Елоиза Джеймс
Седем минути в рая (24)

Глава 24

Четвъртък, 28 май, 1801

Юджиния се събуди в собственото си легло и чу как Клотилд дърпа завесите. Седна в леглото и примигна.

Не се чувстваше като паднала жена. Макар че определено изигра тази роля, не на последно място и когато Уорд я придружи до спалнята й призори.

— Добро утро, мадам — поздрави я Клотилд. — Донесох ви подноса със закуската. Днес ще се върнем ли в Лондон?

— Обещах на господин Рийв да остана, докато му намерим нова гувернантка. Може би две седмици — отговори Юджиния и се измъкна от леглото. — След няколко седмици му предстои изслушване в Камарата на лордовете и децата имат да научат много неща, преди да можем да ги въведем в обществото.

— Руби е много озадачена от тези двамата — съобщи й Клотилд и дръпна шнура на звънчето, за да поръча да напълнят ваната. — Имали са две от нашите гувернантки, а още не се мият зад ушите.

— Трябва да ги науча как да се обръщат към хората, как да се покланят и да правят реверанс, как да се държат с възрастните. И трябва да науча Лизи да бъде самата себе си, а не героиня от някоя пиеса.

— Руби казва, че малката е trop dramatique^[1] — каза Клотилд.

До съвсем неотдавна Юджиния копнееше за ново предизвикателство. Ето че вече имаше такова. Дните й щяха да бъдат заети, а нощите… изпълнени с блаженство.

Тя си наля чаша чай и седна на леглото, тъй като подносът заемаше единствения стол.

— Забеляза ли, че в тази къща има странно малко мебели, Клотилд?

— Навсякъде е едно и също — осведоми я камериерката. — Всички казват, че господин Рийв е купил къщата почти празна и не е променил нищо. В шест от спалните няма и конец. И, мадам, няма никакви прислужнички, които да живеят тук.

— Никакви ли?

— Нито една. Идват всеки ден от селото. Господин Гамуотър смята, че присъствието на жени в къщата е досадно. — Тя сбърчи нос. — Срещала съм такива като него.

— В кухнята работят само мъже?

Клотилд кимна.

— Мосю Марсел, готвачът, е от Лангедок, недалеч от дома на една от лелите ми. Няма никакви кухненски прислужнички, нито една. Все едно, хлябът му е magnifique^[2]. Все едно го е пекла майка ми, мадам.

Юджиния отново изпита прилив на щастие. Може би щеше да се отбие в кухнята и да помоли мосю Марсел да изпробва някои от идеите й. Представи си шоколадова торта със силен вкус на джинджифил. Или лимонова пита с малко лимонена кора, за да й придаде допълнителна пикантност.

— Днес ще заведа децата долу за първия им урок по печене. Мосю Марсел дали е от хората, които ще останат недоволни от влизането на деца в кухнята му?

— Не, не — увери я камериерката. — Той е истински французин и съм сигурна, че обича децата.

Фактът, че самата Клотилд се мръщеше на всеки, по-малък от десет години, поради склонността на децата да се цапат, очевидно нямаше значение.

Юджиния тъкмо бе излязла от ваната, когато един лакей донесе бележка от Уорд.

Искаш ли Лизи и Отис да вечерят с нас?

Тя надраска отговора си под неговото изречение, сгъна хартията и я изпрати обратно.

Определено. Незабавно трябва да започнем да ги учим на маниери на масата и как да водят учтив разговор.

Той написа:

Боя се, че ще започнеш да стенеш, докато ядеш шоколадовото суфле, което поръчах за довечера.

Тя отвърна.

Присъствието на брат ти и сестра ти в трапезарията би трябвало да ти попречи да скочиш към мен през масата.

Почеркът й беше четлив и елегантен, както подобава на една дама, а неговият — наклонен и бърз.

Мога да мисля само за едно: дали в момента се къпеш.

В съзнанието й изникна представата как той се къпе: как водата блести по силните му стройни крака, как тече по широките му рамене. Преглътна с усилие, поколеба се и реши да не обръща внимание на провокацията му.

