Владимир Бартол
Аламут (8)

Осма глава

Беше ясна звездна нощ, от онези, в които ти се струва, че чуваш сърцебиенето на вселената. От скалите на Алборз и от Демавенд вееше снежна прохлада и влизаше в битка с горещината, която нажежената от слънцето земя все още отделяше.

Един след друг войниците минаваха през клисурата. Абу Али ги предвождаше. Всеки пети носеше високо вдигната факла и осветяваше пътя на яздещите след него. Нощните пеперуди се въртяха около пламъците, хвърляха се в огъня и изгаряха. Тропотът на конските копита отекваше в стръмните скали. Заповедите на офицерите и десетниците, подвикванията на камиларите и цвиленето на конете се сливаше в силен шум, който надвиваше бученето на реката.

Федаините направиха лагер зад хълма със стражите. Бяха добре скрити. Разпънаха палатки, запалиха огньове и поставиха охрана. На около двеста крачки от тях, на върха на гъсто обраслите склонове, се настаниха други войници — конници, копиеносци и стрелци. В средата на малката котловина запалиха ниски огньове, на които се топлеха и печаха цял вол. Говореха тихо и се смееха нервно. Неспокойно поглеждаха към фигурата на върха на стражевата кула, чиито очертания бяха неподвижни като статуя на фона на хоризонта. Тези, които не бяха определени за стража или за обход, се увиха в плащовете си и легнаха да спят.

След трудните изпити и вълнението от посвещението федаините бяха обзети от умора. Преди зазоряване и те, по съвета на Абу Сурака, се увиха в одеялата, които носеха със себе си, и опитаха да дремнат. През последните два дни бяха свикнали на изненади, така че битката, която ги очакваше, не ги тревожеше твърде много. Някои заспаха веднага, други се измъкнаха от одеялата и започнаха да разпалват угасналите огньове.

— Слава на Аллах, че свършихме с училището — каза Сюлейман. — Друго е да чакаш врага нощем, вместо по цял ден да търкаш задник с пети и да драскаш с калем по дъсчицата.

— Не се знае дали врагът изобщо ще дойде — загрижено отговори Ибн Вакас. В училище беше от тихите и по-незабележими, но пред лицето на опасността у него изведнъж пламна бойна треска.

— Това би било прекрасно — каза Юсуф. — Цялата тази подготовка и всички приготовления да са напразно и турчинът просто да не дойде и да не вкуси сабите ни.

— Ще бъде още по-забавно, ако след усилията и труда, които си положил, дойде и вкуси сабята ти.

— Нашата съдба е написана в книгата на Аллах — каза равнодушно Джафар. Жребият беше определил него за знаменосец. Опитваше се с примирение към съдбата да потисне суетата, която търсеше начин да се загнезди у него.

— Все пак ще бъде глупаво, ако сме изтърпели толкова мъки в училище и първият кучи син, дето се изпречи на пътя ни, ни изпрати на оня свят — добави Обейда.

— Страхливецът умира хиляда пъти, смелият веднъж — философстваше Джафар.

— Мислиш, че съм страхливец само защото не ми се ще да умра още днес? — обиди се Обейда.

— Не спорете — успокояваше ги Юсуф. — Вижте Ибн Тахир как гледа в звездите. Може би мисли, че ги вижда за последен път.

— Юсуф е помъдрял — засмя се Сюлейман.

Ибн Тахир лежеше няколко крачки встрани от другарите си и увит в одеялото си, съзерцаваше небето.

