Владимир Бартол
Аламут (5)

Пета глава

Един горещ ден в средата на лятото пред Аламут спря старец на около шестдесет години, съпровождан от петнайсетина ездачи. Стражата на входа към клисурата го спря и запита кой е и какво го води в замъка. Каза им, че е бившият градоначалник на Исфахан Абул Фазел Лумбани, идва от Рей и носи от тамошния реис извънредно важна вест за върховния господар. Дежурният офицер веднага яхна коня си и забърза към замъка, за да извести началника си за идването на чужденците.

Беше веднага след третата молитва. Учениците имаха следобедна почивка, когато рогът ги призова на сбор. Бързо обуха сандалите си, препасаха се, грабнаха щитовете и оръжията и се събраха на двора. Стотник Манучер и даите Абу Сурака, Ибрахим и Абдул Малик вече чакаха на оседлани коне.

Учениците също възседнаха конете си.

— Нещо става — прошепна Сюлейман на съседа си и дълбоко пое въздух през ноздрите. От нетърпение очите му трескаво запламтяха.

През това време пристигна Абу Али и яхна ниския си бял кон. Късите му крака се впиха в корема на животното, като че ли се сраснаха с него. Той излезе пред учениците и извика:

— Младежи! Имам за вас почетна задача — ще посрещнете един уважаван мъж, добър приятел на Нашия господар. Този мъж е бившият градоначалник на Исфахан Абул Фазел, който четири месеца укривал повелителя ни от преследването на великия везир. Затова сме длъжни да му устроим такова посрещане, каквото подобава на неговото достойнство и на заслугите му за нашето дело.

Той смушка коня си и заедно с цялата дружина премина през моста и се насочи към клисурата. През това време Абул Фазел вече беше станал нетърпелив. Неспокойно се оглеждаше към клисурата, накъдето се беше запътил пазачът. Конят му пристъпваше под него, като че ли усещаше чувствата на господаря си. Най-накрая от теснината се появи група ездачи. Сред тях пришълецът разпозна своя стар приятел Абу Али, който се приближи към него и го прегърна от седлото.

— Радвам се, че мога първи да те посрещна в Аламут — поздрави Абу Али.

— Благодаря ти, и аз се радвам — отвърна Абул Фазел, но гласът му издаваше недоволство. — Нещо май не бързате да посрещате гостите си. Едно време други чакаха да ги приемат. Както казва поговорката: „Днес на мене, утре на тебе“.

Абу Али се засмя.

— Времената се менят. Не се сърди, стари приятелю! Исках да ти устроя посрещане, подобаващо на твоята важност.

Абул Фазел видимо се успокои. Поглади красивата си сребърна брада и се ръкува с останалите даи и с Манучер. Стотникът даде команда и дружината в идеален строй препусна към равнината. На определено разстояние се раздели на две редици, които се пръснаха наглед безразборно. След едно остро изсвирване се събраха отново. Водачите на редиците изреваха заповеди и ездачите с наклонени копия се насочиха едни срещу други. Изглеждаше така, сякаш ще се ударят и едни други ще се нанижат на остриетата на копията. Вместо това те в съвършен строй се разминаха, обърнаха конете, сляха се в редица и се върнаха в изходната си точка.

— Прекрасни момчета! Отлична дружина! — възкликна възхитено Абул Фазел. — Обля ме студена пот, когато се втурнаха едни срещу други!

Абу Али се ухили развеселен.

Даде заповед и всички се запътиха през клисурата към крепостта.

* * *

Когато пристигнаха в Аламут, стотник Манучер разпусна учениците. Нареди също да се погрижат за спътниците на градоначалника и неговите животни. След това заедно с госта и даите отиде в заседателната зала.

По пътя Абул Фазел разгледа укрепленията и сградите и се учуди на многобройните войници и пасящи животни.

— Та това си е истински военен лагер, приятелю — каза той накрая. — Мислех си, че в замъка ще срещна пророк, но май ще срещна военачалник. Не мога да повярвам, че това, което виждат очите ми, е дело на моя стар приятел Ибн Сабах.

— Не ти ли казах, че много неща ще те изненадат? — засмя се великият дая. — Въпреки това в Аламут има не повече от триста и петдесет души. Но войниците, както видя, са добре обучени. Подсигурени сме добре и с храна, и с военни провизии. Във всяка от съседните крепости също имаме по около двеста предани борци, които горят за нашето дело. Цялата околност е на наша страна и в случай на опасност за кратко време можем да съберем в Аламут до хиляда и петстотин души.

— Малко е, малко е — промърмори Абул Фазел.

Абу Али го изгледа изненадано.

— Как така малко?

— Нали не мислите да се противопоставите с тази шепа войници на цялата армия на султана?

— Именно така смятаме. Но засега няма опасност, нали?

Абу Фазел поклати глава и каза:

— Ще говоря с Ибн Сабах.

Даите се спогледаха.

Качиха се на горната тераса и като минаха покрай стражите, въоръжени с боздугани, влязоха в покоите на върховния господар. В голямата зала ги чакаха останалите първенци. Абул Фазел напразно търсеше с поглед стария си приятел.

— Къде е Ибн Сабах? — попита той.

Абу Али се почеса по брадата и отвърна:

— Ще отида да го известя за идването ти. През това време даите ще са на твое разположение и ще разговарят с тебе.

Абу Али се обърна и тръгна бързо, а Абул Фазел извика след него:

— Кажи му, че не съм бил толкова път за забавление. Реис Музафар ме изпраща с важна вест. Ще съжалява за всеки момент, в който ме кара да чакам.

* * *

Абул Фазел седна недоволен на възглавниците, даите насядаха около него, а слугите започнаха да внасят храни и напитки.

