абу Сурака. Провери дали всички са налице и дали всичко е наред. След това опря една ниска стълба до стената и угаси свещите.

В ъгъла остана да мъждука фитила на маслената лампа. Даята се приближи към нея и запали къса и тънка тръстика. След това с тиха стъпка отиде към изхода, като внимателно повдигна завесата, за да не я подпали. Излезе тихо и стъпките му заглъхнаха по коридора.

* * *

Рано сутринта друга тръба прекъсна съня им. Те се измиха, изпълниха сутрешната молитва и закусиха. След това взеха седлата и оръжието си и бързо излязоха на двора.

За един миг цялата крепост беше на крака. Учениците изведоха конете от конюшните, строиха се в две редици до животните, а двама десетници застанаха начело на строя.

Стотник Манучер дойде, прегледа дружината и им заповяда да се качат на конете. След това нареди да спуснат моста, по който един след друг излязоха в клисурата.

Минаха покрай стражевата кула и излязоха на обширно плато. Заради новака стотникът още веднъж накратко обясни основните заповеди. След това раздели отряда на две и нареди на двата взвода да се заловят всеки със своя задача. Упражняваха се да извършват различни маневри в боен строй, а след това преминаха към атаки по арабски и по турски. Ибн Тахир за първи път виждаше общо нападение и от гордост сърцето му силно затуптя. След известно време разседлаха конете и започнаха да се упражняват в бой със сабя, хвърляне на копие и стрелба с лък.

Преди втората молитва се върнаха в крепостта. Ибн Тахир беше изморен и едва се задържаше на седлото. Когато прибраха конете в конюшнята, попита Сюлейман:

— Всеки ден ли има учения?

Сюлейман — свеж и бодър, сякаш току-що се беше върнал от приятна разходка, се усмихна и отвърна:

— Това е само началото, драги мой. Почакай да попаднеш в ръцете на дая Абдул Малик. Тогава ще разбереш какво се нарича учение.

— Гладен съм и ми притъмнява пред очите — оплака се Ибн Тахир. — Мога ли да намеря нещо за ядене?

— Потърпи. Можем да ядем само три пъти на ден. Ако те хванат, че ядеш по друго време, ще те вържат на стълба както вчера онзи войник, дето беше пил вино.

В спалнята прибраха оръжието си, измиха се, взеха от рафтовете дъсчиците за писане и калемите и се качиха на покрива.

Дойде дълъг и съсухрен човек в широка заплитаща се мантия. Бузите му бяха хлътнали, а дълбоките му очи гледаха мрачно. Носът му беше тънък и закривен, подобен на клюн на ястреб. Рядката му, сива брада стигаше почти до гърдите. Сухите, костеливи пръсти като нокти се вкопчиха в сноп внимателно изписани листове. Това беше дая Ибрахим, старият, заслужил мисионер и добър приятел на върховния господар. Той започна урока с дълга молитва, като изговаряше предписаните думи с полугласно мърморене. Когато започна да призовава Махди, гласът му зазвуча диво и кухо, все едно биеше барабан.

След това премина към предмета си. Обясняваше арабски думи и сухо диктуваше строгите езикови правила, като ги поясняваше с примери от Корана. Калемите послушно скърцаха по дъските. Едва тук-таме някой се осмеляваше да си поеме по-силно въздух.

На Ибн Тахир урокът му се стори като почивка. Той добре владееше граматиката и с удоволствие си каза, че този предмет няма да му бъде труден.

Когато завърши, Ибрахим мрачно се поклони. С достойнство повдигна краищата на мантията си, за да не се спъне в тях, и слезе надолу по стълбите.

Сред учениците се вдигна глъчка. Изчакаха малко, за да не настигнат дая Ибрахим, след което слязоха на двора. Там се разделиха на две редици, според височината си.

Сюлейман каза:

— Сега ще видиш Абдул Малик. Съветвам те, стисни зъби и събери всичките си сили. Един вече се строполи мъртъв на тези упражнения. Уповавай се на Аллах и на мъдростта на Нашия господар.

В началото на първата редица стоеше Юсуф. Сюлейман беше някъде по средата, а в края — Ибн Тахир.

Пред тях с решителна крачка застана кокалест великан с четвъртито лице и твърд, пронизващ поглед. Когато забеляза Ибн Тахир между учениците, попита:

— Как ти е името, юначе?

— Казвам се Авани, внук на Тахир от Сава.

— Добре. Съобщиха ми. Надявам се, че ще се покажеш достоен за името на дядо си.

Отстъпи няколко крачки назад и извика:

— Сваляйте обущата и да ви видя горе на стената!

За един миг всички захвърлиха сандалите си. Учениците се втурнаха и започнаха да се катерят по отвесните стени. С ръцете си търсеха пукнатини, вдлъбнатини, хващаха се за стърчащи камъни.