„Колко странен е този мой живот — размишляваше за себе си. — Като сбъдването на стари мечти.“ Припомняше си детските години у дома, как слушаше разговорите на мъжете, събрали се при баща му. Разговаряха за истинския халиф, цитираха Корана, отхвърляха сунната и шепнешком обсъждаха скрития Махди от рода на Али, който ще освободи света от лъжата и неправдата. „Дано дойде докато съм жив“, мечтаеше тогава. Виждаше себе си като негов защитник, както Али е бил защитник на Пророка. Без да иска, постоянно се сравняваше със зетя на Мохамед. Бил най-пламенният последовател на Пророка, от детските си години се борил и проливал кръвта си за него, но въпреки това след смъртта на Пророка бил лишен от наследство. А когато накрая бил избран от народа, бил предателски убит. Именно затова Ибн Тахир най-много него обичаше. Беше светъл пример, на който се опитваше да прилича колкото може повече.

Как биеше сърцето му, когато баща му го изпрати в Аламут да служи на Сеидуна! Беше чул, че този човек е светец и че мнозина го смятат за пророк. От самото начало нещо му нашепваше: това е твоят Махди, това е онзи, когото очакваш. Толкова желаеше да му служиш. Но защо не се показва пред никого? Защо не ги посвети той във федаини? Защо за свой посредник е избрал беззъб старец, който повече прилича на баба, отколкото на мъж и боец?

До този момент не му беше минавало през ум да се усъмни, че Сеидуна наистина е в крепостта. Ужаси го мисълта, че може би беше живял в измама и че Хасан ибн Сабах изобщо не беше в Аламут или изобщо не съществуваше. Тогава сигурно Абу Али беше водачът на исмаилизма и всички даи и командири бяха в някакъв таен заговор с него. Абу Али — пророк? Не, такъв човек не можеше и не биваше да бъде пророк! Сигурно именно затова са измислили Сеидуна, невидим и нечут, за да не разочароват вярващите. Защото кой би признал Абу Али за върховен водач на исмаилизма?

Ясно беше, че в замъка се крие голяма тайна. През тази нощ мисълта за това започна да го гложди повече от всякога. Дали някога ще му бъде позволено да дръпне завесата, да я погледне в лицето? Дали някога ще види истинския, жив Сеидуна?

Мислите му бяха прекъснати от конски тропот. Неволно се хвана за оръжието. Стана и се огледа. Другарите му спяха, плътно увити в одеялата. Беше дошъл пратеник, който шепнешком съобщи нещо на Абу Али. След кратка заповед стражите угасиха последните остатъци от огньовете. Врагът наближаваше.

Ибн Тахир беше спокоен. Гледаше звездите, които пронизваха тъмнината над него. Осъзнаваше колко е малък и изгубен във вселената и от това съзнание му стана приятно. „Може би някога ще отида в рая“, помисли си той.

— О, ако можех наистина да попадна там! — прошепна сам на себе си. — Там ще ме чакат райски девойки с черни очи и бели ръце.

Спомни си жените, които познаваше — майка си, сестрите си и другите роднини. Заключи, че хуриите трябва да изглеждат другояче. Такива, че да си струва да пролееш кръвта си за тях на този свят.

Представи си, че наистина е влязъл в рая. През желязна порта, обрасла с бръшлян. Озърташе се наоколо и търсеше с очи всички неща, обещани в Корана. Зави се по-плътно с одеялото. Сега наистина беше в рая. Срещу него вървеше прекрасна девойка. С част от ума си разбра, че сънува. Но му беше приятно и се страхуваше да не скъса нежните конци. Така най-сетне заспа.

* * *

Затръби боен рог и забиха барабани. Войската скочи на крак. Федаините бързо запасаха сабите, закрепиха бойните си фесове и хванаха копията и щитовете. Още полусънени се строиха, като се споглеждаха в недоумение.

— Току-що дойде пратеник и съобщи, че войската на султана приближава — каза Ибн Вакас, който беше последен на стража.

Абу Сурака застана пред тях и им заповяда да приготвят лъковете и колчаните си. След това ги качи на хълма и им нареди да налягат по земята до стражевата кула. Известно време чакаха със затаен дъх, но тъй като не се виждаше никакъв противник, започнаха да бъркат в дисагите и да дъвчат сухи смокини, фурми и парчета твърд хляб. Конете останаха под хълма, пазени от двама войници. От време на време се чуваше цвилене и неспокойно пръхтене.

