Владимир Бартол
Аламут (19)

Деветнайсета глава

Вестта за смъртта на великия везир прелиташе с помощта на бързите вестоносците от една провинция към друга и всяваше страх из цялата огромна селджукска държава. Това породи много непредвидени последици и доведе до всеобща несигурност и объркване.

Крепостта Зур Гумбадан, която се намираше близо до град Гирдкух, център на исмаилитите в Хузестан, беше изтощена от глад и жажда и малко оставаше да се предаде. Но една нощ, точно както при Аламут, обсаждащите войски я изоставиха. Великият везир, смъртен враг на исмаилизма, бе мъртъв. Неговият наследник Тадж ал Мулк беше известен като приятел на Хасан. Затова войските на Къзъл Сарък прекратиха обсадата и на своя глава се разотидоха още преди командирът им да получи каквато и да било заповед от султана или от новия везир. Хасановият пратеник, който носеше на шейх бен Аташ, наследника на Хюсеин Алкеини, заповедта да предаде убиеца на великия дая, вече можеше спокойно да влезе в крепостта. Още на другия ден многоброен и добре въоръжен керван с окования Хюсеин тръгна за Аламут.

Най-сетне вестта за убийството на великия везир достигна и до най-стария син на султана, Баркиярук, по време на похода му срещу бунтовниците по границата с Индия. Той остави командването над част от войската на брат си Санджар и с останалата част презглава се втурна към Исфахан, за да защити правото си на наследяване и да попречи на намеренията на мащехата си Тюркян Хатун и нейния везир Тадж ал Мулк.

Междувременно Тадж ал Мулк беше подготвил всичко, за да провъзгласи четиригодишния Мохамед за престолонаследник. Главния противник на този план вече го нямаше, а покрай колебливия султан никой нямаше да се противопостави на кроежите на младата му и решителна жена. Точно по това време султанът прекарваше дните си в Багдад в постоянни празненства и чествания. Освен халифа му се покоряваха повече от хиляда васални владетели, принцове и благородници във всички части на империята. Беше на върха на славата и силата си. Дори смъртта на дългогодишния му верен съветник не можа да вгорчи съзнанието за собственото му величие. Нищо повече не можеше да желае, беше щастлив във всяко отношение.

Новината за оттеглянето на войските на султана от Аламут и Зур Гумбадан напомни на предпазливия Тадж ал Мулк за опасността, която представляваше за държавата довчерашният му съюзник Хасан. Сега, когато се възкачи на мястото на Низам като управител на иранската империя, той осъзна огромната си отговорност за реда и спокойствието в държавата. А строгата заповед на султана да започне настъпление срещу исмаилитите с всички сили дойде точно навреме. Веднага смени емир Арслан Таш и Къзъл Сарък и назначи на техните места двама млади и решителни турски офицери, които трябваше да съберат и възстановят пръснатите части и отново да тръгнат към Аламут и Зур Гумбадан.

* * *

— В последно време имахме достатъчно вълнения — каза Хасан на великите даи. — Нуждаем се от почивка, за да продължим борбата. Също така трябва да оправим разрушенията по нашата крепост. Затова нека опитаме да постигнем честен мир със султана.

Федаинът Халфа беше определен да занесе писмо с искания на султана в Багдад. Хасан му предлагаше да върне на исмаилитите замъците и укрепленията, които бяха в тяхна власт, преди да ги завземе великият везир, и да плати обезщетение за вредите. В замяна Хасан се задължаваше да не завладява нови твърдини. Също така беше готов да брани цялата северна граница на държавата от нападенията на варварите. Султанът трябваше да плаща за поддръжката на тази войска петдесет хиляди жълтици годишно.

Докато поставяме печата върху писмото, Хасан не можа да сдържи усмивката си. Добре разбираше, че условията му са повече от предизвикателни. Нямаше търпение да види как ще ги приеме султанът. Не искаше нищо по-малко от това всемогъщият ирански владетел да му плаща годишен данък!

Въпреки че беше официален пратеник, още в Хамадан хората на султана хванаха Халфа и го изпратиха окован в Багдад. Командирът на охраната донесе на султана писмото на Хасан в разгара на голямо празненство. Владетелят скъса печата и бързо го прочете. След това пребледня, а устните му затрепериха от гняв.

— Осмеляваш се да ми носиш това насред тържеството? — изкрещя султанът на командира.

Командирът на стражата се просна по лице. Молеше за милост.

— Ето, чети! — извика султанът.

Сетне разпусна целия двор и едва тогава даде воля на гнева си. Изпокъса пердетата и килимите от стените и изпочупи всичко, което можеше да се счупи. След това, изнемощял и запъхтян, се тръшна на възглавниците.

— Доведете ми престъпника!

Доведоха Халфа вързан и изплашен.

— Кой си ти?

Халфа отговори, заеквайки.

— Федаин?! Значи професионален убиец! — изкрещя султанът.

Скочи на крака, събори Халфа на земята и яростно заскача върху него. Накрая извади сабя и посече нещастния вестоносец.