— Май излиза, че аз моля за услуга — промърмори той под носа си.

— Не се сърди, Абул Фазел — каза Абу Сурака. — Такива са сега обичаите в Аламут.

— Откакто е в Аламут, господарят не е напускал своите покои — допълни Ибрахим. — Дни и седмици не говори с никого освен с великия дая.

— Знаем как се прави — каза Абул Фазел. — Докато бях градоначалник на Исфахан, оставях онези, които исках да притисна повече, да чакат по-дълго отвън. Но вратите ми винаги са били широко отворени за добрите приятели. Точно Ибн Сабах има какво да разкаже за това.

— Чували сме, уважаеми, че няколко месеца се е крил в дома ти от преследването на великия везир — каза гъркът и намигна.

Абул Фазел се засмя с глас.

— Да не ти е разказвал, че го мислех за луд? Бих искал само да знам дали на мое място някой щеше да постъпи другояче.

— И аз съм чувал тази история — добави Абу Сурака. — Но не знам какво точно е станало.

— Ако ви е интересно, ще ви разкажа — каза бившият градоначалник и се прокашля.

Даите бързо му предложиха още няколко възглавници, за да се чувства по-удобно, и се приближиха до него.

— От много години не сме се виждали с Ибн Сабах. По всичко изглежда, че оттогава доста се е променил. Когато се запознахме, беше непоправим зевзек и никой не можеше да се мери с него. Целият двор се смееше на шегите му. Ако султанът беше в лошо настроение, Ибн Сабах можеше да го развесели само с една дяволия. Естествено, великият везир скоро му завидя и в края на краищата му устрои капан. Но Хасан успя да избяга в Египет и след една година в двореца едва си спомняха името му. Освен великия везир, разбира се, който се страхуваше от отмъщение. Когато разбра, че Ибн Сабах е напуснал Египет, везирът издаде тайна заповед на всички съгледвачи в държавата да открият къде се крие и да се разправят с него както намерят за добре. Но сякаш беше потънал вдън земя… Един прекрасен ден, иззад завесите в стаята ми, пред мен изскочи някакъв шейх, целият увит в мантия. Толкова се уплаших, че едва не паднах на земята. Щом се опомних, закрещях на слугите: „Ей, мързеливци! Кой е пуснал тоя човек в дома ми?“. В този миг той повдигна края на плаща си и се ухили насреща ми — жив и здрав, моят стар приятел Хасан. Тогава ме обзе ужас. Дръпнах двойната завеса пред вратата. „Луд ли си? — попитах го. — Стотина шпиони на везира те издирват под дърво и камък, а ти се разхождаш из Исфахан и идваш при мене, почтения мюсюлманин.“ А той се засмя и по стар навик ме потупа по рамото. „Е, реисе — каза, — имах много приятели, докато бях в двореца. А сега, когато съм в немилост, ми затръшвате вратите.“ Какво можех да сторя? Обичах го, затова го скрих у дома. Наистина ден и нощ трябваше да стои в стаята си. Но беше търпелив, драскаше по цял ден с перо по някакви листове, мечтаеше и когато го посещавах, ме забавляваше с весели приумици… Така веднъж ме изненада с доста странна мисъл. Да, това трябва да го кажа — пък и се смееше също толкова двусмислено и хитро, както винаги когато кроеше шега на някого. Разбира се, помислих, че и този път се закача и ще се зарадва, ако се смея на шегите му. А той ми рече: „Скъпи приятелю! Трябват ми двама-трима души, за да разруша империята на султана“. Запревивах се от смях. Ала той изведнъж стана сериозен, сграбчи ме за раменете и ме погледна право в очите. Аз настръхнах, а той ми каза напълно сериозно: „Това го мисля сериозно, реис Абул Фазел Лумбани“. Отдръпнах се и го изгледах със съмнение. Че кой не би се учудил, ако някой, дето при това е никой, му каже, че с двама или трима души ще разруши държава, простираща се от Антиохия до Индия и от Багдад до Каспийско море. Веднага ми дойде наум мисълта, че разсъдъкът му се е замъглил от дългото усамотение и страха от преследване. Казах му нещо успокоително и внимателно се изнизах от стаята. Отидох бързо до един лекар и го помолих да ми даде лекарство срещу лудост. Даде ми, а аз го изпратих на Хасан. Той го отказа и тогава усетих, че вече не ми вярва.

Даите се засмяха весело на историята.

— Наистина е забележително! Съвсем точно го описва — възкликна гъркът.

— А какво мислиш днес за онези думи на Хасан — попита Абу Сурака.

— Страхувам се, наистина се страхувам, че беше напълно сериозен — Абдул Фазел огледа с очи всички и поклати глава.

* * *

В това време Абу Али се върна и каза на госта:

— Да вървим! Ибн Сабах те очаква.

Реисът полека стана от възглавниците, с лек поклон се сбогува и тръгна след великия дая. Поеха по дълъг коридор, в двата края на който стоеше по един огромен черен пазач, подпрян на тежък боздуган. Стигнаха тясна извита стълба, водеща към върха на кулата, и започнаха да се изкачват.

— Нима Ибн Сабах е избрал върха на кулата за свое жилище? — попита реисът след известно време и избърса потта от челото си.

— Позна, почитаеми приятелю.

Стълбището ставаше все по-тясно и все по-стръмно. Великият дая се катереше, като че ли беше на двайсет години. Но бившият реис все повече се задъхваше.

— Да спрем малко — каза най-накрая. — Изморих се. Вече не съм млад.

Двамата спряха и реисът си отдъхна. След това продължиха да се катерят.