Започна да се зазорява. Федаините погледнаха възвишението, на което лагеруваше останалата войска. Абу Али беше разположил конниците зад хълмовете. Всеки стоеше до коня си, въоръжен с пика или сабя и с един крак в стремето. На върха на хълма дебнеха стрелци с опънати лъкове.

Великият дая прегледа редиците, за да провери тяхната готовност. Един войник вървеше след него и водеше коня му за юздите. Накрая стигнаха и до федаините и Абу Али се качи на кулата.

Малко по-късно на хоризонта се показа дребна бяла точка. Абу Али дойде от стражевата кула и целият запъхтян, я показа на Абу Сурака.

— Опънете лъковете — заповяда даята.

Бялата точка растеше и се превърна в самотен ездач. Виждаше се, че бясно пришпорва коня си. Абу Али се взираше и присвиваше очи. След малко извика:

— Не стреляйте! Това е наш човек.

Възседна коня си и се спусна надолу по хълма. Повика няколко други конници да го придружат. Взе знамето от ръцете на единия от тях и като го размаха, препусна към приближаващия се ездач.

Ездачът се изплаши и свърна встрани, но щом видя бялото знаме, насочи коня си към Абу Али. В този момент Абу Али го позна:

— Това е Бозорг Омид!

— Абу Али! — ездачът показваше с ръка зад себе си.

Погледите на всички се насочиха към хоризонта, където се появи черна черта и започна да се извива и да става все по-голяма. Вече можеха да се различат отделните конници. Над главите им се вееха черните знамена на багдадския халиф.

— Опънете лъковете! — заповяда отново Абу Сурака.

Абу Али и Бозорг Омид се присъединиха към войниците на склона, които бяха обхванати от вълнение и готови за нападение.

Конниците на врага бяха съвсем близо. Един яздеше пред тях и им показваше пътя. Насочиха се към входа на клисурата.

— Пускайте!

Стрелите засвистяха към турците. Няколко коня и ездачи паднаха на земята. За момент конницата спря, след това командирът й, който се познаваше по огромния кичур пера на шлема, извика:

— Към клисурата!

В този момент Абу Али даде знак. Начело на всички се спусна по склона и към входа на клисурата, като препречи пътя на турците. Пиките се удряха в пики и над главите засвяткаха саби. Белите знамена се смесиха с черните.

От върха на хълма федаините гледаха битката. Бяха обзети от огромно вълнение. Сюлейман извика:

— Напред! На конете! На бой!

Вече беше хукнал надолу към конете, когато Абу Сурака се хвърли отгоре му и го спря.

— Полудя ли? Не чу ли заповедта?

Сюлейман изкрещя от безпомощен гняв. Хвърли лъка и пиката си и се метна на земята. Започна да се търкаля като обезумял. Хапеше пръстите си и плачеше.

Турците, които се бяха пръснали поради неочакваното нападение, се събраха и отново се насочиха да овладеят подхода към клисурата. Техният командир беше решил, че цялата исмаилитска войска е струпана пред замъка и че той би трябвало да е слабо защитен. С трескаво вълнение федаините гледаха как паднаха първите редици от войниците на Аламут. Беше непоносимо да седят със скръстени ръце.

Абу Сурака постоянно поглеждаше към хоризонта. Най-накрая там се показа втора черна линия. Федаините не я забелязаха, но сърцето на Абу Сурака лудо затуптя от радост, когато съзря развяващите се бели знамена на мъченика Али.

Сега вече можеше да изпрати федаините в битка. Потърси с очи полковото знаме на врага и го посочи.

— Яхвайте конете и пленете знамето на врага! Всички смело в бой!

