Владимир Бартол
Аламут (18)

Осемнайсета глава

През следващите дни армията на емира продължи обстрела срещу крепостта Аламут. Исмаилитите свикнаха с ударите по стените на замъка. Думите на Хасан се сбъднаха почти дословно. Войниците, които стояха по стените, следяха и оживено обсъждаха всеки изстрел, като посрещаха неточните попадения със силни викове и смях, а добрите — с гръмогласно одобрение. Никой вече не изпитваше и капчица страх. Общуваха с противника със знаци. Скоро Ибн Вакас, който зае мястото на изчезналия Обейда като водач на съгледвачите, видя в тези добри отношения удобна възможност да възстанови преките връзки с хората на емира. Дори изпрати при тях един от пленниците заедно със свой човек. Пленникът разказа, че другарите му в замъка са добре и се отнасят с уважение към тях, а исмаилитът се поинтересува дали войниците на емира желаят да започнат търговия с Аламут. Крепостта имаше достатъчно пари и за една нощ между двете армии се развихри оживена контрабанда.

Новините, които получи благодарение на това Ибн Вакас, бяха безценни за Аламут. Първо, научи, че армията на емира не наброяваше повече от трийсет хиляди, а едва малко повече от половината. След това — че вече не им достига храна и поради това хората постоянно мърмореха и настояваха да се оттеглят. Емир Арслан Таш искал да изпрати поне пет хиляди души към Рей или Казвин, ала след сведенията за страховитата решителност и обученост на исмаилитите се боял, че надмощието му няма да е достатъчно и може да го застигне съдбата на командира на неговия авангард.

Мина около седмица и в лагера пристигна пратеник на емира със страшната вест, че някакъв исмаилит е намушкал великия везир пред собствената му армия в Нехавенд. Арслан Таш сякаш бе поразен от гръм. За миг си представи маскиран убиец да се нахвърля срещу него. По челото му избиха студени капки пот.

Заповяда да повикат Абу Джафар.

Стотникът дойде.

— Чу ли? — попита тревожно.

— Чух, твоя светлост. Низам ал Мулк е убит.

— Какво беше казал господарят на Аламут?

— Че знае за везира нещо, което твоя светлост ще разбере едва след шест или дори след дванайсет дни. Тогава ще си спомниш за него и думите му.

— О, Аллах, Аллах! Още тогава е знаел всичко. Той сам е изпратил убиеца в Нехавенд. Какво е имал предвид с думите, че ще си спомня за него?

— Страхувам се, нищо добро за теб.

Емирът прокара ръка по челото си. След това се завтече към изхода.

— Командирът на стражата! Бързо! Да се удесетори охраната. Никой да не се отделя от оръжието. Постави стражи навсякъде. Никого не пускай през охраната, освен моите офицери и онези, които аз повикам.

След това се върна при Абу Джафар.

— Събери тъпанджиите. Всички веднага да бъдат вдигнати на оръжие. Всеки, който има каквато и да било връзка с Аламут, незабавно да бъде обезглавен.

Още преди Абу Джафар да успее да изпълни заповедта, в шатрата нахлу един офицер:

— Предателство! Хората от обсадните машини са оседлали конете и мулетата и са побягнали на юг. Съборили са и са вързали на земята подофицерите, които се опитвали да ги спрат.

Арслан Таш се хвана за главата.

— Ах, ти, куче! Кучи син! Защо си позволил това?

Офицерът обидено погледна земята:

— Гладни са. И не искат да се борят срещу толкова силен пророк като господаря от планината.

— Тогава дайте съвет какво да направя?

Абу Джафар отвърна сухо:

— Великият везир, най-заклетият враг на исмаилитите, е мъртъв. Остана Тадж ал Мулк. Той е благосклонен към господаря на Аламут.

— Какво искаш да кажеш с тези думи?

— Хората, които умеят да управляват обсадните съоръжения, побягнаха. Защо тогава да оставаме тук?

Арслан Таш изпита видимо облекчение. Повече от задължение извика:

— Значи ме съветваш да бягам позорно?

— Не, твоя светлост. Просто след смъртта на везира положението се промени из корен. Трябва да изчакаме заповедите на султана и новия везир.