Но след известно време Абул Фазел отново изпъшка:

— Няма ли край това проклето стълбище? Да не би старата лисица да е направила бърлогата си толкова високо, та да си направи поредната шегичка с нас?

Абу Али тихо се засмя. Щом стигнаха върха на кулата, бившият градоначалник едва дишаше. Беше провесил глава и не забеляза пазача пред входа. Когато преодоля последните няколко стъпала, почти заби нос в два голи черни крака. Изненадано вдигна очи и отскочи от страх. Като бронзова статуя пред него се извисяваше полугол негър, огромен като планина и силен като бик. До краката си държеше тежък боздуган, който реисът вероятно можеше да помръдне само с две ръце. Абу Али с усмивка подхвана стареца, за да не се търкулне надолу. Абул Фазел заобиколи пазача, който остана неподвижен на мястото си, а щом се отдалечи по коридора, още веднъж се огледа. Негърът го следеше с поглед, а очите му призрачно белееха.

— Не съм виждал ни султан, ни шах да се е обграждал с такава стража. Неприятна е компанията на този въоръжен с боздуган африканец.

— Халифът в Кайро изпрати цял отряд от тези евнуси като дар за Хасан — каза Абу Али. — Това е най-сигурната стража, която можеш да си представиш.

— Не, този ваш Аламут не е по мой вкус — отвърна реисът. — Наоколо няма и следа от удобства.

Стигнаха до вратите, пред които стоеше пазач, подобен на предишния. Абу Али промърмори няколко думи и негърът повдигна завесите.

Влязоха в просто обзаведено преддверие. Великият дая се прокашля. Нещо се раздвижи зад един от килимите на стената. Невидима ръка го отмести и се показа върховният предводител на исмаилитите Хасан ибн Сабах. Очите му блестяха от радостна изненада. Той с бързи крачки посрещна стария си познат и здраво го стисна за ръката.

— Гледай ти! Моят исфахански домакин! Да не ми носиш пак лекарство за лудост?

Радостно се усмихна и покани двамата старци в стаята си.

Реисът влезе в удобно обзаведена стая, която по всичко напомняше на жилището на учен. Няколко рафта в единия край бяха затрупани с книги и изписани листове. Подът беше покрит с килими. Наоколо беше пълно с различни звездобройски уреди за измерване и изчисление, таблици и чертожни инструменти, мастилници и много гъши пера за писане.

Гостът огледа всичко това с почуда. Не можеше да разбере какво свързва видяното в крепостта с нещата пред очите му.

— Значи не ми носиш лекарство за лудост? — насмешливо продължи Хасан, докато заглаждаше хубавата си, все още почти черна брада.

— Не ти нося лекарство за лудост, мой Хасане — най-сетне проговори Абул Фазел. — Но Музафар ми предаде вест за теб: султанът е издал заповед и емир Арслан Таш е тръгнал от Хамадан с войска от трийсет хиляди души към Аламут. Турската конница, неговият авангард, може би още днес или утре ще стигне Рудбар, а след още няколко дни ще бъде пред твоята крепост.

Хасан и Абу Али се спогледаха за кратко.

— Вече? — попита Хасан и се замисли. — Не очаквах да се реши толкова скоро. Сигурно нещо се е променило в двореца.

Покани приятеля си да седне на възглавниците и се настани до него, поклащайки глава в размисъл.

— Ще ти кажа всичко, което знам — каза Абул Фазел. — А ти гледай колкото може по-скоро да напуснеш крепостта.

Хасан мълчеше. Реисът скришом го огледа. Не личеше, че е на повече от шестдесет години. Беше гъвкав като младеж. Кожата му беше млада, а големите, умни очи гледаха живо и проницателно. На ръст беше по-скоро среден, отколкото висок. Не беше нито слаб, нито дебел. Носът му беше дълъг и прав, устата — пълна и издаваща решителност. Говореше високо и без заобикалки, почти винаги шеговито или с лека ирония в гласа. Но щом се замисли, лицето му се промени и стана тревожно. Усмивката изчезна и от движенията му пролича нещо мрачно, почти непреклонно. Или пък изглеждаше разсеян и съсредоточен в нещо невидимо, както правят понякога хората, надарени със силно въображение. Така, без да иска, будеше страх у онези, дето зависеха от него. Общо взето можеше да се каже, че е хубав мъж. Мнозина не харесваха това, че осъзнава предимствата си.

— Говори, слушам те — каза на госта и намръщи чело.

— Ако още не знаеш — започна бавно реисът, — ще ти кажа, че старият ти враг Низам ал Мулк вече не е велик везир.

Хасан се дръпна и затрепери с цялото си тяло.

— Какво каза? — попита сякаш не вярваше на ушите си.

— Султанът смени Низам ал Мулк и временно на мястото му назначи секретаря на султанката.

— Тадж ал Мулк? — зарадва се Абу Али. — Той е наш съюзник.

— Вече не, защото жената на султана се надява нейният син да бъде обявен за престолонаследник, както повелява законът — обясни реисът.

— Долно предателство — промърмори великият дая.

Хасан мълчеше и мислеше. Наведе се напред и започна да рисува с пръст някакви кръгове по килима.

И другите двама старци се умълчаха. Следяха движенията му и чакаха да каже нещо.

— Ако секретарят е назначен на мястото на Низам ал Мулк, значи нашето положение в двореца се променя из основи — най-накрая се обади Хасан. — Това малко обърква сметките ми. Мислех, че ще имам мир до другата пролет. Дотогава щях да съм готов с приготовленията… А сега трябва да ги ускоря.

— За малко да забравя най-важното — продължи реисът. — Макар вече да не е велик везир, Низам ал Мулк получил заповед да изкорени исмаилизма в най-кратки срокове.