И колкото внезапно избухна, толкова внезапно се и успокои. Щом видя мъртвеца пред себе си, бързо дойде на себе си. Посъветва се с личния си писар и с началника на стражата как да отговори на безсрамното предизвикателство на Хасан.

— Нека Твое Величество ускори военните походи срещу исмаилитите — посъветва командирът на охраната му.

— Но трябва да попарим и безсрамието му — каза писарят. — Позволи да съставя отговор от името на Твое Величество.

Решиха да изпратят вестоносец в Аламут. В писмото Хасан бе наречен убиец, предател на родината и слуга на египетския халиф. Заповядваше му се незабавно да опразни всички укрепления, които бе придобил незаконно. Иначе нямаше да остане камък върху камък, а исмаилитите заедно с жените и децата им щяха да бъдат изтребени. Него самия също го чакаше най-строго наказание. Това беше отговорът на Негово Величество.

За пратеник избраха един млад офицер, някой си Халеф от Газни. Той тръгна веднага, като сменяше конете на всяка станция по пътя, и така стигна до Аламут за шест дни.

Манучер задържа пратеника в кулата си, писмото отнесе на Абу Али, а той го предаде на Хасан.

Хасан го прочете и хладнокръвно го подаде на Абу Али. Нареди да повикат и Бозорг Омид. Каза:

— Султанът, заслепен от своето величие, не вижда опасността, която го застрашава. Не иска и да знае за нас. Толкова по-зле за него.

Нареди да му доведат вестоносеца окован във вериги.

Халеф се съпротивляваше:

— Това е престъпление! Аз съм пратеник на Негово Величество султана и шаха на Иран. Ако ме оковете, него ще посрамите.

Това с нищо не му помогна. Трябваше да се яви окован пред върховния господар.

— Решително възразявам срещу подобно поведение — заяви огорчено.

— Къде е моят пратеник?

Очите на Хасан пронизаха офицера. Тонът му беше твърд и безпрекословен.

Халеф предизвикателно сведе поглед.

— Онемя ли? Чакай. Веднага ще ти покажа средство, което ще ти развърже езика.

Нареди на евнуха да доведе палача и помощниците му, които донесоха и приспособления за мъчения. След това се обърна към великите даи и се впусна в безгрижен разговор с тях.

Изведнъж Халеф се обади:

— Идвам от името на Негово Величество. Само изпълнявам неговата заповед:

Хасан не обърна внимание на думите му. Дори не го погледна.

Палачът дойде с двама помощници. И тримата бяха същински великани. Веднага започнаха да приготвят колелото за мъчения. На пода поставиха каменен съд и в него раздухаха жарава. В отделен сандък се намираха различни уреди за изтезания, които подрънкваха неприятно, когато започнаха да ги вадят.

Пот изби по челото на Халеф. Започна да преглъща слюнката си, така че устата му след малко пресъхна напълно.

— Откъде да зная какво е станало с твоя пратеник? — каза с треперещ глас. — Просто получих заповед и я изпълних.

Хасан остана глух. Когато уредите за изтезание бяха готови, палачът каза:

— Всичко е готово, Сеидуна.

— Започни най-напред с горенето.

Палачът взе от сандъка наострен метален ръжен и започна да го нагрява на огъня.

Халеф извика:

— Ще кажа всичко, което знам.

И този път Хасан не трепна. Прътът беше вече нажежен, палачът го извади от огъня и го приближи до пленника. Той, когато го видя, закрещя:

— Милост, господарю! Султанът съсече твоя пратеник със сабята си.

Едва сега Хасан се обърна към Халеф. Даде знак на палача да се отдръпне.

— Значи ти се върна дар словото? Султанът собственоръчно е заклал моя пратеник? Лошо, лошо.

Започна да размишлява как да отговори на султана. Докато гледаше пратеника, изведнъж му хрумна една идея.

— Повикай лекаря — заповяда на евнуха.

Халеф се разтрепери. Предчувстваше, че новата заповед не вещае нищо добро за него. Хасан даде знак на великите даи да дойдат в неговата стая.

— Не бива да спираме на половината път — им каза. — Ако не искаме врагът да ни изпревари, трябва да го поразим в най-чувствителното място. Не бива да се лъжем. От сега нататък султанът ще използва всички сили да ни унищожи.

Въпреки това не им каза какво смяташе да прави.

Евнухът съобщи за пристигането на Хаким.

— Да влезе — каза Хасан.

Гъркът влезе в стаята с дълбок поклон.

— Видя ли пленника? — попита го Хасан.

— Да. Чака отвън.

— Отиди и го разгледай добре отново.

Гъркът излезе. След малко се върна.

— Някой от федаините, който прилича на него?

Лекарят го погледна учудено.

— Не знам какво имаш предвид, Сеидуна. В лицето малко прилича на изчезналия Обейда.

Хасан трепна нетърпеливо с очи.

— Или пък… може би се държи като онзи Халфа, когото изпрати някъде преди две седмици… Не става ли? Дали не прилича на Афан? Тогава не знам… краката са му криви като на Джафар. Него ли имаше предвид?

Гъркът се изпоти от напрежение. Хасан се засмя.