Момчетата закрещяха от радост. Спуснаха се от хълма и мигом възседнаха конете си. Извадиха сабите и Джафар издигна високо бялото знаме. Всички заедно се нахвърлиха върху врага и с първия удар го изтласкаха към реката.

Сред турците настана суматоха. Сюлейман със стиснати устни свали първия си противник. Джафар се хвърли със знамето в блъсканицата и останалите федаини го последваха. Юсуф ревеше и дивашки налагаше турците около себе си, които с ужас се опитваха да го избегнат. Ибн Тахир неуморно блъскаше един щит, зад който се криеше кривокрак татарин. Татаринът беше хвърлил счупеното си копие и трескаво се опитваше да извади от ножницата тежката си сабя. Най-после ръката, с която държеше щита, отмаля и цял окървавен, той се опита да се измъкне от битката.

Сюлейман и стоящите близо до него събориха няколко неприятели от конете. Бялото знаме все повече се приближаваше до черното, докато накрая турският полковник разбра намерението на федаините.

— Пазете знамето на полка! — изкрещя така, че го чуха и неговите, и противниците.

— Да ударим полковника! — извика Ибн Тахир. Турците се струпаха около знамето и командира си. В този миг ги нападнаха Абдул Малик и хората на Музафар. Атаката беше страховита и турците се пръснаха във всички посоки като плява. Сюлейман не сваляше очи от знаменосеца на противника, а Ибн Тахир от командира.

Турският командир даде нова заповед:

— Назад! Всички! Пазете знамето!

Но Ибн Тахир вече беше до него. Двамата кръстосаха саби. Присъединиха се и хората на Музафар. Неколцина турци се опитаха да ги задържат. Образува се адско кълбо, което погълна полковника и коня му. Ибн Тахир се измъкна и потърси с очи знаменосеца на врага. Видя го как тичаше покрай реката, а Сюлейман го преследваше. Хукна да помогне на Сюлейман и още няколко федаини го последваха. Сюлейман беше съвсем близо до знаменосеца. Турчинът бясно шибаше коня си. Беше насочил копието си настрани и се опитваше да държи преследвача на възможно най-голямо разстояние. Сюлейман обаче се изравни с него. Изведнъж знаменосецът обърна коня си и Сюлейман се блъсна в копието му. Неочакваният удар беше толкова силен, че го събори от седлото. Ибн Тахир извика. Смушка коня си и след миг беше редом със знаменосеца. Смътно осъзнаваше, че Сюлейман лежи на земята, може би беше мъртъв. Но сега най-важното беше да изпълни заповедта и да изтръгне знамето на противника.

Притисна турчина плътно до реката. Изведнъж под краката на коня се отчупи парче земя и той заедно със знаменосеца полетя към ревящата река. Ибн Тахир за миг се поколеба, след това се хвърли по стръмния склон към пропастта. За момент водата заля него и животното, но двамата бързо изплуваха на повърхността. Спуснаха се след турчина, който държеше знамето над водата. Настигнаха го. Ибн Тахир го удари със сабята по главата. Ръката отпусна знамето и турчинът изчезна под вълните. Черното знаме попадна в ръцете на Ибн Тахир.

От брега го приветства победоносен вик. С огромна скорост водата го носеше все по-надолу. Конят под него започна да се дави. Федаините тичаха по брега и го насърчаваха да издържи. С последни сили докара животното до брега. Конят усети земя под краката си, но реката продължаваше да го тегли. Един от федаините скочи от коня си, хвърли се по корем и подаде на Ибн Тахир дълго копие. В това време другите развиха едно въже и го хвърлиха на другаря си, за да извади с него коня. Така и двамата се измъкнаха от течението.

— Какво стана със Сюлейман? — попита Ибн Тахир, когато се изкачи отново на брега. Без да мисли, набута вражеското знаме в ръцете на Ибн Вакас. Федаините се спогледаха.

— Да, какво стана с него?

Обърнаха се назад. Да, оттам бавно се влачеше Сюлейман и умърлушено водеше коня си. Ибн Тахир се спусна към него.