Отис ще вземе ли Джарвис на масата?

Неговият отговор:

Това проблем ли ще бъде?

Никое общество, висше или не, не позволява гризачи да се хранят на масата.

Джарвис трябва да си стои в торбата, когато е извън детската стая.

Очевидно Джарвис ходеше навсякъде с Отис. Тази мисъл накара Юджиния да потръпне. Торбата явно трябваше да стои винаги скрита. Под масата.

Бих могла да дам на децата първия им урок по печене, ако нямаш нищо против?

Може би, когато дойде моментът, Отис може просто да поднесе на събралите се лордове торта и по този начин да докаже, че съм подходящ за настойник.

Юджиния се замисли какъв отговор би бил най-подходящ, но в крайна сметка не написа нищо повече.

Струваше й се, че колкото и шеговито да говори, Уорд не одобрява печенето на торта. Не го харесваше по принцип, сякаш Юджиния учеше брат му и сестра му на слугинска работа.

Малко по-късно тя взе Лизи и Отис и ги заведе в кухнята — защото, все едно дали по-големият им брат одобряваше, способността човек да пече приличен пандишпан беше като визитна картичка в обществото.

Мосю Марсел имаше руса коса и великолепни извити мустаци. Юджиния му кимна и се представи на родния му език, което й спечели грейнала усмивка и драматичен поклон.

За нейна изненада Лизи пристъпи напред, направи непохватен реверанс и го попита на чудесен френски какво готви.

— Обмислям ястията за вечеря — отговори готвачът.

— Обмисляте ли? — повтори Отис, също на идеален френски. — Защо трябва да мислите за това?

Юджиния потисна смеха си. Пред очите й Лизи и Отис поеха контрола над урока по печене, като следваха указанията повече или по-малко умело, без да спират да задават въпроси.

— Откъде сте се научили да говорите така добре на френски? — обърна се Юджиния към Отис, докато сестра му наблюдаваше как готвачът разбива яйца и захар с впечатляваща бързина.

— Живеехме в Англия само по четири месеца годишно — обясни той. — През зимата оставахме в Париж, но освен това обикаляхме Франция с фургона.

Това донякъде обясняваше как лейди Лизет и лорд Дарси бяха останали неразпознати на сцената.

Когато тортата влезе във фурната, всички насядаха около кухненската маса и мосю Марсел разказа на Юджиния колко е трудно да управляваш кухня само с едно момче за всичко.

— Дори нямаме миячка! — оплака се той, като клатеше глава така енергично, че мустаците му трепереха.

— При тези трудни обстоятелства смятам, че това, което сложихте снощи на масата ни, са били истински чудеса — увери го сърдечно Юджиния. — Ще се постарая да убедя господин Рийв да наеме адекватни помощници.

— Не е господарят — въздъхна готвачът. — Господин Гамуотър е.

Той погледна към Лизи и си спести по-нататъшните обяснения, но вдигането на раменете му говореше много.

— Знаете ли, че главата ви изглежда така, сякаш е покрита с охлюви? — намеси се Отис.

— Отис — каза Юджиния, — човек никога не бива да прави забележки от личен характер. Моля те, веднага се извини на мосю Марсел.

— Извинявам се — каза Отис и погледна с очакване готвача.

— Ние, французите, обожаваме les escargots^[3] — каза му мосю Марсел. — Радвам се, че приличам на любимата храна на нацията ми.

Отис се ухили.

— Мога да използвам восък, та косата ми да заприлича на плъши опашки!

— И ти можеш да бъдеш французин! — засмя се гръмогласно мосю. — Уверявам те, че най-големите плъхове на света живеят в моя обичен Монпелие!

„Точно затова — помисли си Юджиния — настоявам децата да се научат да пекат.“ Младите английски дами и джентълмени трябваше да разберат, че домакинствата им се ръководят от реални хора.

— Мосю, питах се дали бих могла да ви помоля да приготвите една разновидност на торта? — попита тя. — Трябва да ви предупредя, че тази разновидност съществува само във въображението ми.