Само като погледна отвесната стена, Ибн Тахир изгуби смелостта си. Не знаеше нито кога, нито за какво да се захване. Тогава чу шепот над себе си:

— Подай ми ръка!

Сюлейман стоеше на стената, с една ръка се държеше за някаква издатина, а другата беше протегнал към него. Ибн Тахир се хвана за нея. С желязната си сила Сюлейман го издърпа нагоре.

— Така! А сега продължавай след мене!

Някак си се справи. След миг беше на върха на стената. Останалите вече се спускаха от другата й страна към пропастта. В подножието на стените бучеше Шахруд. Ибн Тахир погледна към реката и му се зави свят.

— Ще се пребия! — каза страхливо.

— Върви точно след мене! — прошепна му Сюлейман. Гласът му беше твърд и нетърпящ възражение.

Сюлейман заслиза надолу. Когато стигнеше твърда опора, подлагаше на Ибн Тахир ръка или рамо. Така се спускаха по стената към пропастта, внимателно и със стиснати зъби. На Ибн Тахир се стори, че измина цяла вечност, докато стигнат стръмните крайбрежни скали.

Ибн Тахир дишаше дълбоко. Погледна нагоре и се ужаси. Пред него се извисяваше отвесната стена. Не можеше да повярва, че току-що я беше прескочил.

На върха на стената се показа Абдул Малик. Разкрачи се и викна на учениците долу:

— По местата!

Те запълзяха обратно нагоре. Ибн Тахир се държеше за Сюлейман. Следваше го във всяко движение, докато превали стената, и се оказа от другата страна. Успокои се, когато усети равната земя под краката си.

Учениците си отдъхнаха. Ибн Тахир искаше да благодари на Сюлейман, но той само смигна раздразнено.

— Другия път ще е на въже — прошепна. — Но ще трябва да стане светкавично.

Абдул Малик се обади с подигравателна усмивка:

— Какво ти стана днес, Сюлейман, защо не си първи както винаги? Да не те домързя? Или те е напуснала смелостта ти? Може би новакът те е замаял с примера си? Държахте се един за друг като кърлежи! Сега му покажи какъв юнак си. Застани пред него и задръж дъха си!

Сюлейман застана пред Ибн Тахир и стисна зъби и ноздри. Загледа се право пред себе си, но погледът му беше неопределен, все едно гледаше нещо много далечно. Ибн Тахир се уплаши. Беше забелязал, че Сюлейман е престанал да диша. Лицето му ставаше все по-червено, а очите, тъпи и безизразни, започнаха по странен начин да излизат от кухините си. Ибн Тахир се разтрепери. Той беше виновен, че наказват Сюлейман толкова сурово.

Абдул Малик застана съвсем близо до Сюлейман. Кръстоса ръце на гърди и го наблюдаваше внимателно, с очи на познавач. Сюлейман започна да се задушава, вратът му се изду, а очите му призрачно изскочиха от местата си. Изведнъж се залюля, все едно стоеше на кораб, и като отрязано дърво тупна на земята.

— Много добре! — похвали го Абдул Малик. Сюлейман започна да диша гръмогласно. Очите му оживяха. Полека се съвзе, стана и се върна на мястото си.

— Хайде, Обейда! Покажи ни и ти колко си напреднал в укротяването на волята си! — заповяда Абдул Малик.

Тъмното лице на Обейда стана сиво като пепел. Отчаяно се огледа и колебливо застана пред редицата. Задържа дъха си. Цветът на бузите му стана светлокафяв. Скоро и той започна да се задушава.

Абдул Малик го наблюдаваше с навъсени вежди… На Ибн Тахир му се стори, че тихо му се присмиваше. Обейда се залюля и бавно се тръшна на земята. Абдул Малик се захили грозно. Ритна падналия с крак и го попита с подигравателна нежност:

— Стани, стани, пиленце! Нещо лошо ли ти се случи?

После попита подигравателно:

— Как беше?

Падналият се раздвижи. Усмихна се плахо и объркано:

— Припаднах, почитаеми дая.

— Как исмаилитите наказват лъжата?

Обейда се разтрепери:

— Не издържах повече, почитаеми учителю.

— Вярно е. Вземи сега бича и се накажи сам!

От купчината оръжия, които беше донесъл даята, Обейда взе къс кожен бич. Разкопча копчетата и се съблече до кръста. След това запретна ръкави, тъй че мантията му падна на земята. Черните му рамене бяха здрави и мускулести. Завъртя бича над главата си и се удари по гърба. Изстена, но продължи с ударите.

— Колко нежно е това момче! — подигравателно се захили Абдул Малик. — По-силно, момче, по-силно!

Обейда продължи да се самобичува. Ударите бяха все по-остри и по-чести. Накрая всичко премина в някакво диво кълцане на собственото му тяло. Бичът удряше раните и на места кожата беше започнала да се къса. Кръв обливаше гърба му и се стичаше по бялата мантия и белите панталони. Той продължаваше да се млати безмилостно, все едно удряше свой заклет враг.