— Ти си лекар и умел бръснар. Дали би могъл да направиш Джафар да прилича на този човек?

Лицето на Хаким се проясни.

— Това изкуство добре го познавам. То произлиза от нашите места.

— Виждаш ли, че се разбрахме.

— О, благоволяваш да се шегуваш, Сеидуна. Но човекът, който чака отвън, има къса къдрава брада, леко пречупен нос и доста голям белег на лицето. Всичко това лесно може се прехвърли върху някого другиго. Само трябва да наредиш първообразът да стои постоянно пред мен, докато работя.

— Добре. Можеш ли да ми обещаеш, че приликата ще бъде достатъчно голяма?

— Ще си приличат като две капки вода… Позволи да приготвя всичко, което ще ми трябва за работата.

— Добре. Погрижи се за това.

Лекарят излезе. Хасан изпрати да повикат Джафар. Когато дойде, му каза:

— Определил съм ти необикновена задача. Ако я изпълниш, исмаилитите ще изпишат името ти със златни букви. Портите на рая ще бъдат широко отворени пред теб.

Джафар си спомни за Ибн Тахир. Все още го почитаха като мъченик, макар че той с очите си видя как се върна в Аламут и как след това отново си тръгна, изпълнен с блажен блясък в очите. Но преди това си взе от него вързопа, който му беше оставил, когато замина за Нехавенд. Толкова странни и неразбираеми тайни.

— Заповядай, Сеидуна!

Лицето му сияеше от гордост.

През цялото това време в преддверието Халеф се измъчваше от страх и несигурност. Едва на няколко крачки от него стоеше палачът, кръстосал мускулести ръце на голите си гърди и хвърлящ към пратеника насмешливи погледи. Помощниците му от време на време раздухваха огъня и предизвикателно проверяваха колелото и уредите за мъчения.

Лекарят се върна с нужните инструменти.

Хасан каза на Джафар:

— Най-напред добре разгледай пленника в преддверието. Ще трябва да запомниш точно всяко негово движение, говора му и начина му на изразяване, както и всичко, което ще разкаже за себе си, докато го разпитвам. Внимавай да не пропуснеш нищо! Ще трябва да го повториш до най-малката подробност, така че всички, които те видят, да мислят, че е той.

Двамата излязоха в преддверието. Хасан даде знак на палача да бъде готов. След това попита пленника:

— Как ти е името и откъде си?

Халеф опита да се овладее:

— Аз съм пратеник на Негово Величество.

Хасан избухна:

— Палач, приготви колелото! А тебе за последен път предупреждавам да отговаряш точно на всички въпроси. Отсега ти казвам, че ще останеш в Аламут. Ако само едно от нещата, които кажеш, се окаже невярно, ще наредя да те нарежат на парчета долу на двора. Да знаеш какво те чака. Говори!

— Аз съм Халеф, син на Омар. Родът ми произхожда от Газни. Там съм роден и там прекарах младините си.

— Запомни това, Джафар!… На колко години си и от колко време служиш в армията на султана.

— На двайсет и седем години съм. В армията служа от шестнайсетата си година.

— Как те приеха в нея?

— Чичо ми Осман, син на Хюсеин, стотник в личната охрана на султана, ме препоръча на Негово Величество.

— Разкажи за кариерата си!

— Дойдох направо в двора в Исфахан. Следвах Негово Величество като негов пратеник из цялата държава.

По-нататък посочи градовете, през които беше минал по време на пътуванията си и където бе прекарал по-дълго време. След това керванските и военните пътища, по които се движеха. Освен това разказа, че има две жени, всяка от които му е родила по един син. Хасан искаше все повече подробности. После разказа за командирите си, техните навици и лични дела, за другарите, службата и разпределението на времето. Описа как общува с този или онзи, колко пъти е разговарял със султана и какво е отношението му към него. Разказа къде живее в Исфахан и къде в Багдад. Какво трябва да направи, ако иска да го допуснат до владетеля. Точно очерта разположението на султанския дворец в Багдад и достъпа до него и описа целия дворцов церемониал…

За кратко време Джафар опозна един съвсем нов живот и опита да се вживее в него. Накрая Хасан заповяда на пленника да опише точно пътя си до Аламут. Трябваше да посочи всички станции, където беше сменил коня си и където беше нощувал. След това нареди на палача да свали оковите на пленника, за да може да се съблече.

Халеф се ужаси.

— Какво означава това, господарю?

— Бързо! Без приказки! Да не използвам други средства. Свали си и тюрбана.

Халеф извика:

— Само това не, господарю! Не ме унижавай така!

По знак на Хасан палачът го сграбчи с твърда ръка за врата. Помощникът му подаде нажежения остен и той бавно го приближи до голите гърди на пленника. Още преди да ги докосне, кожата зацвърча и се опърли.

Халеф започна да вие от болка.

— Правете каквото искате с мен, само не ме горете!

Свалиха всичките му дрехи и завързаха ръцете му на гърба.

Джафар гледаше всичко това, без да трепне. Владееше се добре. В себе си беше горд от ставащото.

— Сега е ред на твоето изкуство, лекарю — каза Хасан. — Пленнико! Откъде са раните по тялото ти?