— Само твоя е заслугата, че успяхме да измъкнем знамето от врага.

Сюлейман махна с ръка.

— Остави това… Един път имах възможност да извърша велико дело и всичко пропадна. Виждам, съдбата е против мен…

Хвана се за крака и изруга. Другарите му помогнаха да се качи на коня и заедно се върнаха в лагера.

Разгромът на турците беше пълен. Командирът на врага падна убит и с него още сто и двайсет мъже. Плениха трийсет и шест ранени. Останалите се разбягаха във всички посоки. Преследвачите им се връщаха един след друг и докладваха колко са убили при преследването. От исмаилитите паднаха двайсет и шест души. Малко повече бяха ранените.

Абу Али нареди да изкопаят голяма яма под хълма, където нахвърляха мъртвите врагове. Заповяда да отсекат главата на турския командир и да я набучат на копие върху стражарската кула. От замъка дойде Манучер със своите хора, които тъжно слушаха шумния разказ на победителите за хода на битката. Ал Хаким със своите помощници превърза ранените и заповяда да ги пренесат на носилки в Аламут. Знаеше, че там го чака още много работа покрай тях.

Когато приключи със задачите около ранените и убитите нападатели, Абу Али нареди да свирят отбой. Войниците натовариха падналите си другари и плячката на камили и мулета, яхнаха конете и с бурни възгласи се върнаха в замъка.

* * *

От своята кула Хасан наблюдаваше хода на битката. Видя как турците нападнаха и как Абу Али им препречи пътя. Видя и как федаините се намесиха в боя и как Абдул Малик с конниците на Музафар спомогна за победата. Беше много доволен.

Удар на гонг му възвести, че са дошли новини за него. Под страх от смърт никой не смееше да се качва в кулата му, дори евнусите. Той се върна в стаята, където го чакаше Бозорг Омид. Хасан се хвърли към него и го притисна към гърдите си.

— Сега съм напълно щастлив! — възкликна.

За разлика от Абу Али, Бозорг Омид изглеждаше прекрасно. Беше висок и силен, с благородни черти. Красивата му черна брада бе къдрава и само на места в нея се прокрадваха сребърни нишки. Очите му гледаха живо и изразяваха воля и решителност. Устните бяха пълни и добре очертани, само понякога, когато се усмихваше, издаваха непреклонност и дори жестокост. Беше облечен, както и другите водачи, по арабски, с бяла мантия, на главата си също носеше бял тюрбан, под който по раменете му падаше широка кърпа. Но дрехите му бяха от избрани тъкани и ушити според ръста му. Дори сега, след дългия и изморителен път, изглеждаше сякаш е дошъл за прием.

— За малко да попадна под сабите на турците — засмя се той. — Вчера след третата молитва твоят гълъб ми донесе заповедта и едва успях да дам нареждания за времето, докато няма да ме има, когато по Шахруд доплава и твоят пратеник с новината. Турците стоварили пред замъка ми голяма войска, затова твоят човек с коня си влязъл в реката, да не го хванат.

Сетне разказа как избрал по-пряк път по другия бряг и как успял да изпревари турците. Едва след няколкостотин крачки отново пребродил реката и го обзел адски страх, че Хасановите хора вече няма да могат да му спуснат моста или че ако го сторят, турците ще нахлуят заедно с него в крепостта.

Хасан от радост потриваше ръце.

— Всичко върви по вода — каза той. — Ще видиш какво съм приготвил на теб и Абу Али. Няма да можете да затворите уста от изненада.

Абу Али се върна и Хасан го прегърна радостно.

— Наистина не се излъгах в тебе — каза той.

После изслуша подробен разказ за хода на битката. Особено го интересуваха федаините.

— Значи нашият поет, внукът на Тахир, изтръгнал знамето на турския полк? Чудесно, чудесно.