Най-накрая Абдул Малик вдигна ръка и извика:

— Стига!

Обейда пусна бича и стенейки, се свлече. Абдул Малик заповяда на Сюлейман да отведе другаря си в умивалнята и да му измие и превърже раните. След това се обърна към учениците, погледна Ибн Тахир и каза:

— Много пъти съм ви обяснявал смисъла на вашите упражнения. Днес има нов ученик между вас, затова няма да е зле да го повторя още веднъж. Човешкият дух, мислите му и духът биха литнали като орел, ако нямаха една голяма пречка на пътя си. Тази пречка е нашето тяло с всичките му слабости. Кой млад човек няма големи мечти? Въпреки това от хилядите успява да постигне само една? Защо е така? Нашето тяло е склонно към леност и обича удобствата, бои се от трудностите, които съпътстват постигането на високите цели. Низшите страсти унищожават нашата воля и благородните ни желания. Да преодолеем тези страсти и да освободим духа от неговите окови — това е целта на нашите упражнения. Трябва да укрепваме волята си и обмислено да вървим към поставената цел! Защото само така ще бъдем готови за големи подвизи и саможертви. Не подобно на хиляди други да останем роби на тялото си и неговите слабости, а да се приближим до избраните, които са господари на тялото и неговите слабости — нека се стремим към това! Тъй ще можем да служим на Нашия господар и да изпълняваме неговите заповеди.

Ибн Тахир го слушаше с пламнали очи. Да, към това винаги се беше стремял — да овладее слабостите си, за да служи на високи цели. Току-що видяното вече не му се струваше толкова ужасно. Затова, щом Абдул Малик го попита разбрал ли е всичко, отговори напълно убедено:

— Разбрах, почитаеми дая.

— Излез пред строя и задръж дъха си!

Ибн Тахир без колебание изпълни заповедта. Загледа се в далечината пред себе си, както беше видял да прави Сюлейман, и задържа дъха си. Стори му се, че около него и в него всичко стана тихо. Очите му започнаха да се замъгляват. Почувства как се изпъват вените му и неистово поиска да вдиша. Но се овладя. В ушите си чу особен шум, а в краката си усети необичайна слабост. Още веднъж успя да дойде в съзнание за миг, а след това сякаш всичко се притъпи. Но дори с последни сили си помисли: трябва, трябва да издържа! Накрая го обзе пълен мрак. Залюля се и се строполи на земята. Тогава започна да диша отново.

— Как беше? — през смях го попита Абдул Малик.

Ибн Тахир стана.

— Добре, почитаеми учителю.

— От това момче ще излезе нещо — каза Абдул Малик. — Това е само уводът в дихателните упражнения. Изпитанието се състои в това кой колко владее собственото си тяло. Но истинското обучение едва започва. Ние вече сме доста напред.

Обейда и Сюлейман се върнаха. Абдул Малик даде нова заповед. Учениците започнаха с голяма бързина да копаят земята на едно място. Изровиха яма, която сигурно беше изкопана предварително, а после само затрупана с пясък. Ямата беше четириъгълна и не особено дълбока. Някои донесоха от сградата жарава и я изсипаха в ямата. Раздухаха жарта и Абдул Малик каза:

— Владеенето на тялото и силата на волята се постигат с упорити упражнения, като се подчиняват не само слабостите, но и природата със своите закони. Новият! Отвори очи и се убеди в истинността на думите ми!

С тези думи свали сандалите си, повдигна мантията до колене и я закрепи на тази височина. Подви и тесните си панталони, застана пред ямата с жаравата и се загледа в някаква точка пред себе си.

— Сега се съсредоточава и събира силата на волята си — прошепна съседът на Ибн Тахир.

Ибн Тахир беше затаил дъх. Нещо му нашепваше: „Свидетел си на велики неща, Ибн Тахир! Неща, за които хората там долу дори не са чували“.

Абдул Малик изведнъж тръгна. С бавни стъпки, сякаш опипваше земята, застана върху нажежените въглени, а след това бързо премина през тях, изправен като кипарис. От другата страна спря и разклати глава все едно се събужда от сън. След това се върна при учениците и с бодро изражение на лицето им показа стъпалата си. По тях нямаше и следа от изгаряния.

— Това постига човек, ако целенасочено възпитава волята си. Кой се осмелява да повтори след мен?

Обади се Сюлейман.

— Винаги един и същи — промърмори Абдул Малик.

— Аз ще опитам — обади се Юсуф, в чийто глас се долавяше леко колебание.

— През жаравата? — попита Абдул Малик и едва забележимо се усмихна. — Почакай да загреем плочата.

Тогава поиска да опита Джафар.

— Добре — похвали го Абдул Малик. — Но най-напред ни кажи какво трябва да мислиш, за да съсредоточиш волята си.

— О, Аллах, който си всемогъщ и велик, направи така, че да не ме гори. И няма да ме гори — отговори Джафар.