Все още треперещ от преживения ужас, Халеф разказа за спора си с един евнух на султана. През това време гъркът приготви тънко острие, дълга игла и различни течности и мазила. След това каза на Джафар да се съблече до кръста. Като истински художник нави ръкави. Заповяда на един от по-опитните помощници да държи сандъка, пълен с различни принадлежности. След това се захвана за работа.

Най-напред намаза определеното място на тялото на Джафар с някакъв мехлем, след което начерта формата на драскотината и белезите. После нареди на другия помощник да нажежи на огъня острието и иглата. С тях започна да рисува и да разрязва кожата.

Джафар стисна устни. Малко пребледня от болка, но когато Хасан го погледна, се усмихна, като че не ставаше нищо.

Халеф полека проумя намеренията на Хасан. Обзе го ужас. Ако промяната се окажеше успешна, този исмаилит можеше да стигне безпрепятствено до самия султан! Какво би станало подир това, бе ясно от убийството на великия везир. „Проклятието, че съм подпомогнал такова престъпление, ще падне върху ми“, помисли си той. „Преодолей страха си! Изпълни дълга си към султана!“

Краката му бяха свободни. Изчака момент, в който лекарят беше забил острието в кожата на лицето на Джафар. Тогава скочи към него и със сила го изрита в корема.

От ритника гъркът дръпна острието и разряза половината лице на Джафар, който след секунда беше целият облян в кръв. Самият лекар падна на земята. Халеф изгуби равновесие и падна отгоре му. Устата му допря лакътя на лекаря и инстинктивно го захапа с всичка сила. Гъркът изрева от болка.

В същия миг Абу Али, Джафар и палачът го хванаха и започнаха да го налагат с всички сили, за да го откъснат от жертвата му. Но едва когато помощникът промуши гърба на пленника с нажежения остен, той отстъпи. Изрева, затъркаля се по земята и опита да се хване за раненото място.

Хасан заповяда:

— Вържете го на колелото!

Халеф напразно се противеше. Железните юмруци бързо го надвиха. След няколко секунди беше вързан на колелото.

В това време гъркът успя да се съвземе, но още стенеше от болка. Остави да измият, намажат и превържат ухапването на ръката му. Джафар, оплискан с кръв, спокойно чакаше да продължи преобразяването.

— Този разбойник провали всичко — изстена гъркът, когато го огледа отблизо. — Какво да направя с такава голяма рана?

— Най-напред промий раната му — каза Хасан. — После ще видим какво може да се направи.

След това нареди на палача:

— Залавяй се за работа. Дори да изгуби съзнание, пак ще ни е от полза.

Машината започна да разтяга крайниците на пленника. Ставите му запукаха, а костите запращяха. Халеф виеше от болка.

Хаким пребледня. Самият той беше лечител, но толкова животински рев не бе чувал.

Бързо проми раната на Джафар. Хасан я погледна, след това каза:

— Джафар! Ще кажеш, че като пратеник на Негово Величество това ти е сторил главатарят на исмаилитите в Аламут. Ще кажеш, че толкова го е ядосало писмото на султана, че те е посякъл със сабя. Разбра ли ме?

— Разбрах те, Сеидуна.

— Хаким! Завърши започнатото!

През това време Халеф не спираше да вика на пресекулки. Постепенно стоновете му се сляха в един непрекъснат див рев.

Тогава палачът спря зловещата машина. Пленникът беше изгубил съзнание.

— Добре — каза Хасан. — Приключвайте без нас.

Хасан и даите се качиха на върха на кулата.

Лекарят с умели движения преобрази Джафар в Халеф, пратеник на Негово Величество.

След няколко часа, променен до неузнаваемост и облечен в дрехите на пленника, Джафар отиде при върховния господар. Хасан се стъписа. Толкова голяма беше приликата. Същата брада, същите мустаци, същият белег на лицето, същият пречупен нос и дори същата бенка до ухото. Нова беше само дългата, прясна рана на лицето.

— Кой си ти?

— Аз съм Халеф, син на Омар. Родът ми произлиза от Газни…

— Добре. Запомни ли всичко останало?

— Да, Сеидуна.

— Сега слушай добре. Ще оседлаеш коня и ще тръгнеш още днес за Багдад по същия път, по който дойде пратеникът на султана. Ще занесеш на Негово Величество устния отговор на господаря на Аламут. Познаваш местата за пренощуване и смяна на конете. Не бъди сляп и глух. Разпитай дали султанът е тръгнал на път. На всяка цена настоявай да те допуснат до него. Не се отказвай. Повтаряй, че трябва да предадеш отговора на самия султан. Разказвай колко лошо са те посрещнали в Аламут. Разбра ли ме…? Ето, давам ти няколко топчета! Познаваш ли ги? Вземи ги за из път. Взимай само по едно, преди да пренощуваш. Последното запази за деня, когато те допуснат до султана. Ето ти и кама. Пази я внимателно, защото и най-малката драскотина означава смърт. Когато застанеш пред султана, знаеш какво трябва да направиш, за да заслужиш рая, а на този свят — безсмъртно име сред исмаилитите. Разбра ли всичко?

