Владимир Бартол
Аламут (11)

Единайсета глава

До вечерта приготовленията в градините приключиха. Момичетата се разделиха както им нареди върховният господар. Мириям със своите момичета остана на средния остров. Евнусите закараха Фатима и Зулейха заедно с избраните от тях момичета в предназначените за тях градини. И трите градини бяха разделени от канали. По краищата ги обгръщаше Шахруд, която с бученето си заглушаваше гласовете и им пречеше да достигнат от едната до другата градина.

С помощта на момичетата евнусите опънаха върви около павилиона от дърво до дърво, на които окачиха лампите, изработени сутринта. Те имаха различни размери и форми и бяха изрисувани с различни фигури и шарки. Когато се смрачи, започнаха да ги палят. Околността оживя в съвсем нови цветове, форми и сенки. Момичетата гледаха промяната с удивление, разхождаха се по пътеките, а лицата и телата им светеха ту в един, ту в друг цвят. По тях играеха сенки, подобни на паяци. Сякаш всичко беше странно и неистинско — оживели картини от сънищата. Навсякъде отвъд кръга, осветен от лампите, цареше непрогледна тъма. Не се виждаха нито планините, нито замъкът, нито звездите.

Павилионите бяха обсипани с цветя. В средата на всеки ромолеше водопад, а пръските му блестяха като хиляди бисери. На ниски, позлатени масички чакаха ястия, поставени на сребърни и златни подноси. Печени птици, риби, изкусно изработени сладкиши и цели купчини различни плодове — смокини, пъпеши, портокали, ябълки, праскови, грозде. До масите бяха поставени шест дълбоки стомни с вино, а до тях — съдове с мляко и мед.

След последната молитва Ади още един път закара Апама да провери градините. Тя огледа всичко най-подробно и даде последни указания. На Мириям, Фатима и Зулейха даде по две топчета за приспиване на гостите. Второто беше в случай че първото не стигаше. На тръгване каза:

— Не им давайте възможност да ви разпитват твърде много. Дръжте ги заети, но най-напред ги опийте. Защото Сеидуна е справедлив и строг.

Когато си тръгна, момичетата знаеха, че наближава решителният момент. Изпиха по чаша вино, за кураж.

При Фатима беше най-шумно. Момичетата потискаха трескавото си нетърпение с писъци и смях. Вълшебното осветление и виното свършиха своето. Когато бяха заедно, страхът ги напусна. Очакването на посетителите събуждаше сладко предчувствие от неизвестна авантюра.

— Името му е Сюлейман и Сеидуна каза, че е красив — обади се Лейла.

— Изглежда вече си му хвърлила око — пошегува се Сара.

— И го казваш ти, болната от страст.

— Нека оставим Халима да започне — предложи Ханум.

Халима се уплаши.

— Не, няма да съм аз.

— Не бой се, Халима — успокои я Фатима. — Аз отговарям за успеха и аз ще решавам коя какво ще прави.

— В коя от нас ще се влюби? — мислеше на глас Айша.

— Твоята хитрост няма да ти помогне много — подкачи я Сара.

— А на тебе черната ти плът още по-малко.

— Не се карайте — успокояваше ги Фатима. — Все едно е в коя ще се влюби. Ние сме на служба на Сеидуна и само това е нашият дълг, да изпълняваме неговите заповеди.

— Аз мисля, че ще се влюби в Зейнеб — каза Халима.

— Защо пък в Зейнеб? — ядоса се Сара.

— Защото има толкова красиви златни коси и толкова сини очи.

Зейнеб й се усмихна.

— Мислите ли, че е по-красив от Сеидуна? — отново попита Халима.

— Вижте я малката! — засмя се Фатима. — Сега пък се влюбила в Сеидуна.

— Ами наистина е красив.

— Халима, поне тази вечер не бъди твърдоглава. Сеидуна не е за нас. Не бива да говориш така за него.

— Ама се влюби в Мириям.

— Ти да не си Мириям? — ядоса се Сара.

— Никога повече да не съм те чула да говориш така! — скара й се и Фатима.

— С какво ли ще е облечен? — продължи да размишлява Айша.

— Облечен? Ще дойде гол.

Халима замахна с ръце:

— Аз няма да го погледна.

— Знаете ли какво — предложи Шехре. — Хайде да измислим стихове за него.

— Хайде! Фатима, опитай ти.

— Че още не сме го виждали.

— Фатима се страхува, че няма да бъде достатъчно красив — засмя се Сара.

— Сара, не ме ядосвай. Ще опитам. Например: Сюлейман, красивото момче, в рая то дойде.

— Това е смешно! — възкликна Зейнеб. — Нали Сюлейман е герой, който е победил турците. По-добре започни така: Храбрият боец Сюлейман дойде в рая…

— Много поетично, няма що! — възрази Фатима. — Как само го измисли? Чуйте това:

Сюлейман, сивият сокол, пристигна в рая.

Видя красивата Халима, глава изгуби от омая.

— Не! Без мене в стиховете!

Халима беше ужасена.

— Глупаво дете! Разбери, това е само шега!

* * *

Момичетата при Зулейха бяха по-угрижени. Джада едва се държеше на краката си, а малката Фатима се сви в един ъгъл, където се чувстваше в безопасност. Асма разпитваше за глупави подробности, а Ханафия и Зофана се караха за дреболии. Само Рокая и Хабиба се държаха.

Зулейха беше изпълнена с нетърпеливо очакване. Прие сериозно честта, която й оказаха, като я определиха за главна. Мечтаеше как непознатият и красив Юсуф ще се влюби точно в нея, а другите няма и да забележи. Сред толкова момичета точно тя ще бъде избраната. Пък и го заслужава — не е ли тя най-красивата, най-буйната?

Когато изпи чаша вино, се разнежи още повече. Взе арфата и започна да подръпва струните. В мечтите си се виждаше обичана и желана, струваше й се, че е неустоима, и без да съзнава, вече се влюби в непознатия, когото очакваха.

* * *

Около Мириям, независимо от разкоша, беше пусто и мрачно. Момичетата в нейния павилион бяха най-страхливите и несамостоятелни. Търсеха опора в нея и им се искаше да ги притисне в обятията си. Но в мислите си тя беше далече от тях.

Не очакваше мисълта, че Хасан не я обича, да я засегне толкова силно. Може би дори не това беше истинската причина за нейната болка. Най-болезнена беше мисълта, че тя е просто средство за Хасан, инструмент за постигането на някаква цел, която няма никаква връзка с любовта. Спокойно и без предразсъдъци я беше отстъпил на друг за една нощ.

Тя познаваше мъжете. Мойсей, нейният съпруг, беше отвратителен старец. Не беше мислила за това, но сега й стана ясно, че по-скоро би умрял, отколкото да позволи друг да я докосне. Мохамед, нейният любим, рискува живота си, за да я намери, и го изгуби заради нея. Когато по-късно я продадоха в Басра, живееше със съзнанието, че който и да я купи, дори като робиня, няма да я отстъпи на другиго. Тази самоувереност не я напусна и когато стана собственост на Хасан. Днешното му решение я унизи безкрайно.

Ако можеше, щеше да се разплаче. Но в очите й като че ли вече нямаше сълзи. Дали мразеше Хасан? Чувствата й бяха странно объркани. Отначало й се струваше, че няма друг изход, освен да се хвърли в Шахруд. След това реши да си отмъсти. Но и това чувство избледня и отстъпи пред дълбоката тъга. Колкото повече размишляваше, толкова по-ясно й ставаше, че Хасан действаше напълно последователно. Неговите възгледи, пълни с отрицание на всичко, което тълпите смятаха за свято и непоклатимо, съмнението му в правилността на всяко знание и учение, абсолютната свобода на мислите и действията му — нима именно това не я беше очаровало безброй пъти? Ала това бяха просто думи. Самата тя беше твърде слаба, за да се осмели да изпълни желанията си. Затова дори не беше мислила, че той е толкова силен.

Сега започна да разбира и тази му страна. По някакъв начин все пак държеше на нея, вероятно дори я обичаше. Усещаше, че трябва да го уважава. За него познанието на ума беше равносилно на заповед да го превъплъти в действие, нещата, към които го водеше разумът, го задължаваха. Колко пъти сериозно му твърдеше, че вече не е способна да обича някого, че не може да вярва в нищо и че дори не признава никакви общоприети правила. Преструваше се, че е свободна от всички предразсъдъци. Нима с последното си решение не й показваше, че й вярва и че я цени?

Вече нищо не й беше ясно. Колкото и да обмисляше и да опитваше да разбере нещата, в дъното оставаше болката и съзнанието, че за Хасан беше само предмет, който той движи както налагат нуждите му.

Скришно се опиваше с вино, като изпразваше чаша след чаша. Но й се струваше, че изтрезнява все повече. Изведнъж си спомни, че всъщност очаква някого. Странно. През цялото време не беше помислила за Ибн Тахир. Хасан й каза, че е извънредно прозорлив и че е поет. Усети нещо необикновено, сякаш я погали невидимо крило. Стресна се и усети близостта на съдбата. След това взе арфата и прокара пръсти по струните. Звукът беше тъжен и пълен с желание.

— Колко е красива тази вечер — прошепна Сафия и посочи с очи към Мириям.

— Когато Ибн Тахир я види, веднага ще се влюби в нея — добави Хадиджа.