— Добре, имаш ли нужната самоувереност?

— Имам, почитаеми дая!

— Тогава върви, в името на Аллах.

Джафар застана пред ямата и започна да събира мислите и волята си. Учениците забелязаха, че няколко пъти решаваше да стъпи върху въглените, но се разколебаваше.

Абдул Малик му каза:

— Отпусни се, освободи се от сковаността и тръгни уверено. Аллах е господар на съдбата ни.

Тогава Джафар се откъсна от земята, както кораб се откъсва от брега, и бързо и сигурно започна да крачи през жаравата. На отсрещната страна спря, постоя няколко секунди като зашеметен и бавно се обърна. Зад себе си видя нажежени пушещи въглени и на пребледнялото му лице се появи блажена усмивка. Въздъхна дълбоко.

— Наистина ненадминат момък! — възкликна Абдул Малик. Одобрителен шепот се разнесе и сред учениците.

— Хайде, Сюлейман! Покажи ни и ти, въпреки че вече си доказал, че можеш!

Абдул Малик беше в добро настроение. Сюлейман с радост го послуша. Съсредоточи се, а след това премина през жаравата така, все едно отдавна беше свикнал с нея.

— Сега и аз ще опитам — разпалено каза Юсуф. Изпъчи се, напрегна мускули и застана пред ямата. Опита да се съсредоточи, с тих глас промърмори нужните думи, но едновременно с това мислеше, че може да се изгори. Вече почти се беше решил да стъпи върху жаравата, но я погледна и замаха с ръце като човек, който иска да скочи в студена вода, но не смее.

Абдул Малик се усмихна:

— Мисли за Аллах и неговата помощ и забрави за всичко останало. От какво се страхуваш, ако той е с теб?

Накрая, след дълго колебание, Юсуф внимателно пристъпи с единия крак върху жаравата. Веднага изрева и уплашено отскочи. Откъм редиците се дочу притаен кикот.

— Смел си, но ти е слаба волята — каза даята.

Юсуф сведе глава и се върна на мястото си.

— Дали мога и аз да опитам? — попита плахо Ибн Тахир.

— Твоето време още не е дошло, внуче Тахиров — отговори Абдул Малик. — Но съм сигурен, че един ден ще си сред първите.

Учениците донесоха от казармата тежка метална плоча. Отново раздухаха жаравата и поставиха плочата върху нея.

Абдул Малик ги подкани да я преминат. Един след друг всички започнаха да я преминават два, три, четири пъти подред. Плочата се загряваше и стъпалата им горяха все по-силно. Когато беше вече напълно нажежена, Юсуф започна да скача по нея като побеснял. Стъпалата му горяха, но той продължаваше, за да се накаже за предишното си поражение.

Стъпалата на Ибн Тахир също горяха. Стискаше зъби и се убеждаваше, че не горят, но това с нищо не му помагаше. Не можеше да се съсредоточи достатъчно. Беше уморен от непривичните усилия и се боеше, че умората ще го надвие.

Накрая Абдул Малик даде знак за край на упражненията и ги накара да съберат всичко. След това за последен път се строиха в две редици. Той застана пред тях, строго премери учениците с поглед и им поръча да размишляват за всичко, което бяха видели и чули днес. След това бавно се поклони и си тръгна с дълги крачки, все едно щеше да полети.

Учениците се върнаха на покрива. Дая Абу Сурака им преподаваше поезия на техния пехлевийски език. Ибн Тахир веднага блесна по този предмет. За всеки вид стих знаеше пример от Фирдоуси, Ансари и други по-стари поети. Абу Сурака се топеше от удоволствие и го похвали пред всички:

— Наистина военното изкуство и обучението на волята са необходими за боеца исмаилит. Но също толкова важно е да се упражнява в красотата на мисълта, да се научи точно и правилно да изразява мислите си. Колко се радвам, внуче Тахиров, че намерих в тебе добър ученик!

Стана време за третата молитва и Абу Сурака я проведе заедно с учениците на същото място. Още не беше приключил с призоваването на Али и Исмаил и Ибн Тахир изгуби съзнание, несвикнал на такива усилия. Наим, който беше до него, забеляза това, когато при последното им надигане Ибн Тахир остана на земята. Наведе се и видя, че лицето му е червено като пясъка в пустинята. Повика Юсуф и Сюлейман. Някой бързо донесе вода и с нейна помощ го свестиха. Юсуф и Сюлейман го отнесоха в трапезарията, защото вече беше време за обяд.

Когато Ибн Тахир се нахрани, силите му се възвърнаха. Юсуф приятелски го потупа по рамото.

— Не се тревожи изобщо — каза му Юсуф. — Ще свикнеш и ще се научиш да издържаш по ден или два, без да ядеш, независимо от усилията. Постенето при нас изобщо не е рядкост. Абдул Малик се грижи за това.