— Сюлейман преследвал знаменосеца, но паднал на земята и Ибн Тахир довършил работата — обясни Абу Али. — Турчинът с коня паднал в реката, но поетът го погнал и му отнел знамето.

След това изброи жертвите от битката и направи опис на плячката.

— Да вървим в залата за събрания — предложи Хасан. — Искам сам да поздравя хората си за щастливата победа.

* * *

Ал Хаким даде на помощниците си няколко федаини, та да видят с очите си как се обслужват и лекуват ранени. Те помагаха при наместването на счупени крайници и при превързването. Някои имаха големи рани, които трябваше да изгорят, и в цялото помещение замириса на опърлено месо. Ранените хленчеха и крещяха, а виковете им се чуваха из цялата крепост. Онези, на които трябваше да отреже някой крайник, постоянно губеха съзнание и ревяха отчаяно.

— Това е страшно — каза Ибн Тахир.

— Цяло щастие е, че ние, федаините, се измъкнахме невредими — допълни Юсуф.

— Войната е страшно нещо — обади се Наим.

— Разбира се, не е за пиленца като тебе — захапа го Сюлейман.

— Остави Наим на мира — отвърна му Юсуф. — През цялото време беше до мене, а аз не бях от последните.

— Ти викаше толкова силно, че турците трябваше да си запушват ушите, вместо да се бият — шегуваше се Сюлейман. — Нищо чудно, че нашето птиче се е скрило под крилете ти.

— Ти дори турското знаме не можа да хванеш, макар толкова да се напъваше — подкачи го Обейда.

Сюлейман пребледня. Повече не каза и дума, само следеше Ал Хаким, който се зае със следващия ранен.

Гъркът беше добър лекар. Виковете и стоновете на ранените не го трогваха ни най-малко. Понякога успокояваше страдащите с добра дума, но изпълняваше работата си вещо и с познаване, като добър майстор. Едновременно с това обясняваше на федаините основите на лечението на рани и подправяше думите си с личната си мъдрост.

Един турчин беше счупил ръката на десетник Абуна. Ал Хаким се приближи до него, свали му превръзката, взе дъсчица от ръцете на един от федаините, прикрепи я и привърза към нея счупения крайник.

Докато десетникът скърцаше със зъби от болка, гъркът обясняваше на федаините: „Стремежът към хармония в човешкото тяло е толкова силен, че отделните части на счупения крайник жадуват да се съберат отново заедно и да зараснат. Силата на този стремеж за възстановяване на целостта е такава, че дори погрешно съединените части се срастват помежду си. Вещината на добрия лекар е именно в това да избегне такива нередности с познаването си на истинското устройство на тялото и да съедини правилно отделните части на счупения крайник“.

Когато приключи с ранените исмаилити, Ал Хаким беше уморен до смърт. Щом видя колко ранени турци го чакаха, изпрати Ибн Тахир да попита Абу Али какво да прави с тях. Тайно се надяваше, че ще може да ги позакърпи на две, на три, а по-тежко ранените направо да „излекува“ с някоя по-сигурна отрова.

Ибн Тахир срещна Абу Сурака и той отиде да пита великия дая.

Заповедта гласеше:

— Турците да бъдат лекувани старателно, като приятели. Трябват ни като заложници.

Лекарят изруга и отново се зае за работа. Сега вече не успокояваше стенещите с ободрителни думи и не обясняваше на федаините нищо. По-маловажните задачи остави на помощниците си. От федаините най-способен се оказа Обейда.

Едва късно вечерта приключи с превързването и наместването на счупените кости. Даде нужните нареждания на помощниците си, а сам отиде да потърси останалите първенци.

През това време в заседателната зала командирите обсъждаха събитията от днешния ден с хапване и вино. Гадаеха какво ще предприеме върховният господар и какви ползи ще им донесе днешната победа. Всички хвалеха Абдул Малик, който толкова добре изпълни дадената му задача.