— Разбрах, Сеидуна.

Лицето на Джафар гореше трескаво.

— Твърда ли е вярата ти?

— Твърда е, Сеидуна.

— А решимостта ти?

— Непоклатима.

— Надявам се, че няма да ме разочароваш. Вземи тази кесия. Давам ти благословията си. Прослави себе си и исмаилитите.

Ново живо острие напусна Аламут.

Хасан отиде в градините. Откакто Халима и Мириям си отидоха от живота по този тъжен начин, жителите на градините живееха в постоянна скръб. Не само момичетата и евнусите бяха печални, а дори и Апама.

Погребаха Мириям в малка леха насред кипарисовата горичка. Момичетата посадиха на гроба й лалета, нарциси, теменужки и иглики. Фатима извая от къс скала красив паметник с формата на тъгуваща жена. Но не посмя да напише нищо върху него. До гроба заградиха още едно парче земя. Върху него поставиха каменна газела, също изработена от Фатима. Около нея посадиха цъфтящи храсти в памет на Халима. Всяка сутрин посещаваха мястото и плачеха от мъка по изгубените си приятелки.

Мястото на Мириям сега принадлежеше на Фатима. Но тя можеше да общува с Хасан само чрез Апама. Помежду им нямаше никакви пререкания. Апама съвсем се затвори. Няколко пъти я виждаха да върви бързо по пътеките, ръкомахайки усилено и разговаряйки на глас с някого. Някои от момичетата се усмихваха при вида й, ала застанеха ли пред нея, изпитваха все същия страх. Уменията й да отстранява последиците от нощните посещения имаха съвсем малък успех. Зулейха, Лейла и Сара усещаха, че в тях расте нов живот. Бяха нетърпеливи, но едновременно с това се наслаждаваха на очакването. Най-щастливи бяха Джада и Сафия. Нямаха търпение да видят новото попълнение в градините.

Хасан им изпрати две нови момичета. Те бяха тихи и скромни, но все пак внесоха известно разнообразие в безкрайната монотонност.

— Есен е, скоро ще дойде зимата — каза Хасан на Апама. Двамата се разхождаха из една от ненаселените градини. — Трябва да използваме последните топли вечери. Ще ти изпратя още няколко момчета. Скоро ще започнат дъждовете, а след тях снегът и студът и няма да има време за райски блаженства.

— Какво ще правим тогава с момичетата?

— Имате достатъчно камилска и овча вълна. Както и коприна. Нека предат, плетат и шият. Нека учат различни умения. Всичко в името на Аламут.

— Какво ще правим с училището?

— Имаш ли на какво още да ги научиш?

— Не, освен на изкуството на любовта, но те не могат да го овладеят.

Хасан дълго мълча, а сетне се засмя.

— Ще е достатъчно за нашите нужди. Ето, и аз съм точно като тебе. Нямам никого, на когото да предам знанията си.

— Имаш син.

— Да. Всеки ден очаквам да го доведат в замъка. Смятам да го направя с една глава по-нисък.

Апама го изгледа внимателно.

— Шегуваш ли се?

— Защо да се шегувам? Нима заслужава нещо по-различно един крадец, който уби най-добрия ми помощник?

— Все пак ти е син!

— Син? Какво изобщо значи това? Може би — казвам може би, защото знаеш, че съм предпазлив, — е плод на чреслата ми. Но никога не е бил плод на духа ми. Всъщност прекалих малко. Мисля, че имам някого, на когото един ден да завещая всичко. Само че сега скита някъде далеч по света. Името му ти е познато — Ибн Тахир.

— Какво каза? Ибн Тахир? Нима не е мъртъв? Нали той уби везира?

— Да, той го уби. Но се върна жив и здрав.

Разказа на Апама за срещата си с Ибн Тахир, а тя не можеше да се начуди.

— И ти, Хасан, го пусна?

— Да, аз.

— Как е възможно това?

— Ако наистина познаваше сърцето ми, щеше да ме разбереш. Един от нас стана мой син, мой по-малък брат. Всяка вечер в мислите си го следвам в пътя му. За втори път изживявам младостта си и треперя за него. Духом наблюдавам как се отварят очите му, как започва да познава битието, как се оформя светогледът и характерът му. О, колко много се вълнувам за него!

Апама поклати глава. Това бе един съвсем различен Хасан. Когато си тръгна, каза сама на себе си:

— Сигурно е много самотен, щом толкова се привърза към някого. Да, той е страшен и добър баща.

* * *

На следващия ден керван от Зур Гумбадан доведе в Аламут окования син на Хасан Хюсеин. Всички жители на крепостта се събраха, за да видят със собствените си очи убиеца на великия дая от Хузестан. Хюсеин, с тежки вериги, гледаше мрачно пред себе си. Беше малко по-висок от баща си, но в лице много му приличаше. Разликата бе в очите, в които имаше нещо диво, почти животинско. От време на време хвърляше такива погледи на един или друг от присъстващите, от които те побиваха тръпки. Изглеждаше, че ще се хвърли върху му и ще го разкъса на дребни парчета. Само оковите го възпираха от намерението му и това страшно го измъчваше.