— Това е нещо друго.

Емирът свика всички офицери. Повечето бяха за оттеглянето. Никой не искаше да воюва с исмаилитите.

— Добре — съгласи се той. — Да вдигнат шатрите и цялата войска да се приготви за оттегляне в най-голяма тишина.

На другата сутрин слънцето огря опразнената равнина. Само отъпканата земя и безбройните следи от огньове говореха за това, че едва вчера там беше разположена голяма войска.

* * *

С помощта на своите хора Ибн Вакас веднага узна новината за смъртта на великия везир.

„Исмаилит е убил великия везир насред собствения му лагер! Войската на султана пред Аламут се разбягва!“

Новината в миг обходи цялата крепост. Ибн Вакас предаде вестта на Абу Али. Той потърси Бозорг Омид.

— Ибн Тахир е изпълнил заповедта. Низам ал Мулк е мъртъв!

Отидоха при Хасан, за да го известят.

След като върховният господар научи, че Мириям си е прерязала вените, още повече потъна в самотата си. Машината, която създаде, работеше безотказно, но в клещите й се хващаха и онези, за които не беше предназначена. Първата жертва повлече след себе си втора, тя — трета. Усещаше, че не може да я владее напълно, че действа пряко волята му и съсипва и онези, които му бяха скъпи и нужни.

Сега стоеше самотен и страшен, дори и за собствените си хора. Със самоубийството на Мириям изгуби и последния човек, пред когото можеше да покаже истинското си лице. Ех, ако можеше Омар Хаям да е до него! Как ли щеше да прецени делата му? Сигурно нямаше да ги одобри, но поне щеше да ги разбере. А тъкмо от това се нуждаеше.

Великите даи влязоха в стаята му. От тържествения им вид позна, че носят важни новини.

— Войската на емира бяга през глава. Твоят исмаилит е убил великия везир.

Хасан се сепна. Първият от тримата, които някога си дадоха клетва, вече го нямаше. Сега пътят му бе свободен.

— Все пак — прошепна — смъртта на този шейтан е началото на щастието.

Тримата помълчаха известно време, след това Хасан попита:

— Знаем ли какво е станало с този, който го е убил?

Бозорг Омид сви рамене.

— Не сме чули нищо. Че какво може да стане освен едно?

Хасан ги погледна в очите, за да прочете мислите им. Лицето на Абу Али изразяваше преданост и доверие, лицето на Бозорг Омид — признание, почти възхищение.

Отдъхна си.

— Съобщете на исмаилитите от днес да почитат Ибн Тахир като наш най-голям мъченик. Нека в молитвите си освен неговото споменават и имената на Сюлейман и Юсуф. Това е моята заповед. Отсега пътят ни ще върви неизменно нагоре. Всички обсадени крепости ще бъдат освободени. Пратеник трябва да отиде в Зур Гумбадан. Трябва да отмъстим за Хюсеин Алкеини. Веднага след като Къзъл Сарък се оттегли от крепостта, да изпратят с керван сина ми тук, в Аламут.

Освободи ги и се изкачи на върха на кулата, откъдето можеше да наблюдава оттеглянето на войската на емира.

На другата сутрин пратениците полетяха към всички исмаилитски твърдини. Ибн Вакас получи задача да установи връзка с Рудбар. Когато денят вече отстъпваше пред вечерта, Абу Али задъхан дотича при върховния господар.

— Случи се нещо непонятно — каза отдалече. — Ибн Тахир се е върнал в крепостта.

* * *

Нощта след нападението срещу великия везир бе най-страшната в живота на Ибн Тахир. Целият смазан от бой, с вързани ръце и крака, остана прикован към гредата в средата на шатрата. Раздираха го мрачни мисли. Струваше му се, че чува подигравателния кикот на стареца от Аламут. Как можеше да бъде толкова заслепен, че да не разпознае измамата от самото начало? Аллах, Аллах! Как можеше да си представи, че един предводител, за когото всички негови последователи вярваха, че служи на правдата и истината, е просто един долен лъжец, хладнокръвен и пресметлив измамник? А Мириям, това същество с ангелска красота — негова помощница! Десет пъти по-презряна от него, защото си служеше с най-възвишеното чувство, любовта. О, колко безкрайно я мразеше сега!