— Това значи борба на живот и смърт — твърдо заяви Абу Али. — За великия везир това е същото, както да заповядат на вълк да унищожи стадо овце.

— Но ние не сме стадо овце — засмя се Хасан. Вече беше взел решение и беше възвърнал предишната си ведрина. — Трябва да действаме мълниеносно. Какво мисли Музафар? Готов ли е да ни помогне?

— Подробно обсъдихме всички възможности — отговори Абул Фазел. — Той те обича и е готов да прикрие оттеглянето ти от турската конница. Но срещу ядрото на армията на емира и той е безсилен.

— Разбирам, разбирам — продължи Хасан. Около устата и очите му отново заигра старата шегаджийска усмивка. — Само че накъде негова светлост съветва да се оттеглим?

— Именно възможностите за това разгледахме най-подробно — продължи реисът. Правеше се, че не забелязва дяволитото изражение на Хасан. — Само два пътя са ти открити. Единият, по-краткият — на запад, но той минава през страната на дивите кюрди и по-нататък през Византия към Египет, а другият, по-дългият, е на изток. Това те съветва Музафар. При Мерв или дори при Нишапур към теб може да се присъедини Хюсеин Алкеини с войската си и след това заедно да се оттеглите към Кабул и Индия, където някой от тамошните владетели с радост ще ви даде убежище.

— Великолепен план — весело поде Хасан. — А ако моята войска не е достатъчно бърза, за да избяга от конницата на султана?

— Говорихме и за тази възможност — каза реисът и се приближи съвсем до Хасан. — Ако оттеглянето с всички твои хора ти се струва невъзможно, то Музафар предлага на теб и твоите най-близки убежище при себе си. Именно затова изпраща мен.

— Музафар има ясен ум и наистина няма да забравя помощта му. Но не вижда в главата и в сърцето ми.

Гласът на Хасан изведнъж стана сух и сериозен.

— Аламут е непревземаем — продължи той. — Ще останем в замъка. Ще смажем турската конница и преди да дойде ядрото на армията на султана, ще бъдем готови.

Абу Али погледна Хасан със сияещи очи, пълни с надежда. А Абул Фазел се уплаши.

— Винаги съм те смятал за находчив и корав човек, Хасане мой. В последно време авторитетът ти толкова е пораснал, че за тебе говори цял Иран. Дори с интригите си в двора доказа, че си способен държавник. Но това, което сега си намислил, ме изпълва с истински страх и загриженост.

— Моята работа е едва наполовина завършена — отговори Хасан. — Досега се осланях на държавническите си умения, а сега ще изпитам какво може да направи вярата.

Той изговори последните думи натъртено, обърна се към великия дая и каза:

— Иди и свикай началниците на съвет. Мъжете трябва да се въоръжат веднага. Учениците още утре ще преминат изпит, след който ще бъдат посветени като федаини. Всички трябва да знаят всичко. Ти ще водиш великия съвет вместо мен. Ще кажеш на началниците, че ни очаква посещение и съм заповядал да посрещнем „гостите“ на онова място. Нека всеки ти каже мнението си. Щом изслушаш всички, ела да ми докладваш. Стотникът да заповяда на подчинените си да подготвят всичко необходимо за отбраната на крепостта.

— Всичко ще бъде изпълнено така, както нареди — каза великият дая и бързо излезе от стаята.

* * *

С барабанен бой и бойни тръби войската беше вдигната на оръжие, а командирите се събраха на съвет. Със сериозно изражение Абу Али чакаше даите и офицерите да се стекат в залата за събрания.

Щом дойдоха, великият дая ги огледа и им каза:

— Султанът е сменил великия везир и му е наредил да унищожи исмаилизма. Емирът на Хамадан Арслан Таш е тръгнал с трийсет хиляди войници към Аламут. Авангардът на турската конница ще стигне Рудбар днес или утре, а след няколко дни черните знамена ще се развеят пред нашата крепост. Градоначалникът на Рей Музафар ни е обещал помощ. Но по-сигурна помощ е нашата собствена готовност. Сеидуна ме изпрати да разбера вашето мнение как най-добре да се противопоставим на нападението. Когато чуе вашите съвети, той ще даде нужните заповеди.

Началниците се спогледаха изненадани. Някои прошепваха нещо на съседите си, но дълго никой не се обади.

Най-накрая Абу Али се обърна към Манучер:

— Стотнико, ти си опитен войник. Как мислиш, какво е най-нужно в момента?

— Не трябва да се страхуваме от нападението на турската конница — отговори стотникът. — Крепостта е готова за нападение и онзи, който дръзне, ще се опари жестоко. Колко дълго обаче ще издържим обсадата на трийсет хиляди души, които ще докарат със себе си машини и уреди за преодоляване на стени, това е трудният въпрос.

— За колко време има храна в замъка? — попита гъркът.

— За около половин година — отговори стотникът. — Но ако изпратим бързо керван в Рей, Музафар може да ни изпрати за още половин година.

— Това е важно — добави Абу Али и си записа нещо.

Тогава се обади Абдул Малик:

— Ето какво мисля. Не бива да позволяваме да ни затворят в крепостта твърде бързо. Можем да ударим турците на открито, особено ако Музафар ни изпрати помощ. Ядрото на султанската армия все още е далеч.

Всички младши офицери подкрепиха неговия план.

— Но и не бива да прибързваме — добави Абу Сурака. — Да не забравяме, че в крепостта има жени и деца и заради тях не можем да рискуваме лекомислено поражение в открито поле.

— Не съм ли казвал винаги — намеси се Ибрахим, — че мястото на жените и децата не е сред войниците.