— Колко красиво ще бъде! — зарадва се Сафия. — Ще напишат стих за тях.

— Ще ти бъде ли драго, ако се влюби в нея?

— И още как.

* * *

Великите даи мълчешком последваха Хасан на върха на кулата. Когато излязоха на терасата, забелязаха смътна светлина на мястото, където се намираха градините. Заедно с Хасан се приближиха до стената и погледнаха надолу.

Трите павилиона се къпеха в море от светлина. Бяха осветени и отвън, и отвътре. През стъклените стени се виждаше всичко, което ставаше вътре, в безкрайно умален вид.

— Майстор си, нямаш равен! — възкликна Абу Али. — Бих казал, че си се заклел да ни показваш изненада след изненада.

— Истинска приказка от „Хиляда и една нощ“ — промърмори Бозорг Омид. — Пред такива способности всички трябва да замлъкнат.

— Чакайте, не бързайте да ме хвалите — засмя се Хасан. — Момчетата долу очевидно спят, така че завесата още не е вдигната. Само когато това стане, ще видим дали работата има смисъл.

Показа им разположението на градините и в кой павилион кой от тримата се намира.

— За мене е напълно неразбираемо откъде ти е дошъл наум този план. Не мога да си го обясня по друг начин, освен че те е вдъхновил някой дух. Но не Аллах!

— Наистина не беше Аллах — засмя се Хасан. — Това беше нашият стар приятел Омар Хаям.

След това им разказа как преди двайсет години го посетил в Нишапур и как той, без да иска, му дал идеята за този опит.

Абу Али възкликна учудено:

— Оттогава таиш този план в себе си? И не си се побъркал? В името на мъченика Али аз не бих издържал и месец, ако измисля нещо толкова велико. Бих се хвърлил с всички сили да го осъществя и нямаше да се успокоя, докато не сполуча или не се проваля.

— Реших да направя всичко по човешките си сили, за да избегна провала. Такива мисли растат и се развиват в човешката душа като дете в тялото на майката. Отначало са безпомощни, без ясна форма, само пораждат страстно желание, което кара човек да продължава, да не се отказва. Притежават огромна сила. Постепенно те изпълват и съвсем те завладяват, така че не мислиш за нищо друго, освен как чудният зародиш да види бял свят. С такива мисли в себе си човек наистина прилича на луд. И не пита дали е добро, или не, дали е правилно, или не. Действа по невидими заповеди и знае, че е само средство, че е във властта на по-силни от него. Все едно му е дали тази власт е от небето, или от пъкъла!

— И през всичките тези двайсет години поне веднъж не си опитал да осъществиш този план? Не си посмял дори да го споделиш с някого?

Абу Али не можеше да проумее.

— Ако бях споделил плана си с тебе или с някой друг от моите приятели, щяхте да ме помислите за смешник или за луд. Но не мога да излъжа, че в нетърпението си никога не съм опитвал да го осъществя. По-точно, да го осъществя преди времето му. Защото постепенно разбирах, че пречките по пътя ме предпазваха от непоправими грешки. За първи път опитах да осъществя идеята си малко след като ми я даде Омар Хаям. Той ме посъветва да направя като него — да се обърна към великия везир и да поискам да изпълни обещанието, което си дадохме на младини, и да ми помогне да се издигна. Низам ал Мулк ме посрещна по-добре, отколкото очаквах. Препоръча ме на султана като свой приятел и така бях приет в двореца. Можете да си представите, че бях по-забавен от великия везир. Бързо спечелих благоволението на султана и той започна да ме отличава пред другите. Това, разбира се, беше вода в моята воденица. Чаках възможност да измоля от султана да ми даде командването над войските при някой боен поход. Но все още бях достатъчно простодушен и не разбирах злобната завист, която моите успехи будят у някогашния ми съученик. Струваше ми се съвсем естествено да се съревноваваме помежду си, но той го приемаше като голямо унижение. Това се прояви, когато султанът поиска да има сметка за всичките приходи и разходи в огромната си империя. Попита Низам ал Мулк за колко време ще успее да събере нужните сведения. „За да изпълня тази заповед, са ми нужни най-малко две-три години“, отговори той. „Две години? — възкликнах аз. — На мене са ми достатъчни четирийсет дни и ще имаш най-точния списък в цялата държава. Само ми дай на разположение твоите чиновници.“ Съученикът ми пребледня и без дума напусна стаята. Султанът прие предложението ми, а аз бях радостен, че ще мога да покажа на какво съм способен. Впрегнах на работа всичките си доверени хора в империята и с тяхна помощ и с помощта на чиновниците на султана наистина за четирийсет дни събрах сведения за всички приходи и разходи в държавата. Когато изтече определеният срок, влязох със записките си при султана, но едва бях прехвърлил няколко страници, когато видях, че някой ми е пъхнал погрешни списъци. Започнах да мънкам, опитах се да попълня липсите по спомен. Но султанът видя смущението ми. Ядоса се и устните му затрепериха от гняв. Тогава великият везир му каза: „Мъдрите хора са изчислили, че за изпълнението на тази работа им трябват най-малко две години. Как тогава един смешник да отговори на този въпрос по друг начин освен с объркано бърборене?“. Усещах, че в сърцето си злорадстваше. Знаех, че той ми е погодил този номер. Но със султана шега не биваше. Опозорен, трябваше да напусна двора и да тръгна за Египет. В очите му бях безсрамен шут. Оттогава великият везир трепери от отмъщението ми и прави всичко, за да ме унищожи. Така се провали първата възможност да осъществя замисъла си. Но не съжалявам. Защото щеше да е преждевременно раждане…

— Вече съм слушал за сблъсъка ти с великия везир — каза Абу Али. — Но нещата веднага придобиват друг облик, щом човек ги опознае отвътре. Сега разбирам защо Низам ал Мулк толкова силно мрази исмаилизма.

— В Египет попаднах на още по-благоприятни условия. Халиф Мустансир Билах изпрати Бадр ал Джамали, началника на личната си стража, да ме посрещне на границата. В Кайро ме приеха с най-висши почести като мъченик за алианското дело. Скоро се запознах с положението там. Около двамата синове на халифа се бяха образували две партии, всяка от които искаше нейният човек да бъде избран за престолонаследник. По-големият, Низар, беше слабак като самия халиф. Законът беше на негова страна. Затова бързо взех него, както и самия халиф, под опеката си. Но не бях взел предвид решителността на Бадр ал Джамали. Той подкрепяше по-малкия, ал Мустаали. Когато видя, че започвам да надделявам, нареди да ме хванат. Халифът се уплаши. Аз бързо разбрах, че вече няма място за шеги. Изоставих мечтите си за велики дела в Египет и позволих да ме качат на франкски кораб. На този кораб най-накрая се реши съдбата ми. По-точно, насред морето забелязах, че не плаваме към Сирия, както ми беше обещал Бадр ал Джамали, а на запад, покрай африканския бряг. Чувствах, че всичко ще бъде изгубено, ако ме оставят някъде при Кайруан. Вдигна се буря, каквито обикновено бушуват в тази част на морето. Халифът ми беше дал скришом няколко кесии с жълтици, затова предложих една на капитана, за да ме свали на сирийския бряг. Щеше да има и добро оправдание — че бурята го е отклонила в тази посока. Златото го подмами, а времето ставаше все по-лошо. Пътниците, почти само франки, се отчаяха. Молеха се на глас за душите си. А аз, доволен, че толкова добре изпълних плана си, седях в един ъгъл и дъвчех фурми. Те се учудваха на спокойствието ми, защото не знаеха, че сме завили в друга посока. На въпросите им отговорих, че Аллах ми е съобщил, че ще спрем на сирийския бряг и че по пътя нищо лошо няма да ни се случи. Когато думите ми се сбъднаха, бързо решиха, че съм велик пророк. Всички искаха да станат мои последователи. От този необикновен успех ме обзе ужас. Нагледно видях каква сила има вярата и колко лесно е да я събудиш у хората. Само трябва да знаеш малко повече от онези, дето ти вярват. След това чудесата се правят лесно. А вярващите са плодородна почва, от която израства прекрасното цвете на вярата. Изведнъж всичко ми беше ясно. За да изпълня плана си, ми трябваше, както на Архимед да повдигне земята, само една опорна точка. Никакви почести, никакво влияние върху управниците на този свят! Само един укрепен замък и средства, за да го преустроя според замисъла си. Тогава да треперят великите везири и силните на деня по всички краища на света!

Очите на Хасан заблестяха необичайно и заплашително. Абу Али имаше чувството, че стои до опасен звяр, който всеки миг може да подивее.

— Вече имаш тази опорна точка — каза някак смирено макар и с леко недоверие.

— Да — отговори Хасан. Отдалечи се от стените и се излегна на възглавниците. Покани и приятелите си. Чакаха ги парчета студено печено месо и пълни стомни с вино.

— Не бих се поколебал да измамя врага си. Но приятел не искам да мамя — изведнъж проговори Бозорг Омид, който през цялото време беше слушал мълчаливо.

— Ако добре разбрах, Ибн Сабах — продължи той, — силата на нашето учение трябва да се изгради върху сляпата вяра на федаините, нашите най-добри и най-предани последователи. Това заслепение трябва да им предадем ние, и то след най-точни сметки и с пълно съзнание. За да постигнем това, трябва да си послужим с нечувана измама. Твоят замисъл наистина е велик, но средствата за неговото постигане са живи хора, наши приятели.