Нощта нямаше край. Жестоката болка не спираше, сънят не идваше. Дали Мириям беше любовница на този ужасен старец? Дали заедно се смееха на детинската му доверчивост? А той, Ибн Тахир, й съчиняваше стихове! Сънуваше я, копнееше за нея и умираше. А през цялото време подлият старец се е забавлявал с нея, утолявал е похотта си, наслаждавал се е на виното и прелестите й, изпращал е на смърт онези, които му вярваха, уважаваха го и го обичаха. Аллах, Аллах, какво страшно прозрение!

Как беше възможно това? Нима над нас няма никой, който да накаже подобно престъпление, да сложи край на това гнусно дело?

Мириям — блудница! Тази мисъл беше най-непоносимата от всички. Цялата й красота, целият й ум, цялата й прелест — само примамка за глупаци като него! Такъв срам не беше изживявал. Затова трябва да отиде в Аламут да разчисти сметките си със стареца. Беше станал убиец, затова вече заслужаваше смърт. От какво още да се страхува?

Ах, и все пак! Нима красотата на Мириям не бе най-сладкото чудо? Какъв силен пламък запали тя у него! Извади наяве безброй непознати досега сили. А сега дойде и просветлението. О, да можеше поне още веднъж да я стисне в прегръдките си. И в сладостта да я смачка, да я удуши!

На другия ден му съобщиха, че великият везир е умрял. Още не го пускаха да тръгне за Аламут. Чакаха какво ще предприеме султанът.

Когато чу, че Низам ал Мулк е убит, султан Малик шах, който беше на половината път до Багдад, тръгна обратно. След два дни беше в Нехавенд.

На огромен одър под небесносин балдахин, заобиколен от безброй знамена, венци и отличия, лежеше трупът на везира, обсипан с благовония, мазила и временно балсамиран, облечен в пурпур и с прекрасен тюрбан на главата.

Черната шапчица и колчанът, мастилницата и перото — знаците на неговата везирска чест, бяха поставени до нозете му. Восъчното лице с красива бяла брада изразяваше благородство и достойно спокойствие.

От различните краища на държавата, един след друг и с най-бързите коне, запристигаха синовете му. Коленичеха пред мъртвия си баща и целуваха студените му, втвърдени пръсти. Около одъра се носеха плач и стонове.

Когато видя трупа на везира, султанът заплака като дете. Покойният бе служил трийсет години на семейството му! „Баща на царя — Ата бег“. Тази титла му принадлежеше по право. Сега горчиво съжаляваше за твърдоглавието си през последната година. Защо беше позволил една жена да се намеси в делата на владетеля? Трябваше да я държи затворена в харема, като всички останали.

В лагера узна подробностите за страшното убийство. Значи това беше истинското лице на Хасан! Вместо при везира убиецът можеше да дойде при него! Изпита ужас. Не, не можеше да позволи това престъпление да продължава. Трябваше да премахне Хасан! А с него и всички исмаилити. Всичките им укрепления трябваше да бъдат разрушени до основи.

Позволи на синовете на везира да откарат тялото в Исфахан и там да го погребат тържествено. Относно убиеца решиха, че е най-добре да се изпълни последната воля на жертвата му. „Така и така ще загине в Аламут“, казваха. Затова султанът нареди да доведат Ибн Тахир пред него.

Вързан, насинен от бой и цял в кръв от раните, го натикаха в шатрата на султана. Когато го видя, султанът се учуди. През дългогодишното си управление се беше научил да преценява хората. Този исмаилит по нищо не приличаше на убиец.

— Как можа да извършиш такова страшно престъпление?

Ибн Тахир разказа всичко. В думите му нямаше нищо прикрито или фалшиво. Султанът чувстваше как го побиват ледени тръпки. Добре познаваше историята, но това беше най-страшният разказ, който беше чувал.

— Ясно ли ти е, че си бил оръжие в ръцете на долния старец от планината? — попита, щом Ибн Тахир свърши.

— Горя от желание да измия кръвта от ръцете си и да освободя света от чудовището в Аламут.