— Не само аз имам семейство в крепостта — отговори му Абу Сурака, като имаше предвид дъщерите на Хасан.

Дая Ибрахим сърдито стисна устни.

— Ще ви дам добър съвет — обади се с усмивка Ал Хаким. — Да натоварим жените на мулета и камили и да ги изпратим при Музафар. Оттам със същия керван ще докараме необходимите провизии за крепостта. Така ще постигнем три неща наведнъж. Ще намалим броя на гърлата в крепостта, ще се освободим от тревогата за близките и керванът няма да бие половината път напразно.

— Умна мисъл — отбеляза Абу Али и си записа още нещо.

Разговорът ставаше все по-разгорещен. Разискваха какво им липсва в замъка, караха се за задачите, които трябва да изпълняват отделните командири, едни казваха едно, други — друго. Накрая Абу Али даде знак за край на събранието. Заповяда на командирите да чакат точни нареждания и се върна при Хасан на върха на кулата.

* * *

В това време Хасан разпитваше бившия градоначалник на Исфахан какво се беше променило в двореца и защо султанът се е решил на толкова бързи действия. Връзките му в двора бяха много — имаше свое доверено лице при новия велик везир Тадж ал Мулк и султанката Тюркян Хатун.

Както се полага, султан Малик шах беше определил за престолонаследник първородния си син от първата си жена — Баркиярук. Сега обаче двайсетгодишният младеж беше на боен поход срещу твърдоглавите управители по индийската граница. От това се възползва младата жена на султана, за да възкачи на иранския престол четиригодишния си син Мохамед. На този неин план най-яростно се противопоставяше Низам ал Мулк. Владетелят ту се поддаваше на влиянието на стария си везир, ту на очарованието на красивата си жена. Великият везир имаше мощен гръб в лицето на багдадския халиф, както и на цялото сунитско духовенство. Султанката пък се опираше на многобройните врагове на Низам, които той беше лишил от влияние и сила. За да надделее над сунитското духовенство, везирът на султанката потърси връзки и с алианите, най-влиятелен сред които беше клонът на исмаилитите начело с Хасан. Този спор в двореца беше изгоден за господаря на Аламут. Той обеща на султанката подкрепата на привържениците си в цял Иран, а в замяна Тадж ал Мулк му се зарече заедно с Тюркян Хатун да убедят владетеля да не се безпокои твърде много от подвизите му в северен Иран.

В течение на две години султанката и нейният секретар добросъвестно спазваха дадената дума. Ако Низам ал Мулк прекалено много притискаше султана да направи нещо срещу исмаилитите, те омаловажаваха старанията му и ги изкарваха лична омраза срещу Хасан ибн Сабах. Това се нравеше на султана. И понеже по въпроса за престолонаследника беше на едно мнение с Низам, по въпроса за исмаилитите с охота слушаше султанката и нейния везир.

Реис Абул Фазел разказа на Хасан онова, което Музафар беше научил от своя човек в исфаханския двор. Когато Низам ал Мулк разбрал, че Хюсеин Алкеини се укрепил в крепостта Зур Гумбадан и вдигнал от името на Хасан цял Хузестан срещу султана, се уплашил до смърт. Знаел, че има да връща тежък дълг на Хасан, и това го накарало да опита последното средство пред владетеля. Преди години изиграл Хасан, като го представил пред султана за несериозен шегаджия, който си бил наумил с подла измама да отнеме службата на везира. Султанът се ядосал и Хасан трябвало за една нощ да избяга от Исфахан. Оттогава султанът не гледал сериозно на действията на Хасан. Сега великият везир си признал, че едно време с хитрост изиграл Хасан и че господарят на исмаилитите всъщност притежавал големи и опасни способности. Султанът пребледнял от уплаха и яд. Изритал стареца, който стоял на колене пред него, и се оттеглил в покоите си. Оттам заповядал да прогонят великия везир от поста му, а на негово място назначил секретаря на жена си. В същото време обаче на Низам му било строго наредено възможно най-скоро да победи Хасан и да унищожи исмаилизма. Разбираемо било и защо султанката и нейният секретар обърнали гръб на довчерашния си съюзник, тъй като най-лошият им противник бил премахнат и те вече имали неограничено влияние върху султана.

След толкова вълнения султанът с целия си двор поел към Багдад, за да посети там сестра си и нейния мъж халифа. Той искал да премахне халифа и да постави за негов наследник сина, който имал тъкмо от сестра му.

 

 

Когато Абу Али се върна от съвета с даите, Хасан вече беше научил всичко за интригите в исфаханския двор. Внимателно изслуша мненията на своите първенци, сетне стана и закрачи напред-назад из стаята. Мислено разгледа положението и прецени какво трябва да се направи.

Най-накрая каза на Абу Али:

— Вземи дъсчица и пиши!

Великият дая седна с подвити крака, облегна дъсчицата на лявото си коляно, взе калема и каза:

— Готов съм, Ибн Сабах.

Хасан застана зад него така, че да вижда зад гърба му, и започна да диктува заповедите, като даваше пояснения.

— Що се отнася до посрещането на турската конница, Абдул Малик е прав. Не бива да допуснем да ни обсадят твърде бързо. Ще ги посрещнем на открито и там ще ги сразим. Трябва да се погрижим Музафар да ни изпрати своята войска навреме. Ти, Абу Али, ще поемеш командването на войската, която ще срещне авангарда на султана. Манучер ще се погрижи за отбраната на крепостта. Малко ще му е тъжно, защото обича кървавите битки, но именно неговите способности са ни нужни, за да подготвим крепостта. Много е важно колкото може по-скоро да се освободим от ненужните гърла и другите дреболии. До довечера Абдул Малик да натовари на животните харемите с жените и децата и след последната молитва да поеме с кервана на път. Музафар е добра душа и ще трябва да приеме този товар върху плещите си. Пратеник да тръгне веднага за Рей, за да го извести за всичко отнапред. Да му предаде да приготви храна и провизии, които нашият керван да вземе на обратния път, и да ни изпрати колкото хора може. Жените и децата да впрегне на работа, та да няма излишни харчове.