Ибн Хасан очевидно очакваше такъв въпрос, затова спокойно отговори:

— Всъщност силата на всяка власт е в заслепените й последователи. Познанието е достъпно на людете в различна степен. Който иска да ги води, трябва да се съобразява с това. Тълпите търсели от пророците чудеса. Те трябвало да ги извършват, за да запазят авторитета си. Колкото по-ниско е съзнанието, толкова по-голяма е пламенността. Затова деля човечеството на две много различни части. На една шепа такива, които знаят как стоят нещата в действителност, и на огромни тълпи, които не знаят. Първите са призвани да водят, а вторите — да бъдат водени. Първите са като родители, а вторите като деца. Първите знаят, че истината е непознаваема, а вторите протягат ръце към нея. Какво друго остава на първите, освен да захранват вторите с приказки и измислици? Какво друго, освен лъжи и измама! И въпреки това те са водени от милост. Ако слепотата и измамата са неизбежни, за да водиш масите към някаква цел, която ти виждаш, а те не разбират, защо да не построим от това заслепение съзнателно тяло? Ще ви дам за пример гръцкия философ Емпедокъл, който приживе бил почитан от учениците си като бог. Когато усетил, че идва сетният му час, се качил на върха на вулкан и скочил в гърлото му. Преди това обаче бил казал, че ще бъде посрещнат жив на небесата. Но по случайност на ръба на вулкана останал сандалът му, който го издал. Да не беше тази дребна подробност, светът и днес сигурно щеше да вярва, че е отишъл жив на оня свят. Ако се замислим внимателно, той не би могъл да стори всичко това от користолюбие. Защото какви ползи би могъл да получи от туй, че след смъртта му учениците му ще вярват в неговото възнесение? По-скоро си мисля, че бил толкова добронамерен, та не искал да разруши вярата на последователите в своето безсмъртие. Усещал, че искат от него лъжи, и не желаел да ги разочарова.

— Такава лъжа наистина е безобидна — след размисъл отвърна Бозорг Омид, — но измамата, която готвиш на федаините, е на живот и смърт.

— Бях ви обещал, че ще ви дам философско обяснение за своя план — продължи Хасан. — Затова нека сме наясно какво точно се върши в градините. Да разчленим това предвидено събитие на съставните му части. Имаме трима младежи, които може би ще повярват, че сме им отключили вратата на рая. Ако наистина са убедени в това, какво ще им се случи? Разбирате ли, приятели? Блаженство, каквото смъртен не е изпитвал.

— Но колко горчиво биха се излъгали — засмя се Абу Али. — А именно това най-добре знаем ние тримата.

— Засяга ли ги тях ние какво знаем? — отвърна Хасан. — Нима ти знаеш какво ще стане утре с тебе? Знам ли аз какво ми готви съдбата? Знае ли Бозорг Омид кога ще умре? Въпреки това тия неща вече от хиляди години са решени в устройството на вселената. Протагор е казал, че човек е мярката за всичко съществуващо. Онова, което осъзнава, съществува, а онова, което не осъзнава, не съществува. Тримата там долу с цялата си душа и тяло, с всичките си сетива, ще усетят и познаят рая. Значи, за тях раят съществува. Ти, Бозорг Омид, се ужаси от измамата, с която примамих федаините. При това забравяш, че ние самите всеки ден сме жертви на измамата на нашите сетива. В това отношение аз с нищо не бих бил по-лош от онова въображаемо същество над нас, което ни е създало, както твърдят различните вери. А това, че сме надарени с лъжливи сетива, е разбрал още Демокрит. За него нямало нито цветове, нито звуци, нито сладост, нито горчивина, нито студ, нито топлина, а само атоми и пространство. А Емпедокъл познал, че цялото ни знание идва от сетивата. В тях няма нищо, което го няма и в нашите мисли. Значи, ако сетивата ни лъжат, как може да е правилно познанието ни, що се основава на тях? Погледнете евнусите в градините. Поверихме им да пазят най-красивите момичета. Имат същите очи като нас, същите уши и същите сетива. И въпреки това! Малък разрез на тялото им е достатъчен, за да се промени изцяло представата им за света. Какво е за тях омайващият мирис на плътта на младо момиче? Отвратително изпарение на потна кожа. А допирът на твърди женски гърди? Неприятно чувство от досега с месестата част на чуждо тяло. А тайният път към върха на човешката страст? Мръсна тръба за нечистотии. Виждате колко недостоверни са нашите сетива. Слепият не се вълнува от красивите цветя в градината. Глухият е безчувствен към песента на славея. Евнусите не трепват пред прелестта на девойката, а глупакът си свирука пред цялата мъдрост на света.

Абу Али и Бозорг Омид неволно се засмяха. Струваше им се, че Хасан ги беше хванал за ръце и ги водеше по стръмно, криволичещо стълбище към тъмна и дълбока пропаст, в която самите те не смееха да погледнат. Усещаха, че отдавна беше премислил всичко, което им разказа.

Хасан продължи:

— Ако някой като мене е разбрал, че не може да се опре на нищо, което вижда и усеща около себе си, ако осъзнава, че е заобиколен от неизвестности и неясноти и постоянно е жертва на измами, той спира да чувства всяка от тях като нещо, насочено против себе си, и ги възприема като неминуема част от живота, с която все някога трябва да се примири. Измамата като един от елементите на живота, като стихия, която не е враждебна към нас, като един от начините да продължим да съществуваме изобщо за мене е единствената възможност за онези, които са постигнали някакво по-висше познание. На Хераклит вселената му се струвала като сметище, натрупано без план, което времето подрежда. Времето е подобно на дете, което си играе с шарени камъчета, подрежда ги, а после отново разрушава подреденото. Колко възвишена картина! Времето е като владетел, като художник. На тяхната съзидателна страст е подобна безсмислената воля, която управлява световете. Извиква ги в съществуване и отново ги хвърля в нищото. Но докато ги има, са неповторими и заключени в себе си, подчиняват се на собствените си строги закономерности. И ние сме в такъв свят. Подчиняваме се на законите, които управляват в него. Част от него сме и не можем да го напуснем. В този свят заблудата и измамата са важни.

— Милостиви Аллах — възкликна Абу Али. — Да не би и ти, Хасане, да си създал свят със собствени закони. Създал си свой свят, шарен, странен и страшен. Аламут е твое дело, Ибн Сабах.

Абу Али се засмя и това накара и Хасан да се усмихне. Бозорг Омид гледаше господаря си, слушаше, размишляваше и се удивляваше. Беше се озовал в съвсем непознати и чужди води.

— В твоята шега, Абу Али, се съдържа голяма истина — продължи Хасан със старата си усмивка. — Още долу ви казах, че съм влизал в работилницата на самия създател и погледнах под пръстите му. Може би от милост е скрил нашето бъдеще и деня на смъртта ни. Същото правим и ние. Къде е написано, че и нашият живот на този свят не е измама? Дали нещо е истина, или нашето въображение само решава съзнанието ни. Ако след като се събудят, федаините мислят, че са били в рая, значи са били в рая! Защото между истинския и неистинския рай няма разлика сама по себе си. Ако знаеш, че си бил някъде, значи наистина си бил там! Нима техните сладости, наслади и радости не са същите както в истинските небеса? Епикур мъдро е казал, че избягването на страданието и болката и търсенето на наслади и лично удобство са единствената цел на човешкия живот. Тогава кой ще има по-голямо щастие от нашите федаини, които изпратихме в рая? Наистина! Какво ли не бих дал да можех да съм на тяхно място! Да мога веднъж да се насладя на мисълта, че се радвам на райските блаженства!

— Какъв софист! — възкликна Абу Али. — Сложи ме на колелото за мъчения и ме уговаряй, както сега убеждаваш двама ни, че така ми е по-добре, отколкото да си лежа на меките възглавници. Кълна се в брадата Исмаилова, сигурно щях да се смея от блаженство.

Хасан и Бозорг Омид се засмяха.

— Време е да видим какво правят нашите герои — предложи Хасан, след което тримата станаха и се приближиха до стените.

— Все още всичко е спокойно — продължи Бозорг Омид. — Да се върнем към разговора ни. Ти казваш, Ибн Сабах, че искаш поне веднъж и ти да си помислиш, че си бил в рая. А какво по-особено ще се случи на федаините, дори да си го помислят? Ще ядат ястия, които и иначе могат да ядат, ще се наслаждават на девойки, каквито има хиляди под слънцето.

— Не! — отговори Хасан. — За простия смъртен не е все едно дали е гост в царския дворец, или в обикновен сарай, дори и на двете места да му поднесат еднакво ястие. По същия начин прави разлика между царска дъщеря и овчарка, дори да си приличат по външен вид. Защото насладите ни не зависят само от телесните сетива, а са сложни неща и се влияят от най-различни неща. Момичето, което виждаш като хурия с възвръщаща се невинност, ще ти даде по-други радости от момичето, което си купил като робиня.

— С това ми напомни нещо — намеси се Абу Али. — В Корана е записано, че райските момичета никога няма да изгубят невинността си. Помисли ли за това? Гледай тази дреболия да не съсипе целия ти план!