— Вярвам ти и те изпращам на път. Трийсет души ще те съпровождат до Аламут. Направи всичко възможно да не се издадеш твърде бързо. Обуздай гнева си, докато не те допуснат до стареца. Ти си решителен и умен младеж. Желанието ти ще има успех.

След като се погрижи за всичко, султанът продължи пътя си към Багдад.

* * *

Ибн Тахир и трийсетте му спътници пътуваха към Аламут с голяма бързина. Въпреки това вестта за смъртта на везира ги изпревари с един ден. Между Рей и Казвин срещнаха цели дружини войници, които се връщаха от Аламут. От тях разбраха как е подействала новината на емира и войската му. Имаше опасност да попаднат в ръцете на някоя група исмаилити.

Ибн Тахир каза:

— Знам таен път от другата страна на Шахруд. Там ще можем да се движим по-безопасно.

Отведе ги до една плитчина, където преминаха реката. Стигнаха до пътека в подножието на планината, която между камъни и храсталаци следваше коритото на реката. Продължиха по-нататък към Аламут, когато неочаквано първият съобщи, че насреща им се движи непознат конник. Скриха се в храстите и направиха засада.

Ибн Тахир позна приближаващия се ездач — беше Ибн Вакас. Обзе го странна тревога. Сигурно Сеидуна го бе пратил към Рудбар. Колкото и да се упрекваше, искаше му се да избави федаина от капана. В края на краищата той не беше виновен. Беше жертва на стария измамник точно толкова, колкото и Ибн Тахир. Въпреки всичко все още чувстваше близостта си с Аламут.

Ибн Вакас приближи засадата. Беше мълниеносно обграден от всички страни. Обръчът около него беше твърде тесен, за да използва копието си. Затова го хвърли на земята и извади сабята.

— Ела, о, Махди!

С този вик се спусна срещу нападателите си. Най-близкостоящите уплашено се отдръпнаха. Ибн Тахир пребледня. Сърцето му се сви. Спомни си първата битка пред крепостта, когато измъкна знамето от турците. Спомни си и Сюлейман, как се хвърли на земята и застена от бяс, когато Абу Сурака му забрани да влезе в битката. Виждаше нарастващата мощ на исмаилизма. Ето, дори многохилядната войска на султана се разпиля пред Аламут. Нов пророк се появи в Иран. Велик и страшен пророк… Сведе глава над шията на коня и тихо заплака.

В това време, благодарение на дързостта си, Ибн Вакас почти успя да си пробие път. Сабята му сипеше градушка от удари по щитовете и шлемовете на нападателите. Тогава един от тях скочи на земята, вдигна копието на федаина и го заби в корема на коня му. Животното се изправи на задните си крака, след това се катурна и затисна ездача под себе си. Ибн Вакас обаче бързо се измъкна. Но удар с боздуган по главата го повали на земята. Войниците го завързаха, докато беше в безсъзнание. Сетне промиха раната му и го свестиха с вода.

Когато отвори очи, видя пред себе си Ибн Тахир. Спомни си, че предишния ден го бяха обявили за мъченик, и се ужаси:

— Това значи ли, че съм умрял? — попита плахо.

Тогава към него се приближи водачът на вражеския отряд. Ибн Вакас ококори очи. Умората обаче надделя и той отново изгуби съзнание. Ибн Тахир го разтресе за рамото.

— Събуди се, Ибн Вакас. Не ме ли познаваш вече?

Донесоха вода на ранения. Той я изпи жадно.

— Ти си Ибн Тахир? Не си ли мъртъв? Какво правиш при тия?

Посочи противниковия офицер.

— Връщам се в Аламут, за да заколя най-големия лъжец и измамник на всички времена. Хасан ибн Сабах не е пророк, а долен мошеник. Раят, в който ни отведе, са градините на някогашните владетели на Дейлем зад замъка.

Ибн Вакас се заслуша. Но след това изкриви лице в презрителна усмивка.

— Предател!

Ибн Тахир се зачерви.

— Не ми ли вярваш?

— Вярвам само на клетвата, която съм дал на Сеидуна.

— Но той ни е измамил! Как може да има сила такава клетва?!

— Благодарение на нея победихме войската на султана. Всички врагове на исмаилизма сега треперят от нас.