После със саркастична усмивка стрелна реиса:

— А ти какво ще правиш, Абул Фазел?

— Ще тръгна с кервана с Абдул Малик — отговори бившият градоначалник. — За нищо на света не бих искал да се окажа в тази миша дупка, когато дойде армията на султана. Както виждам, моите съвети и съветите на Музафар не бяха възприети. Изпълних дълга си и друго не ми остава, освен да духна овреме.

— Решението ти е добре дошло за мен — засмя се Хасан. — Твоята дружина ще бъде достатъчна да защити кервана и Абдул Малик ще вземе със себе си само шепа мъже. А за обратния път нека Музафар даде малко от своите хора за охрана. Също така разчитам на тебе да се погрижиш за харема.

След това отново се обърна към Абу Али:

— Веднага пратете в Рудбар човек да занесе заповед на Бозорг Омид да се яви в Аламут. Трябва да дойде тук лично. Съжалявам, че Хузестан е толкова далеч и че Хюсеин Алкеини няма да може да пристигне навреме. Но той също трябва да бъде известен. Ще стават неща, които дори след много поколения ще карат потомците ни да немеят от удивление…

Хасан тихо се засмя на своите мисли. Известно време мълча, после каза на реиса:

— Чуй, Абул Фазел! Струва ми се, че все още ме мислиш за глупак, както през онези дни в Исфахан. Защото виждаш армия от трийсет хиляди души да марширува към нас, а ние сме една шепа хора. Но ангелите, събрани в наша помощ, които ще ни пазят, както някога са пазили Пророка и близките му в битката при Бадр — тях не виждаш.

— Шегуваш се, винаги се шегуваш! — отговори Абул Фазел с кисела усмивка. Беше малко обиден и си мислеше, че Хасан отново го е изиграл.

— Не се шегувам, стари приятелю — весело каза Хасан. — Само говоря образно. Казвам ти, готвя ви такава изненада, че няма да повярвате на собствените си уши. Искам да покажа на какви чудеса е способна вярата.

Сетне продължи да дава заповеди на Абу Али:

— Предай на всички какви задачи съм им определил. Избери пратеници и напиши нужните писма. Да тръгват веднага. Преди да поеме, Абдул Малик да доведе дъщерите ми при мен. Щом свършиш всичко, ще излезеш пред войската и ще обявиш, че султанът е тръгнал на война с нас. Ще заповядаш на учениците да се приготвят. Защото утре заран започват изпитите. Бъди твърд и строг с тях, изцеди всичко, което знаят. Заплаши ги, че в противен случай няма да бъдат посветени. А довечера ги събери в залата за молитви и ги направи федаини. Нека това бъде най-великият миг в живота им и най-висшето, което им е дадено да постигнат на този свят. Нека всичко бъде тъй, както се случи и с нас в Кайро… Ясно ли ти е всичко?

— Ясно ми е, Ибн Сабах.

Хасан пусна и двамата старци да си вървят. Седна на възглавниците и още веднъж обмисли всичко. Когато се увери, че не е пропуснал нищо важно, се унесе в спокойна дрямка.

* * *

През цялото това време войниците чакаха строени под жаркото слънце на двора. Видяха командирите да влизат в покоите на върховния водач. Едва сдържаха нетърпението, защото дълго никой не излезе оттам.

Учениците стояха в две редици пред своята сграда. Стояха прави като кипариси и гледаха право пред себе си. Честта именно на тях да бъде поверено посрещането на стария големец все още ги изпълваше с гордост. Ала търпението започна полека да напуска и тях.

Сюлейман първи наруши мълчанието.

— Бих искал да знам какво става. Може би веднъж завинаги ще дойде краят на това проклето обучение.

— Струва ми се, че би искал да имаш брада, преди да ти е поникнал мъх — подкачи го Юсуф.

Двете редици се засмяха тихо.

— На мене пък ми се струва — отговори Сюлейман, — че те е страх да не ти се стопят мазнините на корема. Затова не чуваш, когато забият барабаните и затръби тръбата.

— Любопитен съм само кого от нас пръв ще види врагът.

— Несъмнено тебе. На дългите си крака ще гледаш гордо зад гърба ми.

— Престанете да се препирате — намеси се Ибн Тахир. — Не знаете къде е лъвът, за да му одерете кожата.

— Ако можех да се превърна в муха, сега щях да слушам какво си говорят началниците — каза Обейда.

— А с каква радост би станал муха, когато се появи врагът — засмя се Сюлейман.

— Ако героите побеждаваха с отровен език, ти щеше да си първи между тях — отговори Обейда. — Цял Иран би треперил пред тебе.

— Ех, как би треперил Обейда пред моя юмрук — отвърна му Сюлейман.

Десетник Абуна мина покрай тях и им прошепна:

— Изглежда ще става горещо, момчета. Май армията на султана идва към нас.

Всички замлъкнаха. Най-напред ги обзе притеснение, което постепенно се превърна във въодушевление и дива радост.

— Ами веднъж да се свърши! — изказа се Сюлейман от дъното на душата си.

Всички се спогледаха. Очите и бузите им горяха, а ту един, ту друг се усмихваше. Въображението им започна да рисува картини на геройски подвизи, с които преодоляваха най-трудните задачи и си заслужаваха слава и безсмъртие.