— А какво да правим с магарето, с което дойде? — попита Абу Сурака.

— Задръжте го тук. На баща ми няма да му трябва, а тук може да бъде полезно.

— Това е добре — отсъди учителят. — И не мисли повече за днешния ден. Прекъснал си всяка връзка със света навън, тъй че нека от сега нататък мислите ти бъдат насочени към Аламут и неговите дела.

* * *

След обяда учениците се върнаха в спалнята за кратка почивка. Налягаха по леглата и разговаряха. Въпреки че беше много уморен, Ибн Тахир имаше да разпитва за много неща, които не му даваха мира:

— Бих искал да знам какви са отношенията между нас и войниците — попита той, — а също и какви са отношенията между даите и стотник Манучер? Какви са званията при исмаилитите и в Аламут?

— При исмаилитите всеки вярващ има строго определено място. Ласиците са обикновените вярващи. Над тях са рефиците, осъзнати борци, които учат първите на основните истини. Така обучените ласици могат да станат войници, но рефиците стават техни командири — десетници и подофицери. Ние, които се обучаваме за федаини, имаме особено място. Докато се обучаваме, сме подчинени на преките си командири, но като се закълнем, ще слушаме само заповедите на върховния господар или на определен от него заместник. Следват даите, които ни обучават и които познават висшите истини. Равен на тях е стотник Манучер, който е военният командир на крепостта. Над него стоят великите даи, наричани „даи ад дуат“, или върховни мисионери. Днес има трима такива — даи ад дуат Абу Али, който неотдавна дойде в Аламут от Сирия, даи ад дуат Бозорг Омид, господарят на крепостта Рудбар, чието име означава „Голяма надежда“, и даи ал дуат Хюсеин Алкеини, който от името на Нашия господар превзе крепостта Зур Гумбадан в Хузестан. Над всички исмаилити е Нашият господар Сеидуна, Хасан ибн Сабах.

— Каква мъдра подредба! — възкликна Ибн Тахир.

— А разликите между званията са още по-строги — продължи Сюлейман. — Дая Абдул Малик например е малко под дая Ибрахим, но малко над дая Абу Сурака. Въпреки че на години е по-млад. Но има повече заслуги в борбата за исмаилизма и това наклони везните при определянето на званията. Разлика има и сред нас. Така например ти, който дойде едва вчера в крепостта, си малко по-ниско от всички останали. Но като се отличиш с каквото и да било за нашето дело или ако на изпитите си по-добър от другите, ще заемеш мястото, което съответства на знанията и заслугите ти.

— Има ли особено значение това строго разделение на званията?

— Има, и то не какво да е — отговори Сюлейман. — В решаващия момент всеки исмаилит ще знае мястото си, всеки точно ще знае кой на кого заповядва и кой на кого се подчинява, с което отнапред е изключено всяко объркване и всякакви недоразумения. Сега ясно ли ти е?

— Ясно ми е — отговори Ибн Тахир.

Няколко удара отново ги призоваха да изпълнят дълга си. Тъй като в следобедните часове на покрива ставаше много горещо, имаха занятие в трапезарията.

Абу Сурака им обясняваше възникването на исляма и историята на исмаилизма. Най-напред зададе няколко въпроса за вече учените неща, за да може новопристигналият да навакса пропуснатото. След това продължи:

— Когато Пророкът дава единствената си дъщеря Фатима за жена на Али, той показва, че именно за Али е предназначено наследяването на престола му. След смъртта му обаче лукавият му тъст безсрамно изиграва истинския наследник и сам сяда на престола на предводителя на вярващите. От онзи ден прекрасната сграда на Пророка се разделя на две.

От лявата страна са онези, които признават правото на предателя Абу Бакр. Тяхното знаме е черно и тяхната книга е сунната, устно предание, сбирка от омразни лъжи и неверни свидетелства за Пророка. Тяхната столица е Багдад, в която сега владеят лъжливите халифи от Абасовия род. Абас е престъпник и чичо на Пророка, когото с подлизурство и лъжи убеждава да го приеме сред вярващите, и то тогава, когато никой не се е съмнявал в победата на Пророка. Защитникът на Абасидите е султан Малик — шах, турчин и селджукско куче, чието племе дойде от страната на Гог и Магог, за да заграби иранския престол…

От дясната страна сме ние, които признаваме Али като единствен и истински първи имам, както ни е заповядал Пророкът. Нашето знаме е бяло, а наша столица е Кайро в Египет. Защото халифът, който управлява там, е от рода на Али и Фатима, дъщерята на Пророка…