Хасан се засмя:

— Там долу няма много невинност — отговори той, — нито пък напразно съм довел Апама от Кабул. Какво мислите, че тя случайно се слави като най-добрата любовница от Кабул до Самарканд? Казвам ви, че и след десетима любовника беше пак като шестнайсетгодишна девойка. По-точно, владееше една любовна тайна, която, щом я научиш, ти се струва съвсем проста. Но ако не я знаеш, ще повярваш в постоянно възобновяващата се невинност. Това средство е смес от минерали, която, ако се използва правилно, свива кожата и може всекиго да заблуди.

— Ако наистина си помислил и за това, си жив шейтан — засмя се Абу Али.

— Гледайте! Един от федаините се събуди! — възкликна Бозорг Омид. И тримата видяха през стъклената стена как момичетата наобиколиха момчето, което очевидно нещо им разказваше.

— Това е Сюлейман — каза Хасан и неволно сниши глас, сякаш се боеше, че в градините ще го чуят. — Той е първият смъртен, който някога се е събудил в рая.

* * *

Когато евнусите донесоха Сюлейман в павилиона, около Фатима настана гробна тишина. Без думи го хванаха за краката и раменете и го метнаха на възглавниците. След това също толкова безшумно отнесоха празната носилка.

Момичетата едва смееха да дишат. Зяпаха тялото, покрито с черна покривка. Зейнеб прошепна на Фатима да отвие спящия гост. Фатима приближи на пръсти, наведе се и смъкна покривалото. Застана като вкаменена. Колкото и да се надяваше, не си представяше, че Сюлейман ще е толкова красив. Бузите му бяха розови като на момиче, едва покрити с лек мъх. Червените му устни бяха полуотворени като череши, а между тях проблясваше ред бисерни зъби. Имаше гъсти и дълги мигли, които хвърляха дълги сенки върху бузите му. Лежеше на една страна — едната му ръка беше под тялото, а с другата беше обгърнал възглавницата.

— Харесва ли ти, Халима? — тихо попита Ханум.

— Ни най-малко.

— Внимавайте, ще го изядете с очи.

Сара тихичко се закиска.

— Ти вече щеше да си го изяла, ако можеше — подразни я Зейнеб.

— Я, кой се намери да ме поучава!

Фатима взе арфата и тихичко засвири. Като видя, че Сюлейман продължава да спи, събра смелост и запя с половин глас.

— Говорете спокойно, като че ли сте сами — каза Фатима. — Сигурно още дълго ще чакаме да се събуди.

Когато заприказваха високо, момичетата възвърнаха смелостта си. Започнаха да се смеят, закачат и присмиват една на друга.

Изведнъж Сюлейман стана неспокоен.

— Вижте, събужда се! — възкликна Зейнеб.

Халима закри очи с ръце.

— Не, само сънува — въздъхна Сара.

Халима погледна отново.

— Да не ми създаваш неприятности — предупреди я Фатима.

В този миг Сюлейман се привдигна на ръце, за миг отвори очи и отново ги затвори. Пак ги отвори широко и се вторачи в уплашените и любопитни лица на момичетата. След това тръсна глава, промърмори нещо и легна.

— Сигурно мисли, че сънува — прошепна Айша.

— Приближи се до него, Фатима, и го помилвай — предложи Зейнеб. — Може би това ще го разсъни.

Фатима тихо приседна на възглавниците до него. Поколеба се няколко секунди и съвсем леко го погали по бузата.

Сюлейман се сепна. Обърна се и ръката му удари в бедрото на Фатима. Това я попари все едно беше огън. Затаи дъх и се ослуша, изгаряща от трескаво любопитство.

Сюлейман отново се привдигна до кръста. Насила отвори очи и се загледа във Фатима, която трепереше пред него. Без да продума, я прегърна и придърпа към себе си. Също така безсъзнателно и тъпо започна да я целува.

Фатима не знаеше какво точно се случва. И някак отсъстващо попита:

— Обичаш ли ме, Сюлейман?

Той беше наведен над нея. Погледна я право в очите и промърмори:

— Бягай, бягай! Красива си, но знам, че това е само сън. Проклятие, и те са покварени.

Фатима се дръпна и се освободи от унеса си. Срамежливо погледна другите момичета. Изведнъж си спомни за задълженията си. Представи си страшното наказание, което обеща върховният господар, ако опитът не успее. Отблъсна Сюлейман от себе си и му каза сърдито:

— Не те ли е срам, Сюлейман? В рая си, а проклинаш!

— В рая?

Сюлейман потърка очи и се огледа. Зениците му се разшириха от удивление.

— Какво, какво е това? — запелтечи той. Започна да опипва около себе си, хвана се за възглавницата и плахо докосна Фатима.

След това стана. Загледа се в шумния водоскок, приближи се до басейна и потопи ръка в него.

— О, свети небеса! — прошепна. — Наистина съм в рая!

Момичетата го наблюдаваха, уплашени и с притаен дъх. Ако разбере? Ще им отсекат главите. Ще могат ли цяла вечер да го държат в заблуждение?

Фатима първа се окопити:

— Дълъг път имаш зад себе си. Жаден ли си?

— О, жаден съм — прошепна той.

Даде знак и Сара донесе купа със студено мляко. Сюлейман го взе от ръцете й и жадно го изпи.

— Като новороден съм — каза той и на лицето му се появи усмивка.

— Хайде, ще те изкъпем — каза Фатима.

— Добре, но гледайте настрани.

Послушаха го, а Сара и Зейнеб се закискаха.

— Защо се смеете? — попита ги с недоверие.

— Такъв е редът тук!

Той се потопи във водата.

— Колко приятно топла е.

Зашеметението го напускаше. Все още се чудеше, но някак започна да свиква.

— Дайте ми кърпа! — каза с висок глас.

Веднага я получи.

— Бих искал да ви видя и вие да се къпете.

Фатима намигна. Момичетата развиха воалите, с които бяха увити, и се потопиха във водата. Халима се скри, но Сара я дръпна в басейна. Започнаха да се пръскат, а павилионът се изпълни с писъци и смях.

Сюлейман се наметна с една мантия и легна на възглавниците.

— Тук наистина е весело — каза със смях.

Усети слабост и страшен глад. С гладни очи погледна приготвените ястия, които чакаха на масичките в ъгъла. Фатима се загърна и се приближи.

— Гладен ли си, Сюлейман? — попита го с ангелска любезност.

— И още как.

Бързо му донесоха. Нахвърли се на ястията като изгладнял вълк. Силата му видимо се възвръщаше.

— Налейте му вино — прошепна Фатима.

Пиеше на големи глътки. Гледаше красавиците, които го обслужваха. Плътта им прозираше през воалите. Погледът му се замая от страст.

— Всичко това мое ли е? — попита той.

За да провери, хвана Айша за ръката и я дръпна към себе си. Тя не се съпротивляваше. След това Лейла сама се притисна о него.

— Опийте го, замайте го — Фатима продължаваше да дава нареждания шепнешком.

Виното постепенно го удари в главата.

— В името на брадата на мъченика Али! — извика той. — Сеидуна говореше истината. Действително му е даден ключ от райските порти.

Прегръщаше и целуваше всички подред.

— Да не съм умрял? — попита изведнъж загрижено.

— Не бой се — утеши го Фатима. — Утре ще бъдеш в Аламут на служба при Сеидуна.

— Познавате ли го?

— Нали сме в рая!

— Значи знаете, че сутринта размазахме еретиците?

— Разбира се, че знаем. Ти си преследвал турците, а Ибн Тахир изтръгнал знамето на врага.

— Аллах е велик! Ако разкажа това на Наим или Обейда, ще ми се изсмеят в лицето.

— Толкова ли е слаба вярата им?

— Кълна се в брадата на пророка, че и аз не бих повярвал, ако те ми разкажат нещо подобно. А къде са Ибн Тахир и Юсуф?

— Също в рая, както теб. На онзи свят ще бъдете пак заедно и ще си разказвате какво сте видели и преживели.

— Наистина, Аллах е свидетел, чудни неща се случват на почтените мюсюлмани.

Приятно опиянен, той започна да разказва за Аламут, за учителите и другарите си, както и за битката с турците.

Момичетата насядаха около него и предано го слушаха. Беше първият, чиято мъжественост усетиха в тези градини, при това какъв младеж! Всички до една се влюбиха в него.

Фатима седна на арфата, започна да свири и да пее тихо. От време на време хвърляше влюбени погледи към Сюлейман.

— Фатима измисля песен — прошепна Ханум.

Халима се криеше зад нея. С пръсти се държеше за раменете й и от време на време поглеждаше към Сюлейман. Много го харесваше. Неговият самоуверен разказ, простосърдечният му, весел смях, смелостта му — всичко беше очарователно. Сама на себе си се ядосваше, но се чувстваше много глупаво.

Докато Сюлейман разказваше, от време на време хващаше възхитения й поглед. Освен него и пръстите на раменете на Ханум не видя нищо друго. Стори му се, че не я беше докоснал. По име знаеше само Фатима, Сара, Зейнеб, Айша и Лейла.

— Коя е тази малката, дето се крие зад гърба ти? — попита той Ханум.

— Халима.

Всички се засмяха. Сюлейман объркано се огледа. Големите очи и пръстите изведнъж изчезнаха зад Ханум.

— Ела по-близо, Халима — каза той. — Даже не можах да те видя.

Ханум, Шехре и другите я грабнаха и я бутнаха към Сюлейман. Тя трескаво се хвана за килима и възглавниците и дръпна всичко със себе си.

