Елоиза Джеймс
Седем минути в рая (41)

Епилог

Юджиния доби изражение на учтиво любопитство, което човек би показал, ако срещне глутница двукраки далматинци. Или, да погледнем на нещата по различен начин, четири петнисти деца на възраст от три до четиринайсет години.

— Предполагам, че си използвал индийско мастило, за да постигнеш този ефект на напръскано — обърна се тя към най-добрия приятел на Отис, Мармадюк, — но как успя да направиш лицето си така мъртвешки бяло?

— Царевично брашно, смесено с розова вода — отговори той. — Бавачката ми го използва, когато има свободен следобед.

— Мамо!

Сали беше така пухкава и божествена, че Юджиния не можа да се сдържи: наведе се и я вдигна, макар че вече бе облечена за вечерта.

Сали се разкикоти и потърка нос в нейния. Юджиния я подпря по-високо на хълбока си и отново се обърна към Лизи, Отис и Мармадюк. Сали отпусна глава на рамото й и си засмука палеца.

— Лизи, подозирам, че идеята е била твоя.

— Упражнявахме се, в случай че избухне заразна болест — отговори Лизи. — В Англия от векове бушуват цели вълни от болести. Ако ни заварят неподготвени, може всички да загинем.

— Не разбирам как рисуването на петна по лицата на всички ще ни подготви за вълна от дребна шарка.

Отис и Мармадюк, уморени да играят на болест, се проснаха на пода и започнаха да играят на пръчици. Сали примигваше, готова да заспи. Сега по лицето й не бе останало почти никакво царевично брашно — беше се размазало по Юджиния.

— Мислех си за нещо рядко, а не за дребна шарка — каза Лизи, която ни най-малко не беше отегчена. — Нещо като Черната смърт. Епидемия — така се нарича, когато умират страшно много хора.

Сали въздъхна тихичко и се сгуши по-близо.

Блестящата интелигентност, която бе превърнала Уорд в един от най-преуспелите изобретатели в Англия, бе приела съвсем различна форма у Лизи.

И сякаш призован от тази мисъл, вратата на детската стая се отвори и съпругът й влезе при тях. Когато я погледна, в очите му имаше усмивка… усмивка, която й показа колко много му е харесала сутринта, прекарана заедно.

Сали се роди седем месеца след сватбата им и Юджиния реши, че предпазните балончета — независимо от цвета си — очевидно не са ефикасни.

— Прекрасно — каза съпругът й с блеснали очи, когато тя му съобщи, че очаква дете.

— Ако не се бях омъжила за теб, щеше да е истинско нещастие! — отвърна остро тя.

— Нали смятах да те отвлека — отвърна той без капчица разкаяние. — Ако не се беше поддала при вида на всички онези торти, щях да ги хвърля в каретата, за да мога да те храня през целия път към Гретна Грийн.

Сега той се приближи към тях и целуна дъщеря си по бузката.

— Обикновено това дете изглежда чисто като новоизлюпено яйце, но не и сега. — Той огледа петнистата групичка. — И така, кой е отговорен за всички тези петна?

Юджиния се отпусна в един люлеещ се стол, прегърнала топлото тяло на Сали. Миналата нощ Уорд я събуди два пъти… не, това не беше честно, защото единия път тя се обърна към него, току-що събудена и изпълнена с отчаяна жажда.

Затвори очи и остави смехът на Уорд, докато Лизи обясняваше за епидемията, сполетяла детската стая, да я обгърне като топло одеяло.

Искаше да му каже две неща, но ги пазеше за по-късно, когато щяха да седнат да вечерят заедно. Първо, беше получила писмо от Марсел: заведението им току-що бе приключило първото тримесечие с печалба.

Това беше прекрасно, но втората новина беше дори по-хубава. Като дете си мечтаеше да живее в подредено, безупречно организирано домакинство, но сега бе господарка на къща, в която звънеше смях и цареше хаос, в който интелектуалното любопитство и експериментите се ценяха много повече от благоприличието, за което така бе копняла.

За нищо на света не би го сменила… макар че детето, сгушено в утробата й, щеше да направи бъркотията още по-голяма.

Междувременно Лизи бе спряла да образова Уорд за епидемията и му разказваше за птичето гнездо, което бе намерила тази сутрин. Изведнъж спря и вдигна пръст към устните си.

Уорд се обърна и установи, че жена му и дъщеря му са заспали. Сали си смучеше палеца, както той навремето, сгушила бузка в рамото на майка си. Сърцето му отново се блъсна в ребрата и му напомни за пореден път какъв щастливец е.

Юджиния мислеше, че той не знае за бебето, но той я наблюдаваше внимателно, тласкан от дълбока нужда да се увери, че е добре и е щастлива. Гърдите й бяха нараснали приятно и тя се уморяваше по-лесно.

Щеше да му каже, когато реши; той не искаше да разваля изненадата й.

— Тя пак ще има бебе, нали? — попита Лизи.

Той я погледна изненадан, а тя пъхна ръка в неговата.

— Нали ще има?

— Така мисля. Ти защо мислиш така?

— Тя спи — отговори Лизи. — Обикновено постоянно е в движение.

— Вярно.

— Предположих вчера, когато отказа сладкиша със сметана. Юджиния никога не отказва сладкиш със сметана… освен когато очакваше Сали.

Уорд разроши косата й.

— Понякога ме плашиш, госпожице Лизи.

— Глупости! — отвърна сестра му и ритна Отис по крака. — Да отидем да видим новите кученца в обора, преди да ни изпратят в леглото.

Мармадюк веднага скочи, но Отис просто изгледа инатливо сестра си.

— Хайде, Мармадюк! — рече Лизи и го хвана за ръката.

Уорд изпита чувството, че нещата ще продължат така и през следващите петдесет години.

Той взе Сали от ръцете на майка й и я подаде на Руби. После вдигна Юджиния и я пренесе в спалнята им, без да обръща внимание на сънените й протести.

Тя отвори очи и му се усмихна.

— Ще го кръстим Феликс — каза и отново заспа.

— Феликс? — изсумтя Уорд. Не и ако той имаше думата!

После я целуна и разбра, че ще се съгласи с всичко, защото единственото важно нещо беше семейството им да е заедно и в безопасност. И винаги да показва на тази жена, че обещанието му за седем минути, седем минути в рая, ще се повтаря всеки ден до края на живота им.

И че никога няма да бъде достатъчно.