Самозванецът Абу Бакр бил последван от още двама лъжливи имами — Омар и Осман. След като и вторият умрял, народът поискал най-накрая Али да стане наследник на Пророка. Той бил избран, но скоро след това издъхнал под ножа на платен убиец. Наследил го Хасан, който бил принуден да отстъпи мястото си на Муавия. След това народът поискал на престола да се възкачи другият син на Али и Фатима — Хюсеин. Но той умрял като мъченик в долината Кербала. Оттогава наследниците на Пророка живеят по планини и пустини, а лъжливите имами и техните престъпни слуги ги преследват и убиват. Това е истината! Не знаем какво пише в книгата на съдбата, която Аллах държи в ръцете си, но знаем, че е благородно да се оплакват мъчениците…

— Както казахме, в Кайро се възцариха наследниците по право на рода на Али и Фатима. Ние признаваме тях, но с определени ограничения. Тези ограничения са наша тайна, която имаме намерение да ви разкрием постепенно. За днес е достатъчно да изброим редицата от имами, последвали Хюсеин, третия наследник по право на Пророка. Четвърти е Хюсеиновият син Али Зейн ал Абидин, пети е неговият син Мохамед ал Бакир, шести Джафар ас Садик. Относно шестия възникнали спорове, тъй като Джафар ас Садик имал двама синове — Муса ал Казим и Исмаил. Онези, които признават първия като имам, признават още петима негови наследници, от които последен е Мохамед, който ще се върне някога като Махди, само че не от рода на Муса ал Казим, а от рода на Исмаил. Сигурни сме в това, защото имаме твърди доказателства. Затова ние признаваме само седем от посочените имами, от които последен е Исмаил. Истина е също така, че една част от неговия род дойде на власт в Египет. Но къде е другата, по-голямата и по-важната? Засега знаем, че онази в Кайро само подготвя пътя й към победата над самозванците и еретиците, както и към пълното владичество над исляма. Защото е било казано, че след шестимата велики пророци, които са: Адам, Ной, Ибрахим, Мойсей, Христос и Мохамед, следва седмият, най-великият — Махди. А той ще бъде от Исмаиловия род. Него чакаме сега и за него се борим. Наистина само това ще ви кажа — велики тайни се крият в замъка Аламут!

Ибн Тахир за първи път чуваше ядрото на исмаилитското учение. То му се струваше загадъчно и с нетърпение чакаше да узнае нови тайни.

След като Абу Сурака си тръгна, влезе един грък, приел исляма — Теодорос, наричан просто ал Хаким — Лекарят. Той беше пълничък човек с остра черна къса брада и черни мустачки. Имаше кръгло и розово лице, равен и дълъг нос, който стигаше почти до устните. Устните му бяха плътни и чувствени като на жена, а брадичката му беше мека и пълна. Имаше кръгли и засмени очи, поради което никога не беше ясно шегува ли се, или говори сериозно. Учениците се обръщаха към него с „дая“, но това не беше официално. Знаеше се, че върховният господар го беше довел от Египет. Беше изучен лекар и преподаваше няколко предмета, сред които на първо място устройството и функциите на човешкото тяло. Смяташе се за суфист и се опитваше да съчетае учението на Корана с гръцката мъдрост. При описанията на болестите, отровите и видовете смърт включваше мисли от гръцките философи, особено от скептиците, циниците и материалистите. Учениците го слушаха с недоверие и на мнозина се струваше, че думите му са направо безбожни. Възникването на човека например обясняваше малко по Корана и малко според гръцките философи, като включваше и собствени съждения:

— Аллах е създал Адам от четири първични стихии. Най-напред взел твърда материя. Но тя била нееластична и трошлива. Надробил я на прах, но му потрябвала втората стихия — водата. Водата смесил с праха и получил глина. От глината изваял формата на човек, но той бил мек и при всеки допир се променял. Направил и огън и с негова помощ изсушил външната част от човешката форма. Така човекът получил кожа, която била твърда. Човекът обаче бил прекалено тежък. Затова взел от гърдите му малко вещество. За да не се сринат вътрешните стени, изпълнил празнините с четвъртия елемент — въздуха. Така човешкото тяло било завършено и до днес се състои от четири първични елемента — земя, вода, огън и въздух.

За да даде живот на човека, Аллах му вдъхнал душа. Душата има божествен произход и това я прави извънредно чувствителна към съотношенията между отделните елементи в човешкото тяло. Щом равновесието между тях бъде нарушено, тя напуска тялото и се връща при своя източник, който е самият Аллах. Смущенията в съотношенията между елементите могат да бъдат два вида — естествени или магически. Като последица от естествените смущения настъпват четири вида смърт. Ако поради раняване тялото изгуби много кръв, то остава без елемента вода, като последицата е смърт. Ако някой по каквато и да било причина не може да диша, отнет му е елементът въздух, като настъпва задушаване и смърт. Ако някой замръзне, губи елемента огън, а получи ли силен удар, раздробява се твърдият му елемент и смъртта е неизбежна. Много по-загадъчни са видовете смърт по магически причини, наричани също така медицински. Те са причинени от скрити природни вещества, наречени отрови. Задачата на естествознанието е да се научим да ги разпознаваме, както и да ги произвеждаме. Това е полезно и необходимо за всеки исмаилит.