— За това трябва да благодарите на нас. Аз убих великия везир.

— Съобщиха ни. Затова върховният господар те обяви за мъченик. А сега се връщаш да убиеш и него?

— Ако преди знаех това, което знам сега, щях само него да убия.

— Да убиеш него? По негова заповед Сюлейман се прободе пред очите на всички, а Юсуф се хвърли от върха на кулата. И дори след смъртта лицата на двамата изразяваха най-пълно блаженство.

— О, този бездушен убиец! Трябва да бързаме! Трябва да забия нож в гърдите му, за да спася света от този ужас!

Продължиха по-нататък и спряха на половин парасанг от Аламут.

— Ти продължавай към крепостта — каза командирът на отряда. — Пленника ще вземем с нас като заложник. Пожелавам ти да завършиш успешно отмъщението. Нека Аллах ти даде лека смърт.

Ибн Тахир на кон пресече реката. От другата страна откри мястото, където бе скрил дрехите си на тръгване от замъка. Преоблече се и пое към клисурата. Спътниците му го следваха с очи, докато не се изгуби. После командирът им заповяда да тръгнат обратно към Рей.

Стражата на кулата пред клисурата го позна и му позволи да продължи към Аламут. От крепостта спуснаха моста. Когато го видяха, войниците зяпнаха все едно се беше върнал от оня свят.

Ибн Тахир съобщи на офицера на служба:

— Трябва да говоря със Сеидуна! Веднага! Нося много важни новини от лагера на султана.

Офицерът побърза да съобщи новината на Абу Али, а той на Хасан. Ибн Тахир чакаше, мрачен и решителен. Желанието да разчисти сметките си с измамника беше по-силно от страха. Несъзнателно напипа късия меч, който носеше под дрехата си. В пояса си беше скрил кама, а в ръкава си отровната писалка, с която прободе великия везир.

* * *

При вестта, че Ибн Тахир се е върнал, Хасан изгуби дар слово. Гледаше към Абу Али, но сякаш не го виждаше. Подобно на мишка, хваната в капан, премисляше възможност след възможност, опитвайки се да проумее какво се е случило.

— Върви, нека Ибн Тахир влезе. Кажи на стражата да го пусне.

Скри петима евнуси зад завесата в преддверието. Заповяда им да разоръжат човека, който ще дойде, и да го завържат.

След това зачака.

Когато Ибн Тахир чу, че върховният господар го вика и пътят му е открит, светкавично се съсредоточи. Каза си: „Трябва да постигна целта си и Аллах да ми е на помощ!“. Спомни си упражненията на Абдул Малик. Изчисли и възможността Хасан да му е устроил капан. Трябваше само да стигне до стаята му!

Пребледнял, но непоколебим, пристъпи в кулата на господаря. С една ръка попипваше дръжката на меча, а с другата бе готов да извади камата. Когато мина покрай великаните, крачката му съвсем леко се забави. Те стояха неподвижно на входа и в началото на всички коридори. Успя да се овладее и не се огледа. Закрачи по-бързо. По стълбите стигна до върха. Дори страшният евнух с боздуган в дъното на коридора не го погледна. Сега трябваше да действа с цялата си решителност, пък да става каквото ще. Бързо пресече коридора. На входа стоеше пазач, който хвана завесата и му направи жест да влезе.

По гърба си усети ледени тръпки. Казваше си: „Бързо, бързо! Да свършва по-скоро!“. Влезе внимателно, решително и със стиснати устни.

Здрави ръце го сграбчиха. Опитаха се да го хванат за ръцете. Той се освободи с мощен замах и извади меча си. Удар в тила го събори. Няколко великана се хвърлиха върху му и вързаха ръцете и краката му.

— Ох, какъв глупак съм! — извика Ибн Тахир. Скърцаше със зъби от страх и безпомощен гняв.

Хасан излезе от стаята си.

— Заповедта е изпълнена, Сеидуна.

— Добре. Вървете в коридора и чакайте там.

Погледна Ибн Тахир, който лежеше вързан на пода пред него, и се усмихна странно.

— Престъпник! Убиец на невинни! Не се ли насити да проливаш кръв?!

Хасан го попита, все едно нищо не беше чул:

— Изпълни ли заповедта?