Манучер го прие като пленник.

— Закарай ме веднага при баща ми!

Манучер се направи, че не е чул думите му.

— Абуна! Вземи шестима мъже и хвърлете пленника в зандана.

Хюсеин толкова се ядоса, че по устата му изби пяна.

— Не разбра ли какво ти казах?!

Манучер му обърна гръб.

Хюсеин изскърца със зъби. Въпреки че краката му бяха вързани с верига, успя да ритне Манучер отзад.

Манучер се обърна светкавично. Лицето му пламна от гняв. Замахна и удари с ръка Хюсеин през лицето.

Хюсеин зави от яд и болка.

— Ах, ако бях свободен! С ръце щях да ти извадя червата от търбуха, кучи сине!

Абуна с хората си хвана пленника и насила го завлече в подземието под стражевата кула, където се намираше най-страшният затвор на Аламут. Блъснаха Хюсеин грубо в килията, а той се спъна и падна по лице.

— Почакайте! Като се освободя, ще ви изколя като крастави псета! — изкрещя Хюсеин, докато заключваха вратата зад него.

Вече два месеца беше окован. Чувстваше се като дива котка, хваната и натикана в клетка. Намрази целия свят. Струваше му се, че освободи ли се, ще убие първия, който му падне в ръцете. Не съжаляваше, дето закла Хюсеин Алкеини. Не се тревожеше за съдбата или живота си. Още от дете всяваше у всички истински страх. Беше необуздан, а гневът му — страховит. Баща му го напусна още в първите му години. Беше от втората му жена, както Хадиджа и Фатима. С майка си живееха при нейните родители във Фироз Кух. Дядо му се опитваше да го усмирява с пръчка и строг пост. Но Хюсеин не се променяше. Опълчваше се и на него, и на всекиго, който му пречеше да се наслаждава на своите страсти. Дядото бе първият, когото Хюсеин намрази до смърт. Веднъж го причака в засада и тежко го удари с камък. Оттогава роднините и съседите му се страхуваха от него. Не желаеше да работи на полето, да пасе добитъка. Другаруваше с войниците и яздеше конете им.

Когато му казаха, че баща му се върнал от Египет в Северен Иран, веднага реши да го потърси. Не знаеше нищо за него. Само бе чувал, че пътувал много и водел бурен и неспокоен живот. Надяваше се, че с него го чакат безчет приключения и приятно и безцелно скитане. Но веднага щом го срещна, разбра колко се беше мамил. Баща му очакваше от него именно това, което най-много презираше — учение, покорство и старание. Скоро намрази и него. В началото донякъде се преструваше, ала скоро омразата му се прояви с пълна сила. „Нека учат глупците и нека покорните ти бъдат слуги! Аз няма да бъда нито едното, нито другото. Учението ми е противно, а покорството презирам!“ Тогава Хасан заповяда да го завържат за един стълб и да го бичуват пред всички. След това го предаде на Хюсеин Алкеини като обикновен войник, за да сломи ината му. В Зур Гумбадан се възпротиви на великия дая и когато по заповед на Хасан той поиска да го окове, го закла.

Изобщо не мислеше за наказанието, което го чакаше за това убийство. Не разбираше също и колко голямо бе престъплението му в очите на исмаилитите. Намерението на Алкеини да окове него, сина на върховния господар, му се виждаше толкова несправедливо, че не можеше да отговори по друг начин. Смяташе, че поради високия произход му е позволено повече, отколкото на другите. Ако можеше, щеше да постъпи по същия начин и с шейх бен Аташ, който накрая го окова. Сега беснееше от гняв, задето го хвърлиха в тъмницата, вместо веднага да го заведат при баща му.

Абу Али извести Хасан, че са довели сина му.

— Добре, ще говоря с него. Нека го изпратят.

Абуна с войниците си отиде да доведе затворника.

— Бързо! Ставай! Отиваш при Сеидуна!

Хюсеин диво се засмя.

— Слава на Аллах! Скоро ще режа ремъци от гърбовете ви.

Пред върховното командване Абуна го предаде на стражите от охраната на Хасан. Обзе го неясен, инстинктивен страх. Виждаше, че откакто напусна замъка, животът тук се бе променил неузнаваемо. Навсякъде цареше студен, железен ред. По всичко личеше, че крепостта се управлява с твърда и силна ръка.

Скопените великани в коридорите и пред входовете му вдъхваха недоверие. Грамадният пазач в горния край на стълбището, дето стоеше неподвижно като статуя, но очите му зорко следяха всяко негово движение, му изглеждаше като зловещо предзнаменование. Не можеше да повярва, че баща му се е обградил с толкова мощна охрана.

Щом влезе в стаята на Хасан, предизвикателно застана на входа. Баща му седеше на един миндер и очевидно беше зает с разглеждането на някакви писма. Едва след известно време го погледна. Стана и даде знак на стражите да се оттеглят. След това изгледа Хюсеин от глава до пети.

— Най-напред ми свали оковите!