Настроението достигна връхната си точка, когато в залата влезе Хасан с великите даи. Лицето му сияеше от удоволствие и докато лично приветстваше всеки командир, на бузите му играеше весела усмивка.

— Вие сте най-добрите ми помощници! — каза той, когато насядаха край чиниите и каните. Особено похвали Абу Али, който ръководеше цялата битка. Сетне се обърна към Абдул Малик и го попита как са харемите при Музафар. Поздрави го за успешната намеса в битката и му благодари. Похвали също Абу Сурака, който командваше федаините и изпълни точно заповедите му. Накрая погледът му спря върху стотник Манучер и на лицето му просветна усмивка.

Манучер не участваше в разговора. Беше ядосан, задето трябваше да стои със скръстени ръце, докато други обраха лаврите на победата. Гледаше мрачно пред себе си, ядеше малко и пиеше много. Когато видя веселия поглед на Хасан, грамаданското му тяло затрепери.

— Двама от нас — каза Хасан и гласът му весело потрепваше от шегата, която таеше — заслужиха най-високото признание за своята саможертва днес. За истинския войник е най-висша чест да срази врага. И не само най-висша чест, но и най-висша радост. Който обаче е принуден поради по-върховни причини да се отрече от тази чест и тази радост, е доказал, че е достоен мъж. Той заслужава огромно уважение.

Хасан погледна учудените лица около себе си, а после продължи сериозно.

— Днес, както казах, двама от нас трябваше да се откажат от тази радост, въпреки че имат сърце на истински войници. Това сме аз и Манучер. Причините, поради които трябваше да стоим настрани, са ясни. Моето удовлетворение е, че вие, които участвахте в битката, излязохте с достойнство от нея. А честта за Манучер ще бъде, че го назначавам за емир и командир на всички исмаилитски крепости.

Привдигна се и пристъпи към Манучер, който пламна от изненада и смущение, но също стана.

— Благоволяваш да се шегуваш, Сеидуна — измънка Манучер.

— Ни най-малко, скъпи мой — отвърна Хасан и го прегърна. — Заповедта е подписана и Абу Али ще ти я връчи.

Сред първенците се разнесе одобрително мърморене.

— Освен това ще ти се падне еднакъв дял от плячката, както на другите първенци — добави Хасан. — Именно за разпределението на плячката ще говорим сега.

Абу Али съобщи колко животни, оръжие, пари и други скъпоценности са попаднали в ръцете им сутринта.

— Манучер и всеки от първенците, участвали в битката, ще получат по един кон и една униформа — реши Хасан. — Освен това ще получат и по шест жълтици. Също така всеки от хората на Музафар ще получи по десет жълтици, а офицерите и десетниците — и по една униформа отгоре. На Музафар ще изпратим десет коня и десет камили, както и двеста жълтици в знак на благодарност, че ни изпрати помощ. Роднините на падналите ще получат по петдесет жълтици. Останалата плячка ще раздадем на войниците. Федаините няма да получат нищо, защото за тях беше милост, че днес им бе позволено да се сражават.

След като разделиха плячката, Хасан каза:

— Желязото се кове, докато е горещо. Вестта за поражението на турския авангард ще премине като вятър из Иран. Ще насърчи нашите единоверци и приятели и ще укрепи вярата у колебаещите се. Мнозина, които тайно одобряват нашето дело, сега ще бъдат насърчени да ни подкрепят открито. Нашите бойци в обсадените крепости ще имат повече сили да устоят. А враговете ще трябва да ни приемат сериозно и предателските сърца на някои ще затреперят от страх.

Имаше предвид великия везир и първенците кимнаха в знак, че са разбрали.