— Защо питаш, измамнико? Много добре знаеш как ме измами.

— Добре. Как успя да се върнеш?

Ибн Тахир се засмя гневно.

— Това ли те тревожи? Ето, върнах се. Дойдох, за да забия нож в гърдите ти.

— Това ще стане трудно, юначе.

— Виждам. За втори път ме направи на глупак.

— Защо? Като федаин беше обречен на смъртта. Обявихме те за мъченик. А ти си идваш и ни объркваш сметките. Сега бързо ще те изпратим в обещания рай.

— Лъжец! Ти ни заведе в градините на дейлемските владетели, при това като някакъв панаирджийски смешник ни излъга, че си ни отворил портите на рая. А аз заради това отидох да убия благороден човек, който в смъртния си час ми направи добрина и ми отвори очите. Какъв ужас!

— Успокой се, Ибн Тахир. Почти цялото човечество живее в заслепение, подобно на твоето.

— А как иначе да живее?! След като го лъжат онези, на които най-много вярва?! О, как можах да ти повярвам! Всичко друго бих приел, но не и че ти, когото половината мюсюлмански свят смята за пророк, си лъжец и измамник. Че нарочно вкарваш преданите си последователи в лъжа! Че използваш верността им за престъпните си цели!

— Имаш ли друго желание?

— Бъди проклет!

Хасан се усмихна.

— От такива думи най-малко ме е страх.

Ибн Тахир се овладя. Успя да се успокои донякъде.

— Преди да ме убиеш, искам да ми кажеш нещо.

— Питай.

— Как можа да измислиш такъв подъл план за нас, които се заклехме да ти бъдем верни с душа и тяло?

— Искаш ли да ти кажа истината?

— Искам.

— Слушай тогава… Това ще бъде последната ми милост към теб. Казвах на последователите си, че имам арабски корен. Моите противници доказваха, че нямам. И това е така. Трябваше да постъпя по този начин, защото вие, иранците, се срамувате от произхода си. Защото смятате за много по-достоен дори жалкия просяк, дошъл от местата, където е живял Пророкът. Защото сте забравили, че сте потомци на Рустам и Сухраб, на Манучер и Ферейдун, че сте наследници на славата на иранските владетели — на Хосров, Фархад и пехливаните. Забравили сте, че вашият език, прекрасният пехлевийски език, е езикът на Фирдоуси, Ансари и безброй други поети. Най-напред приехте от арабите тяхната вяра и духовна власт, а сега се покорихте на турците, тези конекрадци от Туркестан! Вече половин век позволявате на селджукските псета да владеят, вас, гордите синове на Заратустра! На младини си дадохме клетва — аз, везирът, когото ти уби, и Омар Хаям, че ще направим всичко по силите си, за да изгоним селджукските натрапници. Обещахме си, че ще опитаме да се издигнем колкото може по-нагоре, за да имаме по-голямо влияние, че ще си помагаме взаимно по този път. Аз търсех оръжие при алианите, които се противяха на Багдад и селджуките. Но везирът постъпи на служба при тях. Отначало мислех, че това е начин, който е избрал, за да изпълни обещанието си. Но когато му поисках сметка, той се изсмя и се учуди, че още държа на „онези детинщини“. Помогна ми само с това, че ме допусна в двореца. Скоро обаче разбра, че съм останал верен на някогашното обещание, и ми погоди номер, за да ме прогони от двореца. А когато видя, че влиянието ми нараства, реши да ме унищожи. Определи десет хиляди жълтици за главата ми! Така приключи нашата младежка мечта. Везирът седеше до кацата с меда и слугуваше на чужденците. Омар Хаям пиеше вино, обичаше жените, плачеше за изгубената свобода и се присмиваше на целия свят. Но аз издържах. Това и други изпитания ми отвориха очите. Осъзнах, че народът е глупав и ленив и няма смисъл да се жертвам за него. Напразно виках и призовавах. Мислиш ли, че огромното мнозинство от людете го интересува истината? Нищо подобно! Искат спокойствие и приказки, с които да нахранят въображението си. Или че ги вълнува правдата? Пет пари не дават, стига да могат да задоволят собствените си страсти. Не исках повече да се залъгвам. Ако човечеството е такова, използвай слабостите му, за да постигнеш по-висши цели, които ще бъдат от полза и за другите, макар те да не разбират това. Затова заложих на глупостта и лековерието на хората. На жаждата им за наслади, на себичните им желания. Тогава вратите се отвориха широко пред мене. За хората станах пророк — онзи, когото лично познаваш. Множеството ме следва. Всички мостове назад са съборени. Трябва да вървя напред. Напред, докато не падне царството на селджуките… Нали? Трудно ли ме разбираш? А дали ме разбираш?