— Проклятие! Няма ли край това чакане?! — заропта Сюлейман. Вече не издържаше. — Да ни дават заповед да яхнем конете и да ударим еретиците.

Абуна с двама други войници водеше три коня през двора — два врани и белия кон на Абу Али.

Някой прошепна:

— Ще говори Сеидуна.

В редиците настъпи вълнение.

— Как? Кой ще говори?

— Сеидуна.

— Кой каза това? Белият кон е на Абу Али, а един от черните принадлежи на стотника.

— Тогава чий е третият?

При влизането на командирите стражата се изправи и вдигна оръжие за почест. От сградата излязоха великите даи и останалите началници. Абу Али, стотникът и дая Ибрахим яхнаха конете, които беше довел десетникът. Другите командири отидоха всеки при своята дружина и наредиха всички да се обърнат с лице към главната сграда.

Абу Али с двамата си спътници се изкачи на ръба на горната тераса и даде знак за тишина. В двата долни двора се възцари пълно мълчание. Великият дая се повдигна бавно на стремената и извика със силен глас:

— Вярващи исмаилити! От името на Нашия господар и нашия върховен командир. Дойде час на изпитание и решителност. С оръжие в ръка ще трябва да докажете предаността и любовта си към светите мъченици и към нашия господар. Със заповед на султана, неговият палач, кучият син Арслан Таш, с голяма войска идва да изколи всички нас, правоверните. След няколко дни пред Аламут ще затръбят роговете на неговата конница и черното знаме на кучето Аббас ще се развее пред нашата крепост. От този миг нататък никой няма да се разделя с оръжието си ни денем, ни нощем. Който не спазва заповедта, ще бъде убит като бунтовник. Щом затръби рогът, всички вие трябва да идете на сборните си места. Вашите командири ще ви дадат подробни напътствия…

След това обърна коня си и погледна към учениците. Извика им:

— Вие, които сте готови да се жертвате, чуйте заповедта на Нашия господар! Утре ще бъдете призовани на изпит. Който устои, още същата вечер ще бъде посветен. Казвам ви: съберете духа си, защото посвещението ви във федаини ще бъде най-светлият ден в живота на всеки от вас…

Обърна се отново към цялата войска и гласът му загърмя из цял Аламут:

— Борци за исмаилитското дело! Спомнете си думите на Пророка: „Борете се като лъвове. Защото страхът няма да спаси никого от смъртта! Аллах е Аллах и Мохамед е негов пророк!“. Ела, о, Махди!

Сред учениците настъпи такова вълнение, като че ли бе паднал гръм. Великият ден на изпита дойде и никой не беше готов за него. Споглеждаха се пребледнели, докато се връщаха в своето помещение.

— Ето, иде шейтанът! — възкликна Сюлейман. — Нищо не знаем и най-добре сами да поискаме да ни изхвърлят навън.

— Да, нека всички отидем и да сторят с нас каквото искат — съгласи се Обейда.

Юсуф беше най-малодушен. Постоянно бършеше потта от челото си и притихнал очакваше отнякъде да дойде лъч надежда.

— Наистина ли ще бъде толкова лошо? — попита плахо.

— Какъвто си висок и широк, ти пръв ще паднеш — злорадо се захили Сюлейман.

Юсуф въздъхна дълбоко и покри лицето си с ръце.

— А какво да направим? — попита Наим.

— Хвърли се в Шахруд. Това ще е по-добре за теб — отвърна му Сюлейман.

Тогава се обади Ибн Тахир:

— Слушайте, момчета. Нима мислите, че Господарят ни е избрал за ученици, за да ни върне сега навън? Все нещо знаем! Предлагам да вземем записките си и заедно да повторим всичко, което сме учили досега.

— Ти чети и ни съветвай — обадиха се учениците един след друг.

Ибн Тахир ги събра на покрива. Насядаха на земята, всеки с дъсчиците и записките си в ръка, а Ибн Тахир им поставяше въпроси и им обясняваше каквото им беше неясно. Постепенно се успокоиха. Само от време на време един или друг го побиваха ледени тръпки, щом си спомнеше за настъпващия ден. Дълбоко в сърцата си всички още трепереха от изпита. И сякаш бяха забравили за врага, който се приближаваше.

* * *

На долната тераса, до лявата стражева кула с гълъбарниците, закрито от тополи и гъсто растящи кипариси, се намираше зданието с харемите. Абдул Малик се хвърли като ястреб сред жените и децата и им каза да се приготвят за незабавно заминаване. Последваха викове, писъци, плач и безумно тичане. Пазачите евнуси гледаха на всичко безгрижно спокойно, докато даята не ги накара да помогнат на жените със събирането на вещите.

Десетина джелепи докараха пред сградата камили и мулета. Дойдоха и господарите и започнаха да се сбогуват с жените и децата си.

Абу Сурака имаше две жени в крепостта. Първата беше на неговите години, състарена и беззъба женица. Беше му родила две дъщери, които бяха омъжени в Нишапур. От ранна възраст беше привързан към нея и се нуждаеше от присъствието й, както дете от майка си.

Другата беше по-млада, от нея имаше дъщеря и син, които бяха в харема на Хасан с децата му. Нея обичаше нежно и сега, когато заминаваше, осъзна колко ще му липсва. Но успя да се овладее и не показа чувствата си.