Тези неща също изпълваха Ибн Тахир с голямо учудване. Бяха нови за него и никак не можеше да си обясни защо трябваше да ги учат.

Гъркът се оттегли с поклони и усмивка на уста, а след него отново влезе дая Ибрахим. Настъпи гробна тишина и Ибн Тахир усети, че следва много важен предмет.

Ибрахим преподаваше догматика на исмаилизма. Задаваше въпрос, след което с пръст посочваше кой да му отговори. Въпросите и отговорите се редуваха, кратки и отсечени. Ибн Тахир слушаше напрегнато:

— Какво са перите?

— Перите са зли духове от женски пол, които владеели света преди Заратустра.

— Кой е бил Заратустра?

— Лъжепророк и огнепоклонник, когото Мохамед прогонил при демоните.

— Къде е местожителството на демоните?

— В планината Демавенд.

— Откъде знаем това?

— От парите, които излизат от планината.

— Това ли е всичко?

— И от виещите гласове, които идват оттам.

— Какви са селджуките?

— Селджуките са турци, дошли от страната на Гог и Магог, за да завладеят Иран.

— Какво е тяхното естество?

— Двояко — наполовина човешко, наполовина демонично.

— Защо?

— Девите, или злите духове, се чифтосвали с жени от човешкия вид. От това се раждали селджуките.

— Защо селджуките приемат исляма?

— За да прикрият истинското си естество.

— Какви са намеренията им?

— Да заличат исляма и да установят властта на демоните в света.

— Откъде разбираме това?

— От това, че подкрепят лъжливия халиф в Багдад.

— Кой в Иран е най-големият враг на исмаилизма?

— Великият везир на султана, Низам ал Мулк.

— Защо той смъртно ненавижда единственото правилно учение?

— Защото самият той е отпаднал от него.

— Кой е най-безбожният му закон?

— Най-безбожният му закон е, че е определил награда за главата на Нашия господар от десет хиляди жълтици.

Ибн Тахир гледаше замаяно. Наистина великият везир беше престъпник, който беше наредил да отсекат главата на дядо му. А сега този същият даваше награда за главата на върховния повелител на исмаилитите!

Така, изпитвайки учениците, дая Ибрахим повтори онова, което бяха учили. След това с движение на ръката показа, че ще започне нова тема. Учениците бързо взеха дъсчиците за писане и калемите. Диктувайки, Ибрахим започна да обяснява каква власт е дадена на върховния повелител на исмаилитите. Задаваше въпроси и сам отговаряше на тях.

Ибн Тахир записваше с почуда:

— Кой е дал на Сеидуна власт над вярващите?

— Самият египетски халиф Мустансир Билах, а чрез него Аллах.

— Какво е естеството на тази власт?

— Тази власт е двояка — естествена и свръхестествена.

— Каква е неговата естествена власт?

— Неговата естествена власт е да бъде господар на живота и смъртта на всички исмаилити в Иран.

— А каква е свръхестествената му власт?

— Има силата и правото да изпрати в рая когото пожелае.

— Защо Сеидуна е най-силният от всички хора, живели някога на земята?

— Защото Аллах му е предал ключа, отварящ портите на рая.

Стана време за четвъртата молитва и учението за деня приключи. Учениците се събраха на покрива, като повтаряха и разискваха наученото през деня. Около Ибн Тахир се разви оживена словесна борба.

— Онова, което чух при Абдул Малик, ми е ясно — каза Ибн Тахир. — Но не разбирам какво искаше да каже Ибрахим с думите, че Аллах е дал на Сеидуна ключа, отварящ портите на рая.

— Какво има да се разбира тук? — отговори Юсуф. — Щом го казва Сеидуна, наш дълг е да вярваме.

— Добре. Но не знам дали трябва да разбираме думите му дословно, или иносказателно — продължи да разпитва Ибн Тахир.

— Как така иносказателно? — ядоса се Юсуф. — Така е казано и така трябва да го разбираме.

— Това значи, че е станало ново чудо — продължи да упорства Ибн Тахир.

— Защо не? — отговори Юсуф.

— Защо не ли? — продължи Ибн Тахир. — Защото Пророкът изрично е казал, че чудеса са ставали само в стародавни времена. В своето време и в по-късни времена обаче той не ги е позволил.

Юсуф не знаеше какво да отговори. Джафар се включи в разговора:

— Не бива да смятаме за чудо, че Аллах е дал на Сеидуна ключа от райските порти. Защото и Пророкът не видял нищо чудно в пътуването си заедно с архангел Гавриил до небесата.

— Добре, да речем, че Сеидуна е получил особена милост от Аллах — продължаваше упорито Ибн Тахир, — но пак остава въпросът къде, кога и по какъв начин Аллах е дал ключа от райските порти на Нашия господар.