— Тази малката винаги ли е толкова плашлива?

— Винаги. Дори от гущери и змии се страхува.

— От мене няма да се страхуваш, нали? Нали не си турчин или някакъв еретик? Само те се плашат от мен.

Той понечи да я целуне, но тя се измъкна нескопосано и провеси нос.

— Какво значи това? — учуди се той.

Фатима започна да тропа в ъгъла, а Халима изведнъж обви ръце около врата му и скри глава на гърдите му.

— Не мога да ги понасям до себе си — прошепна тя.

— Отидете при Фатима — заповяда той на момичетата.

„Колко прекрасна и странна е“, помисли Сюлейман. Ръцете й го обгръщаха все по-здраво, а лицето й беше горещо като нажежено желязо.

— О, Аллах, колко е сладка — прошепна и я стисна в прегръдките си. В това време Сара му предложи вино. Докато пиеше, Зейнеб бързо смени възглавниците.

— Никоя друга не е толкова сладка и мила — промърмори Сюлейман.

Халима се сви в ъгъла, заби лице във възглавниците и веднага заспа. Фатима се покашля.

— Ще изпея песен за тази вечер — каза с очарователна усмивка, от която на бузите й се появиха трапчинки.

— Прекрасно — зарадва се Сюлейман. Излегна се на възглавниците и подпря глава с ръце.

— Слушайте!

Фатима започна да пее в съпровод на арфата:

Сюлейман, сивият сокол

Попадна в рая ненадейно

Видя красавицата Фатима

Не попита откъде е.

 

Нежно се уви около нея

Като лебед бял.

Каквото имаше, тя даде му в дар.

Той беше неин господар.

 

Красивата Айша дойде,

Немирна и неукротима,

От Фатима мъжа отне,

Само за себе си да го има.

 

И Лейла я боли сърцето:

Ах, тъй красив е Сюлейман,

До него близо се прокрадва —

„На мен е само обещан“.

 

Едва Тюркян това видя

Към него хвърли се със сила

Защо е толкоз запленена,

Дали вино вълшебно е изпила.

 

А вече друга се гласи

Сърцето му да заплени,

Красива като райски цвят

Е Сара, черна кат маслина.

 

С очите черни го изпива

И с тъмна плът го съблазнява.

Но и Зейнеб ще го зарадва

С очите сини без усилие.

 

Аллах даде на Халима тънък стан,

Дари я с дълги, тънки нозе.

Вместо в харема на султана,

Като хурия тя взе юнашкото сърце.

 

Ханум и Шехре тъй също

Към него протягат ръце

Едната го по устните целува,

На друга в скута той полага лице.

 

А през туй време Фатима

Не спира струните да гали.

Неверния любим тя гледа

И сълзите преглъща, дави.

 

Сюлейман към Фатима пристъпва,

Красив и силен герой,

В очите я целува страстно

Отново мила му е тя.

 

Тогава в кръг около него

Момичетата всички се извиват

Запяват гласно, да се чуе,

През девет планини в десета.

 

Раят не беше рай, додето

Не влезе в него този пехливан.

Да викнем, да се чуе надалече

Какъв юнак е Сюлейман!

Писъци, смях и шумно одобрение последваха песента на Фатима. Момичетата дръпнаха Сюлейман в средата и започнаха да се въртят около него, като възклицаваха и вдигаха наздравици в негова чест. Той едва успя да се отскубне от тях. Отиде до Фатима и я прегърна.

— Прекрасна песен! — засмя се. — Трябва да ми я напишеш. Само тогава ще млъкнат Наим и Обейда.

— Не можеш да вземеш нищо от рая — възрази Фатима. — Научи я наизуст.

Най-сетне шумът събуди Халима. Тя се огледа учудено и попита:

— Какво е станало?

— Фатима измисли песен — отговори Сара. — Но и тебе те има в нея.

— Тогава сигурно е много глупава.

Сгуши се сред възглавниците и опита да заспи отново.

Но Сюлейман я забеляза. Приближи се до нея и я дръпна за рамото.

— Как така спиш, когато имаш гости?

Седна до нея, а тя се гушна в него. Сюлейман почувства приятния й топъл дъх и скоро се унесе.

— Колко са мили — каза Айша.

— Да ги оставим да се наспят.

Фатима извика Зейнеб.

— Да измислим песен за тях — предложи тихо.

Другите момичета все повече се опиваха от виното и ставаха все по-весели. Танцуваха, скачаха в басейна, шегуваха се и се смееха.

Песента беше готова и Фатима заповяда на момичетата да събудят Халима и Сюлейман. Те отвориха очи едновременно, погледнаха се и се засмяха.

— Ех, сега да ме види Юсуф!

Сюлейман беше безмерно щастлив. Момичетата му предложиха вино. Той отказа чашата и започна да пие от делвата.

— Никой султан не е живял толкова добре!

— Слушайте, Фатима и Зейнеб ще ви изпеят песен.

Сюлейман се облегна на възглавниците и дръпна Халима до себе си.

Фатима и Зейнеб запяха:

Халима, хурия във рая

Е като пораснало дете,

Под вежди гледа тя сърдито,

Ако момчето някоя й вземе.

 

От гущери и змии бяга

И казва тя от страх това,

Че Аллах ги е направил,

За да ядат те малките деца.

 

Често хвърляше скришни погледи

Към смешните евнуси,

И нощем в леглото си казваше,

Ах, защо не са истински юнаци.

 

Едва щом Сюлейман дойде във рая,

Сърцето й заби така,

Че нито помни, нито ще да знае

Що значи ум и разум на света

 

Когато хвана я с ръцете силни

За момичешките й гърди,

Тя викна, тихо и звънливо,

Преди дъха си да стаи.

 

Очи склони и затрепери,

Почти припадаща от страст,

Изпълнена с любов и свян,

Тя пламна почти до несвяст.

 

В сърцето си се може би боеше,

Че няма да е подобаващ дар,

Което нявга знаеше — забрави,

Че днес намери своя господар.

 

И все пак случи се онуй,

Що случва се по тез места,

И в погледа й заблестя,

Блажена, тиха светлина.

Момичетата се засмяха. Халима цяла почервеня от срам и гняв. Сюлейман също се смееше доволно, с цяло гърло. Беше вече толкова пиян, че трудно се държеше на краката си.

— Ще хвърля всички възглавници по главите ви, ако не млъкнете! — заплаши Халима, докато размахваше заплашително юмрук.

В този миг се дочу далечният и мрачен рев на рог. Веднъж, два пъти, три пъти. Момичетата притихнаха. Фатима пребледня, но скришно приготви топчето, което да сложи в питието. Сюлейман също се заслуша. Успя да се привдигне с усилие.

— Какво означава това? — попита учудено.

— Още една чаша, Сюлейман?

Фатима едва успя да прикрие загрижеността си. Напитката беше готова. Момичетата дръпнаха Сюлейман отново върху възглавниците.

— Какво ще разкажеш на Наим и Обейда за това, което видя в рая? — попита Фатима, за да отклони вниманието му от опасните мисли.

— На Наим и Обейда? Те няма да ми повярват. Но аз ще им покажа, само да посмеят да се усъмнят. Ще им дам това — и размаха твърдия си юмрук. Фатима му подаде чашата с напитката, която той пресуши на един дъх. Обхвана го тежка омая, която се опитваше да възпре с последни сили.

— Дайте ми нещо за спомен.

— Не можеш нищо да вземеш със себе си.

Той разбра, че няма да изкопчи нищо от Фатима. Отслабващата му десница несъзнателно сграбчи китката на Халима и златната й гривна се оказа в ръката му. Той я скри под мантията си и заспа дълбоко.

Халима не го издаде. А и как би могла? Беше го обикнала с цялото си сърце. В павилиона настана пълна тишина. Фатима взе черното покривало, покри спящия младеж с него и зачака.

* * *

— Нещата сами по себе си не ни правят щастливи или нещастни — каза Хасан на приятелите си, когато отново полегнаха на възглавниците. — Това правят само нашите мисли, нашето убеждение за тях. Ето един пример: един скъперник заравя съкровище на скришно място. Пред другите се прави на бедняк, но в себе си се наслаждава на мисълта, че е богаташ. Съседът му разбира за тайната и открадва съкровището. Но скъперникът продължава да се радва, докато не открива кражбата. И ако преди това го сполети смъртта, той ще издъхне с щастливото съзнание, че е богат. Същото е и с мъжа, който не знае, че любимата му го мами. Ако не разбере това, ще живее щастлив до смъртта си. В друг случай неговата любима може да бъде пример за вярност. Но ако лъжливи уста го убедят, че му е невярна, той би изживял адски мъки. Тоест нито нещата, нито действителната истина определят нашето щастие или нещастие, а само нашата представа, съзнанието ни за тях. Всеки ден се убеждаваме колко лъжливи са тези представи и на колко крехка нишка се държи щастието ни! Но и колко неоснователно е често пъти нашето страдание! Какво чудно има тогава, че мъдрите са равнодушни и към двете и че на щастието се наслаждават само простаците и глупаците?

— Твоята философия не ми е по вкуса — отговори Абу Али. — Истина е, че в живота непрекъснато се бъркаме и винаги сме жертви на погрешните си убеждения. Нима трябва да се откажем от всяка радост само защото представите ни са измамни? Ако човек приеме твоята мъдрост, би могъл да изживее живота си в съмнения и несигурност.

