Елоиза Джеймс
Седем минути в рая (10)

Глава 10

Фокс Хаус

23 май 1801

Очите на месаря заплашваха да изскочат от орбитите си. Приличаше на пекинез с прекалено тясна яка, макар че той беше този, който стискаше Отис за ръката, а не обратното.

— Какъв е проблемът? — попита Уорд и погледът му се премести от предизвикателната физиономия на братчето му към ядосания месар, а оттам — към госпожица Мидж. В далечината чуваше как Лизи протестира, докато се качваше по стълбището, прогонена от гувернантката.

— Това момче тук! — изрева господин Бидъл и разтърси Отис чак до ботушите.

— Едва ли имате намерение да се държите толкова грубо с брат ми, господин Бидъл — каза Уорд. Едно от последствията от неочакваното му пребиваване в затвора беше крайното му нежелание да гледа как малтретират, когото и да било, било то физически или не.

— Може и да имам! — отсече месарят и издаде напред брадичката си, но пусна яката на Отис.

Уорд придърпа момчето в сгъвката на лакътя си и отстъпи назад.

— Какво се е случило?

— Хванах го да краде! — изрева господин Бидъл и мустаците му се издуха като опашка на възмутена катерица.

Сега Отис изглеждаше повече раздразнен, отколкото уплашен. Той погледна крадешком нагоре към Уорд.

— Нищо не съм откраднал.

— Взе кметската ми огърлица! Тя е символът на поста ми като кмет и го залових на местопрестъплението!

„Проклятие!“

Едно беше да отмъкваш парчета дърво от конюшните и съвсем друго — ценности от селяните. Госпожица Мидж очевидно беше съгласна — тя се мръщеше на Отис с цялото неодобрение на пуританка, сблъскала се с неразкаял се прелюбодеец.

— Вие бяхте ли свидетел на това предполагаемо престъпление, госпожице Мидж? — попита той.

— Със съжаление трябва да кажа, че бях в галантерията с госпожица Лизи. — Тя погледна повереника си право в очите. — Отис, обясни.

— Какво има за обяснение? — попита сурово месарят. — Това момче се опита да ми отмъкне златната огърлица. Аз го хванах. Той е един мръсен… — Забеляза погледа на Уорд и преглътна обидата.

Отис подскочи под ръката на Уорд.

— Не съм мръсен! — изкрещя той. — Той каза, че съм копеле, а аз не съм! Родителите ми бяха женени. Нещо повече, имам титла, защото баща ми беше лорд! — Той зарови лице в гърдите на Уорд.

Господин Бидъл изсумтя презрително.

— Сумтете колкото си искате, но Отис е прав — осведоми го Уорд. — Той е петият лорд Дарси, собственик на значителен имот в Девън.

— Не ме интересува, дори да е кралят на Англия! Знам ги аз тия като него! В селото чухме разни неща. Бог знае какво е мислил да направи с огърлицата ми!

— Щях само да я закача на розовия храст! — извика Отис.

„Какво, по дяволите?!…“

— Защо, за бога?

— Лизи каза, че ще ми даде един шилинг, ако я закача там и й донеса четири рози — промълви нещастно Отис. — Веднага щях да я върна на куката в магазина му Розовият храст е в неговия двор.

Очевидно Лизи пак се бе захванала с някаква магическа щуротия. Госпожица Мидж присви очи. Уорд въздъхна и се обърна към месаря.

— Господин Бидъл, изглежда, че кметската ви огърлица не е излизала от имота ви. Икономът ми ще ви даде една гвинея за неприятностите, а аз ще се погрижа брат ми и сестра ми да стоят далеч от розовия ви храст и от огърлицата.

— Настоявам да направите нещо за този крадец! — изкрещя месарят.

Отис се сгуши още повече в Уорд.

— Ние, селяните, трябва да можем да спим без страх. Защо е искал да закачи огърлицата ми на храст? Трябва да успокоя жена си, че не стават разни шмекерии.

— Говорите за осемгодишно момче! — сряза го Уорд с тиха ярост. — Предлагам да се върнете в магазина си, господин Бидъл, и да се съсредоточите върху клиентите си. Няма нужда да мислите за моя дом — нито сега, нито в бъдеще.

Челюстта на Бидъл увисна така, че Уорд видя дебелия му език. Очевидно месарят едва сега си беше дал сметка, че се кара на човека, който притежаваше най-голямата къща от тази страна на Оксфорд и разполагаше с два пъти повече прислужници от всички останали имения в района.

— Приятен ден, господин Бидъл — каза Уорд.

Гамуотър хвана месаря за рамото и бързо го насочи към входната врата.

Уорд вдигна братчето си и го занесе в библиотеката. Госпожица Мидж вървеше след него. Той седна пред празната камина и сложи момчето в скута си.

— Проклятие! Ти си цяла напаст, Отис.

— Мразя господин Бидъл! — извика Отис.

Госпожица Мидж седна срещу тях със скръстени в скута ръце и събрани пети.

— Кажи ни какво се случи — подкани го Уорд.

— Нямаше да му открадна огърлицата! — подсмръкна сърдито братчето му. — Само я прихванах.

— Прихванал си я?

— Езикът на крадците — обади се госпожица Мидж.

— Щях да я провеся между небето и земята — обясни Отис и прокара ръкав по очите си.

— Не разбирам — каза Уорд с херкулесовско търпение.

— Щях да я закача на розовия храст на господин Бидъл. На неговия собствен храст, между небето и земята.

— Изглежда, госпожица Лизи е направила нов опит за заклинание — намеси се госпожица Мидж с напрегнат глас.

Сърцето на Уорд се сви. Още от пристигането си новата гувернантка бе показала, че не притежава и капчица чувство за хумор, което означаваше, че приема глупостите на Лизи прекалено сериозно.

— Трябва да говорим с Лизи — каза той.

Госпожица Мидж кимна и стана. Отис се отпусна на рамото на Уорд и изрече нещо неразбираемо.

— Какво каза?

И след като долови общия смисъл, Уорд отговори:

— Ти си ми брат, Отис. Каквото и да се случи, ще останеш при мен. Завинаги.

Момчето не отговори, но Уорд добави:

— Лизи също. Вие сте истинска напаст, но сте моята напаст.

Това много го учуди.

Изглежда, все пак нямаше да повери брат си и сестра си на баща си и мащехата си.