— Interessant!^[4] С удоволствие, мадам Сноу — отговори готвачът — Уменията ми започнаха да закърняват. Господин Рийв яде всичко, което му поднеса, и не проявява интерес към храната.

Той увенча тези думи със завъртане на очите.

— Посещението ми ще продължи две седмици — каза Юджиния и се усмихна широко, докато ставаше от масата. — Ще дойда пак, след като господин Рийв наеме персонал за кухнята. Не бих искала да увеличавам работата ви, преди да сте се сдобили с адекватна помощ.

Мосю направи великолепен поклон.

— Ще броя минутите, мадам Сноу — увери я той и се обърна към децата: — Довечера ще ви поднеса вашата торта за десерт.

— Бих искала другия път да използваме дюли — каза Лизи. — Така и не разбрах какво искат да кажат в пиесата, когато искат дюли и фурми.

— Шшшт — спря я Юджиния и взе ръката й в своята. — Първо, сега не е сезонът на дюлите. И второ — което е по-важно, — вместо да искаш сладкиши от „Ромео и Жулиета“, трябва да благодариш на мосю Марсел за любезните инструкции.

— Много съм ви признателна — изчурулика Лизи и отново направи реверанс. Поклонът на Отис включваше поклащане от кръста, при което заприлича на жерав с навехнат крак.

Френският им беше отличен, но й предстоеше много работа.

Върнаха се в детската стая и под надзора на Руби децата си измиха ръцете и лицата. После Юджиния пое командването.

— Ще изляза от стаята и пак ще вляза. Искам да си представите, че съм херцогиня Гилнер.

Лизи сбърчи нос.

— Не я харесвам.

— Една дама никога не изразява негативно мнение за друг човек, освен насаме — каза Юджиния. — Поздравете ме така, сякаш съм почитаемата ви баба, която е дошла да огледа детската стая.

— Искате да кажете така, сякаш я харесвам?

— Точно това искам да кажа.

— Искате да лъжем! — провикна се драматично Лизи.

— Искам да играете — поправи я Юджиния. — Когато трябва и както трябва.

Юджиния не беше виждала Уорд цял ден и когато дойде вечерта, желанието вече гореше в нея като буен огън. При самата мисъл за него коленете й омекваха.

Тъй като децата щяха да вечерят с тях, избра рокля, която обещаваше повече, отколкото разкриваше — индигово синя, от толкова тежка коприна, че падаше на земята като колона.

— Диаманти в косата? — попита Клотилд.

Не беше казала нито дума, но Юджиния чудесно знаеше, че камериерката й е наясно с нейната affaire, Клотилд очевидно одобряваше — все пак беше французойка, — но дори след години заедно двете поддържаха известна фасада.

— Мисля, че предпочитам сребърната мрежичка — каза Юджиния. — Ако си я донесла, искам да кажа.

— Разбира се, мадам — отговори Клотилд, очевидно наскърбена от намека, че може да допусне подобна грешка.

— Със сребърните обувки с токчета — добави Юджиния.

— По-добре сините пантофки — предложи Клотилд. — Според мен среброто може да създаде впечатлението, че тоалетите ви гълтат много пари.

— Наистина гълтат. Не разбирам това какво общо има.

— Джентълмените обичат да се преструват, че съпругите им няма да тежат на семейния бюджет. Това им дава основание след години да се цупят и да се правят, че навремето са били заблудени.

— Нямам намерение да се омъжвам за господин Рийв — отсече Юджиния. — Затова ще нося сребърните обувки и ще изглеждам така, сякаш тоалетите ми гълтат точно толкова пари, колкото тези на кралицата.

— Добре, мадам — съгласи се Клотилд.

— Няма нужда да ме чакаш — добави Юджиния и взе копринения шал, който вървеше към роклята.

— Пожелавам ви приятна вечер, госпожо.

Френският акцент на Клотилд придаде дълбок смисъл на прозаичното изречение.

— Имам всички основания да смятам, че ще бъде приятна — увери я Юджиния и усмивката й стана по-широка, когато погледите им се срещнаха в огледалото.