— Сега, след победата, можем да очакваме голям приток на нови вярващи — продължи Хасан. — Цялата околност на Рудбар ни подкрепя и бащите ще изпратят синовете си да станат федаини. Но остава условието те да бъдат неженени и да не са живели разпътно. С други думи, да не са познавали жени и техните сладости. Всички други, способни да носят оръжие, да се запишат при обикновените войници. Ще изпълним старите правила и ще добавим нови. Който преди битката е бил в замъка, ще има определени предимства. Отличилите се ще бъдат повишени. Точно ще определим степента, областта, правата и задълженията на всекиго. Ще напишем най-строги закони. Всеки трябва да бъде едновременно войник и вярващ. Ще унищожим всички тленни желания. Днес за първи и последен път на войниците да се позволи вино. Войниците на Музафар са в замъка, нека разберат, че ние сме господари на това, което е и което не е позволено. После ще работят за нас и без да го осъзнават. Да, нека от сега нататък печеленето на нови привърженици бъде една от главните ни цели. Като рой пчели ще пуснем федаините из страната, да говорят и свидетелстват за нас. Ще опитаме да спечелим и пленниците. Затова нека се погрижим за тях. Войската на султана се приближава и може би ще ни обкръжи съвсем скоро. Ето защо са ни нужни хора, които я познават. Те ще излязат сред хората и ще им занесат нашата вяра и нашия пламък. Така трябва да опитаме да отслабим основите им, а всичко по-нататък ще се развива от само себе си.

Абдул Малик получи заповед да си избере достатъчен брой мъже и заедно с тях да тръгне на другата сутрин призори към крепостта Рудбар, за да разбие турския авангард, ако още е там. После да обходи с отряда си цялата околност до Казвин и Рей и да изтреби остатъците от врага. Накрая да изпрати съгледвачи към армията на султана.

Като каза това, Хасан намигна на двамата велики даи и се оттегли с тях в покоите си.

* * *

В това време хората от Аламут и войниците на Музафар шумно празнуваха победата. На долната и средната тераса набързо запалиха огньове, над които на шишове завъртяха дебели волове и тлъсти овни. Хората наклякаха или насядаха с подвити крака около тях и зачакаха нетърпеливо. Приятният аромат на печено месо дразнеше ноздрите. За да утолят нарастващия апетит, чупеха хлябове и ги топяха в капещата мазнина. Шумно разговаряха за сутрешните си приключения, големееха се едни пред други и се опитваха да се похвалят с истински и измислени подвизи, като преувеличаваха броя на убитите врагове. Стигна се и до препирни и обиди. Когато някой вол или овен беше готов, го нападаха с ножове, като всеки се опитваше да откъсне по-голямо парче. Чуха се заплахи с юмруци и дори с оръжие. Десетниците полагаха големи усилия да ги укротят. Накрая се видя, че месото ще стигне за всички, затова спряха да се карат за него.

След това на магарета докараха големи мехове. Групи от десет и двайсет души получиха дълбоки чаши, а в тях десетниците започнаха да наливат вино.

— Кой разрешава да пием вино? — питаха те.

— Сеидуна — отговаряха десетниците. — Той е глава на исмаилитите и нов пророк.

— Може ли да разреши това, което Пророкът е забранил?

— Разбира се, че може. Аллах му е дал власт да издава заповеди и забрани. Дал му е и ключ, който отваря вратите на рая.

Несвикнали на виното, войниците скоро се опиха. Възторжено хвалеха върховния господар и исмаилизма, разправяха се за него и неговото учение и караха хората от Аламут да им дадат повече пояснения. Мнозина решиха, че след като отслужат срока си при Музафар, ще преминат на служба в замъка при Хасан.

Федаините се събраха на покрива на училището и наблюдаваха шумната врява. Изпекоха си яйца и когато се наситиха, продължиха да разговарят за изминалия ден. Не пиха вино. Усещаха, че са избран отряд. Неусетно ги обзе презрение към простолюдието, което се веселеше около огньовете. Онези, които помагаха на лекаря с превързването на ранените, се върнаха и споделиха впечатленията си. Пленяването на знамето още дълго остана главна тема на разговорите и споровете им.