Ал Хаким имаше за жена една красива египтянка. Беше я довел със себе си от Кайро. Тя нямаше деца. Из харемите се носеше мълва, че преди брака живяла като разпътница. Той с удоволствие разказваше на другите мъже за красотата й, проклинаше зависимостта си и нейната власт над него, но при идването на всеки керван в замъка търсеше какво да й купи, за да я зарадва. Цялата работа вместо нея вършеше една стара етиопка, а тя само лежеше върху възглавници, разкрасяваше се, обличаше се в коприна и по цели дни мечтаеше…

Стотник Манучер имаше в замъка една жена. Но от двете си предишни беше довел три деца. Сега кратко се сбогува с всички. Страхуваше се, че ще се разчувства, ако се задържи твърде дълго…

Така мъжете, които имаха семейства в замъка, се сбогуваха със своите и се връщаха към мъжките си задължения.

Абу Сурака и Ал Хаким се срещнаха по пътя.

— Сега в замъка ще е още по-пусто и празно — каза Абу Сурака.

— Трябва да отдам дължимото на философите, дето са казали, че освен яденето и пиенето, насладата от жената е единственото добро, за което си струва да се живее — отговори гъркът.

— Но нашите върховни господари се справят и без това — отговори даята.

Гъркът се намръщи подигравателно:

— Говориш като ученик, приятелю.

Хвана го за ръкава и тихо му прошепна:

— Какво мислиш, че крият в замъка нашите господари? Нали не мислиш, че развъждат котки? Хайде, хайде. Не са толкова глупави, че да не си позволят онова, което се полага на всички. Ние с теб още не сме опитвали такива тлъсти гъски, каквито отглеждат там отзад.

Абу Сурака спря рязко.

— Не, не ти вярвам — каза най-накрая. — Знам, че крият нещо отзад, но съм сигурен, че не е за забава, а за наше общо благо.

— Щом не искаш, не вярвай — отговори лекарят почти обидено. — Ала знай, че господарят винаги оставя за себе си най-вкусното ястие.

* * *

— За малко да забравя нещо — каза реис Абул Фазел, когато привечер дойде да се сбогува с Хасан. Намигна хитро и продължи:

— Наистина ти нося нещичко, но не са лекарства за лудост. Може би ще те развесели. Ще се опиташ ли да отгатнеш?

Хасан объркано се усмихна. Погледна първо реиса, след това Абу Али, който стоеше до него.

— Не мога да отгатна, наистина.

— Аз обаче няма да ти дам този малък подарък, докато не познаеш какъв е — измъчваше го реисът. — Богатство имаш достатъчно, не те интересуват дрънкулки. В нуждите си си скромен, освен в една. Сега можеш ли да се сетиш?

— Да не си ми донесъл някоя книга?

— Добре позна, Хасане. Нещо написано е. Но от кого?

— Как да позная? Може би някой от старите? Ибн Сина? Не? Тогава някой от по-младите? Да не е Ал Газали?

— Не, не е от него — засмя се реисът. — Той е твърде набожен за теб… Много по-близък ти е онзи, чиито слова съм ти донесъл.

— Аллах ми е свидетел, не знам за кого говориш!

Абу Али се усмихна и попита:

— Мога ли и аз да опитам?

— Любопитен съм, опитай — каза Хасан обезкуражено.

— Бих се обзаложил, че реисът ти носи нещо, написано от стария ти приятел Омар Хаям.

Реисът се засмя утвърдително, а Хасан се удари с ръка по челото.

— Как можах да не се сетя!

— Донесох ти четири стиха, които мой познат преписал в Нишапур от самия Омар.

— По-хубав подарък не можеше да ми донесеш! — каза Хасан. — Много съм ти благодарен за вниманието.

Абул Фазел извади изпод робата си един свитък и го подаде на Хасан. Хасан го разви и разгледа.

Замисли се.

— Това е странно — каза след известно време. — В един и същи ден вест от двамата съученици. От Низам и от Хаям.

През това време влезе един евнух и съобщи, че са дошли Абул Малик и дъщерите на Хасан.

— Върви сега, стари приятелю — каза Хасан и прегърна реиса. — Погрижи се за нашите жени и деца. Може би ще имаш нужда от нещо. Тогава си спомни за мен и знай, че съм твой длъжник.

Кимна на Абу Али и двамата излязоха.

* * *

Абдул Малик задържа завесата на входа и дъщерите на Хасан, Хатиджа и Фатима, влязоха плахо. Спряха се на вратата до стената, а даята смело пристъпи пред върховния повелител.

— Доведох дъщерите ти, Сеидуна — каза.

Хасан огледа момичетата с хладен поглед и им извика:

— Какво стърчите там като две кокошки! Елате по-близо! Вашата майка ви изпрати на вратата ми, за да си спомням за нея всеки път, когато ви виждам, и да се ядосвам! Приех ви, както повелява бащиният ми дълг, а сега ще вървите заедно с другите при Музафар в Рей.

Обърна се към Абдул Малик и му заповяда:

— Кажи на Музафар да им дава да ядат само толкова, колкото заработят с предене. Да не обръща внимание на това, че са мои дъщери. Ако не са послушни, да ги продаде като робини и да запази половината от цената за разходите около тях, а другата половина да изпрати на мене. Толкова! Сега вървете на молитва и тръгвайте!

Момичетата се измъкнаха през вратата като мишки. Хасан задържа за миг Абдул Малик.

— Музафар ще знае как да постъпи с тях. Мъдър човек е и самият той има цял куп деца.

Момичетата чакаха даята пред вратата. И двете плачеха.

— Видя ли колко е красив? — попита по-малката.

— Само дето не ни обича — през сълзи въздъхна по-голямата.

Абдул Малик ги отведе от кулата и опита да ги успокои:

— Не се бойте от нищо, гълъбчета. Музафар е златна душа. Има цял рояк деца и с тях ще ви бъде много весело.