Ибн Тахир го слушаше с изумление. Очакваше всичко друго, но не и Хасан да се оправдава. И още как се оправдаваше!

— Казваш, че вярата, която имахте вие, федаините, е била непоколебима. Нищо подобно! Изживях шейсетте години на живота си в постоянна смъртна опасност. И ако знам, че със смъртта си ще освободя иранския престол от чуждите тирани, ще се хвърля в нея, без да чакам отплата в някакъв рай! Но проумях, че ако сваля един от престола, на неговото място ще дойде нов. Нямаше да има кой да се възползва от смъртта ми. Затова трябваше да намеря други, готови да се хвърлят срещу владетелите вместо мен. Но никой нямаше да поиска да тръгне на смърт по своя воля. Защото у никого нямаше такова съзнание за дълг, нито такава гордост, че да се жертва за висшата цел. Трябваше да намеря друго средство. Това средство… това средство е лъжливият рай зад замъка, където се намираха градините на дейлемските владетели, както точно каза преди малко. Къде в живота започва измамата и къде свършва истината? Трудно е да се каже. Твърде млад си още, за да го разбереш. Но ако беше на моите години! Тогава щеше да знаеш, че ако някой го смята за рай, то за него той наистина е точно това. И изживяванията му в този рай са истински изживявания. Ако не беше прозрял, щеше да умреш с това блажено съзнание, както умряха Сюлейман и Юсуф… Разбра ли нещо?

Ибн Тахир учудено кимна с глава.

— Струва ми се, че започвам да те разбирам. И това ме плаши.

— Знаеш ли какво е Ал Араф?

— Знам, Сеидуна. Стената, която разделя рая от ада.

— Точно. Казано е, че там отиват онези, които са се борили за високи цели против волята на родителите си, но са паднали с меч в ръка. Не могат да отидат в рая, но не заслужават и ада. На тях е дадено да гледат и едните, и другите. Да познават! Да, Ал Араф е олицетворението на онези, чиито очи са се отворили и които имат смелостта да постъпват според знанието си. Виж! Докато вярваше, беше в небесата. Сега, когато виждаш и отричаш, си в ада. На Ал Араф обаче няма място нито за радост, нито за разочарование. Ал Араф е везната на доброто и злото. Дълъг и стръмен е пътят, който води към него. На малцина е дадено да го видят. Още по-малко са онези, които се осмеляват да тръгнат по този път. Защото на Ал Араф ще бъдеш сам. Той е границата между тебе и другите. За да издържиш там горе, трябва да имаш сърце от стомана… Разбираш ли ме сега?

Ибн Тахир изстена:

— Това е ужасно.

— Кое ти се вижда толкова ужасно?

— Че познанието идва толкова късно. Едва сега би трябвало да започна да живея.

Хасан го прониза с очи. Лицето му се проясни. В гласа му обаче все още се долавяше недоверие, когато попита:

— Какво би направил, ако, да речем, едва сега започнеш да живееш?

— Първо бих искал да проумея всичко, което са проумели най-възвишените духове. Да изуча всички науки, да проникна във всички тайни на природата и вселената. Да посетя най-прочутите школи на света, да преровя всички библиотеки…

Хасан се усмихна.

— А любовта? Забрави ли за нея?

Лицето на Ибн Тахир потъмня.

— Бих се пазил от това зло. Жената няма срам.

— Виж ти, откъде ти е това дълбоко прозрение?

— Ти знаеш по-добре…

— Нима имаш предвид Мириям? Знай тогава, че дълго ме моли за теб. За всички вас! Вече я няма. Преряза си вените и умря.