— Тогава защо се ядосваше, задето изпратих федаините в рая? Не са ли щастливи? Каква е разликата между тяхното щастие и щастието на някой друг, който не знае истината за това щастие? Разбирам какво ти пречи. Пречи ти това, че ние тримата знаем нещо, което те не знаят. И въпреки това те се чувстват по-добре от мен например. Представяш ли си колко ужасно биха се чувствали и тримата, ако от самото начало се бяха усъмнили, че нарочно съм ги вкарал в нещо, което те не знаят. Или че аз знам нещо повече от тях за онова, което им се случва. Или ако усещат, че са само играчка, безволеви фигурки за шах в моята ръка. Че са само средство в служба на висша воля, в името на неизвестен план. Приятели, това усещане, това съмнение трови всеки ден от живота ми. Чувството, че над нас има някой, който с ясно съзнание наблюдава вселената и нашето положение в нея, който знае за нас много неща, вероятно дори часа на смъртта ни, който е скрит от нашия разум. Който може би има свои собствени планове за нас, който ни използва за своите опити, може би си играе с нас, със съдбата ни и нашия живот, докато ние, кукли в ръцете му, се радваме и веселим тук, залъгвайки се, че сме ковачи на собствените си съдби. Защо именно висшите духове толкова дълбоко се вълнуват от разкриването на тайните на природните явления, защо именно мъдрите страстно се посвещават на познанието и размислите за вселената? Епикур е казал, че мъдрият е напълно щастлив, ако не го измъчва страхът пред неизвестните небесни явления и пред загадката на смъртта. За да отклони или поне за да обясни този страх, той се посветил на науката и изследването на природата.

— Много учено — добави Абу Али. — Но ако добре те разбрах, твоето мъдруване може да се сведе до следното твърдение: „В сърцето ти те измъчва съзнанието, че не си Аллах“.

Хасан и Бозорг Омид се засмяха.

— Не си се излъгал в предположението си — каза Хасан. Той пристъпи до стената и посочи към онази част на небето, на която блестяха хиляди мънички звезди.

— Погледнете този неизмерим небесен свод! Кой може да преброи звездите, с които е обсипан? Аристарх е казал, че това са слънца. Кой човешки разум може да разбере това? И все пак всичко е съвършено устроено, като че ли се управлява от нечия съзнателна воля. Няма значение дали тази воля е Аллах, или сляпото действие на природата. В сравнение с тази безкрайност ние сме смешни и безпомощни. Аз за първи път осъзнах нищожността си пред вселената, когато бях на десет години. Какво ли не съм преживял оттогава и колко неща преминаха! Премина вярата ми в Аллах и Пророка, премина и омайният чар на първата любов. Нищо вече не ухае така красиво, както цветът на жасмин в лятна нощ, дори лалетата не цъфтят в същите ярки цветове. Само взирането в неизмеримостта на всемира и страхът от неизвестните небесни явления си останаха същите. Съзнанието, че земята е само зрънце в праха на вселената, че ние върху нея сме като някаква краста, безкрайно малки въшки — тази мисъл все още ме изпълва с отчаяние.

Абу Али скочи на кривите си крака и започна да опипва с ръце около себе си, като че ли се защитаваше от невидими противници.

— Слава на Аллах, че ме е създал скромен и ме е спасил от такива грижи — възкликна на шега. — С удоволствие ги оставям на Бату, Мамун и Абу Машар.

— Да не мислиш, че на мене ми остава нещо друго? — отговори Хасан в същия тон. — Да, велик е бил Протагор, когато е изрекъл мисълта, че човекът е мярка за всички неща! Какво друго ни остава да направим, освен да прегърнем тази двуостра мъдрост? Да се задоволим с купчината кал и вода, на която живеем, и да оставим въпросите за всемира на свръхчовешките умове. Тук долу, в този беден, малък свят, е нашето царство, мястото, пригодено за нашия разум и воля. „Човекът е мярка за всички неща.“ Въшката изведнъж станала достойна за уважение! Само трябвало да бъде ограничена. Да се извади от разбирането й вселената, така че да се задоволи с твърдата земя, на която стои. Когато проумях това, приятели, с всички сили се хвърлих да подреждам себе си и нещата около мен. Вселената ми стана като огромна непрочетена карта, в средата на която се намира сива точка — нашата земя. На тази точка — едно безкрайно малко черно петънце — аз, моето съзнание. Единственото, което познавам със сигурност. Отказах се от бялото, трябваше да проумея сивата точка, да измеря обема и числата й, а след това… да я завладея, да започна да я управлявам съгласно своя разум, своята воля. Защото е страшно да си под онзи, който е опитал да се мери с Аллах.

— Виж, едва сега те разбирам добре, Ибн Сабах! — възкликна не без насмешка Абу Али. — Ти искаш да си на земята това, което на небето е Аллах.

— Аллах е велик! Ето че веднъж и твоята глава да проумее нещо — засмя се Хасан. — Беше крайно време! Защото наистина не знаех на кого да оставя наследството си.

— Но онова бяло петно на картата си го описал цялото — каза Абу Али. — Къде ще намериш мястото за своя рай?

— Видиш ли, разликата между нас, прогледналите, и огромните множества, които се лутат в тъмнината, е следната: ние сме се ограничили, а те не могат и не искат да се ограничат. Те изискват от нас да премахнем бялото петно на незнанието им. Не могат да понесат никаква несигурност. Но тъй като нямаме истина, трябва да ги утешаваме с измислици и приказки.

— Приказката долу, изглежда, се развива бързо — добави Бозорг Омид, който гледаше през стената и дочу последните думи. — Събуди се и другото момче, а момичетата танцуват около него.

— Да видим — каза Хасан и с Абу Али се приближиха до него.

* * *

Момичетата с притаен дъх гледаха как Зулейха отгръща покривалото на спящия Юсуф. Когато евнусите го донесоха, заради ръста му стъпалата му стърчаха от носилката. Сега под одеялото се показа огромното му тяло.

— Какъв великан! Може да те скрие в пазвата си, Джада — прошепна Зофана, която се опитваше да събере смелост.

— И ти няма да си много висока до него — отговори Рокая.

В това време Зулейха застана до него и започна да го разглежда с почуда.

— Какво ли ще направи, като се събуди? — добави малката Фатима. Беше закрила с ръце очи, като че ли искаше да се предпази от неизвестна опасност. Тя беше от най-страхливите, а за да се различава от първата Фатима, всички й казваха малката Фатима.

— Ще те изяде — подразни я Хабиба.

— Недей да я плашиш. И без това е страхлива — каза Рокая през смях.

Но Юсуф продължаваше да спи. Само се обърна с гръб към светлината, която дразнеше очите му.

Зулейха стана и се приближи до момичетата.

— Спи дълбоко, като че ли е в несвяст — каза им. — Но нали е прекрасен и смел? Нека да пеем и танцуваме, за да се зарадва, когато се събуди.

Всяка взе по един музикален инструмент. Започнаха да свирят и танцуват тихо. Зулейха и Рокая се хванаха за тарамбуките и опитаха да се извият в бавен танц.

Джада и малката Фатима още трепереха от страх.

— Вие защо не пеете? — ядоса се Зулейха. — Да не мислите, че не виждам, че само отваряте уста?

— Сигурно такъв е бил Сухраб, синът на Рустам — предположи Асма.

— А ти да не се виждаш като красивата Гурдафрид? — засмя се Зулейха.

— Не се смей, Зулейха. Дори ти си далече от нея.

В отговор Зулейха започна да се извива и да показва предизвикателно своите прелести.

— Вижте, Зулейха се е приготвила да съблазнява — засмя се Асма. — Но нейният герой спи и не й обръща внимание.

— Точно като египетския Юсуф, който не обръщал внимание на Зулейха, жената на Потифар — възкликна Рокая.

— Наистина! Юсуф и Зулейха! Колко хубаво!

Джада беше щастлива от откритието си и предложи:

— Да съчиним песен за тях!

Оставиха инструментите и скупчиха глави. Започнаха да коват стиховете. Постепенно възникна препирня и Зулейха се намеси.

Тогава Юсуф се надигна на лакти и се огледа. Изведнъж започна да се смее заразително.

Момичетата запищяха от страх.

— Ужас! Предадени сме! Всичко е чул!

Зулейха се хвана за главата и отчаяно погледна момичетата.

Юсуф се сепна, разтърси глава, стисна и отново отвори очи. След това погледна момичетата с израз на неописуемо учудване.

— Аллах е велик! Това не е сън!

Зулейха се окопити. С леко поклащане се приближи и седна на възглавниците до него.

— Разбира се, не е сън, Юсуф. Ти си в рая. Ние сме хуриите, които те очакват.

Юсуф я докосна внимателно. Повдигна се, обиколи басейна и с несигурни очи огледа момичетата, които не откъсваха погледи от него. Когато се изправи пред Зулейха, възкликна, донякъде сам на себе си:

— Всички мъченици! Сеидуна беше прав. А аз не му повярвах!

След това седна на леглото. Обзе го слабост, а в устата си усещаше лош вкус.

— Къде са Сюлейман и Ибн Тахир?

— Също в рая, както и ти.

— Жаден съм.

— Дайте му мляко — нареди Зулейха.

Той изпразни пълна паница.