— Аллах се е показал на Сеидуна във формата на горящ храст или нисък облак — каза Сюлейман. — Както се показал на някогашните пророци. Така е можел да му даде ключа, както дал на Мойсей скрижалите със заповедите на Синайската планина.

— Всичко това мога да си го представя — разпалваше се все повече Ибн Тахир. — Но не мога да проумея как живеем в съседство с толкова велик и прочут пророк.

— Може би не се чувстваш достатъчно достоен за това? — подсмихна се Сюлейман. — С какво ние сме по-лоши от някогашните хора?

Ибн Тахир гледаше объркано около себе си. По лицата им виждаше вяра и плам. Не, те не можеха да разберат онова, което го изпълваше с неверие и го караше да се съмнява.

— По-вероятно от това, което мисли Сюлейман, според мен е, че Аллах е изпратил на Сеидуна някакъв ангел, който да го отведе на небето, и там му е предал ключа за рая.

— Нека е така, или пък иначе — продължи Ибн Тахир. — Въпросът сега е какво е естеството на този ключ. Тъй като Аллах, раят и нещата в него не са от същата материя, от която е този, нашият свят. Тогава как е възможно сред нас да съществува предмет, направен от материята на онзи свят? Можем ли ние да го разпознаем с нашите сетива? И ако можем, дали този предмет ще продължи да бъде предмет от рая?

— Много добър въпрос, Ибн Тахир! — зарадва се Юсуф и доволно потърка ръце.

— Аз пък мисля — намеси се Наим, — че този разговор преминава границите на позволеното.

— Дръж си езика зад зъбите, скакалецо! — скара му се Юсуф. — Намери кога да се обади!

— В Корана пише — добави Джафар, — че след смъртта си праведните ще получат рая и неговите удоволствия във форми, подобни на земните. Блажените ще имат същите сетива, както и в този свят, и същите радости. В такъв случай и предметите на онзи свят не би трябвало да се различават много от сегашните. А материята, от която е направен ключът от райските порти, може би е подобна на материята от този свят.

Обейда, който през цялото време слушаше мълчаливо и внимателно, се усмихна хитро:

— Имам добро обяснение, което може да отговори на всички въпроси около ключа на Аллах. Чухме, че този ключ отваря вратата към рая. Но го държи Сеидуна, който живее сред нас, на земята. Така че този ключ отваря портите на рая отвън, от земната страна. Каквото и да е естеството на рая, ключът на Сеидуна отваря портите откъм нашата земя, тоест трябва да бъде от материя, каквато имаме тук.

— Прекрасен отговор! — възкликна Юсуф.

— Хитро обяснение — добави Ибн Тахир.

— Обейда е находчив като рис — засмя се Сюлейман.

— Би трябвало да питаме дая Ибрахим дали наистина е вярно — разтревожи се Наим.

— Трудно ще можеш да зададеш такъв въпрос, хлапако — обезсърчи го Сюлейман.

— Защо? — ядоса се Наим.

— Защото, ако не знаеш, почитаемият Ибрахим държи да отговаряш само на това, което те питат. Ако опиташ да го надхитриш, жестоко ще се опариш.

Учениците се засмяха. Наим се зачерви от гняв, а Юсуф, за когото възвишените и учени разговори представляваха най-върховното удоволствие, го срази със сърдит поглед. След това се обърна към другите:

— Още, кажете още нещо, момчета!

В това време изсвири рогът, който ги призоваваше към петата молитва.

* * *

След вечеря умората надви Ибн Тахир и той не излезе с останалите на вечерна разходка. Прибра се в спалнята и легна на леглото си. Дълго не можеше да затвори очи. Пред погледа му се редяха картините от всичко, което му се случи в Аламут. Може би любезният дая Абу Сурака и стотник Манучер най-много му напомняха за предишния живот. Но смешният и загадъчен Ал Хаким, надареният с невероятни способности Абдул Малик и най-вече тайнственият и мрачен дая Ибрахим го въведоха в съвсем нов свят. Той вече разбираше, че този нов свят има свои особени, строги и неумолими закони. Че този свят се управлява отвътре навън, че е създаден, изграден и завършен с много старание и дълбока мисъл. Той не навлезе в него постепенно, а беше въвлечен рязко и насила. Сега вече се намираше в центъра му. Да, едва вчера беше отвън, но днес вече беше изцяло в Аламут.

Обзе го тежка тъга от раздялата със света, в който беше живял. Чувстваше, че пътят му назад е завинаги затворен. Вътре в себе си обаче усети напрегнато очакване за бъдещето, страстно любопитство към тайните, които изобилстваха във всичко наоколо, и твърда воля да не изостава в нищо от връстниците си.

— Така. Сега съм в Аламут — каза си почти на глас. — Защо изобщо трябва да се обръщам назад?

Въпреки това още веднъж извика пред очите си образите на баща си, майка си и сестрите си и тихо се сбогува с тях. Клепките му се премрежиха и той заспа дълбоко в сладко очакване на бъдещето.