Ибн Тахир се стъписа. Сърцето му се сви от горчивина. Да, все още я обичаше.

— Който иска да отиде на Ал Араф, трябва да бъде над любовта.

— Това ми е ясно.

— Какво мислиш сега за мене?

— Разбирам те по-добре — Ибн Тахир се усмихна.

— Може би сега схващаш какво е четирийсет години да наблюдаваш света с една идея в сърцето? И двайсет години да търсиш път да я осъществиш? Такава идея, такъв замисъл са като заповед, издадена от незнаен командир. Светът около теб е като вражеска армия, обсадила крепостта. Трябва да излезеш жив от нея, искаш ли да пренесеш заповедта през редовете на противника. Трябва да си смел, но и да пазиш главата си. Смел и внимателен едновременно. Ясно ли ти е?

— Да, сега проумявам, Сеидуна.

— Все още ли мислиш, че съм долен престъпник?

— Не. От гледната точка на нещата, които ми каза, не си престъпник.

— Ще събереш ли смелост да отидеш на Ал Араф?

— Занапред не бих имал друго желание.

Хасан отиде до него и преряза въжетата му.

— Стани. Свободен си.

— Какво? — промърмори. — Не разбирам…

— Свободен си.

— Какво? Аз? Свободен? Аз дойдох да те убия.

— Ибн Тахир вече не съществува. Сега си само Авани. Започна да се катериш към Ал Араф. Гарван гарвану око не вади.

— Прощавай! Прощавай!

— Махни се по-далече от това място, сине мой. Учи и познавай. От нищо не се бой. Остави всички предразсъдъци. Нека нищо не е твърде високо или твърде ниско за тебе. Изследвай всичко. Бъди смел. Когато светът не може да ти даде никакъв друг съвет, тогава се върни. Може би мен вече няма да ме има. Но моите хора ще останат. Ще се погрижа да бъдеш добре дошъл. Тогава вече ще бъдеш на Ал Араф.

Ибн Тахир изведнъж му целуна ръка. Хасан го привдигна и дълго го гледа в очите. След това го прегърна и целуна.

— Сине мой… — проговори, а очите му се напълниха със сълзи. — Старото ми сърце ти се радва. Ще ти дам пари. Ще наредя да получиш всичко, което поискаш…

Ибн Тахир беше развълнуван.

— Мога ли още веднъж да видя градините?

— Ела с мене на върха на кулата.

Излязоха на площадката и погледнаха към градините. Ибн Тахир въздъхна. След това не издържа. Отпусна глава върху стената и заплака като дете.

Върнаха се и Хасан даде нужните нареждания. Ибн Тахир прибра нещата си. Стиховете също. Бяха скъп спомен за него. Още същия ден напусна замъка добре въоръжен, с достатъчно пари и с натоварено магаре. Слънцето жареше с пълна сила. С възхитени очи гледаше около себе си. Светът му се струваше възроден и нов. Сякаш едва сега бе прогледнал. Имаше хиляди въпроси, които чакаха своите отговори. Федаинът Ибн Тахир наистина го нямаше вече. Роди се философът Авани…

С непознато прекрасно чувство в сърцето Хасан се върна в покоите си. След известно време при него дойдоха двамата велики даи, съвсем задъхани.

— Какво значи това? Знаеш ли, че Ибн Тахир излезе от замъка? Всички го видяха.

Хасан се усмихна весело.

— Нещо сте се объркали. Очите са ви подлъгали. Ибн Тахир умря като мъченик за исмаилизма. Сигурно е бил някой друг. Не знам… Да, случи ми се нещо хубаво, трябва да ви го кажа: роди ми се син…

Великите даи се спогледаха и поклатиха глави.

* * *

Отрядът, който изпрати Ибн Тахир до Аламут, се връщаше с пленения Ибн Вакас към Нехавенд. Чакаха да чуят новината, че исмаилитският водач е убит. Но такава новина не дойде.

Тогава в Нехавенд синът на убития велик везир Фахр ал Мулк нареди да обезглавят Ибн Вакас като убиец на везира. С това искаше да отмъсти за убийството на баща си и да прикрие бягството на истинския убиец.

По същото време Ибн Тахир пресече границата на иранската империя и пристигна в Индия.