— Сега олекна ли ти, измъчен пътнико беден?

— Олекна ми.

— Защо се засмя, когато се събуди?

Юсуф опита да си спомни. Изведнъж отново го напуши смях.

— А, нищо. Глупави сънища.

— Разкажи ни.

— Ще ми се смеете. Сеидуна ми даде някакво топче и изведнъж ми се стори, че летя. Когато напрегнах мисъл, осъзнах, че още лежа на земята. Но… в името на седемте пророци! Как тогава дойдох тук? Да не би наистина да съм летял?

— Разбира се, че си летял, Юсуф. Видяхме как доплава по въздуха в този наш дом.

— Всемилостиви Аллах! Това истина ли е? Почакайте, тогава ще ви разкажа какво сънувах. (А дали изобщо сънувах?) Значи, летя над безкрайни страни и идвам в една голяма пустиня. Тогава видях под себе си сянката на ястреб, която се движи така, както се движа и аз. Казах си: „Преследва те хищна птица, Юсуф“. Огледах се нагоре, надолу, след това наляво и надясно. Сянката под мен повтори същите движения с крилете си. Като малък, когато пасях стадото на баща ми, често съм виждал такива сенки да се плъзгат по земята.

Животните трепереха и бягаха от тях. Затова добре ги познавам. Помислих си: „Да не си се превърнал в орел, Юсуф?“. Изведнъж се оказах над огромен град. Никога досега не бях виждал нещо подобно. Дворци като планини, между тях площади, джамии с шарени кубета, минарета и кули, колкото копията на някоя войска. Казах си: „Сигурно си над Багдад или може би над Кайро?“. Прелетях над обширен пазар, от който се носеха викове и шум. Изведнъж спрях пред високо и тънко минаре. На него стоеше халиф, крещеше и махаше с ръце. Стори ми се, че приветства някого и му се кланя. Заедно с него се кланяше и минарето. Огледах се, за да видя на кого се покланя, но не забелязах никого. „Ех, Юсуф — помислих си, — високо си се въздигнал, та чак и халифите и минаретата ти се покланят.“ Тогава в халифа познах Сеидуна. Обзе ме ужас. Огледах се как да избягам. Но в този момент Сеидуна скочи като маймуна от върха на минарето и започна да танцува странно на един крак. Наобиколиха го свирачи, от онези, дето идват от Индия и укротяват змии. На тяхната музика Сеидуна започна да се извива в кръг като полудял. Какво можех да направя? Започнах да се смея с глас. Тогава изведнъж видях вас около себе си. Чудо невиждано! Истината надхвърли съня!

Момичетата се засмяха.

— Наистина необикновен сън — каза Зулейха. — Сънувал си, докато невидими криле са те носели насам.

Тогава Юсуф видя масите, отрупани с вкусни ястия. Усети страшен глад. Вдъхна аромата на храната и очите му заблестяха.

— Гладен ли си? — попита Зулейха. — Трябва най-напред да се изкъпеш. Ето, водата е приятно топла и е готова.

С тези думи се наведе и започна да му развързва сандалите. Другите искаха да свалят мантията му, а той се бранеше.

— Не се притеснявай, Юсуф — каза Зулейха. — В рая си и всичко, което правим тук, е прилично.

Хвана го за ръка и го поведе към басейна. Той хвърли кърпата, с която бяха препрасани слабините му, и се потопи във водата. Зулейха размота воала си и го последва. Свали феса от главата му и го предаде на момичетата да го пазят. Помогна му да се измие, като го пръскаше весело.

Когато излезе от басейна и се изтри с кърпата, му предложиха да хапне. Захвана се с ястията и започна да поглъща всичко наред. „Аллах е велик — не спираше да повтаря. — Сега виждам, че наистина съм в рая.“

Предложиха му вино.

— Нима Пророкът не го е забранил?

— Не познаваш ли Корана и не знаеш ли, че в рая Аллах го разрешава? Защото няма да те удари в главата.

Зулейха го караше да пие. Беше много жаден и изпи на един дъх половин стомна. Приятно замаян, се излегна на възглавниците. Зулейха се притисна към него и сложи главата му в скута си.

— Ех, ако можеха да ме видят Сюлейман и Ибн Тахир!

Почувства се като бог. Отвътре напираше желание да разкаже за сутрешните си подвизи. Рокая седна пред него и му предложи фурми с вино. Когато приключи, момичетата хванаха музикалните инструменти и запяха песен, която току-що бяха съчинили. Юсуф се заслуша, а сърцето му се разтопи от умиление и се изпълни с гордост.

Песен за Юсуф и Зулейха

Тялото на Зулейха е опънато кат лък

В ръката на ловец, готов да стреля.

Чие сърце ще порази стрелата тук?

Юнака смел със името Юсуф.

 

Зулейха — райската хурия, великане,

Аллах създаде само зарад теб.

Най-хубава сред нас е, чуваш ли, Юсуф?

Ти турците срази, а тя пък теб.

 

Като Юсуф Египетски недей бъди,

Жесток и твърд, сърцето й не наранявай.

Защото тя не е на другиго жена,

Към тебе, виж, протяга нежна си ръка.

 

Очи по-черни няма да намериш,

Гърди по-бели, по-прекрасна плът.

Устата й — цъфтяща пъпка — ще спечелиш.

Ако в ръцете й завършиш своя път.

Зулейха обви ръце около шията на Юсуф и придърпа главата му към себе си. Леко и плахо го целуна по устните. Главата му се замая от сладост. Преди да стори каквото и да било обаче, тя скочи на крака и даде знак на момичетата. Те хванаха дайретата и засвириха отново.

Зулейха вдигна ръце, за да се стегнат гърдите й, и започна да се извива в кръста. В началото танцуваше бавно и достойно, като едва се движеше. Юсуф я гледаше с горящи очи. Оглупял и опиянен, не можеше да мисли за нищо. Виждаше само прекрасното тяло, което се виеше пред него в ритъма на музиката.

— Аллах е велик! — прошепна отново.

Танцът на Зулейха ставаше все по-бърз и разкършен. Все по-бързо и по-бързо въртеше бедра, искреше като водопад и извиваше ръцете и нозете си поред с умели движения. Накрая се завъртя бясно около оста си десет пъти, двайсет пъти и като изстреляна стрела се метна в обятията на Юсуф. Той инстинктивно я пое, притисна я до себе си и забрави за всичко. Рокая дойде и ги зави.

След известно време Юсуф се сепна от приятната дрямка. В просъницата се беше уплашил, че ще се събуди отново в Аламут и всичко щеше да се окаже сън. Но отново видя около себе си седемте девойки и Зулейха. Раят сам по себе си не му се виждаше твърде тайнствен. Чувстваше се някак уютно при тези момичета и компанията им му беше наистина приятна. Телата им белееха под воалите. Той видя стегнатите гърди на Зулейха и го обзе мъгляво желание. Кръвта нахлу в лицето му, а споменът за насладата завъртя ума му.

— Дали някой ще ми повярва, когато разкажа за това в крепостта?

В това време момичетата тихо разговаряха.

— Сега ни остави и ние да се позабавляваме с него — прошепна Рокая на Зулейха.

— Не ви трябва да се месите в моята работа. Аз давам нареждания и когато ми трябвате, ще ви кажа.

— Вижте я колко е безочлива! Да не би да мисли, че Сеидуна ни е изпратил само да гледаме?!

Рокая се зачерви от гняв.

— Остави Зулейха сама да решава — успокояваше я Джада.

— Мълчи, скакалец малък. Тя го иска само за себе си.

— Ако се е влюбил в нея.

— Ами като не му позволи дори да се огледа.

— Радвай се, че не те забеляза, защото щеше да се усъмни дали е в рая — Зулейха я изгледа отвисоко.

Рокая пламна, но в този момент видяха, че Юсуф се е събудил и ги гледа. Зулейха злобно ги стрелна с очи. Те бързо взеха подносите и стомните и започнаха да му ги поднасят. Самата тя коленичи до него и го попита с най-милата усмивка:

— Почина ли си, скъпи мой?

Вместо отговор той обви тежката си ръка около кръста й и я притисна към себе си. През рамото й погледът му се насочи към другите момичета. Видя Джада и малката Фатима, седнали на възглавници до стената, да го гледат плахо и възхитено. Намигна им окуражително, като си помисли: „И тези две гълъбчета не са лоши“.

— Какво гледаш, скъпи?

Зулейха усещаше, че в мислите си не е с нея.

— Гледам през прозореца. Едва сега виждам колко светло е навън. Бих искал да разгледам рая.

— Ще ти го покажа, Юсуф.

— Нека и другите дойдат с нас, да не стоят сами.

Намигна на Джада и малката Фатима.

— Върви с тях, ако компанията им ти харесва повече. Аз ще почакам тук.

Юсуф почти се изплаши. Гласът на Зулейха беше твърд и укорителен.

— Зулейха, не исках да кажа това. Само ми беше жал да ги оставим тук сами.

— Мълчи. Издаде се. Вече ти омръзнах.

— Кълна се в Пророка и мъчениците, не лъжа.

— В рая си, а се кълнеш?

— След като не искаш да ме чуеш, Зулейха.

— Хайде, признай, че малката Фатима и Джада ти харесват.

Юсуф не знаеше какво още да каже за оправдание.

— Да вървим, Зулейха. Другите нека направят както намерят за добре.