Гласът на Хюсеин беше предизвикателен.

— Кога си виждал престъпник без окови?

— А кога се е случвало син да стои окован пред баща си?

— Ако досега не е, ще се случи сега.

— Страх те е от мене.

— И бесните кучета ги връзват, преди да ги убият.

— Прекрасен баща, наистина.

— Прав си. А сега трябва да изкупвам греха, който сторих, когато те заченах.

— Значи не мислиш да ме освободиш от оковите?

— Мисля, че не разбираш добре какво те чака за престъплението ти. Аз въведох тези закони и аз първи ще ги изпълня.

— Изобщо не се страхувам от заплахите ти.

— Глупак! Недодялано говедо!

— Наричай ме както искаш. Не ме засяга.

— О, небеса! Още ли не разбираш какво престъпление си извършил?

— Никой няма да ме оковава безнаказано.

— Затова ли уби най-добрия ми помощник и приятел, който изпълняваше заповедта ми?

— Нима приятелят ти е по-скъп от сина ти?

— За съжаление, така е.

— Цял Иран би се гордял с такъв неповторим баща! Какво ще правиш с мен?

— Какво наказание съм определил за убийството на висшестоящ?

— Не съм изучавал законника ти.

— Няма значение, сам ще ти кажа. Законът определя наказание с отсичане на дясната ръка и обезглавяване пред вярващите.

Хюсеин го погледна с недоумение.

— Искаш да кажеш, че ще ме сполети това?

— Да не мислиш, че на шега съм писал законите си?

— Наистина. Целият свят ще се ужаси от такъв баща.

— Слабо ме познаваш.

— Признавам това.

— И си все така дързък.

— Какво да правя? Крушата не пада по-далече от дървото.

— Нямам време за твоите остроумия. Утре ще застанеш пред съда на даите. Знаеш какво те чака. С мене повече няма да говориш. Какво да предам на майка ти?

— Че съм й благодарен за този добър баща. Всяко животно би постъпило по-добре с детето си.

— Точно затова е животно. Хората притежаваме разум и строги, но справедливи закони… Имаш ли още нещо да ми кажеш?

— Какво още да ти кажа? Нима мислиш, че вярвам, че ще убиеш единствения си син и наследник? Кой ще те наследи тогава?

Хасан се засмя с висок глас.

— Ти, Хюсеин, мой наследник? Как би могъл точно ти да бъдеш водач на тази организация, дето се основава на надмощието на духа и чистия разум? Ти, който не знаеш нищо повече от това да обуздаеш една магарица? Кога се е чуло и видяло орел да остави царството си във висините на едно теле? Затова ли мислиш, че можеш да правиш каквото ти скимне?

Хюсеин искаше да го разкъса с поглед.

— От псето псе се ражда, от бика теле. Какъвто бащата, такъв и синът.

— Ако това е вярно, значи не си ми син!

— С това може би искаш да посрамиш майка ми?

— Ни най-малко. Само ти доказвам, че твоето твърдение важи за бика и псето, но не и за човека. Иначе заради глупостта и некадърността на синовете нямаше да се разпадат държави, основани от бащите им с ум и храброст.

— Добре, но светът още не е чувал за султан или цар, който да остави царството си на чужд вместо на родния си син.

— Явно и в това ще бъда първият. Значи, наистина няма какво да ме питаш? Нищо не искаш да предадеш на майка си?

— Нищо повече от онова, което ти казах.

— Добре.

Хасан повика пазачите.

— Отведете го в затвора!

Хюсеин заскърца със зъби.

— Само се опитай да ме изкараш на съд пред слугите си! По цял свят ще разнеса срама ти!

* * *

На другата сутрин беше свикан върховният съд на даите, ръководен от Абу Али.

— Проучете законите и отсъдете строго според тях. Така нареди Хасан.

Когато всички се събраха, доведоха Хюсеин.

Абу Али го обвини в двойно престъпление. Най-напред за противопоставяне на висшестоящ, а след туй и за неговото убийство. И за едното, и за другото се предвиждаше смъртно наказание.

— Признаваш ли вината си, сине Хасанов?

— Не признавам никаква вина. Признавам само, че наистина съм извършил това, в което ме обвиняваш.

— Добре. Дори само за противопоставяне на висшестоящ се полага смърт.

Хюсеин избухна:

— Не забравяй, че съм син на върховния господар!

— Законът не прави изключения. При Алкеини беше обикновен войник. Обвиняваме те като такъв.

— Какво? Мене някой да ме хвърля в окови?

— Както виждаш, окован си. Наистина ли няма да кажеш и дума в своя защита?

— Каква защита? Алкеини зад гърба ми ме клеветеше пред баща ми, за да ме хвърли в тъмница. Такова нещо няма да позволя! Все пак не съм кой да е! Аз съм син на господаря на исмаилитите!

— Ти си му се противопоставил. Върховният господар му е наредил да те окове. След това си го убил. Така ли е?

— Така е.

— Добре. Абдул Малик! Прочети какво предвижда законът за противопоставянето на висшестоящ и какво за убийството на висшестоящ.