Сълзите, които блестяха в очите й, бяха изтрити от победоносна усмивка.

— Елате след нас. Да сте ни под ръка, ако потрябвате.

Излязоха от павилиона. Юсуф гледаше необикновеното осветление и клатеше глава.

— Никой в Аламут няма да ми повярва, че съм видял всичко това с очите си.

— Толкова малко ли ти вярват, Юсуф?

— Не се безпокой. Ще ударя в стената онзи, който не ми повярва.

Разхождаха се по пътеките през наситените с аромати градини. Отпред вървяха Юсуф и Зулейха, здраво прегърнати, а зад тях останалите момичета.

— Каква вълшебна нощ! — въздъхна Джада. — Все повече ми се струва, че сме в истинския рай.

— Какво ли е в душата на Юсуф, който вярва, че наистина е в рая! — добави Рокая.

— Ти щеше ли да повярваш, ако се събудиш като него в тези градини? — попита Асма.

— Не знам. Може би ако не съм виждала много от света.

— Странен човек е Нашият господар. Дали мислиш, че наистина Аллах му е наредил да направи тези градини?

— Не питай такива неща, Асма. Той е могъщ, може дори да е магьосник. Не знаеш дали сега не ни чува.

— Страх ме е, Рокая — Джада се хвана здраво за нея.

— Сеидуна каза, че ще остана в рая само тази нощ. Мислиш ли, че отново ще ме изпрати тук? — каза Юсуф.

Зулейха се стресна. Какво да му отговори?

— Не знам, Юсуф. Само знам, че когато завинаги напуснеш онзи свят, ще бъдеш наш господар и ние ще ти служим вечно.

Юсуф беше обзет от странна мъка и хвана по-здраво Зулейха.

— Съжаляваш ли, че ще ни напуснеш?

— Съжалявам, Зулейха.

— Ще мислиш ли за мен?

— Няма да те забравя.

Прегърнаха се. Студът ги разсъни и се върнаха в павилиона.

Пиха отново. На студения въздух Юсуф изтрезня, но скоро отново се опи. Смелостта му се върна. Докато Зулейха беше заета да сипва вино, придърпа Джада към себе си и я целуна.

— Ще бъдеш ли моя, когато дойда да живея при вас завинаги?

В отговор тя обви дребните си ръчички около врата му. Виното и на нея беше вдъхнало кураж.

Зулейха се огледа. Очите й злобно блеснаха. Джада се отдалечи от Юсуф и се сви страхливо. Юсуф се засмя. Червен от срам, той се приближи до Зулейха и й прошепна:

— Не видя ли, че само се пошегувах?

— Не лъжи! Добре че те опознах навреме.

Юсуф опита да я прегърне.

— Остави ме, върви там, където те влече сърцето!

Обърна му гръб. Тогава през прозореца видя лицето на Апама, което я наблюдаваше зловещо. Само миг и вече я нямаше.

Но Зулейха веднага изтрезня.

— О, Юсуф, Юсуф! Не разбра ли, че само те дразня? Ти си мой господар и господар на всички нас.

Хвана го за ръката и нежно го дръпна към девойките.

— Тук царуваш ти, избирай по своя воля.

Момичетата продължиха да го опиват с вино, а сърцето му се топеше от гордост и блаженство. Сега наистина беше истински господар на душите и телата на тези седем прекрасни хурии, собственик на прекрасните градини и приказния павилион. Само от време на време в съзнанието му си проправяше път мисълта, че скоро ще трябва да се сбогува. Но новата стомна с вино веднага потопи съжалението, което опитваше да се надигне у него.

Чу се сигналът и Зулейха приготви напитката. Ръката й затрепери, когато пусна топчето в чашата. Малката Фатима закри очи, а Джада затаи дъх. Юсуф изпи виното, без да подозира нищо. Скоро се просна на възглавниците и заспа непробудно. Момичетата го покриха. Над тях задуха студен вятър, сякаш слънцето помръкна.

* * *

— Всъщност още не ми е ясно — каза горе на кулата Абу Али — какви ползи очакваш от тези „ашашини“, ако опитът ти успее. Нима се надяваш, че с тяхна помощ ще изградиш силата и властта в нашето учение?

— Разбира се. Поставих си за задача да изуча всички видове управление, които историята познава. Опитах да науча техните предимства и грешки. Никой владетел досега не е бил напълно независим. Главните пречки пред неговите планове са били, разбира се, времето и пространството. Александър Македонски обходил с армията си половината свят и го подчинил. Но не бил достигнал върха, когато смъртта го повалила. Римските владетели разширявали властта си род след род. Трябвало да завоюват с меч всяка педя земя. Ако не пространството, то времето им подкастрило крилете. Изпращали мисионери, за да печелят души. С това намалявали съпротивата и държавите падали в скута им като зрели ябълки. Но там, където духът бил силен, както например при християните, мощта им отслабвала. Още по-добра е системата на Църквата в Рим. Нейното наследство не зависи от род и кръв, както при мюсюлманските халифи, а от духовни заслуги. Само най-добрите умове могат да се изкачат до водещото място. Така изглежда, че Църквата не робува на времето. Но и тя все още е зависима от пространството. Където не достига нейното влияние, тя няма власт и трябва да се примири с това. Трябва да се спогажда и договаря с противниците си и да търси могъщи съюзи… Аз измислих организация, която сама по себе си е достатъчно силна, за да не й трябват никакви съюзници. Досега владетелите са воювали помежду си с помощта на армии. С армии също завладявали нови територии и покорявали по-големи врагове. За педя земя падали хиляди войници. Докато на владетелите рядко им се налагало да се страхуват за главите си. Именно затова там ще нанесем нашия удар. Разбиеш ли главата, съсипваш и тялото. Владетел, който се страхува за главата си, е отстъпчив. Затова най-голяма сила ще притежава онзи, който държи в страх всички владетели на света. Но страхът трябва да бъде въздействащ, истински. Владетелите са добре защитени. Заплаха за тях би дошла само от хора, които не само не се боят от смъртта, но и страстно я желаят. Нашият опит тази нощ цели именно да възпитаме такива хора. Искам да ги превърна в живи кинжали, които ще преодоляват времето и пространството. Нека носят страх и трепет, но не сред тълпата, а сред коронованите и помазаните глави. Нека смъртен ужас сковава всеки владетел, който ни се противопоставя…

На кулата настана дълго мълчание. Великите даи не смееха да погледнат нито към Хасан, нито един към друг. Пръв наруши мълчанието Бозорг Омид:

— Всичко, което ни разказа досега, Ибн Сабах, от една страна, е съвсем просто и ясно, но от друга, е толкова нечувано и страшно, че почти ми се струва, че този план не би могъл да се зароди в главата на човек, който борави със законите на познатия ни свят. По-скоро бих го приписал на някого от онези мрачни пустинници, които заместват действителността с мечтите си.

Хасан се усмихна.

— Струва ми се, че и ти ме имаш за луд, както някога Абул Фазел. Това е, защото виждаш живота само откъм утъпкания път. Наистина това е действителността за посредствения човек. Но колко по-голям познавач на живота ще е онзи, който изработи план, дето никога не е опитван преди, и го осъществи. Да кажем тъй, в началото всички се присмивали и на Мохамед, но щом споделил идеите си с тях, го взели за побъркан мечтател. Крайният успех показва, че неговите сметки са по-истински от всички съмнения. И аз ще подложа плана си на това изпитание.

— Бих могъл да разбера всички тези последици, ако видя, че у федаините наистина е настъпила промяната, за която ти говориш — каза Абу Али. — Но как да повярвам, че жив човек ще жадува смъртта, дори и твърдо убеден, че отвъд го очаква раят?

— Предположението ми не е изградено само върху моите познания за човешката душа, но и върху познанията за работата на тялото. Пребродил съм повече от половината свят — на кон, муле, камила, пеша или на кораб. Опознал съм безброй народи и техните обичаи. Опитал съм всички човешки действия и днес мога да твърдя, че човешкото устройство, както телесното, така и душевното, е пред мен като отворена книга. Когато утре сутринта федаините се събудят отново в Аламут, най-напред ще ги обхване мъка, че вече не са в рая. Ще се опитват да се утешават, като разказват на другарите си, междувременно отровата на хашиша ще работи в телата им и ще ги зове неудържимо да го опитат отново. Това желание за тях ще бъде неразделно от представата им за райското блаженство. В духа си ще виждат любимите момичета и ще умират от копнеж по тях. Соковете на любовта ще се възродят у тях и ще будят страстта, която ще се приближава до лудост. С времето това състояние ще стане непоносимо. С фантазията и разказите си ще заразят всичко около себе си. Кръвта им ще помрачи разума. Няма да разсъждават и размишляват, само ще чезнат от желание. Ние ще ги утешаваме, а когато времето узрее, ще им дадем задача и ще им обещаем, че раят отново ще бъде отворен за тях, ако я изпълнят и загинат за нея. Така ще търсят смъртта и ще умират с блажена усмивка на уста.

Тогава един евнух го извика от площадката:

— Сеидуна! Апама те моли да дойдеш незабавно в средната градина.

— Добре.

Хасан го освободи. Когато се върна на кулата, каза развълнуван:

— С Ибн Тахир нещо не е наред. Почакайте ме тук.

Загърна се по-плътно в плаща си и се спусна надолу към подножието на кулата.