Абдул Малик се изправи в цял ръст. Отвори една тежка, подвързана книга на мястото, където бе поставен знак, и я докосна уважително с чело. След това започна да чете с тържествен глас:

— Който от вярващите исмаилити се противопостави на своя висшестоящ или се противопостави на заповед, дадена му от него, или по друг начин избегне изпълнението на заповедта, освен ако не е възпрепятстван поради непредвидени обстоятелства, ще бъде наказан със смърт чрез обезглавяване… Който от вярващите исмаилити с действие нападне своя командир или го убие, ще бъде наказан със смърт, като първо ще му бъде отсечена дясната ръка, а след това ще бъде обезглавен.

Абдул Малик затвори книгата. Поклони се на даите и седна на мястото си.

Абу Али продължи:

— Високопочитаеми даи! Чухте какво повелява законът за противопоставянето на висшестоящ и за убийството на висшестоящ. Моля да решите дали обвиненият е виновен за посочените деяния.

Обърна се към Бозорг Омид:

— Виновен е — беше отговорът.

— Емир Манучер?

— Виновен.

— Дая Ибрахим?

— Виновен.

— Дая Сурака?

— Виновен.

Вината беше потвърдена единодушно.

При споменаването на всяко име Хюсеин се стряскаше. През цялото време се надяваше, че все някой ще се противопостави, все някой ще разбере, че той е прав и не е могъл да постъпи другояче. Но когато и последният каза „виновен“, изкрещя:

— Престъпници! Кучета!

Понечи да се хвърли върху им, както беше с оковите. Стражата навреме го задържа. Скърцаше със зъби и се извиваше в безпомощен гняв.

Абу Али се изправи тържествено и заговори.

— Високопочитаеми даи! Чухте присъдата срещу Хюсеин, син на Хасан, за убийството на великия дая на Хузестан. Вината е доказана и престъпникът сам призна деянието си. Наказанието, което му е определено, е законно и напълно справедливо. Все пак искам да обърна вниманието на високопочитаемия съд, че престъплението на Хюсеин е първо по рода си, откакто върховният господар издаде този по-строг законник. Затова предлагам да отправим към Сеидуна молба за помилване, ако осъденият сам поиска това.

Даите промърмориха одобрително.

Абу Али се обърна към Хюсеин.

— Искаш ли да молиш върховния господар за милост?

Хюсеин гневно изкрещя:

— Не! Никога! За нищо не ще моля баща, който предава единствения си син на палачите!

— Помисли, Хюсеин.

Бозорг Омид се опита да го убеди кротко.

— Не! Няма да моля!

— Преодолей ината си! Моли! — ядосано го увещаваше Абу Али.

— Кажете му, че е по-лош от куче.

— Обуздай езика си, престъпнико!

Ибрахим почервеня от гняв.

— Може би пред тебе, дето ти мирише устата?

Бозорг Омид и Абдул Малик пристъпиха към затворника.

— Помисли, сине Хасанов — каза великият дая. — Само помоли, аз ще се погрижа да убедя баща ти.

— Не е унизително затворник да моли за милост — добави Абдул Малик. — Това е знак, че съзнава греха си и в бъдеще има намерение да се поправи.

— Правете каквото искате — почти се предаде Хюсеин.

Абу Али, Бозорг Омид и Абдул Малик отидоха да съобщят на Хасан присъдата. Той спокойно ги изслуша. Когато Бозорг Омид му представи молбата за помилване, хладно я отхвърли.

— Аз въведох тези закони — каза непреклонно — и аз първи ще ги изпълня.

— За първи път се случва исмаилит да убие началника си.

— Именно затова случаят трябва да послужи за пример.

— Понякога милостта е по-уместна от строгата правда.

— Във всеки друг случай може би, но точно в този — не. Ако помилвам Хюсеин, вярващите ще кажат: „Ето! За нас важат едни закони, а за неговия син — други. Знаехме си, че гарван гарвану око не вади“.

— Но ако заповядаш да се изпълни присъдата, ще кажат: „Какъв баща!“.

Хасан свъси чело.

— Аз не съм написал закони само за синовете или само за несиновете си, а за всички исмаилити! Аз съм върховният господар и аз отговарям за закона. Затова ще подпиша смъртната присъда.

Взе присъдата от ръцете на Абдул Малик. Внимателно я прочете, след това натопи гъшето перо в мастилото и решително се подписа.

— Така. Абу Али, ти ще обявиш на вярващите каква присъда е произнесъл съдът на даите. Утре заран, още преди изгрев-слънце, палачът да изпълни задължението си. Всичко ли е ясно?

— Всичко е ясно, Ибн Сабах.

Бозорг Омид, който през цялото време стоеше мълчаливо, каза:

— Може би присъдата би могла да се смекчи малко, да пропуснем първата й част?

— Подписано е вече. Благодаря за старанието ви.

Когато остана сам, Хасан си каза:

— Синът ми беше препъникамък в строежа ми. Звяр ли ще бъда, ако го погубя? Започнатото дело трябва да се завърши. Ако сърцето ти е пречка, заповядай му да замълчи. Защото всичко велико е по-важно от човешкото.